БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО 1878-1939 Том 2 (НАСЕЛЕНИЕ. ОБЩЕСТВО. КУЛТУРА)

Румен Даскалов БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО 1878-1939 Том 2 НАСЕЛЕНИЕ. ОБЩЕСТВО. КУЛТУРА

ГУТЕНБЕРГ

Та зи

кни га с та н а факт бл а го д а ре н и е н а п о м о щ та н а

Ф о н да ц и я „ А лекса ндъ р фон Х у м б о л т “ И н сти ту та за а к а д ем и чн и и зс лед в а н и я в П р и н с т ъ н , И н с ти ту та за А к а д е м и ч н и и зс л ед в а н и я в ъ в В а с ен а р

M y g r a t it u d e t o A l e x a n d e r v o n H u m b o l d t F o u n d a t io n , the the

I n s t it u t e o f A d v a n c e d S t u d y - P r in c e t o n

I n s t u t u t e o f A d v a n c e d S t u d y in W a s s e n a a r

FOR PROVIDING ME WITH A STIMULATING ENVIRONMENT AND SUPPORT WHILE WORKING ON THIS BOOK

РУМЕН ДАСКАЛОВ

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО 1878-1939 Том 2 НАСЕЛЕНИЕ. ОБЩЕСТВО. КУЛТУРА

ИК „ГУТЕНБЕРГ“ София, 2005

© Румен Даскалов, автор, 2005 © Жеко Алексиев, художник, 2005 ISBN 954-9943-97-6 (т.2)

С ъ дъ рж а н и е

Том втори Население. Общество. Култура ЧАСТ ПЪРВА, н а с е л е н и е , з д р а в н о д е л о , УРБАНИЗАЦИЯ, КОМУНИКАЦИИ Г лава п ъ р в а . Н аселение, беж анци, м алцинства

/9

Населението по някои показатели / 10 Брачност, раждаемост и демографски преход /16 Смъртност / 24

Изселвания и преселвания от страната /2 7 Съдбата на българите в Македония, Тракия и Южна Добруджа / 29 Турско и помашко малцинства /3 6 / 42 Възрожденското наследство / 42 Законово и административно устройство на здравното дело / 45 Аптекарският и фелдшерският въпроси; бабуване / 53 Статистика: лекари, аптекари, болници / 56 Положение на лекарите и професионално обединяване / 62 Военно-санитарното дело и войните / 66 Здравното дело след войните / 68 Расови и евгенични идеи /7 3 Статистика на лекарите и здравните заведения /7 6 Епидемични и социални болести / 77 Дял на болестите в общата смъртност / 89 Народна и научна медицина// 91 Г л ав а в т о р а . З дравно дело

Глава трета. О б щ е с т в е н а х и г и е н а / 1 0 2 Водоизточници /103 Селищата в санитарно отношение / 106 Обществени и индустриални заведения /111 Жилища / 119

Лична хигиена / 126 Хранене / 130 Глава четвърта. У р б а н и з а ц и я и м о д е р н и зи р а щ а п р о м я н а / 136 Промени в градската мрежа. Столицата /136 Облик и благоустройство на градовете / 143 Обществени и частни сгради / 148 Градски начин на живот /151 Новото между войните / 163 Промени извън градовете и регионални особености /169 Агенти и механизми на промяната /175 Глава пета. К о м у н и к а ц и и /186 Железници /186 Пътища / 197 Автомобилни съобщения / 204 Водни съобщения / 205 Пощи и телеграф /208 Телефон /214 Технически кадри / 220 Начало на въздухоплаването / 222 Радио / 223

част вто ра,

общ ество

Глава шеста. С о ц и а л н а с т р у к т у р а , с о ц и а л н и с л о е в е , с о ц и а л н и в ъ п р о с и / 226 Групи по занятие и професия / 226 Социални класи / 231 Социални конфликти /237 Въздействия на социалната структура /239 Глава седма. С е л с к и в ъ п р о с , з е м е д е л с к а и д е о л о г и я , а г р а р н а п о л и т и к а / 250 Жизнеспособност на дребното земеделие / 250 Селяни и селски начин на живот /252

Земеделска идеология / 2 5 4 П р о б л ем и н а д р е б н о т о з е м е д е л и е и сел ск а т а и к он ом и к а / 2 6 2 П оли ти к а к ъ м с е л о т о и аграрн и р е ф о р м и / 2 6 5 Г л ава о с м а . Ра б о т н и ч е с к и в ъ п р о с и с и н д и к а л н о д в и ж е н и е / 2 7 5

работническата к л аса в с о ц и а л и ст и ч еск о т о учение / 2 7 5 Ранното р а б о т н и ч е с т в о / 2 7 9 Синдикално движение / 2 8 9 П од дъ рж авен контрол / 2 9 7 Г лава д е в е т а . С о ц и а л н о за к о н о д а т е л с т в о и СОЦИАЛНА ПОЛИТИКА / 3 0 1

Закони за труда / 301 Обществени осигуровки, пенсии, обществено подпомагане

/ 306

Д л ъ ж н и ц и и к р ед и т о р и / 3 1 1 Ф актори н а с о ц и а л н о т о за к о н о д а т ел ст в о / 3 1 2

Глава десета. „ Ж е н с к и в ъ п р о с “ и ж е н с к о д в и ж е н и е / 3 1 6 Глава единайсета. Д р у г и с о ц и а л н и п р о б л е м и / 330 Проституция / 330 Престъпност /338

част трета,

култура

Глава дванайсета. О б р а з о в а н и е , г р а м о т н о с т , у ч и т е л и / 343 Управление и надзор над учебното дело / 344 Курс на обучение и степени и типове училища / 348 Материална база на учебното дело /3 5 8 Задължително начално образование и грамотност / 3 6 2 Начало на професионално образование / 3 6 9 Начало на висшето образование / 3 7 3 Учебното дело след войните /375 Учители и „учителски въпрос“ / 381 Учителско движение и професионални организации / 3 8 7 Ц ел и и д у х н а о б р а зо в а н и е т о / 391

Diana тринайсета. К у л т у р н и и н с т и т у ц и и и КУЛТУРНА ПОЛИТИКА / 401 Глава четиринайсета. И н т е л и г е н ц и я /418 Глава петнайсета. Б ъ л г а р с к а т а ц ъ р к в а И НЕЙНАТА ОБЩЕСТВЕНА РОЛЯ /

441

Създаване и устройство на Екзархията / 441 Църквата и държавата / 445 Развитие на църковното дело / 447 Промени след войните / 451 Църковна юрисдикция на брака и развода / 461 Глава шестнайсета. К н и ж н и н а , п е р и о д и ч е н п еч ат , граж дан ски с д ру ж е н и я / 468 Книжнина /468 > Вестници /476 Списания /481 Цензура по печата / 484 Граждански сдружения /485 Гражданското общество след войните / 494 Заключителни думи / 503 Цитирана литература / 515

Sum m ary:

A n O u t l in e of t h e B u l g a r ia n D e v e l o p m e n t

/ 558

ЧАСТ ПЪРВА НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО, УРБАНИЗАЦИЯ, КОМУНИКАЦИИ

ГЛАВА ПЪРВА НАСЕЛЕНИЕ, БЕЖАНЦИ, МАЛЦИНСТВА

Тук ще бъде разгледано демографското развитие на българското общество по някои основни показатели от Освобождението до Втората световна вой­ на. Да се взема само един отрязък в дългосрочната перспектива (longdurée) на демографията, е малко изкуствено. Но тъкмо оттук започва понадеждната статистика, а и този период е от особено значение, понеже об­ хваща т.нар. демографски преход и набелязва по-нататъшни тенденции. Демографските данни за интересуващия ни период са събрани в някол­ кото официални преброявания - през 1880 г. (за Княжеството) и 1884 г. (в Източна Румелия), 1887, 1892, 1900, 1905, 1910, 1920, 1926, 1934 и 1946 г. За самата статистика трябва да се отбележи, че тя се е уреждала и усъвър­ шенствала в хода на времето. Нейната надеждност зависи освен от Цен­ тралната статистическа служба, също от организацията по набиране на данните, т. е. от наличието на опитни държавни и общински чиновници и на население, което да декларира правилно исканите демографски сведения. 1 Въпреки това по общо признание (и на чужди автори) българската статис­ тика е най-добре организирана и най-коректна в сравнение със статистики­ те на другите балкански държави. В следващото изложение са използвани най-вече демографски изследвания на специалисти, които са систематизи­ рали, обработили и анализирали статистическите данни, а на места - „су­ рови“ данни от статистиката. В последната част се занимаваме по-обширно с бежанците, последица от развитието на „националния въпрос“, както и с малцинствата.

1 Данните по някои показатели отначало са твърде неточни; данни по други показатели започват да се набират от по-късно; най-сетне, номенклатурата се е изменяла, което затруд­ нява сравнимостта. Например данните за ранната детска смъртност поради непълнота на ре­ гистрацията стават по-надеждни едва към 1910 г.; медицинската статистика за смъртта по ней­ ните причини остава неразвита почти до края на периода; разпределението на населението по занятие има един облик преди войните, а друг след това и пр.

10

бълга рско то о бщ ество .

Т. 2.

ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.

н а с е л ен и ет о п о н я ко и п о ка за тел и

Преброяванията дават следните цифри за населението при изменяща се, но не съществено, територия: 1880 г. (Княжеството) и 1884 г. (Източна Румелия) - 2 951 000 души; 1887 г. - 3 153000 души, средно 32,4 души на кв. км; 1900 г. - 3 744000 души, средно 38,3 души на кв. км; 1910 г. - 4 338000души, средно 44,4 души на кв. км; 1926 г. - 5 479000 души, средно 52 души на кв. км; 1934 г. - 6 078000 души, средно 59 души на кв. км; 1946 г. - 7 029 000 души, средно 62,9 души на кв. км.2 Най-общо казано, населението се увеличавало непрекъснато и плавно след Освобождението. То се удвоило за периода 1880-1935 г. По гъстота на населението през 1930 г. България стояла значително по-назад от реди­ ца европейски държави, но малко по-напред от Югославия, Гърция, Испа­ ния, европейска Турция и др.3 Съотношението градско-селско население се променяло слабо, а именно: 19,0% градско население през 1880 г.; 19,3% през 1900 г.; 19,6% през 1910 г.; 19,9% през 1920 г.; 21,2% през 1930 г.; 21,7% през 1935 г.; 23,0% през 1940 г.; 24,2% през 1945 г.4 2 Демография на България. Авторски колектив Иван Стефанов, Здравко Сугарев, Никола Наумов, Емил Христов, Ат. Атанасов. C., Наука и изкуство, 1974, с. 298. Донякъде у: Д анаи­ лов, Георги. Изследвания върху демографията на България. C., 1930, с. 10, 158-160. Също: Статистически годишник на Царство България, 27, 1935. C., 1935, с. 15; Статистически го­ дишник на Народната република България, 35-38, 1943-1946. C., 1947, с. 19. Анастас Тотев привежда данните към днешните граници на страната. Вж. Тотев, Анастас. Населението на България, 1880-1980. - Във: Годишник на Софийския университет. Ю ридически факултет, т. 59, 1968, № 2, 3-45, особ. 38-40. Площта на България е била различна: 1880-1885 г. - 97 985 кв. км; 1886-1912 г . - 96 345,5 кв. км; 1913-1915 г. - 111 836,9 кв. км; 1916-1919 г. - 114 424,5 кв. км; 1920-1940 г. - 103 146,2 кв. км; от 1941 г. - 110 911,5 кв. км. Тогава данните за гъсто­ тата на населението изглеждат така: 1880 г. - 28,4 души на кв. км; 1900 г. - 38,9; 1910 - 45; 1920 г. —47; 1930 г. —55,9; 1935 г. - 59,4; 1940 г. - 61,7; 1945 г . - 6 3 . 3 Чанков, Жечо. Населението на България. C., Казанлъшка долина, 1935, с. 12. 4 Тотев, Анаст ас. Демографско-исторически очерк на България. - Годишник на Софий­ ския университет. Юридически факултет, т. 65, 1974, 143-225, особ. 147-150; Населението на Б ъ лгари я..., 5 -6 ; Особености на демографското развитие на България. - Във: Трудове на Висшия икономически институт „Карл Маркс“, т. 1, 1972, 125-146, с. 130.

Гл а в а п ъ р в а . Н а с е л е н и е , б е ж а н ц и , м а л ц и н с т в а

11

Градовете в България след Съединението били 74; към 1912 г. те са 80 (от които 10 новообразувани след Освобождението); към 1920 г. имало 92 града; от 1929 до 1934 г. 97 града (5 села са признати за градове); до 9 сеп­ тември 1944 г. градовете стават 100 (още 3 села са признати за градове).5 За малката територия и в сравнение например с Румъния и Сърбия, това е относително голям брой. Има градове, които от Освобождението нататък увеличават силно населението си, такива, които нараснали слабо, и такива, чието население намаляло. От първата група са търговски и индустриални центрове, като София, Бургас, Пловдив, Варна, Балчик, Перник, Габрово, Плевен, Казанлък, Горна Джумая (дн. Благоевград), Червен бряг и др. Ти­ пични за последната група са балканските градове, като Копривщица, Кли­ сура, Сопот, Карлово, Калофер, Котел, Тетевен, Трявна и др., западнали с упадъка на занаятчийството и изместването на комуникациите.6 През 1912 г. имало 80 града, 3840 села и 1098 махали и колиби (общо 5018 населени места). През 1920 г. имало 92 града, 4214 села, 1353 маха­ ли и колиби (общо 5659 населени места). През 1939 г. имало 97 града, 4283 села, 1370 махали (общо 5750 населени места). През 1945 г. имало 105 града, 4683 села и 1331 колиби (общо 6119 населени места).7 Населените места са предимно малки. През 1887 г. имало 25 с население 5000-10 000 жители и 6 с население 20 000-50 000 жители. През 1910 г. имало 25 населени места с 5000-10 000 жители, 19 с население 10 00020 000 жители, 4 с население 20 000-30 000 жители и 4 с над 30 000 жите­ ли. През 1926 г. имало 48 населени места с 5000-10 000 жители, 16 с насе­ ление 10 000-20 000 жители, 7 с население 20 000-30 000 жители и 5 с над 30 000 жители. През 1934 г. имало 62 населени места с 5000-10 000 жи­ тели, 20 с население 10 000-20 000 жители, 5 с население 20 000-30 000 жители и 7 с население над 30 000 жители.8 Столицата нараснала от 31 000 жители през 1887 г. на 68 0 0 0 през 1900 г., 103 000 през 1910 г., 154 000 през 1920 г., 287 000 през 1934 г., дости­ гайки 367 000 през 1946 г. Вторият по големина град Пловдив започнал с 5 Коледаров, Петър, Н иколай Личев. Промените в имената и статута на селищата в Б ъл­ гария, 1878-1972 г. С., Наука и изкуство, 1973, 6-9 ; Чанков, Ж ечо. Населението на България, с. 197. 6 Чанков, Жечо. Населението на България, 205-206 (стига до 1924 г.). Също Данаилов, Ге­ орги. Изследвания върху демографията..., 28-31 (стига до 1910 г.). За периода от 1920-1934 г- у: Мишайков, Димитър. Изследвания върху населението на България в сравнение с някои Други страни. С „ 1940, 26-27. 7 Статистически годишник на Царство България, 32, 1940. С., 1940, с. 23; Статистически годишник на Народната република България, 1943-1946, с. 21; Коледаров. Петър, Николай Личев. Промените в им ената..., 6-8. 8 Статистически годишник на Царство България, 1940, с. 25. Липсват данни за агломера­ цията в Статистическия годишник от 1943-1946 г.

12

българското о бщ ество .

Т. 2.

ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.

33 000 жители и достигнал 100 000 през 1934 г. и 127 000 през 1946 г. На трето място излязла Варна, започнала с 25 000 жители през 1887 г. и дос­ тигнала 70 000 през 1934 г. и 77 000 през 1946 г.9 Интерес представляват и сведенията за броя на домакинствата и особе­ но за тяхната численост. През 1900 г. на едно домакинство се падали сред­ но 5,65 членове; през 1910 г. - 5,60 членове; през 1920 г. - 5,28 членове; през 1926 г. - 5,00 членове; през 1934 г. - 4,7 членове; 1946 г. - 4 членове. Данните за преброяванията от 1900, 1905 и 1910 г. сочат като централни 5членните домакинства (т. е. те са най-много по абсолютен брой), следвани от 6 -членните и на трето място - с по 4 членове. Най-много хора и при три­ те преброявания живеели в 6 -членни домакинства. През 1926 г. на първо място по брой излизат 4-членните домакинства; най-голям брой от населе­ нието пък се групира в 5-членните домакинства. През 1934 г. най-много били домакинствата с 2-4 членове, следвани от тези с 4-6 членове. 10 През 1946 г. имало най-много 4-членни семейства, следвани от 3-членни. 11 При градското население домакинствата с по-малък брой членове са по-силно застъпени, отколкото при селското. Ясно личи тенденцията за намаляване числения състав на домакинствата. Но изобщо не бива да си представяме някакъв преход от голямо семейство (задруга) към индивидуални семейст­ ва, а от самото начало господствало семейството от една брачна двойка и техните неоженени деца (отначало повече на брой), т. е. „индивидуалното“ (малкото семейство). Излизането на преден план на домакинствата с помалък брой членове говори за ориентиране на българското семейство все повече към двудетната система. Друга семейна структура е „голямото семейство“ - т.нар. челядна за­ друга, с нейните разновидности - „голямо неразделено семейство“, „неде­ лени братя“ . 12 Според първите преброявания особено многочислени дома­ 9 Статистически годишник на Царство България, 31,1939. С., 1939, с. 27; Статистически годишник на Народната република България, 1959, 23-24. 10 Данни у\ Данаилов, Георги. Изследвания върху демограф ията..., 4 2 -4 5 , 175-177. Ана­ логични изводи у: Д олински, Наум. Количествен състав на българското домакинство, особено на селското. - Годишник на Висшето търговско училище - Варна, 2 ,1 9 2 8 -1 9 2 9 , 1-54; Мишайков, Димитър. Изследвания върху населението..., 28-32; Основен курс по демография. С., 1941, 59-63. 11 Резултати от преброяване на населението на 31 декември 1946 г. Кн. 2. С., 1970, с. 49. 12 За задругата има обширна литература, цитирана по друг повод. Тук само: Маринов, Д и ­ митър. Задруга. - Във: Димитър Маринов. Избрани произведения. Т. 2 (Етнографско проуч­ ване на Западна България). С., Наука и изкуство, 1984, 293-315. За голямото неразделено се­ мейство, състоящо се от родителска брачна двойка и брачните двойки на техните синове, вж. Георгиев, Георги. Освобождението и етнокултурното развитие на българския народ, 1877-1900. С., БАН , 1979, 70-76. Разликата от задругата е в деленето на имуществото след смъртта на бащата, когато брачните двойки заживяват отделно. Модификация на тази семей­

р ПАВА п ъ р в а . Н а с е л е н и е , б е ж а н ц и , м а л ц и н с т в а

13

кинства, явно задруги, били съсредоточени в Софийски, Кюстендилски и Търновски окръг и край Дунава (Раховски, Силистренски и Плевенски окръг). През 1910 г. имало 1216 домакинства от 20-30 членове (задруги); през 1920 г. те намаляват до 990; през 1934 г. - до 277. Това показва, че по­ не шо се отнася до българските земи, както и за по-голямата част от регио­ на, не бива да се преувеличава значението на задругите, направили голямо впечатление на чужди етнографи и превърнали се в същински етнографски мит за Балканите. Също трябва да се има предвид, че задругите и другите разновидности на „голямо семейство“ в дадено населено място съществу­ вали наред с „индивидуални“ малки семейства. С най-голям среден брой членове на домакинство пък били Самоковска, Царибродска, Радомирска, Трънска и Брезнишка околии, т. е. патриархалните околии в Югозападна България; с най-малък среден размер (вследствие на ниска раждаемост) били домакинствата в Габрово с неговия индустриален характер, както и балканските околии Троян и Малко Търново. България започва съществуването си с много млад възрастов състав на населението поради високата раждаемост дълго преди и след Освобожде­ нието. Така през 1880 и 1887 г. населението от 0-15-годишна възраст би­ ло над 40% от цялото население; според преброяването от 1905 г. то е 39% .13 В края на периода (1946 г.) то е 27,9%. Динамиката на възрастовата структура на населението се характеризи­ ра с известно застаряване от 1900 г. нататък, като през целия разглеждан период то не е значително. Показателни за това са например данните за средната възраст на населението - за дадена година това е общият брой на изживените години на цялото население, разделен на неговия брой. През ■ 1900 г. тя е 25,7 години; през 1934 г. - 27,3 години; през 1946 г. - 29,3 го­ дини. Друг показател за застаряване на населението е броят на лицата над 60-годишна възраст, които се падат на 1000 души от населението. Той на­ раства от 84 души на 1000 през 1900 г. на 78 души през 1934 г. и 96 души през 1946 г. 14 Възрастовата структура на населението се преценява и по относител­ ния дял на подрастващите поколения (до 14 навършени години) към сред­ но възрастните поколения (от 15 до 49 навършени години). Когато подрас­ тващите поколения са значително повече от половината от хората във възна структура е семейството от „неделени братя“ , които продължават да живеят заедно и след смъртта на бащата, обикновено до оженването на техните синове. 13 Данаилов, Георги. Изследвания върху демографията..., 49-50. 14 Тези и следващите данни у: Тотев, Анастас. Демографско-исторически очерк..., 167-171; Населението на Б ъ лгари я..., 17-23; Особености на дем ограф ското..., 131-139. Вж. и групираните малко по-иначе данни за възрастовата структура в частта на Здравко Сугарев в: Демография на България, 342-347.

14

б ъ л г а р с к о т о о б щ е с т в о , т. 2.

ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.

производствена възраст (от 15-49 години), възрастовата структура се обозначава като прогресивна. Когато подрастващите са приблизително равни на половината от населението във възпроизвеждаща се възраст, въз­ растовата структура е стационарна, а ако са значително по-малко - регре­ сивна. През 1900 г. 40,2% от населението са били на възраст до 14 години, съотнесено към 44,5% на възраст между 14-49 години; за 1934 г. цифрите са съответно 35,5% към 49,2%; през 1946 г. са 27,9% към 54,6%. Следова­ телно възрастовата структура на България до 1946 г. била прогресивна, с многобройно младо поколение, което възпроизвеждало разширено средни­ те възрасти; показателите се влошават с времето и накрая структурата е вече стационарна. Възрастовата структура се изразява графично в т.нар. възрастови пи­ рамиди за дадена година. В нашия случай се преминава от триъгълна фор­ ма в началото на XX в., чиято широка основа са младите поколения, към камбановидна форма, а вече по-късно - и към форма на урна със стеснява­ не на младата основа в сравнение със средните възрастови групи (с нама­ ляване на раждаемостта). Що се отнася до съотношението между половете, според принципа на демографската компенсация се раждат повече момчета, за да се компенси­ ра по-голямата (и по-ранна) смъртност сред мъжете; така живеещите в да­ ден момент мъже и жени са приблизително равен брой. Тази компенсация в българския случай се проявявала правилно.15 Относителният дял на етническите българи в населението нараствал непрестанно от Освобождението нататък, както следва: 6 8 ,8 % през 1880 г.; 77,1% през 1900 г.; 81,1% през 1910 г.; 83,3% през 1920 г.; 83,8% през 1934 г.; 84,7% през 1946 г. Най-голямо етническо малцинство са турците, а значително по-малко и в разни периоди в различен ред са циганите, гърците, румънците и др.16 Относителният брой на турците намалявал непрестанно в резултат на изселвания, а именно: 23,1% през 1880 г.; 14,2% през 1900 г.; 15 По-подробно у: Тотев, Анастас. Населението на Б ългари я..., 7-8. 16 Данните за етническия състав тук и по-долу при Тотев, Анаст ас. Демографско-исторически очерк..., 152-153; Населението на Б ългария..., 8-10. Същото в: Демография на Бъл­ гария, 380-381.

Гл а в а п ъ р в а . Н а с е л е н и е , б е ж а н ц и , м а л ц и н с т ва

15

10 ,7 % през 1910 r.; 10,7% през 1920 r.; 9,7% през 1934 r.; 9,6% през 1946 г. При Освобождението турците били концентрирани географски в Севе­ роизточна България, източно от линията от Свищов до Балкана. След об­ разуване на държавата турското малцинство имало числено надмощие в Добричка, Куртбунарска (дн. гр. Тервел), Провадийска околия (всички във Варненски окръг), Разградска, Силистренска, Тутраканска околия (в Русен­ ски окръг), Ескиджумайска (дн. Търговище), Османпазарска (дн. гр. Омур­ таг), Поповска, Преславска, Шуменска околия (Шуменски окръг) и Айтоска околия (Бургаски окръг). От тях само Айтоска околия е на юг от Балкана. Турците имали превес в Шуменски, Варненски и Русенски окръг. До 1910 г. те загубили мнозинството и в трите споменати окръга, а били повече в отделни околии: Куртбунарска, Разградска, Тутраканска, Ески­ джумайска, Османпазарска и Шуменска (в географските местности Делиормана и Тузлука) . 17 Циганите варирали между 1,6% и 2,8% от населението. Гърците прог­ ресивно намалели в резултат от изселвания - от 2 ,2 2 % през 1880 г. до 0,18% през 1934 г. Румънците също намалели прогресивно от 1,73% през 1880 г. до 1,23% през 1934 г. и 0,84% през 1946 г. Евреите били под 1% през цялото време. България през този период и особено с течение на вре­ мето се очертава като, общо взето, етнически еднородна страна, с около 15% етнически малцинства. По вероизповедание имало: през 1887 г. - 76,8% източноправославни, 21,4% мохамедани; през 1900 г. - 80,6 % източноправославни, 17,2% мохамедани; през 1910 г. - 84% източноправославни, 13,9% мохамедани; през 1926 г. - 83,4% източноправославни, 14,4% мохамедани; през 1934 г. - 84,4% източноправославни, 13,5% мохамедани. Българомохамеданите (помаците) през 1880 г. били около 20 0 0 0 ; през 1910 г. - 21 143 души, живеещи в Родопите и около Ловеч.18

17Д анаилов, Георги. Изследвания върху демографията..., 32 -3 5 , 208-214; Милетич, Л ю ­ бомир. Старото българско население в Североизточна България. С., 1902. Това били области на интензивна турска колонизация, а българският елемент бил избит, избягал в Русия или Ру­ мъния или приел исляма. 18 Статистически годишник на Българското царство, 23, 1931. С., 1931, с. 32; Статисти­ чески годишник на Царство България, 28, 1936. С., 1936, с. 26; Статистически годишник на Царство България , 30, 1938. С., 1938, с. 25; Попов, Кирил. Стопанска България. - Сборник на БАН. Кн. 8. С., 1916, с. 20, 22.

16

бъ лга рско то о бщ ество .

Т. 2.

ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.

БРАЧНОСТ, РАЖДАЕМОСТ И ДЕМОГРАФСКИ ПРЕХОД В България, както и в много източноевропейски страни, моделът е ранна и висока (на практика всеобща) брачност за разлика от страните от Западна Европа - с късна и не толкова висока брачност. Брачността се измерва с броя на сключените бракове на 1000 души от населението през дадена го­ дина (коефициент на брачност). За целия период у нас той бил между 8 и 10 на 1000 (само за 1920 г. скача на 14 поради отложените от войните бра­ кове). До войните (данни за 1905 г.) по-голямата част от мъжете са встъп­ вали в брак до 30-ата година (следвани от групата от 30-35-ата година), а от жените - до 25-ата година (следвани от групата от 25 до 30-ата година). Интересен е фактът, че преди и известно време след Освобождението зе­ меделското население от Северна България, в стремежа да си осигури ра­ ботна ръка, често женело млади момчета на 15-16 години за по-възрастни момичета (на 18-20 години). Този обичай бил изоставен след енергичната намеса на духовенството и особено със закона за войнската повинност, който не допускал женитба на мъжа, преди да е отбил военната си служба, т. е. преди 20-годишна възраст. След войните най-голям брой задомявания при жените и при мъжете се падат на възраст 20-24 години; следваща по брой за мъжете е брачната възраст между 25 и 29 години, а за жените 18-19 години.19 Ранното и всеобщото задомяване се обяснява с възможността на всич­ ки да си осигурят дом и известно количество земя, т. е. с наличието на ус­ ловия за минимално изхранване при системата на дребно селско земевладение и сравнително слабо развити потребности, както и с традицията на грижи за челядта, за нейното увеличаване и продължение на рода. Бракоразводността, която зависи и от законодателството, била много ниска. През 1933-1936 г. имало средногодишно по 2,9 развода на 10 000 души православно население. В градовете разводите били повече (средно 5,8), отколкото в селата (2,1). Главните причини за разводите били предви­ дените в законодателството „пиянство, буйство“, „прелюбодеяние“, „из­ бягване от семейство“ и пр.20 Наблюдава се и известно нарастване броя на извънбрачните раждания, особено в градовете, където от 16 извънбрачни към 1000 родени в брак през 1910 г., цифрата нараства на 61 към 1000 през

19Данаилов, Георги. Изследвания върху демографията..., 54 -5 7 , 92 -9 3 , 247-255. За кое­ фициента на брачност: Тотев, Анастас. Населението на Б ългари я..., с. 12; Демографско-исторически очерк..., с. 148. 20 Мишайков, Димитър. Основен курс по демография, 114-117. Също у: Христов, Емил. - Във: Демография на България, 166-169.

17

f/iA B A п ъ р в а . Н а с е л е н и е , б е ж а н ц и , м а л ц и н с т в а

г. (на село около тройно по-малко) —признак за рушене на старите патриархални традиции.21 Данните за раждаемостта до края на XIX в. са твърде приблизителни поради трудностите с уреждане на статистическата регистрация. Първона чално записванията на ражданията (както и на женитбите и умиранията) се водели от християнските свещеници (също и от еврейските, но рядко от турските) и станали точни едва от началото на XX в. Съществено значение за статистиката имало въвеждането на актове за гражданско състояние (през 1893 г.), чието водене било възложено на общините под надзор на съ­ дебната власт. България навлиза в свободния живот с рекордно висока по европейски­ те мерки раждаемост, което я поставя на първо място в Европа (подобен коефициент имала само Русия). Коефициентът на раждаемост, т. е. живоро­ дените деца на 1 0 0 0 души от населението, имал много високи стойности докъм войните, след което започнал да спада. Засечен с някои контролни цифри през определен брой години, той бил: 42,2 през 1900 г.; 41,7 през 1910 г.; 39,9 през 1920 г.; 31,4 през 1930 г.; 26,4 през 1935 г.; 21,4 през 1939 г.; 22,2 през 1940 г.22 Раждаемостта е най-голяма сред католиците (където обаче и смъртността е най-голяма), следвани от мохамеданите, а на трето място са православните; раждаемостта и смъртността били най-ниски сред евреите. Интересно е и наблюдението, че най-ниска раждаемост (и смъртност) в България имал Тър­ новски окръг, известен с най-висока грамотност и гъстота на населението, а също най-издигнат в стопанско отношение (с индустрии и интензивно земе­ делие).23 За следващия период (след 1926 г.) също се установява, че ражда­ емостта била най-ниска в големите градове и в някои балкански и полски околии с по-високо културно ниво на населението и с развито „чужбинар ство“, т.е. гурбетчийство (Троян, Търново, Севлиево, Дряново, Ловеч, Горна Оряховица); най-висока раждаемост пък имали околии с по-запазени патри­ архални традиции (Панагюрище, Котел, Самоков, Петрич), с благоприятни икономически условия или с висок процент мохамеданско население (в Родо­ пите, Айтос, гр. Омуртаг и др.). Околиите с ниска раждаемост са същевре­ менно околии с ниска смъртност, а именно: Търново, Горна Оряховица, Габ­ рово, Дряново, Троян и изобщо околии с голям брой гурбетчии и малък брой инородци (т. е. етнически малцинства). Околиите с висока смъртност се сре1938

21 Мишайков, Димитър. Основен курс по демография, с. 157. 22 Демография на България, 49 -5 0 (частта на Никола Наумов). 23 Тези наблюдения у: Пенчев, П. Раждаемостта България. - Тримесечно списание на дирекция на статистиката, 1, 1929, № 1 ,1 4 -3 2 , особ. с. 19,30; Д анаилов, Георги. Из­ следвания върху дем ограф ията..., с. 125, 302.

Главната

в

18

б ъ л г а р с к о т о о б щ е с т в о . Т.

2.

ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.

щат само сред околиите с висока раждаемост. Смъртността била особено ви­ сока в околии с голям процент мохамедани и с лоши здравни условия, особе­ но с малария (Бургас- селска, Пловдив-селска, Поморие и др.).24 Раждаемостта (и смъртността) се интерпретират в контекста на т. нар. демографски преход.25 Последният представлява еволюционен процес в развитието на населението на много страни от края на XVIII в. насам, ха­ рактеризиращ се с трайни тенденции на съществено намаляване на ражда­ емостта в сравнение с високите равнища на нерегулирана „естествена брачна плодовитост“ от предходните времена; съществено намаление и на смъртността под влияние на медицината, хигиената, повишените благосъс­ тояние и културно равнище. При това се смята, че спадът на смъртността (особено детската) предхожда спада на раждаемостта и всъщност „отключ­ ва“ демографския преход, доколкото предизвиква силно нарастване на на­ селението. Отговорът на малтусионалните опасности от това е ограничава­ не на раждаемостта (чрез разни средства - преки и непреки). Демографите традиционно различават три периода в демографските процеси у нас: пе­ риод на висока раждаемост, започнал далече преди Освобождението (може би още през XVII в.) и завършил през 1920-1925 г. (според други - до войните, понеже през тях няма ясно изразена тенденция); втори период до края на Втората световна война, през който се навлиза в „демографския преход“; трети период - оттогава до днес, характеризиращ се с устойчива тенденция за намаляване на раждаемостта, която достига крайно ниски равнища. Тук ни интересуват само първите два периода. През първия период равнището на раждаемостта се определяло от пло­ довитост на браковете, близка до естествената, в частност от порядъка 24 Мишайков, Димитър. Основен курс по демография, 176-179, 2 32-233; Изследвания върху населението..., с. 124, 168. 25 Изложението по-нататък се опира на: Наумов, Никола. - Във: Демография на Бълга­ рия, 45-63. Вж. също Стоименов, Георги, Димитър Сепетлиев, Райчо Д им ит ров. Раждаемо­ стта в България. С., Медицина и физкултура, 1965, 55-98. Авторите обособяват три периода: 1888-1911 г. - с възходяща тенденция в раждаемостта; 1912-1919 г. - без ясно изразена тен­ денция поради влиянието на войните; 1920-1944 г. - с низходяща тенденция, с изключение на следвоенните години на демографска компенсация. Общата плодовитост спада от 183,9 на 1000 през 1909-1912 г. на 155,5 през 1919-1922 г., 137,3 през 1925-1928 г. и 112,8 през 19331936 г. Според авторите понижаването на раждаемостта не се дължи на намаляване на брачността, нито на изменена възраст за встъпване в брак, нито на слабото остаряване на родил­ ния контингент. Първи опит да се обясни намаляването на раждаемостта представлява изпол­ зващата софистицирани методи на статистика студия на Загоров, Славчо. Възпроизвеждането на населението в България. Демографска студия. С., 1934. Авторът се заема да изолира фак­ торите, които влияят върху спадането на раждаемостта, и изказва догадки за причините. Из­ водът му гласи, че общият коефициент на раждаемост спадал, въпреки че възрастовият състав на населението се подобрявал и частично противодействал на тенденцията за спадане на раждаемостта.

рл д в а п ъ р в а . Н а с е л е н и е , б е ж а н ц и , м а л ц и н с т в а

19

40-42 на 1000. Но и през този период и специално през последната му част, за която са налични статистически данни, регулирането на раждае­ м остта било доста разпространено сред градското население (чиято раж­ даемост през 1911-1925 г. е с 10-12 пункта по-ниска от селската). Регули­ рането е главно чрез изкуствени прекъсвания на нежелана бременност. Най-високите стойности са до 1910 г., след което настъпват свързани с войните колебания и следващи ги компенсационни периоди на увеличена раждаемост. Това е и повратният момент на навлизане в демографския преход, от който нататък раждаемостта никога не се връща на старите ви­ соки нива. В по-тясно „технически“ план развитието на раждаемостта и възпроиз­ водството на населението се влияе от фактори като размера на родилните контингенти (т.е. броя на жените във фертилна възраст) и тяхната плодо­ витост; плодовитостта на свой ред се обуславя от фактори като брачност и възрастова структура на родилните контингенти, средна възраст на встъп­ ване в брак и пр. Всички тези фактори на свой ред се обуславят от иконо­ мически, социални и психологически причини при сложни и трудно обоз­ рими взаимовръзки. Силата на разните влияещи върху раждаемостта фак­ тори се изменяла през всеки от споменатите три периода. Така например размерът на родилните контингенти и брачността оказват голямо влияние върху плодовитостта преди настъпването на демографския преход, но иг­ раят много ограничена роля с разпространението на съзнателното регули­ ране на раждаемостта, свързано с излизането на преден план на фактори от икономически и социален характер, които пораждат и определени въз­ гледи за броя на децата в семейството. Да се спрем по-подробно върху раз­ ните обуславящи раждаемостта фактори. Докъм 1925 г. (или още до войните), когато се навлиза в демографския преход, се установява доста тясна зависимост между числеността на ро­ дилните контингенти (жените на възраст от 15 до 49 години) и броя на ро­ дените. При това зависимостта е по-значителна за селата и по-слаба за гра­ довете. Броят на жените във фертилна възраст продължава да нараства до­ към 1946 г. (когато темпът на нарастване започва да спада), но с разпрос­ транението на регулираната раждаемост броят на родените зависи все помалко от това; разликата между градовете и селата постепенно се залича­ ва. Така, макар че броят на жените във фертилна възраст продължава да се Увеличава и след 1925 г. (без съществени промени в брачността и семейно­ то положение), броят на живородените деца започва трайно да намалява от Достигнатия през 1924 г. максимум (над 200 000). Изключение с повече жи­ вородени са само годините на Втората световна война и следвоенните го­ дини, но това се дължи на особени компенсационни причини.

20

бъ лга рско то о бщ ество .

Т. 2.

ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.

Плодовитостта на родилните контингенти, дефинирана като живороде­ ни на 1000 жени за дадена година (или усреднено за период от няколко го­ дини), може да се разглежда общо за целия контингент жени от 15 до 49 го­ дини, или повъзрастово (например за жените между 15-19 години, 20-24 години и т. н.). Данните показват спадане на общата плодовитост през пе­ риода 1920-1926 г. в сравнение с 1909-1912 г. от 183,9 (средногодишно) на 155,5. Намалението на плодовитостта на родилните контингенти в села­ та е по-голямо, отколкото в градовете, наистина при по-високи начални стойности. През периода 1945-1948 г. общата плодовитост спада спрямо 1920-1926 г. още по-драматично - от 155,5 на 91, като намалението на пло­ довитостта в селата отново изпреварва това в градовете, така че разликата в равнището на плодовитостта в селата и градовете почти се заличава. Що се отнася до повъзрастовата плодовитост на родилните контингенти, тя е най-висока в интервала между 20 и 35 години; може да се забележи и едно изместване на най-голямата плодовитост (най-големия брой раждания) от възрастта 25-29 години към възрастта 20-24 години, т. е. към ранните бра­ кове. Спадането на раждаемостта не се дължало на биологически причини, а на общественото развитие, на икономическите и социалните условия, които формират възгледите за броя на децата в семейството в епохата на регулирана раждаемост. Така очертаната картина на демографския преход у нас се коригира частично от някои нови изследвания, специално що се отнася до неговото нача­ ло.26 Последното се измества към началото на XIX в. (а не около и след войните). Разликата идва от показателите, с които се борави. По-старите из­ следвания използват средния брой деца, родени на 1000 жители за една го­ дина (брутния коефициент на раждаемост), а новите боравят с по-диферен­ цирани и повече показатели, като: средния брой родени деца от една жена, коефициентите на повъзрастова раждаемост и данни за поредния ранг на ро­ дените деца (първо, второ и т. н.). Така средният брой живородени деца на една жена спада от 6,98 през 1900 г. на 6,27 през 1910 г., 5,48 през 1920 г., 3,51 през 1934 г., 2,86 през 1946 г. и продължава да спада по-нататък.27 26 Вж. много информативната дисертационна работа на Везенков, Александър. Урбаниза­ ция и демографски изменения в България (1944-1989). Дисертация в Софийски университет. С., 2001, особ. 194—199 и посочената там чужда и българска литература. По-ранният демо­ графски преход у нас е установен от Ботев, Николай. Особености на прехода към ново възпроизводствено поведение в България. - Население, 1989, № 4, 88-101; H istoria magistra vitae, или още за методите и средствата на историческата демография. - Население, 1992, № 1 ,1 7 - 3 0 ; Донков, Кирил. Състояние и динамика на раждаемостта и смъртността в Бълга­ рия - Население, 1985, № 3, 27-50. 27 Донков, Кирил. Състояние и динамика..., 30-31. Спадането на средния брой живороде­ ни деца на една жена е забелязано и на времето чрез анализ на коефициентите за повъзрасто-

|-л д В А п ъ р в а . Н а с е л е н и е , б е ж а н ц и , м а л ц и н с т в а

21

Правят се корекции (и преизчисления) и по другия основен показател смъртността, макар официалните данни, особено на детската смъртност, да стават достоверни едва от 30-те години на X X в. Що се отнася до конста­ тирания растеж (т. е. брутния прираст) на населението до средата на 2 0 -те години на XX в., той се интерпретира тъкмо като очакван „растеж на пре­ хода“ при спад на смъртността, който изпреварва спада на раждаемостта. Това е характерно тъкмо за модели на по-бърз демографски преход, които запазват по-висок растеж в началната фаза. Раждаемостта в България е разгледана на широк сравнителен фон от американския демограф Робърт Макинтайър.28 Той изхожда от известния контраст между невсеобщ и забавен (отложен) брак в Западна Европа и всеобща и ранна брачност в Източна Европа.29 Демографският преход към ниска плодовитост (фертилност) на Запад се осъществил при невсеобща и забавена брачност и едва от началото на 30-те години на XX в. там започ­ ва революция в моделите на брак, изразяваща се в по-голям брой бракове в ранна възраст и намаляване на безбрачните, т. е. преход към типа брач­ ност, който отдавна съществувал в Източна Европа. Тази промяна на моде­ ла на брак се интерпретира като последица от постигането на ефективен контрол на раждаемостта в рамките на брака. Източна Европа за разлика от Западна запазила своя исторически демографски модел на висока брачност и еволюирала към по-ниска фертилност в неговите рамки. Макинтайър вижда специфично български, рядък за Европа феномен в ограничаването на раждаемостта, специално при селското население, при практически все­ обща брачност (за градското по-ниските нива на фертилност са обичайни). Освен че е ясно изразен и добре документиран, българският случай е забележителен в няколко отношения. България навлязла в прехода към ниска брачна фертилност при всеобщ и ранен брак през 2 0 -те години на ХХв. и постигнала относително ниски нива на фертилност в едно аграрно общество, без значителна модернизация. Българският случай и може би ва раждаемост, например от: Загоров, Славчо. Намалението на раждаемостта в България причини и последици. - Списание на Българското икономическо дружество, 1936, № 7, 3 8 6 388. Дължа това посочване на: Везенков, Александър. Дисертация, с. 197. 28 McIntyre, Robert. The Bulgarian Anomaly: Demographic Transition and C urrent Fertility. - Southeastern Europe, 7, 1980, No 2, 147-170. 29 За това в класическото изследване на европейския модел на фертилност на Hajnal, John. European M arriage Patterns in Perspective. - In: Population in History. D. V Glass, D. E. Eversley (eds.). London. Arnold Press, 1964, 101-143. Относително късната и неуниверсална брачност на Запад спомагала за задържане на фертилните нива под нивата другаде по света Поради относително високата възраст за встъпване на жените в брак (и следователно по-къс фертилен период) и значителния брой оставащи неженени хора. Високите коефициенти на Раждаемост в Източна и Ю гоизточна Европа се дължали в голяма степен на ранните и почти всеобщи женитби.

22

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.

ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.

този на някои съседни страни, като Сърбия и Босна (които обаче не са та­ ка добре документирани), е забележителен дори за Източна Европа, още повече че други източноевропейски държави (и области в някои страни) демонстрират западноевропейски модели на брачност. Наред с други фак­ тори режимът на поземлена собственост с раздробяване в хода на наследя­ ването и малък размер на индивидуалните стопанства явно действал за формиране на „малтусиански нагласи“ на ограничаване на раждаемостта. Интересно е, че в други развиващи се страни (като Португалия) сходен на­ тиск на населението върху намаляваща селскостопанска земя не е произ­ вел подобни ефекти на адаптация на фертилността. Намаляването на раждаемостта привлякло още на времето вниманието на редица български автори, които предлагат различни обяснения. Напри­ мер аграрният учен Наум Долински отбелязва, че при невъзможност да се намери приложение на труда в града, натискът на селското население вър­ ху земята действал като принуда върху селяните да снижават раждането на деца като „изход на отчаянието“ .30 В същата връзка е и опитът на демогра­ фа Димитър Мишайков да свърже намаляването на раждаемостта с нама­ ляване на средната площ на едно селско стопанство и със страха от влоша­ ване на икономическото положение в бъдеще. Авторът стига до извода, че намаляването на земята действало като специална причина за намаляване на раждаемостта, но не само то, а и ред други фактори, като културните нагласи (запазена патриархалност или „чужбинарство“) и етническия със­ тав (по-високата раждаемост на мюсюлманското население). Самият ико­ номически фактор действа по-скоро косвено (опосредствано от култура­ та); при това зависимостта е твърде сложна, например увеличаването на благосъстоянието при високо или повишаващо се културно ниво не спира намалението на раждаемостта, но временни стопански затруднения могат да предизвикат силно намаление на раждаемостта.31 Още по-дълбоко в сложното взаимодействие между факторите за нама­ ляване на раждаемостта навлиза друг демографски опит.32 Един такъв фак­ тор е културният напредък, действащ чрез създаване на съзнателни и несъз­ нателни мотиви за ограничаване броя на децата, а именно: като увеличава човешките потребности и кара родителите да се стремят да запазят достиг­ натото жизнено ниво и за потомството; също като еманципира жените в брака и им дава възможност за контрол над ражданията; най-сетне, като на­ малява детската смъртност, така че определен брой деца се създава с мини­ 30 Д олински, Наум. Аграрна политика. Варна, 1933, 269-270. 31 Мишайков, Димитър. Изследвания върху населението..., 122-125; Основен курс по демография, 184-185. 32 Загоров, Славчо. Възпроизвеждането на населението..., 37 -64 , особ. 50-55.

Гл а ва п ъ рва. Н асел ен и е, беж ан ц и , м алц и н ства

23

мум раждания. Културата дава и средства за контрол над раждаемостта, а унищожава и нравствената съпротива срещу намесата в естествения ред на човешкото възпроизводство (с отслабване на набожността). Но ролята на културата за ограничаване на плодовитостта у нас през разглеждания пери­ од била все още слаба; специално еманципацията била по-напреднала гаавно сред градските жени, които разполагали и със средства против зачеване, докато в селата се прилагало предимно изкуствено помятане.33 Влияние върху брачната плодовитост оказват и стопанските условия. Но не в смисъл, че бедните имат повече деца, а богатите по-малко, каквато теория имало преди Първата световна война (опровергана от намалението на брачната плодовитост и сред бедното население след войната). Зависи­ мостта е по-сложна и отразява взаимодействието между култура и благо­ състояние. При ниско културно равнище увеличението на индивидуалното благосъстояние засилва брачната плодовитост, а намаляването му я от­ слабва. Така и у нас - при, общо взето, ниско културно равнище на селско­ то население преди войните брачната плодовитост била по-голяма в по-богати околии и по-малка в по-бедни околии. Културата като цяло действа за ограничаване на раждаемостта поради увеличените потребности. При ви­ соко или покачващо се културно равнище, повишаването на индивидуално­ то благосъстояние не задържа спада на раждаемостта; намалението на ин­ дивидуалното благосъстояние обаче засилва този спад. Така у нас след войните спадът на раждаемостта става общ - за града и селото и за бедни и богати околии - именно поради повишаване на културното равнище при намаляване на индивидуалното благосъстояние (особено по време на све­ товната криза). В ретроспекция като изключително важен и дълбочинен фактор за спадането на раждаемостта у нас се сочи повишаването на обра­ зователното равнище на жените (най-напред грамотността) и ориентиране­ то към двудетен модел (като брой на желаните деца), следователно култур­ ни фактори, а наред с това - етническият фактор. В същото време почти без значение се оказват фактори като изменения в брачността (която се за­ пазва на практика ранна и всеобща), разликата град-село (която е главно в Ю-15-годишния по-късен старт на селото в прехода), изменение в матери­ алното положение, урбанизацията и др.34 33 Ограничаването на раждаемостта традиционно ставало чрез методи като coitus interrup­ t s , разни народни средства против зачеване, както и предизвикани аборти (особено с механич­ ни средства, по-рядко с пиене на разни отвари). Сведения за това се съдържат в санитарни из­ следвания и доклади на лекарите, например: Бассанович, И. Материали за санитарната етно­ графия на България. Ломският окръг (1880-1889). - Сборник за народни умотворения, наука и книжнина. Кн. 5. С., 1891, 3-186, особ. с. 81; Годишен отчет за 1910 г. на шуменския окръ­ жен лекар. Шумен, 1911, с. 41; Годишен отчет на варненския окръжен лекар. Варна, 1911, с. 67. 34 Везенков, Александър. Дисертация..., 200-201, 204, 212-215.

24

б ъ л г а р с к о т о о б щ е с т в о , т.

2.

ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.

СМЪРТНОСТ По отношение на смъртността в демографската история на България също се набелязват два ярко различни периода: от края на XIX в. (и сигурно и от по-рано) до 1920-1925 г., характерен с висока смъртност, и след 1925 г., когато настъпва постепенно намаляване на смъртността.35 Равнището на смъртността през първия период било между 20 и 25 на 1000 за мирновре­ менните години, което представлява доста висок показател. След 1925 г. равнището на смъртността започва постепенно да спада: на 16,2 през 1930 г., 14,6 през 1935 г., до 13,4 през 1940 г.36 Коефициентът на естествен прираст се формира като разлика между коефициента на раждаемост и коефициента на смъртност. От около 20 на 1000 преди войните той започва да спада постоянно и монотонно след вой­ ните до 8,8 на 1000 през 1940 г. Намаляването на смъртността явно се дъл­ жало на подобряване на хигиенните условия и на медицинската помощ. Съществено се изменя и относителният дял на умиранията по възрас­ тови групи, както и медианната средна възраст на умрелите. Така през пе­ риода от края на XIX в. докъм 1925 г. повече от половината от умрелите били на възраст до 15 години, а само около 17% от общия брой на умрели­ те били над 60 години; умрелите годишно лица нараствали непрекъснато по абсолютен брой. В периода след 1925 г. настъпват постепенни промени. Общият годишен брой на умрелите лица постепенно спада, и то въпреки увеличаващия се брой на населението (като този процес на спадане се ус­ корява особено след 1945 г.). През периода 1941-1945 г. броят на умрели­ те до 15-годишна възраст вече бил спаднал до 33,6% от общия брой на умрелите, а на умрелите над 60 години се увеличил до 35,4%. (Същите процеси продължават и се задълбочават по-нататък във времето.) Може да се забележи и това, че и през двата периода равнището на смъртност в селата било по-голямо, отколкото в градовете, характеризира­ щи се с по-високо жизнено и културно ниво, по-добри хигиенни условия и по-добро медицинско обслужване (след 1950 г. селската „свръхсмъртност“ се дължи на остаряване на населението тук след интензивната миграция на млади хора към градовете). По-нататък могат да се констатират някои осо­ бености на смъртността по пол и възраст, които се виждат добре при срав­ 35 Както се каза, по-новите изследвания датират намаляването на смъртността (и демо­ графския преход) от началото на XX в. 36 Тенденцията продължава докъм 60-те години на XX в., когато смъртността отново за­ почва да се повишава, вече вследствие на напредналия процес на стареене на населението. Из­ ложението за смъртността се опира на частта на Никола Наумов в: Демография на България, 85-111. За времето до 1910 г. вж. и Попов, Кирил. Стопанска България, с. 56, 75. Но статис­ тиката от това време не е надеждна.

Гл а в а п ъ р в а . Н а с е л е н и е , б е ж а н ц и , м а л ц и н с т в а

25

нение на периодите 1909-1912 г. и 1926-1927 г. (имащи графично сходни изображения). Такива са: повишаването на смъртността в интервала 152 5 -годишна възраст, дължащо се вероятно на голямата смъртност от ту­ беркулоза през пубертета и след него; също женска свръхсмъртност между 2 0 -4 5 години, резултат вероятно от родилната треска (която на време­ то била сериозна болест) и на други свързани с майчинството болести; понататък, свръхсмъртност на мъжкия пол за възрастовите групи над 45- 50 години, което представлява закономерност. Измерена като брой на умре­ лите мъже към 100 умрели жени, тя дава за различните възрастови групи от 102 :1 0 0 до 1 1 2 : 1 0 0 . Детската смъртност се дефинира като умрели през първата година на 1000 живородени деца. Данните на статистиката за нея стават по-надеждни едва след 1920 г. Кръщаването на новородените според източноправослав­ ния ритуал става около 7 дни след раждането, а умрелите до този ден деца едва ли са били регистрирани като живородени и умрели, което дава отра­ жение върху данните за детската смъртност (а чрез тях и върху общата смъртност). Само с непълна регистрация могат да се обяснят ниските дан­ ни за детската смъртност до войните (по-ниски от най-напреднали страни в Западна Европа тогава) или например необяснимо бързото покачване на смъртността в годините след 1910 г., а също и по-високата детска смърт­ ност в градовете. Вече след 1920 г. регистрацията става по-пълна и правдоподобна, що се отнася до очаквани явления, като постепенно намаление на детската смъртност, по-висока смъртност в селата, по-висока смъртност за мъжкия пол и пр. В цифри общата детска смъртност намалява от 155 на 1000 живородени за периода от 1921-1925 г. до около 143 на 1000 през 1936-1940 г. и 130,4 на 1000 за 1941-1945 г. Смъртността е по-висока в селата, отколкото в градовете, а по-високата смъртност на момчетата има характер на закономерност; най-висока е смъртността през първия месец.37 Важен демографски показател е средната продължителност на живота при раждане (или средната продължителност на очаквания живот).38 Сред37 За детската смъртност вж. Демография на България, 89-93 (от Никола Наумов). Също еДин ранен опит на Малчева-Георгиева, Ел. Детската смъртност у нас. - Тримесечно списание на Главната дирекция на статистиката, 1, 1929, № 2, 204-211, особ. 204—207. Според авторка­ та през 1924—1926 г. детската смъртност у нас била около два пъти по-висока в сравнение с Държави като САЩ, Холандия, Швеция, Швейцария, Норвегия, Англия и др., но сравнима с та­ зи в Испания и Италия и по-малка от Унгария и Румъния. Вж. и Адж аров, М ихаил. Детската смъртност в България. - Медицински летописи, 38, 1946, № 2 -3 , 186-194, особ. с. 193 - таб­ лица. Според автора за периода 1920-1939 г. детската смъртност варирала между 130 и 165. 38 Тя се установява чрез т. нар. таблици на смъртност, които проследяват реда на измираНет° на условна съвкупност от родени през една година лица (обикновено 100 000) въз основа на наблюдавана за дадени периоди смъртност.

26

бъ лга рско то о бщ ество .

Т. 2.

ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ. ЗДРАВНО ДЕЛО.

нага продължителност на живота у нас се е повишила от около 40 години за родените през 1906-1912 и 1920-1921 г. до около 45 години за родени­ те през 1926-1927 г. и 49-50 години за 1933-1936 г. (49,2 години за мъже­ те, 50,3 години за жените); 53,3 години за мъжете и 56,4 години за жените за родените през 1946-1947 г. (Същата възходяща тенденция продължава и през следващите периоди.) Това подчертава и разликата между периода до настъпване на демографския преход и периода след него (след 1921 г.), когато намаляването на смъртността се съпровожда с нарастване на сред­ ната продължителност на живота (с около 13 години за мъжете и 16 годи­ ни за жените до 1946-1947 г.).39 Разглеждането на умиранията по причини може да стане едва за покъсни периоди, понеже данни за това започват да се публикуват едва от 1925 г. и отначало те се отнасят само за градовете. След 1932 г. регистра­ цията на смъртните случаи по причини обхваща системно всички градове в страната, а данни за смъртността на селското население са публикувани ед­ нократно за 1937 г. (редовно едва от 1957 г.). Най-общо причините за смърт­ та зависят от възрастовия състав на населението, като причините за смърт­ та на млади хора са различни от тези, предизвикващи смъртта на възрастни хора; причините за смъртността се изменят и с напредъка на медицината и лекуването на някои болести. Така туберкулозата през част от междувоенния период била най-смъртоносната болест, а после, в хода на 30-те години на XX в., заемала твърде голям, но спадащ дял от умиранията (в градовете); постепенно се увеличават т.нар. болести на сърцето, които към края на 30те години я изпреварват.40 По обобщени данни за смъртността по причини само за градското население през 1939 г. най-много смъртни случаи дали болестите на кръвообращението (сърдечни и сърдечно-съдови), на второ място - инфекциозните (в тази категория е туберкулозата, отговорна за око­ ло 13% от общия брой на умиранията), а на трето място са болестите на ди­ хателните органи („отравяния“) - трите общо дали около 59% от умирания­ та. (През следващите десетилетия смъртта от новообразувания, т. е. рак, из­ преварва инфекциозните болести, включително туберкулозата.)41 39 Вж. Демография на България, 104-109, особ. с. 106. Близки са данните при Тотев, Ана­ стас. Демографско-исторически очерк..., с. 148; Населението на Б ългари я..., 12-14; Особе­ ности на демографското..., с. 130. Според него средната продължителност на живота показва повишение от 39,1 години за мъжете и 39,6 години за жените, родени през периода 1909— 1912 г., и до 50,7 години за мъжете и 51,9 години за жените, родени през периода 1933-1936 г. 40 Куситасев, Константин. Основни въпроси на нашата здравна политика. С., 1945, с. 15, 20; Панев, Асен. Развитие и характер на здравеопазното дело у нас. С., 1977, с. 41. Вж. и данни у: Агънски, Н икола. Умиранията на градското население в България според причините за смъртта. - Просвета, 3, 1937, № 3, 403-431, особ. 429-430. 41 Демография на България, 109-111 (частта на Никола Наумов).

Гл а в а п ъ р в а . Н а с е л е н и е , б е ж а н ц и , м а л ц и н с т в а

27

ИЗСЕЛВАНИЯ И ПРЕСЕЛВАНИЯ ОТ СТРАНАТА Редовни статистически наблюдения за външната миграция започват да се водят едва от 1930 г. Сведенията за предходния период не са особено точни и са по-сигурни за изселванията, отколкото за заселванията. Последните обикновено се посочват по-малко, отколкото са в действителност. Тук при­ веждам авторитетните данни на демографа Анастас Тотев (изолирайки тези до 1940 г.), основани върху сравняване и засичане на редица източни­ ци, които въпреки това претендират само за „ориентировъчно достоверна“ картина на външната миграция във и извън страната.42 От 1880 до 1940 г. от България се изселили около 570 000 турци (в то­ ва число около 116 000 през 1927-1940 г. по договора за приятелство меж­ ду Турция и България от 1925 г., съдържащ клаузи за размяна на населе­ ние). Изселили се и 62 000 гърци от черноморските градове Месемврия (дн. Несебър), Созопол и Анхиало (дн. Поморие), също от Пловдив и Станимака (дн. Асеновград), особено след враждебните действия против тях в отговор на жестокостите на гръцките андарти в Македония в началото на XX в., а по-късно - по спогодбата „Моллов-Кафандарис“ от 1927 г. Около 125 000 българи заминали за задокеански страни, главно по икономически причини, също около 200 000 „други“, или общо се изселили около 957 000 души. През освободителната руско-турска война от 1877-1878 г. българско­ то население дало около 150 000 жертви.43 Жертвите от петте войни, воде­ ни от България през 1880-1945 г., възлизат на 188 700 убити и изчезнали. При това в Сръбско-българската война (1885) загинали 700 души, в Бал­ канската война (1912) загинали 35 000 души, в Междусъюзническата вой­ на (1913) - 33 000 души, през Първата световна война за периода 1916— 1919 г. - 88 000 души, а през Втората световна война за периода 194442 Тотев, Анаст ас. Населението на България..., 24-26, 41-43; Демографско-исторически очерк..., 172-173. Данните са съответно до 1956 и до 1973 г., но има и таблица по години, по която може да се изолира броят до 1940 г. Вж. също: Демография на Б ъ лгар и я..., 212-213 (с позоваване на Анастас Тотев). Има и много частични данни у други автори, например: Д анаи­ лов, Георги. Изследвания върху демографията..., 234-239; Попов, Кирил. Стопанска Бълга­ рия, с. 23, 72. Той дава общо 170 000 българи, дошли до Балканските войни, и 300 00 0 350 000 турци, загинали или изселени от Освободителната война до 1910 г. Вж. и Николов, Димитър. Бежанците и условията на труда в България. C., Хемус, 1926, с. 16. Авторът дава 221 000 бежанци от Македония и Тракия за 1913-1925 г. по статистика на Министерството на вътрешните работи, но казва, че данните не са пълни. Вж. и Мишайков, Димитър. Динамика На населението..., 16-17; Основен курс по демография..., 247-249. Според него по данни на статистиката за външните преселвания, започваща от 1931 г., през 1931-1938 г. се изселили °Коло 116 500 души, главно турци, и се заселили 17 000 души. 43 По данни на Попов, Кирил. Стопанска България, с. 23.

28

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.

ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.

1945 г. - 32 000 души. Ако се броят и намалената раждаемост и увеличена­ та смъртност по време на войните, България загубила още около 150 000 души население. В същото време в България се заселили 698 000 българи, а именно: 203 000 българи от Турска и от Гръцка Тракия, 308 000 от Гръцка и от Юго­ славска Македония, 96 000 от Северна Добруджа (включително 63 117 преселници по Крайовската спогодба от 1940 г.), 15 000 от Западните по­ крайнини, 21 000 от Бесарабия, 44 000 от Румъния и Банат, 11 000 от Мала Азия (Турция). В България се заселили също около 29 000 руснаци (от Южна Русия, емигрирали с армията на Врангел) и 20 000 арменци (избягали от клането в Турция), както и около 59 000 души от други народности - общо 108 000 чужденци, или общо заселени до 1940 г. българи и други народности 806 0 0 0 души. С други думи, за периода от Освобождението до 1940 г. балансът меж­ ду заселени лица (806 000) и изселени лица (957 000 души) е негативен, до­ ри ако не се включват човешките загуби от войните. Извън това България губи демографския си потенциал от Македония, Източна и Западна Тра­ кия, Западните покрайнини и пр., останал в Гърция и Сърбия (Югославия) и подложен на денационализация. Преселванията на българи от Източна Тракия и Македония следват предимно неуспешни въстания (Илинденското) и неуспешните за Бълга­ рия войни. Сухите цифри на демографията не са в състояние да предадат трагедията на подобни масови преселения, резултат от насилствено про­ гонване в целенасочени кампании на (казано на днешен език) „етническо прочистване“; в редица случаи те всъщност представляват бягство на оце­ лелите от опожарени селища след масови кланета, убийства, изнасилвания, изнудвания, обири и пр.44 Ще се спрем по-подробно на станалото с българ­ ския демографски потенциал при перипетиите на националния въпрос, ка­ то се стремим да избягваме прекомерната пристрастност и емоционалност, присъща на повечето изложения по въпроса.

44 Вж. потресаващите свидетелства на български бежанци от Македония (и писма от гръцки войници) от 1913 г., събрани от Милетич, Любомир. Гръцките жестокости в Македо­ ния през гръцко-българската война. С., 1913. Както подчертава авторът, това били системни и заповядани „отгоре“ (и одобрявани от гръцкия крал) насилия над българите, вършени от ре­ довната гръцка армия, а освен това от андарти (четници) и от турци и цигани. Голям брой бе­ жанци загинали и по пътя от глад, студ или нападения. Вж. също М илетич, Любомир. Разоре­ нието на тракийските българи през 1913 г. С., 1918.

Г л а в а п ъ рва . Н ас ел ен и е, беж ан ц и , м алц и н ства

29

СЪДБАТА НА БЪЛГАРИТЕ В МАКЕДОНИЯ, ТРАКИЯ и ЮЖНА ДОБРУДЖА Както е известно, в резултат от двете национални катастрофи - в Бал­ канските войни и в Първата световна война, България губи или се прощава с надеждата да придобие територии, за които претендира по силата на ет­ ническия принцип. Това е Македония, повечето от която е поделена между Сърбия (Вардарска Македония) и Гърция (Егейска Македония), докато за България остава само Пиринският край, загубени са също Източна и За­ падна Тракия, Южна Добруджа, отнета от Румъния (впоследствие възвър­ ната), Западните покрайнини (присъединени към Сърбия). Трябва да се от­ бележи, че в някои от тези земи цялото население било с българско само­ съзнание, а в други - мнозинството или известна част от населението. Как­ ва точно част - това е предмет на ожесточени спорове във воюващите на свой ред балкански историографии, както и степента на втвърдяване на на­ ционалните идентичности по това време (известна е тезата на сръбския ет­ нограф Цвиич за „тестото“, от което могат да се омесят еднакво добре бъл­ гари и сърби45). Без да се впускам в тези спорове, ще посоча само, че в края на XIX и началото на XX в. българското население било по-рядко и силно смесено с други народности в Тракия (по-компактно в Западна Тра­ кия), а в Егейска Македония било най-многобройно, но малко повече от ед­ на трета. За Македония съществува (от българска страна) известната етническа статистика на Васил Кънчов, според която към 1900 г. в цяла Македония имало кръгло 2 258 000 души население, от които 1 181 000 българи, 499 000 турци, 229 000 гърци, 129 000 албанци, 81 000 власи, 68 000 евреи, 55 000 цигани и само 700 сърби.46 Това население обаче било различно разпределено в отделните части, като българите били най-компактни във Вардарска Македония и по-малко в Егейска Македония, където имало око­ ло 360 000 българи (35,3%), 278 000 турци (27,3%), 218 000 гърци (21,4%), 59 000 евреи (5,8%), 46 000 власи, 29 000 цигани и други групи,

45 Цвц/ulj, Joean. Сабрана дела. Кн. 4 (Т. 1). Антропографски и етнографски списи. Београд, Србска Акадекща наука и уметности, 1991, с. 210. Въпросът е, дали „тестото“ не е било вече омесено през 1905 г., когато той пише. Вж. критиката срещу тези възгледи у: Иширков, -4. Цвиичовите възгледи върху етнографията на Македония. - Периодическо списание, 1906, № 67, 469-520, особ. 479-485. Авторът аргументира, че по-голямата част от населението на Македония към тази дата вече не било „флотантна народна маса“ , а имало изразено българ­ ско самосъзнание. 46 Кънчов, Васил. Македония. Етнография и статистика, 1900, с. 289.

зо

българското о бщ ество .

Т. 2.

ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.

при общо 1 019 000 души.47 Тази статистика се оспорва от гръцка и сръб­ ска страна. Но заслужава отбелязване, че Карнегиевата анкета (за жесто­ костите по време на Балканските войни) приема тези цифри за най-досто­ верни и най-вече изтъква различията в критериите на разните статистики, а именно: българската е на база национално самосъзнание (подкрепена от внушителен брой екзархийски училища и учители), сръбската - на база диалекти и сходство в обичаите (особено именния ден „слава“), а гръцка­ та - въз основа на религиозна определеност към Патриаршията и гръцки­ те училища (включващи и много българи) и гръцката културна доминация над градското население 48 Изброените територии били подложени на обезбългаряване от страна на завзелите ги сили. Като утвърждаващи се национални държави те се оказват далече по-нетолерантни от владялата повечето от тези земи Ос­ манска империя, чиито своеволия, беззакония и дискриминацията над ино­ верните не целели националното им претопяване. Обезбългаряването се извършвало чрез различни средства, а именно: насилствено прогонване на българското население; унищожаване на българските училища и църкви и тероризиране и прогонване на учителите и свещениците (интелигенцията); натиск за асимилация (забрана на българския език и книжнина, смяна на имената); колонизация и разреждане на българския етнически елемент. Характерни за гръцката политика били най-вече етническото „прочиства­ не“ и колонизацията на придобитите земи (с гръцките бежанци от Мала Азия); в по-малък мащаб колонизация провеждали и румънските власти. За сръбската политика е характерна асимилацията (сърбизирането), сигурно поради езиково-славянската близост (и липсата на демографски потен­ циал за колонисти).49 Да се спрем на отделните области. В Егейска Македония прогонванията на българите започнали още от Междусъюзническата война и продължили по време на Първата световна война и след нея; по това време те ставали чрез насилия и жестокости, екзе­ куции, терор и сплашване. По-нататък областта била подложена на колони­ зация с цел да се разреди българският елемент. От около 1 222 000 бежанци (гърци, арменци и други) от Мала Азия и Кавказ, влезли в Гърция след по­ ражението й във войната с Турция през 1919-1922 г., в Егейска Македония 47 Даскалов, Ггорги. Българите в Егейска Македония. Мит или реалност, историко-демографско изследване, 1900-1990. С., 1996, с. 35. Авторът използва данните на Васил Кънчов по кази, за да направи изчисления специално за Егейска Македония. 48 Карнегиевата анкета по войните през 1912 и 1913 г. С., Абагар, 1995 (първо издание 1913 г.), 297-301. 44 Палеш ут ски, Костадин. Българският национален въпрос между двете световни войни. - Във: 681-1948. Из историята на българската народност и държава. С., Пеликан Алфа, 1993, 255-264.

гп лва п ъ рвл .

Н асел ен и е, веж ан ц и , м алц и н ства

31

били заселени 638 000 бежанци, които изменили радикално етническия об­ лик на областта в хода на 20-те години на XX в. от около 360 000 българи (35,3% от населението) в края на XIX в. през 1920 г. тук били останали 308 000 българи, имало и 165 000 гърци и 162 000 турци. В края на 20-те години в Егейска Македония имало около 160 000 българи (макар че гръцките статистики дават около 83 000). От 1928 г. нататък Гърция се ориентирала към окончателна разправа с българския елемент в Македония и Западна Тра­ кия чрез асимилиране и тотален надзор, осъществяван чрез училищата, ад­ министрацията, полицията и армията. Българският език, българските книги, вестници, списания били забранени и преследвани; извършила се замяна на имената с гръцки, а непокорните българи (т.нар. българомислещи) били на­ казвани и изселвани по егейските острови. Същевременно се отричало нали­ чието на българско малцинство (с твърдението, че всички българи се били изселили по спогодбата „Моллов-Кафандарис“); тогава се създала и форму­ лата „гърци-славофони“. Областта се намирала временно под българска окупация по време на Втората световна война. Проведеното от българското представителство в Солун преброяване през май-юли 1941 г. установило 220 000 българи от общо 1 219 000 население. Асимилацията и отричането на българско малцинство продължили след войната.50 Специално трябва да се подчертае ролята на сключената едновременно с Ньойския договор по настояване на Гърция спогодба за „доброволно“ из­ селване на българи от Гърция и на гърци от България, и на спогодбата „Моллов-Кафандарис“ (по имената на финансовите министри) от 1927 г., които подготвили почвата за обезбългаряването на областта. До октомври 1924 г. се изселили 17 785 души от Егейска Македония и 8716 души от Западна Тракия. Сключената през септември 1924 г. конвенция „КалфовПолитис“, която имала за цел да прекрати „доброволното“ изселване и да гарантира правата на останалите в Гърция българи, не била ратифицирана от гръцкия парламент. С нова спогодба от 1928 г. се затруднявало връща­ нето на егейските българи, а гърците поддържали тезата, че не са остана­ ли българи (понеже всички се били изселили).51 50 П алеш ут ски, Костадин. Българският национален въп р о с..., с. 258. Според него бъл­ гарите в Егейска Македония тогава били не по-малко от 150 000. Подробно за съдбата на бъл­ гарите в Егейска Македония: Даскалов, Георги. Българите в Егейска М акедония... За бълга­ рите през 1920 г. е дадена цифрата кръгло 308 000 (с. 159, 174); към 1928 г. имало около 160 000 българи (с. 184); за асимилацията след 1928 г. (187-190); преброяването на българ­ ските власти през май-юли 1941 г. установило 220 000 българи, но според автора те били всъщност 242 000 (с. 238, 383). Георги Даскалов дава и таблица на населението (476-477), къ­ дето данните са завиш ени- 3 2 3 000 българи през 1920 г. и 263 000 през 1942 г. Вж. за по-ран­ ния период класическото изследване на Иванов, Йордан. Българите в Македония. C., 1915. 51 Даскалов, Георги. Българите в Егейска М акедония..., с. 168, 187-190.

32

българското о бщ ество .

Т. 2.

ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.

Във Вардарска Македония под сръбска власт не се извършила колони­ зация в голям мащаб. Вместо това тук населението било подложено на си­ лен тормоз да се откаже от българското си самосъзнание и да се обяви за сръбско, като особено големи жестокости били извършени по време на войните.52 Били премахнати и всички български културни институции училища, църкви, читалища и библиотеки; забранен бил българският все­ кидневен и периодичен печат; окончанията на имената били променени от -ов на сръбското -ич. В помощ на официалните власти действали и наци­ онал истични сръбски организации (като „Омладина“). Особено силно би­ ла преследвана интелигенцията, принудена масово да емигрира. Западните покрайнини (Кулско, Царибродско, Трънско, Босилеградско) с около 65 000 население също били подложени на асимилация и сърбизация с подобни средства. В резултат на денационализаторската сръбска политика впослед­ ствие се развива т. нар. македонизъм, т. е. идеята за отделна македонска на­ ция (и действително започва да се формира такава). Особено драматична съдба имала Тракия, преминала няколко пъти под една или друга власт по време на войните и през следващите години. Обезбългаряването на областта се извършило с големи жестокости, регистрира­ ни от анкетната книга на Любомир Милетич.53 Към 1912 г. в цяла Тракия имало около 300 000 българи (от тях около 100 000 помаци), силно разме­ сени с гръцко и турско население (около 400 000 турци, около 200 000 гър­ ци, около 100 000 други). Обезбългаряването на Източна Тракия във фор­ мата на жестоко и масово етническо прочистване било извършено по вре­ ме на Междусъюзническата война (втората половина на 1913 г.). Терорът бил упражняван от турци (башибозуци и редовни войски), но и от гръцки войски и чети и дори от гръцкото население (грабежи и изнасилвания), а също от българи помаци. Извършени били масови кланета, убийства, опо­ жарявания на села, изнасилвания, грабежи, изнудвания за пари и пр. и го­ ляма част от българското население било изтръгнато от селищата му и при­ нудено да бяга към българската граница (при р. Арда). Най-страшните жес­ токости били извършени след Цариградския мирен договор (16 септември 1913 г.), при бездействието на българските власти и войски по границата. Именно за установяване на поведението на воюващите страни по време на Балканските войни била проведена т. нар. Карнегиева анкета. Тя показ­ ва, че в общи линии (с известни изключения) българите се държали найдобре към противниците си и зачитали повече чуждия живот и права; на­ 52 Мартирологията на българите във Вардарска Македония е описана от Гоцев, Димитър. Македония. История и политическо съдба. Т. 2 (1912-1941). С., Знание, 1996. 53 Милетич, Любомир. Разорението на тракийските българи през 1913 г. С., 1918, цифри­ те на с. 291.

Гл а в а п ъ р в а . Н а с е л е н и е , б е ж а н ц и , м а л ц и н с т в а

33

ред с това те държали под по-строг контрол войските. Гръцките и турските войски били пуснати да вилнеят над българското население и извършили масови кланета, палежи и изнасилвания в Тракия; при това в много случаи те били насърчавани от своите командири (и дори от самия гръцки крал). Същата анкета показва, че в Македония сърбите и гърците премахнали най-напред воеводите и комитаджиите (служейки си с доноси на населе­ нието), изгонили свещениците и затворили българските училища, а бъл­ гарското население било принуждавано да се обяви за сръбско чрез сис­ темни гонения и притеснения от властите, подпомогнати от чети за наси­ лие. По време на Балканската война се установяват и жестокости над мю­ сюлманското население в Македония, извършени от български и сръбски чети, като българските власти взели мерки за прекратяването им. Най-сет­ не, Българската църква и властите покръстили помаците в завладените те­ ритории без насилия, но принудително и под страх. Въпреки сравнително по-цивилизованото си поведение, пропагандната война пред Запада била загубена от българите.54 Западна Тракия (върната на България по Букурещкия мирен договор) била в български ръце до края на Първата световна война, без да се допус­ кат репресии над гърци и турци. След Първата световна война тя била първоначално под френска окупация, което будело надежди, че ще бъде оста­ вена под протектората на Великите сили или на новосъздаденото Общест­ во на народите. Но само след осем месеца конференцията в Сан Ремо (ап­ рил 1920 г.) присъдила областта на Гърция и гръцките войски я окупирали, а два месеца по-късно отнели от Турция и Източна Тракия. Поражението на Гърция във водещата се междувременно Гръцко-турска война (1919-1922) окуражило съпротивата на българи и турци срещу гръцката окупация на Западна Тракия, в хода на която възникнала българо-турската Вътрешна тракийска революционна организация (ВТРО) по образеца на ВМРО, бо­ реща се срещу гръцкото господство. Но Лозанската конференция през 1923 г. разделила Тракия между Гърция и Турция и попарила българските надежди; съответно въоръжените чети на ВТРО били разоръжени от пра­ вителството на Александър Цанков, а организацията продължила да съ­ ществува като мирна и само в България; тя била окончателно разтурена за­ едно с ВМРО през 1934 г. от деветнайсетомайците. 54 Специално за балканските пропаганди вж. Илчев, Иван. Родината ми - права или не! Външнополитическа пропаганда на балканските страни (1821-1923). С., Университетско из­ дателство „Св. Климент Охридски“ , 1996, особ. 470-472. Според автора, при общо взето не особено успешни балкански пропаганди, българската, а също албанската и турската се натък­ вали на особено трудности; гръцката, румънската и сръбската били по-успешни, понеже мо­ жели да разчитат повече на собствените интереси на Великите сили.

34

бълга рско то о бщ ество .

Т. 2.

ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.

Според преброяването от съюзническите власти, през март 1920 г. в За­ падна Тракия имало около 213 000 души население, от което 81 000 бълга­ ри (69 000 християни и 12 000 мохамедани), 73 000 турци и 52 000 гърци (но до това време около 40 000 българи били напуснали, а много от пре­ броените гърци били новодошли). За няколко години гръцките колонисти в Тракия достигнали 180 000 души, от които 140 000 в Западна Тракия. Така България загубила етническите си основания за претенции към областта.55 В Южна Добруджа румънските власти също предприели политика на ко­ лонизация, макар и в по-малък мащаб; наред с това те въвели многочислена полиция, жандармерия и армия, за да сплашат и държат в подчинение насе­ лението. Действали и националистични организации като „Румънско дей­ ствие“, Генерална асоциация на колонистите и др. Към обичайните средства за подриване на българския елемент тук се добавя и икономическото разоряване под формата на аграрна реформа, насочена специално срещу лица от нерумънски произход, а също конфискуване на имотите на българските учи­ лищни и църковни настоятелства. Румънската колонизация (румънци и куцовласи) до 1930 г. възлязла на 54 000 души, а към 1940 г. - на 76 000 души. При преминаването на Бесарабия от Русия към Румъния след Първата све­ товна война общо около 300 000 души бесарабски българи (заселени тук от времето на руско-турските войни) били подложени на подобно третиране.56 Броят на българите в цяла Румъния през 1930 г. според румънската статис­ тика (съмнителен източник за подобен род неща) бил 366 000 души.57 Крайовската спогодба между България и Румъния от 1940 г. за връща­ не на Южна Добруджа на България предвиждала размяна на населения, а именно изселване на българите от Северна Добруджа и на румънците от Южна Добруджа. В Северна Добруджа през 30-те години на XX в. живее­ ло силно смесено население: най-много румънци - 283 000; на второ място българи - 67 000 (14% от населението), главно селско население, заселено тук при руско-турските войни, но и руснаци, турци, татари и др. По спо­ годбата в България се преселили общо 63 117 души.58 55 Монографично при Трифонов, Стайко. Българското националноосвободително движе­ ние в Тракия, 1919-1934. C., Наука и изкуство, 1988, 30-31. Тук са дадени и малко по-различните цифри на ген. Д ’Еспре (66 000 българи), но според автора около 40 000 българи били на­ пуснали преди преброяването, много гърци придошли, а някои българомохамедани били бро­ ени като турци. Същите цифри при Палешутски, Костадин. Българският национален въп­ р о с..., с. 258. 56 Ггнов, Георги. Правното положение на малцинствата. - Годишник на Софийския уни­ верситет. Ю ридически факултет, т. 24, 1928-1929, 1-269, особ. с. 265, 268. 57 Палеш утски, Костадин. Българския национален..., с. 259. 58 За изселването на българите от Северна Добруджа вж. Кемилев, Асен. Преселението на севернодобруджанските българи през 1940 г. C., 1941, особ. с. 17, 21. По-общо разнообразни свидетелства за живота на българите в Северна Добруджа, а също за разни притеснения сре-

Глава п ъ р ва . Н а с ел ен и е, беж а н ц и , м алц и н ства

35

Изобщо, неуспешните войни оставили около 2 000 000 българи (от около 7 000 000) вън от националната държава; около 500 000 от тях напуснали родните си места и се преселили в България. Погромът над бълг а р ш н т а т а в останалите извън пределите на България територии означавал унищожаване на многогодишна културна дейност. Само в Македония и Од­ ринско били закрити над 2 0 0 0 български училища (детски, основни и сред­ ни) с около 2300 учители и около 100 000 ученици, 1331 църкви с 1310 све­ щеници, 294 параклиса, 73 манастира.59 Казаното дотук илюстрира пълното незачитане на подписаните след Първата световна война договори за покровителство на малцинствата (за България като част от Ньойския договор, а за другите балкански държави - отделни договори с Антантата). Единствена България ги спазвала с на­ деждата за защита на своите малцинства навън; „националният въпрос“ се­ га се превръща в малцинствен.60 Характерно за тези договори е, че трети­ рат малцинствата не в колективен смисъл, а като индивиди, поданици на съответната държава. Те „гарантират“ вероизповедна свобода (и малцин­ ствата да си служат със своя език при богослужение), право да използват своя език и в събрания, сдружения, печат, в законодателни и самоуправителни тела, пред съдилища и администрация, в училищата. Също така мал­ цинствата имат право да откриват свои частни училища, издържани от тях и дори с известна обществена (бюджетна) помощ. Всичко това било флагрантно игнорирано от победителите, а контролът на създаденото след вой­ ната Общество на народите се оказал съвсем неефективен.61 В Югославия обшо

щу тях са събрани

от Попов, Ж еко (съст.). Северна Добруджа. Пътеписни бележки и споме­ ни за българите (1878-1940). C., Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 1993. Що се отнася до Ю жна Добруджа, при връщането й на България там имало общо около 100 000 румънци, а част от българите и турците били емигрирали; имало и много смесени бра­ кове. Вж. за това Кемилев, Асен. Преселението но севернодобруджанските..., с. 58. 54 От историците вж. Палешутски, Костадин. Българският национален въпрос.., с. 255. От съвременниците вж. юриста Генов, Георги. Правното положение на малцинствата, с. 255, 268; Една тъжна десетгодишнина. Ньойският мирен договор. C., 1935, с. 19, 21. През учебна­ та 1911/1912 г. в Ю жна Добруджа имало 276 български училища с 586 учители и 21 951 Ученици. Заедно с Македония - общо 2311 училища със 119 000 ученици останали извън България. 60 Манчев, Кръстьо. История на балканските народи (1918-1945). C., Парадигма, 2000, с. 169, 61 Вж. подробно за договорите Генов, Георги. Правното положение на малцинствата, 0с°б. с. 109, 111, 138-139, 185-186; България и Обществото на народите. C., 1938; Георгов, Иван. Днешното положение в Македония под сръбска и гръцка власт. C., 1925. Тук се съдър­ жат редица изложения по македонския въпрос, от които става ясно, че Сърбия и Гърция въп­ реки договорите не признават на българите статут на малцинства, че се унищожават български училища и църкви, вършат се насилия над българското население, няма ефикасен между­ народен контрол от Обществото на народите и пр.

36

бъ л га рс к о то о бщ е с т в о , t.

2.

ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.

българите били просто обявени за „прави сърби“, така че не им бил приз­ нат статут на малцинство. Гръцките власти отначало признавали малцин­ ства, но използвали омаловажаващи термини, като „българогласни“, „славяногласни елини“ („гърци славофони“), а след известно време (след 1928 г.) започнали да отричат наличието на българско малцинство.

ТУРСКО И ПОМАШКО МАЛЦИНСТВА Дотук проследихме съдбата на българите, останали извън пределите на страната. Сега ще се спрем на обратния случай - третирането на други на­ родности и верски общности в България. Ще се огранича до най-голямото етническо (и вероизповедно) малцинство - турското, и ще се спра накратко на помаците (българомохамедани). Не може да се установи точно колко турци са загинали или напуснали по време на самата Освободителна вой­ на, но сигурно значителен брой (според Кирил Попов около 100 000 ду­ ши), особено администрация, военни и религиозни лица; впоследствие част от бежанците се завърнали.62 Непосредствено след Освобождението се из­ вършило спонтанно окупиране на изоставени турски земи от българи; след това те останали в български ръце чрез създаване на спънки пред реститу­ ирането на собствеността на бежанците, също и на завърналите се. Между 1879-1912 г. около 350 000 турци напуснали България; до Анкарската спо­ годба от 1925 г. - още 100 000 души; по-нататък, до 1944 г. - още около 120 000; общо около 570 000 души.63 В процент от населението турците намаляват от 23,1% през 1880 г. до 9,6% през 1946 г. В абсолютни цифри техният брой се изменял както следва: 1880 г. - 523 000 души; 1887 г. - 607 000; 1892 г. - кръгло 570 000 турци (по език); 1900 г. - 540 000 (по език) и 531 000 (по народностна при­ надлежност); 1910 г. - 505 000 (по език) и 466 000 (по народностна при­ надлежност); 1920 г. - 543 000 (по език) и 520 000 (по народностна принад­ лежност); 1926 г. - 608 000 (по език) и 578 000 (по народностна принад­ 62 Попов, Кирил. Стопанска Б ългария..., с. 20, 22-23. Според него към 1880 г. у нас има­ ло около 650 000 турци; по време на войната загинали или се изселили около 100 000 турци. Вж. Стоянов, Валери. Турското население в България между полюсите на етническата поли­ тика. С., ЛИК, 1998, с. 59. Авторът привежда твърде приблизителния брой от 400 000 до 800 000 турци към средата на XIX в. в (бъдеща) България, около 1/3 от населението, от кои­ то след Освобождението останали около 466 000 турци, а отделно от това - 6000 татари, 20 000 помаци, 98 000 цигани мюсюлмани. (Той се позовава на Popovic, A. Les Turcs de Bulgarie, 1878-1985. - CM RS, 27, 1986, № 3 -4 , 381-416, 384.) По-късно част от бежанците се завър­ нали и броят на турците се увеличил. 63 Тотев, Анаст ас. Населението на България.., 24-25.

рЛдВА п ъ р в а . Н а с е л е н и е , б е ж а н ц и , м а л ц и н с т в а

лежност); 1934 г. - 618 000 (по език); 1946 нието) от общо 938 000 мюсюлмани.64

37

г. - 675 500 (9,61% от населе­

Турните в България се приемали като малцинство и по-точно - като веоизповедна общност.65 Малцинственото положение на мюсюлманите било уредено още от Берлинския договор, намерил отражение и във вътреш­ ното законодателство, а през 1909 г. се сключва и специално споразумение с Турция по мюфтийския въпрос. Друг въпрос е, доколко се спазвали га­ рантираните според договорите и конституцията малцинствени свободи и какво е било действителното отношение към турското малцинство, а също как се изменяла официалната политика. Наивните общи твърдения, напри­ мер за широка верска и етническа толерантност или нетолерантност, са силно оспорими, доколкото зависят значително от позицията (изглеждат по различен начин за малцинството) и се примесват с ценностната гледна точ­ ка на самия изследовател; самите стандарти за толерантност се променя­ ли.66 По-неутрално може да се опише какви права е имало малцинството и как се е организирало като общност, където и спорността е по-малка. В новоучредената българска държава съществувала значителна кул­ турна автономия на малцинствата и в частност на мюсюлманското (а ана­ логично било с еврейското и армено-григорианското малцинство). Начело на мюсюлманската общност стоял главен мюфтия, избиран измежду мюф­ тиите в България, който служел и като връзка е шейх-юл исляма (в Цари­ град) по религиозни и граждански въпроси. След лаицизацията на правото в Турция (1926 г.) връзката се прекъснала, а мюсюлманската вероизповед­ на общност у нас станала автономна. Мюсюлманите били организирани в свои религиозни общини начело с мюфтии, избирани от избирателите мю­ сюлмани. Те се съдели в свои шериатски съдилища, като мюфтийската юрисдикция обхващала широк кръг от въпроси: брак и бракоразвод, заве­ щания, наследства, настойничество и попечителство и пр. Турците имали 64 Стоянов, Валери. Турското население в България..., 59-60. Цифрите са от Статистиче­ ски годишник на Българското царство, 1,1909. С., 1910, с. 39, 42; Статистически годишник на Българското царство, 3, 1911. С., 1914, с. 49, 50, 52; Статистически годишник на Българско­ то царство, 4, 1912. С., 1915, с. 46; Статистически годишник на Българското царство, 15-16, 1923-1924. С., 1925, А-66, А-70; Статистически годишник на Българското царство, 22, 1931. С-, 1931, с. 33, 34; Статистически годишник на Царство България, 29, 1937. С., 1937, с. 27. 65 За положението на турското малцинство у нас вж. Стоянов, Валери. Турското населе­ ние в Б ългария...; М ат ев, Кръстьо. История на балканските народи (1 9 1 8 -1 9 4 5 )..., 1 7 3 - 179. От по-ранните автори Генов, Георги. Правното положение на малцинствата, с. 187, 2 3 8 - 245. 66 Това се вижда ясно в едно иначе информативно изследване на третирането на малцин­ ствата от българската държава непосредствено след Освобождението, която изхожда ретро­ спективно от високи съвременни стандарти за малцинствените права и тяхното съблюдаване. Вж. Назърска, Ж орж ета. Българската държава и нейните малцинства, 1879-1885. С., ЛИК, 1999.

38

българското о бщ ество .

Т. 2.

ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.

религиозни училища на роден език със статут на „частни“ училища (издър­ жани от техните общини); издавали и своя книжнина (списания, вестници, книги). Главният мюфтия и мюфтиите управлявали благотворителните ре­ лигиозни фондации (вакъфи), инспектирали и училищните настоятелства и училищата. Намесата на българската държава в турските (и други частни) училища се засилила чрез изискване за преподаване на някои предмети на български език (български език, българска история и география) и от учи­ тели българи. Но все пак политиката си оставала сравнително либерална и намесата дълго време била по-скоро формална. Може, разбира се, да се направи списък с различни оплаквания за верско-етническа дискримина­ ция, особено по отнемането на турска частна и вакъфска собственост след Освобождението (т.нар. аграрен преврат), разрушаване или преобразува­ не на джамии, намеса във вътрешните дела по назначение на мюфтии и от­ каз на държавна материална помощ, недопускане на турци до държавното управление, до упражняването на някои професии и др.67 Но сравнението със съседни страни по същото време (например третирането на евреите в Румъния, да не говорим за българските малцинства след войните) обосно­ вава по-скоро извода за относителна либералност и толерантност. В същото време предоставянето на значителна религиозно-културна автономия на турците при религиозния характер на ислямското образова­ ние и култура водело до изоставане в културно отношение и до изолация от модернизиращите стремежи на държавата. Липсвала всякаква държавна политика за просвета (в най-широк смисъл) на турците и за приобщаване­ то им към останалата част на българското общество. Красноречив показа­ тел е нищожният процент грамотност (българска) сред турците: около 6 % през 1910 г.; 8,7% през 1920 г.; 12% през 1926 г.; 14,5% през 1934 г. (още по-малка била грамотността на помаците - 3,8% през 1910 г.; 3,8% през 1920 г.; 6,5% през 1926 г., както и на циганите - 3,4% през 1910 г.; 6 % през 1920 г.; 8,2% през 1926 г.; 8 ,6 % през 1934 г.).68 Може да се отбележи и из­ вестен стремеж за ограничаване броя на турското население по пътя на из­ селване в Турция (и за опити на местните власти и на отделни лица да се обогатяват за сметка на изселващите се). Политически турците нямали партия, но обикновено имало по няколко турски депутати в парламента; те 67 Назърска, Ж орж ет а. Българската държ ава..., особ. 232-236. Особено далече отива оплакването на авторката за изпускането от Търновската конституция на някои постановления на Берлинския конгрес за малцинствата, например даващите екстериториалност „капитула­ ции“ . Също така твърдението - наистина, заострено в спор с тезите за широка религиозна то­ лерантност, - че имало стремеж (през 1879-1885 г.) за денационализация на турците и се уп­ ражнявал „целенасочен натиск“ срещу мюсюлманите и други етнически малцинства (с. 235). 68 Статистически годишник на Българското царство, 25, 1933. С., 1933, с. 35; Статисти­ чески годишник на Царство България, 30, 1938, с. 36.

рл д В А п ъ р в а . Н а с е л е н и е , б е ж а н ц и , м а л ц и н с т в а

39

обаче не били представители на турското малцинство, а привърженици на други партии, предпочитани тъкмо поради пасивността и ниската им обра­ зованост. Същата политика на относителна толерантност, можеща да се тълкува като незаинтересуваност за турското малцинство, продължила известно време след кемалистката революция и поемането на Турция по пътя на мо­ дерна национална светска държава. Идеите на кемализма получили извест­ но разпространение сред българските мюсюлмани, особено сред по-образованите. Същевременно турската политика и пропаганда започнали да ра­ ботят за утвърждаване на своето влияние сред мюсюлманското население на Балканите, също в България, сега не на религиозна, а на национална ос­ нова и като пантюркизъм, като се раздухвали и изселнически настроения. През 1926 г. турските културно-просветни и спортни дружества се обеди­ нили в съюза „Туран“, който с времето придобил прокемалистка и национа­ листична окраска. По същото време в Шумен било основано турско мла­ дежко културно-просветно и спортно дружество като клон на съюза, също с националистически облик. Подобни дружества възникнали и на други места и се занимавали по-скоро с политика, отколкото със спорт и култура. Деветнайсетомайският военен преврат поставя началото на нова официална политика към турското малцинство, продължена и през следващите години. Изправени пред появата на модерен светски турски национализъм и пантюркизъм (като обединителна идеология на всички турци), българ­ ските власти се отказали от традиционната толерантна (или незаинтересувана) политика и предприели ограничителни мерки и полицейски надзор. Били забранени съюзът „Туран“ и другите турски организации, инкрими­ нирала се пропагандата на кемализма и туранизма (т. е. пантюркизма, по името на легендарната прародина). Учителите по български език в мюсюл­ манските училища били подменени (през 1935-1936 г.) с млади хора, свър­ зани е полицията, на които се възлагало да следят и да долагат за поведе­ нието на мюсюлманите по места. Указанията били да не се полагат грижи за турската просвета и образование, тъй като просветените турци клонели силно към Турция и кемализма. В същото време българските власти се оп­ рели на ретроградните религиозни елементи (моллите и ходжите) в турски­ те общини, против националистичните елементи и веяния; например под­ крепяли полуофициозното Дружество за защита на мюсюлманската рели­ гия в България. Обратно, по-модерният националистичен и секуларистичен елит на турското малцинство бил подложен на преследвания. В предвоенните и военните години се засилили гоненията и издевателствата над Мюсюлманското население от страна на някои националистични български организации (в частност фашистката „Родна защита“); те били толерирани

40

бълга рско то о бщ ество .

Т. 2.

ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.

от властите, във всеки случай на местно ниво. Засилването на турската емиграция през отделни години свидетелства непряко за нарастване на емиграционния натиск, макар тук да оказвала въздействие и турската про­ паганда. Най-общо може да се каже, че българските власти през разглеждания период предпочели да оставят (или да тласкат) турското малцинство към културно изоставане и самозатваряне при запазване на неговата идентич­ ност (евентуално с поглед към Турция). Политиката на модернизация и ин­ теграция с българите била изпробвана от комунистическата власт по-късно, без асимилация (докато се вярвало, че социализмът преодолява нацио­ налните различия) или с асимилация. Третата опция за модернизация и ин­ теграция в българското общество при запазване на турската идентичност създавала опасения от развитието на турски национализъм (и стремеж за отделяне) преди 1944 г. и по-късно. Различно било третирането на помаците (българомохамеданите) - ня­ колко десетки хиляди, живеещи гаавно в Родопите, а друга група - в Ло­ вешко.69 А именно, като отклонили се от вярата си етнически българи, под­ лежащи на „прекръщаване“. В същото време те трябвало да бъдат изведе­ ни от културната си изостаналост чрез образование и друга просвета. Съз­ дадени били образователни и културни организации за подтикването им към „завръщане“ към народността. По време на Балканските войни бил предприет мащабен опит за прекръщаване на помаците в присъединените земи от Родопите до Егейско море (Кърджали и Момчилград останали трайно в България); на помаците били наложени български имена, а фесо­ вете и фереджетата, както и мюсюлманските обичаи били забранени.70 По турски сведения между 1912-1914 г. от Тракия и Македония в Турция из­ бягали над 400 000 мюсюлмани. След поражението обаче предишното по­ ложение било възстановено, а България и Турция били съюзници в Първа69 За ловешките помаци вж. Милетич, Любомир. Старото българско население... Родоп­ ските помаци имат редица изследователи, по правило ангажирани с каузата на тяхното прос­ вещаване и приобщаване - Христо Попконстантинов, Васил Дечов, Стою Шишков, Петър Маринов и др. Вж. например Шишков, Стою. Българомохамеданите (помаци). Пловдив, 1936 (фототип. изд. C., Сибия, 1997), особ. с. 34, 74. Според автора в навечерието на Балканските войни в Македония, Одринско и България имало общо около 300 000 помаци, само в Бълга­ рия - около 20 000 (по преброяването от 1900 г.). Вж. и Дечов, Васил. Миналото на Чепеларе - принос за историята на Родопа. Книга първа, 1928; Книга втора, 1936. Много пристрастен е сборникът Из миналото на българите мохамедани в Родопите. Ред. Христо Христов и Весе­ лин Хаджиниколов. C., БАН, 1958. Напоследък и Neuburger, Mary. The Orient W ithin. Muslim M inorities and the N egotiation o f Nationhood in Modern Bulgaria. Ithaca and London, Cornell University Press, 2004, esp. 33-54. 70 Вж. Ггоргиев, Величко, Стайко Трифонов. Покръстването на българите мохамедани, 1912-1913. Документи. C., 1996.

Р ^двд п ъ р в а . Н а с е л е н и е, б еж а н ц и , м а л ц и н ства

41

световна война. През 1920 г. помаците в България били около 94 000 дуШИ-

71

Впоследствие отново се провеждана политика за приобщаване на помаШКОто население (наричано българомохамедани) към българската на­ пия, но при променена тактика. На преден план се извеждала българската народностна принадлежност („завръщане към корените“, „възраждане“), н0 без да се посяга на ислямската вяра - Коранът бил преведен на българ­ ски език. Всичко това се пропагандирало в прогресистки кампании срещу изостаналия бит, за по-добри условия на живот, за просвета и модерниза­ ция. През 1937 г. модернизационно и национално настроени българомоха­ медани основали в Смолян културно-просветната организация „Дружба Родина“ с разнообразна дейност - от събиране на историко-етнографски материали (и издаване на списание „Родопи“) до разработване и провежда­ не на „възродителни“ мероприятия.72 „Културата“, както станала известна сред помашкото население, изнасяла сказки, организирала вечеринки и любителски театрални представления, чиито шавни теми били просветата и борбата срещу битови и други предразсъдъци и отживелици, включител­ но освобождаване на жените, както и възраждането на българския дух и народностно самосъзнание; имало курсове по ограмотяване и по готвар­ ство, шев и домакинство за жените.73 Войната довела до усилване на на­ ционализма, особено с присъединяването на нови територии. Организа­ цията се превърнала в сътрудник на правителството и разработвала и про­ карвала държавната политика, а нейни членове станали мюфтии. През 1942 г. родопските помаци били отново насилствено преименувани; пре­ махнати били елементи на традиционното им облекло (фес, тюрбан, фередже), въведен бил българският език за нуждите на религиозния култ и пр. Като цяло, въпреки различните средства, може да се констатира значител­ на последователност в политиката спрямо помаците, която намира продъл­ жение и при комунистическия режим. 71 Общи резултати от преброяване на населението в Царство България на 31 декември 1920 год. Книга 1. С., 1927, 174-175. Тук са дадени 93 953 мохамедани с майчин език бъл­ гарски. 72 Нейни цели според устава й са: „да събужда и развива народностното чувство у бълга­ рите от мохамеданско вероизповедание“ ; да ги пази от външни пропаганди и инородни вну­ шения и въздействия; да чисти чуждиците и заемките в нрави, обичаи, бит и език; да бди за придържане към религиозните догми на мюсюлманството и пр. Вж. Сборник Родина. Ред. Петър Маринов. Кн. 1 (1937-1938). С„ 1939, 31-37. 73 Дейността на организацията е отразена в издавания от нейния ръководител Сборник Родина. Ред. П етър Маринов. Книга 1, 2 (1938-1939). С., 1940. Излезли са и още два тома. За »Родинското“ (възродително) движение вж. и по-късните спомени на Маринов, Петър. Б ъл­ гарите мохамедани. С., Ангелинов, 1994.

ГЛАВА ВТОРА ЗДРАВНО ДЕЛО

В тази глава се разглеждат редица въпроси, свързани със здравното дело: изграждането на централно здравно ведомство и на местни здравни органи, на болници и амбулатории, създаването на лекарски кадри и на аптекари и като резултат - обхващане на населението в здравно-санитарна мрежа; понататък, борбата срещу болестите, особено срещу инфекциозните и епиде­ мичните и т. нар. социални (или народни) болести; народната медицина и нейното изместване от научната медицина.

ВЪЗРОЖДЕНСКОТО НАСЛЕДСТВО Освобождението заварило нищожно наследство в областта на здравеопаз­ ването и лечебното дело.1 В Османската империя имало само дворцова и военна медицина е нищожен брой лекари. През 1827 г. в Цариград била от­ крита една военна медицинска школа, най-напред за фелдшери, скоро тран­ сформирана във висша школа („Галатасарай“ или „Топхане“). Нейните ви­ пускници били зачислявани в турската армия като военни лекари, а неиздържалите изпита ставали аптекари (евзаджии) и фелдшери (джерахи). Някои от първите български лекари преподавали медицина във Висшата медицинска школа в Цариград и в Букурещкия университет. В български­ те земи имало две турски военни болници в градовете с турски военни гар­ низони Шумен и Варна, но не и предназначена за населението здравна грижа. Населението се обръщало към самозвани хекими (лечители - „лека­ ри“), джерахи (фелдшери), биляри, ахтари (аптекари с претенции да леку­ ват), а също към по-народните костоправи, бербери, врачки, баячи и пр. Хекимите (наричани още билери) били най-вече лечители от Епир и Теса­ лия (особено от град Янина), гърци и цинцари, които се разпространили из империята в началото на XIX в. Те се препоръчвали за лекари и едновре­ менно продавали лекарствени средства: „тинктури, етерически масла, равент, английска сол и пр., които са правили впечатление на болния по

1 Русев, Марин. Ю билейна книга. Исторически преглед на медицинската част и медицин ската книжнина в България, 1878-1903. С„ 1904, 8-2 0 , 111-115, 127-129; Давидова, Вера. История на здравеопазването в България. Очерци. С., Наука и изкуство, 1956, 28-32; А по­ столов, М иладин. История на медицината. С., Медицина и физкултура, 1984, 68-75.

Г Л А В А В ТО РА . З Д Р А В Н О Д Е Л О

43

своето действие, вкус и миризма“. Особено впечатлявали хората с позна­ ването на хинина като средство против маларията, което държали в тайна. Създавали си авторитет, като се заобикаляли с мистериозност и експлоати­ рали невежеството и суеверието на населението. В практиката си смесва­ ли едни и същи лекарствени средства за всякакви болести и предлагали ле­ карство „за шава, за сърце, за уши, за усилване, според оплакването на па­ циента“, заедно с наставления, как да се взима, от рода на „преди петли да пеят“, „на пълен месец“, „срещу петък“ и пр.2 Най-универсално употребя­ вани за всякакви болести били разслабителните, кръвопускането, външното лекуване чрез разтривки, налагане с нещо или горене, но употребявали и разни молитви, баяния и заклинания. Знанията си тези „емпирични“ ле­ чители получавали, след като чиракували известно време при други подоб­ ни лечители или като опитвали сами разни средства. Ето как е описан един подобен хеким в Кюстендил от д-р Любенов, който учил при него занаят през 1860 г.: За някои изобретени от него лекарства разправяше, че науката не била умела още да ги открие. Той хвалеше тези лекарства, че помагали за всякакви възможни и невъзможни болести. Те помагали, ако се употре­ бяват както вътрешно, така и вънкашно, с еднакъв успех; те пречиства­ ли кръвта, укрепвали, хранели, възбуждали, поправяли, помагали за пораствание и веселели душата. [...] В пазарен ден аптеката беше пълна с мющерии: един си пуща кръв, друг си пуща пиявици, трети - клиз­ ма, четвърти взема слабително, на пети се приготвя лекарство; тъй що­ то от глъчка не се разбираше кой какво говори и затова хекиминът от своята висока катедра даваше разпорежданията си повече с пръсти. Например показвах отдалеч пациента и ескулапът даваше с пръсти зна­ ка, колко пиявици да се поставят или колко банки кръв да му се вземе.3

В Османската империя съществували и т.нар. ахтарници, където наред с колониални стоки ахтарите (дрогеристи, „аптекари“) продавали някои прости лечебни средства; това ставало в произволни количества и често без преглед, по задочно описание на болестта от близките. Имало и джехари („хирурзи“), които се занимавали с превързване и лекуване на рани и с разни операции, като някои (тахчии) вадели камъни от пикочния канал с 2 Русев, Марин. Юбилейна книга..., цит. съответно на с. 10, 12. 3 Любенов, П. Медицината преди 35 години в гр. Кюстендил. (Лични спомени). - Меди­ цински сборник, 1, 1895, № 9-12, 771-784, цит. на с. 777, 782. За билерите и Границки, Ана­ стас. Огледало на гръко-арнаутските магесници шарлатани и биляробузаджи хекими. Цари­ град, 1855. Вж. и спомените за Копривщица на Маджаров, М ихаил. Спомени. С., Български писател, 1968, 65-67. Също спомените на д-р Цончев за Габрово: Цончев, Петър. Из общест­ веното и културно минало на Габрово. С., 1934, 582-587.

44

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. T. 2.

ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.

помощта на закривен остър шиш и бръснач, а други (гьозчии) оперирали катаракти с дълги чорапени игаи, без антисепсия. Зъболекарство в строгия смисъл на думата не съществувало, а само вадене на зъби (нерядко и здра­ ви) от обикалящи белбери, предимно турци. Елементи на градска (гражданска) медицина се появили през 60-те и 70-те години на XIX в. по инициатива и със средства на местната градска общественост. При известния турски реформатор и управител на Дунав­ ския вилает Мидхат паша с общински средства били построени първите градски болници в Русе и Плевен (през 1865 г.) е по един лекар; градска болница съществувала и в Добрич. На филантропични начала със средства на богати български търговци били построени болници във Варна (1869 г.) и Търново (1867 г., но тя просъществувала кратко). В някои български гра­ дове се появили дипломирани лекари - чужденци и българи, завършили в Цариград и Букурещ, в Русия, Франция, Австрия и пр., които ставали град­ ски лекари срещу известно възнаграждение. Те държали и собствени апте­ ки, където преглеждали повечето болни и също там се приготвяли предпи­ саните лекарства (евентуално с помощта на специални аптекари). Броят на завършилите медицина българи преди Освобождението е 151 души (найголяма част от общо 627 души с висше образование), от които като град­ ски лекари или на свободна практика работели 77 души (32-ма в българ­ ските земи, останалите другаде).4 През последното десетилетие преди Освобождението се появяват пър­ вите самостоятелни аптеки, принадлежащи не на лекари, а на дипломирани фармацевти (евзаджии). Истински фармацевтични аптеки се откриват в Стара Загора (още през 1864 г.), Русе, Пловдив, Силистра, София, Свищов, Сливен и др., но наред с тях продължавани да съществуват и ахтарниците. След страшната епидемия от холера през 1865 г. турското правителство направило опит да уреди аптечното дело, като започнало да изисква спе­ циално образование за притежанието на аптека, но това не се спазвало от местните административни власти. Преди Освобождението се създава и скромна медицинска книжнина на български език.5 4 Куюмдж иева, М иглена. Интелектуалният елит на българското общ ество през Възраж­ дането. C., Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 1995, 106-111. Повечето завършили медицина във Военномедицинското училище в Цариград, Медицинското училище в Букурещ, а на трето място - във Франция. По-големи цифри са дадени в Българската въз­ рожденска интелигенция. Съст. Николай Генчев и Красимира Даскалова. C., Д-р П етър Берон, 1988, с. 6, 10. Вж. също Кантарев, К. Предосвобожденските лекари в България. - Съвремен­ на медицина, 1975, № 9, 41-43. Тук броят на лекарите в навечерието на Руско-турската осво­ бодителна война е даден около 150 души, образовани главно в Цариград, Букурещ, Русия и Франция. 5 Вж. книжнината у: Русев, Марин. Юбилейна книга, 144-167.

р п . Н А ВТОРА. ЗД 1'А В Н О Д Е Л О

45

ЗДКОНОВО И АДМИНИСТРАТИВНО УСТРОЙСТВО НД ЗДРАВНОТО ДЕЛО Началото на законодателно и практическо уреждане на здравното дело в освободената държава се поставя с изработените от д-р Димитър Моллов по поръчение на руските власти „Временни правила за устройството на медицинската част в България“ (утвърдени на 1 февруари 1879 г.).6 Прави­ лата, които се опирали на руското здравно законодателство, регулират централното медицинско управление, лечебните заведения и устройството на аптеките в България. Медицинското управление е поверено на Меди­ цински съвет като висш медицински орган, състоящ се от четирима лекари начело с председател (първи Д. Моллов7). Както в руския образец, Меди­ цинският съвет не е самостоятелен орган, а влиза в Отдела (Министерство­ то) на вътрешните работи и е подчинен на него; съставът му се утвържда­ ва от правителството. Местни органи на медицинското управление са ок­ ръжните лекари (общо 30) и градските лекари, каквито трябва да има в гра­ дове с население над 8000 души. Лекарите са подпомагани от фелдшери. Окръжните лекари се назначават и уволняват от началника на Отдела на вътрешните работи с одобрение на Медицинския съвет; желаещите да практикуват частно трябва да се явят на колоквиум. Съгласно „Временните правила“ болниците се управляват от болничен съвет, в който освен главния лекар влизат окръжният началник, председа­ телите на окръжните и градските съвети, командирът и лекарят на военната единица. Болниците се делят на първостепенни, второстепенни и третосте­ пенни - с различен брой легла и различен персонал; първостепенните са държавни и губернски (т. е. към най-голямата административна единица). Бедните се лекуват безплатно и получават безплатни лекарства, а амбулаторното лекуване е безплатно за всички. На практика лечебното дело у нас започнало с петте заварени болници, към които за една-две години се до­ бавили още 13 новосъздадени, повечето в неподходящи постройки. 6 Най-доброто изложение на уредбата на здравеопазването, особено до войните, е т Д а ­ видова, Вера. История на здравеопазването... Вж. също: Панев, Асен. Развитие и характер...; Авторски колектив. История на медицината в България. Ред. Вера Павлова. С., Медицина и физкултура, 1980; Апостолов, М иладин. История на медицината... От по-старите автори вж. стигащите донякъде изложения на Русев, Марин. Ю билейна книга ..., 20-110, 115-138; Золотович, Георги, М арин Русев. Исторически преглед на Медицинската част в България. - Ме­ дицински сборник, 4, 1898, № 8, 449-587; Ораховац, Петър. Поглед върху нашите санитарни наредби. - Летописи на Лекарския съюз, 1, 1903, № 1, 1-27; Към анкетата по делата на санитарното управление през 1903-1908. С., 1910; Икономов, Д . Народното здраве в София. Във: Ю билейна книга на град София (1878-1928), 311-329. 7 През следващите 25 години председатели са били докторите Гримм, П. Жечев, Любомир Золотович, П етър Ораховац и Марин Русев.

46

българското о бщ ество .

Т. 2.

ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.

Аптека можел да открие всеки желаещ, ако тя се завежда от фармацевт. Изисквало се и разрешение на Медицинския съвет (концесия). Въведени били официална фармакопея (номенклатура на лекарствата) и аптечна так­ са. На фармацевтите било забранено да пишат рецепти. Аптечното дело за­ почва с т. нар. реална концесионна (наследствена) система - с право на продажба, даване под наем и предаване на аптеката по наследство. Във „Временните правила“ изпъкват най-общо няколко момента. Ме­ дицинското ведомство не е самостоятелно, а е в рамките на ведомството на вътрешните работи; самите лица в него се посочват от правителството. Ръ­ ководството на медицинското дело (още не здравеопазване в днешния, пообхватен смисъл) е поверено твърде демократично на колективен орган; подобен орган са и болничните съвети. Ориентацията е изключително към лекуване (осъществявано в болниците) и не се предвиждат хигиенни и здравно-предпазни мерки (само някои полицейски мерки по границите и във вътрешността на страната). Самото лечебно дело се доминира от болничното (стационарно, лежащо) лечение; извънболничното (амбулаторното) лечение е предоставено на „волнопрактикуващи“ (т. е. частни) лекари.8 Както изтъква историкът на медицината Вера Давидова, създаденото у нас медицинско обслужване на селското население отговаряло в крайна смет­ ка на това на руските неземски (т. е. без местно самоуправление) губернии, където здравеопазната организация била бюрократично уредена.9 От рус­ ката уредба били заимствани някои слаби страни и по-специално аптечна­ та система (с реална концесия) и болничните съвети (които в действител­ ност останали фиктивни), докато не били възприети и някои силни страни и по-специално принципът на по-широко участие на самото население в грижите за народното здраве.10 При всички свои пропуски и непълноти обаче, „Временните правила“ съответствали на твърде примитивните об­ ществени условия на времето и представлявали едно добро начало. В Източна Румелия санитарното дело било уредено със закона за уст­ ройството на санитарната част (от 1880 г.). Върховен здравен орган тук бил Санитарният съвет (с първи председател д-р Стоян Чомаков). Изгра­ дена била мрежа от околийски здравни служби с амбулаторна помощ. Болничното дело обаче било предоставено на обществената и частната благо­ творителност. 11 8 Панев, Асен. Развитие и характер..., 10-13. 9 Давидова, Вера. История на здравеопазването..., 61-62. Самата болнична лекарска по­ мощ била предназначена на първо място за военните чинове от войската и чак тогава - за гражданското население. 10 Ораховац, Петър. Поглед върху нашите..., с. 4; Русев, Марин. Ю билейна книга, с. 44,48. 11 Вж. и Запрянов, Н. Бележки върху историята на болничното дело в Източна Румелия. Ямбол, 1979.

г л / рА_ВТОРЛ.

Здглино Z№.no

47

С преврата и суспендирането на конституцията от княз Александър Баенберг настъпили някои промени в устройството на „медицинската част“, специално що се отнася до централното управление. Те били узаконени с н о в и т е граждански медицински закони от 1882 г. Била въведена върховна еднолична длъжност генерал-инспектор по медицинската част (заета от ския военен лекар И. Гримм). Под негово разпореждане била поставена гражданската и военната медицинска организация. Генерал-инспекторът подучил широки правомощия да издава заповеди за санитарното ведом­ ство, да председателства Медицинския съвет, да взима участие в Мини­ стерския съвет и в новоучредения Държавен съвет и пр. На свой ред Меди­ цинският съвет претърпял изменения и макар да оставал централен орган на медицинската уредба, функциите му намалели и той вече не решавал ад­ министративни въпроси. Последните влезли в компетенцията на генералинспектора и на неговите подчинени - главния лекар на медицинското уп­ равление и главния военен лекар. Новите правила запазвали старите поло­ жения за аптеките и болниците. С възстановяването на конституцията и смяната на правителството би­ ло възвърнато старото положение. Длъжността генерал-инспектор била закрита и здравното дело (с Висшия медицински съвет) отново преминало под ведомството на министъра на вътрешните работи. Според една автори­ тетна преценка така бил пропуснат шансът за оформяне на самостоятелно санитарно ведомство (министерство) и за по-бърз напредък на здравното дело. Предаването му под контрола на Министерството на вътрешните ра­ боти, силно изложено на партизански страсти, навредило значително на здравното развитие.12 Няколко правилника, издадени в първите години на свободния живот, компенсирали отчасти пренебрегнатата във „Временните правила“ профилактична (хигиенна, здравнопредпазна) насока на здравеопазването. Таки­ ва са в частност полицейските правила за опазването на общественото здраве (от 1879 г.) и условията, които трябва да се спазват при градежа на селските къщи (1880 г.). Последните обаче останали „мъртва буква“. Покъсно били издадени и редица санитарнопредпазни инструкции, като: пра­ вилник за предпазване от азиатската холера (1882 г.); инструкции за борба с венерическите болести и проституцията; задължително обявяване на кон­ статираните заразни болести - дифтерит, скарлатина, брусница (общо наз­ вание на рубеола и морбили), петнист и коремен тиф; уреждане на „мъртвопроверителството“ (т.е. регистриране на умрелите и причините за смъртта), на тъмниците и психиатричните заведения; изучаване на сани­ тарното състояние. 12 Ораховац, Петър. Поглед върху наш ите..., с. 5.

48

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.

ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.

През 1882 г. при Разградската болница бил създаден първият център („Оспенний телятник“) за получаване на противовариолна ваксина (шарко­ ва лимфа и детрит), организиран от руския лекар Борис Окс; скоро било въведено задължително ваксиниране против шарка. Втори такъв институт бил открит през 1889 г. Една след друга били създадени химическа лабора­ тория (1880 г.), бактериологична лаборатория (1889 г.) и друга през 1896 г. (която произвела противодифтеритен серум през 1898 г.). Последната покъсно станала Бактериологичен институт, а впоследствие - Хигиенен ин­ ститут. Бил създаден и Противочумен институт (1902 г.). Много от мерки­ те от този ранен период носели всъщност санитарно-полицейски характер и целели защита срещу епидемии. В края на 1888 г. влязъл в сила нов закон за санитарното устройство на държавата (накратко санитарен закон), съставен от Висшия медицински съвет под председателството на д-р Жечев. Той следвал образеца на ру­ мънските и френските медицински закони, с тенденция за отдалечаване от руската санитарна уредба. Новата система предоставя върховния надзор над здравното дело на министъра на вътрешните работи. Ръководен орган на здравеопазването става Гражданската санитарна дирекция (наследила гражданското медицинско управление) при Министерството на вътрешни­ те работи с правителствено лице за директор и състав от поддиректор, на­ чалник на ветеринарната част, началник на домакинската част, началник на аптечната част и химик. Медицинският съвет, сега под името Висш меди­ цински съвет, се превръща в чисто съвещателно и научно тяло, натоваре­ но с общия надзор за изпълнение на санитарните закони и мерки (т. е. из­ вършване на санитарни инспекции). Негов председател по право е минис­ търът на вътрешните работи, а в негово отсъствие - директорът на санитарната инспекция. Същият принцип на поставяне на органите на здравеопазването в пълна зависимост от административните власти е прокаран и на местно ниво. Окръжните управители, околийските началници и общинските кметове са началници на медицинската част в своя район, така че окръжните, околий­ ските и общинските лекари са техни изпълнителни органи. Нова тук е длъжността околийски лекар, т. е. здравеопазването „слиза“ до околиите. Към всички тези лекари има и по един фелдшер, но правата на фелдшери­ те не са ясно определени. Законът учредява и окръжни хигиенни съвети, чиито членове са почетни и неплатени и нямат власт да привеждат в сила решенията си, поради което те на практика останали слабо резултатни. Санитарният закон (също както „Временните правила“) дели болници­ те на първостепенни, второстепенни и третостепенни, като за първите и вторите се предвиждат специални лекари (но на практика повечето второ-

АВА

вто РЛ .

ЗД Р Л И Н О Д 1 1_ю

49

т е п е н н и болници се завеждали от окръжните лекари). Предвидени са 7 пЪрвостепенни болници - в София, Търново, Пловдив, Русе, Варна, Видин С л и в е н (по-късно към тях се добавят Плевен и Ловеч); второстепенни окръжните градове, и третостепенни - в зависимост от годишните креди­ ти Специални отделения се предвиждало да има само в Александровската б о л н и ц а , която наистина се развила като най-добро болнично учреждение. Към болниците се предвиждали и болнични медицински колегии, които да се занимават с научни въпроси и подобряване на болничното лечение (но и те като предишните болнични съвети останали само на книга). В закона не се посочвало кой се лекува безплатно и кой - със заплащане, на кого се отпускат безплатни медикаменти, което водело до много недоразумения и произволни тълкувания в практиката. Законът закрепил реалната концесионна аптечна система (с продаваемост и наследяемост на аптеките). За първи път, макар и твърде неясно, се определяли правата и задълженията на фелдшерите и „бабите“ (акушерки­ те). Заедно с малобройността на лекарите това позволило на фелдшерите да разширят дейността си отвъд своята подготовка и предназначение. В са­ нитарния закон от 1888 г. се споменава за първи път и за практикуване на зъболекарство в държавата от квалифицирани лица след полагане на из­ пит. В началото на 1888 г. бил утвърден „Правилник за берберите по прак­ тикуване зъбоваденето, пущането кръв чрез вендузи (рогове) или пиявици и поставяне сухи вендузи“. Санитарният закон от 1888 г. може да се прецени най-общо като съсре­ доточаване на санитарното дело в ръцете на една висша санитарна власт (за сметка на значението на Медицинския съвет, който става чисто съве­ щателен орган). При това самата санитарна власт била подчинена още посилно на опартизанената централна и местна администрация. 13 Оттук възможността за своеволни назначения, местения и уволнения на лекари, за бюрократизиране и лошо протичане на здравното дело. На границата на века били изготвени и предложени два законопроекта за нов санитарен закон (през 1897 г. с автор д-р Георги Золотович и през 1901 г. с автор д-р Петър Ораховац). И двата представят алтернативна кон­ цепция за изграждане на здравното дело, а именно: чрез по-самостоятелно като цяло здравно ведомство, но при по-децентрализирана здравна систе­ ма и санитарна роля на общинските органи (които обаче трябва да поемат издръжката на селските лекарски участъци). Те съдържат и ред положения в Духа на обществената и профилактичната медицина, например: задължи­ телно ваксиниране против шарка, задължително известяване за остри ин13 7, 15.

Русев, М арин. Юбилейна книга..., с. 56; Ораховац, Петър. Поглед върху наш ите..., с.

50

б ъ л г а р с к о т о о б щ е с т в о . Т.

2.

ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.

фекциозни заболявания, санитарен надзор над фабрики, кланици, гостил­ ници и пр. Проектът на д-р Ораховац е особено радикален в степента на „демократизация“ и „социализация“ на здравното дело. Той издига Висшия медицински съвет от съвещателно тяло до най-висша инстанция за ръково­ дене на здравното дело (а Санитарната дирекция да бъде неин изпълните­ лен орган); въвежда принципа на по-малки лекарски участъци с идеята за по-плътно и равномерно обхващане на населението от медицински грижи; регламентира строго правата и задълженията на фелдшерите; въвежда строга лична концесионна система за аптекарите; предвижда безплатно болнично лечение и безплатни лекарства за бедни (в държавните и общин­ ските аптеки); привлича Лекарския съюз като професионална организация на лекарите към ръководството на здравеопазването чрез мнения и съоб­ ражения, обсъждане на закони, изработване на лекарска етика и пр. 14 Около това време назрял и конфликтът между лекарите - привържени­ ци на възгледите на д-р Петър Ораховац („ораховисти“), с привърженици­ те на представляваната от д-р Марин Русев тенденция („русевисти“), кой­ то имал продължение и в междувоенния период. Д-р Ораховац (черно­ горец, завършил медицина в Русия) застъпвал една по-демократична и об­ ществена тенденция на здравеопазване в духа на руската земска медици­ на.15 Тя включва колегиално ръководство на здравното ведомство, обще­ ствен (идеалистично-народнически) елемент в дейността на лекаря, по-народна и социална медицинска помощ (т. е. близка до населението и евтина) и подозрителност към частната практика, привличане на местните власти и населението към здравното дело, предимство на предпазната (профилактичната) медицина и на хигиената пред чистото лечение, корпоративно обе­ диняване на лекарите и поддържане на високи професионални и етични норми, право на лекарската корпорация на мнение (и критика) на санитар­ ните закони и официалното здравеопазване и пр. 16 Д-р Русев и други лека14 Ораховац, Петър. Поглед върху наш ите..., 16-17. 15 Традицията на руската земска медицина се стреми да осигури широко достъпна меди­ цинска грижа за едно изключително селско, бедно, неграмотно население. Това се постига чрез средства като: участъковия принцип (здравни участъци с лекар, фелдшер, акушерка, бол­ ница с аптека и пр.), пътуващи лекари и фелдшери, евтина медицинска помощ, народническа самоотверженост на лекарите за подобряване на хигиенните условия на селяните, включител­ но изследвания на заболеваемостта във връзка с условията на живот, следователно разгръща­ не на хигиенната, профилактичната линия. Вж. Апостолов, М иладин. История на медици­ н ата..., 85-86. 16 Тази концепция е застъпена в сп. „Български лекар“. Вж. и „ораховистката“ брошура на д-р Ненов, Васил. Лекарят-общественик. С., 1911. Авторът отправя призиви за „обществе­ на медицина“ (превантивна, профилактична, а не лечебна), разглежда лекаря като „обществе­ ник“ и апелира към неговия „обществен дълг“ ; обявява се против превръщането на лекарската професия в „търговия“ и преследване на лична изгода. Оттук авторът естествено клони към

ГЛ А В А ВТОРА. З Д Р А В Н О Д Е Л О

51

и със западно образование, получено при други условия на живот, клоне­ ли към буржоазните, частнокапиталистически тенденции в медицинското д е л о , с акцент върху лечението, частната лекарска практика и пр. Впрочем, техните идеи изглеждали в началото по-нереалистични и трудно осъщест­ вими в изостаналите български условия, които изисквали повече държавна помощ, обществена инициатива и апелирали към лекарското самоотри­ цание. И едните, и другите се стремели към по-голяма самостойност на здравеопазването и към издигане на престижа на лекаря. Спорът, освен принципна, имал и чисто лична страна, която на моменти (около Първата световна война) взела връх и конюнктурно довела до смяна на позициите (на „ораховистите“) по някои въпроси. За разлика от чисто идейните противопоставяния, в реалността нещата се уреждали според условията и възможностите, най-често като компро­ мис - в случая между държавното, общественото и частното начало в здравеопазването, между социалност и платеност, между лечение и пред­ пазна медицина и пр. 17 Специално що се отнася до народническото разби­ ране за обществена дейност на лекари и местни власти (без лично възна­ граждение) и подозираното като печалбарско „частно“ лечение, може да се отбележи иронията, че здравното дело у нас не последвало нито единия, нито другия път, а се развило и останало докрай предимно държавно; ев­ тиното лечение за „народа“ и отдаването на пациентите също предпоставя държавно осигурена лекарска служба. В случая изостаналостта на усло­ вията и бедността на населението, както и финансовата слабост на общи­ ните насочвали развитието предимно към държавно здравно дело и спъва­ ли както общественото (общинско и друго), така и частното начало. Здрав­ ните власти можели да се стремят само към изграждане на широка, достъпна и евтина държавна здравна мрежа с бюджетни средства. Преобладава­ нето на държавното здравеопазване отначало било абсолютно, а възмож­ ностите за частна практика нараствали постепенно (често в съчетание с Държавната служба). Социалният момент се изразявал в безплатно лекува­ не на бедните. Вече след войните общественият елемент се проявил във въвеждането на широко здравно осигуряване, което дало възможност на самото население да набира средства за лекуването си, включително при Държавната (или общинската) служба, но с достатъчно заплащане, и е подозрителен към част­ ната лекарска практика и към „лечебната медицина“; същевременно той се обявява против леКаря-„службаш“, който върши рутинно и без инициатива служебната си работа. 17 Самият д-р Русев в проекта си за закон от 1915 г. (който не успява да стане закон) пред­ вижда голямо място и за профилактиката, а освен това широко участва в кампанията против туберкулозата. Вж. Тантилов, Христо. 40-годишната санитарно-обществена и лекарска дей­ ност на д-р Марин Русев. С., 1930, с. 30.

52

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.

ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.

частни лекари (и всъщност заличавало за пациента разликата между лека­ ри на държавна служба и частно практикуващи). Приетият през 1903 г. закон за запазване общественото здраве (изменен и допълнен през 1909 г. и останал в сила до 1929 г.) е изработен от д-р Ма­ рин Русев. 18 Той повтаря части от санитарния закон, но възприел и някои идеи от законопроектите от 1896 и 1901 г. Основните положения в него са следните. Министърът на вътрешните работи упражнява (както и преди) висшия надзор по опазване на общественото здраве. Управлението на об­ щественото здраве е централно и местно. Централното управление е към Министерството на вътрешните работи и се състои от две учреждения: Ди­ рекция за опазване на общественото здраве като административен орган и Върховен медицински съвет като научно-съвещателно тяло. При Меди­ цинския съвет се учредява аптечна комисия от аптекари, а аптечната кон­ цесионна система остава по същество реалната (наследствена), но с редица ограничения. (Няколко години по-късно тя била заменена от строго личната концесионна система.) За болниците остават старите положения: деле­ нието по категории, безплатно лекуване на бедните, а също и на болните от тежки заразни болести в държавните болници. Лекарският съюз не е привлечен в управлението на здравеопазването (това става с изменение в закона по инициатива на д-р Ораховац през 1909 г.). Местните здравни органи са подчинени на централните санитарни ор­ гани, но са силно зависими (отчасти бюджетно) и от окръжните, околий­ ските и общинските управления. Създават се санитарни околии (на прак­ тика участъци) с радиус около 15 км и с около 20 0 0 0 души население с околийски санитарни лекари, евентуално по няколко в една администра­ тивна околия. Общини с над 4000 души население трябва да поддържат об­ щински лекар; бедните в общината получават безплатна медицинска по­ мощ. Учредяват се околийски и общински хигиенни съвети (наред със съ­ ществуващите по предходния закон окръжни съвети) под председателство на местните власти (окръжния управител, околийския началник). Законът предвижда и задължително известяване за заразни болести, като чума, хо­ лера, едра шарка (вариола), скарлатина, лошо гърло (дифтерит), коремен и петнист тиф, като особено строги са мерките против чумата и холерата. Постановява се и задължителна ваксинация и реваксинация срещу едрата шарка (с телешка лимфа и детрит). Изобщо здравната организация по този закон обхваща населението в по-плътна мрежа и така стига по-близо до него. Може да се забележи, че

18 Закон за опазване общественото здраве (приет декември 1903 г.). С., 1904. Вж. анализа и критиката на този закон от Ораховац, Петър. Поглед върху н аш ите..., 20 -2 4 . Критиката на Ораховац е по пунктовете, в които този закон се различава от неговия проект от 1901 г.

г л . я д _ВТОРА. ЗД Р А В Н О Д Е Л О

53

по-„надолу“ се слиза към селските санитарни околии и общини, •ролкова по-многоцелеви стават здравните служби, съчетавайки лечебни сЪс санитарно-административни задачи. Такива задачи са в частност санит а р н о т о благоустройство на населеното място, ваксинацията, борбата с иНфекциозните болести, регистрацията на умрелите и пр. кол к о т о

АПТЕКАРСКИЯТ И ФЕЛДШЕРСКИЯТ ВЪПРОС; бабуване

В края на XIX в. предмет на остри спорове стават два въпроса, свързани със здравната организация - аптекарският и фелдшерският. „Аптекарският въпрос“ засяга начина на организиране на аптечната система и по-специ­ ално дали да продължи да действа въведената в началото реална (наследс­ твена и продаваема) концесионна система, или да се въведе свободна, лична концесионна система, а някои били дори за системата на държавни аптеки. 19 Аргументите за и против различните уредби (с примери от разни държави) са многобройни и правилността им трудно може да се прецени. Ясно е, че заинтересовани лица от реалната система били вече концесионирани аптекари, поставени в привилегировано положение, без конкурен­ ция. Наследствената концесия се защитавала от аптекарите като частна собственост (в която е вложен капитал, създадена е клиентела и пр.), свър­ зана с предполагаемо по-голяма добросъвестност. Защитници на личната концесионна система били предимно лекари. Според техните аргументи монополът повишавал цената на продаваните в аптеките лекарства (на свой ред това било оспорвано от реалните концесионери с аргумента, че при свободна покупко-продажба на аптеката, новият собственик трябва да компенсира вложения капитал). Освен това при реалната система младите фармацевти нямали шанс да получат от държавата концесия за откриване на аптека (понеже броят на аптеките е фиксиран по отношение към населе­ нието). Обратно, при личната концесионна система със смъртта на апте­ каря концесията се връща при държавата и тя може да я даде на друг фар­ мацевт. Аргументирало се и по-общо, срещу наследствените привилегии по принцип в едно демократично общество. Съществуват и множество междинни положения, които ограничават реалната концесия (т. е. условия­ 19 Русев, М арин. Ю билейна к н и га..., 118-120; О раховац, Петър. Поглед върху нашите..., 9-11; Към анкетата по делата..., 126-130; Тончев, Ст. Пак по преминаването на ап­ теките в държавни ръце. - Медицинска беседа, 4, 1897, № 3, 129-139. Той е за преминаване На аптеките в държавни ръце. В същия смисъл вж.: Аптеките и аптекарите у нас. —Медицин­ ска беседа, 4, 1897, № 3, 166-172.

54

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.

ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.

та на продаваемост и унаследяване), без да водят до напълно свободна лична концесия, на свой ред ограничена с редица предусловия (евентуално с фиксиране броя на аптеките към броя на населението).20 Разногласията между управляващите здравното дело лекари и аптека­ рите били свързани не само с борба за влияние, но и били израз на конф­ ликта между държавния и частния принцип в здравното дело. Понеже ап­ теките са частни предприятия, техните собственици обяснимо били моти­ вирани от стремежа за печалба. В защита на своите интереси фармацевти­ те създали своя професионална организация през 1890 г. и издали значи­ телна литература по съществуващите у нас и в чужбина аптечни уредби. Дори помощник-аптекарите се организирали през 1892 г. в дружество „Галенус“ (под социалистическо влияние). За да защитят интересите си, апте­ карите се стремели да имат свои представители в централното здравно уп­ равление и да влияят върху важните за тях въпроси (правилниците за фар­ мацията, аптекарската такса, която формирала тяхната печалба, ревизията на аптеките и пр.). Обратно, от позицията на обществените (и държав­ ните) интереси, лекарите се отнасяли с подозрение към тези корпоратив­ ни искания и много неохотно допускали увеличаване на влиянието на ап­ текарите. На практика аптечният въпрос в България се развил от реалната (не­ ограничена) концесия към постепенното й ограничаване чрез разни усло­ вия и най-сетне - преход към лична концесия, но не изцяло свободна. След господство на реалната концесия в чист вид, за първи път законът за опаз­ ване на общественото здраве от 1903 г. ограничил наследяването (вдовица­ та и децата на починалия можели да се ползват от концесията 10 години, след което тя се връщала на държавата). Поправката на закона от 1909 г. осъществява преход към строго лична концесионна система, като новите концесии са чисто лични и не само не могат да се наследяват, но и да се продават, подаряват или дават под наем. Спорове се водели постоянно и около вдигащата цената на лекарствата аптечна такса (която се виждала не­ достатъчна на аптекарите). Спорове предизвикали и дрогериите, много от които били прикрити аптеки, действащи при по-свободни условия и конку­ риращи аптеките в продажбата на някои лекарствени средства. Трябва да се подчертае, че в огромния си брой аптеките останали частни през целия пе­ риод, наред с известен брой държавни и общински аптеки към болниците.

20 Вж. Карастоянов, Харалампий. Аптекарският въпрос в България. С., 1897; Развитието на аптечния въпрос в Австрия. С., 1909, Х -ХХ Ш . Авторът е против ограничаването на реал­ ната концесия. Николчев, Кирил. Материали за историята на аптечното дело в България. С., 1929, 244-265.

р д В А вто ра . Здравн о дело

55

Остри спорове предизвикал и фелдшерският въпрос.21 Институтът на Фелдшерите бил пренесен от Русия и (както и там) се налагал от първона­ чалния недостиг на лекари, при което фелдшерите служели не само като п0 моШНИЦИ, но понякога дори замествали лекаря. При наличието на малко лекари, у нас били откривани фелдшерски училища с двугодишен курс на обучение и няколкомесечни фелдшерски курсове. Фелдшерски кадри били подготвяни и от военното ведомство - санитарни подофицери и фелдфебели с фелдшерска правоспособност и твърде слаба подготовка. През първи­ те 25 години след Освобождението били открити общо 11 такива курса и училища, от които излезли около 1000 граждански и военни фелдшери. По липса на лекари, те били допускани да завеждат санитарни участъци (в села, където нямало лекар) и дори да заместват болнични лекари. Претен­ циите на фелдшерите да лекуват като лекари и дори да имат самостоятелна (частна) практика нараснали и те се организирали в защита на своите ин­ тереси.22 Оттук и конфликтът между тях и лекарите, които наред с другото, те конкурирали сред търсещото по-евтини медицински услуги население. Както се изразява яркият противник на „фелдшеризма“ д-р Ораховац, то­ ва явление е анахронично полузнание, което може да има някакво оправда­ ние в Русия с нейното грамадно население и необятни пространства, но не и у нас.23 Въпреки това въпросът за правомощията на фелдшерите дълго оставал неуреден и едва впоследствие, с нарастването на броя на лекарите, те били изместени. Известно решение дал законът от 1903 г., който разре­ шил на фелдшерите с 10 -годишен стаж частна практика в селските общини, където няма лекар. Оказването на помощ при раждане е друг важен въпрос. Традиционно с акушерство се занимавали възрастни жени - „баби“. Срещу „бабуването“ има многобройни критики от страна на професионални лекари, които се позовават на големия брой заразявания на родилките поради липсата на антисептика (водещи до родилна треска), разкъсвания (перитонити), осака­ тявания и смъртни случаи при силно теглене и грешни манипулации при неправилно положение на детето и пр. Най-напред се смятало, че „бабите“ трябва да бъдат заместени от дипломирани акушерки. Санитарният закон от 1888 г. предвиждал жените да продължат да бабуват, докато страната се 21 Русев, М арин. Ю билейна книга..., 129-138; Ораховац, Петър. Поглед върху наши­ т е . . , 13-14; Към анкетата по делата..., 123-126; Нейчев, Харалампи. Медицинска помощ на населението - лекари или фелдшери? C., 1914. Авторът е против „фелдшеризма“, но казва, че заплатите на лекарите са малки, а условията в селата са лоши, затова лекарите бягат към гра­ да и по селата остават фелдшери. 22 През 1884 г. било създадено фелдшерското дружество „Благодеяние“, съществувало до 1885 г. и възстановено през 1887 г. 23 Ораховац, Петър. Поглед върху наш ите..., с. 13.

56

българското о бщ ество .

Т. 2.

ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.

снабди е необходимите акушерки. През 1895 г. било открито акушерско училище при Александровската болница в София (закрито през 1901 г.). Броят на акушерките обаче оставал незначителен и те не можели да изме­ стят „бабите“ (освен отчасти, сред по-заможните и „интелигентни“ слоеве в градовете). Немалко околийски лекари посочват като причина за предпо­ читането на „бабите“ и това, че (за разлика от по-претенциозните акушер­ ки) те не взимали пари за бабуването и дори помагали в домакинството. Същите признават известен напредък на бабуването по отношение на антисептичността с течение на времето.24 Законът от 1903 г. легализирал пра­ вата на селските „баби“. Първият родилен дом („Майчин дом“) е открит през 1903 г. в София. Впоследствие били открити акушеро-гинекологични отделения при някои първостепенни болници и легла за родилки в третостепенни болници.

СТАТИСТИКА: ЛЕКАРИ, АПТЕКАРИ, БОЛНИЦИ Следните статистически данни за някои „контролни“ години дават предста­ ва за развитието на здравното дело от Освобождението до войните. Броят на лекарите в България през 1877 г. бил 27, през 1878 г. - 71 (53-ма бъл­ гари и 18 чужденци), през 1903 г. - 559, през 1909 г. - 632.25 Отначало положението с медицинското образование било твърде пъстро, що се отнася до място на получаването и до качеството му. Д-р Борис Окс отбелязва през 1887 г., че при недостига на лекари, натовареният с проверка­ та на дипломите Медицински съвет трябвало да се отнася твърде снизходи­ телно към заварените при Освобождението лекари (особено от Букурещката школа и цариградски възпитаници), някои от които имали „съмнителни дип­ ломи и още по-съмнителни познания“. Същият лекар (западен възпитаник) отбелязва с особено признание качествата на възпитаниците на руските уни­ верситети (българи и чужденци), сред които имало „трудолюбиви и вещи доктори“ и забележителни медицински администратори и хирурзи.26 24 Годишен отчет за 1910 г. на русенския окръжен лекар. Русе, 1911, 63 -6 4 ; Годишен от­ чет за 1910 г. на врачанския окръжен лекар. Враца, 1911, 40^11; Годишен отчет за 1910 г. на варненския окръжен лекар. Варна, 1911, с. 68; Василиев, Т. Отчет за санитарното състояние на Пещерската околия. - Известия на Дирекцията за опазване на общественото здраве, 7, 1909, № 1-2; 81-83; № 3^1, 179-191, особ. с. 182. 25 Данните за 1903 г. от Големанов, А. Лекарите в България през 1903 г. - Летописи на Лекарски съюз, 1, 1903, № 8 -9, 382-389. Също Русев, Марин. Юбилейна книга, с. 48, 122, 129, 139-140; Давидова, Вера. История на здравеопазването..., с. 100. 26 Окс, Борис. Медицинската част в България. - Ум и здраве, 1, 1887-1888, № 1, 23-27; № 2 , 113-127, особ. 24-25.

рл ,а Л _ _ВТОРА- Ч Д РА Ш Ю ДЕЛ О

57

Една справка дава подробни сведения за лекарите през 1903 г.: от общо лекари, 299 лекари (53,4%) били на служба - държавна или общинска, (36,4%) - частни, за останалите 56 няма данни. От тези на служба 12 били окръжни лекари, 72 - околийски, 59 - болнични, 6 - железопътни и пр По националност 77% от лекарите били българи, 23% - чужденци (наймного гърци - 69 души). По „школа“ лекарите се разпределяли така: наймного завършили във Франция - 207 (37%), после в Русия - 105 (18,8%), Гърция - 59 (10,6%), Австрия - 49 (8,7%), Швейцария - 46 (8,2%), Цари_ 40 (7,1%), Германия - 29 (5,1%) и пр. Един лекар тогава се падал средно на 7449 души население. Установени л ек ар и имало в 96 населени места, 74 града (от общо 79 града) и 22 села (от общо 3849 села). Според пресмятането с непосредствена медицинска помощ се ползвали около 2 0 % от жителите на страната, а 80% живеели в селища без лекар. В София имало най-голяма концентрация на лекари спрямо населението, като на един лекар се падали най-малък брой жители (664); най-голям брой жители на лекар се падали в Ески-Джумая (дн. Тър­ говище) - 8925 души. Също през 1903 г. в България имало 116 аптеки с 214 аптекари (пове­ чето завършили в Загреб, Виена, Грац, Мюнхен, Лозана и Букурещ) и 136 аптекарски помощници; 573 медицински фелдшери и 131 акушерки, както и 27 дипломирани зъболекари. В края на 1912 г. в страната имало общо 670 лекари (15 на 100 000 души население); от тях на частна практика - 193, военни лекари - 120. Имало 440 фелдшери, 224 санитарни агенти, 230 акушерки, 39 милосърдни сестри. Аптекарите били 247; от тях 208 - на частна практика; 60 аптекарски помощ­ ници. Зъболекарите били 170 души (изключително частно практикуващи).27 Тенденциите към навечерието на войните се очертават ясно: значител­ но преобладаване (в съотношение 3:1) на лекарите на служба пред тези на частна практика; неравномерно и непълно обхващане на територията и на­ селението от медицинска помощ; струпване на лекари в големите градове и особено в столицата; в началото значителен брой лекари чужденци; пре­ димно частни аптеки. Известно време след Освобождението вниманието на санитарните вла­ сти било насочено най-вече към откриването на болници и към болничното лекуване. През руското управление били открити 12 нови болници, заедно с 5 стари - общо 17. Някои от болниците започнали като военни, обзаве­ дени и снабдени с медикаменти от руската военна администрация, Руския Червен кръст и Славянското благотворително дружество, с персонал от ру­ 559 204

27 Статистически годишник на Българското царство, 4, 1912, с. 484.

58

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.

ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.

ски лекари и медицински сестри. Впоследствие те били трансформирани в граждански и постепенно били настанени в нови сгради. Болниците се делели на първостепенни, второстепенни и третостепен­ ни според броя на леглата (съответно със 100-150; 40-50; 10-20 легла) и предполагаемо по-квалифицираната помощ в първостепенните. Първосте­ пенните се намирали в големите окръжни градове и в тях имало някои спе­ циализирани отделения. През 1898 г. имало 9 първостепенни, 15 второсте­ пенни и 2 2 третостепенни болници, а също 28 амбулатории при окръжните и околийските лекари в центровете на някои околии.28 Александровската болница в София, открита от руското гражданско управление през 1879 г. на базата на руска военна болница, се развила като най-важно медицинско заведение и база за обучение на лекарите. През 1903 г. имало 9 първостепенни болници (в София е 500 легла, във Варна, Пловдив, Плевен, Русе, Търново, Видин, Сливен и специална психиатрична в Ловеч), 14 второстепенни, 33 третостепенни, 28 амбулатории, два приюта за душевноболни (и една психиатрична болница между първо­ степенните), два института и химическа лаборатория, противочумен ин­ ститут и бактериологически институт.29 Медицински учреждения били създавани и от обществени организации с благотворителни цели (болници, амбулатории, диспансери на дружество­ то на Червения кръст и на Дружеството за борба с туберкулозата и пр.), а имало и частни лечебни заведения. През 1885 г. било основано национално дружество на Червения кръст в България; през 1909 г. било построено но­ во здание за неговата болница в София. Към Българския червен кръст от 1900 г. функционирал курс за медицински сестри (до 1918 г. завършили 239 милосърдни сестри). Пример за частна болница е т. нар. Клементинска болница в София, открита със западен капитал през 1891 г. под патронажа на българската княгиня Клементина. Частните болници имали капацитет около една четвърт от леглата в държавните болници, но значението им би­ ло дори по-малко.30 Първият санаториум за гръдноболни бил открит през 1905 г. в Троян. През 1910 г. бил открит първият противотуберкулозен диспансер в София от Дружеството за борба с туберкулозата в България (основано през 1909 г.). През 1912 г. страната разполагала с 63 държавни, 3 общински и 5 част­ ни болници; 5 приюта за душевноболни и един санаториум за гръдноболни (все държавни); два диспансера (частни) и една клиника (частна). По места 28 Золотович, Георги, М арин Русев. Исторически преглед..., 585-586. 29 Русев, Марин. Ю билейна книга, 139-140. 30 Данните за лечебните заведения у: Давидова, Вера. История на здравеопазването..., 114-120; История на медицината..., 146-148.

р л - р л _ ВТОРА. З Д Р А В Н О Д Е Л О

59

ймало 118 околийски амбулатории и 236 участъкови фелдшерски амбула­ тории. Имало 154 частни аптеки и 22 частни дрогерии, 71 болнични аптеки също 71 околийски аптеки, както и 236 участъкови фелдшерски аптеки. Продължавали да съществуват един бактериологически институт, един хигиенически институт и един химически институт (всички в София).31 Специално психиатричните заведения (5 приюта и две психиатрични оТделения - в Александровската болница и Ловешката болница) имали об­ що около 400-500 леша, което било недостатъчно за квалифицираните ка­ то „неспокойни“ (буйни) душевноболни, представляващи заплаха за окол­ ните. Все пак това било напредък в сравнение с времето до Освобождение­ то, когато буйните душевноболни били затваряни най-често в избите на ня­ кой черковен метох и хранени през решетка.32 Типични проблеми на болничното дело в неговия ранен период били не­ достатъчният персонал (също помощен), лошите сгради, старото медицин­ ско оборудване и недостигът на лекарствени средства. Болниците имали малък персонал от лекари, фелдшери и санитари (от началото на XX в. и ме­ дицински сестри). Недостигът на лекари налагал в немалко случаи съчета­ ването на две длъжности от едно лице. Типично било околийски лекари да работят като болнични лекари в местната болница, да оказват лечебна по­ мощ в района, а също да провеждат санитарни мероприятия. Това водело до свръхзаетост и оставяне на болните задълго на грижите на фелдшери, по­ някога с лекарски претенции, въпреки съмнителните им познания. Чув­ ствала се и нарастваща нужда от лекарства и медицински уреди, особено след изчерпването или износването на оставените от руснаците запаси. Най-сетне, повечето от сградите били съвсем неподходящи и трябвало да се построят нови. В някои случаи това ставало по инициатива на лекари и с ан­ гажиране на местните власти; така с енергичното участие на д-р Петър Ораховац (като окръжен лекар) били построени Ловешката и Троянската болница.33 Известни впечатления за реалностите на болничната система от края на XIX в. можем да си създадем от някои документи, като отчети за медицин­ ски (санитарни) ревизии, рапорти на окръжни лекари и аналитични публи­ кации в медицинския печат. Те изглеждат доста различно от правилниците и законоположенията. Така по време на официална инспекционна обиколка 31 Статистически годишник на Българското царство, 4, 1912, с. 483. 32 Данадж иев, Стефан. Психиатричното дело у нас и неговото уреждане. С., 1908 (отпе­ чатък от Медицинско списание, 1, 1908, № 2, 145-163); Устройството на заведенията за ду­ шевноболни в странство и у нас. С., 1914. 33 Ораховац, Петър. Санитарната част в Ловчанский окръг. - Медицина, 1, 1894, № 6, 75-87. Болниците са построени в началото на 90-те години на XIX в.

ш

60

б ъ л г а р с к о т о о б щ е с т в о , т.

2.

ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.

през 1897 г., Врачанската болница се намирала в сл едн ото потресаващ о състояние (а п о д о б н о било с Дупниш ката болница):

Струва ми се, че няма скоро да забравя първото впечатление, което ми направи болницата. Най-напред влязох в женското отделение, в което леглата от теснотията на помещението допират едно до друго. На едно легло пъшкаше една жена, която беше паднала и си пречупила плешка­ та и ребрата. Жената не можеше да шавне от заетото вече положение. Поиздигнах полека дюшека на леглото на тази жена и неволно отско­ чих назад: по дъските на леглото от светлината се разшаваха стотина дървеници. Положението на тази жена беше ужасно: от получените ув­ реждания тя не можеше да направи никакво движение, а пък стотина дървеници я мъчеха безнаказано. [...] На запитването ми, защо се не вземат мерки за пречистването на болницата - управителят-лекар ми посочи на дъсчения таван, в дупките на който се крият хиляди дърве­ ници. [...] Лошите болнични условия се отразяват зле върху лекуващи­ те се в болницата болни. Болничните лекари ми заявиха, че болните, постъпили на лечение от някое незначително страдание, често пъти се заразяват в болницата от разни инфекциозни болести. Erysipelas, като усложнение на разни травматически повреждания или операционни ра­ ни, е обикновено явление. Между скръбните листове намерих такива, в които е отбелязано като усложнение, придобито в болницата, typhus abdominalis. [...] Операциите могат да се правят в болницата само в краен случай, тъй като, както казах по-горе, твърде често става услож­ нение от erysipelas. Освен една кутия разни инструменти, доставени още през 1883 г., болницата не притежава никакви други инструменти и операциите се правят с няколко инструменти, временно заети от Белослатинската околийска амбулатория.34

Наред с подобни скандални примери, ревизиралият болниците д-р Ора­ ховац описва в своя рапорт и редица положителни. В заключението той констатира известен напредък: Онези, които биха прочели изложените дотук данни за санитарното състояние и санитарната служба в шестте окръга, без да са запознати с по-предишния ход на санитарното дело в страната, вероятно биха дошли до едно преувеличено песимистическо заключение. Обаче ние, които от 15 години насам работим на санитарното поприще, преживя­ ваме и лошите, и добрите страни, знаем какво е било по-напред и как­ во е сега - ние, при всичките лоши страни, които бихме искали да из­ несем наяве, понеже злините, като се знаят, по-лесно се премахват, -

34 Ораховац, Петър. Отчет по ревизията на санитарните учреждения в окръзите Ломски Видински, Врачански, Трънски, Кюстендилски и Софийски. С., 1897, 49 -51 .

р | ; рА_ВТОРЛ. ЗДРАВ! К) ДНЛО

61

признаваме, че по санитарната част през последните 8-10 години има значителен прогрес. [...] Операциите, които днешния ден се правят в Ломската болница, преди 10 години не се правеха даже в Александровската болница. [...] Самият факт, че се повдигат въпроси за върдежа на санитарната служба, за разпространението и премахването на разни върлуващи между населението болести, показва началото на събужда­ нето и на по-съзнателното отнасяне към работата.35

Слабостите на медицинското дело в началото на века са обобщени критично (въз основа на значителна медицинска литература) така: много око­ лии стоят с месеци и години без лекари (само с фелдшери); окръжните ле­ кари са претрупани с бюрократични задачи; околийските лекари са анга­ жирани със завеждането и на болници; окаяно състояние на фелдшерите и още по-окаяно на болничната прислуга;36 крайно недостатъчни средства за лекарства, а също за продоволствие, облекло, осветление и отопление; об­ ръщане в синекурна служба на длъжността болничен надзирател, от която зависело правилното използване на отпусканите материали. Значителен напредък се констатира с болничните сгради, особено при болниците в ок­ ръжните градове, но в същото време второ- и третокласните болници били в незавидното състояние. И в първостепенните болници, като се изключи хирургията, липсвали специализирани отделения (очни, гинекологични, кожно-венерически) и лечението ставало главно с лекарства (аптечно). Изключение правела добре оборудваната и разполагаща с достатъчен пер­ сонал Александровска болница.37 Неравномерното развитие на здраве­ опазването се проявява и тук, като големите градове и най-вече столицата разполагали с по-добро болнично лечение. Както може да се очаква от описаното положение на нещата, финанси­ рането през първите десетилетия от развитието на здравното дело било по­ вече от скромно. В посветена на медицинския бюджет работа се изчислява, че общо за периода от 1879 до 1905 г. за здравното дело били похарчени 35 Пак там, с. 134. 36 Фелдшерската служба, особено при болниците, била тежка и опасна и толкова зле пла­ тена, че към нея „прибягват или временно, или разни мързеливци и нехранимайковци“ . Окс, Борис. Медицинската част..., 26-27. 37 Тодоров, Петър. Бюджетни очерци. Медицинският ни бюджет. - Демократически пре­ глед, 6, 1908, № 10, 1055-1074, особ. 1065-1069. В същия смисъл вж. и Ораховац, Петър. От­ чет по ревизията..., 135-143; По повод критическите бележки и мнения върху законопроекта занародното здраве. - Медицински напредък, 3,1902, № 10, 531-556, особ. 548-553. Авторът Критикува състоянието на болниците през 1902 г. за лоша антисептика, че няма съвременни Уреди за специално лекуване (за масаж, електротерапия, хидротерапия, рентген) и че за цяла­ та страна има само едно очно, едно гинекологично и едно кожно-венерическо отделение, а хи­ рургията се упражнява само в няколко първокласни болници.

62

б ъ л г а р с к о т о о б щ е с т в о . Т.

2.

ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.

само около 52 млн. лева. През 1905 г. на жител се падали по 0,69 лева ме­ дицински бюджетни разходи.38

ПОЛОЖЕНИЕ НА ЛЕКАРИТЕ И ПРОФЕСИОНАЛНО ОБЕДИНЯВАНЕ Лекарите били подтикнати към професионално обединяване в защита на своите материални интереси и обществен статус, но и от по-широки науч­ ни и обществени интереси в духа на обществената медицина и стремежа за въздействие върху здравното дело. Без да сме в състояние да опишем позадоволително условията на живот и труд на лекарите, можем да дадем ня­ кои импресионистични щрихи. Характерна е разликата между развитите бюргерски (буржоазни) общества, където лекарската професия е високодоходна и съответно престижна, и едно слабо развито и здравно непросве­ тено селско общество, като българското, където лекарите се сблъсквали с материални несгоди и липсата на признание. Тънката по-заможна градска среда и ниският стандарт на селското население поставяли и лекарите в неблагоприятно материално положение и стеснявали професионалните им възможности; повечето трябвало да търсят държавна служба, въпреки не­ високото заплащане. Самите лекарски служби били различно тежки и с различно заплащане, при което имало силно усещани несправедливости. Така например военни­ те лекари били поставени в привилегировано положение спрямо граждан­ ските: по-високи заплати при по-малко работа, увеличаване на заплатата с повишението по ранг (каквито възможности гражданските лекари почти нямали), и то въпреки че във време на война гражданските лекари бивали мобилизирани и носели службата наравно с военните.39 Най-лошо било положението на „низовите“ околийски лекари. Въпреки многобройните си задължения, те получавали най-ниски заплати. В част­ ност на тях се възлагали: завеждането на второ- и третокласни болници, санитарният надзор над околията (чрез обиколки), лекуването на болните по селата, надзор над аптеките, ваксинация на населението, съдебномеди­ цински огледи, а при недостига на околийски лекари, нерядко околийският лекар бивал натоварен и с друга околия, особено с често оставащите ва­ кантни затънтени околии, като Балбунар (дн. Кубрат), Куртбунар (дн. Тер38 Тодоров, Петър. Бюджетни очерци. Медицинският ни бю дж ет..., с. 1064. 39 Окс, Борис. Медицинската част..., с. 25. Тези и изброените по-нататък проблеми на санитарното дело са констатирани в поредица Рапорти на главния лекар до Министъра на вът­ решните дела. - Държавен вестник, № 96, 97, 1883; № 8 1 , 1887; № 86, 1888; № 4 3 , 166, 1891.

р р о д _ ВТОРА. ЗД Р А В Н О ,'Щ ЛО

63

вея), Б оси л еград и др. Един лекар картинно и е чувство оп исва трудностите с които била свързана околийската сл уж ба (около 1888 г).: Който не е изпълнявал длъжността околийски лекар, той не може да разбере всичките мъки, с които тя е свързана. Студ, вятър, дъжд, аф­ риканска горещина, безпътие - нищо не може да задържи околийския лекар от пътувания по съдебни дела, или когато има епидемии. Случва се, че не може да се намери файтон или кола, защото стопаните им се страхуват да пътуват, но лекарят отива с кон, с магаре, дори пеша по непроездимите места и балкански стръмнини. Околийският лекар, кой­ то като всеки образован човек, е научен на известни удобства, трябва да спи зимно време на земята, да нощува сред гора, да яде пита и попара. За всичките тези лишения околийският лекар има само съзнание, че те са безполезни. В едно село, без никакви удобства и приспособления, съдебномедицинските изследвания се провеждат неудовлетворително за съвестта на лекаря; за епидемиите се донася от невежествените кме­ тове в повечето случаи късно, когато са измрели вече много деца или хора; предлагаемите мерки за прекратяване на епидемията са неизпъл­ ними по местните условия, или не се изпълняват по невежество; леку­ ването на болни в селата е невъзможно или по нямане на лекарства, или по нежелание на самите болни.40

Селските лекари трябвало да се примиряват с особено неудобни усло­ вия на живот и работа, като се започне с непригодни селски амбулатории с малко инструменти и трудно набавяни лекарства, прегледи на болни по домовете в крайно лоши условия, борба с народни предразсъдъци, мине се през лошото жилище, еднообразната храна и липсата на интелигенция и културен живот, и се стигне до конфликти със селските „думбази“ по са­ нитарните мерки срещу заразни болести; при всичкото това лекарите не получавали адекватни заплати и трудно можели да се наложат да вземат па­ ри „частно“, дори при извънредни случаи и извън работното време.41 Градските лекари били в по-добро положение, макар и те да зависели „от интригите и каприциите на кметовете и гражданите“. На тях били възложе­ ни и надзорът над санитарното състояние на града, градската съдебномеди­ цинска служба, а също лекуването на бедните. Последното било безплатно, което създавало възможности за злоупотреба и от страна на заможни граж­ дани (те създавали неприятности на лекаря, ако откажел да ги лекува).42 40 Окс, Борис. Медицинската ч аст..., 124-125. Също за несгодите на околийските лекари: Стоянов, А. Как функционира санитарното ни дело и какви мерки са потребни за подобрява­ нето му. - Медицински напредък, 2, 1901, № 6 -7 , 364-374, особ. 366-367. 41 Защо младите лекари бягат от селата? - Български лекар, 8,1914, № 1 ,5 -1 6 ; № 2 ,7 3 -8 1 . 42 Окс, Борис. Медицинската ч ас т..., 125-126.

64

б ъ л г а р с к о т о о б щ е с т в о . Т.

2.

ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.

Борбата за оскъдни материални средства, както и конкуренцията на фелдшери и народни практици ожесточавали конфликтите между лекарите и компрометирали общия „съсловен“ (професионално-корпоративен) ин­ терес. Както констатира един лекар (през 1903 г.), проявите на ниска ети­ ка и деморализация сред лекарите зачестили: Мисити [посредници - б.р.] за ловение пациенти, безсрамен пазарлък и изнудване на възнаграждение, примамливи реклами под вид на „на­ учни съобщения“, публично изследване с рентгеновите лъчи дори и на душевните болести и пр., и пр. до противозаконни аборти включително - такива нрави захванаха бърже да се развиват в средата на лекарите.43

Професионалното сдружаване на лекарите започва с възникването на отделни местни лекарски дружества.44 През 1880 г. в София, по инициати­ ва на д-р Д. Моллов, било създадено по-скоро научното Физико-медицинско общество. Първото по-ясно изявено професионално лекарско дружество било учредено във Варна от руските лекари Борис Окс и М. Игнатиев през 1883 г. На своите сбирки то се занимавало не само с медицински, а и с обществено-хигиенни въпроси. Други дружества се явили с известно закъс­ нение: Русенското научно лекарско дружество (1895 г.) и Пловдивското научно лекарско дружество (1897 г.), последвани от ред други дружества през следващите няколко години. Около това време възникнал и медицинският печат - официален, обществено-професионален, както и чисто популяри­ заторски.45 Като най-голямо местно дружество обяснимо се оформило Софийското медицинско дружество, чиято програма, наред с обсъждане на съсловните въпроси и чисто научни медицински проблеми, предвиждала разработване на проблемите на обществената медицина и санитарно-ста­ тистическо изучаване на страната. Група лекари в него начело с Петър Ораховац поискали да се измени уставът така, че лекарите да могат да обсъж­ дат и критикуват медицинското законодателство и официалното ръководст­ во на здравеопазването; те настоявали и за създаване на взаимоспомагател­ на каса, другарски съд и пр. Стигнало се до разцепление и „ораховистите“ създали свое Българско лекарско дружество, което започнало борба срещу ръководеното от д-р Марин Русев Софийско медицинско дружество.46 43 Ораховац, Петър. Поглед върху наш ите..., с. 12. 44 Апостолов, М иладин. История на медицината, 94-96, 98-99; Давидова, Вера. История на здравеопазването..., 120-124. 45 Вж. критичния преглед на медицинския печат (със симпатия към ораховистите) у: Д а­ видова, Вера. История на здравеопазването..., 124-133. 46 Вж. обяснението за разцеплението у: Ораховац, Петър. Няколко думи по повод разцеп­ лението и помиряването. - Медицински напредък, 1, 1900, № 7, 470-474. Според Асен Панев

Г П . И А В ТО РА . З

д ра вн о д ел о

65

Именно „ораховистите“ успели да обединят местните лекарски друже­ ства в обща организация - Българския лекарски съюз, учреден на събра­ т е на делегати през 1901 г. Приетият устав набелязал принципни разбиранИя, като тези за обществено здравеопазване и предимство на профилакти­ ката; на следващите събори били обсъждани въпросите, свързани с борба­ та с туберкулозата, маларията и пелаграта, както и с обществената хигие­ на. Борбата между „ораховисти“ и „русевисти“ се прехвърлила и в новата организация. Първите били под влияние на идеите на руската обществена медицина и се застъпвали за засилване на профилактичното начало (здравна превенция), за здравеопазване на широка обществено-държавна основа, докато вторите били образовани предимно на Запад, имали по-буржоазен облик и предпочитали частната практика пред общественото здравеопазва­ не. В групата на „ораховистите“ влизали демократи, социалдемократи и тесни социалисти (като д-р Рачо Ангелов), които клоняли наляво и внасяли социален елемент в отношението към здравеопазването. (Самият д-р Ораховац бил либерал каравелист, по-късно от Демократическата партия.) Връх на лявата ориентация била програмата на Лекарския съюз, прие­ та на лекарския събор в Русе през 1912 г. под влияние на лекари-социалдемократи и тесни социалисти. Тя предвиждала: пълна децентрализация на санитарната и медицинската служба, автономия на местните изборни уч­ реждения в санитарно отношение и привличане на самото общество в бор­ бата с болестите; Върховният медицински съвет да стане основен фактор в санитарната политика, както и изборност на неговите членове; разделяне на санитарната от лечебната служба по места и усилване на ролята на хи­ гиенните съвети; безплатен преглед и лекуване в обществените амбулато­ рии на бедни и болни с остри и хронически заразни болести; общините да осигурят безплатна медицинска помощ за бедното население; профилактична насоченост на здравеопазването; държавно организирана борба с острите инфекциозни болести, с туберкулозата, сифилиса, маларията и др. (при безплатно лекуване на болните); национализиране на аптечното дело (и постепенно изкупуване на съществуващите концесии); санитарно благо­ устрояване на селищата; мерки по хигиената на труда в училища, казарми и фабрични заведения и пр. При това се изхождало от разбирането за важната обществена роля (в термини на дълг и високо призвание) на лекаря и На Лекарския съюз, като се искало професионално стабилизиране и мате­ Двете групировки не се различавали особено по участието си в управлението (затова законът °т 1903 г. просъществувал и при ораховисти на власт), а главно на обществено-професионален Терен (и доколкото към групата на ораховистите се числели тесни социалисти); след 1923 г. Двете групировки на практика тръгнали в едно русло (тогава в ролята на „прогресивните“ били комунистите от „Обществен лекар“). Вж. Панев, Асен. Развитие и характер..., 59-60.

66

б ъ л г а р с к о т о о б щ е с т в о , т.

2.

ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.

риално подобряване на положението на лекарите на обществена служба (и въвеждане на такса върху труда на лекарите на частна практика).47 Както се вижда, програмата съчетава по парадоксален начин децентрализация на здравното дело с големи очаквания от държавата, обществена инициатива на местно ниво и държавен принцип; като ратува за силна социалност на медицинските грижи, тя популистки не казва откъде ще се намерят сред­ ствата за това. Реално програмата би могла да се изпълни само при изцяло одържавено (и тъкмо в този смисъл „обществено“) здравеопазване, което да вземе отдругаде средствата за „безплатното“ лечение. Българските зъболекари основали своето първо одонтологично (зъбо­ лекарско) дружество през 1905 г., а през 1910 г. то било преименувано в Български зъболекарски съюз.48

ВОЕННО-САНИТАРНОТО ДЕЛО И ВОЙНИТЕ Наред с гражданската, от самото начало съществувала и военно-санитарна служба. Тя се състояла от военни лекари и лечебни заведения, а именно: приемни покои при частите, полкови лазарети (при частите), общи полкови лазарети и дивизионни болници. През 1888 г. в българската армия имало 51 военни лекари, броят на които се увеличил до 110 през 1911 г. (в наве­ черието на войните). През 1911 г. имало 19 полкови лазарета, 6 общи пол­ кови лазарета и 7 дивизионни болници. Условията за лекуване дори в дивизионните болници били твърде лоши поради недостатъчен персонал и липса на медицинска специализация. Заболеваемостта и смъртността в ар­ мията били високи поради тежките условия на живот и обучение на войни­ ците; оттук - и значителният брой уволнени по болест войници.49 47 Програма на Лекарския съюз в България. - Български лекар, 7, 1912, № 4 -5 , 141-153. Тя е предхождана от още по-радикални (по-точно популистки) програми по здравната полити­ ка на социалистическата партия, като тази от Търновския конгрес през 1893 г., включваща ис­ кания за безплатна докторска и акушерска помощ, безплатни лекарства за работниците и бед­ ното население, безплатни болници и пр. През 1894 г. тази програма се обогатява с постанов­ ки за одържавяване на аптеките, задължителна застраховка на болните и възрастните, подоб­ рение на хигиенните условия на труда и пр. Здравни формулировки имало и на следващи кон­ греси на социалистите (1899, 1909 и 1911 г.). Вж. Апостолов, М иладин. История на медици­ н ата...., 98-99. 48 Кадънков, Д. История на стоматологията по света и у нас. - Във: Страници из историята на медицината у нас. Ред. В. Давидова. С., Медицина и физкултура, 1966, 140-167, особ. с. 160. 49 Кайдъмов, Иван. Очерки по историята на българската военно-санитарна служба. Военно-санитарно дело, 2, 1947, № 1^1, 13-51, особ. 46^19. От 1900-1910 г. уволнени по бо­ лест били 11 205 войници, умрели - 1714 души. Най-много заболявания имало от инфекциоз­ ни болести, на второ място били болестите на дихателните органи.

р д ^ р А ^ВТОРА. ЗД РАВНО ДЕЛО

67

Б а л к а н с к и т е войни заварили военномедицинската сл уж ба слабо подтвена за полеви условия. В ъв военно време били м обилизирани много

лекари, оголвайки цивилните служби. Създадени били военнополеви бол,тти и се обучавали санитари; участие във войната взели и м илосърдни _ „ сестри и самарянки. В оен но-сан и тарн ото дел о обач е било крайно хаотич-

нии*1

н0 и съпроводено с големи слабости. Типични били: закъсненията на поле­ вите болници; недостатъчният брой лекари и лошата военномедицинска подготовка на много от тях (неумение да се справят с огнестрелни рани, да обездвижат счупени кости); оставянето на ранените дълго без транспорт (и крайно грубото транспортиране); мизерният санитарен режим на гледане на ранените и болните (недостиг на бельо и спално бельо, на превързочни материали и медикаменти, слаба храна, липса на грижи и асептика, лоша хигиена и пр.). Стилиян Кутинчев, по това време секретар на главния сани­ тарен инспектор, рисува потресаващи картини на неподготвеност на санитарната служба и на Червения кръст на фронта срещу Турция и нарича то­ ва „санитарен трагизъм“; той предава сходни впечатления на чужди лека­ ри и журналисти. Истинска санитарна катастрофа се случила по време на Чаталджанската операция, когато в българските армии се разразила епиде­ мия на дизентерия и холера, която се разпространила и във вътрешността на страната: Аз никога няма да забравя ужасното впечатление, което ми произведе болницата в Чорлу - бивша артилерийска казарма, дето 3500 холерно болни лежаха на пода на конюшните в своите омърсени дрехи, покорно очакващи смъртта! За цялата тази маса умирающи имаше само три­ ма лекари. [...] Чаталжанските позиции и целият военен театър риску­ ваше да се обърне на страшна гробница, жертва на престъпната непредвидливост на българското военно-санитарно ведомство.50

И той продължава, че от 10 000 умрели от болести и 15 000 от рани, поч­ ти половината трябва да се обяснят с „въпиющата неподготвеност на военно-санитарната част“. В резултат от дезорганизацията и неподготвеността й, армията дала повече жертви и осакатени от лошата медицинска помощ и епидемиите, отколкото в самите военни действия. Освен че причинило ог­ ромни страдания и жертви, това деморализирало войските и спряло военна­ та офанзива при Чаталджа (със съответни последствия за изхода на войната).

50 Кутинчев, Стилиян. Санитарната служба, Червеният кръст и Балканската война. Б е лежки и впечатления. С., 1914, особ. с. 4, 18, 52-53, 55-63, 72-101, 125-137, 181-204. Тук има покъртителни картини на неподготвеност на санитарната служба, цит. на с. 97. [Първото име на автора, погрешно дадено в каталога на Н БКМ , е уточнено по Българска книга. Енциклопе­ дия. Съст. Ани Гергова. София, Москва, Пенсофт, 2004, с. 260.]

68

б ъ л г а р с к о т о о б щ е с т в о , т.

2.

ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.

Поуките от Балканската война били взети под внимание при организи­ ране на военномедицинската служба по време на Първата световна война. За нейната добра работа свидетелстват 78,8% излекувани от ранените и болните (процент на починалите - 3,5%). Но изтощението на стопанството и на населението от продължителната война довело до рязко повишаване на заболеваемостта и на общата смъртност. Над 60 000 души заболели от петнист тиф по време на войната и над 5000 от тях умрели; голямо разпро­ странение и висока смъртност имала и грипната епидемия (инфлуенца). За справяне с епидемичните болести през 1916-1917 г. (със закон по инициатива на Илия Янулов и д-р Марин Русев) била изградена мрежа от хигиенически съвети във всички български селища, ръководени от Цен­ трален народен хигиенически съвет при Дирекцията на народното здраве. Съветите ангажирали населението в здравна дейност и реално допринесли за ограничаване на епидемиите. Наред е това те развили и по-широка об­ ществена дейност с цел да подобрят цялостното санитарно (хигиенно) със­ тояние.51

ЗДРАВНОТО ДЕЛО СЛЕД ВОЙНИТЕ По време на своето управление БЗНС изготвил проект за нов закон за здравеопазването в съответствие със своите възгледи: разширяване на без­ платната медицинска помощ, доближаването й до селското население чрез увеличаване броя на здравните участъци, по-равномерно разпределение на лекарските кадри, профилактична насоченост, децентрализация на здравното ведомство (като утвърждаване на „санитарно народовластие“), задъл­ жително членство на лекарите в професионалните им съюзи, благоустрой­ ство на населените места и пр. Но той не смогнал да превърне проекта в закон.52 Още преди войните започнала подготвителна работа по създаване на медицински факултет при университета, който бил открит след дълги бор­ би през 1917 г. Основни заслуги за това дело имат д-р Стефан Ватев и д-р Марин Русев. Интересно е да се отбележи, че ако в началото „ораховистите“ ратували за висше медицинско образование у нас, по време на войните те се обърнали против него и дори създавали пречки. Реалното функциони­ ране на Медицинския факултет започнало от 1918 г. Сред първите профе­ сори имало и руски емигранти. Александровската болница станала клинична база на факултета. Така било поставено началото на обучаването на 51 История на медицината в България, 133-136. 52 Апостолов, М иладин. История на медицината, с. 102.

р д д В А ВТОРА. З д

ра в н о

Д ! :л о

69

обствени медицински кадри, а първият випуск завършил през 1924 г.53 5.оез 1920 г. към Медицинския факултет бил открит Рентгенов институт. Зъболекарски отдел и Фармацевтичен отдел се създали едва през 1942 г. Следващият здравен закон е законът за народното здраве от 1929 г., ко й т о отразява схващанията на „ораховистите“ (самият д-р Ораховац по­ чинал през 1922 г.).54 Законът не променя съществено нещата по отноше­ ние на централното ръководство на здравното дело. Главната дирекция на н а р о д н о т о здраве си остава ръководният орган, въпреки че се дават по-го­ леми права на Висшия медицински съвет за изработване на проекти за за­ кони и правилници по здравеопазването. Предвижда се и висш санитарен съвет като съвещателно тяло по здравеопазването (свикван само при нуж­ да). В местните санитарни служби (където сега се появява и санитарният участък като част от санитарната околия) обаче настъпват значителни про­ мени и най-вече прехвърляне на финансовите тежести за издръжката им от държавата върху окръзите и общините. Второстепенните и третостепенни­ те болници също преминават на местна издръжка (само първостепенните остават държавни). Освен това местните санитарни служби се присъединя­ ват административно към органите на местното самоуправление (окръжна постоянна комисия, община). Прави се опит да се ангажира общественост­ та чрез хигиенни съвети (окръжни, околийски, общински), които не са но­ вост. От такси за лечение се освобождават бедните, чиито разноски се пое­ мат от общините, издали свидетелство за бедност; безплатно се лекуват и някои други категории, като болни от заразни болести, войници, затворни­ ци и др. Предвижда се откриване на противовенерически диспансери, бор­ ба с туберкулозата, грижи за майката и детето, борба с алкохолизма. За здравни застраховки в закона не се казва нищо. На Лекарския съюз се възлага да следи санитарното дело в страната и Да препоръчва наредби и мерки, а също и кандидати за Висшия медицин­ ски съвет. Разпорежда се (твърде недемократично) задължително членува­ не на лекарите в Българския лекарски съюз, при което те се числят към съ­ ответната окръжна лекарска колегия. Към Лекарския съюз се създава и ле­ карски дисциплинарен съвет за разглеждане на жалби срещу лекари за грешки от незнание или по невнимание, нарушаване на съсловно-етичните правила, за излагащи частни и обществени действия и пр. 53 Пак там, с. 98, 100-101, 104; История на медицината България, 176-179. За перипетии­ те около това вж. Янулов, Илия. Развитие на социалното законодателство в България. С., 1939, 117-118. За дейността и заслугите на д-р Марин Русев вж. Танталов, Христо. 40-гоДИшната санитарно-общ ествена... 54 Закон за народното здраве от февруари 1929 г. С., 1929.

к

70

бълга рско то о бщ ество .

Т. 2.

ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.

Законът отразява адекватно възгледите на „ораховистите“ за обществе­ на насока в здравеопазването: известен колективизъм в централното уп­ равление в лицето на Висш медицински съвет и дори Висш санитарен съ­ вет (но и двата само с консултативни функции), определена децентрализа­ ция на здравното дело, разширяване на правата и активизиране на дейност­ та по здравеопазването на местните самоуправителни органи, разчитане на местна инициатива, засилени полуофициални функции (също дисципли­ нарни) на Лекарския съюз и пр. Обаче в условията на финансово слаби ок­ ръзи и общини и при задаващата се икономическа депресия, законът имал съвсем различен от възнамерявания резултат - здравното дело изпаднало в криза и тъкмо местното здравеопазване (околийско и селско общинско) пострадало най-силно от отказа от държавно кредитиране. Обществената хигиена, медико-социалните грижи, надзорът над продуктите и пр. били за­ немарени. Самото децентрализиране на здравната дейност довело по-ско­ ро до нейното разпокъсване между местните управления (също между раз­ ни централни ведомства), размиване на отговорностите, намаляване на оперативността и ефективността.55 Може да се предположи, че освен кри­ зата, също изменените условия на живот между войните анахронизирали обществено самодейния (народнически) възглед за санитарно дело. През 1933 г. държавата била принудена да поеме отново издръжката на местната здравна мрежа. Установеният след преврата на 19 май 1934 г. авторитарен режим прис­ тъпил към въвеждане на нов ред в здравното дело, под знака на централи­ зация и държавна регулация. Наредбата-закон за обединение на здравните служби от 13 ноември 1934 г. обединявала в административно отношение здравните служби от разните министерства (с изключение на това на вой­ ната) в Главната дирекция на народното здраве, макар че финансово те се осигурявали от съответното ведомство. Наредбата-закон за задължителна­ та служба и частна практика на лекарите в селата от 22 март 1935 г. целяла увеличаване броя на лекарите в селата. Общините били задължени да им осигурят безплатно жилище и амбулатория. Броят на селските здравни

55 Вж. силно отрицателна оценка на закона у: Панев, Асен. Развитие и характер..., с. 25 В историографията на медицинското дело от комунистическия период нещата са представени като избледняване на прогресивния характер на „ораховистите“ след войните и обективното им сближаване с „русевистите“, въпреки групови и лични вражди. Вж. История на медицина­ т а ..., с. 190; Апостолов, М иладин. История на медицината, с. 106. Тази оценка явно е повлия­ на от появата на комунистическа лекарска група след войните, която измества „ораховисти­ те“ в симпатиите на комунистическите автори и чиято крайност като че ли заличава разликата във възгледите на „ораховисти“ и „русевисти“ (при това приетият от „ораховистите“ закон от 1929 г. не следвал радикалната „социалистическа“ програма от 1912 г.).

г л 1 р д _В ТО РА . З д р а в и » д е л о

71

сяужби (амбулатории) нараснал, въпреки че младите лекари избягвали да се застояват на село. Борбата със социалните болести заела значително място в новата здравна политика. Към Главната дирекция на народното здраве един след друг се изграждали комитети за борба с венерическите болести, туберку­ л о з а т а , алкохолизма и рака и се взимали по-решителни мерки за издирване на болните. Подобрила се и борбата с епидемиите. Започнало изграждане на здравни домове в селата и малките градове. Други социално-здравни мерки целели да регламентират цената на лечението, като го направят достъпно за бедните и други социални катего­ рии. На няколко пъти се правели корекции на таксите за лечение в болни­ ците; населението било категоризирано във връзка с правото на безплатно лечение, разпореждало се безплатно лечение на учениците и децата, както и на някои категории служещи; регулирали се дори таксите за прешед в частни кабинети и за лечение в частни болници. Изобщо в начина на дей­ ствие на авторитарния режим от 30-те години на XX в. могат да се видят редица прецеденти на комунистическия - централизация на здравното дело, одържавяване, социална насоченост, задължаване на лекарите да практику­ ват известно време по селата, ценова намеса в частния сектор и пр. След войните се създава и обществено здравно осигуряване, обхваща­ що някои социални категории, с тенденция за разширяване.56 Това е изклю­ чително важен и напредничав момент в развитието на здравеопазването, разчитащ на взаимопомощ, при което здравите осигуряват нуждаещите се. Началото се поставя през 1918 г. със закон за осигуряване на работници­ те и служещите в случай на злополука и болест, който обхваща всички ра­ ботници и служещи в обществени и частни предприятия; образува се фонд „Работнически застраховки“ и се въвежда система на свободен избор на лекар. В началото свободният избор се изродил поради симулация на ра­ ботници и лекари в търсене на изгода, което наложило подобряване на сис­ темата на осигуряването. Приетият през 1924 г. (при Ал. Цанков) нов и обхватен закон за обще­ ствените осигуровки (от 25 март, изменен и допълнен през 1926 г.) въвеж­ да задължително осигуряване на всички работници и служители в държав­ ни, обществени и частни заведения за злополука, болест, майчинство, ин­ валидност и старост. Създава се фонд „Обществени осигуровки“ с приноси поравно от работниците, работодателите и държавата, като управлението 56 Николов, Димитър. Лекуването при обществените осигуровки. Устройство на медицин­ ската служба в чужбина и у нас. С., 1938, особ. 60-99; Панев, Асен. Обществените осигуровки и лекарското съсловие. - Летописи на Българския лекарски съюз, 29, 1936, № 4 -5 , 124-139.

72

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.

ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.

на фонда било в ръцете на държавата. Отначало се запазил свободният из­ бор на лекар, съответно свободната лекарска практика. За да е резултатно общественото здравно осигуряване, е необходимо вноските да се внасят редовно от всички, което да попълва фонда. Необхо­ димо е също така фондът да се управлява добре. Тъкмо тук се появяват проблемите. Според един коментар за състоянието на обществените здрав­ ни осигуровки от 1936 г., по-малко от половината подлежащи на осигуря­ ване работници и служещи (общо 400 000-500 000 души) се осигурявали в действителност; особено лош платец била държавата, която внасяла мал­ ка част от полагаемото и дължала на фонда големи суми. Нещо повече, злоупотребявайки с управлението на фонда, тя дори заемала от него сред­ ства за други цели, връщането на които после бавела. Това обуславяло сла­ бостта на фонда и дефицитите, с които приключвали някои негови сметки. На свой ред това подкопавало доверието на осигуряващите се (те ту се включвали във фонда, ту го напускали), както и желанието на лекарите да работят с фонда. Това положение на нещата стои в основата и на широко дискутирания тогава въпрос за правото на свободен избор на лекар от страна на осигу­ ряващите се или за назначени към фонда лекари. Свободният избор бил предпочитан както от Лекарския съюз, така и от осигурените, които смята­ ли медицинската помощ от назначени при фонда лекари за по-лошокачествена. На свой ред държавата обвинявала лекарите при системата на свобо­ ден избор в разточителство за сметка на фонда. Нещата се развили по следния начин. Отначало (т. е. след 1924 г.) изборът на лекар бил изцяло свободен, но за сметка на фонда работели главно млади лекари и доктори без клиентела (а утвърдените лекари го избягвали). С изменения в закона от 1929 г. системата на свободен избор се регулирала така: съставя се спи­ сък на лекарите, работещи с фонда; веднъж избраният от пациента лекар не може да бъде сменен в продължение на година; приема се таблица за ле­ карско възнаграждение за отделните медицински дейности; определя се списък на лекарствата, които могат да се отпускат за сметка на фонда; от­ криват се диспансери към него. През 1932 г. държавата отменила свобод­ ния избор на лекар и преминала към система на фондови лекари (на твър­ да заплата при фонда), предизвиквайки много протести и масово напускане на осигурените. През 1933 г. свободният избор бил възстановен, като се променял редът на заплащане на лекарите - не за извършена работа, а на база 1000 осигурени се определяло предварително годишно възнагражде­ ние. След Деветнайсетомайския преврат свободният избор бил решително премахнат (с наредба от 8 август 1934 г.) и заменен със система от назна­ чени лекари на месечна заплата, на служба към фонда.

p | . рл^ВТОРА- ЗД РА ВН О ДПЛО

73

Възраженията срещу принципа на назначените лекари били, че те не изали по-евтино (например поради увеличено даване на отпуски), а при

липсата на конкуренция, качеството на лечението се влошавало. В защита на свободния избор се изтъквало, че той подлежи на регулиране и усъвър­ шенстване, например: определен брой осигурени на лекар; заплащане на хо­ норара не на преглед, а „на глава“ или „на болест“; участие на осигурените в заплащането на лечението и пр. Но на преден план стоял фундаменталният въпрос за осигурителните фондове и тяхното попълване и управляване. В развитието на професионалното движение на лекарите между войните се наблюдават някои нови моменти, свързани с промяната на социалнополитическите условия. Под влияние на Октомврийската революция от средата на „ораховистите“ се отделила група лекари комунисти начело с д-р Нено Цървуланов и д-р Васил Иванов, които създали Съюз на медико-санитарни­ те работници, разтурен след преврата от 9 юни 1923 г. (двамата били убити през 1925 г.). Впоследствие през 1931 г. в Българския лекарски съюз се фор­ мирала нова лява комунистическа група - „Обществен лекар“, под ръковод­ ството на д-р Рачо Ангелов (преименувана по-късно в „Профопозиция“). В същото време група лекари, стоящи по убеждения „вдясно“ от Българския лекарски съюз, излезли от него и създали групата „Лекарска обнова“. Самият Български лекарски съюз, като главна обществена организация на лекарите, не бил аполитичен, а взимал активно отношение по издаваните здравни документи и мерки; през 1932-1933 г. той водил борба против отне­ мането на свободния избор на лекар при фонда „Обществени осигуровки“ .57

РАСОВИ И ЕВГЕНИЧИИ ИДЕИ Между войните в медицинския и медицинскопопулярния печат се подемат и развиват някои расови и евгенически идеи. Всъщност учението за расите е привнесено у нас от Германия още в края на XIX в. от следвалия там д-р Стефан Ватев, по-късно от физическия антрополог Крум Дрончилов заед­ но с мненията на чуждите авторитети за известна йерархизация на расите. Тези автори извършват и разни антропологически измервания на ученици и войници.58 През 30-те години на XX в. расовите идеи намират продълже­ ние - макар че за връзката може да се спори - в евгениката (или „расова­ та хигиена“), която си поставя за задача да подобрява расовия състав на 57 Апостолов, М иладин. История на медицината, с. 103, 106-107; Възникване и разви­ ти е..., 34-35. 58 Вж. по този въпрос австрийския изследовател Promitzer, Christian. Vermessene Körper: »Rassenkundliche“ Grenzziehungen in südöstlichen Europa. - In: W ieser Enzyklopädie des

74

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.

ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.

населението. Очаква се това да стане, от една страна, чрез насърчаване на раждаемостта при интелектуално даровити индивиди, от друга страна чрез непозволяване на „малоценни“ и наследствено обременени хора (ду­ шевноболни, алкохолици, с наследствени болести, закоравели престъпни­ ци и пр.) да се възпроизвеждат, като им се забрани да встъпват в брак или по-радикално - като се стерилизират оперативно (практикувано в САЩ средство). При българските автори (особено д-р Любомир Русев) става ду­ ма най-вече за запознаване с развитията по този въпрос в чужбина, а пре­ поръчваните средства на „расов отбор“ са сравнително умерени: забрана на аборти, мерки за насърчаване на раждаемостта на надарените, отхвър­ ляне на женското равноправие, лекарски преглед и съвет при встъпване в брак и пр., а по-рядко стерилизиране и затваряне в приют.59 По-типичен от евгениката с нейните практически препоръки е дебатът за българската „раса“, т. е. за расовия състав на българския народ, и във връзка с това - споровете за произхода на прабългарите и етногенезиса на българите (туранско-хунско или славянско начало). Биологът Методи По­ пов (както преди него д-р Стефан Ватев) отхвърля съществуването на чис­ ти раси и учението на Гобино за изключителност на северната раса; соб­ ствено българите той смята за смесица от раси с преобладаване на славян­ ския елемент (т. е. северна и източнобалтийска раса) и изличаване на пра­ българския (турански, монголоиден) елемент. Може би главното тук е ут­ върждаването по още един начин (биологичен, с претенция за научност) на една позитивна българска идентичност за повдигане на националното са­ мочувствие и като обосновка на „самобитна“ култура; също освобождава­ нето от комплекси за малоценност.60 Дебатът придобива принципен и абстрактно-философски характер в спо­ ра между биолога Стефан Консулов и философа Димитър Михалчев, където Europäischen Ostens. Bd. 11. Karl Kaser et al. (Hrsg.). K lagenfiirt-W ien-L jubljana, W ieser Ver­ lag, 2003, 365-395. Вж. Ватев, Стефан. Антропологическо изследване на България. - Б ъл­ гарски преглед, 5, 1898, 148-152; Антропология на българите. C., 1939. Д-р Ватев е педиатър, „ораховист“, един от основателите на Медицинския факултет, бил е директор на обществено­ то здраве. 59 Русев, Любомир. Задачи и средства на расовата хигиена. - Известия на Дирекцията на народното здраве, 10, 1925, № 10-11, 525-538; Основни принципи на евгениката („расова хигиена“). C., 1934; Киселов, Хр. Расова хигиена, народ и младото поколение. - Училищен преглед, 34, 1935, № 5 -6 , 660-675. Вж. и Консулов, Стефан. Израждането на културното чо­ вечество. Б орба с израждането. C., 1928. Консулов е биолог. Той (и отчасти д-р Русев), позо­ вавайки се на западни авторитети, като че ли клонят към стерилизиране на „отрицателните елементи“ (душевно болни, „вродени престъпници“, алкохолици и др.). През 1935 г. се появя­ ват и няколко броя от евгеничния вестник „Народ и потомство“. 60 Попов, Методи. Наследственост, раса и народ. C., 1938, особ. 95 -9 9 , 109-111, 129— 130, 148; Българският народ между европейските раси и народи. C., 1938.

р д . о л ВТОРА. ЗДРАИНО д к л о

75

става дума за ролята на биологическия (расовия) фактор и на обществените историческите фактори при формирането на нацията и културата. Първият а з г л е ж д а културата и общественото творчество на един народ като проява на расови качества и наследственост (генотип), а условията и средата - като проявяващ фактор“ (благоприятен или не); нещо повече, всеки народ има според него определени расови заложби и расовата близост води до близост в душевните качества, което благоприятства чувството за национално срод­ ство. Димитър Михалчев на свой ред отхвърля изобщо расовия подход за твърди и унаследими биологически дадености и утвърждава историческата пзменчивост и чисто социалните условия при формирането на даден народ.61 В условията на съюза с Германия и под неин натиск е приет закон за за­ щита на нацията (на 24 декември 1940 г., публикуван на 23 януари 1941 г.), изграден на расистка основа, по образец на нюрнбергските расови закони: забрана на бракове между българи и евреи; лишаване на евреите от българ­ ско поданство и от обществени постове; ограничаване броя на евреите в уп­ ражняване на свободните професии и в търговията и индустрията до техния процент от населението, както и на учещите в учебните заведения и пр. Но подобна „расова политика“ не бива да се извежда механично от „науката“ за расите, още по-малко от съществувалите у нас дебати в термини на раси. Специално трябва да се изтъкне липсата на антисемитизъм в България (ако не се броят някои малки десни групи), за разлика от много източноев­ ропейски страни и от съседна Румъния.62 И главно, благодарение на смели граждански действия, като тези на юриста Димитър Пешев (тогава замест­ ник-председател на Народното събрание) и на други дейци и организации, а в крайна сметка на позицията на цар Борис III, България спасява своите евреи, около 46 000 души, от депортиране в концлагер (но евреите от при­ съединените земи не били спасени).63

61 Консулов, Стефан. Що е нация? - Просвета, 4, 1939, № 6, 647-665. Авторът прави извода, че трябва да се запазват и подобряват расовите заложби на един народ чрез евгенични мерки, за да се избегне расовото израждане. Вж. Михалчев, Димитър. Расизмът като фило­ софско-историческа теория. - Философски преглед, 1938, № 4 ,2 9 3 -3 4 2 ; Едно ариегардно сра­ жение на българския расизъм. - Философски преглед, 1939, № 3, 311-329. Вж. за дебата пообщо: Еленков, Иван. Родно и дясно. ЛИК, 1998, 126-131. 62 За евгениката в Румъния вж. Bucur, Maria. Eugenics and M odernization in Interwar Romania. Pittsburgh, U niversity o f Pittsburgh Press, 2002. Евгеническите идеи тук били поРазпространени, макар също в умерен вариант, и оказали по-голямо въздействие в политикаТа на „общественото здраве“ . 63 За перипетиите около спасяването на евреите вж. един от хората с най-големи заслуги Пешев, Димитър. Спомени. C., Гутенберг, 2004, 205-254. Вж. за този проблем и литература­ та за него и предговора на Николай Поппетров.

76

б ъ л г а р с к о т о о б щ е с т в о . Т.

2.

ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.

СТАТИСТИКА НА ЛЕКАРИТЕ И ЗДРАВНИТЕ ЗАВЕДЕНИЯ Представа за развитието на здравеопазването у нас дават следните статис­ тически данни за избрани през определен интервал години. През 1923 г. имало 85 държавни и 6 частни болници, два приюта за душевноболни, два санаториума за гръдноболни, един родилен дом. Също по един бактерио­ логичен, химически и хигиенически институт. Действали 210 околийски амбулатории и 829 участъкови фелдшерски амбулатории. През същата го­ дина имало общо 1011 лекари - приблизително по един на 5400 души (по мои изчисления). От тях на частна практика 324, останалите на държавна, окръжна и общинска служба. Имало и 1568 фелдшери, 433 акушерки и 127 милосърдни сестри. Зъболекарите били 208. Имало и 304 аптекари, от ко­ ито 256 - на частна практика.64 През 1934 г. държавните болници били 63 (17 първостепенни, 14 вто­ ростепенни и 32 третостепенни) с общо 6893 легла (от тях 4440 легла в първостепенните). Действали и 74 частни болници с 1432 легла. Имало един родилен дом, два приюта за душевноболни и 6 санаториума за гръд­ ноболни. През същата година лекарите били общо 2607 - приблизително по един на 2330 души. От тях 1237 - на частна практика. Имало 1031 прак­ тикуващи медицински фелдшери (някои от които завеждали общински здравни служби), 743 практикуващи акушерки, 284 практикуващи мило­ сърдни сестри и 682 практикуващи аптекари (от които 545 на частна прак­ тика). Зъболекарите били 786.65 През 1939 г. имало 61 държавни болници (20 първостепенни, 17 второ­ степенни, 24 третостепенни) с общо 7462 легла (от тях 5897 в първосте­ пенните). Съществували и 94 частни болници с 2270 легла. Имало един ро­ дилен дом, два приюта за душевноболни, 6 санаториума за гръдноболни. През същата година имало общо 3127 лекари - приблизително по един на 2100 души. От тях 1222 на частна практика. Медицинските фелдшери би­ ли 1190, акушерките - 918, милосърдните сестри - 462. Аптекарите били 860 (748 на частна практика). Имало 1206 зъболекари.66 Тенденциите са ясни: увеличаване на лекарите изобщо и нарастващ дял на частно практикуващите (почти половината); нарастване броя на първо­ степенните болници и на леглата в тях; голямо увеличение и на частните болници и леглата в тях (макар държавните болници да си оставали гръб­ накът на системата); запазване на значителен брой фелдшери (въпреки по64 Данните: Статистически годишник на Царство България, 1923-1924 г. С., 1925, 133-134. 65 Статистически годишник на Царство България, 1934 г. С., 1935, 79-81. 66 Статистически годишник на Царство България, 1939 г. С., 1940, с. 140, 144-145.

р Л А ВЛ ВТОРА. ЗД Р А В Н О Д Е Л О

77

Лютиката за ограничаването им); ограничен брой милосърдни сестри (т. е. неразвитост на тази дейност); аптеките си остават през цялото време гаавно частни; нарастване броя на зъболекарите (също изключително на частна практика). За борба с туберкулозата се създават специални лечебни заведения санаториуми за гръдноболни. През 1919 г. е открит втори такъв санато­ риум в Искрец. Наред с тях се създават диспансери и болнични отделения в някои болници. През 1927 г. централното санитарно управление открило противотуберкулозен диспансер (първият е създаден през 1910 г. от Дру­ жеството за борба с туберкулозата). През 30-те години на XX в. диспансе­ рите станали вече 10-15. Първите „здравно-съвещателни станции“ за майки с деца са открити през 1924 г. от дружеството на Червения кръст в София. По-късно и цен­ тралното санитарно управление се присъединило към тази инициатива. Съществувал и известен (неефективен) надзор над храните и напитки­ те; през 1930 г. имало 9 свързани с този надзор лаборатории. През 1938 г. се създава Комитет за научна и социална борба против рака.

ЕПИДЕМИЧНИ И СОЦИАЛНИ БОЛЕСТИ Вниманието на лекарите обяснимо било насочено най-вече срещу епидемич­ ните и т. нар. социални болести и борбата срещу тях била на преден план. От инфекциозните болести най-опасни са чумата и холерата (те се явяват ряд­ ко),67 едрата шарка (вариола), дифтеритът, скарлатината (двете изискват изолация и карантина) и тифът (в България особено коремен тиф, по-рядко петнист). „Социалните“ (или популярни) болести се дължат в значителна степен на условията на живот, т. е. свързани са със социални причини: таки­ ва са венерическите заболявания (шавно сифилисът) и особено туберкуло­ зата, също алкохолизмът. По-нататък ще се спрем на борбата с тях. Холерата е изключително опасна болест с летален изход при огромен брой от случаите. До войните имало единични случаи на холера през от­ делни години. За установяването на източника на заразата, често от друга Държава, и за изолирането на болните се взимали крайно строги мерки. През 1893 г. имало 19 случая в Тутракан (неизвестно колко са умрели); през 1910 г. - 5 случая във Варна и Пазарджик (и петимата умрели); през 1911 г. - 29 заболели в няколко града и околии (от които 15 умрели). Инте­ 67 За чумните епидемии във времето преди Освобождението вж. М анолова-Николова, Надя. Чумавите времена (1700-1850). С., ИФ-94, 2004.

78

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.

ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.

ресно е да се отбележи, че страхът от холера през 1910и 1911 г. увеличил авторитета на санитарните власти по места и те успели да проведат редица санитарни мерки: принуждаване на населението да построи масово отход­ ни места, да почисти сметища, заставяне на много собственици на общест­ вени заведения да ги държат по-чисти. Както се изразява един окръжен ле­ кар, появяването на страшната опасност от холерата „повлия благотворно върху санитарното състояние на градовете и селата“ и „оказа големи за­ слуги на санитарното дело“ .68 Страшна холерна епидемия се разразила по време на Балканската вой­ на на турския фронт и след това се прехвърлила във вътрешността на стра­ ната. През 1913 г. имало 19 205 холерноболни в разните окръзи, от които 9548 (т.е. половината) умрели.69 Заболяванията от коремен тиф (Typhus abdominalis) и дизентерия (кървав дрисък) са свързани с лоши хигиенни условия и най-вече с употре­ ба на замърсена вода и с разпространение чрез зараза. Коремният тиф вър­ лувал ендемично в много населени места, някъде година след година. Све­ дения за него се срещат в много санитарни отчети на градски и околийски лекари от края на XIX и първото десетилетие на XX в .70 Например в от­ чета си за санитарното състояние на София през 1899 г. градският лекар изтъква, че почти ежегодно върлува коремен тиф, който се разпространя­ ва чрез вода, замърсена от заразени почви, както и при съприкосновение с тифусноболни. Водата във водопровода се замърсявала при честите повре­ ди на тръбите.71 Особено тежка била тифусната епидемия в София през 1896 г., когато се разболели 400 души (от 60 000 население) и умрели 61 души. Някои лекари направили специални изследвания на причините за ен­ демичното разпространение на тифа в София на границата между двата 68 Това се отбелязва в редица окръжни санитарни отчети за 1910 г. Вж. Годишен отчет за 1910 г. на русенския окръжен лекар, 17-18, 58, 120-121; Годишен отчет за 1910 г. на врачан­ ския окръжен лекар, с. 18; Годишен отчет за 1910 г. на кюстендилския окръжен лекар (д-р Иван Марков). Кюстендил, 1911, с. 17; Годишен отчет за 1910 г. на видинския окръжен лекар (д-р Г. Андрейчев). Видин, 1911, с. 10, 59-61, цит. на с. 61. 69 Голосманов, Иван. Сведения относно броя на заболелите и умрелите от холера в Бъл­ гария от 1893 до 1913 г. - Български медицински преглед, 2, 1938, № 1-2, 120-130. Холерата е намерила отражение и в художествената литература: Стоянов, Лю дмил. Холера. - Във: Лю дмил Стоянов. Избрани творби. Т. 4. C., Български писател, 1968, 141-277. 70 Тончев, С. Отчет за санитарното състояние на Добричката околия за 1898 г. - Медицин­ ски напредък, 1, 1900, № 2, 81-90, особ. 88-89; Петров, Т. Нужниците в България. - Съвре­ менна хигиена, 4, 1910, № 3—4, 84-93, особ. с. 86; Василев, Т. Отчет за санитарното състояние на П ещ ерската..., 185-186; Годишен отчет за 1910 г. на русенския окръжен лекар, 65-66; От­ чет за санитарно-хигиеническото състояние на Плевенски окръг през 1910 г. (д-р Юр. Хайдутов). Плевен, 1911, с. 51; Годишен отчет за 1910 г. на врачанския окръжен лекар, с. 53. 71 Ораховац, Петър. Санитарната организация и санитарното състояние на гр. София. C., 1899, 40-41, 46^17.

79

р „д в л вто ра. Здравн о дело

Констатациите са сходни: лоша канализация и оттук - замърсяване на водите от отходни места и пр., като особено изложен на заразата бил не­ хигиеничният квартал „Ючбунар“, населен с най-бедната и мизерстваща част от софийското население.72 Доколкото заразата се разпространявала чрез нечистата и заразена почва (която при сухо време ставала на прах, а вятърът я вкарвал в организма), за спирането й било необходимо почвата да се изсуши чрез прокарване на канализация и дрениране, а улиците и дворовете да бъдат покрити с калдъръм - все добри пожелания.73 Стотиците случаи на заболяване от коремен тиф в Русе накарали Ди­ рекцията за опазване на общественото здраве да командирова през 1909 г. свой представител, който да изучи условията за разпространението на бо­ лестта на място и да препоръча допълнителни мерки за нейното огранича­ ване. В своя доклад командированият констатира като пряка причина за постоянните заболявания замърсяването на водата от чешмите през напу­ каните и изпочупени глинени кюнци, в които прониквали всякакви отходни нечистотии, а запушването на пукнатините с плява създавало още по-доб­ ра среда за болестотворните микроби. Неговият извод от извършения бак­ териологичен анализ шаси: река.

Голямата горещина, от която резервоарите при чешмите и маслаците приличаха по температурата си на термостати за развъждане на микро­ би, плявата, която се прибавя на водата за мацериране на органически материи и преобръщането й в културален бульон и насъбралата се тиня дават най-добри условия за това.74

Срещу коремния тиф от 1926 г. нататък и особено през 30-те години била прилагана имунизация с трайност от няколко години. Но отначало тя не била задължителна и всеобща (като при едрата шарка), а само за райони с голямо разпространение. От началото на 1940 г. започва общо имунизи­ ране на населението против коремен тиф.75 72 Докторов, Хр. Бележки по тифуса в София (1 октомври 1896 г. до 1 май 1901 г.). Летописи на Лекарския съю з България, 2, 1904, № 9-1 0 , 518-530; № 12, 621-630; 3, 1905, № 1-2, 23-33; Иванов, М. Тифусът в София и причините за разпространението му. С., 1906, особ. 6-7. 73 Георгиев, С. Почвата като главна причина за заразните болести в София. - Списание на Софийското медицинско дружество, 1, 1901, № 9, 543-571. 74 До господина Директора за опазване общественото здраве. - Известия на Дирекцията за опазване общественото здраве, 7, 1909, № 8 -9 , 381-391, цит. на с. 384. 75 Вербев, Димитър. Имунизация против коремен тиф. - Известия на Главната дирекция на народното здраве, 26, 1941, № 221, 43-45; Разпространение на по-важните остри заразни болести в България през 1942 г. Притурка към Известия на Главната дирекция на народното здраве, 28, 1943. С., 1943, 1-20, особ. 8-9.

в

80

бъ лга рско то о бщ ес тв о .

Т. 2.

ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.

За 30-те години на XX в. съществува здравна статистика, обобщаваща данните за цялата страна. От нея се вижда, че по брой на заболяванията ко­ ремният тиф бил една от най-често срещаните остри заразни болести (на­ ред с дифтерията, скарлатината, брусницата, лошата кашлица). Годините 1932, 1934 и 1936 бележат връх в разпространението му у нас (с по над 7000 случая). Болестта била опасна и давана 8-10% леталитет сред забо­ лелите (8,74% средно за десетилетието 1931-1940 г.), малко по-нисък от смъртния изход при дифтерията и доста по-нисък от дизентерията (но пос­ ледната била с много по-малка заболяемост). Заболяванията от петнист тиф са с по-висока смъртност от коремния тиф (средно 11,5% за десетиле­ тието 1931-1940 г., леталитетът бил силно снижен след 1939 г.), но те са много по-редки. Увеличават се при стопански кризи и социални бедствия: у нас - по време на войните, после - през стопанската депресия и през Вто­ рата световна война. Дизентерията също като тифа е болест на нечистотията и липсата на лична хигиена. Тя привличала по-малко вниманието на лекарите и санитар­ ните власти от тифа, може би поради сравнително по-малкия брой заболя­ вания (няколкостотин годишно през 30-те години, с един връх от около 2000 през 1937 г.). Леталитетът при нея е по-висок (11-25%). Имунизация срещу дизентерията се прилагала от края на 30-те години частично, в мес­ та с групови заболявания.76 Борбата срещу вариолата (едрата шарка) започва още през 80-те годи­ ни на XIX в., когато се създават противовариолните (оспени) лаборатории. Тя имала пълен успех с въвеждането на задължителна ваксинация на на­ селението. Отчетите на окръжните лекари от 1909-1910 г. свидетелстват за изчезването на това заболяване. Случаи от него се срещали само в изоста­ нали околии, особено сред помашко, турско или циганско население, част от което успявало да пропусне ваксинацията и реваксинацията.77 Един поранен отчет за Пещерска околия (от 1902 г.) свидетелства, че още тогава ваксинацията била задължително прилагана и само помашкото население не можело да бъде изцяло обхванато от нея, затова едрата шарка върлува­ ла в Чепинското корито през 1900 г.78

76 Данните са от Статистически годишник на Царство България, 32, 1940, с. 141; Разпрос транение на по-важните остри заразни болести..., особ. 3-10. В тази публикация има ретро­ спективни данни от 1931 г. нататък. 11 Василев, Т. Отчет за санитарното състояние на П ещ ерската..., 184-185; Годишен отче за 1910 г. на русенския окръжен лекар, с. 65; Отчет за санитарно-хигиеническото състояние на Плевенски окръг през 1910 г., с. 32, 50-51; Годишен отчет за 1910 г. на врачанския окръ­ жен лекар, с. 44; Годишен отчет за 1910 г. на варненския окръжен лекар, с. 69. 78 Отчет за санитарното състояние на Пещерската околия през 1902 г. (д-р В. Георгиев) Пещера, 1903, с. 46.

p n » R A В ТО Р А . З Д Р Л В Н О Д Е Л О

81

Дифтеритът (лошо гърло) и скарлатината (огненица) са остро зараз­

ни болести. Лекуването им изисквало дезинфекция и изолация на болните, налагането на които понякога срещало трудности. Друг проблем било из­ вестяването за появата на заразна болест в селата, за да се вземат навреме мерки.79 Имунизация против дифтерит у нас се приложила най-напред като опит през 1927-1928 г. (само няколко години след откриването на ваксина­ та през 1923 г.).80 Наличните за 30-те години по-систематични данни от здравната ста­ тистика сочат дифтерита и скарлатината като доста разпространени болести, даващи по няколко хиляди заболявания за страната годишно (с пикови епидемии години като 1936 г., когато 10 000 души боледували от дифтерит) и със значителна леталност (8-13% за дифтерита, 9,7% средно за 1931-1940 г.; 2,5-13% за скарлатината, 6,5% средно за 1931-1940 г.). В началото на 40-те години започнало прилагане на обща имунизация про­ тив дифтерита.81 По-малко опасни (или по-рядко срещащи се) заразни болести, на които тук няма да се спираме, са брусницата (дребна шарка, morbilli), лошата кашлица, антракс (antrax, pustula maligna,82 синя пъпка, лоша пъпка). Дру­ ги болести, на които здравната литература у нас обръща значително вни­ мание, са лухусната (родилната) треска, блатната треска (малария), пелаграта (офик) ,83 бяс и др.

79 Василев, Т. Отчет за санитарното състояние на П ещ ерската...,186-187; Ораховац, П е­ тър. Санитарната част на Ловчанский окръг. - Медицина, 1, 1894, № 4, 47 -6 4 , особ. 52-53; Отчет за санитарно-хигиеническото състояние на Плевенски окръг през 1910 г., 17-21; Годи­ шен отчет за 1910 г. на варненския окръжен лекар, с. 52, 72-73; Годишен отчет за 1910 г. на шуменския окръжен лекар, с. 30. 80 Василева, Р. Върху дифтерията и активната противодифтерийна имунизация. - Изве­ стия на Дирекцията на народното здраве, 15, 1930, № 5, 213-227, особ. с. 226. 81 Статистически годишник на Царство България, 32, 1940, с. 141; Разпространение на по-важните остри заразн и ..., 10-15. 82 Бъчваров, Васил. Върху антракса у хората и лекуването му. - Известия на здравната ди­ рекция на народното здраве, 27, 1942, № 233, 67-80. 83 Пелаграта не била типична за България (както била за Румъния), но се срещала по ня­ кои места в края на XIX и началото на XX в., особено край Дунава (където имало много власи) и в някои балкански околии. Тя се дължи на употребата на царевично брашно като едно­ образна храна, особено когато царевицата е недозряла и лошо приготвена. Има различни сте­ пени и видими прояви: петна по кожата - еритема, силни стомашни болки, разстройство на Нервната и мускулната система, виене на свят и главоболие, най-сетне - лудост. Лекуването и става просто чрез преминаване към пшеничен хляб и мляко и по-разнообразно хранене. Вж. Георгиев, В. Ре11а§га-та в Орханийската околия. - Медицински напредък, 1, 1900, № 5, 2 8 5 297; № 6, 347—359; № 7, 423—434; Нови сведения по ре11а§га-та в Орханийската околия. - М е­ дицински напредък, 3, 1902, № 9, 472-490; № 10, 575-582; № 11, 651-661.

82

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.

ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.

Много характерна е лухусната (родилната) треска (febris puerperalis). Дължаща се на инфекция при раждания и аборти и имаща в много случаи летален изход, тя привличала често вниманието на лекарите. С възмуще­ ние се описват неумели, примитивни и асептични манипулации на баби, помагащи при раждане или при аборти, които лесно водели до инфекция (лухусна треска) или кръвотечение с летален изход.84 Маларията (блатната треска) се заражда в блата и блатисти места, съ­ що в оризища, и се разпространява от комарите. Смъртността от нея е нис­ ка (през 1915 г. била от порядъка на 0,2% от заболелите), по-опасна е тро­ пическата форма. Главният инспектор по маларията обобщава направеното в борбата с маларията у нас до 1925 г.85 Под османска власт нямало санитарна служба, но османските закони за оризищата (чалтиците) забранявали да се нощува в тях и да се работи по-рано от изгрева на слънцето и по-късно от залеза, за да се намали опасността от заболяване. Първите мерки против маларията били взети по време на руското управление, което заб­ ранило сеенето на ориз в Източна Румелия по хигиенни съображения (но то било отново разрешено през 1883 г.). По това време започват и изслед­ ванията на маларията и нейното разпространение от български лекари. През 1909 г. е издаден първият правилник за борба с маларията, съставен по италиански образец. Според него борбата с маларията се води във всяко населено място, където тя е във вид на епидемия или ендемия, като тези места се обявяват за маларийни от Върховния медицински съвет. Пред­ виждат се две основни мерки - безплатно раздаване на хинин и мерки про­ тив комарите. През 1910 г. били назначени трима лекари специално за бор­ ба с маларията, а акциите против нея се водели в Бургаски, Видински и Пловдивски окръг; през 1911 г. с маларията се занимавали петима лекари, които обхващали Бургаска, Видинска, Татарпазарджишка, Пловдивска, Търновска, Ломска, Свищовска и Анхиалска околия. На практика работата се свеждала главно до раздаване на безплатен хинин, в което били ангажи­ рани и околийските, и участъковите лекари и фелдшери. Мероприятията били прекъснати от войните. Ако през мирно време заболеваемостта от 84 Годишен отчет за 1910 г. на русенския окръжен лекар, 63-64; Годишен отчет за 1910 г. на варненския окръжен лекар, 67-68; Отчет за санитарно-хигиеническото състояние на Пле­ венски окръг през 1910 г., 33-34; Годишен отчет за 1910 г. на шуменския окръжен лекар, 41-42. 85 Марков, Константин. Исторически преглед на борбата с маларията у нас. - Известия на Дирекцията на народното здраве, 10, 1925, № 3, 93-111; Кърджиев, П. Маларията и бор­ бата с нея в Ломско през 1920 г. - Летописи на Лекарския съюз, 14, 1922, № 3, 79-97; Пет­ ров, Т. Блатната треска у нас и нейната профилактика. - Съвременна хигиена, 3, 1909, № 5, 137-152. Вж. също Бурмов, Т. Рапорт по борбата с маларията в Бургас. - Известия на Дирек­ цията за опазване общественото здраве, 8, 1910, № 7 -9 , 395-398.

гл а ва вто ра.

Здравн о д ело

83

малария у нас съставлявала около 10-15% от общата заболеваемост, през войните тя достигнала 36% (през 1917 г.); при това се увеличила по-страшната тропическа маларийна треска, особено на Южния фронт, което пови­ шило смъртността (до 0,56% от заболелите през 1917 г.). Със създаването на специален закон за маларията през 1919 г. (по ита­ лиански и гръцки и по предходния български образец) борбата с нея налязла в нов етап. Обособени били маларийни райони. Лечението се водело чрез безплатно раздаване на хинин от специално определени за целта „хининари“. Приложението на закона обаче срещнало редица затруднения: посягане от държавата към създадения по него фонд за борба с маларията, обструкции от страна на аптекарското съсловие спрямо установения дър­ жавен монопол над хинина (който лишавал аптекарите от печалби) и пр., поради което през първите години от прилагането му не били получени чувствителни резултати. Били проведени някои оздравителни работи по пресушаване или осоляване на блата, но птавната дейност си оставала раз­ даването на хинин (също атебрин и плазмохин) на населението.86 Осоляването на крайморските езера и блата започнало към 1921 г. в ня­ колко окръга, но само Пловдивски окръг бил напълно саниран. Със сред­ ства от бежанския заем (след 1928 г.) започнало пресушаването на Карабоазкото, Месемврийското, Мандренското и Стралджанското блато. След 1933 г. средствата намалели и се използвал трудът на трудоваци и групи от безработни.87 Провеждането на водни мероприятия изисквало значителни средства, а бюджетът не бил щедър в отпускането на кредити. В някои слу­ чаи като обществена профилактика се прилагали петролизация и арсенизация на блата. ■ През 1927 г. под егидата на Лигата на нациите с помощта на Рокфелеровата фондация и с част от бежанския заем се създава първият специали­ зиран оперативен център за борба с маларията у нас - противомаларийна станция в Петрич, а през 1929 г. - и противомалариен институт в Бургас. Противомаларийната служба била драстично съкратена през 1933 г. - раз­ турени били 14-те районни инспектората, премахнала се институцията на »хининарите“, а службата по маларията била прехвърлена на околийските здравни служби.88 Това само довело до засилване на маларията и през 1939 г. отново се създала специална служба срещу болестта заедно с 4 противо86 Марков, Константин. Исторически преглед..., с. 109. 87 Марков, Константин. Санитарното благоустройство на България през 1921 г. - Обще­ ствено здраве, 6, 1923, № 1, 10-17; Станишев, Христо. История на строежите и съобщения­ та в България от Освобождението до края на 1939 г. С., Компас, 1948, 60-73. 88 Марков, Константин. Маларията през 1936 година. - Известия на Главната дирекция На народното здраве, 1938, № 178-182, 4301—4322, особ. с. 4301.

84

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.

ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.

маларични станции, възстановен бил и институтът в Бургас. След присъе­ диняването на Македония и Беломорието въпросът с маларията станал осо­ бено остър и там била развита усилена антималарична дейност.89 Сифилисът получил широко разпространение у нас. При това се сре­ щали както първичната форма, така и по-опасните секундарен и терциарен сифилис. Като венерическа болест той има тясна връзка с проституцията и оттук се смята за „социална болест“, т. е. свързана със социалните усло­ вия.90 Но, както отбелязват редица лекари, съществува и извънполово за­ разяване - чрез употреба от болни и здрави на същите съдове и прибори или лули, даване на децата на сдъвкана от жените храна и пр., и главно по този начин той се разпространявал по селата.91 Издирването на сифилистичноболните, особено на жените, а също сред турското население става­ ло трудно и често само външни белези привличали вниманието на санитар­ ните органи.92 За лекуване на сифилиса се създали кожно-венерически отделения в много болници, както и венерически диспансери - все по-голям брой след войните. През 1934 г. в страната имало 10 болнични венерически отделе­ ния, 7 държавни и един частен диспансер, както и два противовенерически отряда (за активно издирване на венеричноболни). През 1939 г. имало 12 болнични венерически отделения, 10 държавни и един частен диспансер и два противосифилистични отряда.93 Безспорно най-голямо внимание сред лекарите и изобщо социално мислещите хора привлякла туберкулозата. Това се дължало както на фак­ та, че през определена епоха тя била най-смъртоносната болест (даваща между 1/6 и 1/7 от общата смъртност), така и на обстоятелството, че пора­ зявала предимно живеещите в лоши условия (бедни, работници и др.) и би­ ла прототип на „социална болест“. Специално белодробната туберкулоза 89 Дренски, К. М аларията през последните години. - Известия на Главната дирекция на народното здраве, 27, 1942, № 247, 4 4 3 ^ 6 7 . Авторът бил началник на противомаларичната служба при Главна дирекция на народното здраве. 90 Берон, Богомил. Венерическите болести и работническата класа. - Съвременна хигие­ на, 4, 1910, № 8, 267-276; Проституцията и венерическите болести. - Медицински сборник, 2, 1896, № 11, 674-689; Кутинчев, Стилиян. Проституцията - социално зло. С., 1905, особ. 67-72. 91 Бассанович, И. Материали за санитарната..., 132-133; Мустаков, Т., Д. Стоянов. Как се разпространява сифилисът у нас. - Летописи на Лекарския съюз, 1, 1903, № 6, 255-271; Годишен отчет за 1910 г. на русенския окръжен лекар, 58-60. 92 Драмов, Б. Бележки по санитарното състояние на Курт-Бунарската околия. - Медицин­ ски напредък, 2, 1901, № 5, 283-291; № 6 -7, 346-355, особ. 349-351; Годишен отчет за 1910 г. на шуменския окръжен лекар, 265-268. 93 Статистически годишник на Царство България, 27, 1935, с. 81; Статистически годиш­ ник на Царство България, 32, 1940, с. 145.

j-fl.R ^ B T O P A . ЗДРЛ ВН О ДЕЛО

85

взимала основния процент жертви, а туберкулозата на други ор­ - относително по-малко. До 30-те години на XX в., когато започва да се води обща статистика на болестите, мащабите на разпространението на туберкулозата в страна­ та трудно могат да се преценят. Дори тогава статистиката дава броя на ле­ се в разните лечебни заведения, а не на болните изобщо, които са неизвестни. За по-ранния период в медицинската литература се съдържат сведения за отделни населени места, главно градове, през даден период от време. Статистиките са водени най-често от градските лекари; някои съби­ рали и обобщавали данни и от други лекари за сравнение или в (неправо­ мерни) опити за екстраполация и обобщения.94 Докато човек може да се от­ нася с по-голямо доверие към градските статистики, статистиките за селата и околиите при състоянието на регистрацията на умрелите (и причините за смъртта) тогава са крайно ненадеждни. Ще приведем някои данни на град­ ски лекари (стандартизирани към 10 0 0 0 души население), които обаче трябва да се приемат с резерви. Смъртността от туберкулоза в Казанлък за период от 12 години - от 1897 до 1907 г. вкл., била средно на година 38,6 души (на 10 000) .95 Смърт­ ността от туберкулоза за Видин за 1906-1910 г. се движела между 20,7- 29 души според статистиката на градския лекар.96 Във Велико Търново за пе­ риода 1900-1909 г. от туберкулоза умирали средно на година 35,3. На бе­ лодробната туберкулоза там се падали 80% от всички туберкулозни умирания, а останалите - на туберкулоза на другите органи.97 Смъртността от туберкулоза в София за периода 1905-1909 г. варира­ ла между 24,8 и 35,9 души на 10 000 (като на 6-7 умрели се падала по ед­ на жертва на туберкулозата). По санитарни участъци най-висока туберку­ лозна смъртност давали Първи и Втори участък, т. е. предимно работни­ ( 'о х т и к а т а )

гани

п

в а л и

т е

94 Силни резерви буди например приведената от д-р Д. Киров статистика за 1900-1901 г., която претендира да даде смъртността на градското население по окръзи (т. е. обобщено за всички градове в окръга). Вж. Киров, Д. Материали по гъстотата на охтиката в България. Летописи на Лекарския съюз, 1, 1903, № 1, 48-75, особ. с. 49, 68-69. Също съмнения буди и статистиката на туберкулозата по градове у: Азманова и д-р Ханчев. Смътността от туберку­ лоза в нашите градове. - Съвременна хигиена, 1, 1907, № 4, 141-145. 95 Баев, Г. Хигиеническото състояние на гр. Казанлък през 1908 г. - Съвременна хигиена, 4> 1910, № 1, 7-21, особ. 7-8. 96 Ненов, Васил. Раждаемостта и смъртността във Видин през 1910 г. - Съвременна хи­ гиена, 5, 1911, № 3-4, 119-131, особ. с. 128. 97 Андреев, П. Смъртността на туберкулозата в Търново. - Съвременна хигиена, 6, 1912, 1, 10-21, особ. 12-13. Авторът дава статистика и по професии, според която най-много Умират жени домакини, след тях - деца и ученици, после - занаятчии, работници, чиновници и пр. Но тя борави с абсолютни цифри и не държи сметка за съотношението на умрелите от Дадена професия към общия брой на упражняващите тази професия.

86

бълга рско то о бщ ество .

Т. 2.

ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.

ческото население от „Ючбунар“ (макар че не е взето под внимание съот­ ношението на жертвите спрямо числеността на кварталите); смъртността, както и другаде по света, била най-голяма във възрастта от 20 до 30 годи­ ни, следвана от възрастовата група от 10 до 20 години. Сравнението с ня­ кои европейски градове за 1907 г. поставя София наравно с Москва и подобре от Виена (28,6), Лион (33,8), Букурещ (35,6), Будапеща (37,2) и Париж (39,7 умирания), но по-зле от немските, английските и италиански­ те градове (най-ниска смъртност по това време била регистрирана в Бир­ мингам - 12,2; Лондон - 14,4; Амстердам и Хамбург - 14,9; Ливърпул 15,8, и пр.).98 Срещат се и изследвания върху разпространението на туберкулозата сред отделни професии, които се смятат особено изложени на нея: печата­ ри (поради оловните отравяния)99, телеграфо-пощенски служители100, тю­ тюноработници101 и други, работещи при крайно лоши хигиенни условия. Друго изследване дава заболеваемостта (не смъртността) специално от бе­ лодробна туберкулоза сред наборниците (въз основа на медицинските пре­ гледи на наборните комисии) и заболеваемостта на самите войници за пе­ риода 1897-1910 г. Тя е изчислена на средно 21,80 туберкулозни на 10 000 донаборници, а по време на службата (за 1901-1910 г.) - 51,2 на 10 000 войници. Тази голяма цифра се обяснява с тежките и нехигиенични усло­ вия в казармите. 102 През 1920 г. излиза един опит за монографично изследване на туберку­ лозата, където наред със собствени данни, са систематизирани и някои на­ лични „частни статистики“. По събрани от автора данни за смъртността от туберкулоза (на 10 0 0 0 души) през последните предвоенни години тя из­ глежда така: Русе (1908-1913) - 39,2; Сливен (1904-1914) - 30; Стара За­ гора (1905-1914) - 27,6; Варна (1904-1914) - 34,7; Пловдив (1905-1919) 98 Отчет на град София за 1908 и 1909 години (д-р М. Михайлов). С., 1910, 102-105. Съ­ щото е поместено и като: Михайлов, М. Санитарно-хигиеничното състояние на гр. София през 1908 и 1909 г. - Съвременна хигиена, 5, 1911, № 3 -4, 132-141; № 6, 224-236. 99 Бенмайор, М. Типографският труд в България. - Списание на Българското икономи­ ческо дружество, 14, 1910, № 6, 412^432; Ненов, Асен. Типографското санитарно дело у нас. - Съвременна хигиена, 5, 1911, № 3 -4 , 112-119. 100 Икономов, Р. Туберкулозата и п.т.т. служители. - Телеграфо-пощенски преглед, 2, 1935-1936, № 35-3 6 , 8-9 ; 3, 1936-1937, № 1, 4-5 ; № 2, 5-6 ; № 3, 5-6 ; Кутинчев, Стилиян. Печатарските работници в София (анкета). - Списание на Българското икономическо друже­ ство, 17, 1914, № 8, 474-495. 101 Марков, Конст. Санитарното състояние на тютюневите фабрики. - Обществено здра­ ве, 3, 1920, № 7, 204-209; Ненов, Събчо. Трудът и търговията със суров тютюн. - Стопанска мисъл, 1, 1929, № 2, 130-147. 102 Руменов, Вл. Принос към изучаване гъстотата на белодробната туберкулоза в Бълга­ рия. - Летописи на Лекарския съюз в България, 12, 1914-1919, № 9-12, 3-35, особ. 8 -9, 11-12.

р л .Я А _ ВТО РЛ. З д р а в н о д к л о

87

29 5; Бургас (1911-1919) - 16,16. Данните за София са: 1894-1898 г. г. —31,3; 1908, 1909 и 1912 г. - 32,9; 1910 и 1911 и 1914г _ 34,4; 1919 г. - 47,24 - явни са последиците от войната.103 Туберкулозата е „социална“ болест, доколкото засяга особено силно бедните градски слоеве, работници, занаятчии и други, живеещи при ми­ зерни условия. У нас това се вижда особено ясно по някои изследвания на туберкулозата в столицата. Най-туберкулозни били II и I участъци Ючбунар“, „Коньовица“, Циганската махала, т. е. работническите и изоб­ що бедните квартали. По данни на Софийската община за периода 19051909 г. от туберкулоза умрели общо 1094 души, от които 400 - в I участък, 253 - във II участък, 152 - в IV участък (в тях имало бедна част - „Лозе­ нец“ и „Перловец“), 145 - в III участък, 83 - в V, и 71 - в VI участък (мно­ го от умрелите в Александровската болница - 229 души, също били от бед­ ните участъци) . 104 До сходни изводи стига една анкета (на софийския клон на Дружество­ то за борба против туберкулозата) за пациентите на диспансера за гръдноболни през 1910-1911 г. в София. За година и половина там постъпили об­ що 374 болни, от които 269 от бедняшките квартали „Ючбунар“ и „Коньо­ вица“. От постъпилите туберкулозноболни 166 души (44%) - работници и занаятчии; 100 (27%) - деца, ученици и учители; 60 (16%) - домакини; 37 (10%) - чиновници; 11 (3%) - кръчмари и търговци. Над половината от болните започнали да работят още от крехката 15-годишна възраст. Кон­ статира се и жилищната пренаселеност като фактор за заболеваемостта само 8 % от болните живеели по един човек в стая, а останалите - от двама до 9 души; мнозина нямали собствено лепто.105 Социалният характер на ту­ беркулозата проличава и от данните на Софийската община за умрелите от туберкулоза през 1904-1909 г.: 437 (33%) „стопанки“ (много от тях факти­ чески работещи у дома); 400 (30%) работници и занаятчии; 318 (24%) уче­ ници; 104 (8 %) чиновници; 56 (4%) кръчмари и търговци.106 Във всички те­ зи случаи обаче данните за туберкулозните не са отнесени към численост­ та на съответната социална категория, за да бъдат наистина сравними. В едно оправдано от високата цел, но иначе не съвсем коректно срав­ нение (като се имат предвид разликите в благосъстоянието), социалният 3 1>3• 1905— 1909

103 Нейчев, Х аралам пи. Туберкулозата. С., Ал. Паскалев, 1920, 205-224. 104 Цит. по Нейчев, Харалампи. Туберкулозата, 224-225 (същото цит. у: Кутинчев, Сти­ лиян. Българското работничество и хигиената. Анкетни впечатления. - Съвременна хигиена, 6. 1912, № 3—4, 101-111, особ. с. 104). 105 Богданов, Ал. Туберкулозата в София и мерки против нея. - Демократически преглед, Ю, 1912, № 5, 593-607. 106 Данните са цит. по Богданов, Ал. Туберкулозата в С оф и я..., с. 593.

88

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.

ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.

изследовател и политик Илия Янулов дава за пример борбата с туберкуло­ зата в Швеция, където тя започнала системно от края на XIX в. През 1930 г. в България имало почти два пъти и половина по-голяма смъртност от ту­ беркулоза в сравнение с Швеция (29,03 смъртни случая на 10 000 души на­ селение тук срещу 12,45 смъртни случая там). Зад тези цифри обаче стои цялата медицинска система - 127 леша при 100 смъртни случая от тубер­ кулоза в Швеция, 9 леша на 100 смътни случая в България; 235 модерни диспансера в Швеция, 11, и то най-скромни - в България.107 Борбата с туберкулозата у нас започва с откриване на санаториум за гръдноболни в Троян през 1905 г. През 1909 г. в София е основано Друже­ ството за борба с туберкулозата, което открило през 1910 г. първия проти­ вотуберкулозен диспансер. И в други градове се създават подобни друже­ ства, но отначало те не успели да се закрепят и развият. Само софийското и още две-три влачели жалко съществувание, а в подобно положение бил и самият Съюз за борба с туберкулозата. 108 Борбата против туберкулозата се засилва след войните, когато тя става истински бич за населението в ус­ ловията на разруха, стопанска криза и обедняване. През 1919 г. е открит втори санаториум в Искрец. През 1927 г. се открива първият държавен противотуберкулозен диспансер. Детските колонии в някои градове (Пана­ гюрище, Панчарево, по линията Борущица-Плачковци, в Своге и пр.) спо­ магали косвено за закаляване на детския организъм. През 1930 г. имало два държавни и 4 частни санаториума за гръднобол­ ни, както и 8 болнични отделения за туберкулозноболни; също 6 държавни и 3 частни диспансера. Имало и 10 климатични станции. В тях били леку­ вани над 5000 болни. През 1934 г. действали два държавни и 3 частни са­ наториума за гръдноболни, 15 болнични отделения, 9 климатични станции, 10 държавни и 3 частни диспансера. Броят на лекуваните в тях надхвърлял 15 000 (само в диспансерите - 6776 души). През 1939 г. имало два държав­ ни и 3 частни санаториума, 14 болнични отделения, 9 климатични станции, 15 държавни и два частни диспансера, а броят на лекуваните туберкулозни бил общо 19 000 (само в диспансерите - 6655 души) . 109 Една статистика от 1934 г. дава следните данни: от туберкулоза у нас умирали годишно 17,7 души на 10 000 градско население (13,8 от бело107 Янулов, И лия. Как се борят с туберкулозата в Швеция (Сравнение с България). С., Глушков, 1935, особ. с. 10. 108 Нейчев, Харалампи. Туберкулозата, 238-241; Дружеството за борба с туберкулозата в София. - Обществено здраве, 6, 1923, № 7 -8 , 214-2.18. Вж. и публикацията на Дружеството за борба против туберкулозата от Русев, Марин. Сведения за туберкулозата и мерките за предпазването от нея. С., 1925. 109 Статистически годишник на Царство България, 26, 1934, с. 79; Статистически годиш­ ник на Царство България, 31, 1939, с. 140.

Покръстване на Родопските помаци, 1913 г.

I

Българо-турската граница при с. Бараково, края на XIX в.

Рисункиилюстрации за провеждане на военно обучение на населението преди Илинденското въстание

■1

П ъ р в а т а л ек а р к а след О св о б о ж д е н и е т о д -р Т о та В ен к о в а

Щ$Ж:

С ам ар я н к и п р е з П ъ р в а т а с в е т о в н а в о й н а

:

Ц е н т р а л н а т а сгр а д а н а А л е к с а н д р о в с к а та б о л н и ц а в С о ф и я , п о с т р о е н а п р е з 1884 г.

Първокласна държавна болница. Сливен 1907 г.

Болницата на графиня Игнатиева през Балканската война в Пловдив —прогимназията „Маразли“

В и зи т а ц и я в о б щ и н ск ата б о л н и ц а в Н е с е б ъ р 1927 г.

р , > В Л В ТОРА. ЗД Р А В Н О Д Е Л О

89

0бна туберкулоза и 3,9 от туберкулоза на други органи); следва смърт­ от сърдечни болести - 16,3 на 10 000 души; от пневмония - 15,2.110 По обобщени от д-р Куситасев данни смъртността от туберкулоза (сав градовете) била 30,6 на 10 000 през периода 1925-1928 г., след което спада до 20,3 през 1932 г. и продължила устойчиво да спада до около 15 през последните предвоенни години (оставайки, наистина, по-голяма от развитите западни страни според едно сравнение за 1930 г.) .111 Това дава основание за извода, че в борбата с туберкулозата в края на междувоенния период били постигнати значителни успехи. ността

ДЯЛ НА БОЛЕСТИТЕ В ОБЩАТА СМЪРТНОСТ Интерес представлява въпросът за дела на разните заболявания в смърт­ ността. Но да се организира подобна статистика е по-трудно, отколкото да се регистрират болните (или починалите) от дадена болест. Главните проб­ леми идват от незаинтересуваността и неподготвеността на натоварените със събирането на данните за умрелите (т. нар. мъртвопроверителство) по места - най-вече свещеници и кметове. Особено печално било положение­ то с регистриране на мъртвите на село.112 Ясно е, че при това положение данните в медицинските статистики не могат да бъдат точни или пълни и че в тях преувеличено ще се застъпват някои болести. Много грешки били допускани и при отбелязване на възрастта на умрелия (възрастното насе­ ление рядко знаело годините си) . 113 Едва през 30-те години на XX в. ста­ тистиката на заболеваемостта и смъртността по болести става по-надежд­ на, но тя се отнася само за градското население.

11(1 Михайлов, Ненчо. Смъртността в нашите градове. - Архив за стопанска и социална по­ литика, 10, 1935, № 3, с. 277. Данните са от Главна дирекция на статистиката. 111 Куситасев, Константин. Основни въпроси на нашата здравна..., с. 15. Сходни кон­ статации у: Панев, Асен. Развитие и характер на здравеопазното..., 43—44. Според този източ­ ник смъртността от туберкулоза на 10 000 души градско население била в порядъка 20-23,6 през периода 1929-1932 г., след което спаднала устойчиво до около 14-16 в предвоенните години. 112 Случвало се е полуграмотни кметове, свещеници и селски писари да отбелязват в ре­ гистрите на умрелите болести като: „от дявол“ , „от уроки“, „от страх“ , „урама“, „простуда“ или „неизвестна“ ; в други случаи болестта се определяла напосоки, според предпочитанията На кмета (някои вписвали „охтика“, други - „простуда“, трети - „приврит“ (т. е. плеврит). Вж. Бассанович, И. М атериали за санитарната етнография..., с. 73; Василев, Т. Отчет за санитарНото състояние на П ещ ерската..., с. 181, 188-189. 113 Бончев, Б. Нашите статистики и мъртвопреброителството. - Съвременна хигиена, 2, 1908, № 8-9, 297-303.

90

б ъ л г а р с к о т о о б щ е с т в о . Т.

2.

ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.

Главната дирекция на статистиката публикува за първи път статистика за причини на умиранията (и то само за градовете, в които имало лекарска служба по регистрация на причините за смъртта) за 1920 г. На първо място сред причините за умиранията (за 63 града) фигурира пневмонията 18,8% от умиранията; следва туберкулозата - 17,1%; старческа немощ 8 ,8 %; болести на сърцето - 7,7%, и пр.114 Статистиката на средните годишни умирания в градовете за 1931— 1935 г. показва на първо място сред причините за умиранията отново пнев­ монията (17,82 на 10 000 жители, 12,9% от всички умрели през годината; на второ място - болести на сърцето (17,23 на 10 000, 12,6% от умирания­ та); на трето място идва белодробната туберкулоза (15,11 на 10 0 0 0 , 11 % от умиранията), после - вродена хилавост и преждевременно раждане (10,64 на 10 000, 7,7% от умиранията), мозъчен кръвоизлив (9,87 на 10 000, 7,2% от умиранията), старост и пр. Обаче ако обединим белодробната ту­ беркулоза с туберкулозата на други органи, най-голям процент от умира­ нията ще се падат на нея (19,12 на 10 000, 13,9%).115 Ясно е впрочем, че подобна статистика зависи освен от точността на данните, също и от но­ менклатурата на болестите и начина на групирането им, например сборното название „пневмония“ . 116 Общо взето, туберкулозата твърдо заема голям (но спадащ) дял в уми­ ранията (в градовете) през 30-те години. Нейният относителен дял от 18,3% през 1925-1928 г. спада до 12-13% в хода на 30-те години. В също­ то време се увеличава делът на т. нар. болести на сърцето (сърдечно-съдови), които от 11-12% в началото на 30-те години достигат 15-16% в края на 30-те години и я изпреварват.117 В обобщение може да се каже, че в хода на развитието българското здравеопазване постигнало най-напред значителни успехи в борбата със заразните болести (и епидемии). Известен резултат дала и борбата със со­ циалните болести (които зависят силно от социално-икономическите усло­ вия), но едва към края на периода. Тогава на преден план излезли някои но1,4 Михайлов, Ненчо. Смъртността по причини на умиранията у градското население у нас. - Списание на Българското икономическо дружество, 24, 1925-1926, № 3 -4 , 151-153. 115 Агънски, Н икола. Умиранията на градското..., 429-430. 116 Нещата се усложняват допълнително от факта, че някои заболявания, започнали иначе, завършват с белодробни и сърдечно-съдови болести като крайна фаза. Дължа това указание на д-р Спаска Григорова. 117 Куситасев, Константин. Основни въпроси на наш ата..., с. 15, 20; Панев, Асен. Раз­ витие и характер..., с. 41. Според приведени от този автор данни от умрелите в градовете през 1939 г. 16,84% умрели от болести на сърцето, а 14,32% - от болести на дихателните органи (без туберкулоза), 13,09% - от туберкулоза, 10,95% - от болести на нервната система, 7,74% - на храносмилателните органи, 6,24% - от тумори, и пр.

р л .я Д _ В ТО РА . ЗД Р А В Н О Д Е Л О

91

вй болести (сърдечно-съдови болести, рак), по-характерни като цяло за ус­ на живот в едно по-развито модерно общество.

ловията

НАРОДНА

и научна м едицина

разпространението на модерната медицина и разбиранията за хигиена съ­ с вековни народни вярвания, обичаи и лечебни практики. Ле­ карите имали силен съперник и конкурент в лицето на традиционните баячи, врачки и вражалци (гадатели), знахари, костоправи, правилци, ходжи, баби и пр. Изместването на „народната медицина“ от научната и на народ­ ните лечители от професионално образовани лекари ставало постепенно и непълно. Много често населението първо опитвало помощта на народните практици и само в случай на неуспех прибягвало до лекар. Представите за произхода на болестите сред широките народни слоеве включвали множество вярвания и магически суеверия. Своебразната народна етиология на болестите ги приписвала на Бог или по-често на дейст­ вия на демонични сили и антропоморфни същества (дявол, вещици, само­ диви, русалки, орисници, змей, върколаци), на „урочасване“ от хора със „зли очи“ (всички болести по децата и някои на възрастните), на наруша­ ване на някаква норма (например работене по празници предизвиква рев­ матизъм; кражба, извършена от бременна майка, води до вродени петна по кожата на детето), най-сетне - на разни суеверия, като „завързване“, „за­ дадено“, „лош вятър“, страх, дерт, настинка, „лоша кръв“, „отвиване на пъпа“, „урама“, т. е. минаване през нечисто място (където куче е драскало с крака, прегазване на „самодивски път“ или „самодивско хоро“), влизане на змия през устата, когато някой е заспал, осиране на главата от лястовица (предизвикващо кел) и др. Народната номенклатура на болестите често обединява разни болести в сборно название; често причината за болестта дава и названието. Някои примери са „страх“ (palpitatio cordis), „дерт“ (vitium cordis или nephritis), »живак“ (неврастения, истерия), треска (малария), „развиване на пъп“ (ко­ ремни болести), „лош вятър“ (erysipelas), „благата рана“ (синя пъпка - ан­ тракс), „ограма“ (парализа на някоя част на тялото), „церма“ (ревматизъм), >,якма“ (сборно название за по-тежки болести, като тиф, пневмония, диф­ терит, туберкулоза), „урама“ (болести на нервната система), „маясъл“ (сборно название на сифилис, хемороиди, екзема) и др.118 Някои болести жителствали

118 Бассанович, И. Материали за санитарната етнография.. 7 3 - 7 5 ; Годишен отчет за 1910 На врачанския окръжен лекар, 38-39; Георгиев В. Pellagra-Ta в Орханийската околия, с. 295; Годишен отчет за 1910 г. на шуменския окръжен лекар, 151-152; Годишен отчет за 1910 г. на

92

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.

ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.

били олицетворявани. Така например чумата се вижда като дрипава, разчорлена старица - тя носи на рамото си коса, с която покосява човецитевярва се, че едрата шарка се причинява от „баба Шарка“ - представят си я като бабичка, която върви с ита в ръка и боде.119 Представите за болестта определят и поведението спрямо нея. На раз­ ните вярвания в магически етиологии съответстват магически манипула­ ции. Ако заразните болести се виждат в човешки образ, то (според народ­ ните вярвания) те могат да бъдат умилостивени с почит и принасяне на жертви или пък разсърдени, при което ще правят повече пакости. Михаил Маджаров свидетелства в спомените си за Копривщица, че никой не се е пазел от „баба Шарка“ и дори я търсели, за да я прекарат, като мислели, че ако се пазят, заболяването ще бъде по-тежко. Месели „туртета“, които натърквали по бузата на болното дете и ги оставяли навън, за да ги вземе дру­ го дете. Умирането от шарка пък отдавали на разсърдване на болестта.120 Когато болестта се възприема като някакво същество или дух, към нея се подхожда по съответен начин: „В заразените къщи кадят с тамян, слагат босилек и други миризливи треви, за да мирише приятно на гостенката (заразната болест).“ Същият автор продължава: Жените във време на заразна болест не хващат никаква работа, не да­ ват и на мъжете си да орат и да работят. Цялото семейство празнува и с това се отдава на болестта чест като на светец. Не се колят в това вре­ ме животни за ядене, не се вари нищо на огън, не се Перат и не се по­ парват дрехите на болния, а само се окачват на вятър да ветреят. С то­ ва непране и непопарване на заразените дрехи действително се прави добро на заразната болест, защото тя тогава взема по-големи размери.

-

видинския окръжен лекар, 19-22; Годишен отчет за 1910 г. на варненския окръжен лекар, 76-79; Годишен отчет за 1910 г. на кюстендилския окръжен лекар, 110-112; Годишен отчет за 1910 г. на шуменския окръжен лекар, 49-50; Петров, Т. Изложение на санитарното и иконо­ мическото състояние на Орханийската околия през 1902 и 1903 г. - Сборник за народни умо­ творения, наука и книжнина, кн. 21, 1905, 1-78, особ. 64-68; Гинчев, Цани. Нещо по българ­ ската народна медицина. - Сборник за народни умотворения, наука и книжнина, кн. 3, 1890, 70-136, особ. с. 86. Мотивът за влизане на змия е романизиран в известния разказ на Й. Йов­ ков „По жицата“. 119 Василев, Т. Из дневника на един лекар. - Медицински сборник, 4, 1898, № 5, 311-314; № 6, 375-380, особ. с. 276. Авторът предава народни разкази, където болестите са представе­ ни като одушевени, особено като жени; Маджаров, М ихаил. Спомени, 64-65; Любенов, ПБаба Era, или сборник от различни вярвания, народни лекувания, магии, баяния и обичаи в Кюстендилско. Търново, 1887, 41-42; Георгиев, Георги. Освобождението и етнокултурнот о ..., 214-215; Вакарелски, Христо. Етнография на България. C., Наука и изкуство, 1977, 431-442. 120 Мадж аров, М ихаил. Спомени, 64-65. Същата практика доста по-късно е регистрира­ на в Годишен отчет за 1910 г. на врачанския окръжен лекар, 39-40.

рдвА

вто ра

. З

дра вн и д ел о

93

Б л а ж е н с т в а т покрай нея и паразитите по дрехите н а болния (бълхи и

пр.). Така щото болния, наместо да му се готви добра храна и наместо да му се перат и попарват дрехите, прави се тъкмо обратното; той гла­

дува, защото не бивало да се коли и да се готви; той носи неопрани дре­ хи, защото не бивало тези дрехи да се перат. Като има народът такива понятия за болестите, че те са духовни същества, търси и такива про­ тив тях лекари, които имат работа с духовните същества. Затова посе­ щават се в голям размер врачките, баячките, турските ходжи, турските були (кадъни), църквите, манастирите, четат се молитви от духовен­ ството над болните.121

Възприемани като зли духове, болестите в някои случаи трябва да се гонят - в един случай с нажежена желязна лопата.122 Подобно анимистично суеверие не било чуждо и на духовенството. Така в първите години след Освобождението в Самоков можела да се види процесия начело с духов­ ник, който чрез размахване на сатър прогонвал скарлатината.123 Народната медицина, практикувана в продължение на векове, включва редица традиционни лекове - както рационални, така и ирационални. Найнапред, емпирични „рационални“ средства, като: минерални води, затопля­ не, разтривки, кръвопускане, лековити треви и билки, мед, лук, пипер (но и средства като пикоч, кожи, счукани очи от рак, „мише масло“ - от миш­ лета, оставени в дървено масло, конски мухи, живак, син камък, сяра, газ, катран и пр.); второ, магически средства, като: баене, гасене на въглен, леене на куршум, топене на восък, вадене на вода, вадене на живак, прес­ качане, сечене на далак (т. е. прави се кръст с брадва в областта на далака), „подвързване“ (слагат се свити на възел кърпи върху корема и отгоре се привързват с пояс - при бременни и след раждане), бъркане (в гърлото) и пр.; трето, средства с религиозен характер, като: молитви, четене от поп, вяра в лечебната сила на икони, носене на муски и амулети, записи (заши­ ти в платно или носени в шапките), светено от свещеник масло, светена вода, четене на молитви за здраве в църкви и манастири и др.; най-сетне, остатъци от стари култове, като: обричането, манипулации с чудотворни камъни, отломъци от кадин мост, ловене на змии с ръце и пр. Към това мо­ гат да се добавят някои обществени действия, прилагани при епидемични заболявания или опасност от тях, например: „заораване“ (за да се огради 121 Василев, Т. Из дневника..., с. 378, 379. Аналогични свидетелства, как болестта се умиЛостивява, у: Любенов, П. Б аба E ra ..., с. 42; Петров, Т. Изложение на санитарното..., с. 65. 122 Сведение у: Любенов, П. Б аба E ra ..., с. 42. 123 Цит. по Георгиев, Георги. Освобождението и етнокултурното..., с. 216. И според Ма­ джаров в силата на уроките вярвали дори свещениците. Вж. Мадж аров, М ихаил. Спомени, с. 72.

94

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.

ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.

селището от болестта), курбани (за да се умилостиви болестта), забрана да се работи и пр. 124 Някои лечебни средства и тяхната употреба са описани от Цани Гин­ чев, сам практикувал народната медицина. Тази номенклатура съдържа много лечебни билки, но и повече от съмнителни средства, като: воденичка от щъркел (против змия, която според народното поверие влиза през уста­ та на заспал на къра човек и го „пие“ в корема), зелено грозде - ягурида (за болно сърце или повреден стомах), живак (гълта се против страх, а объркан в амалгама със сюлюмен и лой, се маже върху рани), жаба (нала­ га се разрязана за изсмукване на оток или се накисва в ракия, която се пие срещу треска), изцеден сок от пресни конски фъшкии (за изтрезняване), оловен куршум (гълта се против страх или пък се стопява в лъжица и се излива в паница със студена вода и по него се гадае от какво е дошъл стра­ хът - т. нар. леене на куршум), лястовичи гнезда (строшени и размити на тиня се налагат на подута гърда, кърмата на която е спряла), отровна змия (с нея се налага раната, за да се изтегли отровата), гол охлюв, счукан во­ ден рак и пр.125 Сред магическите цярове на т. нар. магесници (или правачки) в назадничавото Кюстендилско краище в началото на XX в. етнографът Йордан Захариев изброява (наред с билките) също такива слабо апетитни средства, като: ... камънчета по кръстопътища, змиини облекла (горната, люспеста ко­ жа) и кости, гръкляни от вълци, петала от умрели магарета, късове от кожа на цигански решета, коса от умряла жена, екскременти от обесени хора, кора от дърво, дето се е обесил човек, парче от дреха на удавник, сажди от запустяла къща и още стотини такива чудатости, от които пос­ 124 Една номенклатура на прилаганите лечебни средства и тяхното предназначение е даде­ на от Гинчев, Цани. Нещо по българската..., 70-136. Вж. за разни магически рецепти и закли­ нания също Гинчев, Цани. Баяния, врачувания и лекувания от Търновско. - Сборник за народ­ ни умотворения, наука и книжнина, кн. 8, 1892, 144-153; Бакалов, И. Материали из областта на българската народна медицина. - Сборник за народни умотворения, наука и книжнина, кн. 12, 1895, 339-358; Бассанович, И. Материали за санитарната..., 77-110; Любенов, П. Баба E ra ..., 42 -4 3 ; Мадж аров, Михаил. Спомени, 67-73; Петков, С. Материали по народната ме­ дицина в България. - Сборник за народни умотворения, наука и книжнина, кн. 21,1905, 29-35; Ватев, Стефан. Материали по народната медицина в България. От разни места. - Сборник за народни умотворения, наука и книжнина, кн. 2 1,1905, 1-29. Най-общо за тези средства и спе­ циалистите по тях вж. Георгиев, Георги. Освобождението и етнокултурното..., 216-220. Вж. и сведенията за народни лечебни средства и начини на лекуване в лекарски отчети от първото десетилетие на XX в., като Андрейчев. Санитарното състояние на Ломската околия през 1908 г. - Съвременна хигиена, 3, 1909, № 7, 239-249, особ. 247-249; Годишен отчет за 1910 г. на шуменския окръжен лекар, 49-50, 151-153; Годишен отчет за 1910 г. на варненския окръжен лекар, 76-79; Годишен отчет за 1910 г. на видинския окръжен лекар, 20-22. 125 Гинчев, Цани. Нещо по българската..., 70-136.

г л ^ п л _В ТО РА . З Д Р Л В Н О Д Е Л О

95

ле ще дава на нуждающите се, за да пият, ядат или да се мажат с тях, да се кадят върху пушека им, да просипват вода през дупките им и пр.126

разбира се, употребата на някои средства можела да доведе до летален изход- Особено системно се злоупотребявало с кръвопускането, което при често повтаряне води до анемия (а при малария - и до смърт). Известният лекар и санитарен етнограф д-р Бассанович свидетелства (за 80-те години на XIX в.): Често изваждат твърде големи количества кръв и болните последова­ телно лежат 2-3 недели, додето се оправят от малокръвието. Нерядко, ако едно кръвопускание не помага, те го повтарят и болните умират от последствията на анемия, но рядко стават подобни смъртни случаи предмет на съдебномедицинска аутопсия и кръвопускателите безнака­ зано продължават да упражняват професията си.127

Според същия автор някои селски управления дори си наемали скрито от санитарните и полицейските власти изкусни кръвопускачи, а специално в Ломски окръг около половината от населението си пускало кръв единдва пъти годишно. За един такъв специалист по пускане на кръв от село Горна Диканя (не особено добронамерено) разказва друг автор: Той цял ден седи пред воденицата си, дето му е амбулаторията: около нея всякогаж ще видите локви кръв като в салхана, понеже всички бо­ лести цери с едно лекарство - пускане на кръв, и то до изтощаване, по­ неже теорията му е такава, че след като отвори жилата, много пъти радиалната артерия, болестта излиза тогава, когато кръвта сама се спре.128

Някои манипулации можели да бъдат твърде болезнени, както свиде­ телства следното описание на опериране на „далак“ (злокачествен цирей, т.е. синя или лоша пъпка - антракс) с горене: Всичките железа се турят на буйния огън и върховете им светнат. На­ правят от мокри кърпи един венец като кръгъл кравай, дебел една длан по окръжността. В средата на кравая оставят дупка колкото три-четири пръста в диаметър и краваят се турва върху пъпката така, щото пъп­ 126 Захариев, Йордан. Кюстендилско краище. - Сборник за народни умотворения, наука и книжнина, кн. 32, 1918, 3-653, особ. 148-149. 127 Бассанович, И. Материали за санитарната етнография..., 78-79. 128 Брехунов, А. Още за недостатъците в санитарното ни дело. - Медицински напредък, 2, 1901, № 11-12, 675-682, цит. на с. 681.

96

б ъ л г а р с к о т о о б щ е с т в о . Т.

2.

ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.

ката да остане в празното му място - в средата. Хирургът взема едно от насветлените железа, които биват, както се каза, свредели и вретена от чакръци и други, ако няма специални железа за тази цел, и му заби­ ва светналия връх във върха на далаклевата пъпка. Болният не само че не усеща като гори, цвърти и се дига до гредите дим, като кога прогоряват сухо липово дърво, и миризма на печено месо напълва цялата стая, а още моли и вика: „Горете бърже, че взе да ми припада, горете догде не ми се е подишало да блъвна!“ Като изстине едното желязо, тозчас дават друго, трето и т. н., догде не изгори целият цирей и столът му. Щом изгори и горещото желязо допре до здраво месо, което обик­ новено се случва подир едно пукане, което се чува най-после, болният вика, колкото му е силата: „Стига, пари!“ - и горението се спира.129

Според едно описание на лекуването на сифилис при турците в Доб­ ричка околия през 1910 г., поставяли два-три грама живак на разпален тезек (т. е. сушена тор), после надвесвали болния, като го завивали, за да пра­ ви инхалация; операцията се повтаряла няколко пъти, докато умре или оз­ дравее.130 Поради своите фаталистични религиозни вярвания, турското на­ селение изобщо било настроено крайно пасивно към болестите и смъртта (Аллах, „така било писано“ и пр.). Особено съмнителни и инфектиращи средства се прилагали при леку­ ване на очите. Сред репертоара от тях - ако се вярва на звучащите поняко­ га доста злонамерено твърдения - било пръскането на очите с женско мля­ ко (а жената можела да е болна), близането на болното око с език от „ле­ куващата“ баба, налагането му с дъвкан от бабата лук или чесън, триене на окото с косъм, взет от жена и намазан с ушна кал, и пр.131 Народната медицина влизала по причудливи начини във взаимодейст­ вие с модерната. В една направо магическа интерпретация лекарската ре­ цепта, вместо да се занесе в аптека и да се вземе лекарството, била поста­ вяна във вода, която се пиела, или се изгаряла и прахът се пиел с вода вместо лекарството (сведение за 80-те години на XIX в.).132 Вероятно това е свързано с вярването в „записи“ като лечебно средство, а именно - като носители на оградителна или отхвърляща сила. (Такива записи се правели от свещеници или баячки и вражалци и се носели обшити в платно или ко­ жа.)133 В самата народна медицина навлизат някои съвременни лекарства, 129 Гинчев, Цани. Нещо по българската народна..., 82. 130 Годишен отчет за 1910 г. на варненския окръжен лекар, с. 78. 131 Василев, Т. Санитарното състояние на П ещ ерската..., 83; Спасов, Ст. Народна и научна медицина. - Съвременна хигиена, 2, 1908, № 8 -9 , 284-297; Мустаков, Т., Д. Стоянов. Как се подкопава народното здраве. - Здраве, 2, 1903, № 8 -9 , 449-453. 132Бассанович, И. Материали за санитарната етнограф ия..., с. 186. 133 Георгиев, Георги. Освобождението и етнокултурното..., с. 217.

p n , R A ВТОРА. ЗД Р А В Н О Д Е Л О

97

но като универсални средства, употребявани широко и често безсмислено прй всякакви заболявания. Такива са t-ra jodi (йод) и argentum nitricum.134 друг медикамент, който от медицината навлязъл в народното самолекуване, бил хининът - средство против малария (блатна треска).135 Разните средства и методи на народната медицина и магически практи­ ки имали свои „специалисти“ - баячки, врачки и вражалци (познаващи за откраднати и изгубени неща, разтурващи причинено от неприятел зло чрез магии, баяния и врачувания, лекуващи болни със същите средства), т.нар. връзвачки, по-нататък правилци, костоправи или чакръкчии (наместващи крайници или възстановяващи счупвания), биляри (лекуващи с билки), бръснари-бербери (специалисти във ваденето на зъби и кръвопускането), „специалисти“ по лекуване на очи, рани, кел и пр.136 В изостаналото Кюс­ тендилско краище през първото десетилетие на XX в. се срещали местни лекари „и за бяс, и за ухапано от змия и бясно куче, и за изкълчено, и за „верем“, и за какво ли не“, като вярата в тези церители била по-силна от вярата в професионалните лекари.137 Според едно лекарско свидетелство за Орханийска околия от началото на XX в., потвърждаващо библейската мъдрост, обикновено селяните повече вярвали в изкуството на чужди врач­ ки и баячи, отколкото на такива от собственото им село, на които гледали като на шарлатани.138 Вярата в баячки, костоправи, пророци и пр. виреела не само сред сел­ ското, но и сред градското население. Според едно свидетелство от края на XIX в.: В село Драгалевци живее един селянин, който носи името „пророк“ и който се ползва с голяма популярност не само между селското населе-

134 Андрейчев (д-р). Санитарното състояние на Л омската..., с. 249; Бассанович, И. Мате­ риали за санитарната етнограф ия..., с. 79; Годишен отчет за 1910 г. на видинския окръжен ле­ кар, с. 22; Годишен отчет за 1910 г. на врачанския окръжен лекар, с. 39. 135 Василев, Т. Отчет за санитарното състояние..., 181. 136 Различни случаи с подобни самозвани „доктори“ са разказани от Василев, Т. При кого трябва да отиваме да се лекуваме. - Медицински сборник, 5, 1899, № 9, 561-567; № 11, 688-699; № 12, 784-796; Брехунов, А. Още по недостатъците н а ..., 681-682; Любенов, П. Баба Е га..., с. 43, 52-57; Бассанович, И. Материали за санитарната етнограф ия...,76-77; Спасов, Cm. Народна и научна, медицина...; Нейчев, Харалампи. Ш арлатанската медицина. Обществено здраве, 2, 1919, № 7-1 0 , 265-281; Мустаков, Д. Стоянов. Как се подкопава наРодното...; Петров, Т. Изложение на санитарното..., 64—68; Василиев, Т. Санитарното със­ тояние на П ещ ерската..., 189; Захариев, Йордан. Кюстендилско краище, 148-149. Вж. и Го­ дишен отчет за 1910 г. на видинския окръжен лекар, 20-21; Годишен отчет за 1910 г. на вар­ ненския окръжен лекар, 76-77; Годишен отчет за 1910 г. на шуменския окръжен лекар, с. 150. 137 Захариев, Йордан. Кюстендилско краище, е. 148. 138 Петров, Т. Изложение на санитарното..., с. 67.

98

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.

ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.

ние, но и между столичните граждани. При този съвременен пророк всекидневно могат да се срещнат и хора с цървули, и цивилизовани, по­ не откъм облекло, госпожи от София с чадъри и парижки капели. Таки­ ва пророци има много по селата както в Софийската, така и по другите околии.139

С навлизането на професионалната медицина, разните специалисти по народна медицина (сред които и множество шарлатани) изпадат в немилост и биват подложени на разобличения и дори на съдебно преследване. Отри­ цателното и пренебрежителното отношение на дипломираните медици спрямо всякакви народни знахари се е проявило силно в медицинската и особено в популярномедицинската литература. В настъплението на профе­ сионалната медицина срещу чисто магическите практики и суеверия се от­ хвърляли и емпиричните лечебни методи на народната медицина. Рядко ня­ кой автор взима страната на народните лечители.140 В същото време отдел­ ни емпирични лечители, като Неофит Калчев и Петър Димков, системати­ зирали огромен материал за въздействието на разни билки и си спечелили заслужена известност със своите методи на лечение.141 Народната медицина запазила най-дълго сила при оказване на родилна помощ от възрастни жени - „баби“. Хората рядко се обръщали към лекар при раждане, също поради срам от мъжете лекари. А пък „бабите“ защита­ вали занаята си с аргумента, че „който не е раждал, не може и да бабува“.'42 В медицинската литература се срещат многобройни оплаквания от начина, по който „бабите“ извършвали работата си, и по-специално от липсата на дезинфекция, антисепсия и неправилни действия при трудните раждания, както и от последиците - родилна треска, обезкръвяване, осака­ тявания и дори умъртвяване на детето или на родилката.143 От друга стра­ 139 Ораховац, Петър. Отчет по ревизията..., с. 102; Бассанович, И. М атериали за сани­ тарната етнограф ия..., с. 77, 185. Според автора не само селяните, но и градските жители се лекували повече с народни средства. 140 Такъв пример е една брошура, която разказва за съдебни преследвания и затваряне на лечителя практик Евтим Филипович, като се привеждат свидетелства за десетки излекувани от него хора. Вж. Бъчваров, Димитър (П равдин). Борба между теоретическата и практическата медицина. C., 1889. За своите дългогодишни преследвания (конфискуване на лекарства, осъж­ дане и затваряне) свидетелства народният лечител Калчев, Неофит. О бщедостъпна книга за човешките болки и за тяхното лекуване. Габрово, 1910 , особ. 2-3. 141 Особено Димков, Петър. Българска народна медицина. C., 1936. 142 Русев, М арин. Ю билейна книга..., 135; Бассанович, И. М атериали за санитарната ет­ нограф ия..., с. 153; Василиев, Т. Санитарното състояние на П ещ ерската..., с. 183. 143 Василиев, Т. Санитарното състояние на П ещ ерската..., 182-184; Стоянов, А. Как фун­ кционира санитарното ни дело..., 368-369; Бассанович, И. Материали за санитарната етно­ граф ия..., 81-82; Отчет за санитарното състояние на врачанския..., 4 0 -4 1 ; Русев, Марин. Ю билейна книга, 134-136; Кушев. Санитарен отчет за Русенския окръг през 1895-1899 г. -

р п д В А ВТОРА. ЗДРАВНО ДЕЛО

99

на, при липсата на развита акушерска помощ, ражданията просто не може­ ли Да стават без подобни помагачки. Разбирането за това принудило сами­ те санитарни власти за узаконят „бабуването“ (през 1903 г.). Вярванията за болестите влияели и върху отношението на населението към действията на санитарните власти. Споменатият д-р Бассанович раз­ казва, че селяните в Ломски окръг отбягвали медицинската помощ, за да не разсърдят болестта, а ако лекарят дойдел сам в селото при някоя епидемия, криели болните (случаи от 1887-1888 г.).144 Селяните в с. Карабашлий заб­ ранили на кмета да извести за появата на морбили, за да не се разсърди болестта.145 По свидетелство на друг лекар от края на XIX в.: На санитарните мерки, които взема държавата против заразните болес­ ти, населението гледа като на зло, което, от една страна, пречи на рабо­ тенето по полето (карантината), от друга страна, може да разсърди болестта и да я накара повече да напакости. [...] У нас много пъти ле­ карите и фелдшерите са гонени с дърво, брадва и даже с пушки, когато се явят в село да вземат мерки против заразни болести.146

Има множество свидетелства от 80-те и 90-те години на XIX в. и нача­ лото на XX в. за недоверчиво отношение на селяните към лекарите и съв­ ременната медицина. Посещавали лекаря в най-добрия случай след като били опитали всички други средства и понякога много късно или пък само за да узнаят вида на заболяването си, след което прибягвали към традици­ онните лекове; освен това вярвали на лекарите само за някои болести и наранявания.147 Както образно се изразява един лекар: Един болен, преди да пристигне при лекаря тук, първом ще опита бил­ ките на бабите и четенията на ходжите; това не помогне ли, той се от­ правя към джерафите [народни хирурзи - б.р.], които под предлог, че Медицински напредък, 2, 1901, № 1, 41-51, особ. с. 46; Годишен отчет за 1910 г. на русенския окръжен лекар, 63 -6 4 ; Годишен отчет за 1910 г. на шуменския окръжен лекар, 41-42. 144 Бассанович, И. Материали за санитарката етнограф ия..., 185. За случай на криене на болни от тифус турци вж. Василиев, Т. Отчет за санитарното състояние на П ещ ерската..., с. 187. 145 Тончев, С. Отчет за санитарното състояние на Д обричката..., 83-84. 146 Василиев, Т. Из дневника..., с. 380. 147 Любенов, П. Б аба E ra ..., с. 42; Стоянов, А. Как функционира санитарното дело..., 367; Бонов, П. Годишен отчет за състоянието на Новопазарската околия. - Медицински напре­ дък, 3, 1902, № 5 -6 , 319-334, особ. с. 328; № 7 -8, 422-428, особ. с. 424; Драмов, Б. Бележки По санитарното състояние на К урт-Бунарската..., с. 347, 349; Бассанович, И. Материали за санитарната етнограф ия..., с. 111, 185; Рапорти на главния лекар до министъра на вътрешни­ те дела. —Държавен вестник, № 166, 1891, 15-16. Тончев, С. Отчет за санитарното състояние На Д обричката..., с. 179; Годишен отчет за 1910 г. на врачанския окръжен лекар, с. 40.

100

б ъ л г а р с к о т о о б щ е с т в о , т. 2.

ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.

болният има тази или онази болест: урама, якия и др., ги горят то на вратните прешлени, то на седалищните, и чак тогаз, ако помощ не е дошла, донасят го при лекаря в полуживо състояние.148

Медицинската помощ навлизала постепенно и първо в градовете и сред по-образованите и заможните слоеве, а по народности - най-напред при евреите, а на последно място - при фаталистично настроените турци (кои­ то понякога укривали болните от санитарните власти и не ги допускали в домовете).149 Доколкото може да се прецени, първото десетилетие на XX в. е време на съществени промени в нагласите и истински прелом. Има ред свидетелства, че населението все по-често прибягвало към услугите на професионални лекари и към научната медицина, например следното: В последно време лекарската помощ започва да се подражава от насе­ лението; които нямат средства да си купят предписаните лекарства или да се решат да подирят лекаря, употребяват по напипване лекове; по този начин вече се среща да се лекуват значително число болни в око­ лията и в частност в града. [...] Обикновено, като се полекуват от свои­ те врачки и баячи, като се погрижат сами да си помогнат с този или он­ зи цяр, болните или домашните им не закъсняват да подирят и лекаря. Ако това стремление да заобикалят диренето на медицинска помощ продължава още, причината е лошото материално положение на хо­ рата. Те дирят обикновено с 10-20 или 50 ст., дадени за баяча или за ле­ кове, да мине болестта, но когато за ден или два не мине, лекаря дирят вече. Вярата в лекарската помощ помежду населението постоянно зак­ репва и може да се каже, че болшинството съзнателно вече прибягва към медицинската помощ.150

Същевременно населението (особено селското) очаквало от лекаря направо чудодейно излекуване, без да държи сметка за правилата на леку­ ването - продължителност, спазване на предписанията и пр.: Селянинът иска винаги хероическо лекуване, изцеляване изведнъж, иска чудо; изолация, дезинфекция, диета, повторно лекуване, избрана храна, инструментова помощ и други способи, с които си служи лечеб­ ната медицина, са за селянина невъзможни и неизпълними неща. А

148 Бонов, П. Годишен отчет за състоянието..., с. 424. 149 Бассанович, И. Материали за санитарната етнография..., с. 163; Годишен отчет за 1910 г. на варненския окръжен лекар, с. 52. 150 Петров, Т. Изложение на санитарното..., с. 68. В подобен смисъл: Годишен отчет за 1910 г. на врачанския окръжен лекар, с. 40; Отчет за санитарно-хигиеническото състояние на Плевенски окръг през 1910 г., с. 21. Вж. и Защо младите лекари..., с.78.

р Л л я л _в т о р а . З д р а в н о

дело

101

трябва ли да се каже, че лекарят не може да прави чудеса, не може да изцелява само с един лек, но си служи именно с приведените горе условия.151

В някои случаи санитарните власти се натъквали на нежеланието на местните власти да им сътрудничат в провеждането на санитарните мерки. Декарите често се оплакват от липсата на ефективни средства за респектиране на виновните лица и на представителите на властта (по-големи глоби, бързо осъждане и пр.).152

151 Окс, Борис. Медицинската част..., с. 125. В същия смисъл вж. Стоянов, А. Как функ­ ционира санитарното д ел о ..., с. 367. 152 Годишен отчет за 1910 г. на шуменския окръжен лекар, 150-151; Годишен отчет за *910 г. на русенския окръжен лекар, 17-18, 121-122; Годишен отчет за 1910 г. на варненския окръжен лекар, 72-73; Цончев Петър. Из деятелността на Габровски околийски хигиенически съвет през 1909 г. - Летописи на Лекарския съюз в България, 8, 1910, № 6, 377-384.

ГЛАВА ТРЕТА ОБЩ ЕСТВЕНА

хигиена

В тази глава се занимавам с развитието и утвърждаването на обществената хигиена (или общественото здраве) в смисъл на усилие на лекари и обще­ ственици за превенция на болести и подобряване на човешкото здраве. Попреките мерки на общественото здраве, като борбата срещу заразните бо­ лести и прилагането на имунизация, бяха разгледани. Тук разширявам про­ блематиката с усилията за превенция на болести чрез мерки за подобрява­ не на физическата среда и условията на живот, като: саниране на водоиз­ точници, хигиенизиране на улици и площади, на обществени и индустриал­ ни заведения, на условията на живот в частни жилища, по-здравословно хранене и лична хигиена и пр. Грижата за хигиената била разглеждана като част от дейността на лека­ рите наред с оказването на медицинска помощ и лекуването. Това е залег­ нало и в здравните закони (един от тях направо се нарича „санитарен“), които предвиждат и местни хигиенни съвети. Чрез здравно-просветителска дейност особено „низовите“ околийски лекари се стремели да създават здравно-хигиенни навици сред населението и да допринесат за саниране на околната среда като мярка за превенция на болести. В духа на народническите идеи и на руската земска медицина някои се чувствали като общест­ вени дейци в по-широк смисъл, хора в служба на хигиенния прогрес и на цивилизацията. Същевременно лекарите се занимавали с научно изучаване на общите здравни (санитарни) условия на живот в своето населено място и район: медико-топографско описание на местността (климатични условия, водо­ източници и пр.), санитарно-етнографско описание на селището (планировка, водоизточници, благоустройство, обществени заведения, индустри­ ални предприятия и пр.), хигиена на жилището, дрехи и начин на живот на населението, хранене, санитарно-статистическо проучване на типичната заболеваемост (особено епидемии, ендемии) във връзка със специфичните местни условия.1 Набирането на санитарни сведения било изисквано от централните медицински органи. Зад най-добрите санитарно-етнографски изследвания обаче стоят не тези често игнорирани или формално изпълня­ вани изисквания, а дълбок и искрен импулс. 1 Д авидова, Вера. История на здравеопазването..., 104-112. Като първо подобно проуч ване авторката посочва отчета на д-р Георги Странски за санитарното състояние на Разград­ ски окръг (Държавен вестник, № 14, 1882).

рлдВ А

трета

. О

бщ ествена хигиена

103

Тук не може да бъде предприет опит за цялостна, в случая историческа санитарна етнография“ (или „санитарна география“) като изложение на здрав но-санитарното състояние на страната в даден момент. Важното е поскоро Да се типизират проблемите, като се илюстрират с отделни факти, извлечени от наличната литература. Приведени са най-вече фрапиращи (това не означава нетипични) примери, които обяснимо привличали внима­ нието и будели възмущението на санитарните власти. Ако в подбора може да се усети пристрастие към лошото, то трябва да се приеме просто като долната (твърде ниска) санитарна граница. Така получаваме представа за състоянието, което прилаганите най-напред в градовете хигиенни и благо­ устройствени мерки трябвало да подобрят в стремежа за повдигане на ни­ вото на „цивилизация“, за осъществяване на напредък и модернизация по примера на по-развитите страни.2 Специално е необходимо да се подчертае, че санитарните материали идват гаавно от времето до края на XIX в. и до войните, а след това нама­ ляват. Трудно е да се каже дали е така поради подобренията или поради спадане на интереса, който тогава се измества към социалните и главно градски проблеми и към социалните болести.3

водоизточници Типичен санитарен (и оттук здравен) проблем било замърсяването на во­ дата, която се превръщала в носител на зарази, причинявайки най-вече ди­ зентерия и коремен тиф. Замърсяването на водата във водоизточниците и водопроводите ставало от замърсената с органични отпадъци почва през счупени отвеждащи тръби, неизолирани и непокрити кладенци и пр. Неща­ та се влошавали от липсата на канализация (направата на която била много скъпа) за отвеждане на мръсните води и помии, които се изхвърляли в поч­ вата около къщите. Има много и много санитарни сведения от разни места и години за състоянието на водата за пиене и миене. В медицински отчет на окръжния лекар на Русенски окръг в края на XIX в. четем: 2 „Цивилизация“ тук трябва да се разбира в първичния, материално-технически смисъл, като постигнато материално ниво и стандарти, в случая здравно-санитарни подобрения, а не Ценностно, колкото и да е трудно да се постави в скоби ценностната преценка. 3 Според едно сведение през 1918 г. Т. Петров, завеждащ Катедрата по хигиена при М е­ дицинския факултет на Софийския университет, съставил санитарна анкета въпросник за на­ селените места в страната, която трябвало да се попълва от студентите V курс. С времето се събрал много материал, пазен в БАН. Вж. Давидова, Вера. История на здравеопазването..., с- 112. Не успях да открия този архив.

104

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2._________ ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.

Кладенците, които съществуват в окръга, дават повечето размътена во­ да, открити са отгоре и достъпни на всякакъв вид заразявания; едни от тях имат постоянни кофи, които са от съмнителна чистота; у други пък липсват постоянни кофи и затова всеки си черпи вода със свои котли и кофи. Както при чешмите, така и при кладенците околността, с редки изключения, не е нивелирана и е преобърната в постоянно блато, което се утилизира от свинете и биволите. При чешмите, а там, гдето няма чешми, при кладенците, се перат дрехите. Там же, или на дерето, имат обичай да перат дрехите на умрелите от всякакви болести.4

В отчета за санитарното състояние на Ломска околия през 1908 г. сре­ щаме подобна картина: Тук водата се черпи от герани, построени по един най-примитивен на­ чин, непокрити отгоре; водата в тях се праши, мътна е, гребе се с разни нечисти съдове, понякога животни падат и киснат по няколко дена; чистят се едва ли един път в годината. Почвата около тях е обикновено мокра, образуват се блата от проляната вода, която се просмуква обратно или застоява. Населението, привикнало да гледа водните източ­ ници в това положение, и на ум не му идва да направи някакво подоб­ рение в тях; то и не подозира даже, че водният източник може да служи за разпространяването на някаква зараза.5

В продължение на години в Русе ендемично върлувал коремен тиф, кое­ то накарало Дирекцията за опазване на общественото здраве да изпрати специален медицински инспектор през 1909 г. Той установил, че заразата идва от водата, която се замърсявала през начупени глинени кюнци, свър­ зващи изворите с чешмите и вървящи плитко под непостланите улици; там се процеждала и мръсотия от намиращите се в съседство нужници. Не помалко заразни били и изкопаните герани „в една почва, дето една педя земя няма, която да не е служила за нужник или помийна яма“, а отворът им не бил закрит и бетониран наоколо; при това положение дори дунавската во­ да, примитивно филтрирана и дезинфекцирана, била по-малко опасна.6 В отчет за санитарното състояние на Пещерска околия от 1909 г. око­ лийският лекар отбелязва като един от източниците на зараза в Пещера те­ чащите през града воденични вади, в които се стичали помийни ями и нуж4 Кушев. Санитарен отчет за Русенския..., № 11-12, 727-738, цит. на с. 733. 5 Андрейчев, Г. Санитарното състояние на Ломската..., с. 244. В същия дух за замърсява­ нето на кладенците по селата вж. Васев, М ихаил. Водоснабдяването на селата. - С ъврем енна хигиена, 1, 1907, № 5, 169-176; Ораховац, Петър. Санитарната част в Ловчанский окръг. № 2, 45—50, особ. с. 47; Годишен отчет за 1910 г. на кюстендилския окръжен лекар, 21-21. 6 До господина Д иректора..., 381-384.

рлдвл т р е т а . О б щ ес т в ен а х и ги ен а

105

«иди, а от същата тази вода населението черпело вода за миене на съдове, пране на дрехи, миене на дъсчени подове, киснене на каци за пиперки и бъчви за вино, дори за миене на лице и глава и за бани на децата.7 Особено зле стояли нещата в безводните райони в източната част на страната и специално през сухия летен сезон, когато малкото вода се за­ мърсявала по-лесно. В описание на санитарното състояние на сушавата добричка околия през 1898 г. лекарят отбелязва, че водата от кладенците в някои села през лятото била намаляла дотолкова, че: Селяните наместо вода пиеха една рядка тиня, емулсия, която по гъс­ тота и цвят имаше голяма прилика с бозата. В село Иланлък, гдето бях отишъл за една тифузна епидемия, в продължение на 20 минути, докато се наобядвам, на дъното на чашата с подобна вода се осади до 1 см тиня и тоя ден аз бях буквално осъден да търпя мъчителната жажда на сахарските пътници.8

Десетилетие по-късно т. нар. гьолджуци остават характерен белег на безводния Делиорман. Това са изкуствено направени гьолове и блата в пониски места, където се стичала дъждовната вода. Тя застоявала и се замър­ сявала, а в нея плували стада от гъски и се кьпел домашен добитък (и де­ ца). Водата се използвала от населението за поене на добитъка, поливане, а някъде и хората пиели от нея.9 През 1911 г. един лекар обобщава е горчиви думи положението с пи­ тейната вода в България: при все че повечето части на страната (без източ­ ната) разполагат с достатъчно и доброкачествена вода, населението найчесто пие мръсната вода от кладенци и герани, вместо да доведе от по-далече чиста изворна вода; то дори съсипва наследството от турците, които уважават водата и са изградили много водопроводи и чешми (и имали оби­ чай да правят чешма за себап). Водата в чешмите се докарва от извори и реки с глинени кюнци, които често пропускат, и ако минават в близост до нужници, водата носи опасност от тиф. Все пак чешмяната вода е за пред­ почитане от онази от гераните, които най-често са открити, от кофите се пои и добитъкът, а наоколо се образува блато, в което селяните перат и не­ чистите дрехи.10 7 Василиев, Т. Отчет за санитарното състояние на П ещ ерската..., с. 83. 8 Тончев, С. Отчет за санитарното състояние на Д обричката..., с. 89. 9 За положението в безводните места на Делиормана вж. Годишен отчет за 1910 г. на ру­ сенския окръжен лекар, с. 16; Витанов, Т. Отчет за санитарното състояние на Трети инспек­ торски санитарен район за 1909 г. С., 1911, с. 111. Авторът препоръчва направата на артезиански кладенци в Източна България. 10 Отчет за санитарното състояние на Трети инспекторски..., 110-113.

106

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2._________ ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.

И през 1921 г., като се изключат 11 града с модерни водопроводи, в ос­ таналите градове и села водата се доставяла от чешми със стар тип водо­ проводи (с плитки глинени кюнци): ... които лесно се развалят, често преминават през частни дворове, близо до нужнични ями, и се замърсяват, поради което в много провин­ циални градове, напр. Самоков, Карнобат, Айтос и др., кръводрисът, коремният тиф, глистите и пр. местни болести върлуват всяко лято.11

Реките се замърсявали от промишлени заведения - бояджийници, керхани (за правене на свещи и сапун), табахани (за кожи), долапи (за: точене на коприна), а също от изхвърлянето на отпадъците от домакинствата и от отходните места (отвеждани до реката чрез канали - гиризи). За замърся­ ването на р. Лом има сведения още от 1891 г.12 По същото време (1894 г.) се споменава и за р. Осъм, където воденичните бентове задържали изхвър­ лените мръсотии, а тъкмо от тях се черпела вода за пиене.13 За трагичното състояние на р. Янтра през 1928 г. свидетелства видният местен лекар и обществен деец д-р Петър Цончев.14 Въпросът за чиста вода можел да се реши радикално само с изграждане на модерна водопроводна система. Но това става доста късно и постепен­ но, като се започва от големите градове, а в тях - от централните им части (докато перифериите остават без удобства). До края на 1939 г. малко по­ вече от половината градове (57 от 97 града) били напълно водоснабдени, 15 - частично; от 4289 села само 380 имали пълно и 596 частично водо­ снабдяване.15

СЕЛИЩАТА В САНИТАРНО ОТНОШЕНИЕ Пространствата около сградите в села и градове представлявали в санитарно отношение твърде печална гледка. Павираните улици били рядкост (ня­ кои били „шосирани“, т.е. постлани с дребни отъпкани камъчета) и според сезона били покрити с прах или кал. Отделно от това се замърсявали чрез изхвърляне направо по тях на всякакви боклуци, включително трупове на животни, а също на помийни води поради липсата на канализация. Купища 11 Марков, Константин. Санитарното благоустройство..., с. 11. 12 Държавен вестник, № 166, 1891. 13 Ораховац, Петър. Санитарната част в Ловчанский окр ъг..., № 2, с. 47. 14 Цончев, Петър. Из общественото и културното..., 576-580. 15 Станишев, Христо. История на строеж ите..., 72-73.

рл д8 А т р е т а . О б щ е с т в е н а х и г и е н а

107

сщет и големи локви били неотменна част от пейзажа на много селища. Особено безотрадни са ранните санитарни описания. В един адресиран прЯко до Негово Величество доклад „по санитарната част“ от 1883 г. четем За столицата на Княжеството: А пък за нечистотата, царствующа в нашата столица София, мен не ми се следва да говоря, защото на Ваше Височество известно е, че тук ба­ ните са в безпорядък, салханите в отчаяно състояние, гробища сносно устроени няма, местните дюгенчета са вехти и мръсно се държат, на улиците по някой път търкалят се трупове на умрели животни, а праз­ ните места между домовете даже на големите улици служат за заходи на публиката от долний клас.16

В „Обзор на санитарното дело в Княжество България“ от същото вре­ ме (1882 г.) генерал-инспекторът по медицинската част д-р Гримм конста­ тира, че хигиенните условия в градовете и селата са „в най-примитивно съ­ стояние“, боклуците се изхвърлят по двора или направо на улицата и пр.17 Картината на санитарното състояние на София до 1897 г. (реконструи­ рана по рапорт на директора на градската „санитарна част“) трябва да предизвика гордост от постигнатия в града прогрес за петдесет години от Освобождението (през 1927 г.). Картината се рисува така: град с турски облик; стари паянтови постройки, строени без план и ред; обърнати накъде да е сгради върху места с всякаква форма; неотводнена почва и поради това - влажни и мухлясали долни етажи; здания без светлина и вентилация; външни нужници с дървени огради и нециментирани ями; изливане на по­ миите по дворовете и улиците, неоградени и замърсени със смет дворове; цели плувнали в блата квартали, като „Ючбунар“ например; замърсени ме­ сарници, кебапчийници и фурни по стар тертип („прислужниците им седят по турски по широките тезгяхи, чистят си краката, пощят се и спят по тях“); липсват хали, салхан (кланица) в самия град на Княжеската река под Шарения (дн. Лъвов) мост; пазар за добитък в центъра, вонящи сушилни на кожи, кожарници и сапунджийници в града; мнозинство от бедно и дри­ паво население, въшлясало и събиращо се по „разни живни, кафенета, кръчми и тунели“; единствена баня (и пране на дрехи в женското отделе­ ние); водопровод с витошка вода от Бояна, част от който до 1898 г. бил

16 По санитарната част. Доклад до Негово Височество. - Държавен вестник, № 97, 1883, с. 897. 17 Гримм. О бзор на санитарното дело в Княжество България. - Държавен вестник, № 140, 9 дек. 1882; Окс, Борис. Годишен отчет за санитарното състояние на Разградски окръг. - Дър­ жавен вестник, № 40, 20 апр. 1882.

1

108

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2._________ ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВКО ДЕЛО.

„обикновен зидан канал, покрит е плочи, междините на които измазани с кал, разпукана на много места, отгдето влизала и излизала вода в каналите и замърсявала водата за пиене“; липсват площади и градинки; гробищата в града са неоградени.18 Именно в тази София Константин Иречек загубва галоша си в калта пред Народното събрание; същата през дъждовния сезон той нарича „бъл­ гарска Венеция“.19 Кметът на Варна в доклад до градския общински съвет от 1904 г. обръ­ ща внимание (разбира се, безрезултатно) на необходимостта от изгражда­ не на канализация в града, понеже помийните води и изпражненията се из­ хвърляли в ями по дворищата на къщите, откъдето нечистотиите се про­ смуквали в почвата и отивали в кладенците, създавайки зараза от тифус и други болести.20 Положението в селата не било по-добро въпреки по-малобройното на­ селение. В доклад от 1891 г. на директора на Гражданската санитарна ди­ рекция четем за санитарната обстановка в селата в Силистренски окръг: Грамадните боклуци от ден на ден се увеличават и в дъждовно време от кал и тиня селските улици са непроходими, и като ги напече слънцето, те изпускат тогава една особена своего рода миризма, от която се зара­ зява цялото село, отгдето и избухват разните болести.21

Врачанският окръжен лекар, който иначе признава известен напредък в планирането на селищата, т.е. в прокарването на прави и широки улици, описва тяхното състояние в поверения му район през 1910 г. така: По улиците в селата в дъждовно есенно и пролетно време става невъо­ бразима и неизгазими кал, а и в градовете е почти същото, защото с много редки изключения улиците в градовете не са павирани, ами са един вид шосирани и покрити с един вид чакъл, който се състои пове­ чето от пръст с дребни варовити камъни и пясък, че в дъждовно време се образува особен слой от кал, малко или повече рядка, а в сухите вре­ мена на годината се образува също такъв слой прах, който от вятъра се образува и носи на цели облаци.22

18 Цитирано по Икономов, Д. Народното здраве..., 327-328. 19 Иречек, Константин. Български дневник 1879-1884. Т. 1. С., Хр. Г. Данов, 1930, с. 2120 Доклад от кмета на град Варна до Варненския градско-общински съвет по благоустрой­ ството на града (от Д. Перелингов). Варна, 1904, 8-10. 21 Доклад до г-на министъра на вътрешните дела (от директора на Гражданската санитар­ на дирекция д-р Жечев). - Държавен вестник, № 166, 1891, с. 18. 22 Годишен отчет за 1910 г. на врачанския окръжен лекар, с. 12.

р^дВ А т р е т а . О б щ е с т в е н а х и г и е н а

109

Голям и типичен замърсител и източник на зарази били градските клаЛйИИ- Проблемът за хигиената тук идвал от водите, в които се миело месот0 на закланите животни, както и от животинските отпадъци. От един са­ нитарен доклад от 1899 г. разбираме как е изглеждала софийската кланица, преди да се постигне подобрение с изместването й вън от града: Салханата допреди две години се намираше в града по течението на Княжеската река - по-долу от Шарения мост. Клането ставаше под един навес, постлан някога с цимент, който отдавна беше изкъртен, а дупките изпълнени с миризливи остатъци от изклания добитък. Около навеса течеше една вада, в която плуваха черва и други непотребни ча­ сти от добитъка. Без отвращение човек не можеше да гледа на мръсо­ тиите, в които се намираше предназначеното за столичното население месо. В протоколите от санитарно-техническата комисия е отбелязано, че измиване на месото е ставало в мръсната вода във вадата, в която са плували развалените и хвърляни остатъци от добитъка.23

За салханите в Сливен четем следното (в отчет на градския лекар за 1902 г.): При всичко, че са построени до р. Коруча, но пак не може да се поддър­ жа в тях нужната чистота, защото няма отделни павилиони за клането на добитъка, а всичко е складирано на едно място. През тях протича во­ дата от уличните вади, която вода, като захванете от м. Мангърска и свършите с р. Коруча, събира всички нечистотии през града и дохожда най-сетне до касапниците, гдето е предназначена за измиване нечисто­ тиите от вътрешността на заклания добитък, а също и за миене на помещенията.24

Опасност от зараза създавали и гробищата, особено когато не били за­ градени и гробовете се копаели плитко, което правело възможен достъпа на животни до тях, или когато води минавали наблизо и се замърсявали от Умрелите, разнасяйки болести.25 23 Ораховац, Петър. Санитарката организация..., 10-11. 24 Съев, С. Годишен отчет за бита и санитарно-хигиеничното състояние на гр. Сливен през 1902 г. - Летописи на Лекарския съюз, 1, 1903, 402^-21, цит. на с. 410. През 1911 г. тази кла­ ница продължавала да бъде в същото състояние, както се вижда от Годишен санитарен отчет На Бургаския окръг за 1910 г. (д-р Паунчев). Бургас, 1911, 53-54. Споменават се и 7 замър­ сяващи и зловонни табахани (за обработка на кожи) в самия Сливен, а също салхани в градо­ вете Бургас, Айтос, Котел, Ямбол, Карнобат, Анхиало, Созопол и др. 25 Кушев. Санитарен отчет за Русенския окръг.... 46; Тончев, С. Отчет за санитарното състояние на Д обричката..., с. 87.

А

110

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2._________ ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.

Примерите могат да бъдат допълнени с още и още отчети и изложения на лекари от разни места и години (също от мемоари и местни истории) където редовно фигурират прах и кал, помии и боклуци, разлагащи се тру„ пове на животни и смрад и евентуално някои „забележителности“ на сели­ щето, като голямо блато или дупка, замърсена река, разградено гробище и др.под. Главно силните дъждове и пороите, ако не се броят кучетата, сви­ нете и гаргите (в ролята на „санитарна полиция“), служели за един вид ес­ тествено прочистване от нечистотиите.26 Общественият и политически деец Петър Тодоров внася известна „художествена“ трактовка и чувство за зловещото, като обобщава (през 1908 г.) куп санитарни материали и свои наблюдения: Толкоз малко взискателно към непосредствената обстановка, нашето население е нехайно до престъпност към по-далечните условия на не­ говия живот. Дворовете, улиците, площадите са препълнени с гниещи материали, гробът на които би бил само метла и прах. Купища смет труфят перифериите, ако не и централните части на повечето градове, разложителният процес на който причинява всеобщо омърсяване. Цели улици отгизват от помийни потоци и фекални материи, които, преди да заразят близката бара или река, чумосват съседните квартали. Отход­ ните места, и не само в нашите села, са обърнати на страшни ями за за­ раза. Собствено, като локални пунктове, в повечето селски къщя те почти не съществуват. Мърси се из всички по-отстранени ъгли на дво­ ра или улиците и екскрементите, посредством животните особено, ста­ ват свирепи агенти за повалянето на цели фамилии, даже за измирането на по-голямата част от тях.27

Цитираните места са повечето от епохата преди войните. Това е време­ то, когато лекарите правят пионерски усилия да подобрят хигиенната си­ туация, а заедно с това - да създадат у населението чувствителност към хигиената, да „повдигнат“ неговото съзнание и култура, както се е казвало. Хигиенните съвети като местна санитарна власт трябвало да въвлекат в са26 Отчет за санитарното състояние на Трети инспекторски..., с. 34, 106-107. П о-специал­ но тук за градовете Лом, Горна Оряховица и Лясковец през 1909 г., но и общи размисли за българските села и градове; Василев, Т. Отчет за санитарното състояние на П ещ ерската..., с190; Отчет за санитарното състояние на П ещ ерската... (от д-р В. Георгиев), 29 -3 0 ; Отчет за състоянието на Плевенското окръжие в икономическо, земледелческо, промишлено и други отношения през 1891 и 1892 години. Плевен, 1892, с. 8; Кушев. Санитарен отчет за Русен­ ския..., 730-731; Драмов, В. Бележки по санитарното състояние на К урт-Бунарската..., с189; Годишен отчет за 1910 г. на видинския окръжен лекар, е. 11. Вж. също Табаков, СимеонИстория на град Сливен. Т. 3. С., 1929, 158-159; Симеонов, С. Русе в миналото и днес. Русе, 1929, с. 55. 27 Тодоров, Петър. Бюджетни очерки (Медицинският ни бюджет), 860-861.

fJIABA TPETA' ° Ь|1Ч:('ТВЕ||А ХИГИЕНА____________________________________________________________ Ш

нитарното дело и общинското самоуправление и да направят причастни П0 'ШиРок КРЪГ от хоРа- Но лекарите най-често не срещали съдействие от страна на местните власти и решенията на самите хигиенни съвети бивали игнорирани (както се вижда по множество лекарски отчети). Все пак в от­ делни случаи по-енергични лекари постигали значителни резултати. Или пък случайни обстоятелства, като споменатата опасност от холера през 1909 - 1 9 10 г., водели до раздвижване на властите и взимане на хигиенни мерки, макар и временно. По-нататък войните влошили икономическата и социалната ситуация и санитарното дело задълго заглъхнало. По-осезаем санитарен прогрес се набелязва през 30-те години на XX в.

ОБЩЕСТВЕНИ И ИНДУСТРИАЛНИ ЗАВЕДЕНИЯ Лекарите и санитарните власти се занимавали и с хигиената на разните об­ ществени (търговски и други) и индустриални заведения, държавни и об­ щински сгради и пр. За нечистотата в ханищата, кръчмите и гостилниците е писано много. Дървениците, мръсотията и миризмите били типичен „акомпанимент“ в местата за пренощуване. Ето как Иречек описва типич­ ните градски хотели и гостилници непосредствено след Освобождението (по-добри имало само в София, Пловдив и Варна): Другаде и градските гостинници са пак първобитни прости ханища по стар образец: масивно дървено четириъгълно здание с голям двор по средата, пълен с добичета и талиги. Една широка сенчеста галерия с дървени стълбове и с глинен под окръжава двора покрай първия кат. По нея има издадени места за миене; хората се мият „coram populo“, чрез поливане на ръцете с ибрик. От галерията се влиза в стаите, така също с глинени подове и прости мобили, пат [одър], маса и стол; но то­ ва вече е напредък, защото ние често сме спали на рогозки и губери. Крайно неприятна е проникващата навсякъде миризма от оборите на долния кат. За някои от тия ханове, чиито стопани, повечето власи или гърци, се мъчеха да бъдат услужливи и говорливи, аз имам добър спо­ мен; в други пък ханове пътникът, посред отвратителна мръсотия и нощно мъчение от ненаситните гадини, с най-голямо нетърпение очак­ ва да се съмне.28

28 Иречек, Константин. Княжество България. Пловдив, Хр. Г. Данов, 1899, с. 273. За хи гиенното състояние на хотели и Стефанов, Хр. Опасността от хотелското легло. - Съвремен на хигиена, 5, 1911, № 10, 361-362; Пътни бележки върху хигиеническото положение на Бъл гария. - Медицинска беседа, 4, 1898, № 4, 235-242.

112

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2._________ ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.

Характерно за множеството кръчми било занемаряването и на най-елементарните изисквания за чистота и сервирането в мръсни съдове; придру. жаващите пиенето мезета също били изложени на замърсяване. Околий­ ският лекар на Балчик предава типичната картина на хигиената в питейни­ те заведения при обиколката си по селата през 1910 г.: Под тезгяха има един съд с вода - газено тенеке, гювеч или цинкова ко­ фа, - в който се плакнат чашите; един пак такъв съд с вода за пиене, ня­ коя паница с „мезе“ и няколко мръсни пачаври за бърсане на масите, тезгяха и пр., издаващи една специфична миризма. [...] Когато някой от посетителите изпие ракията си, кръчмарят взема чашата, изплаква я в гореспоменатия съд и я захлупва на тезгяха, а остатъците от мезето из­ сипва в общия съд. [...] Кафето се приготовлява и поднася по същия начин; чашките се изплакват в един гювеч, водата на който през целия ден не се променява и към вечер тя става черна и мътна като кафе. След изплакването чашките се бършат с една кърпичка, която придобива цвета на кафето. [...] За да бъде картината по-пълна, трябва да изтък­ нем и тоя факт, че при почти всички селски питейни заведения има и отделение за бакалски стоки, съединено непосредствено с кръчмата. Бакалинът е същият кръчмарин, който, като налее газ, масло или кат­ ран на купувача, минава в кръчмата да прави кафе, да поднася на посе­ тителите вино и др. пития.29

Сладкарниците и фурните за хляб са други обществени (и заедно с то­ ва „индустриални“) заведения, които попадат под погледа на санитарните власти. При инспекцията на 38 сладкарски заведения през 1911 г. инспек­ торът по труда Стилиян Кутинчев констатира „утешителен за обществена­ та хигиена“ начин на приготвяне на сладките само в едно заведение, а ос­ таналите „повече или по-малко представляват печална картина на погнусение“. Ето неговите потресаващи описания на някои столични сладкарници: Във фабриката за бонбони на „Ж“ отделението, дето се правят приварките, е едновременно входна врата на крайно мръсен нужник, отдето мръсотиите се оттичат по земята в самото отделение. Там пак е скла­ дът за въглища; там е умивалникът. Отделението е тясно, без светлина и в него владее вечна мръсотия; вода, кал по земята, воня. Момичетата работят боси, за да не си цапат обущата и чорапите. Другото отделение се сношава непосредствено с гореописаното и е без потон - на гола 29 Д рамов, Б. Хигиената в питейните заведения. - Съвременна хигиена, 4, 1910, № 234-238, цит. на 235-236. Вж. за една селска кръчма в Софийска околия през 1898 г. Василев, Т. Из дневника..., № 5, 312-313. За същото време се отнасят констатациите на Ораховац, Пе­ тър. Санитарната част в Ловчанский окръг, № 2, с. 48. Вж. също Нейчев, Х аралампи. Питей­ ните заведения у нас. - Обществено здраве, 3, 1920, № 6, 169-174.

р л д В А т р е т а . О б щ е с т в е н а х и г и е н а ______________________________________

113

земя. Част от персонала е въшлив, а почти всички са нечистоплътни. [...] В тая работилница отделението, наедно с нужника, трябва да бъ­ дат безусловно затворени, ако санитарният лекар иска да опази публи­ ката да не яде бонбони и карамели с фекални материи от нужника... Момичетата си пипат замърсените крака и пр., пипат на земята свале­ ни неща, падат даже карамели и после ги увиват, а публиката ги яде спокойно...30

Следва извадка от констатациите на д-р Личев, придружил инспектор Кутинчев в една от сладкарниците: В брашното имаше фекални материи от мишки и самото брашно вече нагарчаше. Персоналът беше крайно нечист. Облеклото на единия се състоеше от вълнена антерия с гайтани, непрана може би никога, лъще­ ше от мазнотия. Ризата на същия, придобила вече шоколаден цвят, олепена със захар, лой и др., затвърдяла като пита. От гащите му останали два мръсни крачоли, средната част съдрана на няколко места. На баня не помни кога е ходил. Ръцете му до лактите са зацапани и замърсени от кир и чернило на съдовете. Цялото му тяло бе нечисто, нокти неизрязани и потънали в „траур“ от кал. Вонещи боси крака с половин обуща. Глава неостригана порядъчно и по нея въшки и гниди. Другият работник бе в шаячни чашири (потури). При разпасване на учкура - между гън­ ките бягат купища бели стада от гниди и въшки. Чаширите си никога не свалял при спане, понеже нямал други дрехи. Риза и гащи не е променял, откакто е на работа в работилницата. Около три месеца косата си не е стриган, понеже нямал пари. Същият работник държеше в ръцете си ле­ ген с шоколадена каша и разбиваше кашата, като подпираше легена о пояса си... Ужасия и страх облада и двама ни. Такава нечистотия не мислех, че ще видя в една от първите столични сладкарници.31

Пак там Кутинчев описва един оригинален метод за производство на небет-шекер (жълта захар) в Татар-Пазарджик, а именно: казанът със за­ харта се оставял за изстудяване в сандък и за по-добра кристализация се затрупвал с тор от добитък, който за целта се доставял от ханищата за шекердокийниците „като важен фактор за доброкачественото производство на Жълтата захар [небет-шекера]“. Наблюденията си за състоянието на хлебопекарните (през 1908 г.), чес­ то взимани под наем от македонски бежанци, споделя д-р Петър Цончев:

30 Кутинчев, Стилиян. Нашите сладкарници и обществената хигиена. - Съвременна хи­ гиена, 5, 1911, № 2, 68 -7 3 , цит. на е. 71. Описани са и ред други сладкарници. 31 Пак там, 70-71.

114

бълга рско то

ОБЩЕСТВО. Т. 2.

ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.

Тези бекяри бездомници поддържат около себе си такава чистота, че с открит език е стеснително да се говори: ръце нечисти и постоянно с „траурни“ нокти; лице като че ли вода и сапун не е виждало никога; ко­ са чорлава, нестригана, по която не е рядкост да се наблюдават движущи се организми, предмет на известен отдел от зоологията; дрехи чер­ ни, нечисти, с които се и работи, и спи, и разнася хлябът. След горното всеки може да си въобрази какви не примеси към хляба може да дава та­ къв работник при замесването му; а като се вземе предвид и самото за­ ведение какво е, намирането в хляба на клечки, влакна от чувалите, кал, буболечки и др. не само че не е чудно, ами и много просто е обяснимо. [...] Работниците от тия хлебопекарници при разболяването си остават пак в заведението, докато стане невъзможно тяхното гледане от други­ те, и се изпращат на лечение в болницата. Ние сме намирали тифузни работници в края на третата неделя да лежат във фурната и по наше настояване са изолирвани в болницата. Здравите работници, които прислужват на заболелите си другари във всичко, без дезинфекция не, ами и без да си измият ръцете с проста вода, подават на хората хляб и пр.32

В здравната литература могат да се намерят картинни описания на не­ чистотията в бръснарници,33 пътнически вагони34 и пр. При подобни сани­ тарни описания следните хигиенни претенции към софийските млекопродавници и млекопивници от 1930 г. изглеждат прекомерни и явно отгова­ рят на едно по-високо фактическо състояние на хигиена: Често ни се е случвало да виждаме в големи млекопивници, как прибо­ рите, употребявани от едного, се поднасят на друг, без да се измиват, а само се изтриват в „бялата престилка“, като голяма част от нечистотии­ те се оставят по тия прибори. Това особено се забелязва по вилиците, които чрез изчистване не се освобождават от нечистотиите, намиращи се в промеждутъците. Във въпросната „бяла престилка“ освен вилици­ те се бършат систематично ръцете, а също и потта от лицето през го­ рещите летни дни. Нещо повече, имало е случаи, когато персоналът, за който е думата, използва същите „бели престилки“ вместо носна кърпа, несмущаван от масата посетители на заведението.35

32 Цончев, Петър. За хлебопекарниците у нас. - Съвременна хигиена, 2, 1908, № М, 345-350. Вж. за хлебопекарниците също Ненов, Васил. Нашите хлебарници и пекарници. Съвременна хигиена, 5, 1911, № 6, 211-217. 33 Михайлов, Д . Нашите бръснарници. - Съвременна хигиена, 3, 1909, № 3, 90-95; Стра­ ница из историята на хигиената. - Здраве, 5, 1906, № 10, 609-614, особ. с. 612. 34 Голосманов, Иван. Борбата с праха в пътническите вагони. - Съвременна хигиена, 4, 1910, № 3—4, 100-110. 35 Йорданов, М. Млекоснабдяването в градовете във връзка с хигиената на млякото. С., 1930, 46-47.

рлдВА т р е т а . О б щ е с т в е н а х и г и ен а

115

Липсата на специално строени административни сгради непосредствено след Освобождението налагала наемането на неподходящи сгради от частни лица за тези цели. Окръжни управления, градски съвети, болници, телеграфо-пощенски станции, училища, затвори и пр. се помещавали в сгради, малк0 от които отговаряли на изискванията на хигиената. Дори централните ми­ нистерства отначало се разполагали в крайно неудобни сгради с по няколко стаи. Както може да се очаква, работата в подобни условия лесно водела до заболявания на служителите - анемия, туберкулоза и пр. Хигиенното със­ тояние на училищата и условията за учене, телеграфо-пощенските станции и условията на работа там, на болниците и пр. са дадени на съответно място; за състоянието на затворите също се говори специално другаде. Индустриалните предприятия (частни и държавни) и условията на труд на работниците са предмет на особено внимание и изучаване от страна на социално настроени лекари и общественици, също на държавни инспекто­ ри във връзка с работническото законодателство. Заедно със социалните болести това е сърцевината на т. нар. обществена (социална) хигиена.36 В този контекст ни интересува предимно фабричната хигиена. За условията на труд в килимарската индустрия в Панагюрище от нача­ лото на XX в. (1905 г.) разполагаме с описанието на Илия Янулов и Кр. Натов. Оживеният преди Освобождението промишлен център запада и се превръща в „музей на невиждана сиромашия“. На този фон е фабриката, по-скоро манифактура с ръчни станове, за чиято сграда самият фабрикант казвал, че „за овчарница не става“ - пробита отвсякъде, с оголен скелет, който можел да рухне, а през зимата студът навлизал безпрепятствено.37 Тя става зловещо известна с масовото заболяване и измиране на работнички­ те от охтика. През 1903 г. градската лекарка прегледала 39 произволно взе­ ти момичета от фабриката и констатирала, че само 2 от тях са здрави, а ос­ таналите - скруфольозни, гръдноболни, малокръвни и пр.38 От 1901 до 1904 г. от туберкулоза умрели 25 работнички, които заразили и десетки свои братя и сестри. Надигналият се в града протест против фабриката убиец стигнал и до Върховния медицински съвет и на фабриканта била на­ 36 Киров, Д . Идеята за солидарността в социалната хигиена. - Демократически преглед, 4, 1906, № 5, 505-511. 37 Янулов, Илия. Килимената индустрия в Панагюрище и нейните условия на труда. Списание на Българското икономическо дружество, 9, 1905, № 7, 433-442, особ. с. 435. Вж. и Натов, Кр. Килимената индустрия в Панагюрище. - Демократически преглед, 1, 1902-1903, № 19, 372-376. 38 Извадка от рапорта на панагюрската градска лекарка за този преглед четем у: Натов, Кр. Килимената индустрия..., с. 375 (от 39 работнички - 2 здрави, 15 слабогръдни, 10 мало­ кръвни, 3 скрофульозни, 3 с настинка, 3 с очна болест, една с нервна болест, една със стомашНа болест, една с кожна болест, една общо телесно слаба).

116

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2._________ ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ. ЗДРАВНО ДЕЛО.

ложена нищожната глоба от 25 лева. Последният пренесъл част от стано­ вете в частни къщи при още по-нехигиенични условия и апелирал към Ок­ ръжния хигиеничен съвет в Пловдив, който отменил глобата и така в зда­ нието продължила да се помещава фабриката. Нечовешките условия на труд в държавна мина „Перник“ към 1909 г. са описани картинно от д-р Личев. Един санитарен детайл от тях са усло­ вията в казармените помещения за почивка и спане на работниците (за по няколкостотин души): без канализация на водите и нечистотиите, безраз­ борно нахвърляни нужници, а работниците - „напластени и натъпкани ка­ то сардели“, почивали върху голите дъски или върху влажен тухлен под.39 Особен интерес представляват рапортите на Стилиян Кутинчев (дълго­ годишен инспектор на труда) за хигиената и условията на труд в голям брой фабрики и работилници, резултат от извършени от него инспекции по труда от 1910 до 1914 г.40 По-нататък ще цитираме някои съдържащи се там описания и данни. През 1910 г. Кутинчев посетил и ревизирал общо 137 заведения в 22 града, за които констатира, че и „при най-снизходителен оглед към прин­ ципите на хигиената“ 52 са „вън от всяка хигиена, за която може да ста­ ва дума“, само 3 заведения са отлични в хигиенно отношение, както и Държавната печатница; а останалите 81 заведения могат да бъдат смет­ нати за търпими.41 В частта за хигиената от същия рапорт четем за нужниците: В бонбонената фабрика М. [в София - б.а.] има два съседни едно на друго дъсчени нужници, но те нито могат да служат за някакви морални цели, нито пък се ползват определено. Кибритената фабрика [в Косте­ нец - б.а.], която има най-голяма смесица от мъже и жени, не само не е спазила духа на чл. 12, но както бях изложил в един специален рапорт, тя е отишла до оная степен на безогледност, че нужниците й представ­ ляват една мизерна гледка по отношение даже и най-елементарните принципи на чистотата и морала. Те служат еднакво за мъже и жени и тъй са задръстени от купища, че нито вратите им могат да се притварят,

39 Личев, Т. Хигиеничните условия на работниците при мината „Перник“ , заболяванията, техните причини и отстранението им. - Съвременна хигиена, 3, 1909, № 1, 17-22, особ. с. 20. 40 Кутинчев, Стилиян. Условията и защитата на труда в България. Инспекции и анкети. (Рапорти, представени на министъра на търговията, промишлеността и труда през 1910-1915 години). С., 1919. В предговора авторът казва, че въпреки неговите настоявания нито един не­ гов годишен рапорт не бил публикуван от Министерството на търговията, промишлеността и труда (а някои дори и не били четени). Отпечатването на рапортите се дължи на случайния факт, че той става директор на Държавната печатница. 41 Кутинчев, Стилиян. Условията и защ итата..., 242-243.

рЯ д В А т р е т а . О б щ е с т в е н а х и г и е н а

117

нито са проходими. Подобни нужници срещнах на много места, и то в най-ужасния смисъл на думата!42

За работническите спални при Кибритената фабрика (в Костенец) се казва: За да се има по-ясно понятие за тая работническа казарма без кревати и легла, трябва да изложа следния куриоз. През време на лятошната индустриална анкета, наедно с чиновника от Дирекция на статистиката г. Хар. Грашев, отидохме да измерим кубатурата и на работническите жи­ лища при фабриката. Но ние бяхме тъй немилостиво нападнати от без­ бройно число бълхи, че моментално избягахме навън. Една прислужни­ ца ни изтупва с метлата близо около един час из двора, събличахме и из­ чистихме всичките си горни дрехи, но безполезно; тъй бяхме нападнати, че нямаше незасегнато по тялото ни място, включително джебовете ни, портфейли, кърпи, между листовете на книжата из джебовете, джилетка, риза, чорапи - навсякъде. [...] И тая случка не била само с нас. Жената, която ни измиташе от бълхите, ни разказа, че няколко дни преди случ­ ката с нас, по случай вестникарската анкета, която фабриката бе устроила, били натоварени две работнички да измият и почистят работ­ ническите жилища. Но и те били тъй ужасно нападнати от бълхи, коси­ те на главите, дрехите и пр. били тъй напълнени, че са си скубали коси­ те от ужас и посред най-големи страдания били изпратени в село, като им дали седмица отпуск, за да се изкъпят, изчистят и дойдат на себе си.43

От инспектираните през 1911 г. общо 236 заведения в 6 града Кутинчев намира за хигиенични и сносни като работни помещения 122; 103 пред­ ставлявали по-голяма или по-малка опасност за здравето на работниците. От посетените през 1912 г. общо 168 индустриални заведения в 6 града в Бургаски окръг в момента на ревизията 141 се оказали „с непорядъчна чистота, а потънали в кал, прах, паяжина, купища боклуци, локви, мръсна вода и пр.“. При инспекциите през същата година на 133 индустриални и занаятчийски заведения в 9 града в Старозагорски окръг и в Пловдив не­ хигиенични се оказали 49 (в това число 8 „неподлежащи на оценка“ - тух­ ларници и спиртни фабрики), търпимо хигиенични - 72, хигиенични - 12.44 През 1914 г. Кутинчев инспектирал 97 заведения в 7 населени места (в Русенски, Варненски и Шуменски окръг). От тях само 26 заведения се под­ държали чисти, останалите 71 били „олицетворение на културата на госпо­ даря и работника“. По отношение на жилищните условия четем следното: 42 Пак там, с. 239. 43 Пак там, 2 4 0 -2 4 1. 44 Пак там, данните съответно на е. 284, 339, 359.

118

бълга рско то о бщ ество .

Т. 2.

ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.

Русенската захарна фабрика е построила и строи нови работнически жилища, но за съжаление те като че ли не се предназначават за човеци. Такава е тяхната архитектура. Тъмни, с високи малки прозорци, с нисък терен, лишени от удобства за чистене, с централни високи стени. Напо­ добяват холандските обори, но далеч не достигат хигиената и на хо­ ландските обори. [...] Жилищата при стъкларската фабрика в Гебедже [Белослав, Варненско] са характерни. Четиридесет маджарски семей­ ства са поместени във върволица малки кутийки-стаички с мизерна об­ становка. Има стаички с по 11, 9, 7 души, на които една се пада по 3-5 кубически метра въздух. А някои от семействата си хранят кокошките, патиците и свинете в стаите. Водата от прането и помията се пръска от прага навън - по начин, най-безогледен за хигиена и чистота.45

Инспекцията на 121 заведения в Търновски окръг и Шумен през 1914 г. констатира, че почти половината са нехигиенични (от тях 9 търпими, но пък 8 подлежат на затваряне). Авторът ни въвежда в работническите жи­ лища в една уж образцова фабрика в Габрово: Надникне ли окото вътре в тия сгради, сърцето наново се трогва от ужасната гледка. Паяжини кръстосват не само стени и тавани, а самите входни врати на спалните. Прах, отбросъци от храна, всевъзможни бо­ клуци по коридори и стаи, под одърите - истинско бунище. Стените опушени, постелките - истински дрипели. [...] И характерното е, че ос­ ветлението е електрическо! Има и бани! Но тия тъй наречени „бани“ не съществуват, защото са развалени, а служат за пералня и при тая тяхна съдба те са вместилища на всевъзможни дъски, дърва, корита, торби и пр. А нужниците - никога да не помисли човек да ги използва. Мириз­ мата им се разнася по целия коридор и се смесва с тая, която издават жилищата.46

При инспекциите (190 заведения) във Видински и Врачански окръг през 1914 г. е констатирано следното: 109 изцяло хигиенични, 81 нехигие­ нични (42,6%), от които подлежащи на затваряне 7. Инспектираните заве­ дения били дребни, занаятчийски и при тях нямало специални работниче­ ски жилища: Но в замяна на това почти всяка работилница, в която има чирачета от село, служи и за спалня, а някъде са преобърнати на кухня. Най-често чирачетата спят по дъските, на голата земя, или по масите. Срещат се обаче и дървени кревати. Други спят в специални галерии, направени 45 Пак там, данните на с. 393, цит. на 393-394. 46 Пак там, данните на е. 411, цит. на с. 414.

Сл а в а т р е т а . О б щ е с т в е н а х и г и е н а

119

до тавана е 50-60 см височина. А в Оряхово чирашките легла приличат на висящи кафези, съградени в един от ъглите при тавана.47

За подобно състояние на нещата Кутинчев вини работодателите и дър­ жавата, но и самите работници, повечето от които ходели крайно занема­ рени, мръсни и въшливи и не поддържали никаква хигиена в работилни­ ците и работническите жилища.48 Може би понеже никак не идеализира ра­ ботниците, той не е любим на комунистическите историци.

ЖИЛИЩА Строежът и подредбата на градското и селското жилище и тяхното разви­ тие са подробно описани от етнографи, лекари, публицисти и др.; тук те ни интересуват най-вече с хигиенните условия и начина на живот. Имало раз­ ни типове жилища, различаващи се по форма, големина, материали, вът­ решно разпределение и пр.49 Най-примитивни били т. нар. уземни (или троглодитски) жилища - землянки, които се срещали в Ломско, Кутловишко, Оряховско, Никополско и Плевенско. Етнографът Димитър Маринов по­ сочва наистина не особено голямата разлика между бордел, който се със­ тои само от един трап, покрит отгоре със земя, и ижа (или уземна къща), която е нещо „по-съвършено от бордела“, а именно: ... и ижата е в земята, като дупка, но тая дупка е по-широка и има от­ делни още дупки, които се наричат стаи, и то стая за спане, стая за кътане на нещата за облекло и нещата за ястиво и вариво. Изобщо ижата е дупка, която има по-големи удобства.50

Едно описание на тези къщи в Ломска околия от отчета на окръжния лекар за 1908 г. ни въвежда във вътрешната обстановка: 47 Пак там, данните на с. 434, цит. на с. 435. 48 Кутинчев, Стилиян. Българското работничество...,110-111. 49 Вж. например доброто и систематично описание на Георгиев, Георги. Освобождението и етнокултурното..., 129-156. Авторът разглежда настъпилите в края на 80-те и през 90-те го­ дини на XIX в. промени в градската къща, при което различава „едробуржоазна къща“ (с „ев­ ропейска архитектура“), „дребцобуржоазна“ или „народна градска къща“, „пролетарска къща“, колективни жилища (за даване под наем); при селската къща се преминава от едноделна към двуделна и многоделна. 50 Маринов, Димитър. Градиво за веществената култура на Западна България. - Сборник за народни умотворения, наука и книжнина, кн. 18, част 2, 1901, 1-201, особ. 9 -2 0 , цит. на с. 9. Вж. и Бассанович, И. Материали за санитарната етнограф ия..., 43^45; Гунчев, Гунчо. Уземните къщи в Дунавска България. - Годишник на Софийския университет. Историко-фиЛологически факултет, т. 30, 1934, 1—76, особ. 12—14, 19-20. Преброяването от 1888 г. дава

120

бълга рско то о бщ ество .

Т. 2.

ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.

Селското население живее или в надземни къщи, или в „бордеи“ (къщи в земята). Бордеят е изкопана дупка в земята, покрита отгоре със сла­ ма, кукурузени стъбла и земя; отвътре е разделен на 2-3 отделения, в едното, наречено „къщи“, държат покъщнината, брашното, кацата със зеле и пр., тук е и огнището с широк комин за дима, светлината и венти­ лацията; другото отделение - „собата“ - служи за спане зимно време, отоплява се с желязна печка, подът му е пръстен, влажен, мръсен, ос­ ветлява се с едно или две малки прозорчета, залепени с книга или стък­ ло; третото отделение е за добитъка. В такива бордеи живеят обикно­ вено циганите и крайно бедните българи.51

Зимно време домашните животни - птици, свине, овце и биволи - често се държали „вкъщи“, т.е. в помещението с огнището. Как се е живеело в подобни жилища и при каква хигиена, дава представа известният със санитарно-етнографско изследване на Ломски окръг д-р Бассанович: Подобни бурдели са обикновено ниски, тесни, тъмни, напълнени с не­ чист, вонещ въздух, прах, дим, разни насекоми - особено безбройни бълхи. В тях владее не само влага от почвената вода, но и прониква в тях почвеният въздух, а с него заедно и известни количества - особено в летните и есенните месеци - въглена киселина, която разваля още по­ вече къщния въздух. В тези малки, тесни „соби“, на които простран­ ството не съответства никак на числото на обитателите, въздухът бива, особено зиме, до невъзможност развален от примес на сернист водо­ род, въглена киселина, дим, вонящ пот от опинци, навуща и т. н. и не­ съмнено оказва в хигиеническо отношение твърде неблагоприятно влияние на здравието.52

Превърнали се в отживелица и срамен символ на изостаналост и примитивност, подобни жилища бързо намаляват в околиите, където се срещали.53 Типичните и най-разпространени селски (пък и градски) жилища от края на XIX в. и първото десетилетие на XX в. не се различавали особено по план от уземните.54 Скелетът им бил направен от дървен материал, а 213 селища с уземни къщи, общо 19 529 къщи, където живеели 238 000 души. Всички те би­ ли в Дунавска България - от р. Тимок до Свищов. Годишен отчет за 1910 г. на видинския ок­ ръжен лекар, с. 9. 51 Андрейчев, Г. Санитарното състояние на Л ом ската..., с. 242. 52Бассанович, И. Материали за санитарната етнограф ия..., 43-44. 53 Броят на уземните къщи спада от 20 346 през 1888 г. на 14 747 през 1893 г. Вж. Ггоргиев, Георги. Освобождението и етнокултурното..., с. 139. Данните са от Резултати от преброяване на сградите на 1 януари 1888 г. C., 1890, с. 330 и сл.; Резултати от преброяване на сградите на 1 януари 1893 г. C., 1898, с. 283 и сл. 54 Описания на жилището и обстановката у: Бассанович, И. Материали за санитарната ет­ нограф ия..., 45—46, 57; Начов, Никола. Наший селянин. -Н а у к а , 1, 1881, № 6, 447-455, о с о б .

рлдвл т р е т а . О б щ ес тв ен а х и ги ен а

121

Пространството между диреците било изпълнено от плет, измазан отвън и отвътре с шина (или с кал, примесена с животински тор). Някои жилища се строели от кирпичи (непечени), самите те били направени от глина и слама и се измазвали с жълта пръст, смесена с плява и с тор. Този паянтов градеж постепенно отстъпил място на новата гевгирена система (т.е. каменна или тухлена зидария). Стените отвън и отвътре евентуално били белосвани с вар - силно препоръчвана от лекарите санитарна мярка. Подът (рядко дъс­ чен - дюшеме) бил измазван с шина, някъде и с животинска тор, таванът бил от дъски, а покривът се покривал с царевични стъбла и сено (у по-заможните - с керемиди, в планината - с плочи). Иначе тези жилища имали същите две (рядко три) отделения - „къща“ с огнище и комин (и без про­ зорци), където се готвело и стояли продуктите, и „соба“ за спане с еднодве малки прозорчета - стъклени или от хартия със залепени парчета стък­ ло и с капаци. Като трето помещение можело евентуално да има малко ки­ лерче за дрехите. Спяло се най-често на земята, върху козиняви и други черги или (все повече) на големи дървени одри; отоплявали се с железни ламаринени печки или само от огнището, в най-добрия случай с поддържа­ щите по-равномерна температура тухлени печки, като горели дърва или плочки от изсушена тор - тезеци. За осветление в полутъмните стаи слу­ жели лоени свещи, малки тенекиени газени лампи, а като по-добро - спармацетови свещи и по-солидни лампи с петрол. Към къщата били пристроявани обор за добитъка, кошара за овцете, кочина и пр., които можели да бъдат отделно или под един и същи покрив - тогава си обменяли въздуха. Срещали се и двуетажни къщи, особено в балканските села, като долният етаж бил за добитъка, а на горния (с едно или две отделения) живеело се­ мейството. Поради изобилието на дървен материал и камъни балканските къщи често били по-солидни от полските. Градските къщи се правели по същия начин и от същия материал, само че били евентуално по-големи, по-чисти, измазани с вар, с по две до пет стаи, понякога на два ката, долният - с влажна соба за живеене през зимата и с 449-450; Васев, М ихаил. Селските жилища и тяхното подобрение. - Съвременна хигиена, 1, 1907, № 3, 113-118; Отчет за санитарното състояние на Трети инспекторски..., 115-116; Кушев. Санитарен отчет за Русенския..., 731-732, 737; Тончев, С. Отчет за санитарното състоя­ ние на Д обричката..., № 2, 86-87; Петров, Т. Изложение на санитарното..., 14-18; Драмов, В. Бележки по санитарното състояние на К урт-Бунарската..., 287-288; Ораховац, Петър. Санитарната част в Ловчанский окръг, кн. 2, 46-47; Георгиев, В. Към санитарния отчет за 1901 г- на Панагюрската околия. - Списание на Софийското медицинско дружество, 2, 1901, № 7-8, 348-369, особ. 348-351; Андрейчев, Г. Санитарното състояние на Л ом ската..., 242-245; Годишен отчет за 1910 г. на видинския окръжен лекар, с. 9; Годишен отчет за 1910 г. на вра­ чанския окръжен лекар, 15-18, 35; Годишен отчет за 1910 г. на русенския окръжен лекар, 19-21; Василев, Т. Отчет за санитарното състояние на П ещ ерската..., с. 82.

122

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.

ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.

вдълбан в земята зимник. Дюшеметата (пръстени и други) се застилали е ро­ гозки или черги. Срещали се в градовете и селата и по-добри къщи - пошлеми, направени с камък и печени тухли, покрити с керемиди, с двойни стъклени прозорци. В подобни къщи имало и дървени дюшемета, по-добри печки, спяло се на одри или леша с дюшеци и се завивали с юргани (памуч­ ни) вместо с вълнени и козиняви черги. През първото десетилетие на XX в. при строителството на градските къщи навлиза някакъв план, по-специално т. нар. коридорна система, т.е. четири стаи, разделени две по две от коридор. Хигиенните условия в огромния брой жилища били лоши. Подът бил влажен, с разлята от качета и стомни вода. Въздухът се замърсявал от пра­ ха и пушека, от миризмата на размекнатия строителен материал (кал и го­ вежди изпражнения), от отоплението с торови плочи (тезеци от сушена тор), от мухъла и влагата, от сушенето на цървули, навуща, опинци, дрехи и пр. (затова често се придобивал аЩЬгасо818 на белите дробове). Редица нехигиенични обичаи влошавали още повече и без друго лошите условия, особено общото хранене от едни съдове, избягването да се проветрява зимно време (за да не се губи топлина), спането на всички под една завив­ ка, мръсотията на постелките и завивките (често с бълхи) и на непраните и несменяни дрехи, рядкото къпане, а също липсата на изолация на болни­ те. Това улеснявало предаването на заразните болести от един член на се­ мейството на друг и по селата често върлували епидемии. Едно ранно описание на начина на живот на селяните (през 1881 г.) да­ ва представа за изходната позиция, останала дълго време без съществена промяна: Селската къща служи, най-вече зиме, за живеене, за гости, за спалня, за готварница и за перачница; в нея съхнат и опраните дрехи. Нашият селянин води още първобитен фамилиарен живот; той не знае да дели чадата си и къщата, която е служила на двама, служи и когато те станат десет. В нея се прибира той с 3-4 челяди, синове, дъщери, внуци и даже правнуци. Постелята също тъй се икономисва. Една пластина, хвърля­ на на голата, често влажна земя, и една черга са доволно да дадат по­ кой ако не на цялата, то поне на по-голямата част от селската челяд. Ос­ ветлението на къщата става или с кандило, в което горят шарлаган или лой, или с проста тенекиена ламбица, окачена няколко високо над огни­ щето, и която с миризмата на газа иде още повече да омърсява въздуха в стаята. За отопление на жилището няма нищо промислено: огънят на огнището, поддържан нейде с дърва, а там, гдето тези последните лип­ сват - с тезеци, остава едничкий източник на топлината в жилището и в най-силните мразове.55

55 Начов, Н икола. Наший селянин, 449-450. Аналогично у: Бассанович, И. Материали з санитарната етнограф ия..., с. 57.

Гл а в а т р е т а . О б щ е с т в е н а х и г и е н а

123

От края на XIX в. датира едно лекарско описание на влагата и замър­ в шопските селски къщи в Софийско, като явно става дума за осо­ бено тежки случаи (и за задруги):

сяването

Проветряването на жилищата не се извършва никак, за да не излезе топлото от къщи. За икономия на отопление и осветление живеят в ед­ на стая понякога до 30 и повече души. Вечер в такива стаи има във все­ ки ъгъл цяло семейство, на всеки гвоздей по стените са окачени опин­ ци, навуща, мокри дрехи, пачаври, кърпи и пр. Тука са и неомитите до­ машни съдове, и грънците с позеленяло сирене, каци с пиперки, краста­ вици, зелие, круши. [...] В някои къщи заедно с човеците живеят до­ машни животни (агнета, телци, прасци, жребчета, кокошки и др.). Нап­ равени са ниски кочинки, в които са поместени домашните животни, а над кочинките спят децата, които в някои къщи ги има по 10-15 и повече, по причина, че много женени братя живеят наедно. [...] Като вземете всичко това под внимание, ще повярвате, че в някои селски къ­ щи вонята е толкова тежка, щото човек, кога иска да влезе в тях, при­ нуден е да се запре пред вратата, да си напълни гърдите с външен почист въздух, а после да влиза вътре и да не се бави много.56

В дворовете около къщите също изобилствало с нечистотии от живот­ ните, в някой ъгъл се сушал тор (който в полските села се използвал за го­ рене), в двора се изхвърляла и мръсната вода (помията), а при дъжд всичко подгизвало и почвата се насищала с пикоч, гюбре и помия, ставайки източ­ ник на всевъзможни зарази.57 В очерк от 1908 г. за медицинския бюджет и хигиенното състояние изобщо Петко Тодоров обобщава ситуацията така: Ако днешната къща на нашия селянин подхожда вече по-рядко на триглодийски бурдели [...] преобладаващият тип на днешното селско жили­ ще е всекиму познат. Това са преимуществено две стаи, сглобени произволно, без план, мрачкави, влажни, вентилирани случайно или никак. Кухня, спалня, обедна, маза - всичко те. Въздух, задушен от изпарения­ та на множество нечисти тела и дрехи, омърсен от ферментацията на разни продукти, складирани за зиме. Никаква възможност за изолиране-

56 Василев, Т. Из дневника..., № 12, 829-833, особ. 829-831. 57 Нейчев, Х аралам пи. Чистене на селищата. - Обществено здраве, 5 ,1 9 2 2 , № 8,2 3 4 -2 3 8 ; Бассанович, И. Материали за санитарната етнография..., 47-48; Василев, Т. Из дневника..., № 12, 828-829; Годишен отчет за 1910 г. на врачанския окръжен лекар, с. 19; Годишен отчет за 1910 г. на русенския окръжен лекар, с. 21; Годишен отчет за 1910 г. на кюстендилския ок­ ръжен лекар, 15-16.

124

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2._________ ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.

то на опасно заболелия член от многобройната фамилия, съвсем слаба —за лекуването му с по-модерни средства. Болникът, често угасвайки безнадеждно или нападнат от страшна зараза, е проснат между куп здра­ ви хора, яде от общите съдове, плюе къде свърне, като разсява облаци бактерии. С два мотива оправдава простият мозък това състояние: „че ако е писано, болестта ще мине“ и „че открай... тъй е било“.58

Но не бива да се забравя, че цитираните материали са силно критични и атакуват най-ниския хигиенен стандарт. Наред с това в градовете и дори в някои села имало (бегло споменавани в санитарните отчети) и по-добри и удобни къщи с добър ред и хигиена в тях и наоколо.59 Общото впечатле­ ние е, че къщите в балканските села се държали по-чисти от онези в пол­ ските; имали и повече градини и дървета.60 Под въздействие на стремежа за подражание се възприемали и някои подобряващи бита новости. Отходните места представлявали един от най-тежките в хигиенно отно­ шение проблеми. Отначало нужници изобщо не се правели и хората удов­ летворявали естествените си потребности където дойде. Ето едно насите­ но с горчива ирония описание на нужниците около софийските села (от 1898 г.): Нужниците в околософийските села са голяма рядкост. Изпражняват се повечето пъти около жилищата си на отворено място. [...] От друга страна, гладните свине, щом надушат това нещо, изведнъж заобикалят човека и се доближават до него толкова близо и тъй нахално, като че човек има да им дължи нещо. Оказва се, че селяните имат свинете си наместо нужници. Изпражняват се селяните, а от тия калови маси се хранят свинете им, и то с такава борба, щото човек трябва да се пази да не го ухапят. После селяните колят и ядат свинете си. А това е найдоказателен пример, че в природата нищо не се губи: от човека в сви­ нята, а от свинята - в човека отива материята. Няма тогава нужда и от нужници. Може би да Ви става гнусно, но си е така. Затова и дългите глисти (панделките) се срещат много често у селяните. Свинята заразя­ ва човека с глисти чрез месото си, ако то е заразено от глистови заро­ диши, а човекът заразява свинята с глистови яйца, които изкарва с кал­ та си, ако в червата му има глиста панделка.61

58 Тодоров, Петър. Бюджетни очерки (Медицинският ни бюджет), с. 860. 59 Годишен отчет за 1910 г. на видинския окръжен лекар, с. 10; Годишен отчет за 1910 г. на русенския окръжен лекар, с. 20; Годишен отчет за 1910 г. на пловдивския окръжен лекар, с. 15. 60 Отчет за санитарното състояние на Трети инспекторски..., с. 106, 116. 61 Василев, Т. Из дневника..., № 12, с. 832.

[-л а ВА т р е т а . О б щ е с т в е н а х и г и е н а

125

Приучаването на населението да изгражда и използва нужници изисквало намесата на административните и санитарните власти. От изложение­ то на околийския лекар за санитарното състояние на Орханийската околия през 1902-1903 г. научаваме, че под натиска на санитарните власти (и с на­ л аган е на глоби) повече от половината жилища се снабдили с нужници; не така успешна била санитарната акция в Пещерска околия по същото вре­ ме.62 В селските дворове на Ломска околия през 1908 г. рядко имало опре­ д е л е н о място за нужник или помийна яма и естествените нужди се задово­ лявали „по двора, зад плетища или в окопи“.63 Известен поврат (както бе споменато) настъпил през 1909-1910 г., когато опасността от холера нака­ рала властите да предприемат сериозни мерки. Обаче дори с построяване­ то на нужници санитарният проблем се решавал само отчасти, доколкото оставал висящ въпросът за тяхното устройство и почистване. Най-простият вид нужници представлявал просто трап, покрит отгоре с дъски, или два ниски успоредни зида суха зидария, между които бил из­ копан трап. Имало и нужници във формата на дървени кафези; издадени към долове и брегове на реки, като изпражненията се стичали по къси ка­ нали (наричани гиризи) до брега, за да бъдат отнесени от прииждания и по­ рои. Гледката не била красива.64 По-сложна форма на нужник представлявали дълбоки до три метра не­ проницаеми ями, които за целта трябвало да бъдат изградени с два реда из­ печени тухли и замазани с хидравлична вар, а отвън - бетонирани. Но и те, доколкото съществували в някои обществени заведения, като болници, ка­ зарми, жп станции и пр., имали ред неудобства, свързани с образуването на вонящи газове в затворените ями, които прониквали в коридорите и по­ мещенията на учреждението.65 Най-усъвършенствана форма на нужник представлява ватерклозетът, който обаче предполага канализация. Главният проблем преди канализацията бил в чистенето на отходните места. Напълнените ями най-често били заравяни и изоставяни, като за­ мърсявали почвата. Те заразявали водите, създавайки опасност от епиде­ мии от коремен тиф и дизентерия, особено в стари и гъсто населени места.

62 Петров, Т. Изложение на санитарното..., с. 18; Отчет за санитарното състояние на Пе­ щ ерската..., 20-21. 63 Андрейчев, Г. Санитарното състояние на Л о м ската..., с. 243; Бассанович, И. Материали за санитарната етнограф ия..., с. 47. 64 Петров, Т. Нуждниците в Б ългария..., с. 85; Р им аловсш . Годишен отчет за санитарно­ то състояние на град Карлово през 1896 година. - Медицински сборник, 3, 1897, № 5, 3 5 0 355, особ. 354—355; Годишен отчет за 1910 г. на врачанския окръжен лекар, 18—19. 65 Петров, Т. Н уждниците..., с. 87.

126

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2._________ ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.

Чистенето на отходните ями пък ставало в кофи и бъчви или в сандъци върху каруци (впоследствие били въведени пневматични машини за из­ смукване). В София с изгребване и изнасяне на съдържанието на нужничните ями била натоварена специална служба - т. нар. бокчии, която дейст­ вала през нощта, но със съмнителен ефект при използваните примитивни средства (конски коли и сандъци) и лош персонал. В отчета на директора на столичната санитарна служба за 1908 и 1909 г. четем как ставало това почистване: Тези лица си служат при своята нощна професия с един прост дървен сандък, който е натоварен и прикован към кола; последната се тегли от един кон; както сандъците, тъй и колата и конят са много слаби; често се случва, че вместо екскрементите да се откарват и изливат в опреде­ лените за целта ями, изливат се около града, в реките на града или из някои крайни празни места или улици. Сандъците обикновено поради лошата си направа и слабата здравина пропускат течните части из ули­ ците; кончетата, които теглят тези кола, като слаби, в лошо време спи­ рат из пътя за градските ями и стопаните се принуждават, някой път против волята си, да изливат нечистотиите в неопределено място.66

Въпросът можел да се реши само с прокарването на канализация, която има огромно хигиенно значение. Но канализацията била скъпо струващо благоустройствено мероприятие, което не напреднало много до Втората световна война. Общо десетина града се снабдили с канализация, повечето частична.67

ЛИЧНА ХИГИЕНА На описаните дотук хигиенни и здравни условия съответствала и в масо­ вия случай ниска лична хигиена. Авторите са единодушни по въпроса за липсата на навици за редовно къпане у повечето българи, в контраст с хи­ гиенните навици на турското население и със завещаните от турците бани, много от които били занемарени. 66 Отчет на град С оф и я..., с. 38. Същото у: Михайлов, М. Санитарно-хигиеничното със­ тояни е..., 132-133. Според автора било необходимо да се организира служба с метални хер­ метични резервоари и с помпи. В същия смисъл и Ораховац, Петър. Санитарната организа­ ц ия..., 8-9. За софийската канализация и влиянието й върху здравното състояние на населе­ нието през 1928 г. вж. Стоянов, Д . Влияние на софийските канални води върху здравното със­ тояние на населението след вливането им в близките реки. С., 1928, особ. 1-3, 27-30. (Отпе­ чатък от Годишник на Софийския университет. Медицински факултет, т. 7, 1928.) 67 Станишев, Христо. История на строеж ите..., 72—73.

гп а ва трета .

О б щ е с т в е н а х и г и е н а ______________________________________________________________________________

127

За хигиената на тялото във високо развит град като Копривщица (не­ посредствено преди Освобождението) четем в спомените на Михаил Мад­ жаров. Миенето на тялото било, общо взето, рядкост. Само децата до 6 ме­ сеца били къпани редовно; по-възрастните деца до 7 години - от време на време и за достатъчно се считало да им измият краката и главата в събота. Възрастните се къпели само в редки случаи. Обществена баня била пост­ роена едва в 1870 г., но скоро била затворена, понеже не можела да се из­ държа въпреки 6-7-хилядното население. Няколкото лица, които били ве­ че навикнали да къпят тялото си, купили каци и се къпели с гореща вода у дома.68 Впрочем невинаги къпането било рядкост. Според едно свидетелс­ тво за Ловеч отпреди Освободителната война жените и децата ходели на баня веднъж или два пъти седмично, а мъжете - един път на месец, „и то повече да се напарят и разтрият“. Но пък се къпели вкъщи всяка неделя.69 За личната хигиена след Освобождението има многобройни сведения в здравната и в друга литература. Следното наблюдение от 1882 г. прави раз­ лика между мъже и жени: Ако у извънмерно трудолюбивата българска селянка, у спретнатата сел­ ска мома всякога срещате опран сукман и бели като сняг приперки [дол­ ни дрехи, бельо - б.р.], туй рядко ще срещнете у работника селянин. Той нито приперките си променя с ред и в едно определено време; някога ги носи дотогаз, дордето станат вече несносни. Твърде рядко тялото на се­ лянина вижда баня или какво-годе умивание. Лятно време, благодарение на полските му работи, потът, който изтича от него, е едно добро сред­ ство за пречистване на кръвта, но ризата му, която от непроменянето й в редовни времена е напита и натегняла от нечистотиите на кожното из­ парение, става една преграда за правилното извършване на този процес. Киселий дъх, който се усеща при доближението на селянина и който е особено чувствителен в едно малко или голямо селско събрание, ни да­ ва най-доброто доказателство доколко селянинът държи снагата си чис­ та и колко тегли от това целий му организъм.70

Етнографът Димитър Маринов споделя впечатленията си от Западна България (през 1901 г.). Въпреки наличието на множество реки и техни притоци селяните от тези краища се къпели рядко и почти никак: За някои пък няма да преувеличим, ако кажем, че се къпят само два пъти в живота си: кога ги кръстили в купела и когато ще умрат, за да ги 68 Маджаров, М ихаил. Спомени, 73-74. 69 Ватев, Стефан. Материали по народната..., е. 29. 70 Начов, Н икола. Наший селянин, 452-453.

128

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2._________ ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.

погребат. Има още едно трето къпане: кога ги завари на полето силен дъжд и ги окъпи, както казват сами те, насила, т.е. против тяхната воля.71

Същият автор разказва, че като пътувал през горещите летни месеци през целия край, от Тимок до Янтра и Лом в Русенско, полето било пълно е хиляди жетвари, косачи и други полски работници, но не видял нито един селянин да се къпе в шумящите наблизо реки. Миенето на глава специал­ но у жените било почти обреден обичай и се извършвало в събота, когато селянките умивали главата си с хума и оплитали косите си. Нечистоплътността на хората в Кюстендилското краище - един от найизостаналите райони - била голяма. По-рано ценели гребена за коса по това, дали може да вади повече въшки, но и през първото десетилетие на XX в. преобладавало убеждението, че „човек без въшки не може“. Да се къпе възрастен човек, било нещо непознато, а чистата дреха била само не­ що външно.72 В отчета за санитарното състояние на Добричката околия за 1898 г. четем, че чистотата на кожата била пренебрегвана не само от селяните, но и от гражданите, които посещавали градската баня само в навечерието на големите празници, т.е. два пъти в годината - по Коледа и по Великден. Жените обаче посещавали банята по-често. Малкото селяни, които посе­ щавали градската баня, отивали там повече с лечебна цел - за разтривка или пускане на кръв. Авторът изтъква ползата, която би имало създаване­ то на руски тип селски бани по селата, но това си остава пожелание.73 Могат да се приведат следните по-системни наблюдения на един лекар, датиращи от 1907 г. В България имало известен брой наследени от турско време бани - хамами (по някои сведения - около 70), направени по турскоориенталската система, с нагряване на водата в големи казани и отвеждане в помещенията посредством тръби до малки коритца, наредени около сте­ ните. Някъде имало и частни бани, а също гарнизонни. Баните по домовете в началото на XX в. били рядкост, и то главно в турските села - за турците

71 Маринов, Димитър. Градиво за вещ ествената..., с. 111. В подобен смисъл вж. Бончев, Б. Понятията на българина за хигиена. - Медицинска беседа, 10, 1906, № 7, 436-438; Балдж иев.Д. Годишен отчет за санитарното състояние на Искрецката околия през 1901 г. - Меди­ цински напредък, 3, 1902, № 1, 14—22, особ. с. 15. Според автора миенето на ръцете и лицето също е по-скоро наквасване с вода и отриване в шапката и ръкава, жените - в полите, а пра­ нето не е със сапун и гореща вода, а със студена вода и изтупване с бухалка. 72 Захариев, Йордан. Кюстендилско краищ е..., 96-97. 73 Тончев, С. Отчет за санитарното състояние на Д обричката..., № 3, 166-184, о с о б . 166-168.

Гл а в а т р е т а . О б щ е с т в е н а х и г и е н а

129

било религиозно задължение да поддържат тялото си чисто. Домашни ба­ ни в български къщи се срещали в градовете Елена, Пловдив, Самоков и др. Авторът дава сведения за къпанията според сезон, възраст, пол, градсело. Градското население се къпело по-често от селското, но седмичното къпане било рядкост и за много граждани. Жените се къпели по-често от мъжете. Гражданите се къпели (в турските бани) повече през студеното време, и то рядко веднъж на две седмици, а обикновено на месец или два месеца. Навик и на градското, и на селското население било къпането по големи празници като Великден, Гергьовден, Петровден, Коледа и др., а иначе (като религиозно задължение) - по случай женитба и причастие. Поразпространен навик било частичното измиване - на тавата и краката. В същото време почти навсякъде в България децата се къпели всеки ден до четирийсетия ден (някъде и до три и дори до шест месеца) от раждането. Децата в училищна възраст и младите мъже и по-рядко жените се къпели през лятото без сапун, в „природните бани“ - местните реки, езера и бла­ та и в морето. Къпането в юношеската възраст изобщо било случайно и не­ определено. В зрялата възраст градското население ходело на баня почесто, и то повече жените. С напредването на възрастта къпането ставало по-рядко и в старческата възраст почти не съществувало. Къпанията вари­ рали и по сезони - по-редки през пролетния и есенния сезон. Турското на­ селение (дори и по селата) използвало баните много повече, отколкото българското. По-установен навик за къпане според мнения на окръжни и околийски лекари имало в градовете Елена, Търново, Шумен, Русе, Враца, София, Пловдив и Казанлък. Но според статистиката за Русе през 1905 г. при население над 33 000 жители били регистрирани около 40 000 къпания в хамамите (около 14 000 мъже, около 19 000 жени и около 7000 деца), т.е. падало се малко над едно къпане на човек в година.74 Къпанията в термални минерални бани през лятото с лечебна цел са от­ делна тема. Обстановката в Горнобанската минерална баня е описана колоритно и с горчив хумор от Иван Вазов: Между това, по десет часа банята трябваше да се освободи от жените, за да влязат мъжете, според правилника. Но ний сме в Ориента: банята стана достъпна за силния пол само в 10 3/4 часа. Когато влязох и аз с другите ожидающи, повърхността на водата в „окропата“ [...] имаше белезникавия цвят на мътеницата. [...] Няколко души влязоха и се цам­ бурнаха в гьола, като подигнаха високи мътни талази и попръскаха

74 Георгиев, В. Бани и навици за къпане у нас. - Съвременна хигиена, 1, 1907, Ха 1,46-52 За къпането в Бургаско около 1911 г. вж. Годишен санитарен отчет на Бургаския окръг..., 52-53.

130

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2._________ ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.

всичко: това бе сюблимно, досущ ориентално, чисто българско. Бай Ганю беше тук жив. Тия добри човеци не извикаха само „Я булгар!“75

Телесната нечистота на работещите в обществени заведения карала властите понякога да се намесват: така санитарните власти в София през 1911 г. задължили всички хлебари, млекари, касапи и гостилничари да хо­ дят на баня най-малко два пъти месечно.76 Крайно съмнително е доколко това било спазвано. Личната хигиена включва и прането и чистотата на дрехите. Свидетел­ ствата за мръсни дрехи, непрани със седмици и пълни с паразити, са мно­ гобройни.77 Любопитен здравно-хигиенен факт, направил впечатление на много лекари преди войните, е, че жените не носели (и се срамували да но­ сят) гащи, което ги излагало на простудни заболявания. Гащи носели мъ­ жете, особено онези, които били отбили военната си служба.78 Селяните се пазели много от простудни заболявания на корема и кръста, поради което поясът се носел дори при облекло с европейска кройка.79

ХРАНЕНЕ Общ момент в хигиенната и етнографската литература от първите десети­ летия след Освобождението е, че огромна част от населението, особено се­ ляните, консумирали недоброкачествена, суха и слабо калорична храна. 75 Вазов, Иван. Един български Херкулесбад. (Горнебанянски впечатления). - Във: Иван Вазов. Събрани съчинения, т. 11, 290-291; Българският Херкулесбад. (Една разходка до Хи­ сар). - Във: И ван Вазов. Събрани съчинения, т. 11, 276-280. Пак той пише за минералните бани в Лъжане (в Чепинската долина в Родопите) в пътеписа: В недрата на Родопите. - Сбор­ ник за народни умотворения, наука и книжнина, кн. 7, 1892, 3-103, особ. 32-36. Колкото и да се възхищава от околната природа, Вазов отбелязва голямата мръсотия в басейна. За целеб­ ни води около Копривщица вж. Маджаров, М ихаил. Спомени, 72-73. 76 Задължително къпане. - Съвременна хигиена, 5, 1911, № 2, с. 80. 77 Балдж иев, Д. Годишен отчет за санитарното..., 15-16; Кушев. Санитарен отчет за Ру­ сенския о к ръ г..., с. 737; Отчет за санитарното състояние на Пещерската околия... 78 Маджаров, М ихаил. Спомени, с. 74; Балдж иев, Д . Годишен отчет за санитарното..., е. 16; Кушев. Санитарен отчет за Русенския о к ръг..., 736; Тончев, С. О тчет за санитарното със­ тояние на Д обричката..., 89-90; Годишен санитарен отчет на Бургаския о к р ъ г..., с. 52; Годи­ шен отчет за 1910 г. на врачанския окръжен лекар, с. 34; Георгиев, В. Към санитарния отчет за 1901..., с. 360. Авторът описва с големи подробности мъжкото и женското облекло и про­ мените към европейско. За облеклото в Ломския окръг през 80-те години на XIX в. вж. Бассанович, И. Материали за санитарната етнограф ия..., 58-60. За облеклото в Западна България вж. Маринов, Димитър. Градиво на вещ ествената..., 94-111. 79 Тончев, С. Отчет за санитарното състояние на Д обричката..., с. 89.

Гл а в а т р е т а . О б щ е с т в е н а х и г и е н а

131

От началните години е следното свидетелство: Храната на селянина е тоже от най-бедните. Той произвежда хубавата пшеница, но яде ръжений, смесен с ечемик или просо хляб. Той въди и отгледва угоените крави, овни и агнета, но тях отива да продава на гражданина и в замяна взема от него за себе си плесенялата риба, во­ нящата козя пастърма. Той прави изрядното краве масло, но го заменя на пазара с горчивий шарлаган, с който ублажава и подправя простата си гозба. Обикновената му храна освен хляба са: лукът, чесънът, бобът, пиперките и други тям подобни зеленчуци, но не и храна от жи­ вотно естество. Той е почти постоянен постник. [...] Трябва да знаем, че нашият домакин коли за себе си особено животно само в извънредни случаи: ако има курбан или ако овцата или добитъкът му са се повре­ дили нещо и не стават за работа.80

Но, както забелязва същият автор (а и други), невинаги само сирома­ шията карала селяните да се хранят и живеят зле, а и неумението да подоб­ рят начина си на живот, както и крайното пестене, дори при по-заможните. Като че ли не се разбирало, че храненето с по-силна храна би ги направи­ ло по-здрави, а техния труд - по-производителен.81 Много хигиенични по­ добрения в жилището също не изисквали значителен труд и средства, но рядко били предприемани. Населението в Ломски окръг през 80-те години на XIX в. се хранело предимно с растителна и твърде недостатъчна храна. Тя се състояла найвече от хляб или качамак, червен лук и чесън, люти чушки със сол и оцет (лютеница), печени чушки, прясно и кисело зеле. В повечето домове се правели варива (грах, боб, леща, зеле), гъби, а месо - едва в една от пет къ­ щи, и то само в „блажни“ дни. Животинска храна се употребявала рядко и само по празници като Великден, Коледа, Петровден, Гергьовден и на Заговезни и Отговезни. Лятно време храната била по-разнообразна от зимата поради употребата на зеленчуци. Градското население имало по-добра ди­ ета и употребявало повече животинска храна, а турците и евреите се хра­ нели по-добре от българите.82 Бедната и еднообразна, главно безмесна храна е рефрен на многоброй­ ни свидетелства. В Искрецка околия през 1901 г. храната била застъпена най-вече от качамак и пиперки, а другите ястия играели второстепенна 80 Начов, Н икола. Наший селянин..., 450-451. 81 Годишен отчет за 1910 г. на кюстендилския окръжен лекар, с. 27; Георгиев, В. Ре11а§гата в Орханийската околия, 431-432; Ораховац, Петър. Санитарната част в Ловчанский окръг, № 2, 45—46; Андрейчев, Г. Санитарното състояние на Л омската..., с. 245. 82 Бассанович, И. Материали за санитарната етнография..., 70-72.

132

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2._________ ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.

роля.83 В явно по-заможния Русенски окръг хлябът, чесънът, лукът и пипе­ рът били „народна храна“ (1900 г.). Зимно време се консумирало повече су­ шено месо (пастърма и суджуци), свинско месо, биволско (рядко козе и овче) масло, овче и козе мляко, сирене и домашни птици, а главни растител­ ни храни били хлябът, фасулът, лещата, картофите, пиперът, лукът, чесъ­ нът, зелето, краставиците и плодовете. Храненето на турците се различава­ ло само по избягването на свинско месо, употребата на говежда, овча и ко­ зя лой, правене на повече баници и сладка и на ошав за десерт.84 Един отчет за санитарното състояние на Добричка околия от 1900 г. съ­ държа по-разнообразен списък от храни (макар авторът да твърди, че кух­ нята била невзискателна). Селяните употребявали месо в умерено количес­ тво - лятно време се колели агнета, а зиме се ядели свинско месо и домаш­ ни птици; също храни с животински произход - яйца, масло, кисело мляко, сирене и кашкавал. От постните храни се консумирал най-много фасул, а също кисело зеле, тикви, лук, чесън, праз, петмез от дини, туршия от пи­ пер, круши, мед и др. Като ястия се приготвяли няколко блюда с месо (с лук, с ориз, с булгур, сарми, кавърми, печено месо), а също тестени храни, като млинове и др. В града Добрич се консумирало повече месо.85 За храненето през първото десетилетие на XX в. в бедното Кюстендил­ ско краище четем у неговия изследовател, че главната храна бил хлябът, който можел да е с различно качество (в гладни години само от овес с осилките и дори черен и твърд като камък хляб от елда, към брашното на който се добавяли счукани реси от леска); прясно месо се употребявало рядко, но зимно време в благ ден се ядяло сушено свинско месо, готвено с кисело зе­ ле или ориз (наричано вариво), или варено свинско с праз; друга блажна манджа били пържени в масло или със сланина яйца, ядяло се и мляко, ряд­ ко баница; в постни дни се ядели чушки от туршия, кисело зеле, зелева чор­ ба и боб или леща.86 Някои употребявани продукти били определено нездравословни. Зло­ употребата с царевичен хляб и мамалига в някои околии можела да доведе до пелагра.87 Лютите чушки се отразявали зле на стомаха. Приготвяният в Западна България прокиш също не звучи особено предразполагащо. Той се правел:

83 Балдж иев, Д. Отчет за санитарното състояние..., с. 16. 84 Кушев. Санитарен отчет за Русенския..., 737—738. 85 Тончев, С. Отчет за санитарното състояние на Д обричката..., 168-169. 86 Захариев, Йордан. Кюстендилско краищ е..., 97-100. 87 Георгиев, В. Р е 1 ^ г а -т а в Орханийската околия, особ. 430-431.

Гл а в а т р е т а . О б щ е с т в е н а х и г и е н а

133

... като се налива млякото в един голям кюп и се оставя да прокисне. Върху прокиснатото мляко ежедневно се налива ново мляко. Отгоре се отгриба за ядене. Това се продължава с месеци. Млякото в кюпа почва отчасти да гние, придобива доста неприятен мирис, слабо горчив вкус и особно пургативно свойство. На дъното на кюпа се събират доста много ларви от насекоми.88

За самоналоженото икономисване на храна от селяните в Ломска око­ лия имаме следното свидетелство от 1908 г.: За храна селяните употребяват повечето растителната; те са, така да се каже, вегетарианци. Хляба от ръж или жито, качамака, туршията, зеле­ то, червения лук, чесъна - ето обикновената им храна. Месната храна рядко се явява на трапезата им - освен на големите празници. Селяни­ нът пости освен всички постни дни, но и блажните, при всичко че в до­ ма му се намират мляко, яйца, сирене, кокошки, гъски и пр. Селската спестовност е крайна, тя се забелязва както в бедните, така и в състоя­ телните; едните и другите правят икономия от гърлото си във вреда на тяхното здраве; това особено се отразява зле върху децата, които, така поставени в лоши хигиенически условия плюс недостатъчното хране­ не, лесно стават възприемчиви към скруфулозата, туберкулозата, ане­ мията и пр.89

В лекарски отчет за 1909 г. (време на подем в благосъстоянието) също се отбелязва, че въпреки сравнително доброто материално състояние на българина, той е много невзискателен към храната, крайно пестелив и смя­ та добрата храна за разкош. Храни се предимно с вегетариански храни (на­ лагани и от дългите пости) и най-вече с хляб от жито, ръж, царевица или смес от тях, по-нататък люти чушки, лук и чесън, фасул, леща, грах, кар­ тофи, зеле и пр. Също с лютеница, приготвена от люти чушки, чесън и оцет, а от време на време - с риба и маслини. Към постната храна понякога се добавя блажна храна, като сланина, пастърма, месо или някоя кокошка или гъска, но само в празничен ден. Същият автор отбелязва, че от живо­ тинските продукти, маслото и яйцата на село се използват рядко, понеже отиват главно за пазара, а повече се употребяват прясно и кисело мляко и сирене. От месната храна главно е свинското - от заколена по Коледа свиня, сланината на която се осолява за през лятото, а някои колят овце и кози и ги сушат на пастърма. По-добро е храненето в празничните дни и зимно време, докато при най-усилена лятна работа се постело и гладувало. 88 Пушкаров, Н. Земеделското производство и здравеопазването. - Здраве, 7, 1921-1922, № 1, 8-12, цит. на с. 11. 89 Андрейчев, Г. Санитарното състояние на Л ом ската..., с. 245.

134

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2._________ ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.

Гражданите се хранели, общо взето, по-добре от селяните, но например дюлгерите в града се хранели крайно лошо.90 Рефренът изобщо е: преобладаване на хляба и растителните храни; ряд­ ка употреба на месо и животински продукти (яйца, сирене, кокошки, готве­ но месо и най-вече консервирано - сланина, овча и козя пастърма), и то са­ мо в блажни дни и по празници (агне за Гергьовден, свиня за Коледа); риба в места, намиращи се близо до реки; строго съблюдаване на постите; потен­ циална възможност за по-добро хранене (освен това всеки гледал домашни животни и птици), вместо това - изнасяне на повечето животински продук­ ти (мляко, масло, сирене, яйца) и на домашните птици за продан в града.91 Могат да се намерят и множество други свидетелства за храните и кух­ нята у нас, макар да е рисковано да се правят обобщения. Най-общо и твърде тривиално може да се твърди, че храната на по-заможните градски слоеве била по-добра от тази на село (ако употребата на месна храна се вземе като показател); че в по-богати и по-развити райони храната била по-богата и разнообразна, отколкото в изостаналите райони; че храненето се влошавало през кризисни години. Трябва да се прави разлика и между еднообразното и по-бедно всекидневно хранене и по-богатото хранене в празнични дни, а също да се държи сметка за многобройните постни дни, определени от религията и спазвани доста строго. Храната варирала силно зиме и лете, като през лятото била по-добра и разнообразна поради нали­ чието на пресни зеленчуци. Особено лошо било положението през пролет­ та - с намаляване на запасите и преди появата на свежите продукти. Найсетне, монотонното и нездравословно хранене се дължало не само на бед­ ността, а и на крайното пестене и липсата на готварски умения. От 1938-1939 г. датира едно статистическо проучване за храната на 314 селски домакинства (със среден размер земя около 60 дка и средно 5,67 членове) в 161 села, разпределени в 4 различни типа земеделско-стопански района и обхващащи цялата страна. С подбора на домакинствата анкетата се стреми да бъде репрезентативна, а изводите да са валидни за страната като цяло. Един от основните проучвани показатели са храната и разходите за нея. Авторката стига до следните по-важни изводи: разходи­ те за храна били най-голямото разходно перо на всяко домакинство, анга­ жиращо 50 до 60% от общите разходи. Такъв голям процент разход за хра­ на означава, че домакинствата имали ограничени финансови възможности, доколкото след задоволяване на главната потребност, която е физиологич90 Отчет за санитарното състояние на Трети инспекторски..., 117-119. 91 Годишен отчет за 1910 г. на пловдивския окръжен лекар (д-р П. Палазов). Пловдив, 1911, 43 -4 4 ; Годишен отчет за 1910 г. на кюстендилския окръжен лекар, 26 -2 7 ; Годишен от­ чет за 1910 г. на русенския окръжен лекар, 32-33.

Гл а в а т р е т а . О б щ е с т в е н а х и г и е н а

135

на и следователно нееластична, не остават значителни средства за други нужди, повечето от които се занемаряват (най-напред се игнорират духов­ ните потребности, после - лекуването и хигиената, след това облеклото и пр.). Селското домакинство в България изобщо запазвало натуралния си характер, понеже около 80% от стойността на храната (изразена в парич­ ни единици) идвали от продукти, произведени в собственото стопанство, и само 20% се купували от пазара. От разходите за храна на едно усреднено домакинство (изразени в пари) брашното заемало най-голям дял (34%), на второ място идвало месото (13,30%), на трето - млякото и млечните про­ дукти (10%), на четвърто - плодовете (6,28%). Следователно хлябът се явявал и през 1938-1939 г. главен хранителен продукт за българското сел­ ско население с годишна консумация средно 286,8 кг на човек. Други про­ дукти били: месо - 16,7 кг на човек, мляко - 45 литра и 8,84 кг млечни про­ дукти, 1,27 кг сметана, 120 яйца, 6,57 кг олио, 77 кг пресни и 15 кг консер­ вирани зеленчуци, 18,5 кг плодове, 15 кг картофи, 2,8 кг захар и др. Съот­ ветно калориите се набавяли най-вече от въглехидрати (73%), мазнини (15%) и белтъчини (12%). С други думи, храната на българския селянин била бедна на мазнини, а въглехидратите постъпвали главно чрез хляба. Друг извод на авторката е, че в домакинствата с по-висок доход голяма част от калориите идвала от месо, яйца, мазнини, мляко и други по-скъпи хранителни продукти.92 След всичко казано би могъл да се постави въпросът, какво е постигна­ то в областта на хигиената, какъв бил темпът на промяната. Отговорът не­ избежно включва преценка, а тя зависи от висотата на критерия. Сравне­ нието с предходното състояние на нещата явно ще даде оптимистични пре­ ценки, докато сравнено с по-напредналите западни страни, постигнатото ще изглежда малко, частично и бавно. Повечето цитирани автори и прецен­ ки са на напредничави лекари и социални реформатори, запознати с живо­ та на Запад и приели по-високите мерки за свой стандарт, което не може да не се отрази на погледа им към изостанала България. И все пак в прецен­ ките и на самите съвременници се усеща мисълта, че е постигнат значите­ лен напредък в санитарно-здравно отношение, наистина, не веднага, а след няколко застойни начални десетилетия. Санитарният и благоустройстве­ ният напредък започва да се усеща по-чувствително в последните предво­ енни години и после, след мъчителното преодоляване на следвоенните трудности - отново, а особено през 30-те години на XX в.

92 Мочева, Христина. Храната на българския селянин. С., 1946, 137-139. Резултатите са систематизирани на руски език.

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА УРБАНИЗАЦИЯ И МОДЕРНИЗИРАЩА ПРОМЯНА

Настоящата шава разглежда развитието на градската мрежа и процесите на урбанизация след Освобождението. Освен като градоустройство в техни­ чески смисъл на планиране, застрояване, благоустройство и в частност во­ доснабдяване и канализация, тук под урбанизация се разбира по-широко и развитието на градски начин на живот: обществен и светски, развлечения, спорт и пр., както и навлизането на разни технически новости и на модата. В контрапункт на града като носител на новото, втората част от главата разглежда изоставащите части на страната, агентите на промяна на село, механизмите на модернизираща промяна и нейната разрушителна страна.

ПРОМЕНИ в ГРАДСКАТА МРЕЖА. СТОЛИЦАТА След Освобождението настъпват съществени промени в значението на от­ делните градове. Някои се развиват и издигат, увеличавайки се по числе­ ност, а други западат и се обезлюдяват; възникват и нови градове (бивши села). Издигането или упадъкът на градовете се намира в зависимост от ре­ дица обстоятелства и най-вече от: наличието на нов политически и адми­ нистративен център (столицата) и произтичащите оттук изместване и нова ориентация на главните оси на съобщенията в новоучредената държава (в сравнение със старата имперска мрежа); замяната на имперския мащаб с национален; напускането на много турци, което довежда до промени в тър­ говското значение на някои селища; упадъка на традиционни поминъци и на техните центрове; вътрешното разселване към по-плодородни места и пр. Особено характерни са някои промени. Рязко западат будните и икономически развитите преди балкански градчета, подхранвали националното възраждане с дейци и материални средства. Упадъкът им е свързан със свиването на техния занаятчийски по­ минък в резултат от новите условия на съществуване: загубата на обшир­ ния турски пазар и засиления западен внос, както и промяната на вкусове­ те и търсенето в страната. Тяхното планинско разположение и отдалече­ ност от важни стратегически пътища, което било предимство в предходна­ та епоха, запазило ги от преминаващи войски и грабителски шайки, при но­ вите условия се превръща в съществен недостатък. Към това се добавя и напускането им от голяма част от по-активните хора, които се преместили

Гл а в а ч е т в ъ р т а . У рба н и за ц и я и м о дерн и зи ращ а п ро м ян а

137

в София или Пловдив на чиновнически длъжности. Упадъкът на тези цве­ тущи преди градчета и на техните занаяти направил огромно впечатление в десетилетията след Освобождението. Доклад на Пловдивската търговско-индустриална камара от 1897 г. свидетелства за настъпилата стопанска депресия и свързаното с нея обедняване: Но онова време отдавна е минало; днес тупанието на становете, шумът и глъчката е изнесена от къщите и е пренесена във фабриките; много шумни и весели улици днес са оглушели, много богати и работни къщи днес са запустели. Сега се чува тук-там само песен и работа по къщите, но тази песен не излиза от същите чувства, каквото преди; сега се пее, за да се разпъди тъгата и направи по-лека работата, сега се работи, за да не се умре от глад, а не за блясъка на турските лири. Лицата, които ще срещнете по улицата в Калофер, Сопот, Панагюрище, както и в ня­ кои махали в Сливен, Габрово и Казанлък, ще ви дадат възможност да прочетете по техните усърнали и набръчкани черти, по тяхното лошо облекло и по тяхното говорене, че разочарованието е пълно от сегаш­ ния живот. Человек не може да не им съчувствува на съдбата, но не мо­ же да не признае, че и новият ред на нещата не можеше да се въдвори без тия жертви.1

За западането на Копривщица пише в спомените си Михаил Маджаров, който обяснява това с отдалечеността от търговските пътища и че в града не се застояли руски войски, които другаде станали източник на търговия и богатство; самите копривщенци се заблуждавали известно време, че ка­ то се направи добър път от София за Пловдив, движението от Южна към Северна България ще се пренесе по това направление.2 След Освобожде­ нието упадък обхванал и Калофер (и по-малко Карлово). Многобройната калоферска интелигенция си намерила служби и се изселила. Гайтанджии, шивачи, бояджии и други занаятчии станали околийски началници, приста­ ви, контрольори в тютюневи фабрики и пр.3 Когато при обиколката си из страната княз Фердинанд се отбил в Калофер по препоръка на своя секре­ тар Славчо Тъпчилещов, родом оттам, той заварил твърде различна дейст­ вителност от онази в спомените на своя секретар. По думите на Добри Ганчев, който учел Фердинанд на български: 1 Доклад от бюрото на Пловдивската търговско-индустриална камара за икономическото състояние на района на Пловдивската търговско-индустриална камара през 1895 и 1896 годи­ ни. Пловдив, 1897, 98-99. 2 Мадж аров, М ихаил. Спомени, 380-381. 3 За упадъка на Калофер (и по-малко на Карлово) след Освобождението вж. и Кънчов, Ва­ сил. Из Ю жна България. - Мисъл, 11, 1901, № 1, 41-47; № 2, 109-117; № 10, 635-645, особ. 637-641.

138

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2._________ ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.

В самия град князът не обичаше да ходи. Хората бедни - често протягат ръка. Приятно ли е да излезеш на разходка и подире ти да се проточат ред гладни хора, да те смущават с просията си. Ала просяците намираха и други места за пресрещане на новия и толкоз богат княз. Чакаха по пътищата, из полето, гдето предполагаха, че князът ще мине на отиване да се разхожда. Стана нужда да турят по всички таквиз позиции стража­ ри, да гонят тез опросели и толкоз нахални алтънкалоферци.4

От упадъка били обхванати най-вече онези центрове на доосвобожден­ ското гайтанджийство и абаджийство, в които не се развило фабрично тек­ стилно производство, като Самоков, Копривщица, Пирдоп, Калофер и др.; изоставени от активното си население, те се аграризирали. Градове, където се преминало към фабрично производство като Габрово и Сливен, или кои­ то се оформили като пазарни средища за околността (като Карлово), про­ дължили да се развиват и при новите условия. Възможностите за развитие на градовете зависели в най-голяма степен от положението им спрямо изграждащата се железопътна мрежа. Остана­ лият изолиран встрани от пътищата град Етрополе западнал. Обратно, раз­ положени по новите комуникационни линии селища, дотогава съвсем изо­ лирани и забравени, изведнъж започнали да се развиват, като например се­ лищата по шосето Лом-София, по жп линията Цариброд-Белово (трасе на „Ориент експрес“), селищата по Искърския пролом (стимулирани от цен­ тралната жп линия) и др. Някои селища били засегнати от новите държавни граници, оказвайки се крайгранични и откъснати от традиционния си ареал - така Широка лъка престанала да играе роля на пазарно средище на Рупчос в Родопите, а такива станали Дьовлен (дн. Девин) и Чепеларе. Впо­ следствие възникнали и някои курортни селища, като Банкя и Чамкория за софийския елит (и Княжево за по-кратки излети), Хисаря за елита на Пловдив, Лъджене (дн. Велинград) за Пазарджик и Пещера.5 Освобождението заварва само няколко града с ясно изразен градски облик - Пловдив (останал в Източна Румелия) и дунавските търговски гра­ дове Русе, Свищов и Видин. Русе от началото на XX в., както си го спом­ ня Димо Казасов, още превъзхождал останалите български градове по гра­ доустройствен облик с широките постлани улици и тротоари, по вътрешна уредба на жилищата, по жизнено равнище на жителите и оживен общест­ вен и културен живот. Преимуществото на Русе идвало от търговските 4 Ганчев, Д обри. Спомени за княжеското време. С., ОФ, 1983, с. 59. 5 Георгиев, Георги. Освобождението и етн оку л ту р н о то ..., 119-122; П реустройството на традиционната селищна система в резултат от Освобождението. - Исторически преглед, 33, 1977. № 5 - 6 . 111-126. особ. 112-115.

Гл а в а ч е т в ъ р т а . У р б а н и з а ц и я и м о д е р н и з и р а щ а п р о м я н а

139

връзки със западните пазари, които носели просперитет, от ранното и лес­ но проникване на европейски вкусове и навици, също от това, че бил цен­ тър на Дунавския вилает и на реформаторската дейност на Мидхат паша. Израз на развит градски начин на живот и на европейско влияние били централните улици и сгради, хотелите и локалите, бирариите, оркестрите и елегантните файтони, модните магазини и стоките в тях, дрехите и обнос­ ките на хората, обществото от образовани на Запад, градският карнавал по Сирни заговезни, носещите униформи прислужници в богатите домове, на­ личието там на виенски мебели и скъпи прибори и т.н. Градът обаче имал проблем с водата и се пиела дунавска вода, разнасяна от двуколки-водоноски с бъчви („саки“).6 В началото на XX в. европейското влияние в градския живот се усеща­ ло и във Видин, където живеели богати търговци и земевладелци, а много от заможните видинчани ходели на разходка до Виена с австрийски или ун­ гарски параходи.7 След Освобождението започва упадък, наистина, не така бърз и драма­ тичен, и на дунавските градове. Тяхното търговско значение намалява, особено с построяването на пристанищата Бургас и Варна и пренасочва­ нето на търговския трафик натам. Напразно някои ратували за прокарване на разклонение на централната жп линията до Свищов (вместо до Самовит), а в ретроспекция и това едва ли щяло трайно да помогне.8 На изграждането на пристанища се дължи възходът на крайморските градове Бургас и Варна. След Първата световна война, със смекчаването на нравите и променените разбирания за приличие, започва използването им и като морски курорти.9 Най-развит град след Освобождението бил Пловдив, останал в автономната Източна Румелия като неин административен център. Иречек сравнява крайно неблагоприятно „демократичната“ София с „аристокра­ тичния“ Пловдив, като отбелязва по-старата и по-високата градска култура в последния, както и по-изявените класови различия там: Външността на двата главни града бе много различна. София е главен град от съвършено нов тип, сред трудно пристъпни и за света до неот­ давна индиферентни планински местности. Тамошното общество е но­ во, саморасло, оригинално, с демократичен вкус, който прозира тутак­ си на пръв поглед от видимо непристъпните и неодялани лица от бъл­ 6 Казасов, Д им о. Някогашните наши градове. С., ОФ, 1975, 76-96; Видяно и преживяно, 1891-1944. С„ ОФ, 1969, 61-94. 7 Казасов, Д им о. Някогашните наши градове, 121-122. 4Данаилов, Георги. Нашите железници. С., 1902, 36-40. 9 Казасов, Димо. Някогашните наши градове, 144-152.

140

б ъ л г а р с к о т о о б щ е с т в о . T.

2.

ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.

гарската интелигенция в жълт шаяк с черни калпаци. Съвършено дру­ го нещо е Пловдив: стар град с отдавнашни коренни жители, с изтън­ чени постарому граждани, който напомня на малките италиански или гръцки градове. Целият живот в румелийската столица не беше нищо друго, освен продължение на по-старото развитие, тъй като градът е бил всякога център на голямата и богата провинция. [...] Пловдивската интелигенция се облича по най-новата мода, много млади мъже говорят плавно френски или антийски (от цариградските училища), а в обще­ ствените отношения изпъква по-голяма изтънченост на нравите; зато­ ва чужди пътници, които не знаеха български, по-добре се чувствуваха в Румелия, отколкото в Княжеството, когато на енергичния българин, макар и учен планинец, някак си неприятно му беше между тези изнежени, както им казваха „византийци“.10

Известният етнограф на Родопския край Христо Попконстантинов също изтъква в спомените си, че пловдивчани стояли в културно-образователно отношение „по-горе от софиянци“, понеже в началото София представлява­ ла „сбирщина“, а Пловдив, макар също да бил събрал много българи от дру­ ги краища, запазил традициите на народното възраждане и просвета.11 По времето когато бил „столица“, той бил най-голям културен център - с по­ добри училища и учители, кипяща издателска дейност (вестници, списания, книги), били създадени библиотека и музей, имало любителски театър и концерти, всичко това движено от забележителни интелектуалци и култур­ ни дейци; тук се кръстосвали и разнообразни чужди културни влияния.12 След Съединението Пловдив изгубил ключовото си административно зна­ чение и в развитието му настъпил застой. Но той бил преодолян, за да нас­ тъпи нов възход - вече като развиващ се индустриален център. Главоломно издигане и развитие претърпява новоизбраната столица. Освобождението заварва София с население от 20 501 жители, включител­ но военния гарнизон (преброяване от 1 януари 1881 г.), от които родени в София - едва 6000. В града живеели множество чиновници, офицери, учи­ тели, търговци и предприемачи. Отначало столицата нямала облик на ев­ ропейски град, а приличала по-скоро на турско село. От първите години след Освобождението Иречек е запомнил лошата улична настилка ог реч­ ни камъни на малкото постлани улици, праха и калта при пролетните и есенните дъждове, кривите и паянтови къщи, скърцането на биволските и волските коли, идващи от околните села на пазар рано сутрин, постоянна10 Иречек, Константин. Пътувания по България. С., Наука и изкуство, 1974, 211-212. 11 Попконстантинов, Христо. Спомени, пътеписи, писма. Пловдив, Христо Г. Данов, 1970, с. 238. 12 Стоянов, Маньо. Когато Пловдив беше столица. С., ОФ, 1973.

Г л л в л ч е т в ъ рт а . У р б а н и за ц и я и м о д е рн и зи ра щ а п ро м я н а

141

та опасност от пожари (след въвеждането на печки), ятата гарги и стотици­ те бездомни кучета, блатистите места и влагата, мухите и шумните концер­ ти на жабите до самите къщи, суровите зими, затруднените съобщения със света (преди прокарването на жп линии). Той споменава и простотата и липсата на лукс у жителите, задружния живот и честите гостувания по къщите, досреднощните игри на карти и хазартни игри (по руски и румън­ ски маниер), „храмовете на грациите“ в един отдалечен квартал, разходки­ те вън от града и угощенията на чист въздух, придворните балове, на кои­ то бил канен столичният елит, бурните и груби политически борби, недос­ татъка на културен и духовен живот.13 Подобно е впечатлението на родения в Браила Петър Нейков (бъдещ дипломат), когато през 1893 г. идва в София: В детските ми очи София не беше град или поне това, което бях свик­ нал да разбирам под името град. Пред моя роден град Браила, дори и пред Свищов, София ми правеше впечатление на нещо зародишно, разхвърляно, хаотично. За тогавашните условия Браила беше образцов град; Свищов, при липса на градски образ, имаше поне граждани, свик­ нали да живеят по градски. София не беше град и още нямаше истин­ ски граждани.

И по-нататък, с остро усещане за регионални различия, дали отпечатък върху манталитета и начина на живот: София тогава беше селище на провинциалисти, които шопееха, и на шопи, които гражданееха. Новите столичани бяха петимни да учат как се живее по градски, но нямаше от кого. Те трябваше само със собстве­ ни средства и е време да спечелят опит. За крайдунавците по произход - свищовци, русенци, оряховци, видинци и пр. - това бе по-лесно, за­ щото те имаха до известен размер виенското посредничество на ав­ стрийските параходи, както и връзката на реката със съседните румън­ ски градове. Но за суровите балканджии стажът бе много по-дълъг и понякога до края на живота си те оставаха стажанти.14

Характерни за този най-ранен „едноетажен“ период на столицата били: рядкото „индивидуалистично“ застрояване с ниски къщи сред градини и големи празни пространства (едва след войните София се сгъстява и за­ почва да расте на височина); волските и биволските коли, кръстосващи не13 Вж. за тези и други любопитни сведения описанието на София у: Иречек, Константин. Пътувания по България, 84-113, 199-200; Княжество България, с. 352. 14 Нейков, Петър. Завчера и вчера. C., БЗН С, 1981, цит. съответно на с. 45-^17.

142

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2._________ ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.

павираните или зле постлани столични „булеварди“; шопите с техните жи­ вописни носии; улиците без дървета и сянка, липсата на движение, освен при отиване и връщане от работа на чиновниците; оскъдно и просто мебе­ лираните домове; липсата на разкош; суровият живот в семействата; мал­ ката дистанция между квартали и обществени класи; прикриването (а не показното демонстриране) на богатството от малкото на брой богати хора и пр.15 София била съвсем малка и пространствено, разположена на някол­ ко квадратни километра (7 през 1912 г.) около църквата „Св. Крал“ (дн. „Св. Неделя“) и стигала едва до площад „Възраждане“, Лъвовия мост (то­ гава наричан Шарения мост) и Народното събрание.16 Но тъкмо от София като столица започват благоустройствените рабо­ ти: електрическо осветление (първата електрическа крушка светва тук на 1 ноември 1900 г.), трамваи (първият трамвай минава на 1 януари 1901 г.), начало на канализация, на високо строителство и пр.17 Градът отначало си спечелва име на непроизводителен, потребителен център, град на чиновни­ ци и офицери (и дори - съвсем несправедливо - на рентиери и пенсионери) със стремеж към лукс и към разкош. София става търговски център особе­ но след Балканските войни, а по-късно - и индустриален център с голямо работническо население.18 Трябва да се отбележи и установяването за сравнително кратко време на силно административно и културно преобла­ даване на столицата над всички останали градове, дължащо се безспорно на възприетия френски модел на силно централизирана държава. Да припомним общите параметри на градското развитие у нас. Градо­ вете след Съединението били 74; към 1912 г. те са 80; през 1920 г. имало 15 Нейков, Петър. Завчера и вчера, 44-49; Спомени. C., ОФ, 1990, 117-118, 225. Вж. съ­ що Ганчев, Д обри. Спомени, 1864-1887. C., БАН, 1939, 9 4 -9 8 ,1 1 3 -1 1 5 , 226-228. Авторът от­ белязва необщителността и бавната приспособимост на шопа към новия начин на живот и към чуждото; оскъдицата на моми за женене за офицерите и чиновниците в София, много от кои­ то се оженили за немкини, чехкини и гъркини; заимстваното от руските офицери пиене и ко­ мар вечер. За едноетажна и рехаво застроена София от началото на XX в. пише и Димо Казасов, който останал разочарован от първата си среща със столичния град: кални или прашни и разнебитени улици, нерегулирани реки и наводнения, оскъдица на вода, улични продавачи, ориенталски изглед и вкусове. Вж. Казасов, Димо. Улици, хора, събития. (София през първи­ те години на ХХ-ия век). C., Наука и изкуство, 1968, 34-37, 86-89, 99-106; Някогашните на­ ши градове, 153-178,192-195. Вж. за София от ранния период и Мирчев, Петър. Кипежът. Книга за София, 1878-1884. C., ОФ, 1971. Книгата е художествена възстановка по спомени и градския архив. 16 Бръзицов, Христо. Някога в София. C., Български писател, 1970, с. 33. 17 Вж. живописното описание на Вазов, Иван. В електрическия трамвай. - Във: Иван Вазов. Събрани съчинения в двайсет тома. Т. 8. C., Български писател, 1956, 155-163; Н ей­ ков, Петър. Спомени, 255-256. 18 Казасов, Д имо. Улици, хора, събития..., с. 151.

Гл а в а ч е т в ъ р т а . У р б а н и з а ц и я и м о д е р н и з и р а щ а п р о м я н а

143

92 града; до 1934 г. градовете стават 97; до 9 септември 1944 г. нарастват на 100.19 Броят е относително голям за малката територия, но те били пре­ димно малки. Съотношението градско-селско население се променило слабо, а именно: 19,0% градско население през 1880 г.; 19,9% през 1920 г.; 21,7% през 1935 г.; 23,0% през 1940 г.20 Специален интерес представлява движението от селото към града, от което може да се съди за процесите на урбанизация и модернизация. Пока­ зател тук са данните за механичния прираст (т. е. отвън) на градското насе­ ление. За периода 1901-1905 г. годишният механичен прираст на градското население бил 2,3 души на 1000; за 1906—1910 г. той спада до 0,8 на 1000; през 1911-1920 г. е 13 на 1000; през 1921-1926 г. е 16,3 на 1000; през 1927-1934 г. е 10,5 на 1000; през 1935-1946 г. е 12,6 на 1000.21 Това е твърде ниско ниво на вътрешна миграция, което не се отразява съществе­ но на съотношението градско-селско население. Като цяло градът не уп­ ражнявал притегателна сила и населението си оставало по селата.

о б л и к и б л а г о у с т р о й с т в о н а гра д о в е т е

Градовете преди Освобождението, а и доста след това имали специфичен ориенталски облик: без планировка и нивелация, разделеност на махали по етнически и верски признак, търговска улица (чаршия) и пазарна част като ядро на града, тесни криви улици, непостлани или постлани с овални камъ­ ни, малко водоизточници, липса на канализация (някъде отвеждане на во­ дата по минаващи през средата на улиците открити канали), слабо или ни­ какво улично осветление, чистене по частен ред, едноетажни или двуетаж­ ни къщи, главно паянтови, обърнати произволно спрямо улиците и пр. Различавали се два типа градове: равнинен (източен) и планински. Гра­ довете от равнинен тип (по правило със смесено население) са пръснати широко из равнините, къщите са разположени сред дворове или градини, а покрай улиците се издигат само дворните стени. От този вид в началото би­ ла София, също Казанлък и др. Разпространеният в планински райони тип със своите построени нагъсто, излизащи на самата улица къщи прилича на 19 Коледаров, Петър, Н иколай Личев. Промените в имената и статута..., 6-9 ; Чанков, Жечо. Населението на България, е. 197. 20 Данните у: Тотев, Анастас. Демографско-исторически очерк, 147-150; Населението на Б ългария..., 5 -6 ; Особености на демографското..., с. 130. 21 Тотев, Анаст ас. Демографско-исторически очерк..., 177-179; Населението на Бълга­ р и я..., 26-32. Близки данни и в Демография на България (частта на Иван Стефанов), особ. с. 218. За периода 1926-1934 г. средногодишният миграционен прираст бил 9,8 души на 1000 души градско население; за периода 1935-1936 г. е 14,8 на 1000.

144

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2._________ ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.

заемащите тясно пространство западноевропейски средновековни градове. От този тип са например Търново, Габрово, също разположените в тесни котловини Котел (в Балкана) и Брацигово (в Родопите). Срещат се градо­ ве с части от двата типа, като Пловдив.22 Постепенно обликът на градовете се променя според следните модерни тенденции.23 Въвежда се принципът на планово градоустройство (вместо стихийното развитие), макар че впоследствие перифериите на големите градове възникват и се развиват стихийно. Изграждат се прави и по-широ­ ки улици, които се пресичат под прав ъгъл, на първо време поне няколко главни прави улици, за разлика от наследената от турско време лабиринтна улична система от тесни и криволичещи улички. Първи модерно застроени градове били опожарените от турците Стара и Нова Загора. Централното място в градовете се резервира за представителни административни сгра­ ди, в съседство с които се разполагат учебни и културни здания, а също градски парк или градина. Съответно пазарното място се измества встрани от представителната централна част, за разлика от старото положение, при което основно ядро на града бил пазарът с чаршията от дюкяни. Построя­ ват се нови, по-големи и високи култови сгради (църкви), които стават фи­ зическа доминанта в селищата, а много джамии са разрушени. Изчезват и такива елементи на ориенталския град, като чешми и шадравани, кервансараи, също отбранителни кули и крепостни стени.24 Чаршийските улици се трансформират в съвременни търговски улици, а дюкяните - в търгов­ ски магазини. Централните части на града се застрояват с по-големи къщи по европейски образци, разположени сред обширни дворове, а впослед­ ствие и със „сключена архитектура“ от застроени една до друга няколкоетажни сгради, най-напред по централните улици. Нововъведения в град­ ското строителство са тухлата и керемидата. Важна роля като градоформиращ фактор започват да играят жп гарите и пристанищата. В по-големите градове „новата част“ се отделя от „стария град“, тъй като е по-лесно да се 22 Иречек, Константин. Княжество България, с. 1 8 7 ; Иширков, Анаст ас. Характерни черти на градовете в Царство България. C ., 1 9 2 5 , 1 2 - 1 3 . Авторът различава ю ж н о е в р о п е й с ки (романски) тип с амфитеатрално разположение, гъсто застрояване, тесни и криви улици и високи къщи (например Търново, части от Пловдив и Ловеч) и равнинен тип с о р и е н т а л с к и или модерен облик. 23 Вж. Георгиев, Георги. Освобождението и етнокултурното..., 119-132. З а преобразяването на градовете и за промените в домостроителството вж. и Иречек, Константин. Княж е­ ство България, с. 192, 198-200; Иширков, Анастас. Характерни черти ..., 14-17. 24 За османското наследство у нас и неговата съдба вж. Lory, Bernard. Le Sort de l’Héritage Ottoman en Bulgarie. L ’example des villes bulgares, 1878-1900. Istanbul, Isis, 1985. Тази работа набляга тъкмо върху следите на османското наследство в разни области - облика на градове­ те, дома, духовната сфера, езика и пр. За разлика от българската историография с пристрасти­ ето й към модерното, деотоманизацията е видяна като процес, който трае няколко десетилетия.

Гл а в а ч е т в ъ р т а . У р б а н и з а ц и я и м о д е р н и з и р а щ а п р о м я н а

145

застроят нови терени, отколкото да се преустройват старите части. Гроби­ щата се преместват извън очертанията на града. Благоустройството на гра­ довете се изразявало в подравняване и настилане на улиците, поставяне на улично газово осветление, прокарване на водопровод, създаване на служ­ ба по чистотата, отводняване и опити за канализация и пр. Заличава се и характерното за предосвобожденските градове разделяне на махали по народност и вероизповедание и населението започва да се размесва свободно. Общината изобщо сега представлява административ­ но-териториална единица, а не религиозно-народностно обединение, както под турска власт. Съответно тя губи старата си роля на всестранен регула­ тор на социалния и духовен живот на общността (правораздаване, норми­ ране на поведението, облеклото, обществения живот и пр.) и все повече се превръща в придатък на държавния управленски апарат. Все пак в някои селища се запазили квартали на народностно-религиозен принцип - армен­ ски, еврейски, цигански и пр. Постепенно настъпва зониране на население­ то в отделните квартали и части на града по социално-класов и професио­ нален признак (висши чиновници, офицери, свободни професии, фабрични работници и пр.), макар не целенасочено, а по силата на цената на терена, която ориентира хората към съответни на имущественото им положение райони.25 Много малки градчета имали предимно земеделски поминък, със сено, царевица и други земеделски продукти и сечива в дворовете на къ­ щите, а сутрин и вечер по улиците минавал добитък; други били със зана­ ятчийски или фабричен облик (Габрово, Сливен). Селата и при новите условия запазват в общи линии традиционния си облик - безпланово изграждане, криви и тесни улици, дворове с трънливи плетища и пр. Само селският център се подсилва с изграждането на църк­ ва и училищна сграда, а някъде и със сграда на общинската управа. Заедно с площада, механата и някои дюкяни, това е едновременно планов център и център на социалния живот. Благоустройството на градовете след Освобождението тръгва почти от нулата: застроени без планиране и урегулиране населени места; здания, строени произволно по височина и разположение спрямо улиците; главно паянтови частни постройки; улици без тротоари, непостлани или постлани по частен път с овални камъни, с улеи по средата на улицата за отточната вода, слабо улично осветление, чистене по частен ред и т. н. Необходимо

25 В насоките за развитие на София, очертани от кабинета през 1880 г., принципът на со Циално-класово зониране бил прокаран дори официално в разделянето на четири района; съ­ що М усмановият план от 30-те години на XX в. локализира различни социални категории в пространствено отделни райони. Вж. Георгиев, Георги. София и софиянци, 1878-1944. C., Наука и изкуство, 1983, с. 83.

146

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2._________ ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО

било да се съставят общи планове („снимки“ на селищата), да се извършат регулации и нивелации, да се изградят водоснабдяване и канализация, раз­ ни съоръжения, архитектурно планирани обществени сгради и пр.26 Благо­ устройството включва и павиране на улиците, осветление и транспорт, са­ ниране на обществените заведения, организиране на изхвърлянето на бок­ луците и пр. Дълго след Освобождението нямало специална служба по благоустрой­ ството на градовете, като известно ръководство посредством окръжните инженери упражнявал отделът „Мостове и шосета“. Такава служба била предвидена (в бюджета) за първи път през 1891 г. и в продължение на 35 години (до 1926 г.) тя се завеждала от инж. Г. Ненов, смятан за основател на благоустройството в България. Със създаването на Министерството на обществените сгради, пътищата и съобщенията през 1894 г., към него се предвиждал архитект по благоустройството на градовете; през 1912 г. се учредило Отделение за снимки и регулации на населените места, което през 1920 г. се преименувало на отделение „Благоустройство“. Норматив­ ните документи по благоустройството започват с Правилата за строене частни сгради от 1881 г. Те се прилагали слабо, но дълги години били един­ ственото упътване и послужили като основа за по-нататъшни наредби и за­ кони. Благоустройственото дело се поставило на по-здрави основи със за­ кона за благоустройството на населените места в България от 1897 г. (пре­ търпял многократни допълнения и поправки). Планирането, т. е. изготвянето на снимки и планове на населените мес­ та (регулационни, нивелационни, градоустройствени), започнало със София като столица. Още през 1879 г. тук била направена снимка на ули­ ците на застроената част, която става основа на първия генерален план от 1881 г. Градоустройственият план е разработен през 1935-1938 г. от урба­ ниста Адолф Мусман. Център на този план е църквата „Св. Неделя“, от която тръгват главните пътни артерии - улици, преминаващи в шосета за разни градове. До 1887 г. общи планове за уличната мрежа имали само Со­ фия, Пловдив, Варна и Русе. Липсата на триангулация отначало довела до грешки при изработването на поселищни планове; положението се оправи­ ло с прилагането на пруските правила за извършване „снимките“ на градо­ вете. През 1908 г. бил приет Правилник за кооперативното планиране и ре­ гулиране на селата, според който се образували планоснимачни бюра, на­ товарени с планирането и урегулирането на селата и издържани „коопера­ тивно“ от общините.

26 Изложението на планирането и благоустройството по-нататък се опира на Станиш ев Христо. История на строеж ите..., 52-84.

Гл а в а ч е т в ъ р т а . У р б а н и з а ц и я и м о д е р н и з и р а щ а п р о м я н а

147

Законът за благоустройството предвиждал всички градове и околийски центрове да се снабдят с общи регулационни и нивелационни планове до края на 1914 г. (и с подробни планове до 1918 г.). Обаче войната и липса­ та на средства попречили това да стане. До края на 1918 г. с утвърдени под­ робни планове с регулационни проекти разполагали 87 града, 17 курортни места, 42 жп станции и 473 села, всичко 719 населени места. Към начало­ то на 1935 г. регулационни планове имали всички градове (без Златоград). От подлежащите на планиране общо 4289 селища до края на 1939 г. утвър­ дени регулационни планове имали 2507 населени места (около 60%), в то­ ва число всичките 97 града в страната. Нивелационните планове започна­ ли да се разработват едва след войните, но това вървяло мудно (до 1929 г. само 6 населени места имали такива планове). Благоустройството на населените места включва водоснабдяване и ка­ нализация, а по-общо и водни работи извън селищата - отводняване на блата и езера, строене на язове, коригиране и укрепване на реки, водно енергопроизводство. Завареното положение било водоснабдяване от кла­ денци и чешми с пръстени и дървени кюнци (без специални водопроводи), излагащи водата на замърсяване; като канализация в някои градове имало т. нар. гиризи - канали за нечистите води и мръсотии, минаващи през глав­ ните улици и изтичащи се в близката река. Трябва да се изтъкне, че за целия период до 1939 г. се развивало пре­ димно водоснабдяването (и водното стопанство извън населените места), докато по канализацията не било направено почти нищо, най-вече поради скъпия й строеж. Първото водоснабдяване в София било за Двореца, при което бил каптиран един от Драгалевските извори (през 1880-1881 г.). През 1885 г. за водоснабдяване на София били каптирани Боянските изво­ ри, а по-късно били построени Боянският, Бистришкият и най-сетне Рил­ ският водопровод (от язовир „Бели Искър“). До 1887 г. освен в София, частично водоснабдяване имало и в Пловдив, Търново и Силистра. От на­ чалото на века до Балканските войни били създадени служби за изучаване и изграждане на водопроводи, както и първите „кооперативни“ водоснаб­ дителни бюра при окръжните постоянни комисии. От 1879 до 1918 г. в ця­ лата страна били водоснабдени 45 населени места. Едва след войните ок­ ръжните водоснабдителни бюра започнали усилена дейност по проучване и строеж на водопроводи в разни населени места. След войните се проучва и изгражда големият Рилски водопровод (със специален закон от 1924 г.) за снабдяване на столицата. Проучването и во­ доснабдяването на селата в безводния Делиорман било осъществено изця­ ло с държавни средства (и завършено до края на 1935 г.). През 1934 г. се проучва и започва да се строи и водопроводът Батова-Варна. Тези три во­

148

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.

ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.

допровода били най-големите водоснабдителни строежи в страната. Пос­ троените до 1935 г. водоснабдителни съоръжения използвали главно изворна вода (80%); някои от градовете били снабдени от подпочвени води, а някои - от открити речни води. Почти всички водоснабдени до 1935 г. на­ селени места пиели водата без предварително прочистване и само по из­ ключение някъде водата се прочиствала с пясъчни филтри. Хлорни инста­ лации за почистване на водата имало в няколко града (София, Пловдив, Чирпан, Варна и Габрово). По химически състав и чистота повечето изпол­ звани води били добри, като по-твърди и изложени на замърсяване са во­ дите в Северозападна, Северна и Югоизточна България. През 1933 г. окръжните постоянни комисии били закрити и водоснаб­ дителните бюра преминали към Министерството на обществените сгради, пътищата и благоустройството и станали изцяло държавни служби. До 1935 г. в страната били построени пълни или частични водопроводи на 55 града и 950 села. До края на 1939 г. от общо 97 града, 57 имали пълно водо­ снабдяване, а 15 - частично. От 4289 подлежащи на водоснабдяване села пълно водоснабдяване имали 380 населени места, а частично - 596. Канализацията обаче не напреднала много. Първа се канализирала Со­ фия, по проект на инженер Михаил Момчилов. До 1918 г. се проучвали и строяли канализации във Варна, Бургас, Русе, Лом, Нова Загора и Перник. В Пловдив била разширена старата канализация. Но канализирането вър­ вяло бавно, понеже изисквало големи средства. Между 1918 и 1939 г. не били изградени цялостни нови канализации, а били направени частични ка­ нали в 6 града. Електрифицирането също стигнало само донякъде (въпреки че за­ почнало през 1900 г.). Така в края на 1935 г. имало общо 238 електроснабдени селища с 1 612 155 души население; в края на 1937 г. - 331 селища с 1 867 287 души. Но това далече не означава, че в електроснабдените сели­ ща електричеството било докарано до всеки дом.27

ОБЩЕСТВЕНИ

и

ЧАСТНИ СГРАДИ

Специално трябва да се отбележи строителството на обществени (архитек­ турни) сгради.28 До Съединението в Източна Румелия се строяли главно гимназии (в Пловдив, Казанлък, Стара Загора и Сливен), Садовското земе­ делско училище, затвори, библиотека-музей и болница в Пловдив. Главни27 Електростопанството на България в края на 1935, 1936 и 1937 година. С., 1938. При­ ложените таблици. 28 Станишев, Христо. История на строеж ите..., 74-84.

Гл а в а ч е т в ъ р т а . У р б а н и з а ц и я и м о д е р н и з и р а щ а п р о м я н а

149

те обществени строежи през този период в Княжеството били Дворецът, Военното училище и казарми, Александровската болница, Софийската мъжка и Софийската девическа гимназия, Държавната печатница и сграда­ та на Народното събрание (все в София), гимназиите в Лом и Варна. За ми­ нистерства и държавни учреждения отначало служели старите турски ко­ наци и по-големи турски къщи. Истински напредък на строителството започнал след 1887 г. Тогава се появили практикуващи частно инженери и архитекти чужденци (чехи, нем­ ци, италианци, руси, поляци), макар че частните сгради се строяли предим­ но от български самоуки майстори.29 Най-много напреднала в градоуст­ ройствено отношение София, за която се полагали най-големи грижи. По своя облик и благоустройство се отличавали Русе, Варна, Стара Загора, Бургас и Силистра. Строяли се предимно административни сгради (за министерствата), училищни сгради, болници, църкви (най-забележителната - храм-паметникът „Св. Александър Невски“). Проектирането и ръководството на държавните строежи до войните се извършвало от Централната архитектурна дирекция при Министерството на обществените сгради, пътищата и благоустройството, а в окръжните ин­ женерства имало и по един архитект. След войните към окръжните посто­ янни комисии се създали архитектурни бюра, за да уреждат предимно коо­ перативни училищни строежи. Преустройството на административното де­ ление през 1934 г. заменя 14-те окръга със 7 административни области, към които се учредяват 7 областни инженерства със специални архитек­ турни служби. Главните строежи през този период били на държавни бол­ ници и гимназии (построяването на основни училища се извършвало със средства на общините); може да се отбележи и строителството на бежан­ ски жилища след войните и възстановителните работи след земетресение­ то в Южна България от 1928 г.). Строителството на частни сгради трябвало да се ръководи от Правила за строене на частни сгради в градовете на Княжество България (от 1881 г.). Но дълго време те почти не се прилагали, понеже били необходими ар­ хитекти и инженери на частна практика, каквито всъщност нямало, а стро­ яли самоуки майстори. Частните жилища отначало се правели главно от дърво и глина (а камъкът и тухлата се употребявали за правителствени и култови здания). Издигал се дървен скелет от греди, а пространството меж­ 29 Сведения за начина на градене на градските къщи от майстори самоуци дава Иречек, Константин. Пътувания по България, 97-99. Този занаят се практикувал от майстори от Дебър и други краища на Македония (Крушево, Прилеп, Костур), а също от Трън, селата под Радомир, някои села от Златишко, Брацигово и Широка лъка в Родопите, Трявна в Средногорието, селото Керек при Търново, като се предавал по наследство.

150

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2._________ ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.

ду тях се запълвало със сурова, размесена с дребна плява глина или с кир­ пичи, рядко с тухли; само основите понякога били от камък. В планински­ те райони се използвали повече камъкът и дървото. Употребата на тухли била нововъведение. Във вътрешната уредбата на жилището, специално в градската къща настъпват някои характерни промени, особено в къщите на социалната върхушка, следващи новите тенденции. Те се изразяват в прибирането на сервизните (тоалетни) и спомагателните помещения (кухня, „обедна“, евентуално помещение за прислугата) в самата сграда, с изграждането на водопроводна мрежа и дренаж. Въвеждат се в употреба европейски под­ вижни мебели (за разлика от ориенталските ниски „мебели“ - миндери и др.), по-добро осветление (петролни лампи вместо лоени или восъчни све­ щи) и по-добро отопление (пръстено кюмбе или ламаринена печка вместо мангала с дървени въглища, но едва чугунената „пернишка“ печка след войните можела да гори каменни въглища) и т. н.30 Промените в благоустройството на отделни градове са регистрирани в редица описания на съвременници, местни истории, в мемоарната литера­ тура и пр. Тук ще се ограничим с няколко примера. За благоустройството на Русе (до 1929 г.) четем: павиране на главните улици в центъра, електри­ ческо осветление (от 1917 г.), водоснабдяване с кладенчова вода, черпена с моторни помпи, 2 градски градини, уреждане на градски парк, плаж и пр.31 За напредъка на благоустройството на София към 1928 г. четем в юбилеен материал, изграден на контраста „преди - сега“. Спестяваме „преди“, сега: планирани прави улици, павирани е гранитни или керамични блокчета или поне шосирани, тротоари, урегулиране на дворните парцели и премахване на маломерните места, ограждане на дворовете, дрениране на почвата, мо­ нументални обществени сгради (модерни хали, основни училища, бани и пр.), санирани фурни, хигиенични частни сгради, канализация в голяма част от града, а където няма - циментирани нужници и помийни ями, повече во­ да за нуждите на града чрез хващане на нови реки и извори, водопровод от 30 За вътрешната уредба и обзавеждането на къщите (и външния изглед на града) вж. Иречек, Константин. Княжество България, 186-200. Също Георгиев, Георги. Освобождението и етнокултурното..., 132-156. Авторът разглежда вътрешния план и фасадите, материалите и обзавеждането на различните видове къщи. Вж. и Казасов, Димо. Улици, хора, събития. 90-92, 135-136. Отбелязва се смяната на лоената, восъчната или спермацетовата свещ с газо­ ви лампи и после - с електрическата крушка; видовете печки били: вносна керамична печка, пръстено кюмбе от тухли и пръстени кюнци, ламаринена печка (най-лоша); едва след войни­ те - „пернишката“ печка, пригодена за каменни въглища. Вж. и някои статии на домашни теми във в. „Родолюбец“ : Огнището. - Родолюбец, 1, № 2, 16 ноем. 1888, с. 14; По отоплението. Родолюбец, 1, № 3, 30 ноем. 1888, с. 22. 31 Симеонов, Симеон. Русе в миналото..., 54—57.

Гл а в а ч е т в ъ р т а . У р б а н и з а ц и я и м о д е рн и зи ра щ а п ро м я н а

151

рила в строеж, канализиране на преминаващите през града реки и изграж­ дане на мостове над тях, изместване встрани от центъра на кожарници, сапунджийници, салхани и говеждия пазар, изместване извън града на гро­ бищата и превръщането им в парк, общо 18 площада и 13 градини и т. н.32 Трябва да се отбележи крайно неравномерният характер на благоус­ тройството. Отначало то прониква в големите градове и особено в столи­ цата, която се радвала на специални грижи, не на последно място - с прес­ тижни цели. Резюмирайки състоянието през 1908 г., един критичен наблю­ дател признава известен прогрес в санитарно отношение, но отбелязва ог­ раничаването му до градовете, и то до вътрешните квартали, които „оби­ рат лъвския пай от всички хигиенични нововъведения“, за разлика от пред­ градията.33 И към 1921 г. благоустройствените работи по водоснабдяване, канализация, електрифициране, почистване на улиците и пр. обхващали са­ мо няколко града, а в тях - тавно централните части.34 Процесите на ур­ банизиране се засилили и разширили през 30-те години на XX в.

ГРАДСКИ НАЧИН НА ЖИВОТ Градското всекидневие е обширна тема, която тук може само да бъде набе­ лязана, и то предимно в показни и „консумативни“, светски и публични ас­ пекти: общуване, развлечения, спорт, мода. Спомените на общественици и интелектуалци са запазили многобройни и любопитни сведения за живота на разни групи и „съсловия“, особено на претендиращите за социална издигнатост, от различно време и в разни градове, но най-вече в столицата.35 Ще се спрем на ред въпроси в твърде импресионистичен стил, като си раз­ решим и доста цитирания. В началото София била малък град с още по-малко „общество“, т. е. хо­ ра с обществени и културни претенции - политици, чиновници, интелекту­ алци, които се познавали лично. По свидетелството на Иречек: 32 Икономов, Д. Народното здраве..., 327-329. 33 Тодоров, Петър. Бюджетни очерки (Медицинският ни бюджет), 861-862. 34 Това личи от следното описание: напълно планирани и регулирани градове имало 7 (от общо 78); в 4 града жилищата били свързани с обща канализация; модерни водопроводи с же­ лезни тръби имало в 11 града и 3 села (в останалите водата се доставяла от чешми с водопро­ води от плитки глинени кюнци, които лесно се разваляли и се замърсявали, разпространявай­ ки болести); 4 града имали електрическо осветление (София, Русе, Варна и Лом), във Видин и Пловдив имало частично електричество, а в останалите градове - газово (домашното освет­ ление било газово или със свещи). Вж. Марков, Константин. Санитарното благоустрой­ ство..., 10-12. 35 Привилегироването на столицата в следващото изложение се дължи на обилието на сведения за нея, но и като пример за развит градски начин на живот, където най-напред се из­ пробвали новостите. А иначе и за други градове могат да се намерят сходни сведения.

152

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2._________ ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.

Не трябва и да се споменава, че цяла София се лично познава. През мое време владееше голяма колегиалност между интелигенцията; въобще хората тук са си по-близки, отколкото в нашите големи, гъсто населе­ ни градове, пълни с комфорт и етикеция.36

Относителната ограниченост на политическите, икономическите и кул­ турните елити, съответно широките лични познанства, остават характерна особеност и по-късно. Това се дължало на малкия размер на страната изоб­ що и на концентрацията на политическия и културния живот в столицата. Разбира се, още по-близки и обхватни били контактите в тясно професио­ нални рамки - сред офицери, политици, художествени творци, учени и пр. Колкото и егалитарно да било българското общество и макар да нямало наследствена или традиционна аристокрация, бързо се сформирал светски елит. Това били в частност семействата на политическите водачи, на висши военни и висши чиновници, свитата и обкръжението на княза, едри пред­ приемачи, индустриалци и търговци, известни и заможни лекари, адвокати, професори, дипломати, изтъкнати интелектуалци. Това „висше общество“ се свързвало чрез семейни, роднински и брачни връзки. Богатите семей­ ства от елита имали представителни домове със салони, където уреждали журфиксове, обеди, чайове, галавечери (банкети), на които си давали сре­ ща гастрономията, модата, луксът. Популярни в тези среди били игрите на карти и хазартът („комар“).37 Сигурен признак за принадлежност към вис­ шето общество било членуването в елитни клубове, като „Юнион клуб“, в който се влизало трудно - по представяне от „кръстници“ и с балотаж; той бил редовно посещаван и от чуждите дипломати. Подобни асоциации на социалния елит с ограничен достъп били „Ротари клуб“, „Граждански клуб“, „Руският клуб“, както и по-нетрайните „политически салони“. Все пак, при сходния социален произход и динамичната социална ситуация, дистанцията не била особено голяма, намалявана и от широки роднински и землячески връзки.38 36 Иречек, Константин. Пътувания по България, с. 110; Нейков, Петър. Завчера и вчера, с. 81 (цит.: „София беше малка, всички се знаеха и почти всеки срещнат човек беше познат.“)37 Иречек за ранния период: „В София едни убиват цялото си свободно време в полити­ чески словоизвержения, други прекарват цели нощи в карточни игри, гдето злато и с р е б р о звънти до зори по румънски и руски примери, и мнозина са пленници в шумнооживените хра­ мове на грациите, които пълнят един отдалечен квартал.“ Иречек, Константин. К н я ж е с т в о България, с. 352. 38 Кацаров, Константин. 60 години живяна история. МопЛгеаих, Ргогш<1гт, 1970, 20-21; Казасов, Д имо. У л и ц и , хора, събития..., 328-330. Едно описание на „паричната аристокра­ ция“ от богати хора в Сливен вж. у: Константинов, Константин. Път през годините. С., Български писател, 1966, 29-30. Това били фабриканти на платове, на спиртни питиета И

Гл а в а ч е т в ъ р т а . У р б а н и з а ц и я и м о д е р н и з и р а щ а п р о м я н а

153

Сред буржоазния елит се култивирали определена етикеция и форми на поведение за пред публика, които трябвало да го отделят социално и културно от простолюдието. На това служели уроците по куртоазно поведе­ ние (ръководства от рода на „Как да се държим в обществото“), усвоява­ нето на модни европейски танци, езици, спортове и пр. Не само обществе­ ните конвенции, а и моралните понятия се диференцирали според положе­ нието в обществото и упражняваното занятие - едни за търговци, други за чиновници, трети за офицери и пр.39 Новото поведение изисквало усвояване на маниери от страна на хора­ та с претенции, което не се удавало лесно и понякога изглеждало карикатурно, особено в началото. Все още неусвоените светски обноски и грубо­ то „щурмуване“ на бюфета на дворцови балове, както и събуването на ня­ кои от гостите са регистрирани от Иречек.40 Едно художествено описание на провинциален бал от Алеко Константинов показва контраста между строго европейско облекло и непринудено простонародно държане.41 На руски писател, военен кореспондент по време на Освободителната война, дължим следното хумористично описание на началното запознанство с ев­ ропейски танци: Едва в последно време тук са се научили да танцуват кадрил, но, Боже, с какъв сериозен израз на лицето! Кавалерът постоянно се извинява пред дамата, че той, според правилата, трябва да се докосва до нейната талия; дамата на свой ред се намръщва и съсредоточава, така че вие си мислите дали тя не извършва в дадената минута някакво необикновено важно богослужение от неизвестен вам култ и дали от фигурата на из­ пълнявания танц не зависи животът и имуществото на най-близките роднини. [...] Балът се оживява само когато оркестърът премине не­ очаквано към народно хоро.42

Създаващата се висша класа в София се нуждаела от домашна прислу­ га. Слугини се наемали на слугинската борса, устройвана всеки Гергьовден и Димитровден на площад „Св. Крал“ (пред днешния хотел „Шератон“). тютюн, търговци ангросисти и лихвари - общо 20 -3 0 семейства, които общували главно по­ между си и с индустриалци и търговци от други градове. В обществения и културния живот на града те не участвали. Изпращали децата си да следват в чужбина и ги женели в своя кръг или за някой офицер или доктор. 39 Георгиев, Георги. Освобождението и етнокултурното..., 102-105. 40 Иречек, Константин. Български дневник. Т. 1, с. 96. Също наблюденията на Мосолов, Александър. България 1878-1883. Спомени. С., 1936, с. 77. 41 Константинов, А леко. На един провинциален бал. - Във: А леко Константинов. Съчинения в два тома. Т. 2. С., Български писател, 1989, 140-144. 42 Н емирович-Данченко, Владимир. После войны. Санкт Петербург, 1880, 240-241.

154

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2._________ ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.

Пристигали момичета от цялата страна да се „цанят“ на работа, водени от родители или драгомани. Интересно е да се отбележи, че селските ергени предпочитали за жени слугували моми - като „по-просветени, по-уредни и по-работливи“. Самият слугински труд бил тежък, започващ преди да ста­ нат „господарите“ и свършващ след като са изкарали първия си сън; главното удоволствие на слугините било неделното хоро. Немалко слугини се захващали с проституция.43 Наред с „хайлайфа“, в София и по-големите градове имало и по-широ­ ко общество от средни чиновници, офицери, предприемачи, хора на сво­ бодните професии, творци интелектуалци. Това по-широко „гражданско общество“ проявявало интерес към сказки, театър, балове, вечеринки и други забави, а също към излети извън града и спортни състезания.44 Интересно е как се рекрутирал управляващият елит, който при мало­ бройността на коренното население в столицата отначало нямало как да бъде „кореняшки“. Със социологически школувано око Иречек отбелязва, че „най-силний контингент на чиновничеството, политици и министри да­ ват Търновската местност заедно със Свищов, Русчук и Шумен, на юг Ко­ тел, Сливен, Калофер, Копривщица и Стара Загора“. Това е съвсем обяс­ нимо, предвид просветната и стопанската издигнатост на тези градчета през епохата на Възраждането. Към София прииждали българи и от Беса­ рабия, Русия, Македония и Цариград.45 Хората от даден край се познавали лично и продължавали да поддър­ жат връзки помежду си на новото място. На основа на месторождението се формирали и неформални групи, т. нар. землячества, наред с политически­ те кръгове и „функционално“ диференцираните връзки по професия46 „Земляческите“ връзки (които често включвали и някакво роднинство) с предполаганата от тях близост и лоялност имали голямо значение при наз­ начения на служба и в политически съюзявания. Твърде драстично това е изразено от Петър Нейков: Но това, което не знаех тогаз и узнах малко по-късно, беше семейното, нещо повече, родовото съзаклятие, което се вгнездваше в тогавашна София. Съзаклятие против кого, срещу какво? Разбира се, против дър­ жавата и нейния бюджет. Родоначалникът имаше за задача да държи на постоянна бойна нога - за политически, стопански, бюрократически цели - армия от роднини и сватове. Дошъл на власт, той докарваше от 43 Казасов, Д имо. Улици, хора, събития, 139-140; Някогашните наши градове, 179-180. 44 Кацаров, Константин. 60 години..., с. 21. 45 Иречек, Константин. Княжество България, с. 344, 346, цит. на с. 344; Ганчев, Добри. Спомени, 1864-1887, 99-100. 46 Иречек, Константин. Пътувания по България, с. 106; Княжество България, с. 346.

Гл а в а ч е т в ъ р т а . У р б а н и за ц и я и м о д е рн и зи ра щ а п ро м я н а

155

п р о в и н ц и я т а н ай -ве р н и те , н ай -п р ед ан и те си х о р а, н а с т а н я в а ш е ги н а то п л и м е с т а и си сл у ж еш е с тях в о т к р и тата си в о й н а ср ещ у п ар а гр а ф и ­ те н а б ю д ж е та .47

Понякога се създавали и формални групи (асоциации) по землячество, наричани „дружби“, които освен да събират от време на време „съграж­ даните“, си поставяли и някакви културни цели, например написване на ис­ тория на родния град, както и да спомагат за настоящото му развитие.48 Отличаваща се група в града били военните офицери. Поставени мате­ риално добре и възпитавани в съсловни конвенции, те се разхождали в своите униформи, най-често на групи, и се държали наперено и самонадеяно. Посещавали само определени места, а общуването с „цивилни“ се смя­ тало за подозрително. Освен това и най-дребното стълкновение между ци­ вилен и офицер се приемало като оскърбление на мундира и „докачение“ на честта. Известен е конфликтът, станал през 1895 г., между Алеко Кон­ стантинов и почувствалото се засегнато от един негов разказ (за поведени­ ето на офицери в салона на дружеството „Славянска беседа“) офицерство; също полемиката на сп. „Мисъл“ срещу привилегиите на офицерите.49 Специфична социална група било и студентството и дори горните гим­ назиални курсове. Със самочувствие от известно образование и често идеалистични разбирания, младите хора се отличавали с будно социално чувство и проявявали социалнополитическа активност. Освиркването на цар Фердинанд при откриването на Народния театър, довело до първата университетска криза, е характерен епизод. Особено след войните студен­ тите създали свои организации, повечето от които били свързани с поли­ тически партии.50 47 Нейков, Петър. Завчера и вчера, с. 74; Наблюдения и мисли върху българската обще­ ственост. С., Хр. Г. Данов, 1939, 10-15, 49-50. За назначаването на служба по познанство и „съгражданство“ вж. и Ганчев, Добри. Спомени, 1864-1887, 99-100. Показателен е фактът, че в спомените за много от личностите се казва и откъде са (което доказва колко дълбоко в мис­ ленето е навлязло „землячеството“ или „съгражданството“). 48 За земляческите форми на асоциация (дружества, дружби или братства) на преселници­ те в „чужд“ град вж. Георгиев, Георги. Освобождението и етнокултурното..., с. 80. Първата основана в София „дружба“ била сливенската - през 1901 г. Впоследствие се създават „Дружби“ на живеещи в София хора от Копривщица, Панагюрище, Ямбол, Лом, Самоков, Русе, Севлиево, Карлово, Ловеч и др. Вж. Бордж анин, С. Организирането на живущите в Со­ фия провинциалисти. - Българска сбирка, 11, 1904, № 10, 635-639. Сред начинанията на Дружбите авторът споменава написването на история на съответния град, но и морално и ма­ териално застъпване за съдбата на града от членове, „занимающи завидна височина на държавната ни йерархическа стълба“. 49 Казасов, Д им о. Улици, хора, събития, 158-159. 50 Константинов, Константин. Път през годините, 98—101.

156

бълга рско то о бщ ество ,

т. 2.

ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.

Израз на по-развит социален живот в града е възникването на разнооб­ разни граждански дружества - с просветно-културни, благотворителни, професионални, спортни, развлекателни и други цели.51 Те са разгледани по-подробно в друг контекст, а тук се споменават бегло като обогатяващи градския обществено-културен живот. Основаното през 1880 г. от чехи и българи дружество „Славянска беседа“ в София се оформило като център на социално общуване на по-издигнати и образовани среди и допринесло за сближаване на софиянци с пребиваващите в града славяни в противо­ действие на немско-австрийското влияние. То организирало благопристой­ ни, но весели вечеринки и забавления, за които четем: Вечеринките на „Беседата“ привличаха тогавашното общество. На те­ зи вечеринки (балове) всякога личеше високата и стройна фигура на симпатичния Цапко, ръководител на танците, облечен винаги във фрак, с бели ръкавици, с лачени обуща и клак (цилиндър). Нашата младеж под негова команда се упражняваше в европейските танци и вземаше живо участие във веселите забавления на „Беседата“. [...] Разиграва­ нето на томбола и други лотарии не липсваше. От време на време се да­ ваха концерти, в които вземаше участие на пиано Харцер, много заслу­ жил на „Беседата“ със своите музикални способности.52

Формирали се и множество професионални сдружения, особено на сво­ бодните професии - лекари, съдии, адвокати, инженери и архитекти; също творчески обединения на художници, музиканти, писатели, журналисти и др. Възникнали и дружества с научен характер в разните клонове на наука­ та (икономика, природни науки, история, археология и пр.). Всички те во­ дели повече или по-малко оживен дружествен живот, организирали сбирки с четене на реферати и обсъждане на професионални и научни въпроси, из­ давали списания и пр. Интелектуалният елит развил свои форми на общуване, някои с посветски претенции, други - повече интелектуални или бохемски. Извест­ ност в София получили светските „салони“ на придворната дама Мария Петрова-Чомакова и на Султана Рачо Петрова през първото десетилетие на XX в.,53 на Лидия Шишманова (съпруга на Иван Шишманов), на актри­ сата Адриана Будевска, „чайовете“ на Тодор Влайков, разни журове (т. е.

51 Вж. Георгиев, Георги. Освобождението и етнокоултурното..., 89-91; София и софиян­ ц и ..., 125-134; Казасов, Димо. Улици, хора, събития, 228-229. 52 Славянска беседа (1880-1930). Юбилеен сборник. С., 1931, с. 55. 53 Специално за светски салони вж. Христов, Кирил. Съчинение в пет тома. Т. 4. Спомени, пътеписи, разкази, статии. С., Български писател, 1967, 174-180.

Гл а в а ч е т в ъ р т а . У р б а н и з а ц и я и м о д е р н и з и р а щ а п р о м я н а

157

приемни дни през седмицата) в домове със социални претенции, литера­ турни соарета и кръжоци. Съществували интелектуални компании, като групата около сп. „Ми­ съл“ (д-р Кръстев, Пенчо Славейков, Пейо Яворов, Петко Ю. Тодоров). Бохемска била компанията „Весела България“ на Алеко Константинов, от името на членовете на която се води повествованието в „Бай Ганьо“. Бо­ хемски характер имала и артистичната компания „Българан“ (включваща карикатуриста Александър Божинов, филолога Александър Балабанов, ис­ торика на изкуството Андрей Протич, литераторите Димо Кьорчев, Елин Пелин, Петър Нейков, Ст. Костов, Трифон Кунев, актьорите Сава Огня­ нов, Васил Кирков и др.), „комуната“ на Александър Жендов, Николай Хрелков и други дейци на пролетарската култура, т. нар. „Оркестър на бръмбазъците“ в средите на Дома на изкуствата и по-късно формация със същото име около Илия Бешков.54 Ето как характеризира бохемската ком­ пания „Българан“ един от нейните членове и автор в едноименното хумористично списание - Петър Нейков (тогава с псевдоним Магнус), по-късно дипломат: Вгледах се озадачено в лицата на новите си другари. Те се смееха шумно, често, на вълни. Но смехът им беше смях на хора, основно недовол­ ни от живота, поне от този живот, който София им поднасяше. За пър­ ви път влизах в съприкосновение с живи хора, които бързаха да се насмеят от страх да не заплачат. Наглед весели, безгрижни, всеки един от тях имаше личната си болка, вътрешната си тревога. Безпаричие ги тровеше, любов ги гнетеше. Всичко това по-късно разбрах, след всеки­ дневно общуване. За повърхностния зрител компанията беше случай­ на, лекомислена и малко пиянска. Но съзнателно или не, „българановците“ бяха нещо доста различно от това, което изглеждаха да са. Те протестираха срещу всичко малоградско и дребномахленско в тогаваш­ ния софийски живот - бунт някакъв срещу гнета на предразсъдъците, лицемерията, филистерщината на солидните и намръщени софиянци.55

Развиващият се градски живот изисквал своите места за срещи и общу­ ване. Появяват се нови типове обществени заведения, елитни или просто­ народни по социална функция. Хотелът и ресторантът водят до социална деградация на хана и гостилницата като „простонародни“; турското кафе­ не с миндерлъци и пушене на наргилета се заменя от кафенета от европей­ 54 Вж. за „Българан“ спомени на участника в групата Нейков, Петър. Спомени, 99-103. Също у: Константинов, Константин. Път през годините, 124-125; Казасов, Д имо. Улици, хора, събития, 122-123, 331-334. 55 Нейков, Петър. Спомени, с. 100.

158

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2._________ ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.

ски тип. Като своеобразни „клубове“ за широки среди на мъжкото населе­ ние в градовете функционирали някои кръчми и кафенета със своя микросреда. Специално трябва да се отбележи навлизането у нас на бирарията (бирата била нов продукт) и на европейската („виенска“) сладкарница.56 Ето едно ранно свидетелство за бирата, което по наивно-моралистичен на­ чин посочва и социологическия механизъм на възприемането на новото неговата престижна стойност в обществото и имитирането на „по-висши­ те“ от средните слоеве: Да вземем например бирата. Това питие едва му знаяхме името преди освобождението ни; но оттогава насам, като дойдохме в по-близки сно­ шения с Австрия и Германия, и като главно офицерите и чиновниците ни захванаха да вземат заплати много по-високи от каквото са печели­ ли, преди да имат тези чинове и звания, естествено ний захванахме да презираме нашите вина като питие, което простите трябва да употребя­ ват, а по-учените и високопоставени започнахме да употребяваме бира. Това, разбира се, поведе и втора, и трета ръка хора да напуснат виното ни и да последват уж по-образованите в бирариите да употребяват това австро-германско питие.57

Политиците, чиновниците и артистичните среди имали свои предпочи­ тани места за срещи и разговори. Особено известни преди войните в Со­ фия били кафенетата „България“ (открито през 1906 г., сборен пункт на софийския интелектуален елит до Първата световна война), „Македония“ и „Цар Освободител“ (открито в 1909 г. и превърнало се в средище на мла­ ди писатели, журналисти и художници, също след войните), сладкарниците „Охрид“, „Роза“ и „Панах“, гостилниците „Червен рак“, „Средна гора“ (постоянно място за хранене на кръга „Българан“), „Дълбок зимник“ и

56 За новите обществени заведения: Георгиев, Георги. Освобождението и е т н о к у л т у р н о т о ..., 156-163; Медж идиев, Асен. История на град Станке Димитров (Дупница) и покрайни­ ната му от XV век до 1912-1963 г. С„ ОФ, 1969, 262-263. 57 Икономическото влияние на новопостроената ни железница. - Родолюбец, 1, 1889, № 3, с. 18. Бирата била приета с ентусиазъм в Русе в началото на XX в. по свидетелството на Димо Казасов: „При двете намиращи се извън града бирени фабрики бяха устроени по виен­ ски образец бирарии - ресторанти, към които всеки празничен ден летяха дълги кортежи от файтони с облечени по последната мода мъже и жени. Консумираше се новото за българския живот пиво в размери, които бунтуваха местния вестник, който писа: „Защо бирата се харчи двойно повече, когато тя струва три гроша оката (1282 грама), а виното - два? Причините са две. Бирата е модно, при това европейско питие, а виното - стара българска „изтъркана течност, от която почти всеки русенец притежаваше в зимника си.“ Казасов, Д имо. Някогаш­ ните наши градове, с. 88.

Гл а в а ч е т в ъ р т а . У р б а н и з а ц и я и м о д е р н и з и р а щ а п р о м я н а

159

др.58 Към тях след войните се добавя кафене „Алказар“ - място за среща на интелектуалци, политически дейци, индустриалци и търговци; друг та­ къв център става Градското казино.59 Следното описание (от 30-те години на XX в.) ни въвежда в обстанов­ ката на сладкарницата „Цар Освободител“: Тя бе едновременно и приемен салон на столицата, и място за клюки между интелектуалци и хора на изкуството, борса на вестникарски но­ вини и сцена на политическа суетност, в която можеха да се доловят ед­ ва прошепнати диалози или пък избухлив смях или улучващи духови­ тости - последното най-често. Сладкарницата имаше това, което днес подразбираме под думата „flair“ - своя атмосфера, смесица от стрелнати погледи и обърнати гърбове, от спорове и сръдни, от интимност и фалшиви любезности, от закачки и остроумия, и всичко това заличава­ ше разликата във възраст или пък подчертаваше тази в ранг. С една дума, тук бе агората, на която се срещаше всичката суетност на „tout Sofia“, пазарището на признати таланти и нескрити амбиции, на пре­ дизвикателно тщеславие и на прославено духовно болярство.60

В градска среда се развиват и нови форми на развлечение и забава: споменатото навлизане на европейски танци (придружено с деградиране на хорото като простонародно), практикувани на официални приеми и на „великосветски“ балове (във Военния клуб), „класическото“ за всяко буржоазно общество посещаване на театър и на опера, макар последната у нас да останала дълго време на любителски начала. Специално трябва да се спомене широко популярната литературно-музикална вечеринка със сло­ во, „четене“ на литературни творби, понякога концертно рисуване, хора и танци, томбола, бой с конфети61; също политически събрания и публични 58 Вж. за тези концентрации на обществен - политически и интелектуален - живот и за техните любими места в мемоарите на Казасов, Димо. Улици, хора, събития, 110-118 (кафе­ нета, сладкарници, бирарии), 119-125 (гостилници); Някогашните наши градове, 185-186. Също у: Константинов, Константин. Път през годините, 125-129 (кафене „България“), 114-115 (сладкарница „Цар Освободител“). За културна София преди Първата световна вой­ на също: Белчев, Георги. София някога и сега. - Сердика, 9, 1946, № 3 -4 , 60-65. 59 Константинов, Константин. Път през годините, 357-358; Бръзицов, Христ о. Някога в София, с. 68. 60 Попов, Стефан. Безсъници. С., Летописи, 1992, с. 86. За заведението през по-ранния период: Константинов, Константин. Път през годините, 125-129. 61 За развлеченията - концерти, салони, театър, опера, танци и хора, празници и разходки, курорти и пр., вж. и: Казасов, Д им о. Улици, хора, събития, 244-245, 251-276, 294-296, 297-310, 328-330. За литературно-музикалните вечеринки: Белчев, Георги. София някога и сега, с. 63. За вечеринки в Добрич около 1900 г.: Тончев, С. Отчет за санитарното състояние..., особ. с. 175.

160

бъ лга рско то о бщ ество .

Т. 2.

ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.

сказки, литературни салони и музикални изпълнения. В по-тесен кръг били интелигентските развлечения, като разговори на чаша чай или игри на кар­ ти (особено сред „хайлайфа“). В миналото остават някои традиционни игри и забавления на еснафа, като кучето с вързана на опашката тенекия, надбягвания, борби и ловене на бас. Хорото, ориенталският кючек, пантомимата и комедията от рода на „Кафеджи Вели баба“, „Леблебеджи Хорхор ага“ остават до късно просто­ народни форми на забава; такива били и вариететни песни, като „Зелен листец“, „Трендафилът мирише“, „Черен влак се композира“ и др. под.62 Към разпространените форми на развлечение и почивка принадлежали и слушането на музика от военни оркестри на открито, вечерната разходка из градската градина, а по-късно по централната градска улица (корсо, стъргало), излетът в празничен ден до близките околности. Ходело се и подалече, особено по манастири и минерални бани.63 В живота навлизат спортни игри и нови спортове, като колоездене, ски, летни кънки, тенис, футбол, туризъм; започнали като спортни игри на ели­ та, много от тях бързо разширяват социалния си обхват.64 Възникват спортни дружества, някои от които, по „естеството“ на спорта, най-вече сред социалната върхушка и интелигенцията, например малобройните „Кънки клуб“, „Тенис клуб“, „Жокей клуб“ и др. Други били по-масови. През 1895 г. било основано Гимнастическо дружество „Юнак“, а през 1899 г. Българско туристическо дружество „Алеко Константинов“, които бързо се масовизирали. В началото на XX в. в градския живот навлизат и редица технически но­ вости, някои свързани с приложението на електричеството. В описанието си на електрическия трамвай от 1901 г. Вазов предава възхищението си от техническия прогрес изобщо, примесвайки в едно реалност и прозрение: През последната половина на миналия век человеческият ум, демон, пощурял в устрема си към невероятното и непостижимото, грабна от небето - втори Прометей - тайните на светкавицата и тури на наша служба неуловимия ток на тайнствения елемент - електриката; накара я да ни пренася мисълта от единия край на света до другия, почти с ней­ ната бързина; да ни препраща гласа, да ни осветлява; а най-после - да 62 Бръзицов, Христо. Някога в София, 36-37. В София през 1880 г. градският съвет дори взел решение за забрана на кючека като „разпространяващ разврат“. Вж. Мирчев, ПетърКипежът, с. 194. 63 За излети до Рилския и Троянския манастир: Пешев, Петър. Историческите събития и деятели от навечерието на освобождението ни до днес. C., БАН, 1993, 302-307. 64 Вж. Георгиев, Георги. Освобождението и етнокултурното..., 241-249; София и софиян­ ц и ..., 331-342; Казасов, Димо. Някогашните наши градове, 204-207.

Гл а в а ч е т в ъ р т а . У р б а н и з а ц и я и м о д е р н и з и р а щ а п р о м я н а

161

носи и нас! Ами рентгеновите лъчи? Ами телеграфът без жици? Ами фъркането из въздуха? Ами четенето на мисълта? Ами телепатията? Ами страшната загадка на спиритическите проявления? Ами, ами... онова, което утре, други ден ще видим?65

Новост от началото на XX в. е фонографът (грамофонът), който посте­ пенно изместил уличните латернаджии. Отначало той бил с фуния, а от 1910 г. - компактен, до размера на куфарче и без фуния (еуфон). От ряд­ кост до войните, с която локалите привличали клиентела, грамофонът пос­ тепенно проникнал в бита, давайки възможност за възпроизвеждане на му­ зика и песни в домашна обстановка, по свое желание.66 Още по-впечатляваща новост било киното (с рождена дата 1895 г. в Париж), чиито панаирджийски предходници са „магическият фенер“ и „па­ норамата“ - серия от фотографски изображения. Първите кинематографи се появили у нас през 1897 г. - най-напред в Русе, а после в София, и при­ надлежали на пътуващи собственици (киновояжери) - чужденци. Впечатле­ нието, което чудото произвело в Сливен през 1898-1899 г., е описано така: Помня само ефекта на представлението: пълно прехласване от изумле­ ние и възторг, и то не само между децата, но повече у възрастните. В затъмнения салон се чуваше глухо тупане на мотор, апаратът - неясна грамада сред залата - тракаше като шевна машина и хвърляше отгоре и напред конус от бели лъчи, а върху опънатото платно на сцената, де­ то обикновено биваше завесата, изведнъж изскачаше влак, който лете­ ше по релсите право срещу нас, после мигновено се прекъсваше и вед­ нага излизаха коне - цял табун, - които препускаха в безкрайна равни­ на, след това крадец и куче, което го гони... Онемялото множество, претъпкало салона, синкавите искри на машината, които пращяха в гъстия мрак, невижданите до тоя час неща - всичко това придаваше не­ що дяволско на зрелището, обяснявано от публиката само с една дума, която никой не проумяваше, но с която всички се задоволяваха, когато трябваше да обяснят някое необяснимо явление: електричество!67

Пътуващите кинематографи от зората на киното обаче били много тро­ мави и имали еднообразен репертоар от „екзотични изгледи, безизразни фарсови сценки, банални драми за измамени жени и мъже-рогоносци, кар­ тини из живота на „висшето общество“. Първият стационарен кинемато­ 65 Вазов, Иван. В електрическия трамвай, с. 155. 66 Георгиев, Георги. София и софиянци, с. 272; Маринов, Петър. София от завчера. C., ОФ, 1969, 148-149. Димо Казасов видял в Трявна фонограф, велосипед и цирк през 1895 г. Вж. Казасов, Д имо. Някогашните наши градове, с. 36. 67 Константинов, Константин. Път през годините, с. 75.

162

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2._________ ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.

граф бил открит в София през 1904 г. с гордото име „Гранд електробиоскоп“, последван от други в провинцията; всички те имали стандартна фил­ мова програма от „невиждани феерии“, „покъртителни“ драми, „поучител­ ни“ комедии и задължителните изгледи. В по-трайни и известни кинотеат­ ри се превърнали „Модерен театър“ (открит през 1908 г.) и театър „Одеон“ (открит през 1910 г.) в София, снабдявани с филми от френската „Патефрер“ и превърнали се в „диктатори“ на филмовия вкус у нас. Това били все още неми филми, озвучавани странично с оркестър или грамофон: Киното бе нямо, но крещеше с афиши: убийства с нож, револвер, брад­ ва и с още някакви жестоки средства. Любими герои бяха престъпни­ ците Зигомар, Фантома, Рокамбол, Арсен Люпен и други международ­ ни вагабонти, а най-прочути герои като детективи - Шерлок Холмс, Нат Пинкертон, Ник Винтер, всички с лула в устата и винаги излизащи живи и от най-страшни клопки. За жалост винаги оставаха живи и вагабонтите, за да продължат в нови серии новите си подвизи, лакомо по­ глъщани (и подражавани) от младежта.68

На границата между двата века се появява и самодвижещата се (моторна) кола - автомобил. Първият автомобил бил внесен през 1897 г. Отнача­ ло моторни коли се внасяли главно за служители на държавата. Преди Бал­ канските войни червеното кабриолетче на министъра на съобщенията Ан­ тон Франгя правело огромно впечатление на столичани. Още през 1910 г. в Дупница трима души си купили коли, за да превозват пътници до Кюс­ тендил; първият мотор там бил внесен през 1907 г. (и пукотевицата му предизвикала суматоха на пазара). След войните автомобилът навлиза поосезателно в живота. Наемният автомобил (таксита „Ситроен“) дори из­ местил като превозно средство файтоните в София, спестявайки на пътни­ ците много неудобства и пререкания със своеволните файтонджии.69 Новото време е свързано с налагане на диктата на модата, във всеки случай сред социално претенциозните среди. Специално в женската мода до войните господствала дългата до петите рокля, вталена в кръста, прис­ тегнат от корсет.70 Ръкавите били бухнати при раменете и с притиснати 68 Бръзицов, Христо. Някога в София, с. 37. 69 Кацаров, Константин. 60 години..., 381-383. За сензацията, предизвикана от първия автомобил в Сливен, вж. Константинов, Константин. Път през годините, 75 -7 6 . За първите автомобили („Форд“ и „Щаер“) в Дупница вж. Меджидиев, Асен. История на град Станке Ди­ митров (Д упница)..., с. 443. 70 На границата между двата века няколко лекари се борят срещу корсета. Вж. Стряков. Вредата от носенето на корсета. - Медицинска беседа, 2, 1895-1896, 3 3 8-342; Няколко думи за нехигиеничността на съвременното женско облекло. - Здраве, 1, 1902, № 2, 85-89; Кор­ сетът. - Здраве, 3, 1904, № 10, 625-629; Мода или хигиена. - Здраве, 3, 1904, № 3, 139-143;

Гл а в а ч е т в ъ р т а . У р б а н и з а ц и я и м о д е р н и з и р а щ а п р о м я н а

163

при китките ръкавели, яката - висока, а долу роклята се разширявала и за­ вършвала на волани. Носели се високи обувки, шапки с периферии и чадър лятно време. Атрибутите на елегантния мъж включвали сако, жилетка и тесни панталони; сред интелигенцията - жакет с панталон на райе; носела се филцова или лятна сламена шапка, или по-претенциозно светло бомбе. Към тоалета влизали корави нагръдници, високи яки и ръкавели; най-сетне - небрежно въртени бастуни. Мустаците се подразбирали и дори се приемали като знак за мъжественост. Прическите също се променяли меж­ ду дълго и късо подстригана коса с разни форми.71 В големите градове още в началото възниква „нощен живот“, почти не­ съществуващ преди Освобождението. За удовлетворяване на морално посъмнителните потребности имало локали, кафе-шантани, „тунели“ и пр.72 Някои от публичните домове били узаконени, но проституция се практику­ вала и в т. нар. кафе-шейтани, т. е. места, където се пие и пее, но които има­ ли и това предназначение. За същата цел служели и някои хотели. По-подробно за проституцията се говори другаде, а тук може само да се отбеле­ жи характерната за раннобуржоазното общество морална двойственост. Тя се изразява в крайна строгост („пуританство“) към девойките и жените в дома и в обществото, от една страна, и пълна търпимост към проституция­ та - от друга страна. А също в разрешаването на сексуалната свобода на мъжете, но не и на жените.

НОВОТО МЕЖДУ ВОЙНИТЕ Войните и поражението имали огромен социалнопсихологически ефект, до степен да се схванат като край на един свят и начало на друг. Смъртта на народния поет Иван Вазов символизира (според писателя и мемоарист Константин Константинов) отминаването на стария свят: Отминаваше един свят с всичките си блясъци и тъмнини; угасваше едно мировъзрение, според което някаква абстрактна доброта и спра­ ведливост направляваха в края на краищата човешките съдби, миро­ възрение, което бе накърнено смъртно от първия изстрел на Световна­ Корсетът и неговото влияние върху женския организъм. - Медицинска беседа, 6, 1900, № 3, 221-225. 71 Казасов, Д им о. Някогашните наши градове, 196-198; Улици, хора, събития, 284-28 За модите също: Маринов, Петър. София от завчера, с. 41, 58-61. Бастуните можели да бъ­ дат тънки или дебели, с разнообразни дръжки - сребърни, кехлибарени, с дърворезба. 12 Георгиев, Георги. Освобождението и етнокултурното..., с. 158.

164

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2._________ ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ. ЗДРАВНО ДЕЛО.

та война. Народният поет вярваше в неща, които постепенно избледня­ ваха, лишаваха се от стойност и изчезваха незабелязано.73

Настъпилите дълбоки ценностни промени били свързани с крушението на националните идеали, с дискредитирането на управляващите, с чуждата окупация. Има много наблюдения върху „ненормалността“ на първите след­ военни години, когато като компенсация за суровото военно време и в рязък контраст с нещастието и бедственото положение на мнозинството започнал да кипи трескав социален живот, изпълнил увеселителни заведения и локали: То бе неочаквано бликнал кипеж, хаотичен и безогледен, в който ожад­ нялата за живот и за най-обикновени радости човешка природа си отземаше за няколкогодишните страдания и за онова всекиминутно об­ щуване със смъртта.74

Увеличават се социалните контрасти, както и показността в тяхната проява. Твърде масово се проявявал стремеж към по-изискани форми на живот, към външен светски блясък. При завръщането си от следване в чужбина, юристът Константин Кацаров с удивление констатирал: Придаваше се преголямо значение на външността, в особеност на об­ леклото, на маниерите. Пръв видим признак на това благовъзпитание, с което се сблъсках, беше, че мъжете в България бяха започнали да це­ луват ръка на дамите, млади и възрастни, женени и неженени, и то на­ всякъде - по улиците, по локалите, по магазините, по домовете, по са­ лоните. Мен ме учудваше как синове и внуци на един народ, у който по традиция мъжът и бащата е бил на първа почит в семейството и у който целуването на ръка е било само израз на благоговейна почит към постарите, са изпаднали в диаметрално противоположно и съвсем чуждо на произхода им привидно рицарско отношение към жената.75

На обществената повърхност през това „болно време“ излизат забога­ тели от войната спекуланти и използвачи на мътната конюнктура; изникват и много хазартни заведения с клиентела от криминални типове. Забогате­ лите от войната парвенюта и част от старата столична „аристокрация“ бър­ зали да установят интимни връзки с окупаторите: 73 Константинов, Константин. Път през годините, с. 342. 74 Пак там, с. 317. 75 Кацаров, Константин. 60 години, с. 273. Някои момичета „облагородявали имената си (от Цветана - Флорис, от Дарина - Доли, от Стефана - Щефи, и т. н.)“ и се наблюдавала „раз­ юзданост“ в обноските и връзките им.

Гл а в а ч е т в ъ р т а . У р б а н и з а ц и я и м о д е р н и з и р а щ а п р о м я н а

165

Чорбаджийски чеда или бързо забогатели парвенюта, те се движеха с професионално увлечение в среда, председателствувана от генерали, адмирали, князе, графове и барони, монополизираха ги, назоваваха ги с малките им имена, поддаваха се на дръзки ухажвания и търсеха в до­ пир с тях, да позлатят стари бегликчийски гербове.76

Едва ли може да има по-силен контраст от земеделската власт, завзела града със своите недодялани кадри, парадираща с народовластие и въвела оранжевата мода (от знамената до мастилото). Успоредно се провеждали работнически стачки и свободни комунистически демонстрации, на които се пеел „Интернационалът“. Притокът от преселници от Македония, Тра­ кия, Добруджа и Царибродско пък придавал на София и други големи гра­ дове вид на някакъв лагер на авантюристи: Тоя приток, заедно с преселниците от вътрешността на страната, съз­ даде от столицата един град без ясно очертана културна физиономия. София заприлича на лагер от златотърсачи, напуснали родните си ог­ нища с надеждата да намерят тук условия за бързо преуспяване.77

За пъстротата на града допринасяла и руската бяла емиграция, придош­ ла с разгрома на Врангеловата армия; тя оказвала облагородяващо културно влияние, внасяйки „елемент на мъжка приветливост, женска грация и по-изискани привички“.78 Приносът на руснаците се простирал от научната дейност до вариететните заведения с руски песни и танци.79 Развивали се театралният живот и поставената сега на по-здрави професионални ос­ нови опера.80 Урбанизацията излиза от началното си състояние и достига по-значи­ телно развитие и обогатяване с нови форми. Разгръщат се мащабни общес­ твени строежи и се издигат по-внушителни частни домове. Големи пред­ ставителни сгради в София преди войните били Народният театър (пост­ роен 1906-1907 г. от виенското архитектурно бюро „Хелмер и Фелнер“), Военният клуб (1905 г., арх. Антонин Колар), Софийската минерална баня (проект от 1905 г. на арх. Петко Момчилов, завършена 1911 г.), Синодалната палата (арх. Йордан Миланов, завършена 1910 г.) и храм-паметникът 76 Нейков, Петър. Спомени, с. 243; Бръзицов, Христо. Някога в София, 102-103. Авторът споменава хазарта след войните и че „престъпниците се чувстваха едва ли не съдружници и сътрудници на властта“ . 77 Казасов, Д имо. Улици, хора, събития, с. 76. 78 Нейков, Петър. Спомени, 256-257. 79 Даскалов, Дончо. Бялата емиграция. С., Университетско издателство „Св. Климент Ох­ ридски“, 1997, 101-128; Бръзицов, Христо. Някога в София, 56-57. 80 Мирчев, Петър. София от завчера, 119-138.

166

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2._________ ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО

„Св. Александър Невски“ (построен 1904-1912 г. по планове на арх. А. Померанцев). След войните се строят: хотел „Империал“ в София (ъгъла на ул. „Леге“ и ул. „Ал. Стамболийски“, 1920 г.), сградата на Ректората на Софийския университет (1920-1929 г., арх. Йордан Миланов), сградата на Българската академия на науките (1925-1928), Съдебната палата (проект на арх. Н. Лазаров от 1914 г., построена 1929-1936 г.), Министерството на войната (завършено 1938 г.), Българска народна банка в София (1936— 1939) и много други сгради на банки и хотели. Разгръща се и кооперати­ вен строеж на големи съпритежателски сгради.81 Остър проблем на бързо растящия столичен град станали жилищната криза и бездомниците. Между тях и общинските власти се водела упорита борба; издиганите бараки на свободните общински места извън града били събаряни от властите. Някои политици насърчавали разграбването на пар­ цели, за да си създадат партийна клиентела. Бездомниците на свой ред се възползвали от партизанските политически борби, за да легализират „оземляването си“, и особено по време на общински избори в София струпвали през нощта своите постройки, а общината трябвало да се при­ мирява с фактическото положение. Впоследствие тя започнала да раздава парцели на нуждаещи се на много ниски цени. Резултатът бил безпланово и хаотично застрояване и неблагоустроеност на крайните квартали, които не разполагали с вода, канализация и електричество.82 След войната две „вносни стихии“ завладяват София и страната - африкано-американският джаз, изместил спокойните танци и романси, и ан­ глийският футбол, анахронизирал гимнастическите дружества. Футболни­ те клубове били по махали и на мач всички тръгвали заедно пеша, играчи­ те - най-отпред.83 Разпространението у нас на грамофона, киното и автомобила датира от тази епоха. След премиерата през 1915 г. на първия български игрален филм „Българан е галант“ с актьорите Васил Гендов и Мара Лапина - подражателна комедия за един бонвиван с донжуански наклонности - били съз­ дадени и нови филми. През 1919 г. възниква българското акционерно дру­ жество за производство на филми „Лунафилм“. Екранът след войните бил завладян от немски филми (на УФА), а от края на 20-те години на XX в. от холивудска романтична и сантиментална кинопродукция: ... бандитите постепенно биваха измествани от нежни артисти, един от които, Рудолф Валентино, бе изместил от сърцето на дамите не само 81 Българската архитектура през вековете. С., Техника, 1982, 183-233. 112Кацаров, Константин. 60 години, 401-404; Казасов, Д имо. Видяно и преживяно, с. 152. 83 Маринов, Петър. София от завчера, 192-193.

Гл а в а ч е т в ъ р т а . У рб а н и з а ц и я и м о д ерн и зи ра щ а п ро м я н а

J67

Зигомар и Фантома, но и собствените им съпрузи: жените лудееха по тоя необикновен красавец. Но и мъжете имаха по кои да лудеят: появи­ ха се артистките Лия де Пути, Грета Гарбо, Бригита Хелм, Пина Меникели, Рита Сакето - една от друга по-„пикантни“, както ги рекламираха кината. А за децата - момченцето Джеки Куган.84

През 1930 г. по „тонфилмова инсталация“ бил прожектиран първият „говорящ“ филм, наистина, не с български говор. Голям интерес през 30те години предизвикали някои съветски филми. Чрез любимите звезди филмите се превръщали в пропагандатор на космополитна култура и об­ разци на поведение. През 1936 г. в страната имало 116 кинотеатъра, в кои­ то били представени 7073 филма, посетени от над 8,3 млн. зрители; през 1939 г. имало общо 155 кинотеатъра, които прожектирали 10 524 филма, посетени от над 13 млн. зрители.85 През 1938 г. на един софийски жител се падали 13 посещения на кино годишно, през 1940 г. - 17. От 1941 г. започ­ нали да се произвеждат държавни кинопрегледи на Дирекцията на националната пропаганда, имитиращи Гьобелсовата пропаганда в Германия.86 Радиото, разгледано технически на друго място, навлиза в живота през 30-те години. През 1931 г. Софийската община поставила няколко радиоапа­ рата в Градската градина за обществено слушане, а радиото в частните до­ мове било все още рядкост и се приемали гости специално да слушат радио; с часове се търсели и ловели станции, а апаратите „трещяха, бучаха или кви­ чаха като прасенца“. От 1935 г. нататък, когато предаванията на първото лю­ бителско „Родно радио“ се заменят от Радио София, броят на радиоапарати­ те започва да расте скокообразно. Към началото на 40-те години радиото би­ ло проникнало широко в София, а в малките провинциални градове и по селата се слушало в кръчмата или в читалището, по-рядко в сладкарница. R7 Настъпват промени и в модата, която през войните била „маломерна“ и „икономична“: жените - с рокли над коленете от евтин и тънък маркизет, с бубикопф (т.е. стърчащ кичур косми над челото) и шапчици „като чинийки за кафе“, обилно червило и белило; мъжете - с къси до над кръста сака, тес­ ни като кюнци панталони, къси до над обущата, летни сламени шапки-гар84 Бръзицов, Христо. Някога в София, с. 52. 85 Статистически годишник на Царство България, 31, 1939, с. 724; Статистически годиш­ ник на Царство България, 32, 1940, с. 736. 86 Грозев, Александър. Началото. Из историята на българското кино, 1895-1956. C., БАН, 1985, 7-102, цит. на с. 13, 17; Чолаков, Стефан. От „Българан“ до „Тютюн“ . Пътят на бъл­ гарския игрален филм. C., Наука и изкуство, 1963. Георгиев, Георги. София и софиянци..., 272-273. 87 Георгиев, Георги. София и софиянци, с. 274. За навлизането на радиото също: Мари­ нов, Петър. София от завчера, 150-151, цит. на с. 150.

168

бълга рско то о бщ ество .

Т. 2.

ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.

сонетки, с тясна един-два пръста периферия. След войните като реакция роклите стават „неприлично дълги“, връща се пристягането с корсети, из­ куствено се създават голям бюст и широк ханш, а върху шапките се наста­ нява натюрморт от флора и фауна, обувките са на високи „като кокили“ то­ кове; при мъжете - широки и дълги почти до коленете сака, клоширани при обувките панталони, гарсонетки с широки периферии и ходене без шапка.88 Нравите стават по-свободни и правят пробив в патриархалността и консерватизма. За крайно неприлично и „непристойно“ и в началото недо­ пустимо за жените се смятало облекло, което оставяло гола дори малка част от тялото, даже и при гимнастика или при слънчеви бани на море; също така непристоен бил банският костюм от опънато по тялото трико (майо). Но нещата се променят между войните, когато се появява модата на почерняването на слънце (като чадърът се изхвърля) и лежане по гради­ ни и плажове, също „смесени“ по пол: Голямо оживление и масовото посещение на Варна настъпиха след Първата световна война. Тогава няколко смели софиянки излязоха да се къпят в открито море с опънато по голото тяло майо. Тая дързост бе посрещната с възмущение и упреци от всички страни и най-много от печата, който не се колебаеше да нарича тая проява „разврат“. Въпреки съпротивата, сензационната проява се укрепи, последвана от много подражателки, и установи два плажа - смесен и дамски. Смесеният бла­ годарение на съпротивата се увеличи, а дамският намаля.89

Варна се развива като курортен град. През 1925-1926 г. се изграждат нови морски бани, които представлявали двуетажно здание, от което към морето излизали пет едноетажни „езика“, затварящи пясъчни ивици за летовниците, отделно мъжки и женски; имало и басейн със затоплена мор­ ска вода.90 Тук още от края на XIX в. била устроена и прочутата Морска градина - място за разходки на варненци и летовници. Ето и някои данни за темпа на нарастване на първите три града. През 1887 г. София брояла около 31 000 жители; 1900 г. - 68 000; през 1910 г. 103 000; през 1920 г. - 154 000; през 1934 г. - 287 000; през 1946 г. 367 000. За времето от 1900 до 1910 г. тя нараснала с 51,7%, а от 1920 до 1934 г. - с 86,4%. 88 Бръзицов, Христо. Някога в София, 50-51. 89 Казасов, Д имо. Някогашните наши градове, 149-150. За модата на почерняването, из­ хвърлянето на чадъра, лежането по градини и плажове също: Бръзицов, Христо. Някога в Со­ фия, с. 51. Описание на женското облекло у: Казасов, Д имо. Улици, хора, събития, 59-60, 286. 90 Стоянов, Петър. Стара Варна. На границата между две столетия, 1890-1912. Варна, Стена, 1995, 7-8.

г

Пазар в София (пред Минералната баня), 1912-1913 г.

Търговските стаи на Кацигра хан, Пловдив. Края на XIX—началото на XX в.

Габрово, изгаед с моста „Игото“. Вляво - Българска търговска банка

I

Руссо —• Общъ НЗГЛ'ЬдЪ M liO ft: М. Kamcrmann

Roustchouk: — 7” Vu Vue gener

Русе. Общ изглед, 1906 г.

i/им- f. jl►

и

J

Улица: А лексаидровсш П въ Русе, Склада на ввлосШ Щ Й^ и шейни машини на Братя К. 1>ъкдови N ähm asch, et Fahrräder G ebrüder Bakloff Roustchouk Улица Александровска в гр. Русе. Складът на велосипеди и шевни машини на братя Бъклови

Ямбол. Улица „Княжевска“. 1916 г.

Гр. Т атар П азар д ж и к . У лица „ М ар и я Л у и з а “ . 1915 г.

Интериор на градска къща от началото на XX в.

Дамска рокля и мъжки костюм 20-те години на XX

Гл а в а ч е т в ъ р т а . У р б а н и з а ц и я и м о д ер н и зи ра щ а п ро м я н а

169

През 1887 г. Пловдив броял кръто 33 000 жители; през 1900 г. 43 000; през 1910 г. - 48 000; през 1920 г. - 63 000; през 1934 г. - 100 000; през 1946 г. —127 000. През 1887 г. Варна имала 25 000 жители; през 1900 г. - 35 000; през 1910 г. - 41 000; през 1920 г. - 51 000; през 1934 г. - 70 000; през 1946 г. - 77 000.91

ПРОМЕНИ ИЗВЪН ГРАДОВЕТЕ

и

реги о н а лн и о с о бен о с ти

Начинът на живот се е изменял много по-бавно в селската провинция и особено в някои райони, които дълго време оставали почти недокоснати от промените. „Старо“ и „ново“, „традиция“ и „модерност“ изобщо същест­ вували в разнообразни отношения на успоредност, преплитане и хибридноСт. Като символ на всичко това може да се цитира наблюдението на Иречек за едновременното съществуване на волската кола с железницата: Но че всичко е в преходно положение, показва най-добре следното чудно наблюдение. Покрай железницата от Русчук до Варна често ще ви­ диш дълги редове биволски коли, натоварени с търговска стока. Бивол­ ската кола конкурира железницата! Селяните докарали жито във Варна до морето, а сега закарват назад всякакви колониални и манифактурни стоки на местните търговци. Преносът със селските коли е по-евтин, отколкото с железницата. Времето в тези страни не се цени: стоката ще дойде на търговеца вероятно много по-късно, отколкото по железница­ та, но затова много по-евтино, а туй на Изток много повече се цени.92

Освобождението заварва страната в твърде пъстър вид, що се отнася до етнически и верски състав, както и до манталитет, вярвания, обичаи, диалекти, облекло и пр. Населението само условно представлявало „обще­ ство“, предполагащо (икономическа и административна) взаимосвързаност и културна общност на споделени знания, символи, единен език и пр. Отделните райони и селища били слабо съчленени също поради отсъстви­ ето на добри комуникации. Нивото на развитие било различно, като наред с по-будните възрожденски градчета имало и краища с примитивен начин на живот. Според точните наблюдения отново на Иречек: 91 Статистически годишник на Царство България, 31, 1939, с. 27; Статистически годиш­ ник на Народна република България, 1959, 23-24. 92 Иречек, Константин. Пътувания по България, с. 257.

170

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2._________ ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.

Да се даде обща характеристика на селското население и неговия жи­ вот в България не е лесно. Страната съдържа в себе си най-разновидни краища, от студените планински места до топлите низини. Между еди­ ничните краища има слаби съобщения. Всяко място и всяка долина има свой местен диалект, свои лични типове, свои носии, свой характер на населението, даже понякога свои мерки и теглилки. Тук няма още желе­ зопътни мрежи и жива търговия, която да слее населението в едно цяло, съединено помежду си със стотина връзки. Пътникът често бива изненадан от внезапни преходи: от плодородното Търновско тутакси се влиза в Тузлушките пустини или от богатото Пловдивско поле - в ди­ вите родопски кътове.93

За противоположността между планинците, формирани в по-свободни условия, и изложените на своеволията на турската власт хора от полето свидетелства в своите спомени Михаил Маджаров, родом от Копривщица, описвайки едно свое пътуване до Пловдив: Каква богата земя! - си казвах на ума, но не се решавах вече да под­ държам пред баща ми, че Копривщица трябваше да бъде в полето. Ви­ дял бях вече убитите и пожълтели физиономии на полските хора, раз­ брал бях, че всички почти пловдивски първенци са придошли из бал­ канските градове с образуван там характер и предприемчив дух.94

Относително бавно, посредством засилване на икономическите връзки и действията на държавата, се извършва оформяне на населението в поединно общество и неговото културно хомогенизиране в нация. За това допринасят в частност административното обхващане (и централизация), изграждането на училищна система и армия, общият политически живот, пресата и пр.95 Подобряването на съобщенията - прокарването на пътища, жп линии, пощи, телеграф и пр. - имало огромно значение в този процес. С административната централизация и засилването на съобщителните и стопанските връзки местните особености започнали да се заличават и на­ селението, най-напред градското, получило по-единен облик. Във връзка с това трябва да се споменат разселванията и вътреш ната колонизация след Освобождението. През лятото на 1877 г. близо 100 000 93 Пак там, с. 134. 94 Мадж аров, М ихаил. Спомени, с. 187. В същия смисъл Иречек, Константин. К няж ест­ во България, с. 343. 95 За ролята на образованието, армията, съобщенията и пр. във формирането на френска­ та нация (и че обхващането на провинцията и селото там траяло не по-рано от Френско-пруската война (1871 г.), а някъде дори до Първата световна война) вж. Weber, Eugen. Peasants into Frenchmen. The M odernization o f Rural France, 1870-1914. Stanford, Cal, Stanford University Press, 1976.

Гл а в а ч е т в ъ р т а . У р б а н и з а ц и я и м о д ерн и зи ра щ а п ро м я н а

171

българи от Подбалканската долина, Старозагорския и Новозагорския ра­ йон преминали Балкана, бягайки от настъпващите турски войски; много от тях впоследствие останали в Княжеството, установявайки се в изоставени­ те от турските бежанци плодородни земи. Балканджиите от северните и южните склонове на Стара планина и от склоновете на Родопите се пресел­ вали към равнините, следвайки определени, веднъж изпробвани направле­ ния. Балканското население се заселвало главно в Северна България - в североизточните и северозападните райони на Дунавската равнина, където на мястото на изчезналите селища (на турци, татари, черкези или смесени) възникнали нови български поселения. Тетевенско население се заселвало в Раховските равнини; население от Севлиевско и Габровско - в земите между Търново и Свищов; население от Тревненско и Еленско - в Разград­ ски окръг; котленци - в Добруджа. Извършило се колонизиране на Добру­ джа и Делиормана (Лудогорието), които преди това били обширни пасища. Имало миграции и в южно и източно направление. Хора от Габрово и Те­ тевен се преселили на юг, към Казанлъшката и Старозагорската околия. Хора от околностите на Чирпан поели към морето и особено към Бургас (също и на север, към Дунавското крайбрежие). Колонизирано било и Южното Черноморско крайбрежие. Преселници от неосвободените земи се на­ сочвали шавно към източните части на Южна и Северна България.96 Съществувала и сезонна миграция на населението от едни към други райони в търсене на работа (гурбетчийство), като ежегодното слизане на жетвари от селата по Стара планина в полските райони на Южна Бълга­ рия, дюлгерски потоци от Дебърско, Трънско, Радомирско, Неврокопско и пр. към София и др.97 Резултатът от тези процеси бил не само почти пов­ семестно утвърждаване на българския етнически елемент (с изключение на някои области), но и протичане на социален обмен и сближаване между би­ та на преселниците и на местното население. Процесите на културна хомогенизация под централизиращите импулси на националната държава обаче траят десетилетия. Твърде показателно народовед като Антон Страшимиров различава (през 1918 г.) няколко традиционно обособени „етнически групи“ българи, различни по диалект, но и по външен вид и психология (качества, темперамент). Това са мизийци (на север от Балкана), шопи (около София, в Радомирско, Врачанско), маке­ 96 За процесите на вътрешна миграция: Иречек, Константин. Етнографически промене­ ния в България от основаването на Княжеството. - Сборник за народни умотворения, наука и книжнина, кн. 5, 1891, 500-517, особ. 516-517; Боев, Бончо. Колонизацията в Добруджа. Списание на Българското икономическо дружество, 6, 1902, № 10, 631-652. По-обобщено у: Георгиев, Георги. Освобождението и етнокултурното..., 20 -2 2 , 119. 97 Иречек, Константин. Княжество България. Пловдив, 1899, 228-229; Георгиев, Георги. Освобождението и етнокултурното..., 24-25.

172

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.

ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.

донци и тракийци (смес от мизийци и рупци) и рупци (в Странджа и Родо­ пите). Според автора петте групи се смесвали в един кръг около Рила, на­ ричан от него „средищна българска група“.98 Културно-етнографските раз­ личия явно били достатъчно големи, за да се обособят няколко местни гру­ пи; те не изчезнали до късно. Някои регионални особености и партикуларизми, свързани понякога с етнически и вероизповедни различия, в други случаи с изостаналост, се за­ пазват до много късно (чак до края на разглеждания период). В гранични случаи може да се говори за същински изолати сред напредващото хомоге­ низиране. Особено до късно запазват своите специфики и обособеност групи като номадските овчари (куцовласи, каракачани), краища с помашко и турско население като Рупчоско в Родопите, етнически смесени райони (Делиормана), шопите и др. Те стават обект на етнографски и народопсихологически изследвания. Специфичен регион бил Рупчос (Рупчоската покрайнина) в Родопите, населен с помашко население.99 Дълго след Освобождението то не желаело да се подчинява на българските власти. По време на руското управление взело участие в т. нар. Родопско въстание (през 1878 г.) под ръководството на английския офицер на турска служба Сенклер, поддържано от Англия и Турция и потушено от руски отряди. Впоследствие непокорството на пома­ ците в Рупчоската покрайнина продължило вече като местно движение под ръководството на някои техни предводители (водачи на кланетата в Батак), които си образували нещо като малко независимо планинско владение в Кричимската долина (главно в Рупчоска и отчасти в Пещерска околия) и не признавали нито българска, нито турска власт. Така продължило до поточното определяне на границите между България и Турция, при което из98 Страшимиров, Антон. Книга за българите. С., Сибия, 1995 (първо издание от 1918 г.), особ. 5-53; Нашият народ. С., 1923, особ. 104-204. За шопите и у: Иречек, Константин. Пъ­ тувания по България, 148-151. Вж. и Пенев, Боян. Нашата интелигенция. - Златорог, 5, 1924, № 1, 3-20, особ. с. 5. Авторът констатира значителни етнографски различия у нас между тра­ кийци, шопи, българи от северните краища, от Македония, от Балкана, които са с различни темпераменти, способности, предразположения, различни душевни качества, а не само с раз­ лично място на раждане. 99 За живота на помаците в Рупчоско вж. живите описания (и разговорите на диалект) от Дечов, Васил. Из помашкия живот. - Във: Васил Дечов. Избрани съчинения. Пловдив, Христо Г. Данов, 1968; Попконстантинов, Христо. Из Родопите. Рупчос. - Периодическо списание, 1899, № 59, 789-790; кн. 60, 1899, 885-912; Попконстантинов, Христо. Народни обичаи от Чепинско. - Сборник за народни умотворения, наука и книжнина, кн. 5 (1892); П о п к о н ст а н ­ тинов, Христо. Чепино. - Сборник за народни умотворения, наука и книжнина, кн. 3, 1890, 355-381; кн. 4, 1891, 586-569; Шишков, Стою. Българомохамеданите (помаци). - Във: Стою Шишков. Избрани произведения. Пловдив, Хр. Г. Данов, 1965, 169-274 (първо издание от 1936 г.).

Гл а в а ч е т в ъ р т а . У рба н и за ц и я и м о дерн и зи ра щ а п ро м ян а

173

точната част от Рупчос останала в България, а друга част - в Турция (вклю­ чително Ахъ-Челебийско, дн. Смолянско, преминало към България след Балканските войни). Образуваният митнически кордон сложил край на свободното движение и на кираджийството. Непокорните помашки села били присъединени към България едва след Съединението и включени в нейното административно устройство. Стремежът на помаците да се обо­ собяват продължил и по-нататък, например в отбягване на военната служ­ ба и на плащането на данъци. По самата граница с Турция в Родопите се намира т. нар. Бабек или Бабешки колиби (по Западния Родопски гребен, между Доспат, Чепино и Раз­ лог).100 Част от колибите били присъдени от Берлинския договор към Източна Румелия, но на практика до Съединението останали неразделени и управлявани от селото Бабек (извън българската граница) от наследствен главатар. Колибите били населени с помаци, занимаващи се със земеделие, скотовъдство и пчеларство, които не били напускали своя край. Тяхното невежество станало пословично за околното население: най-голям град в света за тях бил чепинското село Баня с няколкото дюкяна и две джамии. Когато по околните върхове минали комисии, за да определят границите, те ги взели за шейтани (дяволи) и джинове (зли духове) заради пъстрите дрехи и странните им действия. След Съединението известно време те представлявали нещо като независим пояс около границата, не плащали да­ нъци и подслонявали дезертьори от военна повинност, контрабандисти, ук­ риватели на овце при преброяванията за бешик, разбойници и други, дока­ то най-сетне през 1889 г. били присъединени с помощта на българска вой­ ска (и от тях била образувана селска община под название Фроловска). За трудности в административното овладяване и умиротворяването на страната свидетелства и разбойничеството. През 80-те години на XIX в. то било разпространено особено в Източна България, между р. Янтра и мо­ рето (в Делиормана, Тузлука и Герлово), където разбойниците били пре­ димно турци, и в района покрай турската граница (Осоговската планина, Рила, Родопите, Странджа), където преобладавали българи, но'имало и гърци, и албанци. Както изтъква Иречек, това разбойничество не било ли­ шено от известна политическа окраска - турските разбойници срещу „не­ верниците“, българските харамии в позата на македонски патриоти, но са­ мо за камуфлаж, понеже и едните, и другите ограбвали без задръжки и

100 П опконстантинов, Христо. Краището Бабек в Родопските планини. - Сборник за на­ родни умотворения, наука и книжнина, кн. 9, 1893, 716-731; Спомени, пътеписи и писма, 4 5 1 454. Вж. и най-ранното описание на Бабек от Шопов, Атанас. Два санджака от Източна М а­ кедония. - Периодическо списание, 1891, № 37-38, 1—91, особ. 17-18.

174

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.

ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.

своите сънародници и едноверци.101 Правителството трябвало да предпри­ еме енергични мерки и да изпрати войски за прочистване на тези райони от разбойниците (които имали и ятаци). От това се вижда, че при възникване­ то си българската държава съвсем не била единна и хомогенна и било не­ обходимо време, за да се проникне и усвои административно територията и да се укрепят границите. В началото особено опасен и несигурен край бил Делиорманът - реги­ он със силно смесен етнически състав: турци, гагаузи (смятани за потом­ ци на старите българи), казълбаши (особена, турски говореща народностна група), черкези, цигани и българи. След колонизацията от прииждащи от разни места и особено от Добруджа българи и изселването на част от турското население, обликът на региона се променил. „Гьолджуците“ пос­ тепенно били заменени с чешми, джамиите - с християнски църкви, вятър­ ните мелници - с моторни, калните и прашни пътища - с нови шосета.102 Един от най-изостаналите райони в страната било т. нар. Кюстендилско краище - крайно беден планински район със суров климат и слаба за земе­ делие земя, свличана от порои поради изсичането на горите. Преди Осво­ бождението и известно време след това голяма част от селата тук - чисто български и православни - били под силната зависимост на турски бегове и аги, в чиито ръце била земята (взета за дълг, с физически натиск, измама и пр.); българското население плащало висока аренда (кесим) срещу пра­ вото да ползва земята, и то независимо от реколтата. Именно тази полукрепостна зависимост привлякла вниманието и за проучване на положени­ ето била изпратена комисия от Княжеството, а предприетите мерки довели до връщане на земята на селяните. Регионът се характеризирал с крайна бедност, много, ниска грамотност, силна консервативност на жителите (вплетени в борба със суровата природа), главно натурални отношения, патриархалност на нравите и особен манталитет (задоволяване с малко, невежество, суеверия и пр.). Причините за изостаналостта на „краището“ са формулирани така от неговия изследовател етнограф: нарастване на на­ селението, разораване на пасищата и в резултат - упадък на традиционното отглеждане на овце и кози; съсипване на горите, довело до образуване на свлачища; липса на пътища; лихварство и зеленичарство (експлоатира­ щи селската неграмотност), невежество. Но дори тук нещата не били зас­ тинали и неподвижни. Както изтъква същият автор, населението често хо­ дело да припечелва в други райони и особено в Загорието, т. е. в С еверна 101 Иречек, Константин. Пътувания по България, 314—320; Княжество България, 326332. За върлуването на разбойници в Сливенски окръг: Греков, Михаил. Как ние освобожда­ вахме България. Т. 2. С., ОФ, 99-107. 102 Маринов, Васил. Дели-Орман (Ю жна част). С., 1941.

Гл а в а ч е т в ъ р т а . У р б а н и з а ц и я и м о д ерн и зи ра щ а п ро м я н а

175

България и в Сърбия, като все повече оценявало ползата от грамотността и образованието при контакта си с външния свят. То започвало да приема новото, например да проявява стремеж към грамотност, да употребява писмени документи, да се допитва до момата при женитба, престанало да се гордее с невежеството си и т.н.103 С особен начин на живот се отличавали номадите овчари (куцовласи, каракачани) по Стара планина и Средна гора, в Родопите и Рила - общо ня­ колко хиляди души. Характерни за тях били сезонното придвижване със стадата по определени маршрути през пасищата; примитивният и суров живот в планините в глинени или дървени колиби; храна - основно от жи­ вотински продукти; специфичните обичаи и пр. След Освобождението подвижното овчарство било затруднено от новите държавни граници, които, пресичали пътя на стадата на юг и на запад и затруднявали свободното им придвижване, също от засилването на разбойничеството. Номадите овча­ ри били изместени и от разораването на земи и стесняването на пасищата в низините. Принудено да се движи в тесни граници, каракачанството пос­ тепенно западнало и залязло окончателно и принудително след Втората световна война.104

АГЕНТИ И МЕХАНИЗМИ НА ПРОМЯНАТА Интересни са въпросите, как се извършват промените изобщо и в малките населени места и затънтените краища в частност; кои са техните действа­ щи лица („агенти“); какви са механизмите, как изглеждат съпротивите. Но­ востите - в смисъл на нови вещи и практики, пристигат по различни пъти­ ща и начини: пътуване извън родното място и впечатления от различен свят, идване на хора отвън, внос на стоки, инициатива на централни и местни власти и пр., като всички те нарушават изолацията и внасят стиму­ ли и дразнители. Механизмите на промяна и „иновация“ включват подра­ жание, нови желания, поставящи под въпрос стария начин на живот, конф­ ликт с неговите пазители и авторитети и пр. Следните примери показват от какви сили се е рушала селската патриархална традиция, а също и градско­ то занаятчийство.

103 Захариев, Йордан. Кюстендилско краище, с. 269. 104 Иречек, Константин. Пътувания по България, 364-369; Георгиев, Георги. Освобож­ дението и етнокултурното..., с. 30. Вж. по-подробно за каракачаните: Калъонски, Алексей. Каракачански етюд. - Във: Нова публичност. Българските дебати. Съст. Иван Бленков. С., Отворено общество, 1999, 117-128.

176

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2._________ ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.

За въвеждането на новости („модернизацията“) по селата голямо зна­ чение имала военната служба, довела наборниците в досег с различен от селския свят. Още - Иречек: За подобрение живота по селата също много помогна военната служба. Войниците, които изслужват своята къса служба, почват да правят нововъведения, носят ботуши вместо цървули, светят си с газ, вместо с лой и борина, сядат на столове при масата, не ядат с ръце, а с вилици и въобще се държат по-чисто.105

Със социологически школувано око авторът забелязва, че в селата найголямо влияние имали „най-старите, ония, които много са пътували, попо­ вете, учителите и бившите войници“.106 И според Димитър Благоев „солдатлъкът“ влияел най-много за разлагането на старите основи на народния поминък и „задружния живот“, а именно - като откъсва селяните за 2 го­ дини от „тесния кръг на селския живот“, пренася ги в града и ги привиква в казармата на съвсем нови навици и потреби, непознати на село; при зав­ ръщането си у дома отслужилият вече не желае да живее задружен живот, а иска да живее „сам, на своя глава“. Други влияещи в същата посока фак­ тори били: нахлуването отвън на евтини стоки по железниците, които мо­ жели да се придобият лесно с пари вместо с труд (оттук стремежът към пари); също новите обществени и стопански наредби, като избори, чиновничество (поприще, открито и за селските младежи). Всички те внасяли в селския живот дух на „индивидуализъм“ (и „егоизъм“), който разлагал „задружността“ в стопанството и в бита на земеделското население.107 Задружността тук трябва да се разбира не буквално като „задруга“, а по-об­ що - като основан на солидарността и колективизма начин на живот. 105 Иречек, Константин. Пътувания по България, с. 257; Хадж ийски, Иван. Психология на военната дисциплина. - Във: Иван Хадж ийски. Съчинения в два тома. Т. 1. C., Български писател, 1974, с. 172, 193-194. Ролята на всеобщата военна служба във Франция е разгледа­ на от Weber, Eugen. Peasants into Frenchm en..., 292-302. Авторът изтъква цивилизоващата, акултурираща роля на живота във войската специално за младежите от бедни класи (те са мно­ зинството), на които тя предлага по-висок стандарт от този у дома. В частност тя привиквала към чистота, по-добра храна, легло, дрехи, а също така (особено важно при многото диалекти във Франция) уеднаквявала езика. Отделно от това става „училище за патриотизъм“ (особено след френско-пруската война от 1870 г.). 106 Иречек, Константин. Княжество България, с. 324. 107 Благоев, Димитър. Разлагане на старите основи в народния живот. - Във: Н ародопсихология на българите. Антология. Ред. Минчо Драганов. C., ОФ, 1984, 358-360. Наистина, ка­ зармата нямала такава цивилизаторска роля за младежите със средно и висше образование, много от които (още от началото на века) се отнасяли с явно нежелание и пренебрежение към службата в армията. Вж. Петров, Д . Отбиване на военната служба от младежите със средно и висше образование. - В оенен журнал, 12, 1900, № 8, 995-1009.

Гл а в а ч е т в ъ р т а . У р б а н и з а ц и я и м о д ерн и зи ра щ а п ро м я н а

177

В тези и подобни случаи можем да говорим (с Ричард Кремптън) за „несъзнателна модернизация“, за разлика от целенасочено преследваната, а именно: страничните ефекти на неща като железници, всеобща военна служба, нови граници и пр. върху опит, привички, вкусове, очаквания, же­ лания и пр. Железопътните съобщения например водят до разширяване на пространствените и на духовните кръгозори и създават понятие за стандартно уеднаквено време вместо ориентирането по слънцето. Разоряването на традиционни занаяти е страничен ефект от промяната на вкусовете при запознанството с чужди стоки. Дори войната, при цялата си жестокост, разширява опита на войниците, като ги води до чужди места и ги сблъсква с хора с различни разбирания и начин на живот.108 В реда на социалните последствия от модернизиращата промяна върху селския живот у нас и в съседни страни стои разпадането на задругата „челядно семейство“. Изследвачите на тази прословута (и както показва Мария Тодорова - силно мистифицирана)109 южнославянска институция описват нейното устройство, разпространение в даден момент, а също при­ чините за разпадането й.110 Ограниченото разпространение на задругата в българските земи не подлежи на съмнение, нито може да се докаже някак­ во нейно универсално предходно разпространение.111 Тук тя представлява интерес по-скоро като пример за въздействието на новите сили върху со­ циалните връзки и отношения, а именно: рушенето на колективния, соли­ дарен начин на живот, характерен не само за задругата, а и за всяка традиционна общност. 108 Cmm pton, Richard. M odernization: Conscious, U nconscious and Irrational. - In: Industrialisierung und gesellschaftlicher Wandel in Südostreuropa. Ronald Schoenfeld (Hrsg.). München, Südosteuropa-Gesellschaft, 1989, 125-134. 109 Todorova, Maria. M yth-M aking in European Family History: The Zadruga Reconsidered. - East European Politics and Societies, 4, 1990, No 1, 30-76. 110 За задругата вж. Бобчев, Стефан. Българската челядна задруга. C., 1907. (Отпечатък от Сборника за народни умотворения, наука и книжнина, кн. 22 -2 3 , 1906-1907.); Еднокрътнина. - Юридически преглед, 25, 1924, № 9, 389-392; Уреждане на челядната задруга. - Ю ри­ дически преглед, 14, 1906, № 4, 221-226; Додов, Ал. Задруга и собственост. - Списание на Българското икономическо дружество, 9, 1905, № 10, 609-616; Гешов, И ван Евст. Задругата в Западна България. - Периодическо списание, 1888, № 21 -22 , 4 2 6 -4 4 9 ; Попов, Н. Задругата У Главанците. - Списание на Българското икономическо дружество, 4, 1900, № 8 -9 , 598-624; Маринов, Димитър. Задруга, 293-315; Радев, Хр. Челядната задруга. Материали. - Юридиче­ ски преглед, 14, 1906, № 4, 268-271; № 5, 338-341; № 7, 476-482. 111 Към Освобождението задругата била запазена шавно в Западна и Северозападна България. При преброяването от 1900 г. три четвърти от домакинствата с над 25 членове (които са само 0,03% от общия брой на домакинствата в страната) били локализирани в Софийски, Кюстендилски и Плевенски окръг. Вж. Общи резултати от преброяването на на­ селението на 31 декември 1900, № 1, с. 3. (Цит. по Георгиев, Георги. Освобождението и етнокултурното..., 72.)

178

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2._________ ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.

Задругата е голямо семейство, състоящо се от най-възрастните съпрузи - „патриарси“, и техните женени деца и внуци, с обща собственост и един­ но управление (от „домакина“). Тази общност давала протекция в несигур­ ни времена. Сред причините за разпадането на задругата, в по-ново време типично се отбелязват някои по-непосредствени, като: злоупотребите на домакина (главата на задругата), завистта на възрастни задругари към него, несговора между самите задругари по разни поводи, егоизма на по-способ­ ните, наличието на отделен имот („башкалък“), раздорите сред жените, не­ сполука в предприятие, започнато от някого без съгласието на всички.112Но по-проницателните автори отбелязват и по-общи и по-дълбоки причини, ко­ ренящи се в „духа на времето“, в частност засилената ориентация към па­ рите и пазара, а също модерната държава с нейните право и администрация. Така, според видния юрист и защитник на задругата Стефан С. Бобчев, но­ вото време и икономическият поврат пораждат нови нужди и изискват нови удовлетворения; те събуждат в частност жажда за личен живот и забогатя­ ване, а задругата започва да се усеща като ограничение: Задругарите, които биват обхванати от жаждата за обогатяване, не са вече доволни и спокойни с онова, което имат в задругата; нещо повече, тям задругата се струва като един ярем, който те не могат вече да но­ сят, толкоз им се представлява той тежък. Те искат да се движат, да се впуснат в нови предприятия, да опитат щастието си. Това безпокойство вече почва да трови огнището в задругата. Сбогом на старата, традиционна дружна обич; сбогом на великодушната търпимост на малките не­ достатъци и погрешки.113

И Иван Евст. Гешов изтъква като причина за разпада: ... веянието и влиянието на времето: нуждата за един по-независим жи­ вот, духът на индивидуализма, демонът на неподчинеността. Притуре­ те към тях и любовта към по-охолничко живеяние, отвращението към онова натрупване, към онова смешение - ргопшсикее, - което въобще съпровожда задругата, и вие ще имате пред очите си главните причини, които са разтурили и разтурят многобройни задружни челяди.114

112 Бобчев, Стефан. Българската челядна задруга, 132-133; Гешов, И ван Евст. Задругата в Западна България, с. 448; Попов, Н. Задругите у Главанците, 619-621; Радев, Хр. Челядната задруга, с. 477. 113 Бобчев, Стефан. Българската челядна задруга, с. 134. В нашата художествена литера­ тура класическо произведение за разпада на задругата е „Гераците“ на Елин Пелин. 114 Гешов, И ван Евст. Задругата в Западна България, 448-449.

Гл а в а ч е т в ъ р т а . У рб а н и за ц и я и м о д ерн и зи ращ а п ро м ян а

179

Разпадането било ускорено и от наредбите на българската държава. За разлика от Сърбия, у нас правото не се съобразило с институцията на за­ другата: законът за наследствата предвиждал подялба между наследници­ те; при отсъжданията съдебната власт не зачитала обичаите на задругата; най-сетне, военната служба и разни граждански длъжности отвличали задругарите към индивидуален живот навън. В своята защита на задругата Стефан Бобчев си остава самотен глас сред юристите и изобщо. Вероятно под влияние на сръбските социалисти, той смятал, че задругата не е непре­ менно архаично учреждение, а може да намери приложение в земеделието и дори в града: „челядният имот“ да се запазва в определени размери или пък дребното селско земеделие да се изгради върху хоумстеда (неотчужда­ ем минимум земя).115 Подобно използване на задругата остава, разбира се, утопия - дотолко­ ва нейната същност противоречи на индивидуализма на новото време, на частната собственост и стремежа към печалба, пазара и неперсоналната парична връзка. От друга страна, не бива да се подценява силата на „задругарската“ солидаристична традиция, дори след разпадането на задругата. Както обръща внимание Холм Зундхаусен (в труд за Сърбия), традицион­ ните колективистични норми и ценностни нагласи остават недокоснати още десетилетия поне на село, предавайки се посредством първичната социали­ зация в семейството, включително „малкото“, „атомарно“ семейство.116 Новостите често рушат поминъка на много хора; оттук - и често без­ силната съпротива. Огромно впечатление на съвременниците е направил разоряващият ефект на европейския внос върху българските занаяти. По тази тема започва да се пише още преди Освобождението под формата на критика на „модите“ и на погрешно разбраното поевропейчване („Криво­ разбраната цивилизация“ гласи известната пиеса на Добри Войников).11' Положението се влошава в свободната българска държава. Както добре разбират авторите, става дума не просто за по-евтин фабричен внос, а за промяна на вкуса (нови „моди“), накарала все повече българи да предпо­ читат чуждото. Консервативният журнал „Родолюбец“ заклеймява нахлу­ ващото от Западна Европа вече и по железница икономическо въздействие с безсилен морализъм: 115 Бобчев, Стефан. Българската челядна задруга, с. 138. В защита на задругата се обя­ вява и Гешов, И ван Евст. Задругата в Западна България; Думи и дела. Финансови и икономи­ чески студии. C., Ив. Говедаров, 1899, 219-224. 116 Sundhaussen, Holm. H istorische Statistik Serbiens, 1834-1914. M it europäischen Vergleichsdaten. M ünchen, R. Oldenbourg Verlag, 1989, 23-24. 117 Вж. за това Даскалов, Румен. Образи на Европа сред българите. - Във: Румен Д аска­ лов. Между Изтока и Запада. Български културни дилеми. C., ЛИК, 1998, 7-6 4 , особ. 18-24.

180

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2._________ ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.

Но туй западноевропейско влияние се стреми да измени или, по-добре, да оскверни всичките ни по-чисти и по-святи народни свойства, нрави и обичаи. Ние не само захванахме да презираме нашите шаяци и поту­ ри, и калпаци, и сукна, и да ги заместваме с европейски платове и дре­ хи, което донейде може да е оправдаемо, но захванахме да гледаме на публичните домове, на кафе шантаните, на мантенутството, но и на фалиранието и на разните незаконни спекулации като необходими за „прогресивната ни цивилизация“. Сега, ако това е било тъй, докато за­ падноевропейското влияние се е пренасяло с биволски кола през Лом Паланка, то какво ще стане, като захвана да хлуе в отечеството ни с „Ориент експрес“ по новопостроената ни линия.118

Погрешното „цивилизоване“, започнало не с усвояване на чуждото производство, а със стремеж към консумация на готов внос и водещо до разорение на родните производства, е обект на следния проницателен текст от 1900 г.: Така българинът започна да се цивилизова погрешно: най-напред от об­ леклото към ума, от опакето към лицето, от тялото към душата - а всичко това подкопа, подрони нашите занаяти, понеже ги направи не­ потребни за нуждите на новия ни живот и защото нашите занаяти не можаха да се приспособят на новите ни нужди, не можаха да удовлет­ ворят исканията на новата ни носия и новите ни модни потреби. Чинов­ ническата ни интелигенция, щом седна на държавната трапеза и заполучава дотогава нечувано големи заплати, най-напред почна цивилизо­ ването си от облеклото; първи чиновниците започнаха да се обличат модно, да следят и разгласяват модата. [...] Така погрешно се схвана модата за прогрес, а модата е толкоз прогрес, колкото димът на пара­ хода и на железницата е двигателна сила.

И по-нататък в пророчески дух: Сиромашията у нас има за предтеча модата. Модата е —тъй да се каже - смукалото (толумбата), която изсмуква от отечеството ни всички жизнени сокове и по тръбата, която се нарича „търговия с Европа“, из­ нася нашите пари, нашето благосъстояние във Виена, Париж, Берлин, Лондон.119

118 Икономическото влияние..., с. 18. 119 Димитров, Христо. Модата разрушава българските занаяти. С., 1900, цит. съответно на 4 -5 , 7.

Гл а в а ч е т в ъ р т а . У р б а н и з а ц и я и м о д е р н и з и р а щ а п р о м я н а

181

Въздействието на идващите от напреднали страни стоки и новости е ге­ нерализирано от теоретика на развитието Андрю Янош под названието „демонстрационен ефект“ и развито в обясняваща механизмите на нераз­ витостта теория.120 Най-просто, по-развитите страни създават образци на консумация и пораждат в по-изостаналите стремеж за придобиване на съ­ щите блага и усещане за лишеност при отсъствието им. Хората вече не ха­ ресват и не се задоволяват с онова, което имат. Когато революцията във вкусовете и очакванията не е съпроводена с увеличаване на възможности­ те за производство, се тръгва по разорителен път (намаляване на спестява­ нията, внос, който е износ на капитал, и пр.). От същия род е стремежът на държавата към повече представителност и сила (с цената на заеми). В пе­ риферните страни се подхранва усещане за неудовлетвореност и лишеност дори когато положението се подобрява (което показва относителния ха­ рактер на „лишеността“), понеже зададеното от центъра консумативно ни­ во не може да бъде достигнато. Според същия автор, откъсването на Запа­ да напред в развитието е един процес, а реакцията спрямо него в изостана­ лите страни е качествено различен процес, заключаващ се най-често в же­ лание за имитация, без това да води до съществена промяна.121 Тази песи­ мистична теория на развитието (по-скоро на неразвитостта) е схваната интуитивно avant la lettre от българските автори. Напредъкът води до увеличаване и на нуждите на живота, а заедно с то­ ва извиква и нови нужди; неща, които по-рано са били неизвестни, сега из­ веднъж изглеждат като „първа необходимост на живота“. Обаче здравото условие за удовлетворяване на нуждите е развитието на собственото про­ изводство и тъкмо тук е проблемът; Ние, без да увеличим производителната сила, впуснахме се в един жи­ вот, подобающ на държави при съвсем други условия; ние не произвождаме повече от „блажените стари времена“: същата земя, същият начин на обработване, а колко ли в живота днес се различаваме от тези времена? Облекло, моди, мобели, покъщини, салони, сватби, данцове всичко искаме à la dernière mode de Paris; c нашата ориенталска фанта­ зия ние отидохме даже по-далеч от европейците в някои работи. [...] По този начин ние влязохме в пътя на криворазбраната цивилизация, 120 Janos, Andrew. The Politics o f Backwardness in Continental Europe, 1780-1945. - World Politics, 41, 1989, No 3 325-358, esp. 325-329, 355-356; The Politics o f Backwardness in Hungary 1825-1945. Princeton, New Jersey, 1982, 315-316. 121 Janos, Andrew. M odernization and Decay in Historical Perspective: The Case o f Romania. - In: Social Change in Romania, 1860-1940. Kenneth Jowitt (ed.). Berkeley, U niversity o f Cali­ fornia Press, 1978, 72-116, esp. p. 74, 113-114. Според Янош този аргумент имплицитно се съ­ държа у Имануел Валерщайн.

182

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2._________ ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.

защото приехме следствията й, без да се уловим за целта; нашето раз­ витие почна от върховете към корена, а това е аномалия.122

Десетилетия по-късно проблемът си остава същият - бедата от копира­ не само на чуждата консумация, без усвояване на чуждата организация на производството. У Иван Хаджийски това е придружено със социологиче­ ско обяснение на разпространението на новите вкусове - по подражание „отгоре надолу“, от висшите среди към средните и по-бедните слоеве. Чрез копиране ние се приближаваме в някои отношения до европей­ ския напредък, за това копиране обаче ние плащаме скъпи връхнини. Когато се върнем от чужбина, ние все донасяме нещичко от наука и техника, без да можем да пренесем чуждите индустриални тайни, капи­ тали и пазари. Едно нещо ние положително донасяме: европейски вку­ сове към живота, европейски образци за харчене; лукс, моди, бижута, декоративен блясък и всевъзможни средства за показ. Висшите среди у нас безспорно могат да имат всичко това в нашенски мащаб. Траге­ дията почна, когато интелигенцията на средните слоеве у нас се зае да им подражава.123

Същият автор сочи някои социални последствия от аспирациите към европейски стил на живот, при отсъствие на сравними ресурси, а именно: загрубяване на обществения живот и деградиране на обществения морал, кариера на всяка цена, вилнеене на политическото партизанство и корум­ пиране на обществените служители. Може да се съжалява, че старата българска етнография по правило се е интересувала не от промяната, а от традицията, схващана някак извън времето. Затова в нея рядко се срещат изследвания, изрично посветени на промяната и нейните агенти. Толкова по-ценна е уникалната етнографска студия на американеца Ъруин Сандерс за шопското село Драгалевци, къ­ дето той провел полево изследване през 30-те години (като учител в Аме­ риканския колеж в София), а впоследствие се върнал за кратко през 1945 г. Може да се каже, че основен проблем в тази работа е тъкмо изследването на промените в традиционния селски начин на живот, наричан от него „фамилизъм“ и дефиниран така:

122Димчев, Н. По нашата криза. - Списание на Българското икономическо дружество, 4, 1900, № 4, 224-238, цит. на с. 231. 123 Хадж ийски, Иван. Оптимистична теория за нашия народ. - Във: И ван Хадж ийски. Съчинения в два тома, т. 1, с. 43.

Гл а в а ч е т в ъ р т а . У рба н и за ц и я и м о дерн и зи ращ а п ро м ян а

183

Във фамилистично общество, все едно дали на Балканите или в Китай, животът е в голяма степен обичаен и традиционен. Индивидуализмът бива обезкуражаван поради кризите, които необикновеният човек съз­ дава във всекидневието. Хората предпочитат неподвижната еднаквост (dead uniformity) и изравняване на най-доброто към средното. Семей­ ството играе водещата роля в тази задача на формиране на индивида по приетия калъп. От детство до старост роднинската група упражнява на­ тиск върху всеки неконформист, понеже семейството като цяло губи престиж в общността, ако някой негов член излезе от контрол. [...] Понататък, икономическият живот е центриран около семейството. По­ неже членовете на семейството отглеждат или правят за себе си пове­ чето от нещата, от които се нуждаят, те зависят само в малка степен от магазини, фабрики и други търговски посредници. Семейството е про­ изводствена, разпределителна и консумативна единица. Селските се­ мейства могат да издържат толкова войни и депресии, тъкмо защото могат да задоволяват повечето от непосредствените си потребности в дома.124

Вместо този, така да се каже, „идеален тип“ на традиционно общество, Сандерс заварва и описва в Драгалевци нещо твърде различно - една сел­ ска общност в състояние на промяна, при което стари и нови елементи съ­ жителстват и си взаимодействат. Нови явления в иначе ограничения и ре­ гулиран селски свят били все по-значителната търговия с външни търгов­ ци, които идвали да изкупуват селскостопански продукти (яйца, кокошки, добитък), и отиването на самите селяни до града да продават; все по-голя­ мото значение на парите (въпреки удовлетворяването на потребностите най-вече от собственото стопанство); надхвърлящи семейството форми на организация като кооперативи (особено за продажба на мляко); застрахо­ вателно дружество (за застраховка на добитъка) и редица сдружения със спортни и културни цели. Имало цяла дузина подобни дружества, като: спортната организация „Юнак“, читалищно дружество, организация на Червения кръст, клон на Съюза за защита на децата, Дружество на награ­ дените за храброст, Дружество за православна християнизация на българ­ ската младеж, Въздържателно дружество и др. Към това могат да се доба­ вят и училищното и църковното настоятелство (наистина, не свободно из­ бирани както преди, а със „служебни“ членове). И макар на един свикнал с множество доброволни сдружения американец това да изглежда малко (още повече че само една пета от мъжете и съвсем малко жени принадле­

124 Sanders, Irwin. Balkan Village. Lexington, The University o f Kentuky Press, 1949, p. 144. Авторът преподавал в Американския колеж през 1929-1932 г. и после отново в 1934-1937 г.

184

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2._________ ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.

жали формално към някоя организация), за българските условия и специ­ ално за едно консервативно шопско село то е значително. Един преглед на институциите и лицата, чрез които националната дър­ жава се намесвала в живота на селото като „натрапник и реформатор“ (а и за да привлече доверието на селяните към себе си), включва най-напред училището, издържано от държавата, което с преподаваните знания увели­ чавало разрива между стари и млади поколения. По-нататък - извикване­ то на младежите на военна или трудовашка служба, което ги отделяло от семейството и общността, срещало ги с нови хора и ги учело на различни неща; те се връщали от този опит с повишено съзнание за собствена инди­ видуалност и трябвало да бъдат „ресоциализирани“ в старите обичаи и мо­ дели на поведение, а някои така и не се примирявали и заминавали за града. По-нататък - националната държава идвала до селото в лицето на разни граждански чиновници, като: назначаем „отгоре“ и отвън кмет, също ле­ кар, ветеринар, учители (образуващи „местната интелигенция“) и някой приходящ лектор от т. нар. Народен университет. Дори свещеникът се явя­ ва почти държавен служител, доколкото църквата се издържала отчасти от държавата. По многобройни начини държавата се намесвала в затворена­ та преди селска общност най-силно чрез кмета, издаващ административни нареждания и раздаващ правосъдие (за дребни случаи), и лекаря, който надзирава обществената хигиена и поставя глоби при неизпълнение, орга­ низира ваксинация срещу шарка и асистира при ражданията. Много от из­ броените сдружения също били образувани по държавна инициатива (чрез държавните чиновници в селото), макар че външните инициативи и такива, в които нямало собствен материален интерес, се приемали неохотно от селяните.125 Когато Сандерс се връща отново след 10 години (през 1945 г.) и посе­ щава Драгалевци, той отбелязва следните промени.126 Най-напред - война­ та донесла тук видим просперитет (много нови къщи, за разлика от разру­ шенията в София) и направила селяните по-националистични (с дошло от войната разбиране за обща национална съдба). Започналите по-рано про­ мени в семейството били напреднали значително, в частност по-голяма свобода на синовете и дъщерите при определяне на брачен партньор, лип­ са на социално неодобрение при брак на вдовци и вдовици с невстъпвали преди в брак лица, по-голяма свобода в отношенията между млади хора, по-голямо равенство между съпруг и съпруга (за разлика от предишния патриархален модел), запазване от синовете на техните печалби за себе си 12511лс1ет, 161-182. 126 Т Ш е т , 183-195.

Гл а в а ч е т в ъ р т а . У р б а н и з а ц и я и м о д е р н и з и р а щ а п р о м я н а

185

(вместо да ги внасят в семейния бюджет) и пр. Забелязвало се и едно дъл­ жащо се на войната общо, макар и трудно за определяне, разширяване на „социалния свят“ и хоризонта на селяните. (Във връзка с това и наблю­ дението, че броят на радиоапаратите в селото бил нараснал от 3-4 през 1937 г. на повече от 100 през 1944 г.) Както се вижда от дадените примери, модернизиращата промяна в ед­ но „развиващо се“ общество като българското имала две страни - предна и обратна, лице и опако - и оставала амбивалентна за подложените на нея. Наред с новите възможности, които предлагала, тя била и силно деструктивна по отношение на „традиционния“ начин на живот и неговите носи­ тели. Изобщо „модернизацията“ има висока икономическа и социална це­ на. Но в динамичния и взаимосвързан свят тя не е въпрос на избор, а мощно се натрапва. Нещата се усложняват и от факта, че тя няма предел и окончателна спирка, а всяко ново бива задминато от поредното ново и то­ гава влиза в ролята на нещо овехтяло или дори на „традиция“.

ГЛАВА ПЕТА КОМУНИКАЦИИ

Значението на комуникациите за една страна е огромно и разнопосочно за стопанството, в управлението, във всекидневния живот и пр. Наследе­ ните от Османската империя съобщения били съвсем неадекватни - две къ­ си жп линии през българска територия (една в Северна и една в Южна България) и някои шосета, направени главно с военна цел. При липсата на значителни частни капитали, държавата трябвало да поеме изграждането на комуникациите. Отначало това били железни пътища и пристанища, по­ щи и телеграфи, и шосета. Впоследствие се добавят телефони и автомобил­ ни съобщения, а също радиоразпръскване.

ЖЕЛЕЗНИЦИ Пътуването преди ерата на железниците ставало с файтон или волска кола и траело дълго, при най-големи неудобства, дължащи се също на лошите и опасни пътища и на атмосферните условия. Ето едно свидетелство за това, как се е пътувало тогава: В детинството си аз не съм напущал родната стряха. Първо пътуване направих, вече юноша 17-годишен, през 1872, когато отидох на друго място за голямо учение. Качих се на един кираджийски кон и, придру­ жен от самия стопанин на коня, потеглих от Тетевен за Габрово, гдето пристигнах след тридневно кандилкане върху самаря, като минах през два града, Ловеч и Севлиево. [...] Тия три дена, що употребих, за да премина едно разстояние от стотина километра, след 20 години ми бяха достатъчни, за да отида в Париж, т. е. да измина няколко хиляди кило­ метра. През време на дългото си служене в Министерството на вът­ решните работи аз извърших по работа много обиколки низ цяла Бъл­ гария - с всевъзможни видове кола, и с кон, и с муле, и по шосе, и по кози пътеки, падах и ставах, давих се в придошла река, лутах се в тъм­ но и в безпътица...1

Същият мемоарист, дългогодишен чиновник, предприел през зимата на 1888 г. служебно пътуване от София до Лом. Пристигайки там след някол­ 1 Васильов, Тома. Спомени за лица и събития през Х1Х-Х Х век. С., 1934, 359-360.

Гл а в а п е т а . К о м у н и к а ц и и

187

кодневно мръзнене, той бил вкочанен и трябвало да го свалят от шейната. Друго пътуване извършил през януари 1885 г. от София до Варна (през Русе) на файтон с 4 коня. За да отиде до Русе, му били необходими 6 дни, при което едва оцелял от едно нападение на глутница вълци около Бяла.2 Разказите за пътувания могат да се умножат, например с тези на Иречек, но да спрем дотук. През XIX и началото на XX в. железниците са символ на модерното и на прогреса.3 Те стават приоритет в строителната и модернизационната по­ литика на българските правителства.4 Въпросът, откъде да минат някои железопътни линии, бил силно политически, доколкото тук се кръстосвали интересите на Велики сили, които оказвали натиск върху българското пра­ вителство. Княжеството не било свободно в избора на първата си желез­ ница, а наследило (според Берлинския договор) задълженията на Турция към Австро-Унгария и компанията на Източните железници и трябвало да прокара минаващата през българска територия отсечка на международна­ та линия Виена-Белград-София-Цариград. В Берлинския договор не било посочено точно откъде да мине железницата. Австро-Унгария наложила чрез предварително договаряне със Сърбия в свой и на Сърбия интерес трасето Белград-Ниш (с разклонение през Враня до Скопие)-Пирот-София, чийто български отрязък е Цариброд-София-Вакарел, вместо трасе­ то София-Кюстендил-Скопие, за което настоявали българските държав­ ници, за да установят пряка връзка с Македония и с пристанището Солун.5 Линията имала и икономическо значение, доколкото улеснявала конкури­ ращия внос от развитите европейски страни. Българският отрязък бил за­ вършен през 1888 г. и на 1 август през София, на път за Цариград, минал първият влак - прочутият „Ориент експрес“. 2 Пак там, 360-361. 3 В българската литература може да се посочи класическият разказ на: Вазов, Иван. Дядо Йоцо гледа. - Във: И ван Вазов. Събрани съчинения в двайсет тома. Т. 8. С., Български писа­ тел, 1956, 7-16. 4 Следващото изложение се опира основно на Станишев, Христо. История на строежите и съобщ енията..., 4 -9 , 85-126. Христо Арап-Наков Станишев е строителен инженер, заемал различни длъжности. При Освобождението е на 16 години, ученик в Софийската класическа гимназия, после завърш ва инженерство и практикува в продължение на 56 години, така че лично е изживял цялата история на строежите, която разказва в своя авторитетен и добре до­ кументиран труд. Д руг много авторитетен източник вД анчов, Ю рдан. Железопътна политика. - Във: Ю билеен сборник 50 години Б Д железници. С., 1938, 1-27. По-подробно: Данчов, Ю р­ дан. 1878-1928 г. Половин век железопътна политика. - Архив на държавните железници и пристанища в България, 1928, № 1, 5-77; Данаилов, Георги. Нашите железници. С., 1902. 5 Каросеров, Иван. Конвенцията „à quatre“ . - Списание на Българското икономическо дружество, 16, 1912, № 2 -3 , 90-98, особ. 90-91; Отломки из железопътната ни политика. Демократически преглед, 5, 1907, № 8, 796-811, особ. 798-799; Данаилов, Георги. Нашите ж елезници..., 23-24; Станишев, Христо. История на строежите и съобщ енията..., 87-90.

188

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2._________ ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.

България заварила в наследство линията Варна-Русе (построена през 1866 г. по настояване на Англия) с дължина 223 км и без съществено сто­ панско значение, при това обременена със задължения към английската компания.6 Тази линия била закупена за сумата 44, 5 млн. лева и станала държавна през 1888 г. Така БДЖ води началото си от 1888 г. с първите две железници. Докато били уреждани железопътните задължения по Берлинския дого­ вор, една руска банкерска къща поискала концесия за линия Русе-София, ко­ ято трябвало да установи пряка връзка между Русия и България през Румъ­ ния. И тук имало дипломатически натиск, но проектът не се осъществил по­ ради недоверието на правителството към концесионерите и техните условия. Българската държава си създала от самото начало монопол над железо­ пътните линии. Това станало със закона за железните пътища от 31 януари 1885 г., който предвиждал строеж на железните пътища от предприемач, но винаги с разрешение на Народното събрание, което определяло и начина на построяването им. Линиите се владеели и експлоатирали от държавата, върху началата на обществени предприятия, които не очакват покриване на всички разходи поради своята обща народостопанска и културна роля. На практика почти всички линии били построени от предприемачи, пове­ чето български, според предварителни условия, а само няколко отрязъка би­ ли изградени пряко от държавата с инженерни войски. Изплащането на стро­ ежите било осигурено с външни заеми, а възприетата система била „à for­ fait“ (а форфе), т. е. построяване изцяло, което карало предприемача да про­ учи внимателно всички възможни трасета, за да намери финансово найизгодното; контролът при приемането на линиите бдял за спазване на дого­ ворените условия и предписания. Също така важно се оказало, че като прин­ цип се възприела нормална ширина на линиите (и само като изключение в някои райони -теснолинейни). В резултат на държавния контрол били избег­ нати домогванията на чужди и български капиталисти да извлекат свръхоблаги от постройките и българските жп линии излезли най-евтини от всички линии на Балканския полуостров (според едни пресмятания 48% по-евтино от сръбските, 62% по-евтино от румънските и 64% по-евтино от турските).7 Още Петко Каравелов през 1880 г. определил в общи черти схемата на бъдещата жп мрежа, подчертавайки средищното географско положение на столицата, от която ще излизат жп съобщения в различни посоки - на се­ 6 Това е втората построена в Турция линия; първата е линията Черна вода-Кюстенджа, открита през 1860 г. 7 Станишев, Христо. История на строежите и съобщ енията..., с. 90. По вложен капитал на километър те били по-евтини от почти всички линии в Западна и Централна Европа. Вж. едно сравнение у: Доросиев, Ив. Вложен капитал в държавните железници. - Във: Юбилеен сборник 50 години Б Д железници. С., 1938, 115-157, особ. с. 148.

Гл а в а п ета . К о м ун и кац и и

189

вер, на изток, на юг, на запад и на югозапад (Кюстендил, Скопие, Солун). На практика така и става. Българската железопътна мрежа бива ориенти­ рана по две главни комуникационни артерии (оси). Едната идва от Западна и Централна Европа (Виена-Будапеща-Белград), минава през София и Пловдив и върви към Цариград. Втората ос е т. нар. централна линия София-Плевен-Шумен, с разклонение към Русе (оттук връзка с линията Русе-Варна). Тази линия свързва западните с източните части на България съответно с Дунав и Черно море. Нейно разклонение през Балкана отива към южнобългарските железници (Бургас-Нова Загора-Стара ЗагораЧирпан-Пловдив-Саранбей (дн. гр. Септември).8 Тук не можем да се спираме върху често драматичните подробности около проектирането и застрояването на жп мрежата, на разните закони и промени в трасетата и пр. Но не може да се отмине драмата от края на XIX в. с Източните железници в Южна България (Източна Румелия). Ком­ панията притежавала линията Саранбей -Пловдив-Харманли-Любимец (граница) -Цариград и клона Нова Загора-Ямбол, двете парчета с обща дъл­ жина 310 км, построени от спекуланта предприемач барон Хирш и открити през 1873 и 1875 г. Чрез тази линия износът от най-плодородни български земи, а също и вносът били насочвани към турското пристанище Дедеагач, докато преминаването им в български ръце щяло да увеличи търговското значение на Бургас. Борбата за принадлежащата на Източните железници линия била дълга и драматична. Правителството предприело опит да пост­ рои т. нар. паралелна линия Саранбей-Пловдив-Нова Загора-Сливен с па­ ри от заем, сключен през 1892 г. с Виена (при 6% лихва, ипотека на лини­ ята Русе-Варна и на предвидените за строеж централна линия, линията Ямбол-Бургас и пристанищата Варна и Бургас). Но банките, с които бил сключен заемът, се оказали заинтересувани от експлоатацията на Източни­ те железници и отказали реализирането на последните части от заема (под предлог, че средствата отиват за други цели). Правителството се видяло принудено да откупи от компанията правото за експлоатация на Източните железници на българска територия и успяло да се договори с нея (ноември 1898 г.), но несъгласието на Турция (собственик на линиите) и причини от вътрешен характер (общественото недоволство от условията на договора и финансовата криза от края на XIX в.) попречили на осъществяването му. Това поставило държавата в безизходно положение и тя капитулирала пред нуждата от пари, като изоставила строежа на паралелната линия и дори трябвало да даде построената част Чирпан-Нова Загора под наем на компа­ нията; същото споразумение (от 1899 г.) я задължавало да не строи в про­ дължение на 25 години успоредни линии. В крайна сметка линията била 8 Станишев, Христо. История на строежите и съобщ енията..., 96-97.

190

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2._________ ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.

окупирана от България след обявяването на независимостта през 1908 г. (и впоследствие закупена за голямата сума от 42 млн. златни лева).9 Построяването на жп мрежата може да се раздели на три периода: 1885-1900 г. (когато поради финансовата криза се преустановява строежът на жп линии); 1904-1920 г.; 1921-1939 г. През 1885 г., по задължението от Берлинския договор, започнал строежът на споменатия участък Цариброд-София-Вакарел, а междувременно Източните железници (барон Хирш) довършили останалото румелийско парче Саранбей (Септември) -Вакарел. През 1887 г. започнал да се движи влакът София-Пловдив, а през 1888 г. - и „Ориент експрес“ през София за Цариград. Главният строеж на този период била централната линия по трасето София-РоманПлевен-Горна Оряховица-Попово-Ески Джумая (дн. Търговище)-Шумен. До края на периода българските железни пътища имали дължина 1175 км (от тях откупени 269 км и новопостроени 906 км). Построяването на железниците изпреварвало стопанските потребности у нас и дълго време трафикът по тях бил твърде малък поради слабата сто­ панска размяна. Те работели на загуба и построяването им нямало оправ­ дание от чисто финансова гледна точка и в краткосрочна перспектива. Оба­ че на железниците се гледало в по-широка перспектива като средство за развиване на търговски трафик и предизвикване на производство за паза­ ра; отделно от това те имали по-обща културна роля чрез преноса на хора и стоки. Както се изразява един демограф и статистик: Не защото нашето производство е голямо, строим ние нашите линии, а защото искаме да накараме нашето население да захване да произвеж­ да, като го сближим с пазара, с експортните пунктове на морето или Дунава, като намалим разноските на преноса и му дадем възможност да продава по-скъпо.10

9 За перипетиите около Източните железници, т. е. минаващата през България тяхна част вж. Каракаш ев, Тодор. Източните железници в България и откупуването им от държавата ни. - Списание на Българското инженерно-архитектно дружество, 11, 1906, № 3 -4 , 25 -3 8 ; Боев, Бончо. Източните железници и Царството. - Списание на Българското икономическо друже­ ство, 12, 1908, № 7 -8 , 421-448; Попов, Кирил. Вътрешен преглед. (Ж елезопътната строителна дейност и държавата). - Списание на Българското икономическо дружество, 10, 1906, № 9, 615-620; М анолов, Ив. Източните железници. - Списание на Българското икономическо дру­ жество, 12, 1908, № 1, 1-12; Николов, Хар. Варна и Бургас и откупуването на Източните же­ лезници. - Списание на Българското икономическо дружество, 12, 1908, № 5 -6 , 277-286; Каросеров, Иван. В ърху изстройването на нашата железопътна мрежа. - Списание на Българ­ ското икономическо дружество, 13, 1909, № 6, 399—435, особ. 421—427. 1,1Данаилов, Георги. Нашите железници, 30-33.

Гл а в а п е т а . К о м у н и к а ц и и

19 1

Характерно за слабото стопанско развитие, отначало коларският пре­ воз се явявал конкуренция на железницата. Първи Иречек се удивява на дългите редици натоварени със стока биволски коли, вървящи успоредно на железницата Русе-Варна, и отдава това на по-евтиния превоз при източното безразличие към загубата на време.11 Обаче подобно нещо е ста­ вало и по-късно, дори след войните, когато обеднелите селяни превозвали зърнени храни и други стоки при по-ниски от железницата цени, в които не калкулирали нищо, освен храна за себе си и за добитъка.12 Развитието на съобщителните връзки и изместването им по нови нап­ равления се отразявало на стопанското и особено върху търговското зна­ чение на градовете. Така в края на XIX в. някои вътрешни градове (като Търново, Етрополе) изгубили търговското си значение. Новите съобщи­ телни средства се отразили по същия начин върху прочутите преди годиш­ ни панаири, които западнали, понеже с развитието на жп (и водния) тран­ спорт всеки търговец можел да си достави сам необходимото. Такава съд­ ба постига например Узунджовския панаир до Хасково, а пък панаирът в Ески Джумая (Търговище) продължил да съществува главно благодарение на околното турско население, което купувало много неща от пазара, вмес­ то да ги произвежда по домашен начин чрез шиене, плетене, тъкане и пр., както българите.13 За западането на Копривщица свидетелства Михаил Маджаров, който обяснява това и с отдалечеността й от търговските пъти­ ща.14 Същото важи и за другите цветущи по-рано подбалкански занаят­ чийски центрове (от запад на изток: Пирдоп, Клисура, Сопот, Карлово, Калофер, Казанлък, Сливен). Западането на Свищов, толкова важен в тър­ говията преди Освобождението като дебуше на цялата балканска област, също може да се обясни с изместването на пътищата: пропадането на иде­ ята за жп линия Свищов-София-Кюстендил-Скопие и прокарването на от­ клонението от централната линия от Плевен към Сомовит, превърнат вме­ сто Свищов в „пристанище на София“. Но главното е изместването на външната търговия като цяло от Дунава към Черно море (Варна).15 11 Иречек, Константин. Пътувания по България, с. 257. 12 Згурев, Г. Железопътно движение. - Във: Юбилеен сборник 50 години Б Д железници. С., 1938, 189-213, особ. с. 191. 13 За тези сведения вж. Иречек, Константин. Пътувания по България, 256-257. За панаи­ рите и тяхното постепенно отмиране вж. Георгиев, Георги. Освобождението и етнокултурнот о ..., с. 38. 14 Мадж аров, М ихаил. Спомени, 380-381. 15 Сакаров, Н. Търговското и икономическото значение на Свищов до Освобождението и към края на XIX век и началото на XX век. С., 1928, 12-13, 26-29. За упадъка на Свищов вж. и Симеонов, Симеон. Пристанище Свищов. История и развитие. Свищов, 1947, особ. 24-27. Авторът изтъква като главна причина за упадъка на Свищов прокарването на линията СофияВарна (и като по-второстепенна - жп линията Плевен-Сомовит). Убеден адвокат на свързва­

192

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. T. 2._________ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.

От друга страна, построяването на железница можело да има огромно значение за развитието на дадено място и територия. Разположени по но­ вите комуникационни линии селища, дотогава съвсем изолирани и забра­ вени, изведнъж се съживили, като например селищата по шосето Лом-София, по жп линията Цариброд-Белово (пътя на „Ориент експрес“), селища­ та по Искърския пролом (по централната жп линия), незначителните преди селища Левски, Павликени, Горна Оряховица (по централната жп линия) и пр.16 Напразни останали красноречивите аргументи (през 1905 г.) за про­ карване на линия Добрич-Девня, която да отвори богатата на жито Добру­ джанска област, дотогава с единствено дебуше Балчик (крайно опасно и обирджийско място), за морска търговия през Варна.17 Не се реализирало поради неудобния терен и скъпия строеж и предложението за свързваща занаятчийските градчета подбалканска линия София-Пирдоп-Клисура -Карлово-Казанлък-Сливен-Бургас.18 Вторият строителен период траял от 1904 до 1920 г. Тогава била пост­ роена презбалканската линия, свързваща северната и южната жп мрежа. Тя минала през много стръмното трасе Търново-Трявна-Борущица-Дъбово-Стара Загора, вместо през по-ниския Хаинбоазки проход. Това се дъл­ жало на искането на френския концесионер на каменовъгления басейн в Тревненския Балкан, подкрепено от заинтересувани от неговото предприя­ тие парижки финансови среди със 100-милионен заем (при 5% лихва) за България, при условие линията да мине оттам.19 Именно през този период - 1908 г. - правителството окупирало минаващата през България част на Източните железници и след споразумението я закупило. Така се открила възможност да се довърши и линията Пловдив-Чирпан, с която СофияПловдив-Бургас влизат в пряко съобщение. Към 1911 г. били положени 1945 км жп линии, което прави гъстота на мрежата 2 км жп линия на 100 кв. км. За сравнение, България тогава била по-назад по гъстота на мрежата от Румъния - 2,7 км на 100 кв. км, и от нето на централната железница със Свищов бил Данаилов, Георги. Нашите железници, 36-38. Същият автор пледира за друго трасе на централната железница, а именно по-близо до Бал­ кана, през Ловеч, Севлиево, Габрово, като вече развити центрове, въпреки по-трудния терен. 16 Георгиев, Георги. Освобождението и етн оку л ту р н о то ..., 120-122; П реустройството на традиционната сел и щ н а...

17 Габе, Петър. По железопътната линия Девня-Добрич. Добрич, 1905. 18 Данаилов, Георги. Нашите железници. 19 Историята на тази линия и на други тъмни афери около жп линиите е разказана от Logio, George. Bulgaria. Past and Present. Manchester, Sherratt and Hughes, 1936, 222-225. Ли­ нията била гласувана по настояването на министър-председателя Димитър Петков, въпреки техническите съвети и въпреки позицията на министъра на съобщенията, който бил времен­ но отстранен. Така Д. Петков се е обогатил от линията, а същото (по сведенията на автора) правели и негови предшественици.

Гл а в а п е т а . К о м у н и к а ц и и

193

Гърция - 2,4 км, и по-напред от Сърбия - 1,9 км. По време на Балканските войни България разполагала с общо 196 локомотива и 4489 товарни и 296 пътнически вагона. Докато през 1887 г. били превозени 90 пътници на 1000 души население, през 1900 г. пътниците били 200 на 1000 души, а през 1911 г. - 798 души на 1000 жители. През 1894 г. били превозени около 383 000 тона товари, а през 1911 г. - над 2 млн. тона.20 Резултатът само от втория строителен период бил 1115 км релсов път (от тях откупени 316 км, останалите 799 - новопостроени). Така през 1921 г. българската жп мрежа се състояла от 2290 км нормални жп линии. Поради усилените превози и разрушенията по време на войните (19121919) железниците изпаднали в тежко състояние и движението станало не­ сигурно и бавно. Необходими били траверси за възстановяване и укрепва­ не на линиите, което наложило уреждане на собствени горски стопанства. След войните се създава и по-самостоятелно управление на железни­ ците. В самото начало то било възложено на началник на жп отдел към Дирекцията на обществените сгради към Министерството на финансите. През 1901 г., при вече самостоятелно Министерство на обществените сгра­ ди, пътищата и съобщенията, се създала Дирекция на железниците. През 1908 г., по образец на чуждите жп мрежи, се обособила Главна дирекция на железниците и пристанищата с разни отдели и служби (със закона за екс­ плоатацията на българските държавни железници и пристанищата); съ­ щият закон уреждал въпросите за подбора, образованието, назначението и авансирането на служебния персонал.21 Специално трябва да се отбележи фактът, че недоверието и подозре­ нията между балканските държави пречели на свързването на техните жп мрежи. Така многобройните преговори на България за свързване с маке­ донските железници не довели до нищо. Не се стигнало до резултат дори с Румъния, иначе заинтересувана от пряко съобщение между Букурещ и Цариград, нито бил изграден мост през Дунав. Връзката със Сърбия (Юго­ славия) оставала само през Цариброд, въпреки дългата граница, същото било положението с Гърция. Изобщо железопътните въпроси на Балканите оставали тясно преплетени с политическите и военностратегическите инте­ реси, също и с интересите на Великите сили. Железниците имали важно значение и във вътрешната политика. Достатъчно е да се спомене ролята, която бързият превоз на войски изиграл в потушаването на Септемврийското въстание от 1923 г.22 Именно това 20 Попов, Кирил. Стопанска България, 376-378, 381. 21 Станишев, Христо. История на строежите и съобщ енията..., с. 120. 22 Косев, Димитър. Септемврийското въстание, 1923. C., Наука и изкуство, 1973, особ. 207-274. Описват се придвижвания на войски с влакове в Михайловградско (тогава гр. Фер­ динанд) и боеве край гари.

194

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2._________ ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.

стратегическо значение на железниците карало управляващите да третират работещите в тях като специфична група служещи. В частност, те следели по-ревниво техните синдикални действия (и проникването на леви идеи), наблягали върху дисциплината и предвиждали в правилниците възможност за военна мобилизация. Третият период обхваща от 1921 г. до войната (1939 г.). Тогава били построени 760 км нови линии. Най-важната линия - гр. Раковски-Хасково-Момчилград - свързала долините на реките Марица и Арда. Разреше­ ното със закон през този период строителство на линии с местно значение от окръзите и общините не дало особени резултати поради слабите им фи­ нанси (построена била само линията Крумово-Асеновград). Общата мрежа до края на 1939 г. възлязла на 3050 км. Отделно от нормалните железници били построени и няколко теснолинейки, които през 1939 г. възлизали об­ що на 215 км. В края на 1939 г. имало 485 локомотива за нормалните линии и 111 за теснолинейните, както и 11 244 вагона от разни видове (най-много товарни) за нормалните линии и 1145 вагона за теснолинейните.23 Вложеният в жп линии капитал в края на 1939 г. възлязъл на около 413 млн. златни лева, а този в подвижен материал - на 111 млн. зл. лева, или общо 524 млн. зл. лева. Този капитал бил покрит главно с външни заеми (289 млн. зл. лева), отчасти с вътрешни заеми (34 млн. зл. лева), с железо­ пътните такси (95 млн. зл. лева), от данъци (82 млн. зл. лева), трудова по­ винност (21 млн. зл. лева) и от други източници (3 млн. зл. лева).24 Що се отнася до търговския баланс от експлоатацията на железниците, през 50-годишния период на БДЖ, от 1888 до 1937 г., печалба имало само през 8 години (след войните, в резултат на развитието на стопанските ус­ ловия в страната), а останалите 42 години били приключени със загуба. Загубата за целия период възлязла на 198 млн. златни лева. Един специ­ алист изчислява, че ако всички жп линии в България били отдадени на кон­ цесия при условията например на барон Хирш или на руското концесион­ но предложение (Гинсбург и Поляков), България щяла да заплати значи­ телно повече (850 млн. лева или най-малко 700 млн. златни лева). Това показва, че загубата от 200 млн. лева от експлоатацията на железниците била поносима, значително по-малка от алтернативното положение.25

23 Станишев, Христо. История на строежите и съобщ енията..., 99-113. Авторът посоч­ ва кои линии кога са започнати и завършени и на каква цена е възлязло изграждането им. 24 Пак там, 112-113. 25 Доросиев, Ив. Финанси на експлоатацията на държавните железници. - Във: Ю билеен сборник 50 години Б Д железници. С., 1938, 265-334, особ. 322-324; Станишев, Христо. Ис­ тория на строежите и съобщ енията..., 125-126.

Гл а в а п е т а . К о м у н и к а ц и и

195

Със закона за уредба и управление на БДЖ от 1929 г. се преминава към нов начин на стопанисване на железниците - като финансово автономно държавно стопанско предприятие. Идеята е за рационализация и рентиране, т.е. с приходите от експлоатацията да се покриват разходите, включи­ телно да се изплащат лихвите и да се амортизира вложеният капитал (не­ изплатените жп заеми). Сега Главната дирекция можела сама да определя тарифите си така, че да покриват разноските; превозът на хора и предмети на държавните учреждения вече ставал заплатен. Въпросът е, че тази авто­ номия не се прокарвала докрай и често била нарушавана. Както изтъква един чужд наблюдател (през 1933 г.), трафикът по бъл­ гарските железници бил сравнително малък (сравнен със Западна Европа). В същото време вложеният в България капитал на километър линия бил много по-малък, което позволявало те да бъдат експлоатирани по-икономично от железниците на всички други държави на континента, включител­ но балканските. За заплати на железничарите в България отивали само 53% от разходите по експлоатацията, сравнено с 57,4% в Югославия, 68,60% в Гърция и 70,7% в Германия. Железопътните тарифи в България били най-евтини от цяла Европа. Финансовите резултати от експлоатира­ нето на българските железници обаче биха били по-добри, ако по тях не пътували толкова много хора и стоки безплатно или по намалени тарифи, при това повечето - по фаворизиране. Персоналът на БДЖ, включително централното управление, също бил прекалено голям - 16 164 души през 1927-1928 г. (през 1912 г. бил само 4878 души, а самите линии оттогава се били увеличили само с няколкостотин километра).26 От началото на 30-те години на XX в. се усилила конкуренцията на ав­ томобилните съобщения, които отнемали от превозите на железниците. При това страдал трафикът на по-скъпите стоки, с който железниците изравня­ вали загубите си от по-евтино и дори на загуба превозваните евтини масо­ ви стоки, както и на такива от национален интерес. Железопътният трафик по БДЖ нараствал всяка година до 1929 г., след което (до 1933 г.) започнал да намалява, особено пътническият, в резултат на конкуренцията на автомобила. За да се постигне известно съгласуване с автомобилния тран­ спорт, през 1935 г. била приета наредба-закон за автомобилните съобщения, която превръщала автомобилните служби в обществени предприятия, по­ добни на железниците, и установявала за тях линии, разписания и тарифи. Както навсякъде, построяването на железниците било революция в бързината на трафика и в цените на превоза по суша. До тях средната тър­ говска бързина с файтон по първокласни шосета била 8 км в час (с обик26 Logio, George. Bulgaria. Past and Present, 210-226.

196

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2._________ ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.

новена кола - около 5 км в час). През 1909 г. „Ориент експрес“ първи от пътническите влакове достига средна търговска бързина от 35 км в час.27 През 1912-1919 г. средната търговска бързина на пътническите влакове намаляла от 37 до 24 км в час поради разнебитването на железниците по време на войните. По-нататък (до 1939 г.) тази бързина нараствала и дос­ тигнала най-много 35-44 км в час по главните линии. Максималната бър­ зина (развивана на отделни участъци) за бързите влакове през 1938 г. би­ ла 75 км в час (по първокласната линия София-Варна). По същото време в Германия бързите влакове достигали 160 км в час максимална бързина. Товарните влакове се движели значително по-бавно. Търговската бързина на директните товарни влакове през 1938 г. достигала едва 20-25 км в час. Ниските постижения у нас (в сравнение с повечето европейски държави) се дължали най-вече на евтиния строеж на железниците, който водел до полоши технически параметри - стръмни наклони, остри криви, леки релси, тънки траверси, нередовно подновявани, тънък слой баласт, слаби изкуст­ вени съоръжения, лошо обзаведени гари, икономисване от коловози, рам­ пи, осигурителни приспособления, сигнализация и пр.28 Важен е и въпросът с трафика по железниците, изразен в „тонни кило­ метри“ (тонове пренесен товар на километър релси за година), свидетел­ стващ за интензивността на търговския обмен. Могат да се приведат след­ ните сравнителни данни: натоварването на жп мрежата у нас през 1935 г. било 857 тонни км (през 1937 г. - 1011 тонни км); в Турция - 653 (1935— 1936 г.); Гърция - 244 (1936-1937 г.); Дания - 634 (1937-1938 г.); Унгария - 2574 (1935-1936 г.); Югославия - 3270 (1936 г.); Италия - 11 155 (19361937 г.); Франция - 31 316 (1936 г.); Великобритания - 30 061 (1937 г.) и т. н.29 Впрочем, този показател зависи и от гъстотата на жп мрежата (кв. км площ на 1 км жп линия). По принцип построяването на българските железници може да се раз­ глежда като успех, още повече в сравнение със съседните страни. Наистина, трафикът през по-голямата част от времето не бил много оживен, което се дължало на общите стопански условия. В по-общ смисъл може да се отбе­ 27 Главен показател е именно търговската бързина, а не максималната (която се отнася до отделни участъци). 28 Станишев, Христо. История на строежите и съобщ енията...,121-125. По-подробно у: Згурев, Г. Железопътно движ ение..., 191-193, 197, 202-205. Според този автор БД Ж стояли почти на последно място в Европа по максимални реални и средни търговски бързини. Тър­ говската бързина на най-бързите влакове, циркулиращи по линията София-В арна, била 41 км в час през 1911 г. и 49 км в час през 1938 г. (при спад на 22 км в час през 1919 г.). Мак­ сималната бързина на същия влак пък била 62 км в час през 1911 г. и 75 км в час през 1938 г. (с. 203). 29 Статистически годишник на Царство България, 31, 1939, с. 814.

Гл а ва п ета. Ком уникации

197

лежи и фактът, че построяването на железниците у нас не се превърнало в подтик за развитие на свързани с тях индустрии (металодобив за релси или строене на вагони), а материалите и вагонният и машинният парк и до късно дори траверсите били внасяни от чужбина. Но като се има предвид, че те са строени веднага след Освобождението и при една примитивна национална икономика, едва ли би мото да се очаква друго. Може да се отбележи и известно закъснение (поради по-късното развитие като цяло) в построява­ нето на жп мрежата, която твърде скоро била изложена на конкуренцията на автомобилния превоз. Ако построяването на българските железници може да се смята за, общо взето, успешно дело, не така стои въпросът с пътищата.

ПЪТИЩА Освобождението заварило страната с около 2100 км пътища - 1300 в Кня­ жество България и 800 км в Източна Румелия.30 Повечето от тях имали военностратегически цели и свързвали помежду им и с Цариград градовете с турски гарнизони и укрепления Пловдив, София, Русе, Шумен, Варна, Плевен, Видин. Повечето били направени при управлението на видния турски реформатор и управител на Туна вилает (Дунавската област) Мидхат паша чрез привличане на населението към пътна повинност (която Тур­ ция заимствала от Франция) и с помощта на специалисти емигранти - ин­ женери и техници, особено поляци. Пътищата обаче били твърде занема­ рени и полуразрушени. Според Иречек повечето шосета били така разне­ битени, че в лошо време и нощем по тях не можело да се пътува. Не стига­ ли мостовете, а когато водата била висока, се налагало пътниците да чакат по бреговете, докато спадне. През летните нощи големите шосета се ожи­ вявали от скърцанията на биволски коли. Пътувало се с два вида коли файтони с айове (пружини) с по 3-4 коня и талиги (четириъгълни, без айове, с платнена стряха), в които пътниците сядали върху покрито с черга сено; по планинските краища се придвижвали само с коне. Авторът се от­ зовава твърде неласкаво за пътните ханове и кръчми, особено онези от най-ниска категория.31 До Съединението пътните мрежи в Княжество България и в Източна Румелия се развивали отделно. В Търновската конституция няма указания 30 За шосетата: Станишев, Христо. История на строежите и съобщ енията..., 11—51. 31 Иречек, Константин. Пътувания по България, 155-158. От шосето София-В акарел се оплаква и пътувалият през 1883 г. за Родопите народовед Попконстантинов, Христо. От Ви­ тоша до Родопа. Пътни бележки през 1883 г. - Във: Христо П опконстантинов. Спомени, пъ­ теписи, писма. Пловдив, Хр. Г. Данов, 1970, 203-422, особ. 208-209.

198

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2._________ ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО,

за начина и средствата за строежа и поддържането на пътищата. Няколко години те стояли занемарени. През 1883 г. Дирекцията на обществените сгради, към която били пътищата, влязла в новообразуваното Министер­ ство на обществените сгради, земеделието и търговията начело с опитния руски инженер М. Хилков, който бил и първият организатор на техничес­ ките служби по пътищата и сградите в Княжеството. Тогава се създават и редица закони и правилници за строежа, поправката и поддръжката на пътищата, които ръководели пътното дело до Съединението. Ръководните начала за уредбата и поддръжката на пътищата в Източна Румелия са изложени в Органическия устав и в отделни правилници. Тук всичко напредвало по-планомерно, както що се отнася до законодателство­ то и устройството на пътните служби, така и до реалното изграждане и поддръжката на пътищата; също персоналът от инженери, техници и кан­ тонери на единица пътна мрежа бил по-голям. За направа, поправка и под­ дръжка на 800-те километра пътища до 1886 г. били изразходвани около 3,2 млн. лева. Съществувала и пътна натурална повинност. През 1887 г. пътната мрежа на обединената държава достигнала 3367 км, от които 1167 км били добри, 670 км средни, и 1531 км лоши пътища. Имало 5176 моста, от които 2026 дървени, 2973 каменни и 177 железни. Употребяваната до това време пътна настилка се състояла само от троше­ ни камъни или речен чакъл с дебелина 20-25 см, посипани отгоре с пясък; при глинеста почва - основен калдаръм с 15-20 см дебелина, трошенока­ менна настилка с 15 см дебелина и отгоре пясък. Широчината на каменна­ та настилка била по най-скромни норми. За държавните пътища, свързва­ щи окръжните градове помежду им и с границата или с пристанище, тя би­ ла 5 м (плюс 1,5 м банкети); за окръжните пътища била 4 м (плюс 1,5 м банкети); за общинските пътища - 3 м (плюс 1 м банкети). За сравнение, стратегическите имперски пътища на Мидхат паша били широки 10 м (за­ едно с банкетите), което не било достигнато дори до 1939 г., въпреки зала­ гането на тези норми в правилниците. Известно време след Съединението пътищата били крайно занемарени. По-добрите инженери били привлечени към строежа на жп линии. Част от управляващите дори смятали, че с направата на железници, пътищата Ше изгубят значението си (тогава нямало автомобилен транспорт) и че са само в тежест на бюджета. Съответно дълго време се шасували нищожни сред­ ства за направа, поправка и поддръжка на пътищата, значително по-малки от също неголемите кредити дотогава. П рез 1886 г. бил приет Правилник за изплащане на пътната повинност, но изпълнението на този данък било крайно мъчно и населението гледало на него като на омразна ангария (по­ казателно недоборът по него достигнал 50%).

Гл а в а п ета. К о м ун и кац и и

199

През 1893 г. се учредява Министерство на обществените сгради, пъти­ щата и съобщенията, в което под една шапка били събрани ведомствата за шосетата и мостовете, обществените сгради, железниците, а също Главна дирекция на пощите и телеграфите. През същата година бил приет и закон за пътищата в България. Той дели пътищата на държавни, окръжни и междуселски, а държавните - на първокласни и второкласни; определя се пътна повинност в размер на 5 работни дни (която може да бъде заменена с парично обезщетение от 10 лева). Но още на следващата година тя била на­ малена на два работни дни или 4 лева, като дори тези парични средства не отивали по предназначение, а постъпвали като обикновен приход в хазна­ та. При това положение техническият персонал трудно смогвал да се спра­ ви дори с най-обикновеното поддържане на пътищата. Нещата се влошава­ ли и от наличието на двама господари на пътищата - държавата и окръжни­ те съвети. Това положение било заимствано от Франция с очакването, че като по-близки до народа, окръжните съвети ще се грижат повече за ок­ ръжните и междуселските пътища, което не се оправдало. Състоянието на местните пътища в края на XIX в. е обект на оплаква­ ния от разни инстанции - търговско-индустриални камари (загрижени за търговията), доклади на окръжни управители, околийски лекари. Напри­ мер в доклад на Пловдивската търговско-индустриална камара нещата се рисуват (през 1896 г.) така: Навсякъде от района се формулират оплаквания: тук за развален мост, там за повредено на няколко километра шосе, за недовършване и бав­ ност в изработване на проектираните шосета и т.н. Всички тези неща скупом, разбира се, дават една доста мрачна картина за външната об­ становка на търговията. Що се касае до землените пътища, те се нами­ рат в още по-лошо положение; от дългото им практикуване, те на много места са се издълбали във вид на трапища, които в дъждовно време се пълнят с вода, разкашкавят се и стават непроходими; на мно­ го места се прекъснуват от малки и големи води, от хендеци, урви, ви­ соки издигания и стръмни слизания и т.н., така щото често те стават причина за много нещастия с хора, добитък или за стоката наедно с екипажа.32

Подобно състояние на пътищата създавало огромни трудности за подвозване на житото от селата до железопътните станции есенно време, „ко­ гато вследствие на дъждовете платното на пътя се разкашкавя, когато нис­ ките части на пътя се залеят от води и се обърнат на гьолове, когато рекич­ 32 Доклад от бюрото на Пловдивската търговско-индустриална кам ара..., с. 184.

200

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2._________ ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.

ките и реките, които ги пресичат, се напълнят с вода“.33 Отиването и връ­ щането от отстоящо само на 30 км от жп станцията село траело два дни в сухо време и 4 дни в кално, а за по-отдалечени села транспортирането от­ немало и двойно повече време. За да избегнат лошото време, селяните бър­ зали да продадат житото си през септември, и то на по-ниски цени. Варненската търговско-индустриална камара, след като се оплаква от липсата не само на междуселски пътища, а и на връзка между градовете Анхиало, Месемврия (дн. Несебър) и Созопол с окръжния център Бургас, обобщава нещата (през 1896 г.) така: Обаче ако у нас има занемарен от голямо значение въпрос, то е този за пътищата. Цели 20 години берии, данъци, специална даже пътна повин­ ност тежи на населението, а самите пътища се намират в най-окаяно положение. Селянинът рискува да се удави в тинята на един километър далеч от селото си, а в лошо време опасни са даже пътищата между градовете.34

Обилни сведения за състоянието на пътищата в последното десетиле­ тие на XIX и началото на XX в. се съдържат в докладите на окръжните управители.35 Тук пътищата (окръжни и междуселски) са характеризирани със следните черти: липсваща каменна част, смазани банкети, закрити прокопи, паднали мостове, на много места даже направлението на шосетата не се познавало. Всъщност между селата пътища често изобщо липсвали или били само „трасирани“, т.е. набелязано е откъде да минат. В дъждовно време те били непроходими от кал, което откъсвало селата от градовете и едно от друго. Водела се постоянна борба за самото им съществуване, ка­ то те постоянно се правели и после се занемарявали. И това в продълже­ ние на десетилетия. Занемаряването на шосета в края на XIX в. е предмет на критика и от професионалните (инженерните) среди. Така един автор изтъква, че „никоя цивилизована страна няма такава безгрижност към шосейните си съобще­ ния, както у нас“36; друг отбелязва, че „враждебното отношение“ към шо­ сета се дължало на погрешната идея, че те са осъдени на пропадане, ако

33 Пак там, с. 140. 34 Доклад върху икономическото състояние на района на Варненската търговско-индуст­ риална камара през 1896 г. Варна, 1897, с. 148. 35 Само един от многото примери: Доклад за общото състояние на Бургаски окръг през 1890-1891 г. Бургас, 1891, 31-32. 36 За устройството на службата по мостовете и шосетата у нас: Списание на Българското инженерно-архитектно дружество, 3, 1897-1898, № 8-10, 170-176, цит. на с. 170.

Строеж на жп линията Саранбей-Лъджене

Строеж на железопътен мост на гара Трапезица във Велико Търново, 1910-1912 г.

Ц ен т р ал н а т а с о ф и й с к а ж п гара. Н ач ал о т о н а X X в.

Българска флотилия на Дунава, 1904 г.

~& ВЯ я -

-

V Входът на Варненското пристанище. 1906 г.

„ Б ъ л г а р и я “ - еди н о т п ъ р в и т е п ар ах о д и н а б ъ л г а р с к и я м о р с к и ф л о т

Н о в и те ч ети р и о сн и т р ам в ай н и вагон и по к н я ж е в с к ат а л ин и я

l ^ 0 » ¥ b s ^ A L l j cm i V E K a j № M K 4

7

\*Л

B U L0A 1H K .

■

'Bttpak#" nrfc

1) Ha тая Страна ей не дозволлна да пя пвшС друго о<*!;оггкд*дрв«чиНЬ.

2) Иощенско-то Уоравлен1о не отговарн т сьдьржаШе-то на Гшемо-ю.

Пощенска картичка с най-ранно клеймо, пътувала от София (24 декември 1879 г.) - Унгени (2 януари 1880 г.) - Петербург (6 и 7 януари 1880 г.)

Първата сграда на Главна дирекция на ИТТ (Централна поща) в София, 1904 г.

Морзов апарат „Воронцов-Веляминов“. Последната четвърт на XIX в.

Техническият персонал при Главната дирекция на пощите, телеграфите и телефон1 София, юни 1910 г. =**■

1

Първият телефонен апарат, ,Бел“ използван в България

Телефонен апарат марка „Ериксон“, ползван в българските телефонни съобщения в края на XIX и началото на XX в.

Радиоапарат. 30-те години на XX в.

Гл а ва п ета. К ом уникации

201

има железници, когато тъкмо обратното е вярно.37 Ето и оценката на дъл­ гогодишния пътен инженер Христо Станишев: Маса средства се изразходваха в окръзите, а по отношение на пътища­ та нямаше нищо налице. Имаше окръзи, гдето нито един път не бе за­ вършен. На много места имаше започнати работи, но занемарени, не­ завършени, изоставени, изчезнали. Според личните интереси на сто­ ящите начело на окръжните постоянни комисии, изоставяха се започ­ нати на едно място пътища, за да се захванат други - там, където е изборната околия на големците, в разни направления, без една ръководяща програма. Естествено, такова разхвърляне на работата не дава ре­ зултати и след кратко време не остава дори и следа от така работени пътища. Така вървя до 1900 година.38

През 1899 г. бил гласуван поредният закон за държавните и общински­ те пътища, по силата на който пътищата се делят на два вида - държавни и общински, пътната тегоба се увеличава на 4 дена (или 8 лева) и за строежа и поддръжката на държавните пътища се предвижда част от приходите на окръзите. От трите източника за финансиране на пътищата, бюджетните кредити останали нищожно малки (1 до 1,5 млн. лева годишно в бюджети­ те след 1887 г.), от приходите на окръжните съвети постъпвали само 300 000 до 380 000 лева, така че най-важен източник за направата и под­ дръжката на пътищата останала натуралната пътна тегоба. Тя обаче била най-нередовният данък и зависела от добрата воля на подлежащите на нея и от разпоредителността на властите, от заинтересуваността на население­ то, от времето и разстоянието до мястото на работа и пр. Липсата на сис­ темност, разбира се, водела до вече отбелязаното състояние на пътищата. Пътната повинност не отговаряла на стопанските нужди на новите ус­ ловия, а със стопанското развитие и замогване тя ставала все по-омразна за селяните. След 30 години напразни опити за подобрение, най-сетне би­ ла заменена с паричен данък от 6 лева на човек. Но въпреки че законът от 1903 г. (допълващ и изменящ закона за държавните и общинските пътища) постановявал изрично приходите от данъка пътна тегоба да се изразходват изцяло за пътища, това не станало (по-късно това положение направо би­ ло отменено). В продължение на няколко години пътната тегоба в пари се изразходвала главно за други цели, а междувременно пътищата се разнебитвали при липсата и на старата пътна тегоба в натурален труд. Най-после през 1906 г. Народното събрание гласувало 16 млн. лева заем от БНБ 37 Гешов, Стоян. Нашите шосета. - Списание на Българското инженерно-архитектно дружество, 2, 1895, № 1, 27 -3 2 , особ. с. 27. 38 Станишев, Христо. История на строежите и съобщ енията..., с. 29.

202

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2._________ ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.

за направа на държавните пътища, впоследствие увеличен на 19 млн. лева. С този заем се захванала оживена дейност за направа на пътища и мостове. През периода от 1887 до 1912 г., въпреки всички пречки, пътната мрежа нараснала от 3367 км на 6422 км държавни пътища и от 359 км на 2454 км общински пътища, общо 8876 км. От тях 3990 км (по-малко от половината) се оценяват като в добро състояние, 2824 км - в средно, и 2062 км - в ло­ шо състояние; имало и 15 450 моста и 492 кантона.39 Нова епоха в строителството и поддръжката на пътищата настъпила с реформирането през 1912 г. на отговорното ведомство в Министерство на обществените сгради, пътищата и благоустройството. Тогава „вечната“ бюджетна сума от 1,5 млн. лева за направа, поправка и поддръжка на пъ­ тищата била удвоена и била предназначена само за държавните пътища, и то само за поддръжка. През същата година се приело изменение на закона за държавните и общинските пътища, с което пътният данък оставал изця­ ло на разположение на споменатото министерство, а 2000 км държавни пъ­ тища се прехвърлили към общинските, което облекчило държавната пътна мрежа. През 1914 г. били отпуснати два свръхсметни кредита (от 10 млн. и 15 млн. лева) за довършване на започнати пътища и направа на нови. В края на 1918 г. държавните пътища възлизали на около 6100 км; об­ щинските пътища стават 4050 км (1196 км добри, 1426 км средни и 1428 км лоши). По същото време машинният парк разполагал със 71 валяка, 8 каменотрошачки, един камион, 37 помпи и 34 сонетки. Въвеждането на тру­ довата повинност след Първата световна война дало тласък на строителс­ твото на пътищата. Много от построените от трудоваци пътища обаче ос­ танали неизползвани поради липсата на съоръжения и настилки. Засилването на моторното движение заставило Министерството на об­ ществените сгради, пътищата и благоустройството да се погрижи за по­ здрава настилка на някои по-важни пътища. В края на 1934 г. бил издаден (от деветнайсетомайците) нов закон за пътищата, който поставил на по­ здрави начала пътната мрежа и създал сигурни и действителни източници на приходи за тях.40 Този закон обявява всички пътища за държавни, като ги подразделя на главни, първокласни, второкласни и третокласни. Шири­ ната на настилката на главните пътища е определена на 6 м, а цялото пътно платно (с банкетите) е 9 м; на първокласните съответно 5 м, а с банке­ 3() Сходни са данните у: Попов, Кирил. Стопанска Б ългари я..., 373-374. През 1911 г. има­ ло 6420 км държавни пътища и 2525 км общински, общо 8945 км; от тях 4024 км - добри, 2855 км - средни (полугодии), и 2066 км - лоши. 40 За забелязване е как тъкмо авторитарният режим се заема решително с подобряване на пътищата - има определен афинитет между авторитаризъм и строителство на големи съоръ­ жения.

Гл а в а п е т а . К о м у н и к а ц и и

203

тите - 8 м. Този закон дал възможност да се достави пътна техника, така че към октомври 1938 г. машинният парк на пътното управление имал на свое разположение 346 парни и моторни валяка, 16 каменотрошачки, 10 гредерни машини с гъсенични трактори, 58 сонетки, 102 помпи, 24 камиона с поливачки, 11 моторни бор-компресорни машини и пр. През този период за­ почва строежът на международния път Лондон-София-Цариград-Багдад в частта му през България (границата-Драгоман-София-Пловдив-Свиленград-границата). Към края на 1939 г. пътната мрежа достигнала 19 553 км готови пъти­ ща, от които 10 271 км в добро състояние, 4872 км в средно и 4410 км в лошо състояние; имало и 8299 моста (от тях 732 изцяло дървени, 2921 с дървена конструкция върху каменни или бетонни основи, 1865 каменни, 2273 изцяло железобетонни, 393 железни върху каменни или бетонни ос­ нови, 110 сводови бетонни) и 628 кантона.41 Пътищата били покрити основно с трошенокаменна настилка (19 143 км) и много малко - с паважна (335 км), бетонна (53 км), циментно-чакълена (11 км), битуминозна (9 км) и керамично-паважна (2 км).42 Гъстотата на пътната мрежа, измерена в квадратни километри, падащи се на 1 км път, се увеличавала по следния начин: 1879 г. - 46,7 кв. км; 1887 г. - 28, 6 кв. км, 1918 г. - 10,5 кв. км, и 1939 г. - 5,2 кв. км. Вложеният от Освобождението до 1939 г. в пътища ка­ питал възлязъл кръгло на 430 млн. златни лева. В обобщение може да се каже, че направата и поддръжката на пътища­ та (за разлика от железопътния транспорт) не били сред приоритетите на държавната и на местната администрация. При нищожните кредити, пътна­ та мрежа в България се намирала повечето време в разнебитено състоя­ ние, а впоследствие строителството и поддръжката се извършвали твърде несистематично. Това създавало пречки за стопанското развитие и по-специално за разгръщането на местния пазар и интегрирането на страната в

41 Данните по: Станишев, Христо. История на строежите и съобщ енията..., с. 43. Друг източник е: 20 години строителство, 1918-1938. C., 1938. Тук се съдържат данни за пътищата към 1918 г. (8799 км общински и държавни, все в лошо състояние след войната) и към края на 1937 г. (общо 18 489 км, 2000 км главни, 2000 км първокласни, 5000 км второкласни, 9000 км третокласни, от пътищата 47% са в добро, 28% - в средно, 25% - в лошо състояние). 42 Известни указания за характера на настилките дава Пачев, Н икола. Пътната проблема в културно напредналите страни и пътищата у нас. C., 1930, особ. 172-173, 180. Настилката на „класическия“ път над основа от 15-20 см трошен камък се състои от макадам, т. е. смес от камъчета, свързани с пясък и вода; настилката на модерния път е с плочи, павета или асфалт (все скъпи настилки) или с протекционен пласт от гудрон, битум, емулсии и пр. При по-сла­ бо движение едно шосе от макадам без протекция трае 3 -6 години, а от макадам с протекция трае до 20 години. С ъветът на автора идва от само себе си.

204

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2._________ ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.

общ вътрешен пазар.43 Положението се подобрило едва през втората поло­ вина на 30-те години, когато се развил автомобилен транспорт.

АВТОМОБИЛНИ СЪОБЩЕНИЯ Първата моторна кола е внесена в България през 1897 г.44 Автомобилите по това време будели голям интерес и представлявали лукс. Моторни коли се внасяли главно от държавата за нейните служби, а за лични нужди били внесени съвсем малко коли. След войните по-големи предприятия и сто­ панства също започнали да внасят коли за свои нужди. Автомобилът за­ почнал да конкурира файтоните и волските коли, а на по-дълги разстояния - и железниците.45 В големите градове и особено в столицата се появили най-напред стари и износени коли, които можели да се наемат за превоз. По-нататък в София било образувано търговско дружество, което доставило 10-15 съвсем нови коли „Ситроен“ и ги предоставяло на гражданите за наемане при из­ годни условия, на равни или по-ниски цени от тези на файтоните. Това би­ ли първите таксита с апарати за измерване на пропътуваното разстояние и автоматично таксуване, карани от млади и учтиви шофьори - в пълен кон­ траст с грубите и крайно своеволни и нечестни собственици на файтони: Не се минаха и няколко седмици, и такситата - „Ситроени“ се виждаха вече цял ден да бродят из града, а броят на чакащите свободни таксита под часовника на зданието на осигурителното дружество „Балкан“ се увеличаваше. Всеки ги предпочиташе поради многобройните им пре­ димства. Всички започнахме да изоставяме файтоните.46

Използването на автомобилни съобщения за обществен междуградски превоз на пътници се създава от частната инициатива. В началото нямало редовни направления и рейсове, нито определено и строго разписание или определени тарифи. В стремежа за печалба моторните коли взимали двой­ 43 За значението тъкмо на малките местни пътища за стопанското развитие на Франция през втората половина на XIX и началото на XX в. вж. Weber, Eugen. Peasants into Frenchmen, 195-220. 44 Вж. Станишев, Христо. История на строежите и съобщ енията..., 147-151. 45 Конкуренцията на автомобилите започнала да се чувства по-осезаемо след 1924 г. с бързото развитие на автомобилните съобщения. Вж. Петков, Йосиф. Автомобилните съоб­ щения, тяхното развитие и железниците. - Стопанска мисъл, 2, 1930-1931, № 4, 3-4 6 , особ. 4 -5. 46 Кацаров, Константин. 60 години..., 382-383.

г

Гл а в а п е т а . К о м у н и к а ц и и

205

но и тройно повече пътници от наличните места. Държавата се намесила в автомобилните съобщения със закон от 21 май 1935 г., който учредил спе­ циална служба, занимаваща се с уреждане и контрол на автомобилните ли­ нии и обществения пътнически превоз. Били въведени преглед на моторни­ те коли два пъти в годината, годишна проверка на шофьорите и заверка на свидетелствата за правоуправление, изпити за шофьори, регистрация на покупко-продажбите на моторни коли, регламентация на товарния превоз и др. Същият закон създал обща мрежа на автомобилните съобщения с 305 линии, от тях: 199 постоянни пътнически, 68 сезонни пътнически, 25 пос­ тоянни товарни и 13 сезонни товарни. От края на 1935 г. започнало отдаване в експлоатация (на търг) на път­ ническите автомобилни линии на лица, обособени в търговски фирми, кои­ то по този начин станали узаконени автомобилни превозвачи. Лицензирането се извършвало за срок от 5-6 години. Превозните цени за пътници и стоки се определяли от централната автомобилна комисия в зависимост от цената на горивата. Ако някоя от автомобилните фирми не изпълнявала до­ говорните си задължения, линията й се отнемала и се обявявала отново на търг. През 1937 г. имало 137 автомобилни линии с обща дължина 6395 км, обслужвани от 347 коли.47 Броят на шофьорите и мотоциклетистите в България нараснал от 5402 през 1935 г. на 11 168 през 1939 г., а на моторните возила (леки коли, авто­ буси, товарни коли и мотоциклети) от 3402 през 1935 г. на 10 013 през 1939 г. През 1936 г. били превозени 980 000 пътници; през 1938 г. 2 650 000; през 1939 г. - 5 255 000 души. Навлизането на автомобила у нас обаче изглежда повече от скромно на фона на едно сравнение, според което в края на 1938 г. по автомобилен парк България заемала предпоследно мяс­ то в Европа, с двойно по-малко автомобили (на глава от населението) от Румъния и Югославия. В края на 1938 г. в САЩ един автомобил се падал на 4 души, в Нова Зеландия - на 6 души, Канада - на 8 души, Австралия на 9 души, Великобритания и Франция - на 18 души, а у нас - на 1334 души.

водни СЪОБЩЕНИЯ България не наследила пристанищни съоръжения от Турция, въпреки че Варна и дунавските пристанища Русе и Свищов били използвани и преди в международната търговия.48 Първият параход на Първо австрийско па47 Сведението е от: 20 години строителство... 48 За водните съобщения: Станишев, Христо. История на строежите и съобщ енията..., 127-146.

206

бълга рско то о бщ ество .

Т. 2.

ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.

раходно дружество бил пуснат по Дунав през 1829 г., а през 1835 г. се ос­ новало второ (немско) параходно дружество от Бавария и Вюртенбург. То­ варенето и разтоварването по Дунав било по-лесно и се извършвало пос­ редством понтони, до които се долепвали корабите, а връзката се осъщес­ твявала посредством подвижна платформа, прехвърлена наполовина вър­ ху кораба, наполовина върху понтона. Товаренето и разтоварването във Варна и Бургас било особено трудно. Корабите спирали на повече от ки­ лометър от бреговата дървена скеля, дълбочината при която била 3-4 м, а стоките се пренасяли от скелята до парахода и обратно на каици. Това не само натоварвало вноса и износа със значителни разходи, но правело то­ варенето и разтоварването опасно, а при буря - и невъзможно. Това положение с пристанищата продължило известно време след Ос­ вобождението. Дружеството на Източните железници със седалище Цари­ град се стремяло да привлече българския износ на зърнени храни от Южна България към турското пристанище Дедеагач, при което тези храни се явя­ вали на житните пазари в Западна Европа като турски; подобно било поло­ жението с българските зърнени храни от Северна България, които преми­ навали от българските дунавски пристанища към Галац и се водели като румънски тип зърно. Важността на пристанищата за вноса и износа била оценена от българските правителства. Отначало били предвидени кредити за проучване, а през 1889 г. бил издаден закон за направата на портовете Варна и Бургас (със същия закон се планирали жп линията Ямбол-Бургас и централната линия София-Шумен). Строителството на пристанище Бургас било дадено на търг през 1894 г. и завършено през 1903 г. Пристанище Варна било дадено на търг през 1895 г. и открито за експлоатация през 1906 г.49 Така от началото на XX в. бъл­ гарските зърнени храни започнали да се появяват в Западна Европа като български тип. Дунавските пристанища можели да се използват, но за удоб­ ство се налагало да се построят кейове. Най-важното дунавско пристанище е Русенското, отдадено на търг на предприемач през 1907 г. и завършено през 1912 г. По подобен начин били построени и пристанищата Видин (го­ тово през 1908 г.), Свищов (1913 г.) и Лом (1923 г.) и някои по-малки. Впо­ следствие черноморските и дунавските пристанища били разширявани. До 1932 г. черноморските пристанища стрували около 27,6 млн. златни лева, а Дунавските - 7, 3 млн. златни лева, или общо около 35 млн. златни лева.

49 За изработване на проектите за пристанищата във Варна и Бургас били ангажирани ан­ глийските инженери Хартли и Пунчер, инж. М. Близнаков и инж. Герард - главен директор на М арсилското пристанище, а проектите били изпълнени от инж. Близнаков и от неговия по­ мощник инж. Б. Морфов.

Гл а ва п ета. Ком уникации

207

С развитието на морските пристанища започва прехвърляне на търгов­ ския трафик от Дунав към Черно море. Черноморските пристанища били обслужвани изцяло от чужди компании до 1894 г., когато били пуснати по вода първите български параходи, а дунавските - чак до 1935 г., което мо­ же да се оцени като голям и необясним пропуск, като се има предвид, че речното корабоплаване е по-лесно и изисква по-скромни капитали. През 1892 г. било създадено Българското търговско параходно дружество като акционерно сдружение с 1/3 държавен капитал (то получавало и ежегодна субвенция от държавния бюджет). През 1894 г. дружеството пуснало два кораба да обслужват Черноморския бряг до Цариград; по-късно те (и още един параход) плавали и по-нататък - до Атина и до средиземноморските пристанища. Освен че създало редовни и евтини комуникации с близки пристанища, самото съществуване на дружеството довело до чувствително намаление на корабната такса на чуждите кораби за български товари. Но иначе неговото търговско значение не било голямо - корабите под българ­ ски флаг съставлявали само 6,4% от тонажа на посетилите български прис­ танища (черноморски и дунавски) кораби през 1900 г. и 8% през 1911 г. Положението било значително по-добро през 1939 г., когато те съставля­ вали 33,5% (1/3). Българските товари се превозвали основно от кораби под чужд флаг. Българският търговски флот имал значение за каботажната (т.е. крайбрежната) търговия между българските пристанища по Черно­ морския бряг.50 След войните Българското търговско параходно дружество разполага­ ло с малък търговски флот от 8 морски единици с общо 10 000 тона товароспособност и започнало редовно морско плаване по няколко линии. В сравнение със съседните страни, българският търговски флот имал нищо­ жен тонаж: така Гърция до 1940 г. имала 607 кораба с 1 800 000 бруто ре­ гистър тона, Югославия - 190 съда с 415 000 тона, Турция - 185 съда с 224 000 тона, Румъния - 40 съда със 130 000 тона. По време на Втората све­ товна война и без това нищожният български флот бил изцяло унищожен. Дунавското речно корабоплаване по българското крайбрежие било об­ служвано от чужди - австрийски и унгарски - кораби чак до 1935 г. срещу 500 000 лева годишна субсидия, а трафикът между Русе и Гюргево се из­ вършвал от румънски кораб срещу 250 000 лева годишна субсидия. Самите 50 Попов, К. Стопанска България, 388-390; Статистически годишник на Българското цар­ ство, 4, 1912, с. 328. През 1912 г. под българско знаме имало кораби с обща вместимост едва 17 000 тона, повечето с платна. Също: Статистически годишник на Царство България, 32, 1940, с. 487. Оттук може да се изчисли, че през 1911 г. само около 8% от пристигналите ко­ раби по Черно море и по Дунава били под български ф лаг За 1939 г. цифрата е 33,5%. Вижда се и нищожността на българското присъствие по Дунава до 1935 г., докато по Черно море то е по-добро.

208

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2._________ ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.

тези суми били достатъчни, за да се закупува по един шлеп всяка година. Компания „Българско речно плаване“ се създава едва през 1935 г., с 4 то­ варни кораба влекачи. Още през първата година след поемането на трафи­ ка от български кораби той нараснал от 2 820 000 тона на 4 050 000 тона и продължил да расте през следващите години. Нараснал и броят на прево­ зените пътници. До 1935 г. чуждите кораби превозвали годишно средно 12 648 пътници, а още през 1935 г. българските кораби превозили 41 352 пътници, а през 1936 г. - 139 443 души. Това показва колко много било пропуснато в предходните десетилетия.

ПОЩИ И ТЕЛЕГРАФ Пощенска служба в Османската империя имало още от XVII в., но тя била твърде ненадеждна, така че чуждите дипломати поддържали свои куриер­ ски служби.51 Преди Освобождението само някои по-големи български гра­ дове се ползвали от пощенската служба, обслужваща основно големите административно-военни центрове. Пощальонът се издържал от самото насе­ ление, което трябвало да дава бакшиш при получаване и изпращане на пис­ ма (извън пощенските марки). Ето как е описано минаването на пощата: Пощата се пренасяше обикновено с кола, на която двата коня имаха звънци, и по някой път - с кон. Пощаджията с една бяла кърпа на гла­ вата си се появяваше не повече от един път в седмицата в града, и то с турска редовност! При пристигането и тръгването на пощата още отда­ леко се чуваха из улицата викове: „Поща гелиор!“ и „Поща гедиор!“; тези викове, тъй да се каже, служеха за единствена тарифа за движе­ нието на пощите. Приемането и раздаването на писмата ставаха ту из улицата, направо от пощенската кола, ту в пощенската станция - шеркета, която в повечето случаи се помещаваше в някой хан.52

Известният пътешественик и етнограф Феликс Каниц свидетелства за нередовното състояние на пощата при пътуванията си из българските земи през 60-те и 70-те години на XIX в.; в Габрово пощаджията турчин не мо­ 51 Основни източници са: Станишев, Христо. История на строежите и съобщ енията..., 152-169; 60 години български пощи, телеграфи и телефони, 1879-1939. С., 1939; Попов, Ки­ рил. Стопанска България, 391-396. 52 Каялов, М. Статистически бележки върху българската поща след Освобождението. Сборник на пощите и телеграфите, 3, 1897, № 3, 178-189, цит. на с. 179. Авторът привежда и картинното описание от Димитър Страшимиров на раздаването на писмата от турски пощаджия в гр. Охрид (под османска власт), което напълно възпроизвеждало положението у нас преди Освобождението.

Гл а в а п ета . К о м ун и кац и и

209

жел да бъде намерен по никое време в канцеларията му, а само в кафенето; в Сливен телеграфистът спял преди обяд, във времето, когато често прис­ тигали депеши, а „по земята се търкаляха писма, пакети, конски амуниции, фенери“.53 Някои по-развити градове, като Калофер, много граждани на който живеели в чужбина и особено в Цариград, сами се грижели за прие­ мането и отнасянето на пощата (в случая до сборния пункт Казанлък).54 Началото на телеграфо-пощенската служба след Освобождението се слага при временното руско управление с приемането през 1879 г. на „Вре­ менни правила по пощовата част в България“. В тях залягат положения ка­ то гарантиране на тайната и неприкосновеността на кореспонденцията, ед­ накви такси за писма и вестници в страната и в чужбина и безплатно прие­ мане на правителствената кореспонденция. Устроеният от руските власти телеграф започнал да работи от 1 май 1879 г. Били обучени и български младежи за телеграфите и пощите. При заминаването си руснаците остави­ ли инвентар от апарати, линии, инструменти и пр. за поддръжка на започ­ натото дело. През 1879 г. България била приета за член на Световния по­ щенски съюз, а през 1883 г. - за член на Международния телеграфен съюз. Пощенската служба започва с предадените от руските власти на бъл­ гарските чиновници 39 (телеграфо) пощенски станции - 27 в Княжество България и 12 в Източна Румелия. Пренасянето на пощата между градове­ те ставало по 15 пощенски тракта (т. е. направления), обслужвани от 62 разменни конни станции и 412 коня. Трактовете били наемани на търг от пощонаематели и обслужвани от пощальони, които събирали писмата от пощенските кутии при конните пощенски станции или (където нямало станции) от полицейските управления, а също при гари и пристанища. Ко­ нете и каруцарите се сменяли на станциите; понякога качвали и пътници. Писмо пристигало от София до Русе най-бързо за 4 дни. Ето едно свиде­ телство на Иречек за това начално време: По главните линии, главно от София до Лом и от София през Плевен и Търново до Русе, пътува и пощата, устроена по руски начин, с отворе­ ни кола само за два пътника. Пътуванията не са редовни, ами всеки път­ ник си наема колата за себе си и излиза в който час той определи, като на някоя западна „extra-post“; според това и цената е много висока. Ужасната бързина, с която вървят пощенските коли (по равнините - 12 километра в час), не е без опасност. Един мой приятел нощем се изтър­ 53 Каниц, Феликс. Дунавска България и Балканите. Т. 1. С., Борина, 1995, 256-257; т. 3, с. 42. Тук за пощата в Сливен през 1872 г. 54 Вж. колоритното описание на приемането и отправянето на пощата в Калофер от: Начов, Н икола. Калофер в миналото. Кн. 1. С., Земиздат, 1990, 395-399. Пощата до Цариград отивала за 6 -7 дни, а отговорът се получавал след две седмици.

210

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2._________ ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.

сил от колата и след това с гърмежи от револвер обърнал вниманието на пощаджията, че е изгубил пътника. Веднъж пощата изгуби в равни­ ните при Плевен самия министър на вътрешните работи и на пощите, г. Б.; от станцията тръгнали назад да го търсят и намерили го как бяга пе­ ша при лунната светлина по тихата степ. Пощенския превоз взело го е под наем от държавата едно дружество от български търговци; конете се сменят по многобройните станции.55

По жп линията Варна-Русе от 1881 г. започнало да се движи първото подвижно пощенско писалище. С откриването на българския отрязък (Цариброд-София-Вакарел) от международната пощенска артерия от Лондон през Париж и Цариград до Багдад през 1888 г. се създава българска подвижна пощенска служба. Съобщителните връзки с чужбина се осигурява­ ли чрез договор с Австрийското параходно дружество за пренасяне на по­ щата по Дунава, както и с телеграфни и пощенски договори със съседни държави. Кореспонденцията за Източна Румелия се разменяла през Ихти­ ман и Габрово. В началото продължили да функционират няколкото чужди пощи, открити поради несигурната турска поща, но с укрепването на бъл­ гарската поща те били закрити (последна австрийската). Телеграфът в Турция е въведен след Кримската война през 1856 г. В Княжество България телеграфната служба започва с наследени от русите 26 телеграфни станции с 64 морзови апарата и 1630 км телеграфни линии. Любопитно сведение по повод телеграфа непосредствено след Освобожде­ нието е оставил в спомените си тогавашният управител на Стара Загора, а именно: как турците се дивели на българските телеграфисти и гледали на това като на способност да се управлява държавата.56 Голямото политиче­ ско значение на това съобщително средство преди телефона се вижда по неговата драматична роля при преврата и контрапреврата около детрони­ рането на княз Батенберг; офицерите детронатори и инициаторите на кон­ трапреврата водели истинска „телеграфна война“ за спечелване на остана­ лите гарнизони.57 Огромно било значението на телеграфа по време на Сръбско-българската война и особено през Балканските войни и Първата световна война. Няколко думи по законодателното и институционното уреждане на по­ щите и телеграфите. Пощенската и телеграфната служба в началото били 55 Иречек, Константин. Пътувания по България, 156-157. 56 Илиев, Атанас. Спомени. С., 1926, с. 229. 57 Вж. описанието на събитията у: Радев, Симеон. Строителите на съвременна България. Т. 2. С., Български писател, 1990 (първо издание от 1911), 22-200. Разменящите си депеши детронатори и техните противници трябвало да се разпознават по разни знаци, известни само на тях, например „обща приятелка“, „позната само на двамата ханъма“.

Гл а в а п е т а . К о м у н и к а ц и и

211

отделни (по руския образец), което се оказало неудачно при липсата на подготвени чиновници. Издаденият през 1882 г. нов Привременен устав за пощите и телеграфите ги обединил в едно ведомство. В него се утвържда­ вали държавното начало и монополът на това ведомство; допускало се из­ земване на кореспонденцията от съдебните власти; държавните учрежде­ ния трябвало да заплащат кореспонденцията си. През 1889 г. бил гласуван закон за пощите и телеграфите в България (изменян и допълван многократно). През 1895 г. той бил допълнен със закона за селската поща. Дото­ гава грижата за нея се възлагала на околийските управления и тя била пре­ насяна до общините от конните стражари и оставяна при общинските слу­ жещи. Това водело до забавяния и изгубвания на пощата, а също до нейно­ то отваряне. При разискването на законопроекта за селската поща мини­ стър Константин Величков описва в доклада си до Народното събрание по­ ложението така: Ни едно писмо, подадено в село или получено в село, не е могло да оти­ де до назначението си непокътнато. Ако получателят или подавателят е бил известен било като виден партизанин, като търговец или влияте­ лен човек, но във всеки случай принадлежащ към опозицията, негови­ те писма никога не са се получавали навреме или в здраво състояние. Те са минували подред през митарствата на селските кехаи, писарите или кметовете, от личния кеф или интерес на които е зависело щото те­ зи писма да попаднат или не в ръцете на получателите им. На някои места пък селските писма са се отваряли поголовно, без да се е гледало на лицата, на които те са принадлежели. Стигало е само хората, на кои­ то тия писма са се поверявали, да са били разположени да намират раз­ влечения в четенето на чуждите тайни. Независимо от това, достатъчно е било да се усети, че в някое писмо е имало пари или бонове, това писмо или е изчезвало безследно, или пък е отивало до назначението си, но без вложените в него пари.58

Законът за селската поща създава в селата пощенски агентства (впос­ ледствие телефонно-пощенски станции), обслужвани от държавни междуселски куриери, и по този начин ги включва в организираната пощенска служба. През 1906 г. законът за пощите и телеграфите бил подобрен, до­ пълнен и озаглавен закон за пощите, телеграфите и телефоните (на свой ред многократно допълван и изменян). Първият бюджет на Княжеството предвиждал ведомството за пощите и телеграфите да бъде към Министерството на вътрешните дела. През 1893 г.,

58 Нашата междуселска поща. - Сборник на пощите и телеграфите, 21, 1915, № 1-3, 144 163, цит. на с. 144.

212

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2._________ ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.

под името Главна дирекция на пощите и телеграфите, то се прехвърля към новоучреденото Министерство на обществените сгради, пътищата и съобщенията. През 1912 г. последното се разделя на Министерство на об­ ществените сгради, пътищата и благоустройството и Министерство на железниците, пощите, телеграфите и телефоните (към което отива и Главната дирекция на пощите, телеграфите и телефоните). Започнали от 39 общо в Княжество България и Източна Румелия, след Съединението телеграфо-пощенските станции станали 100, през 1900 г. нараснали на 225, а в 1912 г. достигнали 370. Войните силно разстроили организацията на съобщенията. През 1919 г. телеграфо-пощенските стан­ ции били 420, през 1931 г. - 575, през 1939 г. - 806.59 Броят на сухопътни­ те пощенски трактове от 15 през 1879 г. се покачил на 150 през 1919 г. и 354 (от тях 38 моторизирани) през 1939 г. Гръбнакът на съобщителните средства съставлявали подвижните пощенски писалища, обслужвани от пощенски купета и пощенски вагони и зависещи от развитието на жп мре­ жата. След Съединението започват да работят 8 подвижни пощенски писа­ лища, през 1900 г. те са вече 16, през 1919 г. - 43, а през 1939 г. - 69. През 1927 г. българската пощенска служба започнала да използва и въздушни връзки (на чужди самолетни дружества) по няколко линии. Ако се вземат всички пощенски пратки (писма, картички, печатни мате­ риали, вестници) - частни и правителствени, вътрешни и международни, те били през 1886 г. кръгло 4,6 млн.; през 1900 г. - 17,8 млн.; през 1912 г. — 72,5 млн.; през 1931 г. - 140 млн.; през 1939 г. - 192 млн. На глава от насе­ лението това прави около 1,5 пощенски пратки през 1886 г.; 4,8 през 1900 г.; 16,7 през 1912 г.; 23,3 през 1931 г.; 29 през 1939 г.60 Важно свидетелство за информационен и културен обмен е отправянето на вестници (взимаме само вътрешните) по пощата: през 1881 г. - 191 000; през 1886 г. - 972 000; през 1900 г. - около 5,2 млн.; през 1911 г. - 23,7 млн.; през 1931 г. - 76,8 млн.; през 1939 г. - 84,3 млн.61 В сравнителен план погледнато обаче, нещата не са толкова впечатля­ ващи: така през 1925 г. с пощенска кореспонденция от 17 пратки на жител България оставала далече зад развитите западни страни (Велкобритания 59 Статистически годишник на Българското царство, 4, 1912, с. 329; Статистически го­ дишник на Царство България, 32, 1940, с. 489. С малки разлики са данните до 1911 г. у : Попов, Кирил. Стопанска България, с. 392. 60 Статистически годишник на Българското царство, 4, 1912, с. 330; Статистически го­ дишник на Българското царство, 8, 1926, с. 350; Статистически годишник на Царство Бълга­ рия, 32, 1940, с. 487. Цифрите са обработени от мен; изчислението на глава е съобразено с броя на населението тогава. 61 Попов, Кирил. Стопанска България, 392-393; Статистически годишник на Българското царство, 4, 1912, с. 330; Статистически годишник на Царство България, 32, 1940, с. 489.

Гл а в а п е т а . К о м у н и к а ц и и

213

135; Белгия - 140; Франция - 133; Германия - 105), но съизмеримо с оста­ налите балкански страни.62 Към пощата се развиват и редица странични услуги. Такива са пощен­ ските записи, въведени през 1882 г. (от 1890 г. и телеграфни записи), които имали голям успех; по-нататък - службата „Наложени платежи“, имаща за цел да осигури подателите на пратките със стойността на вложените в тях стоки; най-сетне - пощенска чекова служба, приложена от началото на 1931 г. (първа в света е австрийската, въведена през 1883 г.). Особено го­ лям успех имала създадената през 1896 г. Пощенска спестовна каса, която си спечелила доверието на спестителите (през 1896 г. имала кръгло 27 000 вложители; 1925 г. - 102 000 вложители; 1938 г. - 562 000 вложители). Развитието на телеграфните съобщения се бележи от следните цифри: през 1879 г. телеграфните линии (все въздушни) възлизат на 1630 км (26 телеграфни станции); след Съединението - 3550 км (100 станции); през 1900 г. те имали 5180 км (225 станции), а през 1912 г. - 6680 км (370 ста­ нции); през 1930 г. имало 2250 км линии (499 станции), а през 1939 г. ос­ танали 560 км линии (798 станции).63 Намалението на дължината на (само) телеграфните линии се дължи на прехвърлянето на останалите към по-модерните телефонни съобщения по способа на симултаниране, който позво­ лява веригите да се използват едновременно за телеграфия и телефония. През 1880 г. имало подадени 100 000 телеграми; през 1886 г. били из­ пратени кръгло 622 000 телеграми; през 1900 г. - 1,9 млн.; през 1912 г. — 2,5 млн.; през 1930 г. -2 ,7 млн. (плюс 164 000 международни); през 1939 г. - 3,6 млн. (плюс 142 000 международни). С течение на времето телеграфът бил изместван все повече от телефона и въздушната поща. Персоналът на пощите и телеграфите започнал от 107 души (в Княже­ ството). През 1938 г. службата имала 6300 служители (5000 мъже и 1300 жени). Първоначално персоналът се набирал чрез приемане на практикан­ ти, които след една година стаж държали изпит за телеграфо-пощенски чи­ новници. През 1923 г. се създава Държавно телеграфо-пощенско училище. Първата организация на телеграфо-пощенските служители е основана през 1908 г. и проявявала голяма активност (до 1934 г., когато държавата забра­ нява свободната профсъюзна дейност).

62 Тези данни у: Бож ков, А. Съобщителните средства в България. С., 1929, с. 122. 63 Статистически годишник на Българското царство, 4, 1912, 334-335; Статистически го­ дишник на Царство България, 32, 1940, с. 493. Тук и за дължината на линиите и броя телегра­ ми. Вж. също: Попов, Кирил. Стопанска България, с. 394.

214

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.

ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.

ТЕЛЕФОН Изобретеният в САЩ от Александър Бел (през 1876 г.) телефон става ново могцно съобщително средство. У нас първата градска телефонна мрежа би­ ла създадена в София през 1886 г. за обслужване на двореца, министърпредседателя, полицията и Дирекцията на пощите, телеграфите и телефо­ ните. Първата междуградска телефонна линия е построена през 1892 г. между София и Пловдив по случай тогавашното панаирно изложение. Вто­ рата била прокарана между София и Русе през 1895 г. Международната те­ лефонна служба се открива през 1905 г. с линия между България и Румъ­ ния по кабел Русе-Гюргево, а през 30-те години на XX в. се установяват телефонни връзки с 25 европейски държави и със Северна Америка. До 1893 г. телефоните служели само за разговори на държавни лица. През 1893 г. се откриват и телефонни бюра за обществеността, които до 1911 г. станали 34. Телефонната мрежа придобива по-голям размах след войните. Дълго време в следвоенната криза телефонната служба била в безизходица поради влошените ерзац материали и невъзможността да задоволи голямо­ то търсене. В отговор на „телефонната криза“ в София били открити ня­ колко квартални подцентрали, но положението се подобрило едва през 1924 г. с доставката и монтажа на нов голям телефонен номератор, в кой­ то най-напред били включени междуградските телефонни вериги, а после и постовете от столичните централи и подцентрали. Развитието на българските телефонни съобщения се илюстрира от следните данни: през 1886 г. имало 19,5 км линии (общо градски и между­ градски); 1900 г. - 883 км; 1912 г. - 2439 км; 1930 г. - 13 445 км; 1939 г. 21 255 км. Телефонните абонатни постове (апарати) започват от 5 през 1886 г.; през 1900 г. са 457; през 1912 г. - 2972; 1930 г. - 17 373; 1939 г. 29 088. Проведените само междуградски телефонни разговори през 1900 г. били кръгло 27 000; през 1912 г. - 191 000; през 1930 г. - 2,9 млн. (частни­ те) плюс 368 000 служебни; през 1939 г. - 3,2 млн. (частни) плюс 675 000 служебни.64 Едно сравнение за 1924 г. дава 3,5 разговора на жител в Бъл­ гария; 4 в Румъния, 22 във Великобритания, 30 в Германия и 22 в Белгия.64 Столицата имала около половината от абонатите на цялата телефонна служба в страната. Започнала от София и по-големите градове, телефонна­ та служба постепенно обхванала в мрежата си повечето селища в страната. През 1938 г. 1200 села имали телефонни постове за обществено ползване. 64 Данните са от: Статистически годишник на Българското царство, 4 ,1 9 1 2 , с. 337; Стати­ стически годишник на Царство България, 32, 1940, с. 492; Попов, Кирил. Стопанска Бълга­ рия, 395-396. 65 Бож ков, А. Съобщителните средства..., с. 126.

Гл а в а п е т а . К о м у н и к а ц и и

215

Многократната телефония, позволяваща да се водят едновременно няколко десетки разговора по една телефонна верига, е въведена в Англия и Герма­ ния през 1921 г., а у нас - през 1932 г. Цитираните статистически данни имат своето значение, но по тях трудно можем да си съставим представа за реалното функциониране на съоб­ щенията. За това може да се съди (с всички резерви) по мнението на съв­ ременници: както на участващи във ведомството, така и на ползващите не­ говите услуги и по правило критично настроени клиенти. По-нататък ще се спрем на тази страна на въпроса, като повечето материали датират от вре­ мето до войните. Един от проблемите бил нарушаването на тайната на кореспонденция­ та, което в началото ставало твърде често. Още Иречек пише, че както бъл­ гарите, така и чужденците били уверени в съществуването на „черен каби­ нет“ и дипломатическите представители предпочитали да си служат със свои куриери. Той споделя със свойствената му тънка ирония и личния си опит за това, как печатът на неговите препоръчани писма (става дума за 1881 г.) се заменял с някакъв гипсов отпечатък: Тогава аз най-вежливо обърнах вниманието на министъра на пощите на това интересно явление; той биде трогнат, предполагаше обаче, че пе­ чатът се хабял от това, защото пощенският кондуктор из пътя седи връз пощенский сандък, но както и да е, подир този разговор „тая чудесна игра на природата“ престана веднага като че от самата себе си.66

За нарушаването на неприкосновеността и тайната на кореспонденция­ та се признава и официално, както се вижда от следното окръжно на сама­ та Главна дирекция до началниците на станциите от 24 декември 1894 г.: Въпреки отменението на всички разпореждания на режима до 18 май, които заставляваха чиновниците да подлагат на преглеждане от поли­ цейските власти частната кореспонденция на гражданите [...] напосле­ дък пак получих няколко оплаквания от провинцията, от които се вижда, че в нашето ведомство още се намират чиновници, далеч непроникнати от онова чувство на законност и страхопочитание, с които за­ конът и моралът ги задължават да се обръщат към телеграфната и писмовна кореспонденция на публиката, и не съзнават всичката грозота на престъплението, което вършат.67

66 Иречек, Константин. Княжество България, 275-276 (бележка под линия). 67 Сборник на пощите и телеграфите, 1, 1895, № 1-2, 23-24.

216

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2._________ ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.

Особено критичен поглед към състоянието на българските пощи, теле­ графи и телефони към 1908 г. дава един техен служител. Авторът цитира десетки изнесени в печата факти за недостатъчни и лоши услуги на пощи­ те и телеграфите, а именно: закъснения, грешки, отваряне на писма от длъжностни лица, четене на писма от писари и селски кметове (специално при селската поща), унищожаване на писма, кражби на пари от писма, за­ къснение на важни телеграми (дори такива на Военното министерство).68 По повод изчезването и кражбите на писма и пратки, след като цитира ред примери, включително изчезването на една дузина княжески препоръчани писма, авторът заключава: Всички тия факти говорят достатъчно за сигурността на кореспонден­ цията. Ако такава е тя за препоръчаните писма, за правителствените та­ кива и дори за височайшите, ясно е да си представим каква е тя за прос­ тите писма, вестниците, образците от стоки и др. И наистина, в много станции почти редовно изчезват маса прости писма, особено американ­ ските, в които често се среща вложение на книжни долари, какъвто е и откритият през юли т.г. случай в Софийската поща с изчезването на стотини американски писма, хроникиран от почти всички вестници.69

Телеграфната и телефонната кореспонденция, която се разменя на от­ крито, още по-лесно ставала достояние на чиновниците, а оттук съдържа­ нието й стигало до печата или до заинтересувани лица, особено телеграми­ те на партии и видни политически личности. Качеството на телефонните връзки предизвиквало особено недоволст­ во, както личи от следното описание: Може да се каже, че не ще се намери доволен клиент от нашите телефо­ ни. Да не се състои един разговор навреме и с нужната точност и ясност - това е най-обикновеното нещо на българската телефонна служба. Един се оплаква, че осем пъти идвал в ст. Добрич и не можал да говори с Русе; друг два дена чакал ред за състояването на разговора му с Варна, но не дошъл; трети платил няколко такси за разговора, но 68 Димитров, П авел. Пощите, телеграфите и телефоните у нас. C., 1908, особ. 22-36, 5 869. Вж. и една ранна критика под заглавие: Пощите и телеграфите ни. - Родолюбец, 1, № 7, 24 ян. 1889; № 8, 31 ян. 1889, 58-59; № 9, 7 февр. 1 8 8 9 ,6 6 -6 7 ;№ 10, 14февр. 1 8 8 9 ,с. 75. Кри­ тическият етюд на П. Димитров предизвиква една много ядосана статия ех officio: Киров, П. Нашите пощи, телеграфи и телефони. - Сборник на пощите и телеграфите, 15, 1909, № 1-2, 76-94. П. Димитров е обвинен, че се ръководел от вестникарски публикации, петнял учрежде­ нието, на което служи, и искал да приличаме на развитите страни, което било невъзможно. 69 Димитров, П авел. Пощите, телеграфите..., с. 67, в същия дух 58-59. Сам князът, чия­ то кореспонденция се ползвала с предимство, многократно изразявал недоволство от служба­ та на пощите и телеграфите.

Гл а ва п ета. Ком ун и каци и

217

не успял да се разбере със събеседника си; четвърти - министър, не можал да получи навреме съобщение по телефона, което го предизвика строго да измъмри службата, и т. н. множество факти, каквито излишно е да се привеждат: всеки отделен разговор съставлява отличен такъв.70

Но публиката виждала само едната страна на нещата - незадоволител­ ните услуги. Печалното вътрешно състояние на ведомството е разкрито в ред официални публикации и критични анализи. Лошите услуги се дължа­ ли на причини като недостигащи телеграфо-пощенски станции (и телефон­ ни постове и централи), ограничено и лошо разпределено време за работа с публиката, но също неудобни и нехигиенични сгради, в които се помеща­ вали службите, и изключително тежкия характер на самата служба (дълго работно време, нощни смени, недостатъчна почивка, особено напрегната работа в празничните дни и при извънредни събития), всичко това при ми­ зерно заплащане на труда на чиновниците и служещите, внасящо демора­ лизация.71 Множество доклади, изложения и ревизии изтъкват мизерното състоя­ ние на телеграфо-пощенските станции и описват конкретни случаи.72 В доклад от 1907 г. на дългогодишния главен директор на пощите и телегра­ фите Ив. Стоянович четем по този повод: С много малки изключения, нашите станции се помещават в частни на­ емни здания, които в санитарно хигиеническо отношение не отговарят и на най-скромните претенции. Тесни, влажни и тъмни, те служат за разсадници на болести и са причина за голямата смъртност, с която се слави нашият персонал и която дава удобен повод да се обвинява дър­ жавата в безучастно отнасяне към своите служащи. В служебно отно­ шение пакостите, които се причиняват на съкровището и на публиката 70 Пак там, с. 64. 71 П актам , 37-48, 69-93. 72 Рапорт до г-на Главния директор на пощите и телеграфите. - Сборник на пощите и теле­ графите, 11, 1905, № 5 -6 , 258-259; Рапорт до г-на Главния директор на пощите и телеграфите. - Сборник на пощите и телеграфите, 2, 1896, № 8 -9 , 475-478; Рапорт до г-на Главния дирек­ тор на пощите и телеграфите. - Сборник на пощите и телеграфите, 4 ,1 8 9 8 , № 5 -6 , 1083-1085; Рапорт до г-на Главния директор на пощите и телеграфите. - Сборник на пощите и телеграфи­ те, 2, 1896, № 3, 145-150. Прави впечатление, че рапортите и резултатите от ревизиите са главно в началните годишнини на официалното списание на пощите и телеграфите, а после престават да се поместват - явно критиката се потиска от ведомството. Вж. за подобни мате­ риали и Димитров, П авел. Пощите, телеграф ите..., 72-75; Георгиев, Ал. Областите на телеграфо-пощенската хигиена. - Сборник на пощите и телеграфите, 17, 1911, № 1-3, 160-178. Пощенските станции били крайно тесни и неудобни, с тъмни помещения, с прах по подовете и от чувалите с поща, което водело до чести заболявания на персонала и давало голям контин­ гент туберкулозноболни.

218

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.

ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.

по причина на тези неудобства на станционните помещения, са неиз­ числими.73

Представа за условията на труд във ведомството дава следната извад­ ка от доклад (от 1898 г.) на главния директор на пощите и телеграфите: Нашата служба е тежка, даже убийствена. За да имате едно понятие как тя съсипва чиновниците, ще ви посоча, че през миналата година от 1300 души чиновници, на 512 души е бил даден отпуск вследствие на болести, добити от службата и констатирани с медицински актове. [...] Наистина, в телеграфната служба имаме смени, но какво може да бъде положението на един чиновник, който не спи 24 часа наред, макар пос­ ле да му се дава почивка от други 24 часа? Аз по себе си съдя, когато не спя една нощ, два дена после не мога да дойда на себе си, а с телеграфистите това се върши през ден, и то в обикновените дни. Щом пък настъпят празници като Нова година, Коледа и пр., тогава вече и тая почивка я няма, тогава свободни и несвободни се турят на работа. За пощенските чиновници няма и смени: те работят, докато заболеят съв­ сем и отидат в болницата. В Румъния поне им дават почивка, а у нас, по нямане с кого да ги заменяваме поне временно, ги държим на рабо­ та, докато могат да работят, а щом ги изтощим, уволняваме ги, защото ни трябват здрави хора. Не говоря за пощальоните, които придружават пощата и лятно, и зимно време, денем и нощем, без почивка и които по­ щенските кола съсипват до смърт.74

Затова Главната дирекция се противопоставя решително на предложе­ нието да се увеличи срокът за право на пенсия от 15- на 20-годишна служ­ ба (в доклад от 22 ноември 1894 г.) с аргумента, че тази мярка е неприло­ жима за телеграфо-пощенските чиновници, защото нито един от тях не мо­ же да работи толкова дълго: „По-голямата част от тях капват още след 12-15-годишно непрекъснато служене и стават негодни както за самата работа, така и за себе си.“75 Не само това, но (както се посочва в доклад по проектобюджета от 1905 г.) починалите преди 15-годишния срок телегра73 Доклад от Главния директор Иван Стоянович по бюджето-проекта на пощите и телег­ рафите за 1908 г. - Сборник на пощите и телеграфите, 13, 1907, № 11-12, 565-573, цит. на с. 571. В изложение от същата година пак Стоянович описва състоянието на телеграфо-по­ щенските станции: повечето били в лоши и неудобни, взети под наем частни здания (държавна била само станцията в София); особено неудобни и нехигиенични били станциите в Русе, Варна, Пловдив, Бургас и пр. Вж. Доклад от Главния директор Иван Стоянович по помеще­ нията на телеграфо-пощенските станции. - Сборник на пощите и телеграфите, 13, 1907, № 11-12, 573-579. 74 Сборник на пощите и телеграфите, 4, 1898, № 4—6, 1115-1116. 75 Пак там, 1, 1895, № 1-2» 19-20.

Гл а в а п е т а . К о м у н и к а ц и и

219

фо-пощенци оставят семействата си без прехрана и дори самите те често биват погребани на държавни разноски или с доброволни помощи; прослу­ жилите 15 години пък изпадат в мизерия поради нищожните пенсии.76 Докладът на главния директор по проектобюджета на пощите и телегра­ фите за 1908 г. предлага направо класическо описание на влиянието на ми­ зерното заплащане върху професионалния морал, респективно върху успе­ ха на службата. След като изтъква, че при нарастване на кореспонденцията 9 пъти, на телеграфо-пощенските станции 3 пъти, телеграфо-пощенският персонал се увеличил едва двойно и бил претоварен с работа, а също че заплатите на чиновниците и служещите не само не се увеличили с по-голямата работа и прослужените години, но дори намалели, авторът казва: Чиновниците ги обхваща чувството на безнадеждност и отчаяние, а то­ ва е много пагубно за качеството на тяхната работа. В средата им про­ никва дух на незадоволство и роптание. Те престават да се отнасят с ревност към работата си и захващат да се подлагат на разни съблазни, които погубват самите тях, но които не по-малко вредят и на самата държава. В областта на чисто служебните отношения последствията са още по-печални. Отслабва връзката между разните степени на служеб­ ната йерархия; измежду зле платените, необезпечените, се пробужда чувството недоверие и завист към по-добре платените, към висшите, към началството. От друга страна, създава се почва за злоупотребле­ ния; небрежността към службата и към държавните пари захваща да става като нещо обикновено; кражбите и прахосванията стават по­ чести; разклащат се основите на професионалната съвест; отслабва и се загубва съзнанието на професионалния дълг; прониква деморализа­ цията, която създава нежелателни последствия както за самите чинов­ ници, така и за интересите на обществото.77

За лошото функциониране на съобщенията съществували и технически причини, дължащи се на устройството на мрежите.78 Телеграфо-пощенски­ те станции (също телефонните) се откривали не според броя на население­ то и по стопанска и административна нужда, а без план и често по силата на ходатайства на близки до Главната дирекция и до министрите лица; в ре­ зултат те се разполагали крайно неравномерно на територията на страната (например на една телеграфо-пощенска станция през 1908 г. се падали от 4000 до 58 000 жители). При това телеграфната мрежа в хода на нейното изграждане не била устроена най-рационално, така че да осигурява пряка връзка на столицата с всички окръжни градове и погранични пунктове и 76 Пак там, 10, 1 9 0 4 , № 1 0 -1 1 ,5 7 1 -5 7 2 . 77 Доклад от Главния директор Иван Стоянович по бю джето-проекта..., 568-569. 78 Димитров, П авел. Пощите, телеграфите..., 94-122.

220

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2._________ ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.

гарнизони. На пътя между София и много окръжни градове лежали меж­ динни станции, затова трябвало да се чака даване на линия от тях; с някои окръжни градове София нямала преки съобщения; още по-несъстоятелни били съобщенията на окръжните градове помежду им. Всичко това става­ ло причина за забавяне на телеграфната кореспонденция, което пречело на търговския обмен, а можело да застраши и сигурността на страната. Също така несъстоятелна, ако се вярва на критиките, била телефонна­ та мрежа, при която всички градове от Южна България били скачени по една централна линия и свързани с градовете от Северна България посред­ ством София; така, за да може Бургас да говори с Варна, се налагало да се даде връзка през Ямбол, Стара Загора, Пловдив, София, Плевен, а след то­ ва да се намери Русе, който да даде връзка за Варна. Телефонната мрежа била така устроена, че два крайни телефонни пункта да не могат да се съе­ диняват пряко, въпреки че техниката позволявала това (и в другите страни било така). Вече доста по-късно (през 1930 г.) един автор посочва, че финансовата мизерия на службата по пощите, телеграфите и телефоните би могла да се избегне, ако те се третират като автономен стопански организъм, с балан­ сиране на приходи и разходи, вместо да се разчита на винаги недостатъч­ ните кредити.79 Същият автор изчислява, че стойността на безплатните ус­ луги на телеграфо-пощенското предприятие за държавна кореспонденция надвишавали неговите дефицити от 1879 до 1927-1928 г. Като оставим настрана, че тези уместни предложения не били взети под внимание, ана­ лизът дава интересен поглед към лошото държавно стопанисване: незаплатени държавни услуги и възможности за злоупотреба по тази линия; недос­ татъчни и неохотно давани кредити, невъзможност при това положение да се инвестира в подобряване на съоръженията до пълното им износване; от­ тук и загуби (и пропускане на печалби) поради лошото количество и качес­ тво на услугите; най-сетне - безжалостно експлоатиране на персонала и постоянни дефицити на службата.

ТЕХНИЧЕСКИ КАДРИ Първите технически кадри с висше образование (инженери и архитекти) били чужденци - французи, руси, чехи, поляци, италианци, както и завър­

79 Лещов, Петър. Пощите, телеграфите и телефоните у нас. - Стопанска мисъл, 1, 1929, № 1, 73-102, особ. 84-102.

Гл а в а п ета . К о м ун и кац и и

221

шили в чужбина българи.80 Учредената през 1881 г. при Министерството на вътрешните дела Временна межова школа за подготвяне на земемери не просъществувала. Едва през 1909-1910 г. към Първа мъжка гимназия в София бил открит технически отдел, който през 1910-1911 г. се оформил в Държавно средно техническо училище с два отдела - строителен и земемерен, с 5-годишен курс на обучение. Впоследствие в същото учили­ ще бил открит лесовъден отдел (1917-1918) и архитектурен и минен отдел (през 1922-1923 г.). Там се постъпвало от прогимназиите и курсът на обу­ чението траел 5 години. До 1938-1939 г. тук получили зрелостни свидетел­ ства за техници 2679 души, от които 1074 строителни техници, 758 земемерни техници, 393 лесовъдни техници, 291 минни техници и 163 архитек­ ти техници. Съществували и ред други средни технически училища към различни министерства: няколко машинни, електротехнически и занаятчийски учи­ лища в разни градове, железопътното училище в София, телеграфо-пощенското училище в София и морското машинно училище в Созопол. Техни­ ците със средно образование в различни специалности до 1939 г. достигна­ ли цифрата 5857 души - строителни, минни, машинни и електротехници, техници по архитектура, металотехници, земемери техници, текстилни тех­ ници, лесовъдни техници и пр.; имало и 154 специалисти с полувисше тех­ ническо образование (т. нар. асистенти). Кадрите с висше техническо образование (придобито в чужбина и лега­ лизирано у нас) от Освобождението до 1939 г. били общо 2771 души. До 1890 г. имало само 16 техници с висше образование, а през периода от 1891 до 1911 г. - 396 техници с висше образование, най-вече строителни инже­ нери, архитекти, машинни и електроинженери, минни и военни инженери. Тогава в строежа на пътищата и жп линиите вече участвали и български инженери. От 1912 до 1920 г. навлезли 281 нови инженери, през периода от 1921 до 1928 г. - 940 души, а от 1929 до 1939 г. - още 1138 инженери. През 1893 г. било учредено Българското инженерно-архитектурно дру­ жество, което издавало „Списание на българското инженерно-архитектно дружество в София“.

80 Станишев, Христо. История на строежите и съобщ енията..., 170-178. Вж. и сходните данни в: 20 години строителство... Според този източник през 1918 г. у нас имало 487 техни­ ци с висше и 264 със средно образование; през 1938 г. имало 2613 техници с висше, 151 с по­ лувисше и 5012 със средно образование.

222

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2._________ ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.

начало н а въ зд у х о п л а в а н ето

Авиацията започва развитието си по-късно от другите транспортни и съ­ общителни средства и отначало се използвала повече за военни цели и за пренос на пощата. Паметна е останала демонстрацията на летене на руския пилот Борис Масленников около София през 1910 г., на която присъства­ ли и царят, и многобройни дипломати: Най-после настъпи и големият момент. Зачу се страхотен пукот от мо­ тора. Но той бързо угасна. Палиха го, угасва, войници местиха апарата, авиаторът се качва и слиза, пак палиха мотора... Най-после апаратът с авиатора са раздвижи, профуча и се издигна бавно във въздуха, прелетя над главите ни на около 100-200 метра височина към Руския паметник, зави към изток докъм Тухларната фабрика и слезе отново на плаца при лагера, недалеч от хангара. Всички бяхме видимо развълнувани.81

През 1912 г. се състоял първи полет на самолет с български летец край София - С. Петров с двуплан „Блерио“. Началото на българската военна авиация се слага през 1912 г. със сформирането на аеропланно отделение като начало на български въздушни войски; авиацията взела участие в Балканските войни, шавно с разузнавателна цел (и пуснала бомби над Од­ рин). През 1915 г. бил изпробван двуплощен самолет, построен изцяло у нас, а през 1917 г. е създадена аеропланна работилница в Божурище край София. Гражданската авиация се развила след военната и всъщност останала в зачатъчно състояние. През септември 1926 г. се извършват няколко десет­ ки пробни полета с пощата по линията София-Варна. През 1927 г. се пра­ вят опити за организиране на граждански въздушен транспорт по линията София-Варна-Русе (първата редовна линия в Европа е въведена в Герма­ ния през 1919 г.). Също от 1927 г. френската авиокомпания „Сидна“ изпол­ звала софийското летище за кацане на свои самолети по международната линия Париж-Белград-София-Цариград; по-късно самолети на „Ер Франс“ кацат в София и Бургас. През 1934 г. за нуждите на гражданския въздушен транспорт били закупени два шестместни пътнически самолета „Геоланд“. До края на Втората световна война у нас имало две граждански летища - Божурище край София и Сарафово край Бургас; но и двете били в начално състояние - без писти, с една радиозасечна станция, обслужва­ ща чуждите самолети. Същинско начало на организиран въздушен тран­

81 Кацаров, Константин. 60 години..., 77-78.

Гл а в а п е т а . К о м у н и к а ц и и

223

спорт у нас се слага през 1947 г., когато се открива първата редовна вът­ решна въздушна линия София-Бургас, обслужвана от няколко самолета.82

РАДИО В България (както и другаде) радиото има известна предистория от време­ то, когато било средство за предаване на безжични съобщения (радиотеле­ граф или безжичен телеграф), без да съществува радиоразпръскване, което днес обикновено свързваме с радиото.83 Първите съобщения в печата у нас за изобретението на италианеца Маркони (и руснака Александър Попов) датират от 1897 г. През 1905 г. Министерството на обществените сгради, пътищата и съобщенията и Военното министерство командировали в чуж­ бина група за проучване на възможността за доставка на радиоапаратура в България; същата година Народното събрание гласувало средства за из­ граждане на радиостанция (безжичен телеграф) край Варна, предназначе­ на за размяна на телеграми с плаващите в Черно море кораби (онези, кои­ то имали безжични станции). Възложеното на английска фирма съоръже­ ние обаче влязло в действие с голямо закъснение - през 1912 г. (според друго сведение през 1909 г.). По време на Балканските войни действали четири подвижни армейски радиостанции, закупени от Военното министерство, но те се използвали слабо поради неподготвеност на операторите; през 1916 г. армията полу­ чила немски превозими радиостанции „Телефункен“. През 1914 г. била из­ градена (от немската фирма „Телефункен“) териториална радиостанция в София (зад гарата) с мощност 7,5 киловата. По време на Първата светов­ на война тя служела за размяна на правителствени и дипломатически теле­ грами, а след войната - и за телеграми от частен и обществен характер: де­ пеши за печата (с информационен характер) и търговски депеши. Редовни съобщителни връзки били установени с Париж, Рим, Берлин, Прага, Будапеща и Цариград. Друга териториална радиостанция била изградена през 1917 г. в Шумен. През 1927-1929 г. софийската радиотелеграфна станция била заменена с нова, по-мощна. 82 Бож ков, А. Съобщителните средства...,1 1 1 -1 1 5 . Вж. също: 30 години „Балкан“ . Б ъл­ гарска гражданска авиация; Енциклопедия България (статията „Въздушен транспорт“). 83 Най-добрата и изключително подробна история на радиото у нас е на: Димитров, В е­ селин. История на радиото в България (края на XIX в. - 1944 г.). Т. 1-2. С., Витраж, 1994. Вж. също Бърнев, В. Техническо развитие на телеграфа и радиотелеграфа в България, 1879-1939. - Във: 60 години български пощи, телеграфи и телефони, 1879-1939. С., 1939, 167-179; Станишев, Христо. История на пътищ ата..., 167-169.

224

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.

ЧАСТ ПЪРВА: НАСЕЛЕНИЕ, ЗДРАВНО ДЕЛО.

След войните - отново с голямо закъснение - у нас навлиза слушането на радио, т. е. вече на музика и реч (по-късно и родно радиоразпръскване). Първите радиослушания с доставени от чужбина радиоприемници и усил­ ватели датират от 1924 г.; малко по-късно се заражда и радиолюбителско движение.84 Трябва да се отбележи, че това било придружено с подозрение на властите към радиото поради разгръщащата се по това време болшевишка радиопропаганда. Под въпрос се поставяли свободата на слушането на радио и узаконяването на радиоприемниците. Първият български закон за радиото (разбирано широко като телеграф, радиотелефон и радиоразпръскване) е приет на 6 април 1927 г. Той обявя­ ва радиото за монопол на държавата, която строи и експлоатира всички станции, но допуска даване на концесии на български поданици за експлоа­ тиране на радиоразпръсквателни станции. Всъщност до приватизация на радиото така и не се стига.85 Законът въвежда твърде високи такси за пол­ зване на радиоприемниците, като държавата можела дори да откаже абона­ мент. Ръководната идея е ясна - управляващите разбрали важността на това средство за пропаганда дори преди то да е започнало реално да дейст­ ва у нас и го поставили под свой контрол. Първи експеримент за радиоразпръскване в България се прави през ное­ мври 1929 г. чрез радиопредавателя на Първа инженерна дружина в София. Това е 10 години след построяването на първата световна радиоразпръсквателна станция в САЩ, последвани от Англия, Франция, Германия и др. През 1930 г. една радиолюбителска група образувала сдружението „Български радиосъюз“ (или „Родно радио“) и получила концесия за ра­ диоразпръскване от своя, построен от любителите радиопредавател (със съвсем малка мощност). Същата година започнали редовни (два-тричасови) емисии на „Родно радио“, чиято програма включвала основно музика, но и четения на произведения от авторите, седмични прегледи на полити­ чески събития, програми за деца, ученици, жени и пр. Опитите на съюза да се развие в национално радио на кооперативна основа обаче не успяват. След 19 май 1934 г. държавата в лицето на идеологическия орган „Об­ ществена обнова“ проявила силен интерес към радиото и го одържавила, измествайки радиолюбителите. Новият закон за радиоразпръскването от­ менил позволението за експлоатация на концесионни начала. През 1936 г. били построени още две радиоразпръсквателни станции с ограничен обсег във Варна и Стара Загора. През 1937 г. влязъл в действие нов мощен 100киловатов радиопредавател край с. Вакарел, Софийско. Той имал 120 км 84 На радиото от любителския период е посветено есето на Мутафов, Чавдар. Радиото. Във: Чавдар М утафов. Избрано. С., ГалИко, 1993, 173-178. 85 Едва след епохата на държавния социализъм, през 1992 г.

Гл а в а п ет а . К о м у н и к а ц и и

225

радиус на действие и не покривал цялата страна, така че извън областта сигналът му се чувал лошо и неравномерно. Станциите в Стара Загора и Варна препредавали сигнала на Радио София. През 1928 г. в България имало 992 радиоабоната (следователно тол­ кова радиоапарата), през 1930 г. - 1341, 1934 г. - 7899, 1935 г. - 13 213, 1936 г. —20 531, 1938 г. - 40 260, 1939 г. - 62 677, 1940 г. - 90 025, 1941 т. - 109 367, 1943 г. - 174 465 абоната.86 Те били концентрирани в големите градове и особено в столицата, докато на село радиоапаратът дълго време си оставал рядкост. Радио се слушало често групово, особено в кръчми и читалищни салони. Трябва да се отбележи и тясната връзка между радио­ фицирането и електрификацията, доколкото батерийното захранване било по-трудно и се използвало рядко. Едно международно сравнение за 1938 г. показва България със 7 апа­ рата на 1000 жители, по-напред от Гърция - с 4, от Турция - с 3, но по-назад от Югославия - с 9, Румъния - с 14, Италия - с 23, Унгария - с 47, Австрия - с 92, Франция - със 112, Германия - със 133, Великобритания със 193, и т.н.87 Това е известен показател за възможността на правител­ ствата да водят пропаганда на роден език чрез радиото (което за българ­ ския случай е разгледано на друго място).

86 Димитров, Веселин. История на радиото..., т. 2, 101—106; Статистически годишник на Царство България, 32, 1940, с. 491. 87 Статистически годишник на Царство България, 31, 1939, с. 813.

ЧАСТ ВТОРА ОБЩЕСТВО ГЛАВА ШЕСТА СОЦИАЛНА СТРУКТУРА, СОЦИАЛНИ СЛОЕВЕ, СОЦИАЛНИ ВЪПРОСИ

В тази част отначало се разглеждат социалната структура на българското общество и основните социални слоеве, взети в развитие; тематизира се и социалният конфликт. Проследяват се някои импликации на социалната структура и взаимовръзки с политическото и икономическото развитие, като се излагат различни теории и хипотези. По-нататък се третират доби­ лите публичност и дебатирани в пресата т. нар. социални въпроси, свърза­ ни с един или друг социален слой или група (селски, работнически, жен­ ски), както и еманЦипаторското женско движение. Най-сетне, спирам се на някои социални явления, като проституцията и престъпността.

ГРУПИ ПО ЗАНЯТИЕ И ПРОФЕСИЯ Към социалната структура може да се подходи по различни начини, най-непосредствено чрез категориите и данните на статистиката. Българската ста­ тистика от разглеждания период категоризира населението по занятие и на­ чин на прехрана. Прави се разлика между активно население (от 20- до 60годишна възраст) и цялото население, като се борави повече с първата ка­ тегория; различават се и работещи (заети) и семейни членове на прехрана. Специално трябва да се отбележи промяната на номенклатурата на заняти­ ята при разните преброявания, което затруднява сравнимостта на данните1; особено неинформативно е делението на „самостоятелни“ и „помощници“

1 Например според преброяванията рубриката „свободни професии“ включва духове ството, заетите в правосъдието, медицинските професии, професорите и всички учители, съ­ що и началните, хората, работещи в областта на науката, литературата и изкуството. Вж. Но­ менклатура на професиите. С., 1906, 20-22; Номенклатура на професиите. С., 1927, 28-30. По друг начин са дефинирани свободните професии от Асен Чакалов, а именно: хора, които по­ лучават доходи от лични услуги, и в частност: 1. Лекари, адвокати, архитекти, инженери, ху­ дожници, артисти и други, които не са на държавна служба; 2. Театри и кинематографи; 3. Хо­ телиери, келнери, кафеджии и пр. Вж. Чакалов, Асен. Националният доход и разход на Бълга­ рия, 1924-1945. С., 1946, с. 100.

Гл а в а ш е с т а . С о ц и а л н а с т р у к т у р а , с о ц и а л н и с л о е в е , с о ц и а л н и в ъ п р о с и

227

(най-вече членове на семейството). Съществува и проблемът с упражнява­ не на шавно и странични занятия. Затова обрисуваната по-нататък профе­ сионална структура съдържа известен елемент на условност. Една снимка на социалната структура по занятие за времето до войните дава преброяването от 1905 г.2 В селското стопанство тогава били заети 1 739000 души, което представлявало 82,55% от активното население. Към тях на прехрана имало още 1 334 400 души неактивни членове на семей­ ствата, или общо над 3 млн. души. Преобладаването на земеделците е пълно. За сравнение, по същото време в най-индустриализираната страна Великобритания със земеделие се занимавали 11,9% от активното населе­ ние; в САЩ - 35,9%; в Германия - 35,2%; във Франция - 42,7%; в Дания 48,2%; в Австрия - 60,9%; в Унгария - 69,7% от активното население. С индустрия и занаяти се занимавали 147 500 души, или 7% от актив­ ното население. От тях 67 900, т. е. около половината, били самостоятелни собственици, а останалите - помощници и калфи, работници и чираци. Общо те имали при себе си 211 600 членове на семействата, следователно в тази сфера се прехранвали 359 100 души. Ако извадим оттук броя на хо­ рата в едрата индустрия, само в дребната индустрия и занаятите остават около 330 000 души (включително семействата), което прави 8-9% от ця­ лото население. Други 61 400 души, или 2,91% от активното население, били заети в търговия, банки, кредит. Към тях имало 109 000 неактивни семейни члено­ ве на прехрана, което прави общо 170 400 души. Със съобщения и тран­ спорт се занимавали 20 700 души (0,98%). За сравнение, през 1905 г. общо в индустрията и търговията у нас били ангажирани 9,9% от активното население (10,9% заедно със съобщения­ та); по същото време в най-развитата Великобритания с индустрия и тър­ говия се занимавали 67,2% от активното население; в САЩ - 40,4%; в Германия - 52,4%; във Франция - 46%; в Дания - 37%; в Австрия - 28,7%; в Унгария - 17,8%. В държавното управление у нас (през 1905 г.) били заети 32 600 души (1,55%) и други 16 100 души (0,77%) в местната администрация, общо 2,32%. Под рубриката „свободни професии“ са дадени 24 500 души (1,40%). Най-сетне, 25 200 души (1,20%) работели като домашна прислуга. При обобщение на данните получаваме 82,55% от активното население в селското стопанство; 7% - в индустрия и занаяти; 2,91% - в търговия,

2 Данните са от Попов, Кирил. Стопанска България. Сборник на Българската академия н науките. Кн. 8. С., 1916, 40-41 (общи и сравнителни данни), 135 (за земеделско население), 294, 298-299 (работници), 303-304 (дребна индустрия), 312 (насърчавана индустрия), 363 (търговия).

228

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.

ЧАСТ ВТОРА,

о бщ ество

банки, кредит; 0,98% - съобщения и транспорт; 2,32% - държавна власт и местна администрация; 1,40% - свободни професии; 1,20% - домашна прислуга; 1,20% - неопределени професии; 0,39% - пенсии и ренти. Професионалната структура между войните се разкрива (по данни на Асен Чакалов) така:3 селското население нараствало непрекъснато и през целия период след войните - от около 4 121 000 през 1924 г. до 4 775 000 души през 1934 г., 4 871 000 души през 1939 г. и 5 303 000 души през 1944 г. Активно заетите в селското стопанство лица нараствали от около 2 357 000 през 1924 г. до 2 854 000 през 1939 г., като съставлявали между 82,3% и 84,9% от активно заетите в цялото стопанство лица (82,6% през 1944 г.); причина за този голям процент е по-голямото участие в труда на жените и децата над 14 години в селото в сравнение с града. Сравнението с данните от 1905 г. показва, че делът на активното земеделско население остава съ­ щият през целия период. Броят на работниците за периода от 1924 до 1939 г. варира между око­ ло 151 600 (1935 г.) и 232 800 (1939 г.), а в процент - между 4,8 и 6,7% от заетите в стопанството лица. Върхът е през вече военната 1941 г. - 249 631 работници (6,7%), след което следва спад, обясним и с мобилизацията, до 185 600 души (5%) през 1944 г. Тенденцията е към нарастване, но със спа­ дове и с по-решително нарастване от 1936 г. нататък. Броят на работници­ те като цяло остава малък процент от заетото население. Интересно е да се отбележи, че едва през 1937 г. работниците изпреварват по брой „само­ стоятелните“ (главно занаятчии и дребни търговци, услуги и съобщения, свободни професии). Само в индустрията работели между 68 300 работници (през 1926 г.) и кръгло 126 600 (през 1939 г.); пикът от 132 591 души е вече през военната 1941 г., а останалите работели в занаятите, търговията и услугите (кредит, съобщения и др.). Работниците само в едрата индустрия били между 45 000 (1924 г.) и 93 100 (1938 г.) при значимо нарастване през 1936-1939 г. Предприемачите в по-едрата индустрия били между 2320 и 6800 (мал­ ко по-малък е броят на предприятията). Сериозното нарастване (над 3000) започва от 1936 г. Имало и известен брой персонал (даден по-нататък). Общо в индустрията до 1939 г. били заети между 88 700 и 154 300 ли­ ца (работници, стопани, персонал), като чувствителното нарастване стана­ ло през 1936-1939 г. (а дотогава имало под и около 100 000 лица). Ако включим и военния период, пикът е 1941 г. със 161 519 лица. Но само ед­ 3 Чакалов, Асен. Националният доход..., с. 122, 124—125 (сборна таблица и обяснения), 60 (селското население), 62 -6 6 (занаяти), 78-79 (индустрия); 93-94, 96 (търговци), 102 (сво­ бодни професии, кредит и застрахователно дело), 82-83, 89 (съобщения и транспорт), 107 (държавни и общински служители), 109 (пенсионери).

Гл а в а ш е с т а . С о ц и а л н а с т р у к т у р а , с о ц и а л н и с л о е в е , с о ц и а л н и в ъ п р о с и

229

рата индустрия ангажирала 50 000-102 000 души (при основно нарастване през 1936-1939 г.), а останалите били в добивната, дребната и строителна­ та индустрия. Самостоятелните занаятчии и дребните индустрии дават според конюн­ ктурата между 89 300 и 93 500 души (1929 г.), без ясно изразена тенденция за намаляване на техния брой; през 1941 г. (след присъединяването на Добруджа) дори има пик от 96 400 души. Към тях имало и 56 800 до 64 800 калфи, помощници, чираци, работници. Общо в занаятите и дребната ин­ дустрия работели между 144 400 (1934 г.) и 160 400 души (1929 г.). Само самостоятелни занаятчии (без дребните индустрии) имало между 76 100 (1934 г.) и 82 400 (1929 г.), а ако включим и военния период, върхът от 84 200 се пада на 1941 г. Според преброяването от 1934 г. общо в промишлеността (добивна и преработвателна, занаятчийство, дребна индустрия, строителна и едра фабрична индустрия) били заети 8% от активното население; участието на едрата индустрия в промишленото производство обаче е по-малко от поло­ вината.4 Самостоятелните търговци през 1924-1939 г. били между 60 000 (1924 г.) и 84 000 (1929 г.), в зависимост от конюнктурата; през 1943 г. има пик от 97 000 души. В търговията, наред със самостоятелните търговци, имало и работници и служещи (средногодишно около 18 000 души), търговски и канцеларски персонал (5000-6000 души) и висш персонал от управители и директори (1000-1500 души). В кредита и застрахователното дело били за­ ети 6900-10 300 души годишно. Съобщенията и транспортът (БДЖ, пощи, телеграфи, телефони, авто­ мобилни съобщения, транспортни услуги и пр.) наемали между 33 90048 800 души. Само БДЖ наемали в междувоенния период 14 400-20 300 лица (пикът от 32 903 души се пада на военната 1943 г.), а пощите, телегра­ фите, телефоните - 5000-6200 лица. Лицата в свободните професии, разбирани като частна практика и лич­ ни услуги, се движат в зависимост от конюнктурата между 8300 и 13 100; отделно от това 12 000-14 500 келнери, хотелиери, кафеджии и пр. Държавните и общинските чиновници и служители между войните се движели между 118 400 (при съкращенията през 1934 г.) и 145 700 (1939 г.); военната 1944 г. бележи пик от 225 805 души, явно във връзка с админис­ трирането на присъединените области. Отделно имало административен персонал в частния сектор (индустрия, търговия, услуги, частни банки), който нараснал постепенно от около 15 000 до около 24 000 души (главно

230

б ъ л г а р с к о т о о б щ е с т в о . Т.

2.

част вто ра , о бщ ество

след 1936 г.). Като процент от активно заетите, чиновниците и служители­ те дават общо 4,2-5,1%. Ако извадим служителите в БДЖ, пощи, телеграфи, телефони, държав­ ните служители варирали между 62 200-72 100 души (1939 г.); общински­ те служители - между 28 000-36 000 души. По време на войната броят им рязко нараства, достигайки 128 000 през 1944 г. Имало и 125 000-140 000 пенсионери, повечето с военноинвалидни пенсии, а по-малко по фонда „Изслужено време“ (които надминали 50 000 души след 1935 г.). Социалната структура на България между войните (по-точно след 1924 г.) по занятие и професия може да се систематизира така: огромно преобладаване на заетите в земеделието (83-84% от заетите в стопан­ ството). Работниците (във всички клонове и сфери) съставлявали 5,1-6,7% от активно заетото население (едва през 1936 г. те надминали 6%). По-зна­ чителни контингенти давали т. нар. самостоятелни - 6-7%, а именно занаятчии, търговци, свободни професии, предприемачи и пр. (включител­ но транспортни и други услуги). Немалък бил и делът на държавните и об­ щинските служители - 4,2-5,1% (тук е включен и немногоброен частен ад­ министративен персонал).5 Съвсем ясно се очертава структурата на слабо диференцирано аграрно общество; клоновете извън земеделието са относително слабо развити; търговията и услугите не са в експанзия; при дребния размер на предприя­ тията в разните сфери с множеството еднолични „самостоятелни“ стопани, имало само наченки на мениджърски персонал; държавните и общинските служби ангажирали твърде висок процент лица; възможностите за частна практика в свободните професии били ограничени. Средните годишни доходи на различните слоеве изглеждат по следния начин: най-ниски били доходите в земеделието - от 6000 до 13 000 лева годишно (особено ниски по време на кризата и следващите години); следват доходите на работниците - между 12 000-19 000 лева годишно. По-високи са доходите на държавните служители - 30 000-36 000 лева годишно (но тези на общинските служители били значително по-малки - 15 000-25 000 лева). Доходите на самостоятелните (занаятчии и дребни търговци, сво­ бодни професии) варирали широко между 28 000 и 50 000 лева. По-високи били доходите на немногобройния административен (мениджърски) персо­ нал в частния сектор - 41 000-58 000 лева. Погледнато в съотношения, ра­ ботническите доходи били около два пъти по-ниски от тези на държавните служители и около 2,5-3 пъти по-ниски от доходите на самостоятелните 5 Пак там, с. 122.

Гл а в а ш е с т а . С о ц и а л н а с т р у к т у р а , с о ц и а л н и с л о е в е , с о ц и а л н и в ъ п р о с и

231

занаятчии, дребни търговци, свободни професии.6 Това очертава известна социална йерархия по доход - класи по доход.

СОЦИАЛНИ КЛАСИ По-нататък социалната структура може да се опише и в социалнокласови термини като буржоазия (едра, средна и дребна), работници, селяни и др., с които оперира особено (но не само) марксическата социална наука. В то­ зи случай разните занятия се агрегират в по-големи социални категории на социални класи - по материален статус и доходи, но и по относително единен облик, интереси и начин на живот. По-подробно тук ще се спрем на буржоазията - едра и средна (които представляват същинската буржоазия) и дребна - градска и селска, докато работническата класа се разглежда спе­ циално в следваща част. Българските селяни могат да се третират по свое­ то имуществено състояние в огромното си мнозинство като част от дреб­ ната буржоазия, а също като отделна социална класа (при цялото си раз­ слоение) със свой специфичен облик и проблеми.7 Известният британски марксически историк Ерик Хобсбом дава след­ ното описание на понятието „буржоазия“ в неговия исторически генезис през „епохата на капитала“ (1848-1875) в първите капиталистически стра­ ни. Икономически буржоата е капиталист, т. е. притежател на капитал, из­ вличащ доход от капитал или преследващ печалба предприемач. Това са в частност бизнесмени (търговци, банкери, корабопритежатели), собствени­ ци и рентиери (живеещи от рента от земя или градска собственост), члено­ ве на свободните професии (които тогава са вид частно предприятие) и висши чиновници. В социално отношение буржоазията се намира между аристокрацията и дребната буржоазия от независими занаятчии и дребни продавачи-дюкянджии. Има и „едра буржоазия“ с национално и междуна­ родно значение. Както изтъква авторът, буржоазията не била „управлява­ ща класа“ в смисъла на старовремския собственик на имение. Тя оперира в рамките на държавна власт и администрация, които не са нейни собстве­ 6 Пак там, с. 124,-126-127. 7 Макс Вебер дефинира (наред е „класи по имущество“ и „пазарни класи“) и „социални класи“ като относително единни социални формации с относително единен облик, интереси и начин на живот, въпреки съществуващите вътре в тях диференциации. Социални класи в този смисъл - близък до марксическия - са например работниците като цяло, дребната буржоазия, безимотните интелектуалци и специалисти, класата от „богати и образовани“ хора и пр. Вж. Weber, Мах. W irtschaft und Gesellschaft. Tübingen, 1980, p. 177. Вж. и Даскалов, Румен. Кон­ цепцията на Макс Вебер за „социалната стратификация“ . - Във: Известия на Института по ис­ тория на БК П , т. 63, 1989, 242-270.

232

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.

ча ст втора, о бщ ество

ни, и само в отделни страни придобива формален политически контрол. Но обикновено буржоазията не управлявала пряко, а упражнявала хегемония, т. е. все повече определяла политическите мерки според своите икономи­ чески цели и заемала решаващо важна позиция в държавата.8 По-нататъшното развитие (края на XIX и началото на XX в.) довело до промени в със­ тава на буржоазията и формиране на „средна класа“ между едрата буржоа­ зия и дребната буржоазия, състояща се от хора в нарастващия „трети сек­ тор“, т. е. служители в обществената и частната сфера, отличаващи се не по капитал (какъвто нямат), нито като предприемачи или работодатели, а най-вече по образование, социална мобилност нагоре, стил на живот (с прислуга), спорт и развлечения;9 самата дребна буржоазия изменила със­ тава си през този период, като към традиционните занаятчии и дюкянджии се добавят дребни чиновници и служещи в магазини и кантори (офиси).10 В самата буржоазия в най-общия смисъл на „горен градски слой“ мо­ гат да се различат (със Ситън-Уотсън) 3 компонента - търговско-промиш­ лен, бюрократичен и интелектуален. Първият компонент включва капита­ листи или бизнеса (търговци, банкери, манифактуристи), вторият се със­ тои от висши граждански чиновници, а третият води началото си от светс­ кия интелектуален елит, развил се исторически в „свободните професии“, но включващ и специалисти и професионалисти изобщо. Всички те са свързани чрез единен буржоазен етос, дефиниран чрез индивидуализъм и преобладаване на граждански над военни стандарти и ценности. Обще­ ството като цяло „се обуржоазява“ (Хобсбом говори за „бюргерска транс­ формация“) под влияние на буржоазната култура в хода на процесите на индустриализация и модернизация.11 Българската буржоазия споделяла основни характеристики на балкан­ ската (и източноевропейската) буржоазия. Най-напред, тя била относител­ но малобройна и икономически слаба. Съставът й бил твърде небаланси8 Вж. Hobsbawm, Eric. The Age o f Capital, 1848-1875. New York, Charles Scribner’s Sons, 1975,242-250. 9 В по-формалното определение на Макс Вебер „средните класи“ стоят между позитивно привилегированите класи (предприемачи, някои свободни професии) и негативно привилеги­ рованите класи (работници); „средните класи“ включват например самостоятелните селяни и занаятчии, чиновници, повечето свободни професии, работници с ценни квалификации и прВж. Weber, Мах. W irtschaft und G esellschaft..., 178-179. 10 Hobsbawm, Eric. The Age o f Empire, 1875-1914. N ew York, Pantheon Books, 1987, 170-183. 11 Ситън-Уотсън визира специално Източна Европа: Seton-Watson, Hugh. Eastern Europe between the Wars, 1918-1941. Cambridge, Cambridge University Press, 1945, 123-138; Neither War nor Peace. New York, 1960, 131-136, 147-155, 161, 185. Вж. и главата за социалната структура в Централна Източна Европа у: Berend, Ivan, Gyorgy Ranki. East Central Europe m the 19-th and 20-th Centuries. Budapest, 1977, 29-40.

Гл а в а ш е с т а . С о ц и а л н а с т р у к т у р а , с о ц и а л н и с л о е в е , с о ц и а л н и в ъ п р о с и

233

ран - преобладавали граждански чиновници (на по-високите нива на йерархия) и висши офицери, елитът на свободните професии, а предпри­ емачите (индустриалци, търговци, банкери) били относително мало­ бройни. Едри земевладелци у нас почти нямало. По-широки среди претен­ дирали да са буржоазни главно по своето социално положение (служба) и начин на живот, а не по притежание на капитал или ориентирано към па­ зар предприемачество. Границата между едра и средна буржоазия (или „средни класи“) е твърде размита; мащабът изобщо бил по-дребен. Самата едра предприемаческа буржоазия също била тясно свързана с държавата и създаваните от нея възможности за печалба (легални и незаконни). Наймногобройна била дребната буржоазия от занаятчии, търговци надребно, средни държавни чиновници и служители в частни фирми, а по селата кръчмари, собственици на магазини и др. Към нея по имуществено състо­ яние може да се причисли и множеството от самостоятелни селски стопа­ ни (но селяните могат да се разглеждат и като специфична социална класа).12 Според един опит за по-точно установяване на социалната структура в България по време на земеделското управление (1919-1923) имало едва 100-120 души най-едра буржоазия, състояща се главно от банкери, едри търговци, едри индустриалци, едри предприемачи, рентиери; това са и хо­ рата с най-високи доходи, обложени с най-голям данък върху общия доход (за над 500 000 лева). Едрата буржоазия била типично в ролята на акцио­ нер в големи банки (т. е. вложители на капитали), също в ролята на члено­ ве на управителните съвети на банки и едри предприятия, комисионери и съдружници в чуждестранни търговски фирми, участвала в износа на су­ ров тютюн и пр.13 Средната буржоазия се състояла от индустриалци (предимно собстве­ ници на промишлени предприятия), съдружници в събирателни и коман­ дитни дружества, акционери, средни търговци, средни земевладелци, сред­ ни домовладелци, лица от свободните професии и пр. Такива през 1919— 1923 г. имало около 22 930 души (плюс 45 664 души членове на семейства­ та); от тях 7748 едри търговци и предприемачи, 6420 едри домовладелци, 4411 едри земевладелци, 2363 индустриалци и пр. Приблизително толкова 12 Строго етимологически погледнато, понятието „буржоазия“, също дребна, обозначава градско население. Основанията селяните да се причисляват към дребната буржоазия е дреб­ ната собственост и самостоятелността (за разлика от работниците). Алтернативно може да се говори за дребни собственици от града и селото. В друг смисъл - като характер на труда и на­ чин на живот - селяните представляват отделна социална класа. 13 Йоцов, Ярослав. Социално-икономическият облик на България, 1919-1923 г. - Извес­ тия на Института за история, т. 20, 1968, 5-52, 25-26, 30-31 (едра и средна буржоазия), 38-40, 4 6 -4 7 (дребна буржоазия).

234

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т.

Ъ

ча ст втора , о бщ ество

били обложените с данък върху общия доход, надминаващ 60 000 лева. То­ ва е малобройна и относително слаба буржоазия, с невисоко равнище на доходите (дори ако допуснем, че много доходи били укривани от данъчната администрация). При едно по-разширително понятие за буржоазия към нея могат да се добавят и горният слой на занаятчиите (371 души, наема­ щи 10 и повече работници), и заможната част от селяните (40 504 души). Дребнобуржоазна била огромната маса от населението. Тук се включва градската дребна буржоазия от дребни търговци, дребни промишленици, занаятчии, дребни земевладелци в градовете, дребни домопритежатели, собственици на транспортни средства и др. В дребната буржоазия влиза и голяма част от интелигенцията - хора на свободните професии (адвокати, инженери, лекари, архитекти, художници, музиканти, писатели, журнали­ сти), служители в държавната и общинската администрации и пр. През 1919-1923 г. градската част на дребната буржоазия възлизала на 113 233 души плюс 245 366 членове на семействата; отделно от това имало извес­ тен брой помощници и служещи при земеделците в градовете (общо 55 151 души с членовете на семействата им). Сумарно имало общо 413 750 души градска дребна буржоазия. Основната маса на дребната буржоазия обаче били селяните, които съставлявали и огромното мнозинство от населението. Но не всички сел­ ски стопани имат дребнобуржоазен статус, а само тези с определен размер на земята: дребни селяни с по 20-50 дка (според този автор) и средни се­ ляни с 50-150 декара, за разлика от полупролетарските (парцелни) селяни и едрите капиталистически земеделски стопанства. Селската дребна бур­ жоазия се състояла от 580 851 души самостоятелни селски стопани и дру­ ги собственици на село, като кръчмари, магазинери и др., а заедно с члено­ вете на семействата им, помощниците (които са всъщност работоспособ­ ните синове и дъщери на селските стопани) и членовете на техните семей­ ства - общо 3 408 540 души. Като се прибави дребната буржоазия от гра­ довете, стават общо 3 822 290 души, което при население от 5 037 000 ду­ ши (преброяването от 1920 г.) прави 76%. Във финансово отношение това били хора с облагаем доход до 60 000 лева, а броят на тези данъкоплатци за разглеждания период бил между 717 000 и 807 000 души. Именно това са самостоятелните стопани от града и селото - 694 084 на брой (плюс ня­ кои обложени с такъв данък работници и служещи с по-високи заплати). Както се вижда, това изчисление на дребната буржоазия включва и мно­ жеството лица около самостоятелните стопани. Дребната буржоазия по принцип остава силно привързана към частнособственическия капиталистически ред, но се чувства несигурна и запла­ шена от разоряване. В марксическата историография и социология (а и из­

Гл а в а ш е с т а . С о ц и а л н а с т р у к т у р а , с о ц и а л н и с л о е в е , с о ц и а л н и в ъ п р о с и

235

вън нея) й се приписва специфично социално поведение на колебливост и склонност на моменти към политически крайности, обусловено от нейното двойствено и несигурно икономическо положение - заплашена, от една страна, от едрия капитал с пролетаризиране, а от друга страна, под натиска на социализма и работническото движение. Работническата класа през 1919-1923 г. обхващала (според автора) 396 494 души (без членовете на семействата) от общо 4 846 971 души, т. е. около 8% от населението. По пол те били 253 063 мъже и 143 431 жени; по възраст - главно в категориите от 20-39 години и до 19 години. При това работниците в градовете били 151 898 души (заедно с членовете на семей­ ствата- 295 181 души). Фабричните работници през 1921 г. били обаче са­ мо 55 717 души от всичките работници в градовете; останалите били заети в земеделие и селско стопанство (28 998 души), занаятчийски работилни­ ци (13 251 души), транспорт, търговия, домакински труд и пр. Редиците на работниците се попълвали предимно от бивши селски стопани, бивши за­ наятчии и др. Други 244 596 работници живеели в селата (394 200 души заедно със семействата) и били заети най-вече в земеделието и селското стопанство (193 724 души), в индустриални, занаятчийски и търговски предприятия (35 012 души), в мини, кариери и солници, в транспорта и пр. С други думи, работническата класа през периода 1919-1923 г. имала в своя състав неголям брой фабрични работници; повече от половината би­ ли селскостопански труженици; имало и значителен брой работещи в за­ наятчийски предприятия, относително голям брой работници били жени и младежи до 19 години. Друг един опит за социален анализ, основан на преброяването от 1946 г., дава около 15 000 души капиталистическа буржоазия с неземеделски ха­ рактер и 15 851 индивидуални капиталистически селски стопанства; значи общо към 31 000 души. Дребната буржоазия, дефинирана най-общо чрез дребна собственост, и тук се търси сред групата на самостоятелните дреб­ ни собственици, изчислени на около 1 250 000 души (над 950 000 дребни стопани, заети в селското стопанство, 225 000-230 000 в неземеделски от­ расли; от последните 145 811 в градовете, но общо дребна градска буржоа­ зия - 168 000 души), което представлявало около 30% от активното насе­ ление. Към тях се добавят 2 063 882 помощници, фактически членове на домакинствата, съставляващи 50% от активното население; значи общо дребнобуржоазно било 80% от активното население (и 75% от цялото на­ селение).14 Ако приемем тези изчисления, от 1919-1923 до 1944 г. относи­ телният дял на дребната буржоазия се запазва почти непроменен. 14 Лудж ев, Димитър. Дребната буржоазия в България 1944-1958. С., Наука и изкуство, 1985, 10-11, 60. Обаче логиката невинаги е ясна.

236

българското о бщ ество .

Т. 2.

ча ст втора, о бщ ество

По дефиниция категорията „средни слоеве“ заема междинно място между същинската буржоазия и хората с ниски доходи (селяни, работни­ ци). Важен елемент тук е не само доходът („среден“), а и някаква служба (държавна или частна) въз основа на образование и квалификация, или пък престижна свободна професия; някои дефиниции свързват „средните кла­ си“ поне отчасти с нови занятия (мениджърство, в обслужващата сфера и пр.), резултат от модернизацията. В конкретизиране на категорията „сред­ ни слоеве“ за българските условия, една формулировка включва хора с образование, упражняващи квалифициран труд било на държавна служба (финансисти, агрономи, инженери, лекари, среден и висш офицерски ка­ дър, преподаватели във висшите учебни заведения, гимназиални учители), било на свободна частна практика (лекари, аптекари, зъболекари, юристи, архитекти, инженери, журналисти) или в начинаещата сфера на „услугите“ (хотелиерство, транспорт) и пр.15 По-издигнатото положение и социално ценене специално на държавната служба невинаги са свързани с по-висок доход, а с неща като редовна заплата, твърд работен ден и осигуровка при болест, старост и пр. Формирането на „средни класи“ е част от т. нар. буржоазна трансформация (или „обуржоазяване“) на обществото, т. е. поста­ вяне на социалната структура под знака на буржоазни (градски, средни) класи, буржоазна етика и буржоазен стил на живот. Ако до войните у нас имало само наченки на подобен процес, между войните той се засилва с увеличаването и разнообразяването на „средните класи“. Но като цяло средните класи (или средната буржоазия) оставали малобройни; при това преобладаваща и при т. нар. „свободни професии“ оставала държавната служба, а не частната практика. Също така трябва да се отбележи съществуването у нас (и в други, осо­ бено източноевропейски страни) на „интелигенция“ като своеобразна социална класа, и то именно в саморазбирането на епохата. На интелиген­ цията се спирам специално другаде, а тук е достатъчно да се каже, че глав­ ни определящи белези за този слой, изпъкващ социално тъкмо в слабодиференцирано земеделско и сравнително нискограмотно общество, са обра­ зованието и квалификациите, оттук - годността за разнообразни служби и за свободните професии (при отсъствие на значително имущество). Едно изчисление на българската интелигенция (главно хора с висше и средно, общо и специално образование в редица професии) през 30-те години на XX в. дава цифрата 64 780 души, или около 2% от стопански активното на­ селение на страната. Гранични на нея, на границата между умствен и фи­ зически труд, били още около 36 000 души (нисши служители в админист­ 15 Пак там, с. 58.

Гл а в а ш еста . С о ц и а л н а с т ру к т у ра , с о ц и а л н и с л о е в е , с о ц и а л н и в ъ п ро с и

237

рацията, съобщенията и транспорта и др.) - около 1% от стопански активното население.16 В спомените си един автор определя социалната структура на родния си Сливен, с отчитане на особеното положение на интелигенцията, по следния начин: първо, богаташи (или едра буржоазия) от 20-30 семейства фабриканти на платове, на спиртни напитки, на тютюн; търговци ангросисти на колониал, на месни произведения, няколко лихвари; второ, и наймногобройни, средноимотни слоеве (средни съществувания, дребна бур­ жоазия), в частност занаятчии с по един или няколко калфи и чираци, дреб­ ни търговци, собственици на лозя; трето, интелигенция от чиновници (бан­ кови, съдебни, учители, офицери, свещеници) и свободни професии (адво­ кати, лекари, аптекари и др.), всички те носители на културния живот на града; четвърто, бедняци (безимотни) - фабрични работници, надничари за земеделска и занаятчийска работа, наемни колари, файтонджии, слуги в кантори и заведения.17 Социално интелигенцията може да се причисли към „средните класи“ поради известен престиж на занятието, респективно социално уважение и ценене. По отношение на доходите и имотността тя е твърде разнообразна, но у нас най-вече дребнобуржоазна и направо пролетарска. При неразви­ тост на стопанството, тя разчитала главно на заплата, която за масата нис­ ши чиновници и учители била ниска; оттук интелигенцията имала в голяма­ та си част полупролетароиден материален статус (с право се е говорело за „умствен пролетариат“), в противоречие с известен престиж на занятието, т.е. била изложена на статусна неконсистентност. Това обяснява и някои черти на социалното й поведение, като склонността към радикализиране.

СОЦИАЛНИ КОНФЛИКТИ Социалните конфликти тук само се набелязват, а доколкото намират поли­ тически израз, се разглеждат на съответното място. В унисон със социал­ ната структура на едно аграрно общество, на предно място у нас стоял кон­ фликтът между управляващата (бюрократичната) политическа класа и сел­ ското мнозинство, облагано с данъци и болезнено въвличано в парично стопанство.18 Селяните страдали и от лихвари и търговци прекупвачи, съ­ 16 Берое, Любен. Материално положение на интелигенцията в България между двете све­ товни войни. - Истрически преглед, 44, 1988, № 12, 3-21, особ. 4—6. 17 Константинов, Константин. Път през годините. С., Български писател, 1966, 28-33. 18 В този смисъл са релевантните и за България наблюдения на Seton-Watson, Hugh. Eastern E urope..., 132-134.

238

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.

ча ст втора, о бщ ество

що от възползващи се от междуселските вражди градски адвокати. При ед­ но генерализиране на нещата, селяните се отнасяли е недоверие към града и гражданите изобщо, доколкото оттам идвали всички намесващи се в жи­ вота им външни фактори и агенти. Опирайки се тъкмо на тези вражди, зе­ меделските водачи развили т.нар. съсловна теория, противопоставяща ед­ но на друго поминъчни съсловия (земеделско, занаятчийско, работническо, търговско, индустриално, адвокатско, лекарско и пр.) с техните интереси, като се дава предимство на земеделците; партиите се смятат за отживели­ ца и политиката се приема като представителство на съсловни организа­ ции.19 В същото време, поради ограничеността на едрата поземлена соб­ ственост у нас, отсъствал конфликт между едри земевладелци и селяни (и между едри земевладелци и индустриална буржоазия). В следвоенната обстановка тъкмо селото излъчило земеделския режим с неговия силно революционен потенциал. Това е христоматиен пример за селски популизъм, уникален дори за селските Балкани (хърватската селска партия не взима властта), който мобилизирал недоволството от войната и въвлякъл широки маси в политиката. Въпреки че експериментът не успял, той ясно показал на правителствата, че не могат да игнорират в своята по­ литика селяните, идентифициращи се масово със своята партия. Наличието на широки слоеве дребни земеделски стопани оставя дълбок отпечатък върху характера на политиката, изразяващ се в сравнително щадящо отно­ шение на правителствата към тях. Съществено за политическото значение на селяните у нас е, че те били независими дребни собственици и не стоя­ ли в полукрепостна зависимост от едри земевладелци (както в Румъния преди аграрната реформа, а и след нея); оттук тяхната по-голяма тежест и сила, дължащи се и на демократичната избирателна система. Не бива да си представяме обаче враждата между града и селото като нещо постоянно и абсолютно. Съществували и многобройни фактори на сътрудничество и взаимен интерес и изгода, като: въвличане най-напред на близките села в градския пазар; учене на селски синове и дъщери в града; уреждане на задължително начално образование, на селска агрономическа и здравна служба и пр. Самото село не било единно поради имуществено­ то разслоение между селяните. В марксическата историография конфликтът между труда и капитала е изведен на предно място, без съмнение поради важността на работниците и техните борби за претендиращата да ги ръководи социалистическа пар­ тия, която така легитимира и установения от нея комунистически режим. 19 Стамболийски, Александър. Политически партии или съсловни организации? С., БЗН С, 1990 (фототипно издание на първото от 1920 г.), особ. 81-109, 138-139, 174-178.

Гл а в а ш е с т а . С о ц и а л н а с т р у к т у р а , с о ц и а л н и с л о е в е , с о ц и а л н и в ъ п р о с и

239

Но и навремето индустриалният конфликт между труда и капитала привля­ къл непропорционално внимание от страна на социалисти и социални ре­ форматори поради видимостта на работническите стачки, а също понеже бъдещето се виждало в тази посока. Но при неразвитостта на индустрията и относителната малобройност на модерното работничество, той имал под­ чинена роля. Когато в края на XIX в. у нас се появява социалистическа интелигенция, която си търси социални сили, за да ги осъзнае класово и поведе към своите идеали и цели, тя намира твърде малко индустриални работници и се налага да води своята пропаганда най-вече сред дребни чиновници, учители и селяни. Вече поради ниската степен на индустриално развитие у нас, работническото синдикално движение и обединение ос­ тава слабо (в сравнение с развитите страни). Самото класово общество се набелязва по-определено у нас едва в междувоенния период, на фона на предходната слаба социална диференцираност. На капитала се налагало да прави малки отстъпки, и то повече на книга; социален реформизъм се при­ лагал инцидентно и ограничено, а с развитието към авторитарен режим синдикалното движение било овладяно и обезсилено. В политически план работници имало не само под комунистическо влияние, а и сред фашистко­ то Народно социално движение (на Ал. Цанков). Във връзка с това може ■да се отбележи и усилващото се идеологическо противодействие и частично обезсилване на социалистическите идеи за класова борба от идеите за класов мир, сътрудничество и хармония между класите под знака на националното единство и държавната идея.

ВЪЗДЕЙСТВИЯ НА СОЦИАЛНАТА СТРУКТУРА Описаната социална структура на България с преобладаване на дребните собственици от селото и града се корени в предосвобожденските социални реалности. Самото Освобождение довело до съществени социално-икономически промени в подобна посока, отбелязани от съвременниците. Огромно впечатление направило разоряването на редица занаяти под напора на външната конкуренция, но и на стеснения пазар. Този факт служел на со­ циалистите като доказателство за нежизнеността на занаята и пролетаризирането на занаятчиите, съответно за концентрация на капитала. Обаче дребното занаятчийско производство показало изключителна жилавост в българските условия и ангажирало повече хора, отколкото по-едрата на­ сърчавана индустрия; едва след 1936 г. работниците изпреварват по брой „самостоятелните“ - главно занаятчии, дребни търговци, заети в сферата на услугите.

240

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.

част вто ра , о бщ ество

Освобождението се съпровождало от т. нар. аграрен преврат - на прак­ тика налагане на дребното селско земеделие и утвърждаване на класа от независими дребни селски стопани. Родоначалникът на социализма у нас Димитър Благоев описва социалния преврат и началното развитие след Освобождението така: разрушаване на чифлишкото стопанство, разлагане и на задружното селско стопанство (задругата) и налагане на дребното зе­ меделско владение и производство като господстваща форма. Държавата с нейното парично стопанство спомагала за разпространение на стоково-парични отношения, като черпела парични данъци от селското население. Дребната буржоазия и селските дребни стопани стават основна обществе­ на класа, а дребните собственост и стопанство - изходна точка и условие за пораждане на капиталистически форми на производство.20 Социалноикономически факт на началното развитие в селото било разпространение­ то на лихварството, което изправило пред разруха много селяни, задлъж­ нели при закупуването на земя. Отново социалистите виждали в този факт доказателство за обезземляване и пролетаризация на селяните.21 Но разви­ тието показало друго, а именно: преодоляване на лихварството с развитие­ то на земеделски кредит и запазване на господството на дребното земеде­ лие и съответната социална структура до края на периода; неоправдано оп­ тимистична се оказва и прогнозата за земеделски капитализъм. Последиците на така сформиралата се социална структура за икономи­ ческото развитие и облика на политиката, както и взаимните обуславяния между тях са били предмет на анализ; открояват се и едни или други про­ тиворечия. Особено характерен с ударението върху ролята на дребния собственик е социологическият анализ на Иван Хаджийски.22 Според него Освобождението прекъснало вече започнал процес на капиталистическо развитие, при което намиращите се в ръцете на българи занаяти и градско стопанство вървели към манифактура и машинно производство, търговс­ кият капитал се концентрирал, а в селата щяла да расте едрата поземлена собственост в ръцете на турци. Със загубата на турските пазари започнал икономически упадък и България се превърнала в страна на дребния соб­ ственик - на занаятчии в местни (а не износни) западащи занаяти и на 20 Благоев, Димитър. Принос към историята на социализма в България. - Във: Димитър Благоев. Избрани исторически съчинения. Съст. Мария Велева. Т. 1. С., Наука и изкуство, 1985, 180-548, особ. 222-227. Първото издание е от 1906 г. 21 Благоев, Димитър. Икономическото развитие на България. Индустрия или земеделие. Варна, 1903, особ. 23 -2 5 , 4 3 ^ 5 , 78-83, 92-117, 125-172, 264-266. 22 Хадж ийски, Иван. Бит и душевност на еснафа и дребния ни собственик след Освобож­ дението (незавършен вариант). - Във: Иван Хадж ийски. Неизвестно от него, неизвестно за него. С., ОФ, 1989, 168-269. Това е вариант на текст, който е бил оставен за печат на издател­ ство „Хемус“ през 1944 г. и изгубен.

Гл а в а ш е с т а . С о ц и а л н а с т р у к т у р а , с о ц и а л н и с л о е в е , с о ц и а л н и в ъ п р о с и

241

оземлени от турските земи дребни селяни. В същото време старите богатс­ тва (котленски, калоферски, копривщенски, панагюрски, клисурски и пр.) били съсипани по един или друг начин и задълго била премахната възмож­ ността за натрупване на нови капитали.23 Създадената след Освобождението държава била модерно устроена по административно устройство, законодателство, културен живот - и се ангажирала със задачи на капиталистическото развитие. Но българската буржоазия била слаба икономически и политически. Буржоазната револю­ ция (чиято роля изиграла Освободителната война) станала без участието на едрата буржоазия („чорбаджийството“) и дори при нейната съпротива, понеже тя се страхувала от отделянето от Турция и от турския пазар и же­ лаела само автономия или дуализъм. Без натрупан в борби национален ав­ торитет и без влияние сред народа (и дори мразена от него), тя била бита и политически в Учредителното събрание и в първите законодателни избо­ ри. Политически хегемон става не едрата буржоазия (и нейната партия), а дребният собственик, организиран в Либералната партия. Впоследствие едър капитал, респективно едра буржоазия, у нас се развивали най-вече чрез лихварство, вътрешна едра търговия, държавно предприемачество (държавни строежи и доставки), а после и чрез покровителството на мест­ ната индустрия. Изобщо, българската буржоазия печелела главно от дър­ жавата; властта се превърнала в главен източник на облаги (чрез корупция, разсипване на държавни средства, заеми, комисиони, участие в управител­ ни съвети на застрахователни и акционерни дружества и пр.).24 На стопанското противоречие между модерна държава и капиталисти­ чески неразвита (дребнособственическа) среда съответствало и политиче­ ско противоречие. При наличието на либералнодемократична конституция, на дребните собственици се налагало сами да избират власт, която в стре­ межа си към капиталистическо развитие, ги обричала на „стопанска смърт“. Оттук изявената роля на демагогията, политическата лъжа и из­ борните насилия в стремежа на властта да води политика в разрез с инте­ ресите на излъчилия я дребен собственик. В частност, дребният собстве­ ник трябвало да понася разходите на държавното изграждане (под форма­ 23Хадж ийски, Иван. Бит и душевност на еснаф а..., 187-190, 192-193. Подобна картина на икономическото развитие преди и след Освобождението у нас се рисува напоследък от бри­ танския стопански историк Palairet, Michael. The Balkan Economies c. 1800-1914. Evolution without Development. Cambridge University Press, 1997, 81-84, 171-202, 2 43-258, 271-297, 310-341, 357-370. Според този силно ревизионистки автор Освобождението прекъснало ка­ питалистическо развитие на протоиндустриална основа и напреднало опазаряване на селско­ то стопанство и довело до разпръскване на протоиндустриалния потенциал, надробяване на собствеността и натурализация на селското стопанство („сърбизация“). 24 Хадж ийски, Иван. Бит и душевност на еснаф а..., 190-192, 195-196, 199, 201.

242

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.

ча ст втора, о бщ ество

та на преки и косвени данъци) и на покровителствана за негова сметка индустрия, и то във време, когато самият той западал (така сам си „слагал самара“).25 От Хаджийски се вдъхновява и един нов опит на социолога Георги Ди­ митров за осмисляне на модерното българско развитие при някои характер­ ни отлики, свързани с преодоляване на антикапиталистическия патос.26 Главните моменти тук са следните: Освобождението дошло преждевремен­ но, като прекъснало икономически и други модернизационни процеси и консервирало (и масовизирало) едно затворено натурално селско стопан­ ство със съдбовни за модернизацията последици. Възникнал конфликт между централната държавна власт, носеща курса към модернизация в ли­ цето на чиновниците, и дребните земеделски собственици, за които нужди­ те на модернизацията били външно бреме, а не потребност; модернизиращ бил и градът изобщо, за разлика от селото. Приетата демократична консти­ туция (вместо изискваната от ситуацията силна административна власт) пък довела до демократично спъване на централната власт в провеждането на една по-радикално модернизаторска силова политика за сметка на масо­ вия избирател.27 Иначе казано, в противоречието между модернизираща се държава и неразвито гражданско общество, демократичната конституция гарантирала победата на консервативното село (а Стамболийски дори нап­ равил опит да увековечи преходната позиция на дребния земеделски собст­ веник). Все в тази връзка, откъснатостта на политиката от масовите иконо­ мически интереси, на държавния интерес от интересите на масовия избира­ тел налагали политически волунтаризъм и груба партизанщина, люшкане между репресии („стамболовизъм“) и партизанщина („ганьовщина“). В резултат от тези противоречия, според автора, историческият процес развил своеобразна „логика“. Обедняването на селското население с раз­ дробяване на земята в хода на наследяването довело до налагане на 25 Пак там, 196-197, 201-203, 209-210. Като последица от дребнособственическата сре­ да специално в областта на идеите, Хаджийски посочва присаждането на социализма, без да има още работническа класа, което превръща социалистическата партия в организация на дребни собственици и дребнособственическа интелигенция, а също редица изкривявания и крушение на интелигентския индивидуализъм поради невъзможност за осъществяване на чужди образци на живот в българската действителност (197-199). 26 Димитров, Георги. България в орбитите на модернизацията. С., Университетско изда­ телство „Св. Климент Охридски“, 1995, особ. 211-226 (под заглавие „Българското сгромоляс­ вате в демократичния процес“). 27 В подобен смисъл отделни твърдения у: Пантев, Андрей. Години на демокрация? С., Едем 21,1992, с. 93,174. Според автора институционализираните граждански свободи при не­ подготвено общество забавяли стопанската модернизация; популистката концепция за демок­ рация след Освобождението работела против модернизацията; самата демокрация приемала изкривени форми.

Гл а в а ш е с т а . С о ц и а л н а с т р у к т у р а , с о ц и а л н и с л о е в е , с о ц и а л н и в ъ п р о с и

243

„левия“ модел на модернизация, а именно - колективистки манталитет и уравниловъчен социален модел. Последният се наложил не автоматично, а в хода на олевяване и революционизиране на селското население в резул­ тат от тежкото данъчно бреме, което го принуждавало да се затваря към са­ мозадоволяване и да се оттегля от пазара, също от вътрешната политика на политически репресии; бедността и социалното недоволство обаче не би­ ли последици от капитализма, а от неговата неразвитост. Проблемите на модернизацията имали и политически импликации; така буржоазната (неселската) демокрация у нас се налагала само с политическа репресия, кое­ то водело до нейната дискредитация, задкулисност на управлението и ле­ гитимност на насилието в прелюдия към тоталитарния режим (установен в името на справедливост и равенство, разбирани съвсем елементарно). В резултат на всички тези противоречия и селска революционност (през 1918 и 1923 г.) се стигнало до социалистическата революция (1944 г.), ко­ ято разсякла гордиевия възел на натрупаните противоречия, но само за да създаде своя система от нови непреодолими противоречия. Изложената концепцията не е лишена от логика, въпросът е, че е трудно защитима емпирично. Възраженията (изказани на много места в тази книга) са много. Първото засяга принципно ролята на държавата и полити­ ческите елити в процеса на модернизация. При отсъствието на достатъчна икономическа развитост, държавата не се оказва успешен модернизатор, дори при искрени намерения на ръководните слоеве, а често става дума са­ мо за модернизираща претенция като идеология на легитимиране на безот­ говорни елити (и дори за бягство на образовани слоеве от пазара към оси­ гурено съществувание).28 Самата държавна политика на социална и иконо­ мическа модернизация облагодетелствала тесни интереси (например на на­ сърчаваната индустрия), без да води до съществено икономическо разви­ тие; тя била по-сполучлива в някои сфери (образованието) и не много уме­ ла или настойчива в други. По-нататък: не модернизацията, а националното обединение имало безспорен приоритет в държавната политика и тъкмо тук - в милитаризацията и войните - изтичали стопанските ресурси и по­ тенциалът за развитие. Освен това българските селяни съвсем не били тол­ кова ретроградни икономически (самозадоволяването е обяснима реакция при липса на сигурен и достъпен пазар) и ако виждали пазарни възможно­ сти, реагирали на стимулите; през 30-те години на XX в. се наблюдава от­ варяне към пазара и опазаряването на продукцията расте. Най-сетне, чис­ то емпирично, българските селяни не били обложени силно, освен в пър­ вите десетилетия, и във всеки случай не на това (а на войните) се дължало 28 Janos, Andrew. The Politics o f Backwardness in Continental Europe, 1780-1945. - World Politics, 41, 1989, N o 3, 325-358, esp. 336-338.

244

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.

ЧАСТ ВТОРА. ОБЩЕСТВО

тяхното революционизиране през определен период; изобщо те били поскоро щадени, отколкото репресирани (подобно на Сърбия и за разлика от Румъния и Унгария или Русия). Въстанията и бунтовете от 1919 и 1923 г., още повече през 1944 г. имат други причини и обяснения, а не икономичес­ кото недоволство на селяните или политически репресии (освен отчасти бунта от 1923 г.). Класическото сравнително изследване на Барингтън Мур третира за­ висимостта на политическото развитие в най-широк смисъл от съотноше­ нието на социалните сили на етапа, когато дадено общество се конфронти­ ра с проблемите на индустриализацията и с икономическото развитие. Според автора, където съществувала силна и независима градска търгов­ ска класа, която да се наложи в националната политика, политическият ре­ зултат бил демократичен капитализъм (Англия, Франция); когато липсвала силна буржоазия и земевладелската класа успявала да овладее ръковод­ ството на държавата и едновременно да комерсиализира селското стопан­ ство, резултатът бил силно консервативен (Германия) и евентуално фаши­ стки; ако пък земевладелската класа овладее политическото положение, но без да успее да комерсиализира селското стопанство, вероятна ставала селска революция, но само там, където връзките между поземлени владе­ тели и селяни били слаби (Русия, Китай).29 Интересен опит да приложи хипотезата на Барингтън Мур (занимаващ се единствено с автономните големи държави) за малките страни в Източна Европа прави Гейл Стоукс.30 Той се интересува в частност дали и докол­ ко социалната конфигурация може да обясни демокрацията в Чехослова­ кия, аристократичния бюрократизъм в Унгария, селячеството в България и смесените резултати в Румъния и Сърбия. Моделът, който работи относи­ телно добре за Чехословакия и Унгария, се натъква на особености, когато се стигне до България и Сърбия. Тук липсвал стар земевладелски елит (ка­ то този в Русия и Китай), а имало шавно недиференцирано селячество (в България - и известни търговски интереси). Според автора и в единия, и в другия случай липсвала класа, която да поеме ръководството, и в началото възникнал „социален вакуум“ (в Сърбия - през 40-те, в България - през 70-те години на XIX в.). При това положение самата държава произвежда липсващата „господстваща класа“; властта в политическата система си ос­ порвали бюрокрация, политици и владетелят; национализмът като идеоло­ 29 Moore, Barrington. Social Origins o f Dictatorship and Democracy. Lord and Peasant in the M aking o f the M odern World. Boston, 1966. 30 Stokes, Gale. The Social Origins o f East European Politics. - In: The Origins o f Backwardness in Eastern Europe. Daniel Chirot (ed.). Berkeley - Los Angeles - London, Univer­ sity o f C alifornia Press, 1989, 210-251.

Гл а в а ш еста. С о ц и алн а с т ру к т у ра , со ц и ални с л о ев е, со ц иални въ п ро си

245

гия пък оправдавал експанзията на държавните дейности и извличането на повече средства от обществото. Що се отнася до революционния потенциал на селячеството (предпола­ ган от модела на Мур), предложеното обяснение е следното. Докато в Сър­ бия (и в Унгария) държавата, т. е. бюрокрацията и професионалните поли­ тици, успява да овладее и държи в подчинение селяните, в България (и в Румъния) революционността на селяните избива по-силно и селската рево­ люция била поне възможна. Стоукс обяснява разликата между България и Сърбия в това отношение с политически обстоятелства, а именно: револю­ ционността на селяните и в двата случая се намалявала от факта, че дър­ жавата доста рано облекчила данъчния товар върху тях. Радикалната пар­ тия в Сърбия, макар да била управлявана от професионални политици, се представяла успешно и отрано за защитник на интересите на селячеството, основавайки програмата си на полупопулистките възгледи на социалиста Светозар Маркович, без обаче да действа в съответствие с тях. В България едва след формирането на държавната класа се появила политическа пар­ тия, ръководена от радикална селска интелигенция, която спечелила дове­ рието на селяните и като взела властта, се опитала да създаде „селска държава“. Обаче Стамболийски не успял да промени революционно поли­ тическата структура. Тук може да се постави въпросът, как се е формирал управляващият елит у нас и какви (и чии) интереси застъпвал. И във връзка с това, докол­ ко буржоазията (едра и средна) представлявала управляваща класа; каква е връзката й с държавното управление. Според редица съвременни свидетелства и мнения (прокрадващи се и в историографията) изходната ситуация у нас е твърде уникална. Освобож­ дението заварва българското общество без социално-икономически издиг­ нат слой, който да поеме управлението на държавата или да наложи своите интереси. Традиционната ръководна „класа“ на т. нар. чорбаджии била компрометирана в освободителните борби (за разлика например от тради­ ционните първенци - коджабашии, в Гърция), разорена по време на Рускотурската война и целенасочено изместена по време на руското управление (което се облегнало на други среди). Във възникналия „социален вакуум“ държавният апарат набързо се попълва с образовани хора (учителска и друга интелигенция), занаятчии, дюкянджии и дори селяни. Оттук огромното значение на т. нар. интелигенция в началния етап от политическото развитие и известно време след това. Константин Иречек нарича интели­ генцията направо „господстваща класа“, „образована политическа класа“, ръководител на обществения живот в новосъздадената държава сред море­ то от необразовани и политически равнодушни селяни и при безсилието на

246

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.

ЧАСТ

вто ра, о бщ ество

старите чорбаджии.31 Обществено-политическата литература от първите няколко десетилетия борави широко с понятието „интелигентни класи“ („интелигентни сили“, „интелигентни хора“) и създава впечатление, че об­ ществото като цяло се състои от две „класи“ - образовани и неграмотни селяни. Така на практика държавата поражда управляващата класа (вместо обратното), която чрез държавата управлява и обществото; в този смисъл самият държавен персонал (бюрокрацията и политиците) става обществе­ но господстваща класа.32 Това на свой ред означава, че набързо конституиралият се държавнополитически елит у нас бил твърде свободен в преследване на своите цели, както той ги разбирал, а тепърва формиращата се (едра и средна) буржоа­ зия и малкото едри поземлени собственици нямали самостойна политиче­ ска тежест. Егалитарно „демократичното“ състояние на обществото, на което съответствали стихийно демократични („либерални“) идеи, налагало известно съобразяване на политическия елит шавно със селския „народ“. Но подобна демокрация и политика без солидна обществена опора, без об­ ществено направляване и коректив, бързо се изродили в преследване на групови и лични интереси от политически котерии, плъзгали се по посока на монархизъм, бюрократизъм и милитаризъм. Според проницателните наблюдения на Кирил Попов: 30-годишният свободен живот, като не можа да диференцира и прокара определени бразди в новите икономически отношения, не можа да съз­ даде и строго определени стабилни обществени и политически групи­ ровки, които да ръководят държавното развитие, да го насочват и да му налагат своите общонародни и класови искания. А известно е, че без такива групировки, държавни мъже мъчно се проявяват в конституци­ онните страни и че тия мъже обикновено се заместват там от случайно 31 Иречек, Константин. Княжество България. Част 1. Българска държава. Пловдив, Хр. Г. Данов, 1899, с. 342, 345, също 343-344 (за социалната изравненост и сравнение със Сърбия и Гърция). Вж. подобни наблюдения у: Йоанна, царица. Спомени. C., Университетско изда­ телство „Св. Климент Охридски“, 1991, 81-82. Според нея в дребнособственическа България нямало поземлена аристокрация, а само слой от интелектуалци, „от които се хранеха (т. е. за­ х р а н в а х а - б.а., Р. Д.) бюрокрацията, войската, свободните професии, политиката“. Останало­ то са селяни. 32 В този смисъл Stokes, Gale. The Social O rigins..., 236; Crampton, Richard. Bulgaria 1878-1918. A History. New York, 1983, 513-515. Английският историк дори осмисля българ­ ското развитие до войните като процес на отдалечаване на държавата от нацията (от селяни) и отчуждаване на интелигенцията (на служба) от селския народ, след като вътрешната поли­ тика с е изражда в партизанство и самообогатяване на овладели властта клики. В п о с л е д с т в и е една недоволна и отчуждена от държавата част от интелигенцията създава масови радикални партии, особено земеделската. Държавата и нацията идват в единство и си сътрудничат само през 1885 г. (Съединението) и през 1912 г. (в Балканската война).

Гл а в а ш е с т а . С о ц и а л н а с т р у к т у р а , со ц и а л н и с л о е в е , с о ц и а л н и в ъ п р о с и

247

изхвърлените на повърхността на живота личности, лични фаворити, узурпатори-диктатори, сатрапи. В подобни пък случаи държавата ни­ кога не може да има определена своя политика, гнездяща своите осно­ ви в правилно схванатите народни интереси. Обикновено държавният кораб в тия случаи се люшка по посоката на личните и егоистични ин­ тереси на кормчията, по посоката на случайните апетити и капризи, без строга сметка за народните интереси, които нито се схващат, нито се налагат от някого. [...] И вместо граждани, общество, управляващи по­ литически групи и партии, ние имаме безгласни „обиватели“, полити­ чески котерии, лични режими и всевластен бюрократизъм и милитаризъм. И като венец на всичко това, народовластието таи, чезне и се из­ парява като управляващ фактор и отстъпва широка и необятна арена на монархизма. 30-годишният ни живот, като не можа да ни създаде една истинска държавна култура, надари ни с една истинска управляваща бюрокрация.33

Вместо да служи на обществени слоеве и интереси, налагащи на управ­ лението съдържателни цели, държавната машина в социално слабо дифе­ ренцирано и неорганизирано общество обслужва главно себе си, служейки за опора на политически силните фактори (монарх и партийни политици). При това положение държавата не може да се възприема като неутрална публична сила, посредник и арбитър между отделните социални групи и интереси, още по-малко - като гарант на управлявано от закони плуралистично гражданско общество. Тя изглежда винаги като заложник на тесни корпоративни интереси за ограбване на безпомощното общество. Затова тя лесно става обект на атака в името на социалната справедливост от стра­ на на радикализирана лява (социалистическа или земеделско-популистка) или фашизоидна дясна интелигенция, отхвърляща бюргерското общество, което познава само в този карикатурен вид. Между политическата (бюрократичната) класа и формиращата се (ко­ мерсиална и индустриална) буржоазия възниква тясна връзка и взаимноизгодна симбиоза. Бизнесът се ориентира главно към държавата и използ­ ва (срещу съответен дял за политическия патрон) държавни възможности - строежи и доставки, концесии, разрешения за внос или износ (когато ня­ ма свободна търговия), освобождаване от мита и други „насърчения“.34 33 Попов, Кирил. Поглед върху икономическото развитие на България. - Списание на Българското икономическо дружество, 11, 1907, № 4 -5 , 209-246, особ. 238-239. 34 Иречек споменава като един от основните източници на богатства отначало лихварството. Вж. Иречек, Константин. Княжество Б ългария..., с. 276. Според Димо Казасов бога­ тите софиянци дължали състоянието си освен на промишлеността, на следните източници: спекула със закупени на безценица или заграбени софийски терени, построени с банков кре­ дит здания, давани под висок наем на държавата за учреждения, търгове за постройки, конце­

248

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.

ЧАСТ ВТОРА. ОБЩЕСТВО

Така високата чиновническа служба става път за забогатяване и висшият чиновник сам става буржоа в смисъл на притежател на капитал и собстве­ ност (особено градска). Политически лица участват по разнообразни начи­ ни в икономически предприятия (например в надзорни съвети, получават дялове и акции и пр.), а в някои случаи, обратно, банкери и предприемачи участват пряко в управлението. Подобно тясно срастване между държава (висши политици и чиновници) и бизнес води до това, че те изглеждат ка­ то една управляваща класа, с примат на политическото като източник на власт и богатство едновременно - „бюрократично-комерсиална класа“ или „държавна буржоазия“ (Ситън-Уотсън, Гейл Стоукс)35, издигаща се над множеството селяни и дребни градски съществувания. Наред с интересите на самата бюрокрация (също военната) за заплати и осигуреност, българската държава водела политика в интерес на търгов­ ската и индустриалната буржоазия, въпреки че отначало те не били особе­ но развити и силни, нито били пряко в управлението. При това развитието на индустрия и на търговия изглеждало на управляващите политици, на висшата бюрокрация и на културните елити най-общо като приоритет в стремежа към модерна и силна държава според западните образци. Когато става дума за „голямата политика“ обаче, а за такава се смятала насочена­ та към национално обединение външна политика, чисто икономическите интереси и съображения не играели съществена роля (без значение,'че обединена България би имала по-голям пазар и икономически възмож­ ности). Социално-икономическата модернизация изобщо отстъпвала като цел пред националното обединение.36 Подобна външна политика пови­ шавала, впрочем, значението и тежестта на военния сектор и офицерството, където също ставало експлоатиране на държавни възможности за частна изгода. Най-сетне, може да се очаква, че социалната структура се отразява в социалните нагласи и поведенчески „стереотипи“. Макар да липсват собст­ вено социологически проучвания, разполагаме с наблюденията на много­ бройни „народопсихолози“, които в това отношение се отличават с особен сии за експлоатация на природни богатства, държавни доставки за разни държавни ведомства (военни, железници, пощи и пр.), комисиони от сключени държавни и общински заеми, пряко ограбване на държавното съкровище чрез присвояване на пари от безотчетните фондове и от други държавни притежания. Вж. Казасов, Димо. Улици, хора, събития. (София през първите години на ХХ-ия век). C., Наука и изкуство, 1969, 8 5 -8 6 ,1 5 0 . За афериста-предприемач от на­ чалните времена Хаджиенов вж. Матвеев, П. Болгария после Берлинского конгресса. С.Петербург, 1887, 162-164. 35 Seton-Watson, Hugh. Eastern E urope..., p. 133; N either W ar nor P eace..., p. 155, 161, 185; Stokes, Gale. The Social O rigins..., p. 236. 36 В този смисъл и Crampton, Richard. Bulgaria 1 8 78-1918..., 513-514.

Гл а в а ш еста . С о ц и алн а с т ру к т у ра , со ц иални с л о ев е, со ц и ални въп ро си

249

консенсус. От егалитарната и „демократична“ българска социална струк­ тура са извеждани чувството за равенство и демократизъм, липсата на със­ ловни предразсъдъци, непризнаването на авторитети и йерархии и пр. Ка­ то обратна страна на същия породен от липсата на издигнати съсловия (а дълго и на държава) „демократизъм“ и егалитаризъм са сочени нетърпи­ мостта към различия и издигнати личности, а също качества като асоциалност, странене от обществени дела, опозиционна и нихилистична нагласа към държавата, незачитане на законите, липса на връзка между индивид и колектив и пр. В междуличностен план егалитаризмът типично се свързва със социална завист, недоверчивост и мнителност.37 Антон Страшимиров определя този твърде своеобразен демократизъм като „индивидуализиран демократизъм“ (и своеобразно „битово гражданство“), които той отдава на несигурността на живота и липсата на собствена държава и право в турско време, когато хората усвоили философията „Всяка коза за свой крак“.38 Впрочем описаните нагласи се подхранвали по-скоро от актуални реално­ сти. Така според едно свидетелство неуспешните войни довели до дискредитация на управляващите и развенчаване на авторитета на образованите сред народните (селски) маси, а стопанската криза усилвала социалната завист.39

37 За една или друга „черта“ вж. Иречек, Константин. Княжество България, 350-351; Страшимиров, Ант он. Книга за българите. С., Сибия, 1995 (първо издание от 1918 г.), 103-104; Кръстников, Н икола. Опит за психологически анализ на нашия обществен живот. С., 1922, 29-34; Панов, Тодор. Психология на българския народ. С., 1914, 194-195; Петканов, Константин. Характерни черти на българина. - Философски преглед, 2, 1930, № 4, 353-367; Гълъбов, Константин. Зовът на Родината. (Културният път на българина. Литера­ турни опити). С., 1930, 57-61. Според последния автор никой не смята себе си за по-нискостоящ от другите, а се поставя наравно с най-достойните. Подобен демократизъм не търпи различия и личности. 38 Страшимиров, Антон. Диктаторът. Животът на Стефан Стамболов. С., Стрелец, 1993 (първо издание 1935 г.), 84-85, 151-152. 39 В този смисъл например Кацаров, Константин. 60 години живяна история. Montreaux (Suisse), Promidrin, 1970, с. 283.

ГЛАВА СЕДМА СЕЛСКИ ВЪПРОС, ЗЕМЕДЕЛСКА ИДЕОЛОГИЯ, АГРАРНА ПОЛИТИКА

Отрано назрява и започва да се дискутира и т. нар. земеделски въпрос сборно название, което обединява въпроса за земята и нейната обработка с този за селяните земеделци.1 В земеделския въпрос като широк социал­ но-икономически въпрос могат да се различат редица страни: първо, тен­ денциите в развитието на земеделието, поставящи питането жизнеспособ­ ни ли са дребните земеделски стопанства (земеделският въпрос в тесен смисъл); второ, евентуални мерки за подобряване на положението на безземлените и малоземлените селяни; трето, как да се увеличи производител­ ността на земеделското стопанство изобщо.2 По-нататък ще се спра на раз­ личните аспекти на този въпрос. Ще разгледам и по-общо условията на съ­ ществуване на селяните у нас, възникването на тяхно политическо пред­ ставителство със специфична идеология, както и държавната политика спрямо селото.

ж и зн ес п о с о бн о с т на д ребн о то зем ед ел и е

Въпросът за жизнеспособността на дребното земеделие и земеделци изпъква най-добре в някои полемични работи на Димитър Благоев и Тодор Влайков от началото на XX в. В съответствие със социалистическия въз­ глед, Благоев аргументира неизбежната концентрация на земята и пролетаризирането на селяните. Според него никакви мерки не могат да „повдигнат“ селското население и да го опазят от „пропадане“ - нито ев­ тин земеделски кредит, нито „челядни имоти“ (т. е. неотчуждаем минимум земя), нито земеделските сдружавания (кооперации). Той се опитва да от­ крие (погрешно) в земеделската статистика тенденция към концентрация 1 Както изтъква Давид Митрани, въпросът за земята (Land Question) на Изток се явява като въпрос за селяните (Peasant Question), т. е. селяните имат приоритет над с то п а н и с в а н е т о на земята; съображенията на социалната политика са по-важни от въпроса за техническата и икономическата ефективност. Вж. Mitrany, David. The Land and the Peasant in Rumania. The War and A grarian R eform (1917-1921). London, Oxford U niversity P re s s -N e w Haven, Yale Uni­ versity Press, 1930, p. 460. 2 Влайков, Тодор. Още няколко бележки върху земеделския въпрос. - Демократически преглед, 15, 1922, № 2, 93-116, особ. с. 95.

Гл а в а с е д м а . С е л с к и в ъ п р о с , з е м е д е л с к а и д ео л о ги я , а г р а р н а п о л и т и к а

251

на земята.3 Интересно е, че възгледът за разоряване на селяните се подема безкритично от ранната и догматична историография от комунистическия период, като се прави и съвсем неправдоподобното сравнение на разора­ ващото действие на лихварите, бирниците и търговците с „ограждането“, т. е. изгонването на селяните от земята в Англия.4 В поредица от статии (в полемика с Благоев) Тодор Влайков показва жизнеспособността на дребното земеделие у нас и в някои други страни. Той разглежда в частност сравнително равномерното разпределение на земята, след като турските чифлици били унищожени и много хора се снаб­ дили със земя; анализира причините за по-нататъшното удребняване на зе­ мята с естествения прираст на населението и в хода на наследяването с раз­ деляне, заплашващо да доведе до земеделско „свърхнаселение“. В дадените условия според него лихварството не водело до концентрация на земята както поради противостоящата тенденция на децентрализация и раздробя­ ване, така и най-вече поради неизгодността на по-големи стопански едини­ ци при скъп наемен труд и неразвити пазарни отношения. Влайков набеляз­ ва ред мерки за избягване на очертаващите се или предстоящите проблеми (крайно раздробяване, земеделско „свръхнаселение“, малоземленост и безземленост) и за „повдигане“ на земеделското производство, в частност поинтензивно земеделие (с плодосменна система), поемане на част от свободната работна ръка от фабричната индустрия (все още слаба) и в дребно сел­ ско (кустарно) производство, а междувременно вътрешна колонизация и разселване, оземляване от държавни и общински земи, изгоден земеделски кредит (и неотчуждаем минимум земя), кооперативно сдружаване и пр.5 Ретроспективно погледнато, може да се отдаде право на Влайков против Благоев, доколкото дребното селско земеделие показало изключителна жилавост (и дори известна способност за напредък) в българските условия. Друг въпрос е доколко желателно било това от гледна точка на стопанската ефективност и дали държавата трябвало да го насърчава (както става), или не (както смятал неотзивчивият към селяните Благоев). 3 Благоев, Димитър. Икономическото развитие... При оперирането с данните на статис­ тиката Благоев греши в боравенето с категориите „самостоятелен“, „помощници“ , „членове от семейството на прехрана“. Вж. за това Влайков, Тодор. Бележки върху земледелския воп­ рос. - Демократически преглед, 3, 1905, № 12-13, 278-279. 4 Натан, Ж ак. Икономическа история на България. След Освобождението. С., 1938, 4 2 44; Към въпроса за първоначалното натрупване на капитала в България. - Известия на Ико­ номическия институт, БАН. 1-2. С., 1954, 30-33. 5 Влайков, Тодор. Бележки върху земледелския въпрос. - Демократически преглед, 2, 1904, № 2 0 ; 3, 1905, № 5 - 6 , 112-117; № 11, 253-258; № 12-13, 277-285; № 1 4 -1 5 ,3 1 9 -3 2 5 ; № 17-18, 384—388; Още няколко бележки... . Изводът на автора е, че не съществува концен­ трация на земята и няма условия за едри стопанства, дори ако се натрупа земя по лихварски път (323-324).

252

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.

ЧАСТ ВТОРА. ОБЩЕСТВО

Впрочем, този въпрос има не само икономически смисъл, а и социалнополитически импликации и измерения. Интересно в това отношение е мне­ нието на Захари Стоянов, който също препоръчва различни мерки на дър­ жавата за борба срещу лихварството и укрепване на независимото селяче­ ство, като изтъква и съображението, че така се повдига и поддържа боева­ та готовност и способност на населението, която ще бъде необходима в предстоящите националноосвободителни войни.6 Също на границата меж­ ду XIX и XX в. радикалът Стефан Гидиков вижда независимото селячест­ во като основа на един демократичен строй (както земеделците по-кьсно) и гаранция против влиянието на социалдемокрацията.7 Не така желателна ще изглежда селската демокрация по-късно.

СЕЛЯНИ И СЕЛСКИ НАЧИН НА ЖИВОТ В сравнение с работническия, селският труд и начин на живот са привлек­ ли малко внимание в нашата научна литература, още повече че самите се­ ляни не са силни в представянето на своите проблеми.8 Една ранна работа под названието „Наший селянин“ отделя известно внимание на селския труд - изнурителен и претоварен, монотонен и отегчителен по време на усилните земеделски работи, без възможност за правилна почивка, лошо възнаграден, отразяващ се зле и на здравето.9 За ранната „съсловна“ земеделска идеология е характерно представя­ нето на селяните като единно „професионално“ (поминъчно) съсловие, икономически еднородна цялост, без оглед на имотно състояние и доходи. Говори се за или от името на „селянина“. Това е обяснимо със стремежа за политическа мобилизация на всички селяни, но не отговаря на социалната действителност на разслоение сред селото. Да цитираме една характерна с агитационния си стил статия на Александър Стамболийски от 1908 г., хиперболизираща селските неволи:

6 Стоянов, Захари. Земледелческият ни кредит и земледелческите каси. - Списание на Българското икономическо дружество, 3, 1899, № 7, 295-303; № 10, 4 3 2 ^ 4 0 ; 4, 1900, № 8-9, 580-597, особ. с. 591. 7 Гидиков, Стефан. Демокрация и икономическо развитие. - Демократически преглед, 2, 1903-1904, № 4 , 76-79. 8 Различно е положението с художествената литература, където има големи „селски“ ав­ тори, отразили селския труд и неволя, като Елин Пелин, Йордан Йовков, Пейо Яворов („Гра­ душка“ , „Н а нивата“) и др. 9 Начов, Н икола. Наший селянин. - Наука, 1, 1881, № 6, 447-455, особ. с. 453.

Гл а в а с е д м а . С е л с к и в ъ п р о с , з е м е д е л с к а и д е о л о г и я , а г р а р н а п о л и т и к а

253

Тоя потопен в бедствие икономически роб носи и други унизителни и стеснителни окови. Той плаща училищен налог, но децата му се учат в същински обори, където освен духовно, но и физически се покосяват неговите рожби; той поддържа средни учебни заведения, но синовете му прага им не виждат; поддържа университет, но в него нищо за него­ вия поминък не се споменава, а той сам е принуден да се пържи в не­ вежество и суеверия; строи театри, но и понятие няма за тях; поддържа цял рояк учреждения, но в тях стъпя рядко и със страх да не бъде из­ руган, да не бъде изпъден като „простак“, „сволоч“, „дебелак“. Строи шосета и железници, но ходи из пътища, продънени с локви, за него ня­ ма държавни мостове, намалени пътнически тарифи. Той поддържа по­ лицейски чиновници, но тях вижда, когато придружават пристава и бирника или когато го бият по изборите, или пък го влекат по затвори­ те. Поддържа болници и лекари, но влече болестите и съвсем рядко се удостоява с медицинска помощ.10 ♦

От времето между войните произхожда един опит да се представи в симпатична светлина селянинът като социален тип. Подчертават се не­ говият индивидуализъм (за разлика от колективизма на наемния работник), неговата свързаност със земята, със семейство, род и община, в контраст с „атомизирането“ на градския човек. Между селяните като дребни произ­ водители съществува определена конкуренция, но може да се установи и сътрудничество и взаимна подкрепа на „федералистична“ основа в отно­ шенията с външния свят. Уседналостта на бита и упоритостта на труда придават на селянина известен консерватизъм (за разлика от подвижния и променлив живот на гражданина). Но в отбраната на своето парче земя и трудова независимост и в привързаността си към трудовото начало, селя­ нинът проявява демократичност, а не консервативност и реакционност. При това той, също както наемния работник, естествено се стреми към раз­ ширяване на народния и социалния елемент в държавното управление. Най-сетне, характерни за селянина с неговия природен труд са простотата и строгата морална дисциплина, които го карат да усеща превъзходство над разпуснатите нрави в града и да се гордее със своя селски морал. На­ истина, селяните не представляват единна класа или „съсловие“, доколко­ то на село живеят разни социални категории - дребни земеделски стопани, но и наемни земеделски работници и по-едри капиталистически земевла­ делци, както и неземеделски дребнобуржоазни елементи (кръчмари, тър­ говци, занаятчии). Но огромното преобладаване на дребните земеделци, 10 Стамболийски, Александър. Какво кара земеделците да се сдружават. —Във: А лексан­ дър Стамболийски,. Избрани произведения. С., БЗН С, 1979, 80-84, цит. 83-84. Това е от Зе­ меделски народен календар за 1908 г.

254

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.

ЧАСТ ВТОРА,

общ ество

общият интерес от определена аграрна политика за насърчение на земеде­ лието, както и известната затвореност и общите интереси на населеното място (които тук са по-осезаеми) все пак придават определено единство на селячеството и го формират в нещо като „земеделско съсловие“.11 От по-късно време датира едно описание на свързаните със земедел­ ския труд психика и отношение към света, развити от автора (Михаил Геновски) в особен философски възглед на „биоматериализъм“ (в контраст с марксическия „икономически материализъм“). Акцентът тук е върху не­ посредственото отношение на земеделеца към природата и зависимостта му от нея, породили и едно „аграрно езичество“. Земеделецът е дълбоко привързан към земята и собствеността. Той има работа с органични неща - растения и животни; оттук проявява (био)материалистическо отношение към околната среда и природата. За разлика от него, наемният работник и чиновникът имат обществено отношение с работодатели и началници и не притежават средства за производство; поради това специално работници­ те могат да имат за идеал социализацията на средствата за производство, но не и селяните.12

ЗЕМЕДЕЛСКА ИДЕОЛОГИЯ С възникването на земеделското движение в края на XIX в., селяните на­ мират свой политически представител, който да формулира и защитава техните интереси и искания. Идеята за земеделско съюзяване възникнала спонтанно около два центъра - Юрдан Пекарев в района на Варна и Цанко Бакалов Церковски в село Мусина, Търновско - и била пропагандирана от селски учители, агрономи, дребни чиновници. Борбата против връщането на натуралния десятък от правителството на Васил Радославов послужила като катализатор на движението и Земеделският съюз бил основан по по­ вика на Цанко Церковски на 29-31 декември 1899 г. на конгрес в Плевен. След началните колебания, дали организацията да е чисто икономическа и професионална, или да води и политическа борба, тя се ориентирала окон­ чателното към политиката (на конгреса през 1901 г.), започнала да участва в избори и да изпраща свои представители в парламента, чиято дейност до 11 Киранов, Прокопи. Българското земеделско движение. Идеи, развитие и дело. С., 1927, 143-149, 155-165. И звестна идеализация на „българина“, особено на селяните, има у някои народопсихолози, напр. Петканов, Константин. Характерни черти на българина. - Фило­ софски преглед, 2, 1930, № 4, 352-367. 12 Геновски, М ихаил. Философската основа на земеделската идеология. С., Александър Стамболийски, 1945, особ. 4 -6 , 15-16, 27-28.

Гл а в а с е д м а . С е л с к и в ъ п р о с , з е м е д е л с к а и д е о л о г и я , а г р а р н а п о л и т и к а

255

войните не била особено убедителна.13 Интересно тук е да се отбележи, че движението тръгва „отдолу“, макар да не се създава от селяни, но все пак от хора, живеещи на село, в тясна „народническа“ връзка с проблемите на селяните. То съзнателно не допускало градски политици, адвокати и град­ ска интелигенция в своите редици и запазило този си характер и по-късно (във всеки случай до поемането на властта). Показателна е ролята на социалистите при създаването на селското движение и в неговите ранните години. Емблематична в това отношение е фигурата на Цанко Церковски, който бил социалдемократ, преди да стане земеделски деец, а и известно време след това. Именно чрез него социалис­ тите (Никола Габровски, Янко Сакъзов и др.) се опитали да въздействат върху селското движение и да му дадат насока на селска „професионална“ организация под тяхно идейно ръководство, но срещнали решителния от­ пор на дейци като Янко Забунов, Димитър Драгиев, Юрдан Пекарев и др. Самият Церковски от самото начало бранел самостоятелността на земе­ делското движение и еволюирал към идеята за политическа селска органи­ зация със собствени интереси и политика (различни от тези на пролетариа­ та), което го поставило в конфликт със социалистите; впоследствие той за­ станал твърдо сред земеделските водачи.14 Известният (десен) земеделски деец Марко Турлаков свидетелства за ентусиазма около сдружаването на земеделците в ранните години, което скоро превърнало Земеделския съюз в масова селска партия: Трябва човек да е живял в ония времена, да е бил съвременник, да е спо­ делял радости и скърби със сдружените земеделци, за да може да се пре­ несе напълно и разбере достигащата до религиозен мистицизъм идей­ ност на тогавашните сдружени земеделци. Самоотвержеността и беззаветното предаване на идеята на земеделско сдружаване тогава бяха без­ пределни. Идеята за сдружаването сякаш имаше магическа сила. От не­ 13 За началните години на земеделското движение вж. Киранов, Прокопи. Българското зе­ меделско движение...; Турлаков, Марко. История, принципи и тактика на Българския земедел­ ски народен съюз. Стара Загора, 1929; Генов, Паун. Янко Забунов. С., 1948; Пекарев, Юрдан. Моите политико-обществени спомени. С., 1929, особ. с. 120, 182, 4 7 0^-77. Пекарев доказва „приоритета“ си в действията за обединяване на селяните в своя район, но земеделското дви­ жение тръгва от другия център (Цанко Церковски в село Мусина организирал Плевенския конгрес, а Пекарев бива изместен от ръководството на съюза). 14Димов, Дим ит ър. Цанко Бакалов Церковски. С., Наука и изкуство, 1968, особ. 79-128. Книгата е интересна с комунистическата позиция на автора, която подчертава именно социа­ листическите възгледи на Цанко Церковски, конфликта му със социалистите (които се опит­ ват да си послужат с него за влияние над земеделците) и неговите идейни колебания, преди да се ориентира окончателно към самостоятелна земеделска политическа организация (опреде­ лена като „дребнобуржоазен опортюнизъм“).

256

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.

ЧАСТ ВТОРА. ОБЩЕСТВО

навиждащите се съседи, щом се просветяха от нея, сдружаването праве­ ше братя. От довчерашните неприятели то правеше задушевни прияте­ ли. От злосторниците и пакостниците - един на други взаимни защитни­ ци. Земеделското сдружаване носеше мир и братство в селата.15

Още първите земеделски водачи започнали да развиват възгледи, обос­ новаващи значението и ролята на селяните - своеобразна аграрна (селска) идеология, която се изграждала постепенно. Неин фундамент става т. нар. съсловна теория, създадена от Димитър Драгиев и получила пълен израз при Александър Стамболийски. Според нея политическите партии и борби са отживели времето си и отстъпват място на икономически борби, в които съсловни организации изразяват интересите на отделни „съсловия“, разби­ рани като поминъчни и професионални групи с общ икономически инте­ рес. Съсловия в този смисъл са земеделците, наемните работници, търгов­ ците, занаятчиите, индустриалците, бюрократите, офицерите и др. Наймногобройно и най-важно у нас е земеделското съсловие; оттук то следва да наложи своите интереси в държавата в хода на съсловни борби, като ос­ тави все пак място и на други поминъци и съсловия. Непроизводителните съсловия (като търговско, бюрократично, адвокатско) се смятат от автори­ те на съсловната теория за не особено важни и дори отчасти за излишни.16 Земеделските идеолози стигат до остро противопоставяне спрямо гра­ да, изразяващо една вкоренена (и за определен период оправдана) подо­ зрителност и ненавист на селяните към градските жители. Градът се раз­ глежда като паразитен по отношение на селото, седалище на чиновници с високи заплати, търговци-посредници, лихвари-грабители, хитри адвока­ ти, безполезни офицери и наконтени дами, всички те живеещи в лукс и бля­ сък за сметка на селската мизерия и немотия.17 Типичната пропаганда на земеделските водачи сред селяните имала силно демагогски облик, чийто прицел били особено заплатите и пенсиите на чиновниците, данъците и пр.; обратно, неволята на селяните била оплаквана с най-силни думи.18 В този дух на морално декласиране на града, вече по-късно А лександър Стамболийски сравнява София със „Содом и Гомора“.19 15 Турлаков, М арко. История, принципи и тактика..., с. 361. 16 Драгиев, Димитър. Где е спасението на българските земеделци? Пловдив, 1907, особ. 90-96; Стамболийски, Александър. Политически партии или съсловни..., особ. 81-109, 138— 139. Вж. и критиката на тези теории у: Влайков, Тодор. Земеделският съюз. С., 1914, особ. 17, 11-13. 17 Киранов, Прокопи. Българското земеделско движение..., 184-187. 18 Демагогията се подчертава в силно антиземеделската работа на Списаревски, Коста. Земеделското движение в България. Потекло и развитие. С., 1923, 12-15, 28 -3 0 , 38-39. 19 Стамболийски, Александър. Земеделско управление: първа година. С., 1921, с. 43.

Гл а в а с е д м а . С ел с к и в ъ п р о с , з е м е д е л с к а и д ео л о ги я, а гра рн а п о л и ти ка

257

Земеделският съюз застанал твърдо в подкрепа на дребните и средни­ те селски стопани, в което може да се види резонът за самото му същест­ вуване и неговият отговор на „земеделския въпрос“. Този отговор гласи: трудова поземлена собственост и кооперация. „Теорията“ за трудовата по­ землена собственост и трудово земеделско стопанство (чието авторство се приписва на Райко Даскалов)20 издига в норма и идеал за социална спра­ ведливост стопанисването на земята със собствен и на семейството труд, а това означава и ограничен размер на притежаваната земя и стопанство; обратно, отхвърлят се като несправедливи едрото („чокойско“) земеделие и използването на наемен труд. Трудовото земеделие заляга като принцип в програмата на БЗНС и съчетано с кооперацията, се смята за икономичес­ ки прогресивна форма. Нещо повече, този вид собственост и почиващият върху нея „индивидуалистичен имуществен и обществен строй“ се изтък­ ват като най-добър носител на политическа демокрация.21 С други думи базираща се на дребна поземлена собственост селска демокрация. Принци­ път на трудовото земеделие намира практически израз в аграрната рефор­ ма, а трудовият принцип изобщо - и в трудовата повинност, започнати при управлението на БЗНС, но продължени и след него. Друг въпрос е, че при незначителността на едрото земевладение у нас, реформата не можела да бъде особено радикална (в смисъл на преразпределение на земя) и че об­ хванала повече държавни и общински, а не частни земи. Но така или иначе, сдружените земеделци принципно не приемали съществуването на едри ка­ питалистически стопанства и решение на „селския въпрос“ чрез опразване на земята от селяните. За земеделското движение изобщо е характерно известно идеализира­ не на селянина и селския начин на живот като ценност. Така Стамболийски виждал в селянина своеобразна енциклопедия на практически знания и умения. Късният земеделски идеолог Михаил Геновски обосновава пред­ почитанието на „аграризма“ като идеологическо учение и обществено дви­ жение към дребното земеделие пред едрото, в термини на нравственост и социална справедливост: подобно стопанство е трудово, а не експлоататорско и капиталистическо; то отговаря на стремежа на земеделските маси 20 Даскалов, Райко. Б орба за земя. С., 1945 (първото издание от 1923 г.), особ. 9-10. Спо­ ред автора идеята за трудовата поземлена собственост се формирала у него докато бил в Централния затвор през 1916-1917 г., където я обсъждал със земеделските си другари, също със Стамболийски. По време на земеделското управление Райко Даскалов е земеделски ми­ нистър и действа за създаване на закона за трудова поземлена собственост. 21 Стамболийски, Александър. Принципите на Българския земеделски народен съюз. Във: Александър Стамболийски. Избрани произведения. С., БЗН С , 1979, 218-238, особ. 231-232, 235 (работата е от 1919 г.); Турлаков, Марко. История, принципи и тактика..., 157— 158, 160; Киранов, П рокопи. Българското земеделско движение..., 64-65, 135, 143.

258

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.

ЧАСТ ВТОРА,

общ ество

към справедливост и самозащита и всъщност на интересите на най-широки слоеве на обществото (което е селско и се предполага, че ще остане тако­ ва); дори обработването на земята при трудовото стопанство става с любов, за разлика от едрото земевладение.22 С други думи, дребното тру­ дово стопанство се утвърждава като етическа ценност, автентичен начин на живот. Кооперативната идея (кооперативизмът) среща най-ентусиазирани по­ читатели именно сред земеделските водачи и идеолози, може би понеже та­ ка добре съответства на идеала на дребно и средно земеделие. Кооперация­ та се разглежда като средство за укрепване на дребното и средното земе­ делие, премахване на някои негови недостатъци и постигане на икономи­ чески прогрес. В частност тя освобождава дребните земеделци от лихварска зависимост, като ги снабдява с кредит, освобождава ги и от посредни­ чеството на търговеца прекупвач, за да пласират произведенията си на по­ добри цени, става възможно и съвместно закупуване на машини и тяхната рационална употреба. В кооперацията се влага не само икономически, а и социален смисъл, и то надхвърлящ идеята за взаимопомощ и самопомощ. Вярва се, че тя ще спомогне за хармонизиране на личния интерес с общест­ вения и по този начин ще възпитава в демократизъм, обществена солидар­ ност, дисциплина и хуманност. При това подкрепата за кооперацията се свързва с ограничаване на частната търговия, частното банково дело и зас­ траховане и пр.23 Според някои свидетелства към края на управлението си Стамболийски замислял далече отиващи мерки против капитализма във формата на кооперации, национализиране и държавни монополи.24 Възникването и разпространението на кооперациите и резултатите от тяхната дейност са разгледани на друго място. Тук е достатъчно да се каже, че кооперацията у нас се създава с държавно насърчение - по държавен почин и с държавен кредит (на Българската земеделска банка), данъчни об­ лекчения и пр. Това започва много преди земеделската власт (и продължа­ ва след нея), но при земеделците насърчаването на кооперативното дело достигнало връх. БЗНС се опитал да контролира кооперациите и да ги пре­ върне в инструмент на своята стопанска и партийна политика. 22 Геновски, М ихаил. Общественост и култура. С., 1939, 149-151. 23 Стамболийски, Александър. Принципите..., 233-234; Турлаков, М арко. История, принципи и тактика..., 152-153, 160, 164-165; Киранов, П рокопи. Българското земеделско движ ение..., 63-64; Геновски, Михаил. Общественост и култура, с. 148. 24 Геновски, М ихаил. Александър Стамболийски - отблизо и отдалеко. С., БЗН С, 1982, 444-445. В частност става дума за реч на Александър Стамболийски на митинг в Хасково на 16 май 1923 г.; също негова статия във в. „Земеделско знаме“ от 23 юни 1920 г. Откъси от реч­ та в Хасково вж. у: Стамболийски, Александър. Избрани произведения. С., БЗН С , 1979, 413—415.

Гл а в а с е д м а . С е л с к и в ъ п р о с , з е м е д е л с к а и д ео л о ги я, а гра рн а п о л и ти к а

259

След отделни загатвания за бъдещо кооперативно общество (и изказва­ ния против капитализма) у Стамболийски и Райко Даскалов, тази визия на­ мира по-нататъшно развитие вече след падането на земеделците от власт у редица автори от земеделската левица (особено Димитър Грънчаров и Ми­ хаил Геновски). Кооперативното общество (или кооперативен „строй“, до­ ри „кооперативна държава“) тук се схваща като нова социално-икономи­ ческа система - нито капитализъм, нито социализъм, а нещо трето. То се чертае по различен, макар и не особено определен начин, в частност като „общество на труда“ и без експлоатация; кооперацията ще измести капита­ лизма от разни сфери, също в индустрията (като фабриките станат собст­ веност на кооперации на самите работници). Кооперативната форма не е толкова подходяща за банковото дело и кредита, които следва да се нацио­ нализират. По-малко се говори за сферата на размяната, но пазарностоковите отношения явно ще бъдат отслабени и изместени от други форми на размяна на стоки и услуги. Подобна „непазарна“ постановка на коопера­ тивния строй представлява на практика (макар това да се отрича от авто­ рите) един своеобразен „кооперативен социализъм“. Наред с нея се разви­ вал и друг „пазарен“ вариант (особено от Койчо Александров през втора­ та половина на 30-те години на XX в.). Този вариант предвиждал конкурен­ ция между кооперациите и много наподобява югославския „пазарен социа­ лизъм“ от 50-те години. При всички случаи кооперативизмът в начертанията на селските идеолози представляват опит за формулиране на „трети“ път и „среден“ (смесен) модел,на социално-икономическо развитие на изостанали страни, наподобяващ постановките за „некапиталистически път на развитие“ в редица развиващи се страни от 50-те години на XX в. Той отразява интересите на дребни стокопроизводители и се основава на компромис между капитализма и командно-бюрократичния модел на соци­ ализма (в СССР). Тези схващания (както посочва изследвачът им Любен Беров) са утопични и имат в свой пасив разни неясноти и противоречия, например: как ще се съчетае самоуправлението на кооперациите с центра­ лизация на икономиката; каква е ролята на стоково-паричните отношения при размяната между кооперативите и с държавата, въпроса с ценообразу­ ването, стимулите за труд и пр.25 Ето как късният идеолог на аграризма Михаил Геновски очертава (в проект от 1939 г.) по строен и завършен начин кооперативните социалноикономически строй и държава, силно наподобяващи държавния социали­ зъм. Кооперативната стопанска система и нейната държава ще имат за своя

25 Берое, Любен. Възгледи на левицата на БЗН С относно облика на бъдещето човешко о щество (1920-1939). - Исторически преглед, 46, 1990, № 3, 3-2 2 . Според Л. Б еров български­ те автори не са следвали съвременни чужди, в частност румънски, идеи за „третия път“ .

260

бъ лга рско то о бщ ес тв о .

Т. 2.

ча ст вто ра, о бщ ество

основа кооперативните колективни стопанства, а наред с тях ще има дър­ жавни стопанства (за предприятия с общонационално и отбранителностратегическо значение) и частнособственически индивидуални стопанства (също трудови, т. е. дребни). Кооперативният принцип е всеобхватен и про­ каран от долу до горе, на местно и централно ниво. Съществуват два вида кооперации - всестранни и специални. Всестранните се занимават с креди­ тиране, продоволствие, произвеждане, застраховане, културна просвета, политическа и други дейности, завеждани от съответните отдели. Те са из­ градени на местен принцип за всяко населено място, а в големите градове - за всеки квартал. Всестранните кооперации имат политически отдел, чи­ ито представители влизат в общинския съвет (който не е изборен и освен тях включва още само представители на специалните кооперации и съсловно-професионалните организации). Специалните кооперации са само производствени, специално за по-големите стопанства - индустриални предприятия, съобщения, както и земеделски производителни кооперации, които ще обединяват земята там, където е по-ефективно (за житни култури, но не за овощни градини и лозя). Независимо колко дяла има човек в даде­ на кооперация, той има право на един глас като израз на демократичност. Всички всестранни и специални кооперации в една административна единица образуват районен кооперативен съюз, а в границите на държава­ та членуват в обща кооперативна централа (с аналогични на всестранната кооперация отдели плюс административен и външнотърговски). Кредит­ ният отдел на централата концентрира всички национални капитали; извън него остава само Народната банка, служеща за каса на държавата, за банк­ нотни емисии и международни кредитни връзки. В тази система няма мяс­ то за частни банки, частни застрахователни дружества и частна вътрешна и външна търговия, а само за кооперативни дейности. Всеки човек в коопе­ ративната държава е кооперативен член, включително индивидуалните частни собственици (дребни трудови земеделци и занаятчии), членуващи задължително във всестранни кооперации, които ги кредитират, снабдяват и пласират произведенията им, докато те евентуално не решат да прелеят собствеността си в тях. Що се отнася до държавните стопанства, ангажи­ раните в тях работници ще участват в управлението им и ще получават процент от чистия им доход, с което кооперативният принцип намира при­ ложение и тук.26 Както се вижда, в тази схема утопичната кооперативна ви­ зия е също толкова всеобхватна и тотална, колкото държавносоциалистическата, с която на практика съвпада в решаващите пунктове. Характерно е тоталното (и задължително) включване на индивидите в централизирана­ 26 Геновски, Михаил. Общественост и култура, 148-149, 193-216.

Гл а в а с е д м а . С ел с к и в ъ п р о с , з е м е д е л с к а и д ео л о ги я , а г р а р н а п о л и т и к а

261

та кооперативна система, която съчетава стопански и политически, факти­ чески изцяло одържавени функции. Основен момент в земеделската идеология е наблягането върху „наро­ довластието“, задълбочавано в частност чрез референдуми, трудова соб­ ственост, народно правосъдие, изборен принцип и пр. Настояването за пълно и неограничено народовластие не е просто израз на „демократи­ зъм“, а има връзка с факта, че в една селска страна то всъщност означава власт на селяните (които именно са „народът“) и следователно упълномо­ щаване на представляващата ги земеделска организация. Стамболийски е разбирал ясно тази връзка; не му е била чужда и ленинската „диалектика“ между народовластие и диктатура (в този случай селска), т.е. разбирането на народовластието като диктатура на мнозинството (в случая - селско) над малцинството.27 В тази своеобразна „непосредствена демокрация“ на заден план остават конституционализмът, строгото съблюдаване на закон­ ността и зачитането на малцинството, административните правила, компе­ тенции и инстанции. Що се отнася до практиката на земеделското „народо­ властие“, отстраненият от Стамболийски земеделски (десен) деец Марко Турлаков казва горчиви неща по този повод: своеволие от името на „народната воля“, разгръщане на демагогия и показна достъпност и грижа за народа, партизански назначения по настояване „отдолу“, смесване на влас­ ти и функции на управлението и пр. Да цитираме: Естествено, че по този начин вместо да се издигат и оздравяват наро­ довластието и парламентаризма, те се дискредитираха, окарикатуряваха. Най-първо смесваха се и се объркваха властите - функциите; власт­ та се обръщаше в странноприемница, в която безразборно и свободно всеки може да влезе или излезе, стига да иска. Правата и отговорност­ та на управника, на министъра, на органите на властта стават номи­ нални, само на форма; те стават кукли в ръцете на безотговорни и хит­ ри тепегьози, които под булото на народовластието всичко им налагат. Или пък стига се до обратното положение на народовластието: онзи, който поощрява инстинктите към подобни искания и порядки, издигнат благодарение на някои свои заслуги пред организацията и свободен от искания, отправени спрямо него, спрямо ведомството, което заема, сга-

27 Демократичните (народовластнически) принципи на БЗН С са изложени от Стамболи ски, Александър. Принципите..., особ. с. 218, 221-222. Прокламират се пълно народовластническо конституционно парламентарно управление и стремеж към изменение на конституцията (по парламентарен път) за разширяване на народовластието (чрез общинска автономия, изборност на всички важни длъжностни лица, пропорционална избирателна система). Разбирането на народовластието като диктатура е озадачавало добре познавалия Стамболийски негов сим­ патизант Михаил Геновски. Вж. Геновски, Михаил. Александър С тамболийски..., 136-137, 142-145. Вж. и: Турлаков, Марко. История, принципи и тактика..., 144-148.

262

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. T. 2.

ЧАСТ ВТОРА. ОБЩЕСТВО

ва всесилен, печели още по-голяма популярност и като поощрява, като угажда, от една страна, от друга постепенно изтръгва от ръцете на послабите около себе си най-ценното - техните права, тяхната независи­ мост, и се превръща в диктатор и заповедник.28

Може да се разсъждава в каква степен наличието на самостоятелно и силно селско движение у нас е придало политическа тежест на селяните, чиито дребнособственически интереси впрочем трябвало да се вземат под внимание от правителствата и на буржоазните партии. Във всеки случай тъкмо БЗНС спомага в най-голяма степен за политизирането и политиче­ ското школуване на селяните и въвличането им в политическия живот. Зна­ чението на политическото представителство изпъква при съпоставка със съседни страни, в които селяните били представлявани от други партии, като Радикалната в Сърбия или псевдоселската Селска партия в Румъния (където селяните били особено зависими и подложени на експлоатация). Освен земеделското партийно представителство, роля за съобразяването със селяните в българския случай явно играела егалитарната социална структура изобщо, обусловила по-„демократично“ управление и щадене на селяните. Така или иначе, в общество като българското (и сръбското) с ви­ сока степен на равенство и определена независимост на селските собстве­ ници, правителствата трудно биха могли да водят драстично антиселска политика на развитие.29

ПРОБЛЕМИ НА ДРЕБНОТО ЗЕМЕДЕЛИЕ И СЕЛСКАТА ИКОНОМИКА С прираста на населението и изчерпването на свободната земя у нас през 30-те години на XX в., остро се поставя проблемът за „земеделска пренаселеност“ (третиран подробно другаде). „Земеделската пренаселеност“, т. е. оставането на излишна работна ръка (около една трета), върху земята сни­ жавала ефективността на земеделието и жизнения стандарт на селото, за­ плашвайки в перспектива с малтусиански последици на недохранване и де­ градация. При това положение всички мерки за спасяване на положението 28 Турлаков, М арко. История, принципи и тактика..., 194-196, 200-202, 205, цит. на с. 201. Марко Турлаков е бил министър в кабинета на Стамболийски. Той е изключен от каби­ нета като твърде „десен“, обявил се заедно с група дейци против антибуржоазната политика на БЗН С. 29 „Динамична политика“ на развитието по думите на: Warriner, Doreen. Economics o f Peasant Farming. London, New York, Toronto, Oxford University Press, 1939, p. 42.

Гл а в а с е д м а . С е л с к и в ъ п р о с , з е м е д е л с к а и д ео л о ги я , а г р а р н а п о л и т и к а

263

земеделски кредит, кооперативи, данъчни облекчения и пр. - се оказват па­ лиативни. Както посочва един известен чужд специалист по аграрните проб­ леми по повод достигнатото високо ниво на земеделска свръхнаселеност в много източноевропейски страни между войните: „Аграрните страни тряб­ ва или да се индустриализират, или тяхното население да емигрира.“30 Ситуацията на дребните земеделски стопанства у нас се илюстрира от редица репрезентативни изследвания от 30-те години, показващи сравни­ телно ниска доходност (те са разгледани в съответния раздел). Обобщена картина на материалното състояние на селското домакинство и как се раз­ пределяли доходите за покриване на разни нужди дава изследването на Христина Мочева.31 Извършената в хода на една година (от 1 март 1935 до 28 февруари 1936 г.) анкета обхванала 199 села от всички области на страната; анкетирани били 939 домакинства с 5730 членове (средна голе­ мина на домакинство - 6,1 членове). Особено интересни са данните за раз­ ходите на селското домакинство: 68,43% от всички разходи отивали за храна, следвал разходът за облекло - 9,93%, и обувки - 4,35%, отопление - 4,32%. За културни нужди оставали едва 3,02%, за лични нужди - 3,69%, за лекуване - 2,42%. За поддържане на жилищните постройки се отделяли едва 0,25%. Задоволяването на домакинските нужди ставало главно от про­ дукти от собственото стопанство - в частност повечето хранителни про­ дукти, част от материалите за облеклото и обувките, повечето от горивни­ те материали - общо 70% от общия разход на домакинството; само 30% от разходите на домакинството отивали за покупки от пазара. Средният годи­ шен разход бил 24 093 лева, от който 16 793 лева разход в натура и само 7300 лева (около една трета) в пари. Както изтъква в заключение авторка­ та, ограничават се тъкмо онези нужди, които дават възможност да се води по-сносен човешки живот - духовните нужди, лекуването и хигиената. Жалка била и обстановката, в която живеели домакинствата. Средното 6членно домакинство живеело в 2 стаи; в много от тях спалнята се използ­ вала едновременно като място за готвене; само 44% от домакинствата има­ ли отделни кухни, и то повечето без мивки и канал за нечистотиите. Членовете на 11% от домакинствата спели на земята. Никое от проучвани­ те домакинства нямало чешма дори в двора; в 17% от домакинствата лип­ свали клозети. 30 Ibidem, р. 198. 31 Мочева, Христина. Селското земеделско домакинство в България през 1935-1936 (Бюджет, обстановка и разход на труд). C., 1938, особ. с. 13, 15, 91, 93; Х раната на българ­ ския селянин. C., 1946. Аналогично изследване на Моллов, Янаки. Принос към проучване па­ ричните приходи и разходи в бюджета на някои земеделски стопанства в България. C., 1927, особ. 102-105.

264

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.

ЧАСТ

втора, о бщ ество

Жизнеспособността на най-дребните стопанства била постоянно под въпрос, а нещата се влошавали особено много при лоши реколти, кризи и спадане на цените (като при депресията след 1929 г.). Тогава селското задлъжняване нараснало и само социални мерки от страна на държавата (оп­ рощаване и разсрочване на задълженията, несъбиране на данъци и пр.) мо­ жели да спасят стопанствата, разбира се, на съответната цена. Твърде дребните стопанства изобщо имали не пазарен, а предимно натурален и консумативен характер. Във връзка с новите проблеми твърде показател­ но една късна формулировка на „селско-земеделската проблема“ извежда на преден план улесняването на селския труд и подобряването условията на живот на село.32 На практика земеделският въпрос се превръща в пре­ одоляване на изостаналостта на селото. Изобщо предимствата на дребното трудово земеделие и достойнствата на селския начин на живот се оказвали все по-проблематични. Наистина, дребното земевладение запазило доминацията си по един или друг начин, но то започнало да действа все повече като пречка за рационалното стопа­ нисване и за земеделския прогрес. Това мнение е широко споделяно от българските аграрни икономисти. В крайна сметка се стига до положение, при което икономическите минуси, свързани с продуктивността, надделя­ ват над социалноетическите плюсове (на запазването на селяните като се­ ляни) и земеделският социалноетически идеал се подкопава от стопанскотехническата нерационалност. В теориите на развитието (тогавашни и по-късни) „селският (земедел­ ски) въпрос“ фигурира с оглед най-вече на икономическите рационалност и прогрес. Те подчертават необходимостта да се намали селското населе­ ние, за да се освободи земята за по-модерно и рационално земеделие, и ед­ новременно с това да се развият градското стопанство и индустрията. При това на града се приписва ролята на динамизиращ фактор, който трябва да привлече свободната селска работна ръка за своите индустрии и чрез кон­ сумативните си нужди да увлече селото в стопански обмен и да комерсиализира земеделието. На свой ред това трябва да повдигне покупателната способност на селото, което да стане пазар за индустриални произведения и така да спомогне за развитието на индустрията. Теорията обаче не рабо­ тела по предполагаемия начин в условията на изостаналост и недостатъчен пазарен обмен между града и селото у нас и другаде в Източна Европа. Нито градът бил достатъчно силен притегателен фактор, нито селото от­ блъсквало незаетото си население, което оставало на земята, създавайки с естественото демографско нарастване проблема за „земеделска пренаселеност“ и излишна работна ръка. 32Геновски, М ихаил. Философската основа..., 21-28.

Гл а в а с е д м а . С е л с к и в ъ п р о с , з е м е д е л с к а и д ео л о ги я , а г р а р н а п о л и т и к а

265

По-общият въпрос дори не е дали дребното земеделие дава простор за прогрес, дали може да използва нови технически методи (дори да допус­ нем, че може), а по-радикално - откъде се очаква по-решителен икономи­ чески растеж и дали селското общество с неговите ценности може да бъде поддържано. Авторитетно даваният между войните отговор гласи, че това е много трудно и дори невъзможно.33 Както се изразява един известен то­ гавашен английски специалист по Източна Европа: „... бруталната истина е, че селските държави могат да станат благоденстващи и здрави само ко­ гато престанат да бъдат селски държави“.34 Подобни мнения все пак не трябва да се приемат като абсолютни, а със съзнание за техния контекст, когато повечето източноевропейски аграрни икономики стигат до „задъне­ на улица“. Други условия биха могли да актуализират дребните и средните частни ферми на модерни и интензивни начала. Обратно, едрото земеделие само по себе си не е гаранция за прогрес, който зависи от начина на стопанисване. В случай, че не почива на модер­ но рационално стопанисване, а се състои в даване на земя на дребни арен­ датори на изполица (срещу част от реколтата), както било в Румъния, то дори по-малко можело да доведе до прогрес, а било далече по-тежко за селяните. По-нататък сравнението между балканските аграрни икономики показва, че от двете дребноселски икономики - българската и сръбската, българската била по-динамична и постигнала повече чрез по-развитите си кредит и коопериране и по-голямата гъвкавост на селяните. Като цяло и двата типа стопанска уредба обаче не се оказали в състояние да дадат ре­ шителен тласък за развитие, за което били необходими и други условия и особено - повече време.35

ПОЛИТИКА КЪМ СЕЛОТО И АГРАРНИ РЕФОРМИ Българската държава водела определена аграрна политика, т. е. ориентира­ на към селяните и селското стопанство. Тази политика се състои от различ­ ни мерки - законодателни, кредитни, данъчни, ценови и пр. Ще ги разгледа­ ме, като започнем с аграрните реформи, целящи снабдяване със земя, на 33 Warriner, Doreen. The Economics o f Peasant..., p. 42. 34 Seton-Watson, H ugh. Eastern Europe Between the W ars..., p. 260. 35 Warriner, Doreen. General Introduction: Contrasts and Comparisons. - In: Contrasts in Emerging Societies. Doreen W arriner (ed.). Bloomington, Indiana University Press, 1965, 1-25. Уоринър дава сравнително благоприятна оценка на българското земеделие в сравнение с много източноевропейски страни. Вж. в този смисъл и Warriner, Doreen. The Economics o f P easant..., p. 2 4 ,4 1 , 120-123.

266

б ъ л г а р с к о т о о б щ е с т в о , т. 2 .

ча ст вто ра , о бщ ество

които традиционно (макар и не съвсем обосновано) се придава най-голямо значение. Те са няколко. Самото Освобождение изиграва, както е влязло в историографията, ро­ лята на своеобразен „аграрен преврат“. Турските чифлици, разположени най-вече в Южна България, били разтурени и голямо количество изоставе­ ни турски земи били заети (или изкупени) от българи. Временното руско управление се справило с проблема за собствеността, като най-напред раз­ решило на българите да засеят изоставените от турците земи, а впослед­ ствие започнало да оформя и по съдебен ред правото на собственост в пол­ за на българите. В отсъствие на стопанина, делата се решавали лесно в полза на завзелите турската собственост, а имало и случаи на принуда. Били приети и няколко закона: законът за татарските, черкезките и други земи от 23 декември 1880 г. и законът за господарските и чифлишките земи от 5 февруари 1885 г., които узаконявали извършения „аграрен преврат“, т. е. преминаването на земите на турските едри земевладелци (и напуснали­ те страната мюсюлмани) в ръцете на български селяни. Земите се оценява­ ли от специална комисия и получилите земя трябвало да я изплатят на пра­ вителството за 10 години при 6% лихва. Обаче на практика населението не заплатило почти нищо, а окончателното ликвидиране на сметките се извър­ шило след войните, при крайно обезценен български лев. Специално в Източна Румелия, след изтеглянето на руските войски в средата на 1879 г., съобразяващото се с международния контрол правителство ограничило от­ немането на собствеността от турците и наложило връщане на част от от­ нетите земи. Но пък били взети разни мерки, за да се принудят турските зе­ мевладелци да продадат земите си, като забраната под хигиенен претекст за сеене на ориз в Пловдивско и Пазарджишко и особено въвеждането през 1882 г. на кадастрален поземлен данък, облагащ земята, независимо дали се обработва или не, което предизвикало масово разпродаване на турски земи и изселване на турски земевладелци.36 Общото количество на преминалите в български ръце „турски земи“ до края на XIX в. (особено интензивно до средата на 80-те години) се изчислява на 4 до 7 млн. декара.37 36 Вж. Андреев, М ихаил. История на българската буржоазна държава и право (от Осво­ бождението от османско иго 1878 г. до Великата октомврийска социалистическа революция). C., Наука и изкуство, 1980, 66-74. Главно с оглед на политиката на консервативните и либе­ ралните правителства по този въпрос вж. Тодоров, Горан. Уреждането на аграрния и бежан­ ския въпрос в Княжество България в първите години след Освобождението (1879—1881). Исторически преглед, 17, 1961, № 1, 25-52; Политиката на българските буржоазни правител­ ства по аграрния и бежанския въпрос след държавния преврат от 1881 г. (1881-1886). - Исто­ рически преглед, 17, 1961, № 2, 3-32. За „аграрния преврат“ сред Освобождението, обхванал главно Ю жна България, където имало повече турски чифлици, вж. и: Икономика на България до социалистическата революция. Ред. Жак Натан. C., Наука и изкуство, 1969, 262-286. 37 Икономиката на България до социалистическата..., с. 286.

Гл а в а с е д м а . С елски в ъ п ро с , з ем ед ел с к а и д ео ло ги я, а грарн а п о ли ти ка

267

Все във връзка е решаване на аграрния проблем могат да се споменат: законът за определяне на държавните земи и пасища-совати от 5 февруари 1885 г., който улеснявал прехода на земи от държавата към общини и част­ ни стопани, както и (в подобен смисъл) законът за запазване, измерване и използване на селските и градските мери от 25 февруари 1910 г. Наистина, селяните предпочитали мълчаливо да разграбват държавните земи и об­ щински мери, вместо да се обръщат към комисии за разрешение. Това би­ ло друга форма на „аграрното движение“, на което властите били безсил­ ни да противостоят.38 Резултатите от често стихийния „аграрен преврат“ (освен смяната на собствеността) били по-нататъшно раздробяване на земята и превръщане на страната в страна на дребни собственици. Много от закупилите земя на­ трупали дългове и попаднали в ръцете на лихвари. При липсата на земе­ делски кредит, лихварството взело огромни размери и прераснало в безсъ­ вестно грабителство.39 До края на века то било истински бич за българско­ то село (и за занаятчиите) и довело до разоряване на много стопанства, разпродадени в крайна сметка пак на дребни собственици. Законите про­ тив лихварството се оказали практически безсилни и само създаването на евтин и достъпен кредит с учредяването на Българската земеделска банка ограничило неговите размери. По време на своето управление БЗНС започнал целенасочена аграрна (поземлена) реформа със закона за увеличение размера на държавните зе­ ми от 16 август 1920 г. и закона за трудовата поземлена собственост от 12 май 1921 г.40 Законът от 1920 г. (включен почти без изменение в закона от 1921 г.) посягал върху частната собственост, като отчуждавал частната об­ 38 Този процес продължава и по-късно. Вж. Саранов, Иван. Новият закон за мерите. Списание на Българското икономическо дружество, 16, 1912, № 2 -3 , 99-104, особ. 103-104. 39 За лихварството и зеленичарството (продаване на реколтата „на зелено“) има значител­ на литература: Стоянов, Захари. Земледелческият ни кредит и земледелческите каси .. Х рис­ тов, Стоян. Лихварството в Берковска околия. - Списание на Българското икономическо дружество, 4, 1900, № 1, 47 -5 6 ; Константинов, Н. Лихварството. - Списание на Българското икономическо дружество, 14, 1910, № 3 -4 , 161-182, особ. 171-174; Иречек, Константин, М ихаил Сарафов. Рапорт от комисията, изпратена в Кюстендилския окръг да изучи положе­ нието на безземлените селяни. C., 1880. 40 Най-доброто и цялостно описание на аграрната реформа у нас е на (завеждащия дър­ жавните имоти) Ганев, Иван. Аграрната реформа в чужбина и у нас. C., 1946, особ. 74-140. За отделни етапи на аграрната реформа вж. Долински, Наум. Аграрна политика. Варна, 1933, 296-309; Саранов, Иван. Трудовата поземлена реформа. - Списание на Българското иконо­ мическо дружество, 22, 1923-1924, № 10, 530-539. От историците за поземлената реформа на БЗН С вж. Велев, Александър. Аграрная реформа правительства Земледельческого союза. Във: Actes du prem ier congres international des etudes balkaniques et sud-est européennes, 5, 1970, 115-125; Реформаторската дейност на земеделското правителство. - Във: Известия на Висшата партийна школа при БКП, 10, 1961, 99-133.

268

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. T. 2.

ча ст вто ра , о бщ ество

работваема земя над 300 дка (и частните гори и пасищата над 200 дка в по­ лето и над 500 дка в планините). Предимно на това се дължал шумният протест на буржоазните среди против него. Отчуждената земя се възмез­ дявала частично в намаляваща с размера на отчуждението прогресия. Оп­ ределя се максимум „трудова“ поземлена собственост - 300 дка за семей­ ство, което само обработва земята (и до 100 дка, ако не обработва само зе­ мята). Главната социална цел на тези закони, както се вижда по названията им, била да се предаде земята в ръцете на хора, които я обработват със собствен труд (на стопанина и неговото семейство), т.е. на селячеството, което живее от собствения си труд. Всъщност поземлената реформа имала доста умерен характер - както що се отнася до количеството на отчуждената частна земя, така и по начи­ на на възмездяване (със заплащане, намаляващо в определена прогресия). Това се дължи на факта, че в България (за разлика от Румъния) почти не съществувало едро земевладение. Така земята за преразпределение била относително малко и идвала най-вече от държавни и общински земи. Вме­ сто очакваните 2 300 000 дка, в учредения държавен фонд за оземляване до свалянето на земеделското правителство постъпили едва 810 дка; от тях около 490 000 дка - от едри частни земевладелци. От подадените молби на безземлени селяни били удовлетворени до падането на земеделците 17 127, от молбите на малоземлени селяни - 54 471, от тези на земеделски работ­ ници - 4407; отделно от това 18 000 селски семейства били настанени на държавни земи по пряк административен начин.41 Впоследствие почти всички тези оземлявания били анулирани като неузаконени формално. След падането на земеделците реформата била продължена от прави­ телството на Сговора със закона за трудовите земеделски стопанства от 1 август 1924 г. (който създавал и нова Дирекция за трудовите земеделски стопанства). Той не отхвърлил възприетия като максимален размер за сто­ панство от 300 дка, но създал „вратички“: така за образцово стопанисвани земи се допускали 1500 дка на семейство; за семейства с повече от 4 чле­ нове - по още 50 дка на човек над законните 300 дка, и пр. Според този за­ кон оземляването не можело да надвиши 50 дка, а оземлените лица плаща­ ли земята на фонда по цените, на които била купена, като плащали само 41 Данните са от Александър Велев. Също: Bell, John. Peasants in Power. Alexander Stamboliiski and the Bulgarian Agrarian National Union, 1899-1923. Princeton, Princeton University Press, 1977, 164-167. Малко по-ниски, но сходни са данните на шефа на държавните имоти Иван Ганев, а именно: причислени към държавния поземлен фонд по време на управлението на БЗН С около 690 000 дка (от които около 353 000 дка - от частни лица); раздадени до прев­ рата земи на около 18 000 души, други 3740 одворени, но оземляването не било оформено формално и се смятало, че земите са под наем (само около 300 души били оземлени формално, като платили земята в брой). Вж. Ганев, Иван. Аграрната реформа, 75-81.

Гл а в а с е д м а . С ел с к и в ъ п р о с , з е м е д е л с к а и д ео л о ги я, а гра рн а п о л и ти к а

269

10% в началото, а остатъка изплащали за 20 години (като междувременно не можели да продават или ипотекират земята). Били върнати на бивши собственици (частни лица) над 230 000 дка, а впоследствие - и манастир­ ските земи. По този закон към поземления фонд към земите, останали от приложе­ нието на стария закон (около 420 000 дка), били причислени голямо коли­ чество шавно държавни и общински земи. Държавният поземлен фонд на разположение на Главната дирекция на трудовата земеделска собственост за провеждане на аграрната реформа възлизал през 1927 г. на над 3 млн. дка. От тази земя за настаняване на бежанците от Македония и Източна Тракия били предадени 1 320 000 дка. До края на 1942 г. по разните закони към държавния поземлен фонд били причислени общо над 3 780 000 дка. Важно е да се види и как вървяло оземляването и неговите реални ре­ зултати. Превратът от 1923 г. спрял оформянето в собственост на раздаде­ ните от БЗНС земи и почти всички оземлявания и одворявания били ану­ лирани със закона от 1 август 1924 г. Оземляването по закона за трудови­ те земеделски стопанства от 1924 г. на практика започнало през 1927 г., ка­ то най-напред били оземлени 60 105 малоземлени и безземлени семейства със средно по 15,5 дка на семейство; след известно прекъсване оземлява­ нето се подновило през 1935 г. и през периода 1935-1940 г. били оземле­ ни 40 643 семейства със средно по 11 дка на семейство. След присъединя­ ването на Южна Добруджа през 1941 г. до края на 1943 г. там били озем­ лени 19 050 семейства със средно по 29 дка на семейство; в Македония за същия период били оземлени 15 303 семейства; в старите предели пак то­ гава били оземлени 34 572 семейства, или общо 68 925 семейства само за периода 1941-1943 г. По режима на разните закони били оземлени общо 184 473 семейства с над 3 500 000 дка земя, средно по 19 дка на семейство (в тава число 30 102 бежански семейства).42 Аграрната реформа била критикувана по редица пунктове: че ускорява раздробяването на земевладението, от което без друго страдало българско­ то селско стопанство; че ще ориентира към житно производство много дребни стопанства поради намаляване на предлагането на жито с изчезване на едрите стопанства; това на свой ред ще усили ориентацията към сеене на жито на дребните стопанства, вместо да спомогне за тяхната интензи­ фикация чрез концентриране върху трудово интензивни култури; най-сет­ не, аграрната реформа у нас не се налагала властно в резултат на социална или национална борба, както другаде в Източна Европа след Първата све­ товна война, така че икономическата целесъобразност можела да бъде на преден план. Друга критика е, че с оземляването не се постигало създаване 42 Всички сведения у: Ганев, Иван. Аграрната реф орм а..., 74-81.

270

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.

ча ст вто ра, о бщ ество

на жизнеспособни земеделски стопанства (каквато била първоначалната цел) и то ставало просто средство за борба с глада за земя и безработицата в селското стопанство.43 Аграрната реформа у нас (както и другаде на Балканите и в Източна Европа) изобщо имала повече социалнополитически, отколкото икономи­ чески смисъл и не довела до подобрение и рационализиране на селското стопанство. Смисълът й е в това, че снабдила със земя обезземлени или малоземлени селяни и особено бежанците от Македония и Източна Тракия след Първата световна война. Интересно е да се отбележи, че макар позем­ лената реформа да се свързва най-често (също от историографията) със зе­ меделското правителство, тя на практика била проведена от правителства­ та след него. Освен аграрните реформи, към селото били ориентирани и ред други социалнополитически мерки. Предходници на държавната политика са ня­ кои форми на общинска самопомощ (за бедствени ситуации), като урежда­ нето на селски хамбари 44 През 1883 г. бил приет закон против умишлените палежи в селата (форми на саморазправа), който предвиждал ефикасни мерки. През 1895 г. бил вотиран първият закон за застраховките на земе­ делските произведения против градушка. Според него застраховката е за­ дължителна и застрахователната премия е в размер на 5% от поземления данък, а обезщетението е пропорционално на внесената сума; не се обез­ щетяват щети в размер по-малък от 20% на загубите. Този закон с много­ то си слабости (например недостатъчно покриване на щетите) обаче не бил особено популярен сред селяните и бил премахнат в 1903 г. Когато през 1910 г. се основава Българската централна кооперативна банка, към нея се създава специален отдел „Застраховка на земеделските произведения про­ тив градушка и на едрия рогат добитък против смърт и нещастен случай“. Според него застраховката не е задължителна, а е на принципа на свободно коопериране, а премиите варират според земеделската култура и мястото; застраховката на едрия рогат добитък е на сходни принципи.45 От факул43 Долински, Наум. Аграрна политика..., 296-297, 308-309; Ганев, Иван. Аграрната ре­ ф орм а..., 81-82. 44 Дичев, П етко. Селските хамбари и изхранването на селското население в неплодород­ ии години. - Списание на Българското икономическо дружество, 6, 1902, № 2, 117-128. 45 Мишайков, Димитър. Няколко думи по въпроса за застраховката от градобитие у нас. - Списание на Българското икономическо дружество, 14, 1910, № 7 -8 , 5 16-551, особ. 518525; Козарев, П. Резултати от едногодишното приложение на новия закон за застраховане на земеделските произведения от градушка. - Списание на Българското икономическо дружест­ во, 16, 1912, № 2 -3 , 115-132; Стоянов, Н. Застраховката на земеделските произведения от градушка. - Списание на Българското икономическо дружество, 15,1911, № 4 , 2 5 8 -2 6 8 ; Кон­ стантинов, Н. Застраховане на земеделските произведения. '- Списание на Българското ико­ номическо дружество, 16, 1912, № 8-10, 609-621.

Гл а в а с е д м а . С ел с ки в ъ п ро с , з ем ед ел с к а и д ео ло ги я, а гра рн а п о ли ти ка

271

тативната (незадължителната) застраховка обаче се възползвали ограни­ чен брой селски стопани, както се вижда от следните цифри за 1934 г.: зас­ траховани срещу градушка - 99 600 стопани с 22 млн. лева внесени пре­ мии. В същото време средните годишни загуби от градушка се изчисляват на 500 млн. лева. Също през 1934 г. само 105 000 от общо 3 млн. глави едър рогат добитък били застраховани.46 Друг тип мерки защитавали земеделските стопани от секвестър за дъл­ гове, като запазвали неотчуждаем минимум имот. В закона за гражданско­ то съдопроизводство (т.е. в процесуалното право) съвсем отрано била възприета институцията за защита на нередовни длъжници срещу преслед­ вания от кредитори. Някои постановления засягали изрично длъжника селски стопанин. Не можели да бъдат отчуждени (не подлежали на секве­ стиране) къщата на длъжника, нива до 10 дка и лозе до 2 дка; също два коня (или два вола, или една крава, или 5 овце) и известно количество храни. Освобождаването от секвестър за дългове в духа на неотчуждаем ми­ нимум било разширено в закона за закрила на земеделеца-стопанин от 19 април 1932 г., а именно: земя до 50 дка по избор на стопанина; чифт рабо­ тен добитък, една дойна крава или биволица; земеделски инвентар и семе за посев; храна до нова реколта за семейството и добитъка. Същият закон си поставял за главна цел да подпомогне задлъжнялото дребно и средно селско стопанство (в години на силно спадане на цените на земеделските произведения) чрез намаляване на общата сума на дълга и разсрочка при изплащането на намаления дълг. Длъжникът (визират се длъжници със зе­ мя до 250 дка и задължения до 200 000 лева) можел да поиска от мировия съдия сключване на земеделски конкордат, по силата на който имал право на разсрочка на задълженията за срок от 3 до 10 години и намаляването им до 50% (при съгласие на мнозинството кредитори). Също така стопанин, останал с по-малко от 50 дка земя, можел да поиска от Земеделската банка да изкупи отчуждените му недвижими имоти, след което банката му пре­ доставяла имота срещу договор за срочно изплащане. Критиците на този твърде щедър към земеделците закон разкриват възможни обратни ефекти: чувствителните щети, които се нанасят на отпускащи кредити на земедел­ ци частни лица, ще ги направят крайно сдържани; това ще направи креди­ та недостижим, а закриляните от секвестър селски стопани, за да си наба­ вят парични средства, ще трябва да прибегнат към доброволна продажба на оставените им земи (тя не била забранена от закона, а само принудител­ ният секвестър).47 46 Цитирано по: Logio, George. Bulgaria. Past and Present. M anchester, Sherratt and Hughes, 1936, p. 181. 47 Долински, Наум. Аграрна политика..., 271-276.

272

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.

ЧАСТ ВТОРА,

о бщ ество

Данъчната тежест, която отначало падала изключително върху селяни­ те, още от началото на XX в. се измествала все повече върху града, особе­ но чрез непреките данъци. Самото събиране на данъците от селото не би­ ло така строго и допускало „недобори“ (и не може да се сравни с грабителските набези на данъчните власти над селото в съседна Румъния). Ако раз­ казът „Андрешко“ на Елин Пелин буквално показва нещо, то е как държа­ вата в лицето на секретар-бирника била безсилна да си събере данъците от прилагащите всевъзможни хитрости селяни. В кризисни години и в част­ ност през 30-те години се практикувало и отлагане и частично опрощаване на данъци. В аграрната политика на държавата на кредитирането на земеделието се отдавало първостепенно значение. То се е извършвало шавно чрез об­ служващата земеделския кредит БЗБ, създадена през 1904 г. на базата на основаните още от Мидхат паша през 1862 г. общински земеделски каси (реформирани през 1894 г., когато се поставят под контрола на Министер­ ството на търговията и земеделието). Земеделската банка станала главният инструмент на земеделската политика на държавата. Тя пропагандирала по-модерно земеделие и по-съвършена техника, отделно от това се борела с успех против лихварството, като раздавала на нуждаещото се население дребен земеделски кредит. От 1903 г. насетне банката застанала начело на движението за създаване на кредитни кооперативи. Тя давала също така ипотекарен кредит, а след създаването през 1910 г. на Централна коопера­ тивна банка (която се заема с кооперативния кредит) се развива и като ипо­ течна институция за земеделската собственост; от 1920 г. кооперациите били отново върнати към нея. БЗБ финансирала и обществената застра­ ховка против градушка (1895—1901).48 Друг въпрос е дали и доколко земе­ делският кредит постигнал целта за рационализиране на земеделието, или бил просто консумиран от затруднени стопанства (на това се спирам при разглеждане на кооперациите). Най-сетне, трябва да се споменат и случаите на ценова намеса на дър­ жавата в полза на земеделците чрез създаване на монополни институции за изкупуване на зърнени храни и други култури (на цени, по-високи от меж­ дународните). Първият и неуспешен опит е житният консорциум на Стам­ болийски (по закона за търговията със зърнени храни и произведенията от тях, наричан също закон за консорциума, от 14 септември 1921 г.), отме­ нен поради намесата на международната комисия по репарациите. Чрез консорциума се целяло да се монополизира външната търговия със зърне­ ни храни по твърди и по-високи цени, с идеята да се спре ощетяването на

48 Кашев, С. Задачите и дейността на Българска земеделска банка. - Стопанска мисъл, 1 1929, № 2, 81-96; Попов, Кирил. Стопанска Б ългария..., 403-406.

Гл а в а с е д м а . С ел с к и в ъ п р о с , з е м е д е л с к а и д ео л о ги я , а гра рн а п о ли ти ка

273

производителите от едри търговци на жито - български и чужди; евенту­ алните загуби от дейността на консорциума оставали за сметка на държавната хазна. Консорциумът имал и политическа идея - фаворизирал разви­ тието на кооперацията в селското стопанство чрез участие на представите­ ли на земеделските централи.49 През 1930 г. (при правителството на Андрей Ляпчев) се създава нов зърнен монопол на държавата - Дирекция за закупуване и износ на зърне­ ни храни („Хранизнос“), каквито тогава имало в Германия и Франция. Агенцията била учредена като временно явление, предвид спадането на це­ ните на зърнените храни, като й се възлагало да изкупува зърнени храни и да ги продава на вътрешния пазар, отначало успоредно със свободна търговия, както и да ги изнася. Впоследствие дейността й става монополна, като обхваща и други земеделски произведения монополно или на сво­ бодни начала; тя била продължавана от година на година и се оформила в държавна институция с административна и бюджетна самостоятелност.50 Чрез този монопол тежестта на ниските земеделски цени фактически се прехвърляла върху консуматорите (поради увеличаване на цените на хля­ ба, тъй като монополът продавал зърното на мелниците по завишени цени). Но и така институцията не била особено успешна финансово и натрупала големи загуби (и непласирани храни), покрити от бюджета, т. е. за сметка на данъкоплатците (на това се спирам специално в главата за финансите). В заключение трябва да се изтъкне, че политиката на българската дър­ жава спрямо селото, макар да не постига набелязаните от самата нея цели на развитието, била в подкрепа на селяните в много по-голяма степен, от­ колкото се приема в историографията. Във всеки случай селяните били щадени, особено в сравнение със страни като Румъния или Русия.51 Много показателно в това отношение е сравнението със съседна Румъния, където 49 Специално за консорциума и преследваните е него идеи вж. Дермендж иев, Иван. Раз­ витие на държавния апарат в България по време на управлението на БЗН С. - Годишник на Со­ фийския университет. Юридически факултет, т. 55, 1964, № 2, 289-252, особ. 306-311. 50 Вж. разглеждането на организацията и дейността на „Х ранизнос“ у: Иванов, Горан. Формите на намеса в земеделското производство според новото законодателство на България, Германия и Франция. - Годишник на Висшето търговско училище Варна, т. 11, 1937-1938, 1 91, особ. 5-11. 51 Според една теза на известния икономист Александър Гершенкрон, слабостта на инду­ стриализацията у нас се дължала на нежеланието на политическата власт да притисне по-силно селяните. Вж. Gerschenkron, Alexander. Some Aspects o f Industrialization in Bulgaria, 18781939. - In: A lexander Gerschenktron. Economic Backwardness in Historical Perspective. Cam­ bridge, M assachusetts, The Belknap Press o f Harvard University Press, 1966, p. 226. Историкът на Б ЗН С Джон Бел възразява, че изборът всъщност бил не между индустрия и земеделие, а между индустриализация или милитаризация и агресивна външна политика. Вж. Bell, John. Peasants in P ow er..., 72-73.

274

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.

ЧАСТ

вто ра , о бщ ество

полукрепостната зависимост на селяните (и ограниченото избирателно право) позволявали на управляващите да водят много по-драстична поли­ тика за тяхна сметка, в стремежа си да нагодят реалностите към своите желания; впрочем и тук те се видели принудени да направят в крайна смет­ ка отстъпки пред селяните поради необходимостта от масова мобилизация в духа на популистката и патерналистка политика на България и Сърбия.52 Аграрната политика у нас била предимно социално насочена - към закреп­ ване на дребното и средното земевладение, а не била толкова политика за интензифициране и модернизация на селското стопанство или за насърча­ ване на селскостопанския износ. Вместо да действа изпреварващо, тя реа­ гирала по-скоро за спасяване на селяните в бедствени положения.

52 Мишкова, Диана. Приспособяване на свободата. Модерност - легитимност в Сърбия и Румъния през XIX век. С., Парадигма, 2001, 216-324.

ГЛАВА ОСМА рабо тн и чески въп ро с и си и ди калн о

Д В И Ж ЕН И Е

„Работническият въпрос“ е привилегирована тема не само в българската историография от социалистическо време, но и в по-ранния социалистиче­ ски и социалреформистки печат. Той е смятан за прототип на „социалния въпрос“ като такъв, и то въпреки относително малкия брой работници у нас през „епохата на капитализма“, съответстващ на слабо развита индуст­ рия. Непропорционално голямото внимание към работниците има ясно идеологическо обяснение, доколкото те легитимират претенциите на со­ циалистите да ги представляват политически, на времето и по-късно. Схва­ щането, че бъдещето принадлежи на индустрията и следователно работни­ ците ще нарастват по брой, изобщо било широко разпространено, обусла­ вяйки интереса към този социален въпрос. Не на последно място бил при­ мерът на по-напреднали страни, особено Германия.

работническата к л ас а в со ц и ал и сти ч еск о то учение Работниците застават най-напред в центъра на вниманието на социалистите, които виждат в тях почва за разпространение на социализма. Първите поле­ мики на Димитър Благоев засягат именно наличието (и бъдещето) на индуст­ рия и работническа класа у нас, като оправдание на социалистическото уче­ ние и движение. Това са полемики срещу автори (Б. Минцес, руския народ­ ник Прокопиев)1, които оборвали приложимостта на социалистическото уче­ ние в българските условия, като посочвали, че у нас няма фабричен пролета­ риат, нито се наблюдава пропадане на дребните производители (които дори се увеличават), още по-малко се извършва концентрация на земята и пролегаризиране на селяните. Обратно, Димитър Благоев се стремял да покаже, че България е встъпила на пътя на капиталистическо развитие със засилване на фабричната система и ускорено разоряване на занаятчиите, а има признаци и за концентрация на земята и пролетаризиране на селското население.2 1 Псевдоним на руския емигрант народник Дебогорий Мокриевич. 2 Благоев, Димитър. Социализмът и работническият въпрос в България. Пловдив, 1900, особ. 80-87, 113-119, 126-127, 134-135, 150-153, 180-184; Икономическото развитие на

276

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.

ЧАСТ ВТОРА. ОБЩЕСТВО

Вижда се как броят на работниците може да се превърне в залог за по­ добни спорове, доколкото в него се открива решаващото доказателство. Въпросът изглежда чисто фактологичен и лесен за установяване, но тъкмо тук поради централното му значение се развива най-голяма казуистика и жонглиране с данните на статистиката. Така, наред с незначителния брой същински фабрични работници (на практика в насърчаваната индустрия), съществуват наемни работници в земеделието, чираци, калфи в занаятите, а към тях, при добро желание, могат да се добавят и самите самостоятелни занаятчии и дори статистическата категория „помощници“ и работници при самостоятелните земеделски стопани (всъщност обхващаща членовете на техните семейства). Също така към работниците могат да се добавят членовете на техните семейства, което удвоява броя им. Оттук големите разминавания в цифрите при изчисленията на българското работничество в даден момент. Например Димитър Благоев изчислява работническата класа през 1900 г. на кръгло 276 000 души (и то без земеделските работни­ ци и занаятчийските чираци);3 през 1910 г. той изчислява работниците на кръгло 300 000 (168 000 в индустрия и занаяти, останалите в земеделието), към които прибавя т.нар. служещи при самостоятелните стопани, за да ги докара до 500 000 души.4 Широкият социалист и социалреформист Илия Янулов е дори по-щедър, като говори за кръгло 544 000 души работници (заедно с членовете на семействата им) през 1910 г. и като прибавя към тях „държавните и общински работници“ (и техните семейства), получава кръгло 800 000 души работническо население, почти 1/5 от тогавашното население, и 877 000 през 1920 г.5 Всички тези цифри се позовават на официалната статистика, подлагайки не особено сполучливо дефинираните ка­ тегории на разни прегрупирания (и сумиране). Нещо повече, самата категория работници може да се претълкува така, че да включва и „експлоатирани“ дребни общински и държавни служещи, особено учители, железничари и др. Тази типична операция се прави не са­ мо за да увеличи броя на работниците, а и за да усили „работническия“ компонент на социалистическата партия. Димитър Благоев бил прав, че у нас се намерила благоприятна почва за разпространение на социализма, Б ъ лгари я.. Принос към историята на социализма у нас, 434-454; Що е социализъм и има ли той почва у нас? Търново, 1891, особ. 78-80, 84-85. 3 Благоев, Димитър. Социализмът и работническият.., с. 152. 4 Благоев, Димитър. Положението на работническата класа в нашата индустрия. - Във: Димитър Благоев. Положението и борбите на работническата класа в България. C., Профиздат, 1980, 307-316, особ. с. 313 (най-напред в „Ново време“, год. XVI, № 7, април 1912). На­ истина, по-нататък той признава, че социалдемокрацията е организирала само 1,4% от тази цифра (или 2,3% от 300 000). 5 Янулов, И лия. Социално законодателство в България. C., 1938, 17-20.

Г л а в а о с м а . Ра б о т н и ч е с к и в ъ п р о с и с и н д и к а л н о д в и ж е н и е

277

само че не сред работниците (където би трябвало според учението), а сред дребните чиновници и служещи и особено сред пролетароидната интели­ генция (учители и пр.). В действителност фабричният пролетариат у нас бил малоброен и съв­ падал в най-добрия случай с работещите в насърчаваната индустрия (а до­ ри и тя била отчасти занаятчийска). Да напомним за сравнение цитирани по-рано цифри. Броят на работниците за периода от 1924 до 1939 г. вари­ рал между 151 600 (1935 г.) и 232 800 (1939 г.), а в проценти - между 4,8 и 6,7% от активно заетите в стопанството лица, като по-решително нараст­ ване се констатира от 1936 г. нататък. Едва през 1937 г. работниците над­ минали по брой т. нар. самостоятелни (занаятчии, предприемачи в дребна­ та индустрия, дребни търговци). Индустриалните работници били част от горната цифра, малко повече от половината - между 68 300 работници (през 1926 г.) и кръгло 126 600 (през 1939 г.), а останалите работели в за­ наятите, търговията и услугите (кредит, съобщения и др.). Работниците са­ мо в едрата индустрия пък били между 45 700 (1924 г.) и 93 100 (1938 г.), при нарастване главно през 1936-1939 г.6 Впрочем значение за социалистите имал не толкова фактическият брой на работниците, а по-скоро политическото представителство на интереси­ те на класата, на която трябвало да принадлежи бъдещето, и нейното ръко­ водство. Като се позовава на Марксовия социализъм, Благоев обявява со­ циалдемократическата партия за „единствен и действителен представител“ на интересите на работническата класа; тя е неин авангард и трябва да я организира и да развива класовото й съзнание, като ръководи борбата й към крайната цел - социализма.7 Показателно е настояването върху монополно представителство на работническите интереси, макар че на практи­ ка те се оказали разпръснати между разни партии. Социалистическата доктрина по принцип контрастирала силно с дейст­ вителността на следосвобожденска България както поради практическото отсъствие на фабричен пролетариат, така и поради морето дребни собстве­ ници (земеделци, занаятчии), които се оказали изключително жилави и от­ 6 Чакалов, Асен. Националният доход и р азход..., 122-125. Директорът на Статистиче­ ския институт при Софийския университет Оскар Андерсон дава около 40 000 индустриални работници в същински смисъл у нас през 1936 г., към които евентуално можело да се добавят още 40 000 сезонни работници в тютюнопреработването. Вж. Anderson, Oskar. Struktur und Konjunktur der bulgarischen Volkswirtschaft. Gustav Fisher. Jena, 1938, 12-13. 7 Благоев, Димитър. Социализмът и работническият..., 183-184; Принос към историята на социализма у нас, с. 457. Според автора социалистическото движение в България се явява теоретичен израз на работническото движение, а социалдемократическата партия - негов авангард, чиято задача е да го прониква със своите принципи и тактика, т. е. с марксически социализъм.

278

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. T. 2.

ЧАСТ ВТОРА,

о бщ ество

казвали да се пролетаризират. При това положение доктрината трябвало да се промени или поне да допусне компромиси, които да я направят по-приспособена към реалностите. Както се изразява един американски автор с румънско потекло, между население и доктрина съществува значителен паралелизъм и колкото по-многобройни са селяните, толкова по-голямо е отклонението от марксизма; на Запад много селяни водят до ревизионизъм, а на Изток, при още повече селяни, се стига и до „народничество“ (и аграризъм).8 Самият Благоев е забелязал подобна зависимост в своята ис­ тория на българския социализъм, като изтъква, че „общоделството“ (в смисъл на ревизионизъм) се утвърдило в страни с по-слабо капиталисти­ ческо развитие като Франция и Италия, откъдето се появили разцепления­ та на социалистите там; така и у нас за социалистическото направление би­ ло трудно да се обособи от дребнобуржоазно „демократическото“ поради икономическата назадничавост на условията, и в резултат възникнало „общоделството“.9 Народничеството и земеделската идеология бяха разг­ ледани другаде, а тук ни интересува ревизионизмът. Твърде скоро в редиците на българските социалисти възникнали спо­ рове по ред проблеми, свързани най-общо с противоречията между док­ трина и среда. Започва се със спора между „съюзисти“ (Янко Сакъзов, Ев­ тим Дабев и др.) и „партисти“ (Д. Благоев), предмет на който е дали да се създаде политическа организация (социалистическа партия), или най-нап­ ред да се действа за организиране на работниците в икономическа органи­ зация (синдикати); тук е и зародишът на по-късната полемика между „тес­ ни“ и „широки“ социалисти по характера на синдикатите (партийни или „свободни“ и политически неутрални). Разногласията засягали и „селския въпрос“, назрял с началото на организиране на селяните, а именно: дали да се води социалистическа пропаганда сред тях и дали те изобщо са револю­ ционни (както смятал Никола Габровски в разрез с марксическата идея за пасивност на селяните).10 До същински ревизионизъм по отношение на ортодоксалната доктрина обаче се стига след 1900 г., с оформянето на „общоделството“ (Янко Са­ къзов). „Общоделците“ насочвали своята социалистическа пропаганда не изключително към работниците, а към „производящите слоеве“ изобщо, включващи и земеделци, занаятчии и др.; те смятали и селяните за револю­ ционна сила. Общоделците допускали и класово сътрудничество (наред с класовата борба) и говорели най-общо за борба за демократизъм и само­ 8 Mitrany, David. Marx against the Peasant. A Study in Social Dogmatism. Chapel Hill, The University o fN o rth Carolina Press, 1951, p. 38. 9 Благоев, Димитър. Принос към историята на социализма у нас, 549-551. 10 Пак там, особ. 267-325, 357-361, 416, 423, 463.

Г л а в а о с м а . Ра б о т н и ч е с к и в ъ п р о с и с и н д и к а л н о д в и ж е н и е

279

управление срещу реакционни правителства, както и за икономически нап­ редък. От гледна точка на „тясното“ разбиране на марксизма, изразявано от Д. Благоев, това представлява измяна на чистия социализъм, форма на ревизионизъм и опортюнизъм (свързван с Едуард Бернщайн), а настоява­ нето за класово сътрудничество върху демократична основа е „дребнобуржоазна“ теория.11 Но както отбелязват някои автори, дори „широките“ социалисти у нас не били особено радикални и следвали по-ортодоксалния Карл Кауцки, а не толкова ревизионизма на Едуард Бернщайн.12 През 1903 г. се стига до разцепление, което въпреки някои усилия (например на Кръстю Раковски през 1910-1911 г.) така и не било преодоляно в по-нататъшната история на социалистическото движение у нас. Трябва да се отбележи, че идеологическата грижа за доктрината и отделеността от политическото управление (като „принципна опозиция“) дали възможност на социалистите да създадат богата литература и да се усъ­ вършенстват в полемиките. Не без ирония, но социологически обяснимо, те полемизирали и водели най-ожесточени борби помежду си в пряко съ­ перничество за влияние, а не толкова срещу други противници. Една така­ ва полемика между „тесни“ и „широки“ засяга въпроса за работническите профсъюзи, които според първите трябва да са под прякото влияние и ръ­ ководство на социалистическата партия, като приемат нейните идеи и крайни цели, а според вторите трябва да са „свободни“ и политически „не­ утрални“, занимаващи се само с икономически професионални борби. Как­ то не без основание забелязва Д. Благоев, „широките“ разбирали неутра­ литета или „свободата“ на профсъюзите само като необвързаност с идео­ логията на социализма, но не без свое влияние върху тях.13 По-нататък ще се върнем на този въпрос.

РАННОТО РАБОТНИЧЕСТВО Работниците и техните условия на труд у нас са описани в редица анкети на профсъюзни дейци, социални реформатори, лекари и други,14 а в наве­ 11 Пак там, 465-475, 527-528. 12 Влайков, Тодор. Разцеплението на социалдемократическата партия. - Демократически преглед, 1, 1902-1903, № 15-16, 313-316; Социализмът и социалистическите партии у нас. Във: Тодор Влайков. Съчинения, т. 5, 339-348 (първо публикувано през 1921 г.). 13 Благоев, Димитър. Принос към историята на социализма у нас, с. 553; „Свободните синдикати. - Във: Димитър Благоев. Партията и синдикалното движение в България. (Докла­ ди, речи, статии). С., Профиздат, 1979, 89-92 (от „Работнически вестник“ , год. VIII, № 15, 2 окт. 1904). 14 За анкетите вж. Янулов, И лия. Социално законодателство в България, 239-268.

280

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.

част вто ра , о бщ ество

черието на войните започват и официалните анкети за условията на труда в България, извършвани от инспектори по труда.15 Ранното, тепърва фор­ миращо се работничество носи някои типични и твърде универсални чер­ ти, свързани с условията на живот и труд, също сходни психологически на­ гласи. Преобладават временни работници или такива от „смесен тип“, кои­ то не скъсват връзката си със земята или с друга прехрана и са готови ви­ наги да се оттеглят на село (или пък се надяват да станат самостоятелни за­ наятчии). Понеже не смятат работата си в индустрията за нещо постоянно, те не се задържат дълго в едно предприятие и не се професионализират, още повече че трудът е тавно неквалифициран. Особено жените гледали на работата си в текстилните фабрики главно като на възможност да при­ печелят нещо странично, докато се задомят, след това напускали. Работни­ ци с подобни нагласи не се интересували от професионално обединяване и трудно се организирали синдикално. Това положение на нещата, в контраст с по-квалифицираните занаятчийски работници, е описано от редица авто­ ри, например от (бъдещия професор и министър-председател) Александър Цанков в 1907 г.: В нашите индустриални предприятия, специално в текстилната индуст­ рия, а само тя е добила известно значение в нашия стопански живот, преобладаващият работнишки елемент са жените, а последните, както навсякъде, тъй и у нас, много по-дълго търпят и извънредно мъчно въстават срещу несгодите. [....] Напротив, жената работничка сама се ограничава в потребите си и понася всички други несгоди, стига да не се пресуши източникът на „печалба“. Също и мъжете работници не са оформен работнишки тип. Мъжкият работнишки елемент се набира из града, а немалка част и от околните села. По такъв начин се получава една смесица, която твърде мъчно, за да не кажа почти никак, не се ре­ шава на борба за подобрение на материалното си положение. [....] На­ шият занаятчийски работник е по-оформен. Той се рекрутира повечето от градската среда; потеклото му е от западващия дребен собственик, но интелигентен - това добре се вижда от цифрите на грамотността от конгресния отчет на синдикалния съюз, с повече нужди той и по-мъчно търпи несгодите и по-интензивно реагира срещу тях.16 15 Особено ценни са анкетите на Кутинчев, Стилиян. Условията и защитата на труда в България. Инспекции и анкети. (Рапорти, представени на министъра на търговията, промиш­ леността и труда през 1910-1915 години). С., 1919. Също книгата на инспектора по труда То­ доров, Д имо. Условията на труда у нас и законната защита на работниците (рапорти и анкети). С., 1919. 16 Цанков, Александър. Работническите стачки и средствата за тяхното урегулирване. Списание на Българското икономическо дружество, 11, 1907, № 4 -5 , 246-263, цит. на 254-255. За временния характер на работната ръка, липсата на специализация на труда и на­ пускането на жените при омъжване вж. и Цончев, Петър. По въпроса за слабата производи­

Гл а в а о с м а . Ра б о т н и ч е с к и в ъ п р о с и с и н д и к а л н о д в и ж е н и е

281

Типичната картина на ранното работничество в мина „Перник“ в пър­ вото десетилетие на XX в. се рисува по следния начин: почти всички ра­ ботници били селяни от съседните села и околии; повечето били дребни собственици земеделци и затова било невъзможно да са постоянни, т. е. да идват редовно на работа (пък и % от годината били празници). Работният ден бил номинално 10 часа, но фактически 13-15 часа с пътя за отиване и връщане, чакането за инструменти, приготвянето на храна и пр.; повечето работели на ден, някои - на акорд, а съвсем малко - на месец. Храната би­ ла много скромна и постна, 3-4 пъти в седмицата топла храна, приготвена от къщи или на работа; липсвали евтини и добри заведения за хранене. Особено скандални били няколко дузини полусрутени колиби и изби, дава­ ни под наем на по-далече живеещи работници от кръчмари, забогатели за сметка на скъпо продавана на работниците храна. Да цитирам: Тук, пред картината на живота на около 300 души работници, и найстуденият наблюдател и прост регистратор на факти изгубва хладно­ кръвие. Маса въпроси изпъкват, когато гледаш как по 5-10 душисенки, налягали във влажни и с плесенясали стени подземия, чакат да се съмне или мръкне, за да отидат в други подземия.17

Техническата подготовка и производителността на работниците били ниски, те по-скоро били лениви и мудни, в сравнение с енергията и бързи­ ната в работата на западноевропейския работник (дължащи се и на по-добрата храна при по-доброто заплащане). Съответно производителността в тонове въглища била около два пъти по-малка, отколкото другаде, но това се дължало отчасти и на липсата на важни технически улеснения за работа­ та, дълго време липсвала и електрическа двигателна сила. Най-сетне, пора­ ди лошите условия, работниците боледували от всякакви болести, но наймного - болести на храносмилателните органи, на дихателните пътища, те­ лесни повреди, кожни, очни, ушни и нервни заболявания, блатна треска, травми на мускулите и жилите и пр. Обликът на работничеството се вижда и от една анкета сред текстилни­ те работници в Габрово, извършена от видния общественик д-р Петър Цончев през 1903-1904 г. в качеството му на габровски околийски и бол­ ничен лекар. В 5 фабрики с общо 820 работници той прешедал и разпитал

телност на работническия труд у нас. - Списание на Българското икономическо дружество, 18, 1915, № 3 -4 , 133-146, особ. с. 134, 142-143. 17 Загралов, Иван. Държавната мина Перник. - Списание на Българското икономическо дружество, 15, 1911, № 10, 894-945, особ. 903-904, 907, 911-912, 914-916, 923-927, цит. на с. 925.

282

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.

ЧАСТ ВТОРА. ОБЩЕСТВО

624 души - 493 (79%) жени и 131 (21%) мъже. Жените били главно неомъ­ жени (96%), предимно на възраст до 18 години (85%). При мъжете преоб­ ладавали работниците над 18 години, повечето женени. Като цяло децата на възраст между 10-15 години съставлявали 27%, юношите между 15-18 години - 41%, а възрастните - 32% от работниците. Наемането най-вече на млади работници, особено момичета, показва предпочитанието на фаб­ рикантите към по-ниско платени, по-изгодни и работоспособни работници. Младите момичета пък по този начин подпомагали семействата си, а освен това подготвяли своята прикя; повечето напускали фабриките, след като станели на 18 години и се омъжвали. Отбелязват се: липсата на формални договори при постъпване на работа и напускането по всяко време; също не постоянството и краткосрочността на работата (160 души работели помалко от година; 282 души работели между една и 5 години; 144 души - ог 5 до 10 години; 38 души - повече от 10 години); както и честото местене на работници от едно отделение в друго и от една машина на друга - все явления на още неоформена работническа класа. Работният ден продължа­ вал средно 14 часа за дневния труд и средно 9 часа за нощния труд; недел­ ната почивка в едни фабрики била 12 часа, в други - 24 часа; срещу голе­ ми празници работата прекъсвала за няколко дни.18 В няколко посетени (през 1910 г.) предприятия инспекторът по труда Стилиян Кутинчев регистрирал само 6 омъжени работнички (при 245 не­ омъжени) и 6 вдовици или разведени - още едно потвърждение, че жените работели главно до момента на задомяването си. Ниската степен на професионализация (и слабата „уседналост“) може да се прецени по факта, че на една и съща работа 3 и повече години били прекарали само половината от работниците в наблюдаваните предприятия. Много от работниците мъже в най-добрите си години ставали дребни собственици, но на стари години ня­ кои отново ги постигала участта на наемни работници. Заплатите на мъже­ те били по-високи от тези на жените, по-точно в групите с по-високи зап­ лати фигурирали само мъже, а в групите с ниски заплати - по-малко мъже и всички жени.19 По обобщени данни през 1910 г. в насърчаваната от държавата индуст­ рия имало 12 677 работници (от които 2800 жени). От тях 29% упражнява­ ли това занятие по-малко от година и само 35% повече от 5 години; 44% от работниците били прекарали по-малко от година в едно и също иредприя18 Цончев, Петър. Опит за санитарно-стопанско изследване на текстилните фабрики в Га­ бровската околия. С., 1906. (Отпечатък от Списание на Българското икономическо дружест­ во, 10, 1906, № 2 -3 , 89-139.) 19 Кутинчев, Стилиян. Условията и защ итата..., 258-261.

Г л а в а о с м а . Ра б о т н и ч е с к и в ъ п р о с и с и н д и к а л н о д в и ж е н и е

283

тие и само 22% повече от 5 години - цифри, показателни за малките ста­ билност и уседналост на работниците.20 Характерна за ранния, примитивен индустриализъм е комбинацията на дълъг работен ден с ниско заплащане и слаба производителност на труда, дължаща се на слаба специализация и ниска интензивност, също лошата техника. За да изстискат от работниците повече труд, фабрикантите въвеж­ дали охотно акордната система, т. нар. парчеджийство (заплащане на пар­ че). Това подтиквало работника към удължаване на работния ден и доброволна самоексплоатация във вреда на собственото здраве и интерес (и про­ тив защитаващите го закони). Според един източник за килимената индуст­ рия в Панагюрище от началото на XX в. заплащането на парче (в случая „на ред“) дори било периодично намалявано, което усилило до крайни раз­ мери експлоатацията на труда на безропотно понасящите я жени: Като работят на парче, работниците правят труда си извънмерно ин­ тензивен; за да изкарат няколко реда повече, те работят до пресиляне, до капване. [...] Но ние не сме виновати, ние не ги пресиляме, казваха ни един път фабрикантите; те работят на парче и ако работят повече, то е за тяхна полза. И това наглед като че ли действително е така. Но са­ мо наглед: фабрикантите използват за себе си пресиления труд на ра­ ботниците; те не ги оставят да оберат резултатите на изхарчената им енергия. Те намаляват всякога заплатата за изработвания ред, когато видят, че работничките, благодарение на кървавия непосилен труд, из­ карат повече редове. Така заплатата, дневната плата на работничките никога не се е качвала по-горе от 40-80 ст., макар заработваната рабо­ та да се е постоянно увеличавала.21

Типично е и споменатото по-ниско заплащане на труда на жените и децата, произтичащо от патриархалистки подчиненото положение и безпо­ мощността им. Затова много „господари“ (както тогава били наричани ра­ ботодателите) предпочитали да наемат жени и деца, особено в текстилни­ те фабрики, подлагайки ги на по-силна експлоатация. За наистина драстич­ ния случай с панагюрските работнички в началото на XX в. четем: В трите работилници, за които споменахме още в началото, работят от 250-300 работнички на възраст от 8 до 18 години. Голяма част от тях са деца, които са напуснали училището, за да увеличат и те с нещичко дневния приход на своето семейство. Без съмнение това е в полза на 20 Попов, Кирил. Стопанска България, с. 294, 298-299. 21 Натов, Кр. Килимената индустрия в Панагюрище. - Демократически преглед, 1, 1902-1903, № 19, 372-376, цит. на с. 374. В подобен смисъл за работата на парче вж. също Кутинчев, Стилиян. Условията и защ итата..., 432—433.

284

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.

ЧАСТ ВТОРА. ОБЩЕСТВО

фабрикантите, защото с това се отбягва възможността работничките да поискат по-добро възнаграждение. [...] Тъжно става човеку, когато гле­ да как за изкарване 30-40 стотинки деца, които, ако бяха в училището, не ще им се позволява от специални за това законоположения да стоят повече от един час неподвижно и да работят повече от 5 часа дневно стоят неподвижно върху скамейката на стана с внимателно впити в ор­ намента и нишките на основата очи, понякога и до 14 часа. Тъжно е човеку, когато гледа как за обогатяването на няколко и така небъдни хо­ ра гинат и онехвеляват със стотина млади момичета - надеждата на бъ­ дещето ни!22

Към голямата продължителност на работния ден трябва да се добави и недостатъчното хранене (свързано и с пословичната българска спестов­ ност) и в резултат - преумора, заболявания, злополуки.23 В цитираната ан­ кета д-р Цончев дава сведения за заболяванията в габровските фабрики, от които личи увеличаването им с прекараните на работа години. Същото мо­ жело да се констатира и чисто външно: И действително, ако погледнем работниците, които са прекарали пове­ че години във фабриките, и ги сравним с тия, които току-що са постъ­ пили на работа, или с тия, които никога не са работили във фабриките, ще забележим веднага една голяма разлика: когато вторите изглеждат бодри, весели, с добре развита мускулатура и подкожна тлъстина, пър­ вите са слаби, изморени, лошо хранени, мускулите слабо развити, ко­ жата набръчкана, увехнали и крайно бледи.24

Здравното състояние на момичетата/жените било най-лошо, а сред бо­ лестите на първо място били анемия (малокръвие) и главоболие; аменорея (нередовност на менструацията) - резултат от слабата храна и продължител­ ния труд и от дългото време, прекарано на застоял въздух; безсъние (резул­ тат от преумора и нощна работа, изменящи ритъма на живота); белодробна туберкулоза. Отделно от това много работници се оплаквали от голяма умо­ ра и обща слабост на тялото след работа, от болки в краката и кръста.25 22 Натов, Кр. Килимената индустрия..., с. 374. За почти тройно по-ниското заплащане на жените от мъжете и седем пъти по-малко на децата) вж. и Цончев, Петър. Опит за санитарн о ..., 35-39. 23 Цончев, Петър. По въпроса за слабата..., 138-140. За лошото хранене на работниците от мина „Перник“ поради крайна пестеливост и ниски надници и връзката със слабата произ­ водителност на труда вж. също Личев, Т. Хигиеничните условия на работниците при мината „Перник“, заболяванията, техните причини и отстранението им. - Съвременна хигиена, 3, 1909, № 1, 17-22, особ. с. 21. 24 Цончев, Петър. Опит за санитарно..., с. 46. 25 Пак там, 46-49.

Г л а в а о с м а . Ра б о т н и ч е с к и в ъ п р о с и с и н д и к а л н о д в и ж е н и е

285

Специално жените и по време на почивка, и вечер пак работели своя ръкоделна работа - плетене, предене и пр., за сметка на здравето си. Така действителният им труд бил още по-продължителен поради извършваната покрай фабричната и своя, частна работа: Да започнем с денните работнички и свършим с нощните; с влизането си във фабричното здание голям процент от работничките внасят и своята частна работа (дантела, чорап или бели кърпи за шев на канава и пр.), както и храната за през деня и нощта. Докато се даде почивката за обяд, по-голямата част от работничките огладняват и както работят, се нахранват прави, а щом свирне фабриката за почивка, оставят маши­ ните и захващат своята работа, като остават или в самото здание, или излизат на двора и в стаите си. [...] Вечер, при спиране на работата за смяна на денните с нощни работнички, първите, ако живеят в домовете си или в частни квартири, отиват си, а тия, които спят във фабричните квартири, тутакси се залавят пак за своята частна работа - хурката, чорапа, дантелата и пр. И ако е лятно време, работят във фабричния двор и вън от него на открито или в коридорите, пред спалните си, до­ като се стъмни; ако ли е зимно време, прибират се в стаите си, нахран­ ват се и пред една газова лампа на групи „седянкуват“ 2-3 часа и тога­ ва лягат да спят. Тия пък от работничките, които са на свои квартири, като се приберат у дома си, залавят се или за подобна работа, или за друга, която ги чака от предидущия ден: пране, мазане, тъкане и пр.26

Сред 14 и половина часа работа във фабриката и 2-3 часа своя частна работа, към 8-9 часа вечерта жените лягали да спят, за да станат в 3 часа сутринта и да се явят в 3 и половина във фабриката, когато започвала днев­ ната смяна. Работничките нощна смяна (която свършвала в 3-4 часа сут­ ринта) ставали най-късно в 12 часа по обяд, за да вършат домашната си ра­ бота до 6 часа вечерта, когато започвали фабричната. При такъв усилен ритъм на труд те заприличвали на „една сянка“.27 Манталитетът на много от собствениците на предприятия също носел характерни за ранния и твърде примитивен капитализъм черти. Вместо да търсят квалифицирани и съответно по-добре платени работници, те пред­ почитали „евтини“, които подлагали на груба физическа експлоатация.28 Липсвала каквато и да било мисъл за подобряване на условията на труда (включително на заплащането), за да стане работникът по-производителен 26 Пак там, 32-33. В подобен смисъл за странична работа на жените: Цончев, Петър. По въпроса за слабата..., 134-136. 27 Цончев, Петър. Опит за санитарно..., с. 33. 28 Цончев, Петър. Навеяни мисли върху текстилната индустрия у нас. С., 1909, 10-11 (от­ печатък от Списание на Българското икономическо дружество, 12, 1908, № 7 -8 , 449-462).

286

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.

ча ст втора, о бщ ество

и трудът му - по-качествен, а оттук - и по-рентабилен. Това противоречало дори на чисто икономическата рационалност и добре разбрания собствен капиталистически интерес. За назадничавостта на българските работодате­ ли свидетелства инспекторът по труда Кутинчев: Господарят е невежа не само спрямо работническото здравословие, но и спрямо личните си интереси. Иначе той не би поддържал сегашния съсипателен режим на труда и производството. Той не знае, че болният работник е по-малко продуктивен и влошава качеството на извършена­ та работа. Той едва ли подозира, че дългият работен ден, малката по­ чивка, нощният труд, задушната атмосфера, мръсотията в работилни­ цата, мизерната заплата само подкопават здравето и бодростта на ра­ ботника и след туй, като първа последица, влошават качеството и коли­ чеството на работата. Нашият господар едва ли знае нещо за направе­ ните вече изявления от редица крупни европейски господари, че отко­ гато са приложили хигиената във фабриките си, те се радват на здрави, постоянни и добри работници, на добра и изобилна работа.29

Към тежките по правило условия на труд в индустрията и занаятите се добавят спецификите на отделните браншове. За работата в текстилната индустрия вече стана дума. Положението на печатарските работници, ра­ ботещи с опасни за здравето материали, е разкрито в редица анкети. Край­ но вредни за здравето химически материали тук били оловото и антимонът (в печатарския наборен материал), оксидираният оловен прах (отделящ се от зацапаните букви), минералните мастила и масла, а също хартиените прашинки, недостатъчното (и изкуствено) осветление, лошото отопление, както и „печатарският порок“ - алкохолизмът.30 Подобни анкети има и за шивачи, обущари, железари и др. Мините са другата типична ранна индустрия у нас с крайно тежки ус­ ловия на труд. Една лекарска анкета за държавната мина „Перник“ (през 1909 г.) констатира: слаба вентилация на рудника и оттук - голяма концен­ трация на вредната въглеродна киселина и въглеродни окисни газове; гале­ рии със силно течение, смразяващо потните тела на миньорите; липса на 29 Кутинчев, Стилиян. Българското работничество и хигиената. (Анкетни впечатления). - Съвременна хигиена, 6, 1912, № 3 -4 , 101-111, цит. на 106-107. 30 Една от първите анкети е статистиката на работниците печатари в София, извършена под ръководството на И. Янулов през 1901 г. и публикувана в първата годишнина на вестни­ ка на Работническото печатарско дружество в София. Тя е възпроизведена в: Янулов, Илия. Социално законодателство в България, 239-243. Вж. също: Кутинчев, Стилиян. Условията и защитата .., 676-761; Ненов, Асен. Типографското санитарно дело у нас. - Съвременна хигие­ на, 5, 1911, № 3 -4 , 112-119; Бенмайор, М. Типографският труд в България. — Списание на Българското икономическо дружество, 14, 1910, № 6, 412-432, особ. 429-432.

Г л а в а о с м а . Ра б о т н и ч е с к и в ъ п р о с и с и н д и к а л н о д в и ж е н и е

287

използваните другаде кислородни маски; поглъщане на въглищен прах, за­ сядащ в дробовете и причиняващ туберкулоза: Галериите с течение 1,6 метри на секунда смръзват обляното в пот тяло на работника, 100 метри навътре течението постепенно се изгубва до 0,25 метри на секунда, по-нататък 0,1 метри на секунда - задух, горе­ щина 39 градуса, дето е невъзможно 10-часово работене. [...] Правилно разпределение на въздуха няма, няма и маски с уред за получа­ ване кислород за дишане (при пожари и др.) - неща, що другаде отдав­ на са влезли в употреба.

И малко по-нататък: Въздухът в рудника се поврежда и от примеса на въгления прах. Влаж­ ният и топъл, наситен с водни пари въздух пречи да се отделят изпаре­ нията от кожата, а като е примесен и с въгленен прах, той запушва по­ рите на кожата, вследствие на което се спира изхвърлянето на пикочната киселина. Прахът още по-изобилно се поглъща чрез устата, усажда се в дроба и причинява много болести. Самото туй осаждане в дро­ ба, ап1гасо515 или охтика в миньорите, причинява затрудняване на ди­ шането, кашлица и др. Сгъстените на капки водни пари в рудника про­ дължително капят върху разгорещилото се голо тяло на работника и причиняват с време хроническо заболяване на ставите и мускулите (ревматизъм). Постоянното прегърбване в рудника, работене при съ­ щото положение, причинява остри болки в кръста. Липсата на слънче­ ва светлина недоказано, но най-вероятно, е една от причините за малокръвието; при това тъмнината много зле се отразява и на разположе­ нието на духа.31

Към това се добавят условията в казармените помещения за почивка и спане на работниците (за по 200-300 и 500 души): без канализация на води­ те и нечистотиите, безразборно нахвърляни нужници, работниците, „напла­ стени и натъпкани като сардели“, почиват върху голите дъски или върху вла­ жен тухлен под. Ниската лична хигиена на новоизпечените работници - се­ ляни от околните села - се дължала на липсата на душове и бани, но не само: Нека не го прикриваме, вродено нещо като че ли е нечистотата в нашия селянин работник. Срещал съм хора с цял слой кир по тялото, хора с години невиждали баня, а само случайни поройни дъждове са измокря­ ли тялото им. Туй е голям и общ порок за българина. Сраснал се с него, за него е цяло мъчение да го приучват да се мие и чисти. Ето защо 31 Личев, Т. Хигиеничните условия..., 19-20.

288

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.

ЧАСТ ВТОРА. ОБЩЕСТВО

заставянето на работниците след напущане на работа да се измиват е половин здраве за тях.32

Крайно тежки и съсипващи за здравето били условията за труд и в тю­ тюневите складове.33 При това сред никотиновите отрови работели и деца до 15-годишна възраст: Но като се вземе предвид, че тия деца работят в склад на суров тютюн, който ги обгражда от всички страни, а най-вече от долните етажи и изби, тъкмо в периода, когато тоя тютюн най-енергически ферментира и никотинизира цялата атмосфера в склада; като се вземе предвид и фактът, че всяка минута става метене на тютюневите трошици около работните гнезда; като добавим към това и обстоятелството, че тия де­ ца работят 10 часа минимум дневно, при едно анормално за физиоло­ гията на човешкото тяло положение - седешком, [...] едва ли би тряб­ вало да става дума за толеранс. Първите последици от труда в тия скла­ дове е анемията и разстройството на храненето на организма, към кое­ то, като добавим мизерните условия на хранене и живот вкъщи, става ясно защо охтиката, лимфатизмът, скрофулозата и наклонността към заразни заболявания са неминуемите спътници на детето-работник.34

Пресъздадената тук картина на работническия труд може би е заострена, понеже се опира на възмутилите изследваните крайни примери (а не взема сигурно наличните, но привлекли по-малко внимание добри примери). Но тя релефно подчертава основните проблеми на ранния български индустриален капитализъм, типични за началното развитие изобщо: непостоянно и слабоквалифицирано работничество, много дълъг работен ден, слабо производи­ телен труд, засилена експлоатация на по-ниско платения женски и детски труд, опасни и вредни условия, изтощение и болести на работниците и пр. Така описаните условия на труд в индустрията привлекли вниманието на партии и обществени дейци към „работническия въпрос“. Неговото ре­ шаване се търси в подобряване условията на труд на работниците, по-доб­ рото уреждане на отношенията между труда и капитала и пр. Това ставало чрез работнически борби и извоювани в тях споразумения, но и с обща за­ конова регулация в резултат на политически (парламентарни) борби и спо­ разумения. В следващата част ще се спра на синдикалното движение и от­ 32 Пак там, 21-22. 33 Кутинчев, Стилиян. Условията и защ итата..., 762 сл.; Марков, Константин. Санитарното състояние на тютюневите фабрики. - Обществено здраве, 3, 1920, № 7, 204-209; Ненов, Събчо. Трудът и търговията със суров тютюн. - Стопанска мисъл, 1, 1929, № 2, 130-147, особ. 134-136. 34 Кутинчев, Стилиян. Условията и защ итата..., 351-352.

Г л а в а о с м а . Ра б о т н и ч е с к и в ъ п р о с и с и н д и к а л н о д в и ж е н и е

289

ношенията му със социалистическите партии, а по-нататък ще разгледам създаването на работническо законодателство. Предварително трябва да се каже, че синдикалното движение било само един от факторите за по-благоприятно уреждане на работническия въпрос, наред с дейността на соци­ ални реформатори (някои от които социалисти), „обществената предвидли­ вост“ на някои правителства, международни фактори и договаряния и пр.

СИНДИКАЛНО ДВИЖЕНИЕ Началото на работническото професионално движение е трудно различи­ мо от занаятчийското сдружаване. За първа действителна работническа професионална организация и начало на синдикалното движение у нас се смята създаденото през 1883 г. по инициатива на чужди работници печата­ ри Типографско дружество в София, чиито цели били взаимоспомагателни и благотворителни.35 През 1894 г. (след падането на Стамболов) в София се основава Работнически печатарски синдикат с клонове в някои градове, който успява да наложи 8-часов работен ден в някои печатници, но скоро запада. Характерни за ранната история на синдикалното движение са някои създадени през 90-те години на XIX в. полуеснафски-полуработнически дружества като Софийското келнерско дружество, основано през 1891 г.36 Тогава се създават нетрайни сдружения от малки групи работници, главно от занаятчийското производство - железари, обущари, шивачи, дърводел­ ци, книговезци и др. Прави впечатление, че и у нас (както в други страни) първи пристъпват към синдикално обединение в защита на своите интере­ си по-квалифицираните работници, които са и по-добре поставени; но те рядко са ръководени от „класово съзнание“, т. е. съзнание за по-широка (класова) общност на интереси извън техните собствени. През 1899 г. в София бил възобновен Работническият печатарски син­ дикат под името Работническо печатарско дружество. Създадено под влия­ 35 Янулов, И лия. Развитие на социалното законодателство в България. С., 1939, 15-53; Социално законодателство в България, 158-239; Социална политика в чужбина и в България. С., 1924, 117-221; Сакаров, Никола. Развитие на синдикалното движение в България. С., 1926; Клинчаров, Иван. История на работническото движение в България (1893-1903). С., 1928; Кодж ейков, Драгой, Веселин Хадж иниколов, Ярослав Йоцов. Революционното профсъюзно движение в България. С., Профиздат, 1957; Ламбрев, Кирил. Работническото и про­ фесионалното движение в България, 1891-1903. С., БАН, 1966. 36 Вж. неговата любопитна история у: Клинчаров, Иван. История на работническото..., 8-11. За цеховия, еснафски дух на това дружество свидетелства фактът, че то си избрало за „майка“, т.е. патрон, жената на един от основателите И. Панахов (съдържател на кафене-хотел „Панах“), а в устава на дружеството думата „работник“, смятана за унизителна, била за­ менена с„кел н ер “ .

290

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.

ЧАСТ

вто ра, о бщ ество

ние на социалистическата партия, последното застанало на позицията на класово организиране на пролетариата (не само на печатарите) и класова борба, и то както икономическа, така и политическа. Така в България син­ дикалното организиране още в самото начало изпаднало под силното влия­ ние на изпреварилия условията социализъм, който запазва и впоследствие определящо влияние върху него. Съответно социалистите налагали на ра­ ботническото движение своите цели, отиващи далече отвъд икономическа­ та борба за подобряване на положението на работниците. Това е характер­ на отлика от страните, където трейдюнионизмът предхожда социализма и впоследствие запазва автономността на работническото движение. Тясната връзка между синдикализъм и социализъм пренасяла всички спорове между социалистите и деленията сред тях върху възникващото ра­ ботническото движение, което ги дублирало. Така разцеплението на социа­ листите през 1903 г. на „тесни“ и „широки“ довело до разцепление на синди­ калните организации под влияние на едните и другите, което се запазило до­ край (въпреки някои опити за обединение). Разцеплението имало за своя начална причина въпроса за отношението на синдикатите към партиите (социалистическа) „партийност“ или „политически неутралитет“. „Тесните“ социалисти били за тесни организационни връзки между (своята) партия и синдикатите, разбирани като приемане в тях само на работници социалисти и направляване отблизо на борбата им; самата борба да бъде не само иконо­ мическа, а и политическа класова борба с оглед на по-далечните комунисти­ чески идеали. „Широките“ социалисти поддържали политическия неутрали­ тет на синдикатите, разбиран като отвореност за всички наемни работници, независимо от политически убеждения и партийна принадлежност (т.е. и несоциалисти), а също - като поставяне само на икономически и професио­ нални (не политически) цели: борба за подобряване на условията на труд, взаимопомощ и пр. Но на практика „широките“ социалисти също държали да запазят своето (партийно) влияние върху „неутралните“ синдикати. Общият работнически синдикален съюз (ОРСС) е създаден през 1904 г. под влияние на тесните социалисти. През 1904 г. той имал 42 секции с 1500 членове; през 1911 г. - 184 секции с почти 6200 членове. Свободният син­ дикален съюз бил образуван през 1904 г. чрез съюзяване на синдикални организации под влияние на „широките“ социалисти: през 1905 г. той броял 32 организации с около 1600 членове; през 1911 г. - 109 организа­ ции с над 3700 членове; през 1912 г. - 116 синдикати с около 4850 работ­ ници.37 Двата синдиката веднага повели енергична борба един срещу друг, 37 Данните у: Сакаров, Никола. Развитие на синдикалното..., 3—5. Според Коджейков през 1912 г. Свободният синдикален съюз наброявал около 7000 членове: Кодж ейков, Д рагой и др. Революционното профсъюзно движение..., с. 104.

Г л а в а о с м а . Ра б о т н и ч е с к и в ъ п р о с и с и н д и к а л н о д в и ж е н и е

291

което възпрепятствало обединяването на синдикалните сили. До войните синдикатите и на „тесните“, и на „широките“ социалисти имали приблизи­ телно равно, и то неголямо влияние сред работниците. Съперничеството между двете социалистически профсъюзни централи намерило израз и в международните им изяви. Свободният синдикален съ­ юз първи станал член на Международната конфедерация на труда, което възпрепятствало влизането на профсъюза на тесните социалисти в органи­ зацията (тя приемала само по една профсъюзна централа от държава, кое­ то налагало обединение). Впоследствие били направени два опита за обе­ динение: първият - през 1920 г., на почвата на комунистическото движение на Третия интернационал (довел до преливане на много членове към ОРСС); вторият - през 1926 г., на почвата на социалдемокрацията за учас­ тие в Амстердамския международен синдикален интернационал. И двата се оказали неуспешни. Отделен клон в професионално движение създали държавните (и об­ щинските) служещи. В края на XIX и началото на XX в. те формирали свои политически неутрални съюзи, но със симпатии към широките социалисти. Такива били Железничарският съюз (създаден през 1905 г.), който бил найборбен, Телеграфо-пощенският съюз (създаден през 1909 г.), Учителският съюз, Съюзът на държавните, окръжните, общинските и други служи­ тели.38 Те поддържали, поне на теория, принципа на политическия неутрализъм, т. е. на независимост от партиите. През 1909 г. по инициатива на широките социалисти тези организации образували Съюз на съюзите на федеративни начала, но без особена организационна връзка. В навечерие­ то на Балканските войни Съюзът на съюзите имал над 16 000 членове. След Първата световна война широкосоциалистическият Свободен синди­ кален съюз се присъединил към федерацията, нарекла се Конфедерация на труда. Пропагандата на тесните социалисти сред по-зависимите държавни служители се натъквала на трудности и не срещала особено съчувствие; тези организации били настроени по-скоро „социалреформистки“. Повече успех тесните социалисти имали сред индустриалните работници. 38 По-подробно за транспортните профсъюзи вж. Коджейков, Д рагой, Хр. Христов, Ламбрев, А. Георгиев. Организации и борби на транспортните работници в България. С., Профиздат, 1962, особ. 56-57, 87-89, 175, 225-226. Работническият железничарски синдикат бил създаден през 1905 г., първоначално под влияние на „тесните“ социалисти; по-късно над­ мощие в него взели „общоделците“ , но до влияние се домогвали и радикалдемократи, и демо­ крати. Съществувал като самостойна организация до 1934 г., когато се създала единна казионна организация на българските железничари. „Тесните“ социалисти създали през 1911 г. Съюз на транспортните работници към ОРСС, чиято дейност била прекратена през 1924 г. (с разтурването на ОРСС). Телеграфо-пощенският съюз е създаден през 1909 г. под влияние на „широките“ социалисти. Съществувала и Локомотивна организация.

292

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.

ЧАСТ ВТОРА,

общ ество

Българското синдикално движение се формирало (според неговия до­ бър познавач Илия Янулов) предимно по немски образец, а именно: при свободен достъп на всички работници до професионалните организации (със свободно и доброволно, а не задължително членство), автономия, синдикална свобода, чисто икономическа борба за тарифни договори, но из­ ползване и на законодателството като средство за подобряване на положе­ нието на труда. Местните професионални дружества били обединени в от­ делни професионални съюзи в национален мащаб, които образували общ национален работнически синдикален съюз. Професионалните съюзи на държавните чиновници и служещи (учители, железничари, телеграфо-пощенци и др.) не влизали в общите синдикални съюзи. Нямало смесени профсъюзи на работодатели и работници. Опитите на еснафското движение у нас да създаде такива сдружения (дори със закон) излезли неуспешни.39 Синдикалните и професионалните сдружения на работници и служещи се развивали отначало в режима на свободно сдружаване, утвърден от Тър­ новската конституция (чл. 83), при ограничението „стига само целта и средствата на тия дружества да не принасят вреда на държавния и общес­ твен порядък, на религията и добрите нрави“. До 1922 г. те се ползвали с пълна свобода за организиране на синдикално действие (като се изключи един неуспешен опит за забрана от 1907 г.). Сдруженията формално не би­ ли юридически лица, макар някои да имали недвижима собственост. Зада­ чите - типично защита на труда и взаимна помощ в случай на болест, без­ работица, стачка - били определяни от синдикалните устави (без съобра­ зяване с постановленията на някой специален закон) и по създадената практика се представяли за одобрение на съответното министерство. Приемането на членове ставало с декларация на лицето, че ще се подчиня­ ва на устава и решенията на дружеството; събирали се и членски вноски, определени в устава. Стачката се практикувала без ограничения, но в кръ­ га на обществения ред. След железничарската стачка от 1906 г. обаче към наказателния закон била прибавена нова алинея, гарантираща „правото на работа“ по време на стачка (за набиране на стачкоизменници).40 39 Става дума за „еснафския закон“ от 1903 г., чрез който работодатели занаятчии (от Ес­ нафския съюз), под натиска на конкуренцията от по-едрия капитал и изправени пред стачните борби на работниците за по-добри заплати, се опитали да върнат цеховата система отпреди Освобождението, по-специално като включат в еснафските сдружения задължително всички работници, без да им дадат право да гласуват на събранията. Изпълнението на това постанов­ ление било спряно след смяната на правителството през 1907 г. под силен работнически на­ тиск. Вж. Янулов, И лия. Развитие на социалното..., 22-23. За разните закони за занаятчий­ ството вж. Хинков, Христо. Нашето занаятчийско законодателство. —Списание на Българско­ то икономическо дружество, 12, 1908, № 2 -3 , 87-103; № 4, 203-211. 40 Янулов, Илия. Развитие на социалното..., 17-22.

Гл а в а о с м а . Ра б о т н и ч е с к и в ъ п р о с и с и н д и к а л н о д в и ж е н и е

293

Голямата железничарска стачка (края на 1906 - началото на 1907 г.) подтикнала управляващите към регламентиране на правото на сдружаване, специално що се отнася до държавните чиновници и служители.41 Прие­ тият през 1907 г. закон за сдружаванията на чиновниците и служещите (от 28 февруари) лишавал от право на стачка и право на синдикиране за подоб­ ряване на материалното им положение всички чиновници и служещи на държавна, общинска и окръжна служба, както и работещите в държавни, окръжни и общински стопански предприятия. Обаче този закон не бил при­ ложен на практика. Стачките са най-острото средство на синдикалното работническо дви­ жение. През 1879-1904 г. били проведени 200 работнически стачки с над 10 000 участници само в 94 от тях; през периода 1904-1908 г. - 345 стач­ ки с общо 21 000 работници; през 1908-1912 г. - 816 стачки с над 22 000 работници.42 Вижда се, че по обхват повечето стачки били дребни (с по ня­ колко десетки души). Най-големи били споменатата железничарска стачка от края на 1906 г. и текстилната стачка в Сливен (1908 г.). Повечето стач­ ки се вдигали за по-изгодни за работниците колективни трудови договори (наричани още тарифни). Първият колективен трудов договор бил наложен чрез стачката на работниците печатари през 1905 г.; пак чрез стачка обу­ щарските работници наложили през 1906 г. колективен трудов договор, после железничарите (1907 г.). Може да се отбележи известно съперниче­ ство между двата социалистически синдиката - крайния и умерения - при оглавяването и ръководството на стачките. Но не всички стачки били ръ­ ководени от социалистическите партии, а много били „стихийни“ (и не непременно на работници, включени в синдикати); стремежът на тесните социалисти и техните синдикати бил да следят къде се заражда недовол­ ство сред работниците и да го оглавят.43 Съвсем ясно е, че с конкретните си цели стачките не можели да застрашат с нищо „властта на капитала“ и че изобщо обрисуваната в марксическата историография картина на широ­ ко и непрекъснато борческо работническо движение е съвсем превратна. По-скоро има няколко периода на стачен подем, между които се наблюда­ ва затишие. ' 41 Регламентацията на правото на сдружаване е разгледана от Янулов, Илия. Развитие на социалното..., 24-53. По-нататък се опирам на него. 42 Данните за стачките тук и по-нататък са от Кодж ейков, Д рагой и др. Революционното проф съю зно..., с. 43, 64-65, 93-94, 158, 201, 205, 240-242, 252. Стачките до войните са да­ дени и у: Янулов, И лия. Социална политика в чуж бина..., 129-130, 141-143, 194-195. 43 Това се казва в едно окръжно на ОРСС от 1905 г. Вж. Благоев, Димитър. Стачната бор­ ба в България. - Във .Д им ит ър Благоев. Положението и борбите на работническата класа в България. C., Профиздат, 1980, 225-238, особ. 226-227.

294

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.

ЧАСТ ВТОРА. ОБЩЕСТВО

В началото на XX в. тесните социалисти отхвърляли помирителните институции (арбитража), виждайки в тях противоработническо учрежде­ ние и идея за класово сътрудничество.44 Те нямали особено високо мнение и за борбите за тарифни договори (т. е. договори за работническите надни­ ци) и изобщо за разните чисто икономически искания и дори за работниче­ ското законодателство. Стачките те разглеждали по-скоро като начин да се увлекат работниците, да им се присади „класово съзнание“ (т. е. разбиране за себе си като класа) и като школовка за политическа борба с по-общи и далечни социалистически цели - разрушаването на капиталистическия об­ ществен строй. Оттук настояванията им, че истинско подобрение на поло­ жението на работническата класа може да се очаква не от тарифи и протекционистки закони, а от сплотяваща всички работници класова борба за со­ циалистически цели под тяхно ръководство. Съответно те се борели срещу „общоделския“ (по-късно социалдемократически) чисто икономически синдикализъм, който според тях ориентирал пролетариата към дребни це­ ли, разпокъсвал силите му и го губел за социалистическата кауза.45 След войните влиянието на тесните социалисти върху синдикатите на­ раснало извънредно много, докато широките социалисти и ръководените от тях синдикати загубили позиции. През 1920 г. част от Свободния син­ дикален съюз се прелял в Общия работнически синдикален съюз, възприе­ майки синдикалните постановки на Третия комунистически интернационал - класова борба и пролетарска диктатура. През 1919 г. ОРСС имал 335 сек­ ции с над 30 000 членове; през 1921 г. - 479 секции с над 31 300 членове; през 1922-1923 г. - над 34 000 членове. Това е зенитът на неговото влия­ ние, когато той обхващал почти 10% от частното и държавното работничество. По същото време (1920 г.) Свободният синдикален съюз на широки­ те социалисти имал едва 47 синдиката с около 3000 членове. Съюзът на съ­ юзите имал през 1920 г. почти 27 000 членове, но през 1921 г. - едва 16 000 членове.46 С болшевизирането си тесните социалисти започнали да при­ 44 Янулов, И лия. Развитие на социалното..., 80-81. 45 Вж. в този смисъл поредица от статии от началото на века на Благоев, Димитър. Тарифът и тарифната борба на софийските печатари. - Във: Димитър Благоев. Положението и борбите на работническата класа в България. С., Профиздат, 1980, 202-215, особ. 213-215 (от „Ново време“, год. IX, февруари 1905, № 2); Стачната борба в България. - Във: Димитър Благоев. Положението и борбите на работническата кл аса..., 225-238 (от „Н ово време“, год. IX, май 1905, № 5); Положението на работническата класа в нашата индустрия. - Във: Д им и­ тър Благоев. Положението и борбите на работническата класа..., 307-316, особ. 3 1 5 -3 1 6 (от „Ново време“, год. XVI, април 1912, № 7); Синдикатите и политическата борба - Във: Димитър Благоев. Партията и синдикалното движение. С., Профиздат, 1979, 49-51 (от „Ра­ ботник“, год. II, декември 1893, № 9); Принос към историята на социализма у нас, с. 553. 46 Данните от Сакаров, Н икола. Развитие на синдикалното..., 8-9.

Г л а в а о с м а . Ра б о т н и ч е с к и в ъ п р о с и с и н д и к а л н о д в и ж е н и е

295

емат в синдикатите си работници, независимо от убежденията им. Социалдемократизиращите се широки социалисти пък се стремели да запазят вли­ яние сред „своите“ синдикати. Главното различие оставал начинът на дейс­ твие - дали чрез чисто икономическа борба и по пътя на постепенните со­ циални реформи в рамките на парламентарната демокрация, или към соци­ алистическия идеал, поставян като крайна политическа цел и преследван чрез всички средства. След войните революционността получила решителен превес над соци­ алния реформизъм в работническото движение. Провалът на „реформисткото“ направление у нас се нуждае от обяснение. „Олевяването“ след за­ губените войни, в които работниците (но не само те) понесли големи труд­ ности, е само част от обяснението. Към това може да се добави липсата на предвидливост от страна на управляващите както при управлението на коа­ лицията през 1908-1911 г. (която не изпълнило нищо от вписаните в плат­ формата й „особени грижи за подрастващото работничество“), така и след войните. Това привлякло работниците към синдикатите на комунистите, интересуващи се не от социално законодателство, а от радикална транс­ формация на обществения строй. Една смела социална политика вероятно би отклонила масите от болшевизиране и тръгване по пътя на революция­ та.47 Причините за провала на социалния реформизъм могат да се търсят и по-дълбоко. Тук се достига до по-общия въпрос: защо българският полити­ чески живот между войните се колебаел между крайностите на лявото (най-вече в опозиция, а при земеделците - и на власт) и дясното, докато умереността и строгият легализъм трудно печелели терен. Явно слабата икономика и липсата на широки средни слоеве ограничавали възможнос­ тите на управляващите за социалнореформистка политика и за лавиране, включително по работническия въпрос. На наченките на социалреформизъм ще се спрем специално по-нататък. В края на 1919 - началото на 1920 г. се състояла голямата железничар­ ска и телеграфо-пощенска стачка, ръководена главно от широките и от­ части от тесните социалисти. Тя била смазана от земеделското правителст­ во, което приело и няколко закона, ограничаващи свободата на сдружава­ не. Законът за държавните служители от 28 януари 1922 г. забранява на последните да се присъединяват към някоя обща конфедерация на труда, както и да участват в политически агитации и манифестации; те могат да се обединяват само в своето ведомство или професия, но без служителите във войската, жандармерията и полицията.

47 Янулов, Илия. Социална политика в чуж бина..., с. 227.

296

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.

ЧАСТ ВТОРА,

о бщ ество

Законът относно училищата и дружествата от 20 юли 1922 г. засяга ве­ че всички професионални сдружения. Приет под натиска на Междусъюз­ ническата комисия в България, с цел да премахне всякаква възможност за военно обучение и създаване на въоръжени организации, законът изисква всяко дружество или организация да представи за утвърждаване своя ус­ тав в Министерството на вътрешните работи. Това накърнявало свободата на професионално организиране и министерството фактически се превръ­ щало в служба за проверка и контрол върху дейността на сдруженията и върху поведението на влизащите в тях лица. Извънредният закон за защита на държавата от 21 януари 1924 г. цели да запази държавния и обществения ред от революционни опити, но широ­ кото му тълкуване засяга и правото на сдружаване и синдикалната свобо­ да. Забраняват се всякакви обществени, политически и стопански органи­ зации и групи, които проповядват или прибягват към въоръжени акции, насилия, терор, или учредяват свои нелегални поделения. По силата на то­ зи закон бил разтурен комунистическият Общ работнически синдикален съюз (някои от неговите дейци били убити още по време на събитията от 1923 г.), но Свободният синдикален съюз не бил засегнат. Законът бил до­ пълван впоследствие с още по-строги постановления. Оттук нататък профсъюзното движение не успяло да се възстанови, до­ ри след легализацията на профсъюзите под комунистическо влияние. След като комунистическата партия отново получила възможност за дейност при второто сговористко правителство, тя образувала през октомври 1925 г. т. нар. Независим общ работнически синдикален съюз (или Независими ра­ ботнически професионални съюзи), привидно без организационна връзка с комунистите, но всъщност ръководен от тях. В края на 1925 г. Независими­ те работнически професионални съюзи имали 4800 членове; през 1934 г., в навечерието на Деветнайсетомайския преврат - 11 000 членове. Професионалните организации на държавните служители били по-масови, но държани строго под око от властта. Към 1931 г. съществували 24 съюза и дружества на държавни и общински служители с 44 000 членове. Всички те били (на революционен език) „реформистки“ и се занимавали със своите професионални и ведомствени интереси. Комунистическата партия се опитвала да организира главно негативна вътрешна „профопозиция“ сред чиновническите съюзи. Българският пример показва добрата и лошата страна на свързването на синдикалното движение с политически партии, което го правело по-силно, но зависимо от тяхната съдба. Съмнително е, че оставено само на себе си, професионалното движение би се разраснало до тези мащаби и че би достигнало тази степен на обединеност, без минаващите през отделните

Гл а в а о с м а . Ра б о т н и ч е с к и в ъ п р о с и с и н д и к а л н о д в и ж е н и е

297

синдикати партийни структури. При незрелостта и разпокъсаността на са­ мото работничество у нас, неговото самоорганизиране вероятно би било затруднено. Но пък изпадането на профсъюзното движение под пряко ко­ мунистическо ръководство подменя неговия дълбок смисъл и то вече не е движение за подобряване на положението на работниците в рамките на ус­ тановения ред, а се превръща в „работническо движение“ с крайна цел ко­ мунизъм. Съответно то понасяло ударите, насочени срещу заплашващите установения обществено-държавен ред комунисти. Стачното движение след войните започва със споменатата голяма стач­ ка на железопътните и телеграфо-пощенските работници от 1919 г., обхва­ нала над 20 000 души и завършила с поражение; през 1921 г. имало 68 стачки с над 3000 работници. Известно време нямало условия за стачни борби поради политическите репресии на деветоюнския режим. Стачките се подновили през 1927 г. със създаването на Независимите работнически професионални съюзи; през 1931 г. били проведени 34 стачки с почти 7000 участници (най-голяма била стачката на работниците от Рилския водопро­ вод). Нов стачен сезон има от 1936 г. - 95 стачки с над 39 000 участници (тогава е голямата стачка на тютюноработниците). Стачките продължили и през 1937-1938 г. - 57 стачки с около 25 000 стачници, също през 1939 г. (на работниците от мина „Перник“). Нямало стачки през войните, после в периода след Деветоюнския преврат (от 1923 до 1927 г., слабо и до 1936 г.) и после след 1939 г. Единични са случаите на „политически стачки“ (или придобили по-широк политически характер), като проведената посред об­ щата транспортна стачка от края на 1919 и началото на 1920 г. национална политическа стачка.

ПОД ДЪРЖАВЕН КОНТРОЛ Дотук бяха споменати някои въведени най-вече след войните ограничения на профсъюзната дейност. Превратът от 19 май 1934 г. слага край на свободното профсъюзно движение и поставя началото на съвсем различна уредба под знака на прекия държавен контрол и одържавяването. Старите профсъюзи били разтурени. С няколко наредби били учредени държавни професионални организации със задължително на практика членство, ком­ биниращи териториален и клонов принцип.48 В края на 1935 г. бил създа­

48 Наредба-закон относно професионалните организации на държавните служители от 30 юли 1934 г.; Наредба-закон за професионалните организации от 13 септември 1934 г.; На­ редба-закон за работническите професионални организации от 11 януари 1935 г.; Наредба-закон за колективните трудови договори и уреждане на трудовите конфликти (от 1936 г.); На­

298

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.

ЧАСТ ВТОРА. ОБЩЕСТВО

ден Българският работнически съюз с териториална и клонова (браншова) структура.49 Съюзите на държавните служители също били разтурени и за­ менени с нови казионни професионални съюзи. Стачките били забранени, а за уреждане на конфликтите се установил задължителен държавен арбитраж. Променя се самата философия на професионалното обединяване: не класова борба, а класов мир и обществена солидарност под върховенство­ то на държавата в ролята на арбитър. Основни моменти в новата уредба са: държавно (а не свободно) сдружаване; на практика задължително (не доброволно) членство; единен синдикат по място и професия (без алтерна­ тивни синдикати); комбинирана териториална и браншова уредба в някол­ ко йерархически степени; премахване на правото на стачка и установяване на задължителен държавен арбитраж; намеса на държавата при утвържда­ ване на ръководствата на синдикатите (вместо изборен принцип). Най-сетне, наред с тясно професионални цели, на синдикатите се възлагат задачи с общ морален и идеологически характер - да посочват представители на работниците в държавните и общинските учреждения, да служат като ор­ гани на държавата при провеждане на нейната стопанска и социална политика, да се грижат за моралното възпитание на членовете в национа­ лен дух и да развиват чувство на привързаност и култ към държавата. Съществува юридически спор, доколко синдикати от този вид се добли­ жават до корпоративната уредба (като италианската). При това надделява мнението, че за разлика от корпоративната система, сътрудничеството на синдикатите с държавата у нас не стига толкова далече, че те да могат да се смятат за публичноправни юридически лица, понеже не са включени в са­ мата държавна организация (а само й сътрудничат в провеждане на нейна­ та стопанска и социална политика) и всъщност спадат към частноправната категория „общеполезни сдружения“.50 Съществува и мнение, че така уре­ дените профсъюзи все пак имат публичноправен характер, но без уредбата

редба-закон за държавен надзор върху дружествата и сдружаванията от 8 април 1938 г. По­ следният закон отива далече отвъд надзора по закона за дружествата и училищата, като до­ пуска намеса на административната власт във вътрешния живот на сдруженията (утвърждава­ не на техните устави, уверяване в „народополезната дейност“ на ръководещите ги лица) и из­ ключва анархисти и комунисти от служба в каквото и да е сдружение. 49 Вж. за идеологията и структурата на Българския работнически съю з работата на него­ вия идеолог Топузанов, Симеон. Идеология, строеж и задачи на Българския работнически съюз. С., 1937. 50 Стайнов, Петко. Професионалните организации са ли публичноправни или частно­ правни юридически личности. - Труд и право, 1939, № 3, 2 -7 . Това мнение се споделя и от Илия Янулов.

Гл а в а о с м а . Ра б о т н и ч е с к и в ъ п р о с и с и н д и к а л н о д в и ж е н и е

299

да е корпоративна.51 Идеологът на държавния синдикализъм Симеон Топузанов настоявал за професионално представителство (редом с политиче­ ското) в парламента, но това не се осъществило.52 Независимо каква е формалноправната характеристика на синдикатите след одържавяването им, на практика те не успели да се развият във всеобхватни организации, мобили­ зирани за целите на държавната политика; не станали и база на корпоратив­ на държавна уредба. Държавното синдикиране изобщо (подобно на други „тоталитарни“ мерки) останало половинчато и незавършено. Подобна регламентация като следствие на авторитарното политическо развитие изпразва от смисъл синдикалната борба. Самата социалдемокра­ ция (например в лицето на Илия Янулов) гледала с големи съмнения на по­ добно развитие - без да е против една по-обхватна регламентация на тру­ да и сътрудничество с държавата, тя отказвала да приеме крайните след­ ствия от одържавяването на синдикализма (особено премахването на стай­ ното право и пряката държавна намеса).53 Тук добре проличават някои двойствености в позицията на късната социалдемокрация и изкушенията за нея от една увеличаваща се държавна регулативна намеса в трудовите от­ ношения, която върши до голяма степен онова, което самата социалдемо­ крация си поставя за цел, но има не демократичен, а авторитарен и тотали­ тарен облик. Проблемът идва отчасти от това, че социално-икономическо­ то развитие не било напреднало дотам, че синдикалните организации да могат да налагат със собствени сили на работодателите и държавата свои­ те условия, което правело намесата на държавата - дори за сметка на важ­ ни синдикални свободи - твърде привлекателна за социалдемократи и социалреформисти. Новото развитие на синдикализма изолирало нелегално съществуващи­ те комунистически профсъюзи, които се превърнали в просто дублиране на партийната организация. След решенията за единен работнически анти­ 51 Иванов, Горан. Корпоративната идея в съвременното право. - Годишник на Висшето търговско училище Варна, т. 12, 1938-1939, 1-141, особ. 98-133. 52 Топузанов, Симеон. Идеология, строеж и задачи..., 140-149. Вж. и Сталийски, А лек­ сандър. Изходът. С., 1936, особ. 19-31. Авторът защитава идеята за корпоративен парламент и корпоративна държава, като смята, че корпорациите могат да се основат на първо време на базата на одържавените’професионални съюзи и кооперациите; но той признава, че истински държавен синдикализъм тогава у нас все още няма. 53 Янулов критикува ограниченията на синдикалната свобода и специално премахването на стачката и държавната намеса. Янулов, Илия. Развитие на социалното..., с. 36, 43-44, 46-47, 51-53. Според автора еволюцията в сътрудничеството с държавата „не може да надми­ не известни граници в страните с демократично управление“ (с. 44). Но някои места навеждат на мисълта, че той приема тенденцията към цялостно одържавяване (8 6-88, 90). Остава от­ крит въпросът, дали той действително смята така, или се приспособява към авторитарната обстановка.

300

б ъ л г а р с к о т о о б щ е с т в о . Т.

2.

ча ст вто ра , о бщ ество

фашистки фронт на Седмия конгрес на Коминтерна през юли 1935 г. (све­ дени на БКП на неговия Шести пленум на ЦК), комунистическата партия преминала към нова тактика, а именно - към преодоляваща „сектантството“ работа сред самите казионни профсъюзи, за да бъдат направени те поборбени чрез навлизане на комунистически активисти и увличане на други членове по разни инициативи (т. нар. делегационно движение срещу задъл­ жителния членски внос, също възобновените от 1936 г. стачки). Режимът реагирал чрез реорганизация на профсъюзите и разпускане на някои от тях, поставяне на ръководствата в ръцете на платени чиновници и пр. Вече във военно време, законът за гражданската мобилизация от май 1940 г. лишил работниците и държавните служители от всякаква свобода на действие.

ГЛАВА ДЕВЕТА С О ЦИАЛНО ЗАКОНОДАТЕЛСТВО И С О Ц И А Л Н А ПО ЛИ ТИ КА

По-нататък ще разгледам социалното законодателство на българската дър­ жава, засягащо работници, чиновници и други социални категории (без селската социална политика, която бе разгледана на друго място). Ще се спра и на социалните застраховки, ориентирани към широк кръг хора, за­ едно с други социални закони.1 Като се започва с трудовото законодател­ ство, обхватът на понятието за „социална политика“ („обществена пред­ видливост“) се разширява, бележейки движение по посока на „социална държава“ по идея, макар не толкова по реализация.

ЗАКОНИ ЗА ТРУДА България първа от балканските страни слага начало на социално законода­ телство, в частност работническо, със закона за женския и детския труд от 26 март 1905 г.2 Той бил приет под натиска на синдикалното движение и при наличието на редица трудови анкети. Ето някои от по-главните му по­ ложения. На децата от двата пола на възраст от 12 до 15 години се забра­ нява да работят повече от 8 часа в денонощие. На жените на каквато и да е възраст се забранява да работят повече от 10 часа на денонощие. Нощ­ ният труд се забранява за жени изобщо и за деца до 15-годишна възраст, но се допускат някои изключения (които в голяма степен обезсилвали заб­ раната). Регламентира се почивка по време на работа - най-малко един час при 8-часов работен ден, два часа при 10-часов работен ден. Определя се един месец отпуск за жени родилки, неплатен. Налагат се известни хигиен­ ни норми и условия за безопасност на труда (вентилатори, предпазни мре­ жи на двигателите). Въвеждат се работнически книжки с дата на раждане на работника, дали е ваксиниран, данни за образованието му и пр. Кон­ 1 Янулов, И лия. Развитие на социалното..., 92-142. 2 В Румъния подобен закон е приет през 1906 г., в Сърбия през 1910 г. се приема общ за­ кон за трудова защита, трудов договор, арбитражни съдилища и начало на социални осигуров­ ки. Гърция приема редица социални закони от 1909 до 1912 г. (женски и детски труд, работ­ нически почивки, работно време, хигиена и сигурност на труда), а Турция започва своето социално законодателство след Първата световна война. Вж. Янулов, Илия. Развитие на социал­ н ото..., с. 94.

302

б ъ л г а р с к о т о о б щ е с т в о , т. 2

ча ст вто ра , общ ество

тролът на провеждането на закона е поверен на т. нар. комитети на труда, съставени основно от чиновници (кмета, общинския или околийския лекар, околийския училищен инспектор, инженер и един представител на работ­ ническите сдружения в общината). Слабости на закона били ниската минимална възраст за допускане до работа (12 години, коригирана на 14 годи­ ни едва през 1921 г.), че не обхващал земеделските работници и търговски­ те служещи, но най-вече слабите санкции срещу нарушенията и липсата на същинска инспекция на труда. При положение, че комитетите на труда би­ ли съставени от претрупани с работа чиновници и работата била без зап­ лащане, единствено представителят на синдикатите би имал воля да рабо­ ти. Но по това време в много населени места нямало синдикати, а и къде­ то ги имало, те едва ли можели да плащат надницата на своя представител. Когато въпреки всичко работническият представител се опитвал да изпъл­ ни дълга си и констатирал нарушения, не им се давало ход, под предлог, че е действал сам.3 За да бъде работническото законодателство нещо повече от мъртва буква, се налагало прилагането му да се постави под някакъв контрол. През 1907 г. бил приет закон за инспектората на труда. Предвидените в не­ го инспектори обаче имали задачи, свързани не само с надзора над труда, а и над индустрията, занаятите и професионалното образование. Както се изтъква от специалистите, няма институция, чието прилагане да е ставало с по-голяма небрежност. През 1908 г. били назначени само двама инспек­ тори, и то по всичко - търговия, занаяти и по труда, през 1909 г. - 5 души, през 1910 г. - 8 души. През 1911 г. инспекторите стават 12 и се разделят на двама главни и 10 окръжни. През 1912 г. се създава Министерството на търговията, промишлеността и труда, към което се образува самостоятел­ но отделение на труда. Едва тогава инспекторите се отделят по области по индустрия, по занаяти и по труда (но имало само двама трудови инспек­ тори). Това положение продължило до 1914 г., когато се предвиждали 9 инспектори, но отново със смесена титла („по търговия, индустрия, заная­ ти и труд“). През 1915 г. били назначени 14 окръжни инспектори (по един за окръг) и двама главни инспектори, всички пак със смесена титла. При назначаването на инспекторите не се държало много на ценза и били наз­ начавани хора с незавършено средно образование и с различни предишни занятия. Чиновниците били сменяни често. Въпреки закона, не се публику­ вали годишните рапорти на инспекторите по труда за техните действия по прилагането на трудовите закони. Към безопасността на труда е насочен и законът за контрола на парни­ те котли и резервоарите от 15 юни 1917 г. Обаче наказанията за употреба­ 3 Пак там, 96-103.

Гл а в а д е в е т а . С о ц и а л н о з а к о н о д а т е л с т в о и с о ц и а л н а п о л и т и к а

303

та на парни котли, намерени за опасни от съответната власт, били крайно незначителни. Също тогава се приема закон за хигиената и безопасността на труда (от 15 юни 1917 г.), който включил материята на закона за женския и детския труд и този за инспектората на труда (отменяйки ги). Този закон урежда хи­ гиената и безопасността във всички индустриални, занаятчийски, търгов­ ски, строителни и транспортни предприятия, като въвежда редица стандар­ ти относно чистотата, въздуха, осветлението, против пожар; мерки за пред­ пазване от злополуки при работа с машини, двигатели, трансмисии, резер­ воари и пр.; специални мерки при работа с опасни за здравето материали; имало и изисквания към местата за хранене, питейната вода, местата за по­ чивка и пазене на облеклото, умивалници, нужници и др.; жилищата на ра­ ботниците трябвало да се строят съобразно с правилата на хигиената. Същият закон поставя на по-здрава основа инспекцията на труда. След измененията на закона по тази материя през 1935 г. (от 22 януари) тя се урежда по следния начин: всяка областна и районна инспекция се завежда от началник инспектор на труда с няколко помощник-инспектори на труда по бюджета на Дирекцията на труда. За инспектори на труда се назначават лица със завършено висше образование след определен стаж и полагане на изпит.4 Основната слабост на работническото законодателство била в прилага­ нето му. Административният контрол и санкциите били слаби и се посре­ щали със силна съпротива от страна на заинтересуваните фабриканти, а понякога и на самите работници. Според горчивия опит на дългогодишния инспектор по труда Кутинчев: През време на тия нощни ревизии аз трябваше да бъда въоръжен с из­ вънредно голямо хладнокръвие, с голяма преданост към трудовата за­ щита, трябваше да се абстрахирам от всичко, което засягаше моята личност, за да мога да устоя на ругатните, оскърбителните адреси и безбройните пререкания от страна на господарите-стопани на ателие­ тата. [...] Най-жалкото е, когато настанат на крака самите работници или работнички и почнат да протестират против ограничението на работното им време, понеже те са пряко заинтересовани от надницата си, особено тия, които работят на парче. Години наред свикнали на безкон­ тролен труд - и господари, и работници, днес те не могат да понесат на­ месата на инспектора, който иде да внесе в техните трудови условия промени от битов и икономичен характер.5

4 Пак там, 121-132. 5 Кутинчев, Стилиян. Условията и защ итата..., 281-282.

304

бълга рско то о бщ ество .

Т. 2.

ча ст втора, о бщ ество

Същият автор резюмира резултатите от своята петгодишна инспекци­ онна дейност (в навечерието на войните) така: обходени градове - 66, ин­ спектирани заведения - 1159 (по статистиката от 1910 г. в страната имало общо 13 375 фабрики и работилници), общ брой на работещите в тях ра­ ботници - 24 829. От 1159 инспектирани заведения само в 399 работното време траело 10 часа (утвърденото от закона), а господстващото работно време било 11 часа. От 1159 заведения, 981 използвали труда на деца и же­ ни, като над 90% от тях злоупотребявали с работното време и с почивката на децата и жените, в грубо нарушение на закона за женския и детския труд. Хигиената в заведенията пък била по-скоро „благопожелание на за­ конодателя“, предоставено на волята и разбирането на работодателите. От 1159 инспектирани заведения изцяло хигиенични били 606, частично нехи­ гиенични -109, изцяло нехигиенични - 339, подлежащи на затваряне - 85, неподлежащи на оценка - 20.6 Към това се добавят данните на Димо Тодо­ ров от неговите инспекции през 1914 г. (в неговия рапорт): от 747 инспек­ тирани заведения само 159 хигиенични, 449 търпимо нехигиенични и 139 нетърпимо нехигиенични.7 През 1919 г., под натиска на работническото движение и по примера на много европейски страни, у нас се въвежда 8-часов работен ден (закон от 30 юни). Въвеждането на 8-часовия работен ден е мотивирано с физичес­ ката умора и изтощение на работническите маси и с необходимостта за създаване на работа за безработните. За нощните смени се предвижда ра­ бота максимум 6 часа. Осемчасовият труд бил отменен от земеделците в началото на 1923 г., но след свалянето им от власт бил върнат. След войните безработицата става актуален и остър проблем, изискващ държавна намеса. През 1925 г. се приема закон за настаняване на работа и осигуряване при безработица (обнародван на 5 май 1925 г.). Задачата на този закон била да изгради мрежа от трудови борси и бюра за настаняване. Според големината на населеното място, службите по настаняване се де­ лят на борси на труда (в София и Пловдив), местни бюра за настаняване и безработица и настаняване от общинските управления. При всяко местно бюро за настаняване се учредява местен трудов съвет, председателстван от инспектора на труда, който се занимава с борбата против безработицата на местна почва. През 1934 г. се приема наредба за организиране на трудови работни групи от безработно население за извършване по стопански начин на постройка на пътища и други съоръжения (4 август 1934 г., допълнена през 1937 г.). Наредбата натоварва Главната дирекция на трудовата повин6 Пак там, 838-856. 7 Пак там, с. 852.

Гл а в а д е в е т а . С о ц и а л н о з а к о н о д а т е л с т в о и с о ц и а л н а п о л и т и к а

305

ноет с организиране на трудови работни групи от временни работницибезработни за работа по пътища и други съоръжения срещу храна в нату­ ра и дневно възнаграждение.8 На въпросите за труда в държавната администрация се отдавало малко значение, както личи и от липсата на специално ведомство. Дълго време нямало министерство, част от което да е трудът. Едва Великото народно събрание от 1911 г. създава Министерство на търговията, промишленост­ та и труда. През 1912 г. към него се създава Отделение на труда с 10 души персонал и съвсем малък бюджет. Чрез закона за бюджета от 1931-1932 г. Отделението на труда се преобразувало в Дирекция на труда и обществе­ ните осигуровки с 3 главни направления по предмет: настаняване на работа и безработица; безопасност на труда, трудови условия и трудови договори; обществени осигуровки и пенсии, здравни служби. В страната били създа­ дени 22 инспекции на труда, разпределени на 3 степени, но с голямо пре­ плитане на функциите и в частност - инспектирането на труда, борбата срещу безработицата и обществените осигуровки. При това службите по обществените осигуровки доминирали в местната администрация и поглъ­ щали почти цялото време, докато службите по закрила на труда оставали слабо развити.9 Със социалнореформаторски цели били създадени и някои недържавни (обществени) сдружения. Такъв бил учреденият по почина на Илия Янулов през есента на 1911 г. Комитет за социални реформи, който трябвало да спомогне за засилване на интереса за създаване и прилагане на социално законодателство. Той просъществувал в този вид до войните, а през 1924 г. се преобразувал в Дружество за социален напредък.10 През 1917 г. се съз­ дава Висш съвет на труда (по примера на висшите съвети на труда във Франция, Белгия и др.) като още един орган по прилагане на социалното законодателство. Макар да бил само съвещателно тяло, той трябвало да чертае насоките на социалното законодателство с научна компетентност, ангажиране на държавните ресори и широка публичност на работата си. За 8 Янулов, И лия. Развитие на социалното..., 135-141. 9 Пак там, 171-175. Янулов пледира за обединяване на ресорите на труда, народното здраве и социалните грижи в едно министерство на социалната предвидливост (под чийто кон­ трол да бъдат и обществените осигуровки, макар и автономни), с което да се създаде единст­ во в социално-здравната политика на държавата. 10 Председател на комитета става Илия Янулов, а членове-съоснователи са проф. Влади­ мир Моллов, проф. М. Поповилиев, проф. Георги Данаилов, проф. Йосиф Фаденхехт, проф. Александър Цанков, проф. Асен Златаров, Кирил Попов (директор на статистиката), д-р ДКиров, Никола Михайлов и Ив. Загралов (секретар). За дейността и развитието на тези соци­ ални сдружения вж. Янулов, Илия. Социална политика в чуж бина..., 146-150, 218-221; Соци­ ално законодателство в България, 311-328.

306

б ъ л г а р с к о т о о б щ е с т в о . Т.

2.

ча ст втора, о бщ ество

негов председател бил избран Кирил Попов. Но впоследствие съветът бил игнориран от повечето правителства.11 Върху социалното законодателство у нас влияние оказвало и междуна­ родното социално законодателство (впоследствие и организация). То води началото си от 1906 г. с приетите на Бернската конференция 2 междуна­ родни конвенции на труда (забрана на нощната работа на жените в индуст­ рията и забрана да се употребява белият фосфор в индустрията). През 1919 г. се създава Международната организация на труда, която приема редица конвенции на труда и препоръчвания на труда, последвани от про­ цес на ратифициране от много страни (и съответно реципиране във вът­ решните законодателства).12 България станала член на Международната организация на труда през декември 1920 г. (след като била приета в Об­ ществото на народите). В Народното събрание били внасяни и ратифици­ рани с лекота и почти без дебати всички международни конвенции и пред­ ложения, което само свидетелства, че не им се отдавало голямо значение и че изобщо малко се държало на прилагането на трудовото законодател­ ство.13 Приемането им се извършвало почти автоматично и поради външната зависимост от страните победителки през този период. Постоянните промени в инспектората на труда и липсата на воля за на­ лагане на държавния контрол обезсмисляли работническото законодател­ ство. Според обобщаващите думи на най-големия специалист по материята: В изкуството да не се прилагат работническите закони България държи рекорд. Не само защото нашата буржоазия като твърде млада, без достатъчно оформени обществени принципи и перспективи, е лишена от предвидливост, но и защото прилагането на социалното законодателст­ во у нас няма още своите традиции и преди всичко - своите хора.14

ОБЩЕСТВЕНИ ОСИГУРОВКИ, ПЕНСИИ, ОБЩЕСТВЕНО ПОДПОМАГАНЕ Социалното законодателство включва и обширната проблематика на оси­ гуровките и пенсиите (за злополука, болест, майчинство, инвалидност, безработица, старост и пр.), по-точно онези, които са въведени от държа­ вата като задължителни за дадена група хора (частните са отделно).15 Тук 11 Янулов, И лия. Развитие на социалното..., 132-135. 12 Пак там, 94—96. 13 Янулов, И лия. Социална политика в чуж бина..., 215-218. 14 Пак там, с. 127, 163, 239-242, цит. на с. 240. 15 За обществените осигуровки вж. Янулов, Илия. Развитие на социалното..., 143-167.

Гл а в а д е в е т а . С о ц и алн о зако н о д ател ство и со ц и ал н а по ли ти ка

307

се надхвърля кръгът на работниците и се обхващат чиновници, служещи и по-широки социални слоеве. Исторически от особено значение била ра­ ботническата осигуровка „Злополука“ и по-специално признаването (найнапред в Германия през 1884 г.) на принципа на професионалния риск, за­ дължаващ работодателя да изплати обезщетение. Също така в немското за­ конодателство от 1883-1889 г. (при Бисмарк) се развива системата на за­ дължителна за всички работници и служещи (трипартитна) социална за­ страховка, в която с вноски участват работниците, работодателите и дър­ жавата, специално за инвалидност, старост и смърт, отчасти за болест и майчинство. У нас обществените застраховки (частните са на друг принцип и поранни) започват с частични решения в някои работнически закони, пред­ виждащи известни осигурителни фондове за злополука, смърт, старост, инвалидност и пр. Така законът за спомагателната каса на работниците по обществените предприятия (от 1905 г.) изисквал при извършване на об­ ществени постройки да се удържа от предприемачите 1%, докато трае предприятието. Сумата била предназначена за посрещане на разноските по болни или ранени работници, за погребение в случай на смърт и за помо­ щи на работническите вдовици и сираци; неупотребената част от средства­ та се внасяла в БНБ и образувала работническа спомагателна каса. В про­ дължение на 5 години в тази каса се натрупали 5-6 млн. златни лева при разход само 70 000 лева, което показва как били обезщетявани и лекувани работниците. През 1910 г. Министерският съвет постановил да се върне набраната сума на предприемачите и в бъдеще да не им се удържа 1%.16 Законът за подпомагане на държавните работници в случай на инвалид­ ност и болест от 1906 г., който е резултат от засилената синдикална борба след първата голяма железничарска стачка, предвижда създаване на фонд за инвалидност и фонд за лекуване, макар само за една категория работни­ ци (тези в държавните предприятия). Работниците допринасят за всеки от тези фондове с по 1% от заплатите си. Инвалидните пенсии се подразделят на 3 категории, според степента на придобитата неспособност за работа. Важен аргумент в полза на работническите застраховки били анкетите върху злополуките. Първи принос по този въпрос е един труд на д-р Петър Цончев (от 1907 г.) за нараняванията в габровските текстилни фабрики.17 Илия Янулов извършил първата обща анкета за трудовите злополуки през 1911 г., като систематизирал сведенията в работническите синдикални из­ 16 Пак там, 148-149. 17 Цончев, Петър. Работнишките злополуки у нас и мерки за ограничаването им. - Съвре­ менна хигиена, 1, 1907, № 6, 197-218.

308

бълга рско то о бщ ество .

Т. 2.

ча ст втора, о бщ ество

дания.18 За периода 1897-1911 г. Янулов наброява общо 1441 злополуки, 432 убити работници, 1009 ранени. Към това той добавя още 161 злополу­ ки по българските държавни железници (69 убити и 92-ма ранени), 100 жертви на катастрофата в русенската фабрика на братя Иванови през 1897 г., 130 злополуки при експлоатацията на рилските гори, 84 по пост­ ройката на т. нар. вертикална линия, 300 по домостроителството; за 15 го­ дини - близо 2100 работнически злополуки (при това анкетата е непъл­ на).19 Най-много злополуки ставали с фабрични работници, после с жп и трамвайни работници, домостроители, работници по линии, шосета и мос­ тове и др. По причини най-много злополуки ставали при действие на ма­ шини или от каишите и трансмисиите, срутване на пръст или камъни, ек­ сплозии, падане от скеля при строеж на здания и пр. Под натиска на тази и подобни анкети и синдикални настоявания се поставя (през 1914 г.) началото на официална регистрация на злополуките, като на околийските началници и органите по труда се възлага да отбеляз­ ват всяка злополука на специални листове и да ги изпращат в Отделението на труда. По официални данни за трите години (1912-1914) станали 861 злополуки, от които 136 смъртни случая. Но това е крайно съмнително, по­ неже през 1914 г. само в Русе един специален фабричен лекар регистрирал злополуки, равни на 2/3 от общия брой, обявен от министерството за съ­ щата година. Официалната регистрация загасва през 1915 г., за да се въз­ станови отново през 1919 г., когато е също толкова неточна.20 От 1922 г. нататък започват официалните публикации на Дирекцията на статистиката за злополуките на труда в България, съставени по сведения на инспекто­ рите на труда. По-чувствително развитие и обхват социалните осигуровки получават след войните. През 1918 г. се прокарва закон за обществените осигуровки в случай на болест и злополука (обнародван на 15 юни), който въвежда осигуровката „Злополука“ за всички наемни работници и служещи. Зако­ нът прокарва принципа на професионален риск, т. е. вноските да са само от работодателите, като предприятията са длъжни да правят съответни внос­ ки във фонда по определена формула. Законът урежда и трипартитна оси­ гуровка в случай на болест, като работникът внася 1% от надницата си, съ­ щата сума внася работодателят и пак същата сума - държавата. Обаче не била прокарана административна и финансова автономия в организацията на обществените осигуровки. Обезценяването на лева след войната пък 18 Янулов, И лия. Злополуките на труда в България. - Списание на Българското икономи­ ческо дружество, 15, 1911, № 7, 580-615. 19 Янулов, И лия. Социална политика в чуж бина..., 166-167. 20 Пак там, 180-181.

Г л ава девета. С оц и алн о закон одателство и соц и ал н а политика

309

направило нищожни несъобразно посочените в абсолютни цифри обезще­ тения. По време на земеделското управление поради незаинтересуваност на правителството пропадат два опита за подобрение на закона за социал­ ните осигуровки. Обществените осигуровки се поставят на трайна и здрава основа със закона за обществените осигуровки от 25 март 1924 г., приет от правител­ ството на Сговора начело с Александър Цанков. Кръгът на задължително осигурените включва работниците и служещите в държавни, обществени и частни заведения и предприятия, а доброволното осигуряване е за само­ стоятелните занаятчии, търговци, земеделци и хора със свободни про­ фесии. Кръгът на рисковете включва злополука, болест, майчинство, инва­ лидност и старост, в някои случаи и смърт. Средствата специално на оси­ гуровката „Злополука“ се набират въз основа на възприетия от закона принцип на професионалния риск, т. е. само от вноски на работодателите; останалите се покриват с трипартитни вноски от осигурените, работодате­ лите и държавата - по 1/3 всеки. Пенсия за инвалидност се получава, ако са плащани вноски в продължение най-малко на 156 седмици, а пенсия за старост - най-малко 1040 седмици. Всички застрахователни вноски пос­ тъпват във фонд „Обществени застраховки“. Този закон просъществувал до Втората световна война, като претърпял някои изменения и допълне­ ния, произтичащи от международни ангажименти. Законът създава чисто държавна организация на обществените осигу­ ровки при Дирекцията на труда, където се открива специално отделение за обществените осигуровки (вместо автономно управление на обществените осигуровки и неприкосновеност на средствата за други цели). Това довело до редица слабости - грешки и разхищения по продажбата на осигурител­ ни марки, прехвърляне на суми от математическите резерви на осигуров­ ките за инвалидност и старост за покриване на разходи на други застрахов­ ки, високи административни разходи, нецелесъобразност на пласмента на средствата и пр. Осигуровката „Болест“ (заплащането на лечението) предизвиквала най-големи спорове, понеже давала големи финансови дефицити във фон­ да „Обществени осигуровки“.21 След приемането на закона за осигуровки­ те, Лекарският съюз от финансови съображения повел борба срещу него,

21 Вж. Обществените застраховки в България през 1936 година. Изложение на директо на труда и обществените застраховки. С., 1938, особ. с. 59, 62-63. Осигуровката „Болест и майчинство“ била в дефицит от 1929-1930 г. нататък, който бил покрит със средства от оси­ гуровката „Инвалидност и старост“, дадени под формата на заем. Най-голямата част от фон­ да „Обществени осигуровки“ била натрупана от фонда „Инвалидност и старост“, явно поне­ же от влизането на закона в сила се били пенсионирали малко хора.

310

б ъ л г а р с к о т о о б щ е с т в о , т.

2.

част втора, о бщ ество

като отказвал да приеме осигуровката на самостоятелните търговци и за­ наятчии и настоявал лекарската помощ да е по свободен избор на самия осигурен болен, а хонорарът за преглеждането да не бъде по-малък от средния частен преглед. Народното събрание се съгласило само със сво­ бодния избор на лекар. Осигуровката за безработица била възприета по-късно със закона за настаняване на работа и осигуряване при безработица (от 1935 г.). Той се отнасял до всички работници и служещи и бил приет по международните конвенции и препоръки, които ставали все по-важни след 1919 г. поради зависимото положение на страната. Редица закони имали характер на социално подпомагане при бедствена ситуация, свързана с войни, земетресения или просто с материално запа­ дане. По време на войните бил приет закон за подпомагане на нуждаещите се войнишки семейства през време на мобилизация и война (от 8 март 1916 г., изменение от 29 април 1916 г.), по който материално били подпо­ могнати десетки хиляди войнишки семейства. Приел се и закон за хигиеническите съвети във време на война (от 4 май 1916 г.), учредяващ централен и местни хигиенически съвети, които положили много усилия за предот­ вратяване на епидемическите болести с помощта на самото население. През 1917 г. се приема закон за положението и заплатите на работниците и служащите в частните заведения и предприятия през време на война, по силата на който мобилизираните работници и служещи си запазвали работ­ ните места след демобилизацията (и им се изплащали материални обезще­ тения).22 Този закон обаче ощетявал жените, заели междувременно места в производството и нисшата администрация. Някои закони целели уреждане на бежанския въпрос. По време на земе­ делското правителство бил издаден закона за заселване на бежанците и обез­ печаване поминъка им (от 21 декември 1920 г.), съгласно който на бежанци­ те се отпускали на минимални цени обработваема земя, материали, добитък, инвентар и пр., съобразно членовете на домакинството и имотното състоя­ ние. Оземляване на бежанците се извършвало и по последвалите закони за трудовата поземлена собственост и за трудовите земеделски стопанства. Голямото земетресение в Южна България (през 1928 г.) станало повод за приемане на закон за пострадалите от обществени бедствия, а през 1930 г. бил създаден фонд „Обществени бедствия“, с цел обезщетяване при подобни извънредни ситуации. Чисто социален характер за обществено подпомагане на нуждаещи се членове на обществото има наредбата-закон за обществено подпомагане 22 Янулов, Илия. Развитие на социалното..., 106-121.

Гл а в а д е в е т а . С о ци алн о зако н о д ател ство и со ц и ал н а по ли ти ка

311

(от 28 ноември 1934 г.). Тя предвижда подпомагане на семейства, насърча­ ва създаването на различни обществени заведения - трапезарии, летовища, детски ясли и детски домове, сиропиталища и старчески домове, инвалид­ ни домове, домове за слепи и пр. Създаденият фонд за обществено подпо­ магане имал за източник ежегодната вноска на еднодневния доход на всич­ ки граждани и юридически лица в страната.

ДЛЪЖНИЦИ И КРЕДИТОРИ Стопанската депресия през 1929-1933 г. изправила много хора и стопан­ ски единици пред фалит. По време на управлението на Народния блок са приети два закона, регулиращи отношенията между длъжници и заемода­ тели, които представляват държавна намеса в стопанските отношения със социален резон. Законът за облекчение на длъжниците (от 16 април 1932 г.) позволявал на длъжника да спира изпълнително производство, ако поне един ден преди публичната продан внесе 10% от дълга и се задължи в края на първата година да внесе още 10%, а след това в края на всяко шестме­ сечие да внася по 10% от дълга (ако не плати някоя от тези вноски, изпъл­ нението се подновява). Длъжниците със задължения над 200 000 лева мо­ жели да искат съдебно уреждане (ликвидация) на дълговете срещу предос­ тавяне на определени гаранции на кредиторите, като съдебното уреждане включвало разсрочване и частично опрощаване на дълговете.23 През 1933 г. правителството на Народния блок създало нов закон за об­ лекчение на длъжниците и заздравяване на кредита, с който се давал две­ годишен мораториум върху лихвите; те се намалявали до 6% и самото за­ дължение се разсрочвало до 15 години. Според закона задълженията се поемат от Погасителната каса при Дирекцията на държавните дългове, която издавала на кредиторите облигации за вземанията им, а длъжниците изплащали своите задължения на нея. По този начин кредиторите получа­ вали своите вземания, дори „несъбираемите“, а държавата (т.е. данъко­ платците) се натоварвала с допълнителни задължения. Друг закон за облекчаване на длъжниците представлявала издадената след Деветнайсе гомайския преврат наредба-закон за облекчаване на длъж­ ниците и заздравяване на кредита (от 7 август 1934 г.). С нея се създавала Автономната погасителна каса, която давала възможност на кредиторите да получат вземанията си за сметка на държавния бюджет. 23 Вж. за този закон Ганев, Венелин. Закон за облекчение на длъжниците и закон за закри­ ла на земеделеца-стопанин. - Юридически архив, 3, 1931-1932, № 5 -6 , 517—543.

312

бъ лга рско то о бщ ес тв о .

Т. 2.

ча ст вто ра, о бщ ество

Подобни „спасителни“ закони имали определена цена, която в случая се поемала от кредиторите и от държавата (т. е. от данъкоплатците), а и по принцип те подривали доверието в кредитните отношения и се отразявали неблагоприятно върху стопанската дейност. Наистина, те могат да имат добър стопански (а не само социален) ефект, ако помогнат на длъжника да се издължи и на кредитора - да си върне парите с известна разсрочка във времето, вместо да ги загуби при едно бързо съдебно изпълнение (разпро­ даващо собствеността на длъжника на безценица). Но много зависи от кон­ кретната ситуация. Специално в случая с приетите по време на кризата закони, те се явили със закъснение - в момент, когато моралът на длъжни­ ци и кредитори бил вече компрометиран и първите нямали намерение да плащат, а вторите не се надявали да получат парите си и се съгласявали на съвсем малък процент от дълга. Така този закон всъщност помагал по-скоро на заемодателя да си върне поне част от парите, но и това било пробле­ матично.24 В подобен тип закони ясно се проявява противоречието между социален и икономически резон и трудността при намирането на баланс между тях.

ФАКТОРИ НА СОЦИАЛНОТО ЗАКОНОДАТЕЛСТВО Тук може да се постави въпросът за ролята на различните фактори за съз­ даване и развитие на социалното законодателство у нас и специално за ро­ лята на синдикалното движение, на управляващите и на международните сили. Някои преценяват ролята на синдикатите като съвсем слаба, допъл­ нително отслабена от разцеплението в тях. Подобно, наистина заинтересо­ вано мнение, що се отнася до времето след войните, изразява идеологът на „новия ред“ на синдикалното движение след 1934 г. Симеон Топузанов: Мирният договор отбелязва едно начало на социалното законодателство у нас, което след узаконяването на 8-часовия работен ден в 1919 се раз­ ви през следните години в една стройна система, която прави чест на страната ни. Трябва обаче да отбележим, че множеството социални за­ кони в защита на наемния труд от това време и впоследствие се създа­ доха не под напора на организираната борба на работничеството, а по силата на международни конвенции и задължения и под давление на ед­ но повишено социално съзнание в държавното управление. Те са резул­ 24 Кацаров, Константин. 60 години ж ивяна..., 391-392. Авторът припомня карикатура­ та на Александър Божинов, където Пижо чете закона (за закрила на земеделеца-стопанин), че­ ше се дяволито зад врата и казва: „А бе, оно е ясно оти половината се опрощава. Ама не е яс­ но кой ще плаща другата половина.“

Гл а в а д е в е т а . С о ц и алн о зако н о д ател ство и со ц и ал н а по ли ти ка

313

тат от една усвоена от държавата социална политика, която създаде но­ ва епоха за работничеството и за отношенията между труда и капитала.25

Социалреформаторът Илия Янулов, който иначе изтъква ролята на синдикалното движение (и на просветени дейци в него) за създаване на со­ циално законодателство, посочва и ред други фактори и движещи сили: са­ мото стопанско развитие на страната (и особено индустриализацията), со­ циологията и нейните методи за изучаване условията на труда (анкети, ста­ тистики и пр.), международните конвенции и рекомендации на труда, съз­ давани от Международната конференция на труда, развитието на идеите за обществена солидарност и социална справедливост и т. н.26 И според него значението на международния фактор нараснало особено след войните, ко­ гато кризата в синдикалното движение ограничила чувствително въздей­ ствието му като фактор за социалното законодателство. Малките държави охотно ратифицирали международните конвенции на труда, създавани от Международната организация на труда в Женева, след което били длъжни да приведат националното си законодателство в хармония с тях.27 Сред политическите партии и движения особена заслуга за създаване на социално законодателство и разширяване на социалния елемент в бъл­ гарската демокрация изобщо имали социалистите реформисти, за разлика от крайните тесни социалисти.28 Сътрудничеството на широките социали­ сти с държавата за социалното развитие на страната обаче било за сметка на тяхното влияние сред работническото движение, което се отляло към по-радикалния лагер. Принос за социалното законодателство имали и ра­ дикалите - те стояли на почвата на обществената солидарност, против уче­ нието за класовата борба. Земеделското движение пък, което представля­ вало най-широки трудови маси, показало силна враждебност към подобря­ ване на трудовите условия на работниците в градовете и било негативно настроено спрямо социалното законодателство. По отношение на управля­ валите буржоазни партии се отбелязва горчивият парадокс, че тъкмо свър­ заните със средните обществени слоеве, като Демократическата партия, не 25 Топузанов, Симеон. Идеология, строеж и задачи..., с. 72. -26 Янулов, И лия. Развитие на социалното..., с. 5. 27 Янулов, И лия. Социално законодателство в България, 234-239. 28 Тесните социалисти смятали закона за женския и детския труд за „прах в очите на ра­ ботниците“ . По повод пропадналия законопроект за осигуряване на работниците в насърчава­ ните индустрии от 1907 г. Янулов водил ожесточена полемика с Христо Кабакчиев от „Работ­ нически вестник“, който застъпвал тесносоциалистическата теза, че законопроектът внася из­ мамни надежди сред работниците. „Тесните“ социалисти се отнасяли пренебрежително и към указа за 8-часовия работен ден през 1919 г., и към проекта за работническите осигуровки от 1920 г. Вж. Янулов, Илия. Социална политика в чуж бина..., с. 128, 134, 225-226.

314

бъ лга рско то о бщ ество .

Т. 2.

част втора, общ ество

дали нито един закон за покровителство на труда. Обратно, откровено ли­ берални партии (като националлибералите), които исторически били за не­ ограничена свобода на работодателя спрямо наемния труд, прокарали за­ кона за женския и детския труд през 1905 г., за инспектората на труда, за­ коните за хигиената и безопасността на труда, за обществените осигуров­ ки през 1917 и 1918 г. Но като цяло обществената предвидливост на българската буржоазна демокрация се оказала слаба, за разлика например от Германия, където со­ циалните осигуровки били създадени от Бисмарк по чисто държавническа предвидливост. Едва след септемврийските бунтове обединената в Сгово­ ра буржоазия предприела социални реформи и създала обществените оси­ гуровки. След 19 май 1934 г. правото на сдружение било ограничено и стачните борби - забранени, но защитното трудово право продължило да се развива.29 В обобщение се налага смущаващата констатация, че социалното зако­ нодателство у нас се развивало главно под знака на авторитарни режими (след 1923 и след 1934 г.), а не при либералнодемократични управления. Може да се спори за смисъла и мотивите на въведеното от Александър Цанков и след 1934 г. социално законодателство - мерки за притъпяване на социалния конфликт и измъкване на работниците от влиянието на кому­ нистите, социална демагогия за разширяване на социалната база на режи­ ма - заемка от социалреформисткия елемент на фашизма (но след войните и буржоазните демокрации станали по-„социални“), засилваща се етатизация, идеология на национално сплотяване и пр., но фактът на въвеждането му тогава остава непроменим. Най-общо може да се каже, че през 30-те години на XX в. България навлиза в ерата на социалното законодателство, социалното осигуряване и социалното подпомагане и се появяват наченки на „социална държава“. Наистина, често става дума за закъснели и компенсиращи мерки или за ре­ акция на бедствено положение, а рядко - за изпреварващо социално зако­ нодателство и истинска обществена предвидливост. При това социалният момент се преплита тясно с новия и заострен национализъм, изискващ сплотяване на националния колектив, както и с авторитаризма, насочен към усилване на държавната власт. Социалните мерки се аргументират ка­ то притъпяване на класовия конфликт и „хармонизиране“ на социалните отношения, осмислят се идеологически като укрепване на нацията. Държа­ вата поема ролята на арбитър на социалните отношения, което е съпрово­ 29 Янулов, И лия. Социална политика в чуж бина..., 222-227; Социално законодателство в Б ъ лгари я..., 361-364.

Гл а в а д е в е т а . С о ц и алн о зако н о д ател ство и со ц и ал н а по ли ти ка

315

дено с обезсилване и подчиняване на самостойните профсъюзи и други корпоративни организации. Развитието към „социална държава“ в България обаче не бива да се преувеличава. Между реторика и действителност, а също между правно положение (pays legal) и действително положение на нещата (pays réel) тъкмо в изостанали страни с малки ресурси лежи пропаст. Както бе изтък­ нато, специално трудовото законодателство у нас остава шавно „на книга“. Развитието към повече социална солидарност и защита на „социално сла­ бите“ се набелязва като слаба тенденция, резултат от добри намерения на социални реформатори, отстъпки на управляващите главно под натиск и рядко като предвидливост, под външно влияние или като опит за национално солидаризиране.

ГЛАВА ДЕСЕТА „Ж ЕН С К И ВЪ П РО С “ И Ж ЕНСКО ДВИ Ж ЕН И Е

Проблематизирането на положението на жените в българското общество в обществени дебати и борби е известно като „женски въпрос“.1 Първите женски дружества у нас възникват в последните десетилетия преди Осво­ бождението. Те пропагандират женското образование (чието начало е пос­ тавено през 1841 г. с девическото училище на Анастасия Димитрова в Пле­ вен), а някои имат благотворителен характер. Сред радетелите на женското образование във възрожденския печат са някои изтъкнати дейци, като Пет­ ко Р. Славейков и особено Любен Каравелов - своеобразен „литературен феминизъм“. Аргументите за женското образование обаче са предимно на­ ционални и традиционалистки, в смисъл че образованата жена може подобре да’възпитава своите деца и че по този начин ще спомогне и за националната кауза. Единици били принципните и радикални еманципатори на жените като Любен Каравелов, за когото поставянето на жените в достой­ но положение, включително в семейството, има значение само по себе си.2 И след Освобождението жените трябвало да се борят срещу традицио­ налистки и патриархалистки възгледи, защитавани понякога от видни лич­ ности. На жената се отрежда ролята на съпруга, майка и възпитателка на децата, домакиня; съответно нейното място са домът и семейството, без право на външна професионална и обществена изява. Такива са развивани­ те във в. „Родолюбец“ (в края на XIX в.) възгледи, например за подходя­ щото възпитание в девическите гимназии, подготвящо жената за нейните „длъжности“, а именно: кроене, шиене, домашни работи и особено готве­ не, слагане на трапезата, уреждане на гостна стая, пране и метене, практи­ ческа медицина и лекуване на детски болести.3 Вестникът алармира своите читатели за появата на еманципаторки и у нас: 1 За разните дебати по „женския въпрос“ и женските организации вж. особено Даскалова, Красимира. Българските жени в социални движения, закони и дискурси (1840-1940). - Във: От сянката на историята. Жените в българското общество и култура. Съст. Красимира Даска­ лова. С., Дом на науките за човека и обществото, 1998, 11-41; Смислите на граж-данството: граждани и граждански права в България (1878-1944). - Във: Граници на гражданството: ев­ ропейските жени между традицията и модерността. Съст. Красимира Даскалова, Райна Гаври­ лова. С., ЛИК, 2001, 226-243. 2 Каравелов, Любен. За женското возпитание. - Знаме, 2, № 2, 29 февр. 1876; № 3, 15 март 1876. Препечатано в: От сянката на историята..., 53-64. 3 Девическото възпитание - Родолюбец, 1, № 30, 7 ноем. 1889, с. 236; № 31, 21 ноем. 1889, 246-247; Ролята на жената при градение дом. - Родолюбец, 2, № 2, 14 февр. 1897, 7-8 ;

„Ж ен ски в ъ п ро с “ и ж ен ско д ви ж ен и е

317

Вече някои наши учени-недоучени амазонки са заговорили за „свобо­ дата на жената“, за „женски права“, за „избавление жената от робство­ то на един мъж“ [...] те се борят да напуснат длъжностите си като же­ ни и да станат мъже. Да напуснат домовете и да завземат работи из кан­ целариите и дюкяните, и едним словом, да станат като парижанките като пеперуди да летят от къщите в людните улици, да се мяркат наки­ тени из обществото, за да обайват и поразяват онези, които искат да ги владеят (мъжете). Никой вид пеперуди, които, прелъстени от светлина­ та, се впущат в пламъка и загинват, не постъпват по-глупаво.4

Същите автори аргументират „естествената“ за жената сфера на живот и реда на нещата така: От естеството гледаме, че всяко животно си има особни предназначе­ ния от създателя, де и как да живее; и всяко на мястото си вирее и е ща­ стливо. Патицата във водата, къртицата под земята, лястовицата във въздуха. Тъй и мъжът и жената си имат свои сфери за живеяне и действувание. Те не съставляват изключение от общите Божии закони. За да бъдат благополучни и щастливи, трябва всеки да се движи в своята си сфера. Мъжът е приспособен за бурите на обществения живот. Той, както морското птиче, се наслаждава и в най-усилените развълнувания. Жената е създадена за домашна тишина.5

Ярък пример на религиозно-консервативен мислител е Стоян Михайловски. Според него женската еманципация води към „изопачаване на при­ родата на жената“; когато заживеят извъндомашен живот и започнат да взимат участие в обществените борби и да „мъжествуват“, жените губят „червенината на срама“. Жената е „другарка на мъжа“, но не „съдружни­ ца“; мястото й не е на площада, а „под домашната стряха“, като „цвете, ко­ ето цъфти и благоухае само на сянка“. Нейни „свещени атрибуции“ са да бъде майка, съпруга и домакиня - „гений-добротворец на къщното огнище, ангел-живоносен на брачния живот, велемощна уредница на интимната се­ мейна благочестина“; неин дълг е да ражда деца и така да увеличава рода си и броя на „честните и добродетелни граждани“, също да ги възпитава.6 № 3, 21 февр. 1897, 11-12; Женщина. - Родолюбец, 2, № 24, 13 юни 1897, с. 96; Сферата на жената. - Родолюбец, 2, № 40—41, 12 авг. 1897, с. 162; № 42, 15 авг. 1897, 167-168; № 43, 19 авг. 1897, 171-172; Еманципацията на жената. - Родолюбец, 2, № 79-80, 17 февр. 1898, 317-318; № 81-82, 24 февр. 1898, 326-327. 4 Ролята на ж ената..., 7-8. 5 Сферата на ж ената..., с. 168. 6 М ихайловски, Стоян. Неиздадени съчинения. Т. 2 (Религиозни и философски размиш­ ления). С., 1941, 150-151; Сатири I. Нашите писачи и газетари. С., 1893.

318

бъ лга рско то о бщ ество .

Т. 2.

част втора, о бщ ество

Женските аспирации и борби след Освобождението отначало били ори­ ентирани също около образованието и благотворителността. Със създава­ нето на Висшето училище през 1888 г. особена острота придобива борба­ та за допускане на жените до университетско образование. Наистина, тя се подема не от женски организации, а от отделни жени, като Екатерина Сто­ ичкова, която внася петиция в Народното събрание през 1896 г. и получа­ ва подкрепата на общественици и политици с напредничави възгледи (и на някои професори).7 Формална пречка за допускането на жените до висше образование били разликите между курса на мъжкото и женското гимназиално образование (по съдържание и години). След като девическите гимна­ зии били уеднаквени с мъжките през 1897-1898 г. по брой на класовете (по учебни предмети през 1904 г.), жените получили достъп до висше образо­ вание през 1901 г., на първо време само като слушателки, по-късно - като редовни студентки. Сред интелектуалците и професорите не липсвали про­ тивници на женското висше образование, като например д-р Кръстю Кръс­ тев, според когото студентката стои по научни качества и специално по склонност към по-строго научно мислене много по-ниско от средния сту­ дент, а нейните научни „инстинкти“ се намират в съотношение 1:9 към ин­ стинктите й на жена.8 Разбира се, жени с получено в чужбина висше обра­ зование имало и преди това, а някои от тях станали ярки защитници на женското висше образование. През 1924 г. възниьсва Асоциацията на жени­ те с висше образование. Извън дома жените можели да се реализират на много ограничени и не особено привлекателни поприща. Типично занятие за образованите жени било учителството, където по едно или друго време действали дискримина­ ционни наредби, например забраната от 1899 г. за омъжените жени да учи­ телстват (отменена през 1904 г.); известно време било в сила и 10% по-нис­ ко заплащане на учителките. Наред с това все повече момичета и жени ра­ ботели индустриален труд, най-вече до омъжването си. Както забелязват социалистическите автори и авторки, по-слабо заплатеният женски труд бил допуснат охотно до капиталистическа експлоатация и тук най-рано се извършила своеобразна „еманципация“. През 1905 г. бил приет законът за закрила на женския и детския труд като първи от серията социални (работ­ нически и други) закони. Но социалното законодателство не било свързано с женския активизъм, а с държавна намеса в социалреформистка насока. 7 Карима, Ана. Женското движение у нас. Неговото минало, настояще и бъдеще. С., 1910. Включено в: От сянката на историята..., 196-217, особ. 199-200. 8 Кръстев, Кръстю. Културен преглед. - Демократически преглед, 2, 1904, № 16, 3 7 8 381, особ. с. 379. От друга страна, Кръстю Кръстев е сред първите преподаватели, които до­ пускат „волни слушателки“ до лекциите си.

„Ж енски въ п ро с“ и ж енско движ ение

319

Спонтанно възникналите около отделни активистки местни женски дружества в разни градове се обединили през 1901 г. в Българския женски съюз (БЖС).9 Въпреки по-определените еманципаторски възгледи на ня­ кои от основателките, като цел на съюза било записано твърде общото „умствено и нравствено издигане на жената“ и подобряване на нейното по­ ложение, за да не бъдат отблъснати по-традиционни женски активистки и дружества. Видни лидерки на съюза от началния етап, често свързани се­ мейно с политически дейци, били Ана Карима (съпруга на социалиста Ян­ ко Сакъзов), Мария Джидрова (съпруга на социалдемократа Петър Джидров), Юлия Малинова (жена на водача на демократите Александър Мали­ нов) и др. Особено силно било влиянието на левите (социалистическите) идеи, пропагандирани от Кина Конова (съпруга на социалиста Андрей Ко­ нов), Вела Благоева (съпруга на Димитър Благоев) и др., които се опитва­ ли да тласнат дейността на съюза в политическа посока. Твърде скоро в ръководството на Женския съюз възникнали спорове и противоречия между по-традиционното „буржоазно крило“ (Ана Карима, Санда Йовчева, Мария Джидрова, Юлия Малинова и др.) и жените социа­ листки, не без участието на чисто лични моменти. Споровете от идеен ха­ рактер се отнасяли до облика и целите на женското движение, връзката му с политическия живот, неговата самостойност и пр. „Буржоазките“ в съю­ за настоявали (в духа на „умерения феминизъм“) за образователни акции, филантропия и социална дейност, гражданско и политическо „просвеще­ ние“ на жените, отлагайки за по-късно борбата за гражданска и политиче­ ска еманципация. Социалистките, често съпруги или партньорки на мъже социалисти, имали далече по-радикални възгледи. Те смятали женската еманципация за част от социалистическата революция и коренната транс­ формация на буржоазния ред; съответно били за радикална политическа борба, но не специфично женска, а социалистическа. Социалистките напуснали Женския съюз през 1903 г., след разцепле­ нието на партията на самите социалисти на „тесни“ и „широки“ и прокар­ ването на резолюция за „надкласовост“ в съюза. Полемиката между Жен­ ския съюз и социалистките (и мъже социалисти като Георги Бакалов и др.) 9 Български женски съюз, 1901-1931. С., 1931; Бож илова-Патева, Ж. Женското движе­ ние в България и Българският женски съюз. - Демократически преглед, 5, 1907, № 7, 714-720. Включено в: От сянката на историята..., 169-177; Бож илова-Пат ева, Ж . Еманци­ пацията на жената от етична гледна точка. - Демократически преглед, 8, 1910, № 5, 497-509. Включено в: От сянката на историята..., 178-195; Карима, Ана. Женското движение у н ас...; Внасяме ли ние разцепление? - Равноправие, 1, 1908, № 3. Включено в: От сянката на исто­ ри ята..., 218-224; Карима, Ана. Ние. - Равноправие, 1, № 1, 1 ноем. 1908. Включено в: От сянката на историята..., 225-229.

320

бъ лга рско то о бщ ество ,

т. 2.

част втора, о бщ ество

обаче продължила.10 Според социалистките, класовите противоречия между буржоазните феминистки и жените работнички са толкова големи, че правят невъзможна (или временна и неискрена) женската солидарност между тях; обратно, жените работнички стоят по-близко до другарите си социалисти. Самите проблеми на жените работнички са качествено различ­ ни от тези на буржоазките; те са свързани повече с експлоатацията на ин­ дустриалния труд (където жените и мъжете са в сходна позиция), отколко­ то с домашна зависимост или изява в свободните професии. В най-добрия случай „женският въпрос“ е борба на жените от буржоазията, по-точно от дребната буржоазия и буржоазната интелигенция, за достъп до интелиген­ тските (свободните) професии в конкуренция с мъжете от същите класи това е борба против привилегиите на буржоазния мъж; най-богатите пък не се нуждаят от собствен труд, докато пролетарките вече имат равнопра­ вие в труда. Освобождението на жената няма да се постигне с борба на еди­ ния пол против другия, а в борбата на работническата класа против бур­ жоазната; това е борба против капиталиста, „безразлично [дали е] в панта­ лони или в рокля“. В крайна сметка жената ще се еманципира истински са­ мо с победата на социалистическата революция. От радикално револю­ ционните си позиции социалистките атакували БЖС за буржоазната му същност, заетост с тривиални цели (например филантропия), лобиране пред разни министри и ограничени буржоазни идеали изобщо. Дори бор­ бата на жените за политически права не изглежда достатъчно радикална от тази гледна точка, понеже избирателните права не се смятат за съществе­ ни; политически борби се приемат като борби между класи, в които жена­ та стои редом с мъжа пролетарий (и неговата партия). Години по-късно (през 1914 г.) бил създаден Социалистическият женски съюз, който останал притурка на партията на тесните социалисти без идей­ на и организационна автономия. И тук по ирония, както при мъжете социа­ листи, активистките били не работнички, а образовани жени от средните класи. Въпреки революционната си радикалност, социалистическите еманципатори на жената не казват как точно си представят освобождението на жената при социализма, освен чрез труда, осигуряващ и известна материал­ 10 Социалистическата гледна точка се изразява например от Благоева, Вела. Икономиче­ ска или политическа независимост на жената трябва? - Женски труд, 1, 1904, № 6. Включено в: От сянката на историята..., 131-134; Класово съзнание и феминизъм. - Женски труд, 1, 1904, № 5. Включено в: От сянката на историята..., 135-138; Благоев, Димитър. Хроника. Ново време, 7, 1903, № 10, 888-896. Включено в: От сянката на историята..., 118-130. Ана. Отношенията на буржоазния феминизъм към пролетарското женско движение. - Ново време, 16, 1912, № 2. Включено в: От сянката на историята..., 142-144; Бакалов, Георги. Жената и комунизмът. С., Знание, 1921. Включено в: От сянката на историята..., 145-159. Попов, Д. С. Пролетарското женско движение. С., 1915. Включено в: От сянката на историята..., 160-169.

„Ж ен ски в ъ п ро с “ и ж ен ско д ви ж ен и е

321

на независимост. През 1921 г. се създава и свързан със Социалдемократи­ ческата партия Женски социалдемократически съюз. Той си поставял за цел да работи за „гражданско и политическо образование“ на работничките и за социализъм, но освобождението на жените трябвало да се постигне чрез трансформация на настоящите условия, а не чрез радикално разрушение. На свой ред и не без влиянието на споровете със социалистките и на международни примери (особено немския), Българският женски съюз раз­ вил по-определена собствена идентичност и активистките му започнали да се смятат за „феминистки“ („буржоазни феминистки“ от социалистическа гледна точка). След ранните колебания и страхове, съюзът най-сетне приел за своя задача борбата за гражданско и политическо „равноправие на же­ ната“ (плахо на конгрес през 1907 г., решително - през 1921 г.). Но не всички били еднакво решително настроени, което довело до нов конфликт. През 1909 г. претендиращите да представляват „по-напредналите жени“ Ана Карима, Мария Джидрова, Санда Йовчева и други създали паралелна организация - съюза „Равноправие“, който наблягал върху гражданските и политическите цели. „Равноправките“ се борели за такива права чрез по­ пуляризиране на каузата в печата, внасяне на петиции в Народното събра­ ние и други средства. Ето как Мария Джидрова аргументира искането за избирателни права през 1912 г.: Друго едно възражение е, че българката още не била политически въз­ питана и рано било още да й се дадат политически права. И това гледи­ ще е много спорно. [...] По-скоро ний, жените, макар и с горест, ще трябва да кажем, че по-голямата част от пълноправните граждани далеч не са политически възпитани; далеч не заслужават дадените им права. Днес, след 34 години свободен политически живот, ний виждаме как българинът за чаша вино продава своя глас, виждаме го като стадо да тръгва подир всяка партия, дошла на власт. Следователно би трябвало на всички некадърни и незрели политически мъже да се отнемат права­ та да се месят в управлението на страната. Но понеже правата не се да­ ват за знак за отличие, а с тях се ползват според нашата конституция както умните и подготвените, така и простите и неподготвени мъже, то следва, че жената, независимо от това, дали тя е подготвена или не, би трябвало да се ползва с права.11

В същото време традиционалисткото направление в женското движе­ ние, представлявано от съпруги на видни политици, се стремяло да му при­ даде шавно благотворителна и патриотична насока. По време на войните

11 Дж идрова, Мария. Исканията на българката. С., Популярна библиотека „Равнопра­ вие“, 1912. Тук цит. по: От сянката на историята..., 230-244, цит. на с. 236.

322

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.

част вто ра , о бщ ество

повечето женски организации се заели с национални и благотворителни задачи, допринасяйки към военното усилие. И у нас, както другаде, решителният пробив в допускане на жените до редица професии, също до държавна служба, се извършил по време на вой­ ните, когато имало нужда от техния труд. Тогава много жени поели чинов­ ническите постове на мобилизираните мъже. След войните те трябвало да освободят работните места на завърналите се от фронта мъже. Все пак, благодарение на този пробив, в бъдеще се срещали и жени на чиновниче­ ски служби. По-масово жените (освен учителки) ставали медицински сес­ три, машинописки, телеграфистки и пощенски служителки; феминизирането на една професия обаче е признак за нейната ниска престижност. След войните БЖС също се обозначил по-ясно като феминистка орга­ низация и подел по-решително борба за граждански и политически права (особено след конгреса от 1921 г.). Това станало най-вече под ръководство­ то на Димитрана Иванова, превърнала се в символ на женското движение. „Буржоазните феминистки“, ако приемем даденото им отляво название, смятали извоюването на права за жените за обща женска кауза през и отвъд класите, при това не в някакъв бъдещ строй, а чрез реформи в настоящото общество. При това политизацията на жените и намесата им в общественополитическия живот не били свързани с конкретна политическа партия и партийна политика. За разлика от женските секции при разни партии, които действали като техен придатък и за техните цели, Женският съюз смятал се­ бе си за „надкласова“ и „надпартийна“ (също „непартийна“) феминистична организация - днес бихме казали „група за натиск“ и за лобиране за женски права по всякакви начини и канали (петиции, настоявания, мобилизиране на влиятелни познанства и симпатизанти на каузата и пр.). Стремежите и бор­ бите на жените активистки се развили в няколко посоки. Борбата на жените за граждански права била насочена против някои неравенства в третирането на жените в законите.12 Това е например нера­ 12 За неравенствата на жените в законите и за фактически неравенства вж. особено рабо­ тите на дългогодишната председателка на БЖ С, юристката Иванова, Д имит рана. Вместо програма. - Жената, 1, 1929, № 1, 1-3. Препечатано в: От сянката на историята..., 85-88; Съ­ пружеска власт. - Жената, 1, 1929, № 3, 52-55; № 4, 80-85. Препечатано в: От сянката на ис­ торията..., 89-99; Правото на наследство. Съдебна практика. - Ж ената, 1, 1929, № 3, 59-60. Включено в: От сянката на историята..., 100-102; Имуществените отношения между съпру­ зите. - Жената, I, 1929, № 6 -7 , 121-124. Включено в: От сянката на историята..., 103-107; Настойничеството и жената. - Жената, 1, 1929, № 6 -7 , 125-129. Препечатано в: От сянката на историята..., 108-113; З естр ата.-Ж ен ата, 1, 1929,№ 8, 161-163. Включено в: О тсянката на историята..., 114-117. Правното положение на жените в българските закони е описано подробно и авторитетно от Киранов, Прокопи. Жената. Правно, икономическо и социално положение. С., 1929, особ. 138-185. Вж. и Фаденхехт, Йосиф. Какво е постигнал Женският съюз? - Във: Български женски съюз, 1901-1931. С., 1931, 122-125.

„Ж ен ски в ъ п ро с “ и ж ен ско дви ж ен и е

323

венството при наследяване на непокрити недвижими земеделски имоти (ка­ то отстъпка на обичайното право) в полза на децата от мъжки пол. Както изтъкват боркините за равенство в правото, често тъкмо момичетата рабо­ тели за увеличаване на бащиния имот, а пък синовете били пращани на учение, което увеличавало несправедливостта при дележа. А иначе пред­ почитанието да бъде изучен синът, а не дъщерята, принадлежи към чисто фактическите неравноправия. Извън наследяването, имало и други някол­ ко пункта, в които жените били подценявани в законите. Омъжените жени не можели да упражняват търговска дейност без съгласието на мъжа, ма­ кар че били свободни да сключват разни други сделки. По-нататък: имало несиметричност в попечителството (над непълнолетни) и настойничество­ то (над деца). Така например непълнолетната омъжена жена минавала под попечителството на своя пълнолетен мъж, но не и обратното. Съществува­ ло и предимство на мъжа пред жената при упражняването на родителската власт и при настойничеството над децата. Също така жените придобивали задължително името, местожителството и поданството на мъжа - израз на „съпружеска власт“. От друга страна, жената имала право да изисква от мъжа средства за издръжка (включително чрез отнасяне до граждански съдилища). Също така жената запазвала в своя собственост (макар не плодоползване) някои имоти, като зестрените, притежаваните преди брака, дарения и наследство по завещание и пр.; тя можела да запазва и някои приходи от личен труд извън семейството, както и някои приходи от къщ­ ния имот (особено от птици, мляко и пр.). Наред с юридическите неравенства и дори по-важни от тях, имало ре­ дица реални неравенства, произтичащи от по-ниското положение на жени­ те - според обичайното право и чисто фактически. Принизеното положе­ ние на жената намира най-общ израз в „шавенството на мъжа“ и „съпру­ жеската власт“ (според обичайното право, допуснато и в Екзархийския ус­ тав), даващи решаващ глас на мъжа във вътрешни семейни спорове (за местожителство, възпитание и обучение на децата, за упражняване от же­ ната на някаква професия и пр.); нещо повече - допускало се мъжът да на­ нася леки телесни повреди на жена си като „домашна изправителна мярка“. Също така незнанието (или безсилието) на жените можели да доведат до накърняване на техните интереси, дори ако те можели да бъдат защитени юридически. Поначало, за разлика от други системи в много държави, у нас юридически (и в голяма степен обичайноправно) съществувала систе­ ма на пълна разделност на имотите между съпрузите; според нея жената и мъжът запазвали имотите, които имали при встъпване в брак, както и при­ добитото впоследствие със собствен труд. Но на практика запазването на имота на жената не било гарантирано. Това се дължи на факта, че за пред­

324

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.

част втора , о бщ ество

ставител на къщата и управител на имота се смятал мъжът, към него оти­ вало и съвместно придобитото; на много места обичайно съществувало и плодоползване на мъжа върху имотите на жената. Така се получавало фак­ тическо смесване на имотите, които често се записвали на името на съпру­ га, и при липсата на ясно разграничение и на брачен договор, жената лесно можела да бъде лишена от своето (например чрез продажба, при обявяване на мъжа търговец в несъстоятелност, при развод и особено при смърт на мъжа). Презумпцията, че мъжът е „глава на семейството“ и че всичко при­ добито по време на брака е негова собственост, както и отсъствието на брачен договор и пр. правели твърде несигурно разполагането от жената дори с нейната зестра. При всичко това, положението на българската жена в обичайното пра­ во било по-добро от това на жените в Румъния, Русия, Сърбия с техните по-строги патриархални нрави, а що се отнася до кодифицираното право, то било по-добро в сравнение с Франция и Германия. Някои автори свър­ зват сравнително по-доброто третиране на българската жена и „демокра­ тизма“ на българското семейство с условията на земеделски труд и стопан­ ство, с голямото значение на семейството като социална среда и опора и пр.13 Но може да се аргументира, че тук става дума за една патриархална нравственост, при която самите жени не поставят под съмнение собствено­ то си пвдчинено положение и приемат безропотно и като естествени реди­ ца задължения. Това положение се променя с навлизането на „индивидуа­ лизма“ в семейните отношения и с повишаването на чувството за собстве­ но достойнство на жените и на чувствителността им към неравенствата. Тогава приеманите за естествени роли и задължения стават проблематич­ ни. Интересното в случая е, че самото законодателство се оказва по-напредничаво от обичайното право, което тъкмо в семейните отношения било особено жилаво. По-нататък: жените се борели за политически и в частност избирател­ ни права, които иначе не се отричали от конституцията. През 1911 г. Бъл­ гарският женски съюз внесъл петиция за женски избирателни права пред Великото народно събрание.14 Суфражисткото движение (на БЖС и други 13 Киранов, П рокопи. Ж ената..., 138-139, 142. Вж. и възхвалата на добродетелите н етр а­ диционната българка у: Петканов, Константин. Душата на българката. - Философски пре­ глед, 5, 1933, № 5, 385-393. Съвсем друга картина на унизено и безправно положение, сляпа послушност и покорност на жените в Северозападна България представя етнографът М ари­ нов, Димитър. Избрани произведения. Т. 2 (Етнографско проучване на Западна България). С., Наука и изкуство, 1984, 316-320. 14 Български женски съюз, 41-42. На представителките на БЖ С било отговорено, че за целта не е необходимо изменение на конституцията, а обикновен закон на обикновено народ­ но събрание.

„Ж ен ски въ п ро с “ и ж ен ско д ви ж ен и е

325

женски организации) се разгърнало особено през 20-те и 30-те години на XX в. чрез редица целящи мобилизация на обществена подкрепа инициа­ тиви, като срещи, публични дискусии, подаване на петиции до Народното събрание, публикации и др. То се подкрепяло и от единични мъже сред по­ литиците и в парламента, но до късно нямало успех. Борбата за право на глас предизвикала съпротивата на изцяло мъжкото народно събрание, кое­ то се отнасяло с насмешка и пренебрежение към исканията на жените и от­ казвало да ги разгледа. Характерната кулоарна реакция на една женска пе­ тиция за избирателни права, внесена в Народното събрание от „равноправката“ Ана Карима през 1910 г., била: „Всичко Ана втасала, само не се сре­ сала“ (т. е. само избирателни права й липсват).15 Малка стъпка към поли­ тически права било допускането на жените до изборите за училищни нас­ тоятелства през 1909 г. За първи път българските жени участвали в избори - за местна власт през 1937 г. При това женските избирателни права били ограничени до „майки със законен брак“, като гласуването за жените (за разлика от мъже­ те) не било задължително. През 1938 г. жените били допуснати за първи път и до парламентарни избори, проведени при многобройни рестрикции от безпартийния режим. В тях, по-либерално, можели да участват жени, които са имали или имат законен брак, т. е. омъжени, разведени жени или вдовици. Ръководителката на БЖС Димитрана Иванова предприела пъту­ вания из страната, за да агитира жените да участват в гласуването, каквито и да са техните политически предпочитания. По ирония на съдбата, дава­ нето на тези избирателни права било осъществено не от демократичен, а от авторитарен режим, при забрана на партиите и принципно ограничена демокрация. Вероятно някаква роля в случая изиграл и примерът на рефор­ маторския режим на Ататюрк, дал избирателни права на жените в Турция през 1934 г. Значителна цел (и борба) на женските активистки било извоюването на достъп до упражняване на някои престижни професии, особено адвокат­ ската (жени лекарки имало от по-рано, макар и това да било разглеждано като изключение). При това жените можели да следват право, но не и да упражняват адвокатската професия, без за това да има изричен текст в за­ кона за адвокатите, явно поради страха на мъжете от конкуренция. За пър­ ви път въпросът бил поставен от желаеща да стажува юристка през 1907 г., а през 1909 г. студентките от Юридическия факултет внесли петиция в На­ родното събрание за правото да упражняват адвокатска професия и да из­ пълняват съдийска длъжност. В подкрепа на женските искания за достъп 15 Кацаров, Константин. 60 години ж ивяна..., 82-83.

326

б ъ л г а р с к о т о о б щ е с т в о . Т.

2.

част втора, о бщ ество

до адвокатствого и съдийството се обявили и някои мъже адвокати, общес­ твеници и парламентаристи, като съответното предложение било внесено в Народното събрание през 1918 г. (после отново през 1925 г.), без да е разгледано. Съборът на Адвокатския съюз през 1928 г. поставил на дневен ред и разгледал въпроса за откриване на адвокатурата за жените, но при гласуването мнозинството го отхвърлило. Така, въпреки всички борби, българските жени до края на разглеждания период не получили достъп до юридическите професии.16 Дотук се спряхме на стремежите и борбите на жените еманципаторки (главно феминистки и социалистически). Но в обществените дебати за по­ ложението и ролята на жените в дома и в обществото се чували и други гла­ сове и схващания, изхождащи от други, в някои случаи мизогинни, концеп­ ции за женска идентичност. Наред със споменатите ранни патриархалистки и консервативни представи, характерна реакция е осмиването на „равноправката“ чрез окарикатуряване на нейната фигура и идеи. В коме­ дията „Мъжемразка“ на Ст. Л. Костов (поставена за първи път в Народния театър в 1914 г.) героинята Андрофоба (Мъжемразка) е разведена учител­ ка, която отива в провинциален град да основе женско дружество. С рели­ гиозна ревност тя се бори против мъжкото господство изобщо, за женска свобода и политическо равноправие, но при удобен случай е готова да при­ влече мъжа на една от своите „сестри“ по кауза. Така женската кауза е представена като лично отмъщение срещу мъжете, а нейните активистки като движени от сексуална неудовлетвореност.17 От по-късно време (30-те години) датират есенциализиращи и натура­ лизиращи дискурси върху женствеността (или женското начало), които типично ги свързват с природното (репродуктивни функции, сексуалност), интуитивното, ирационалното и пр. и дори с нисък умствен капацитет. Ав­ торите на подобни конструкции често привличат авторитета на науката (особено биология, психология) в псевдонаучните си писания в оправда­ ние на мизогински виждания за женската природа. Един лекар изобразява жените и разликите между тях и мъжете така: жените са останали много по-близко до природата и са останали по-първични, докато мъжете са ево­ 16 Вж. за борбите за адвокатско право на жените Иванова, Д имит рана. Е ли достатъчно изяснен въпросът за адвокатското право на жените? - Жената, 1,1930, № 9 -1 0 , 214-218. Пре­ печатано в: От сянката на историята..., 289-295; М алинов, Александър. Адвокатското право на жените юристки (реч пред конгреса на Адвокатския съюз през 1928 г.). - Жената, 1, 1929, № 1, 4 -9 . Препечатано в: От сянката на историята..., 296-302; Данаилов, Георги. Даването на адвокатски права на жените в България. Мотиви към предложението. - Жената, 1, 1929, № 3, 49-51. Препечатано в: От сянката на историята..., 303-305. 17 Костов, Ст. Л. Мъжемразка. - Във: Ст. Л. Костов, Комедии. С., Български писател, 1975, 11-100.

„Ж ен ски в ъ п р о с “ и ж ен ско д ви ж ен и е

327

люирали; жените са интуитивни и сетивни, докато мъжете са одухотворе­ ни и интелектуални; съответно мозъкът на мъжа е по-голям и по-тежък от този на жената; жените са в плен на репродуктивните функции, на своя пол и биология, а мъжете са полово по-автономни: Личностното изграждане на жената представлява един кръг. Той изхож­ да и свършва във възсъздателните й органи. Затова вместо мозъка, у нея се развива тазът. [...] Жената остава неподвижна, вездесъща, неиз­ менна. Тя е вечната природа-майка с късите и дебели нозе, които й слу­ жат не толкова за ходене, колкото за опора на широкия й таз, приютил в себе си новия живот.18

От своеобразна гледна точка критикува феминизма десният (профашистки) философ Янко Янев. Във феминизма той вижда още една проява на упадъка и залеза на съвременната западна цивилизация, която остаря­ вала и ставала импотентна. Вървящата с демокрацията и равенството еманципация означава упадък на еротичното чувство; подражаващите на мъжете жени се превръщат в „полужени“, „безженствени“ жени, един вид „интелектуализирани андрогини“. Първичният ерос се вулгаризира в пол и сексуалност и под формата на пол се „продава, идиотизира и сифилизира“; бракът също става филистерски. Като идеал за „истинска жена“ (достойна за „героичния човек“ на Янев) са посочени еротичната женственост и пър­ вичният инстинкт на майчинство, откъдето „извира живата стихийност на всеки народ“. Такава жена стои във връзка с безкрайното и мистиката (ка­ то един „мистически аноним“), тя „бяга към природата, водена от изконния си вопъл - да люби“ и „в безпаметно щастие да се чувства робиня, да слу­ жи на един мъж, да бъде негово метафизично убежище“. Както може да се очаква, тази „нова жена“, съчетаваща еротизъм (в служба на мъжа) с май­ чински инстинкт (в служба на народа), е чужда на всякакви социални въп­ роси и политически позиции.19 В различен - своеобразно еманципаторски - смисъл бива есенциализирана женската „природа“ в някои писани от жени художествени произведе­ ния - лирика и романи. Класически пример още със заглавието е цикълът стихотворения „Вечната и святата“ на Елисавета Багряна. Със себепознавателни и себеосмислящи цели тук се разсъждава над женската същност, женската съдба и пр. Ударението е върху „родовото“, общото между же­ 18 Минчев, А л. Отношенията между половете. 406-419. Препечатано в: От сянката на историята..., половете. - Философски преглед, 15,1943, № 1,4 9 -6 0. т а ..., 424-437, цит. на с. 426. 19 Янев, Янко. Героичният човек. С., Чипев, 1934,

Философски преглед, 13, 1941, № 5, 394-409; Вечното неравенство между Препечатано в: От сянката на история­ особ. с. 9, 49 -6 5 , цит. на с. 64.

328

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.

част втора , о бщ ество

ните, за разлика от индивидуализиращите еманципаторски дискурси; също така на преден план е различието от мъжете (а не игнориращото различи­ ята равноправие). Най-сетне, дясното, крайно националистично и профашистко направ­ ление от 30-те години задава рамката на неотрадиционалистки идеи за мяс­ тото, функциите и задълженията на жените в духа на трите К - Kinder, Küche, Kirche (деца, кухня, църква) на немския националсоциализъм. Ав­ тори като Фани Попова-Мутафова убедено защитават идеала за завръща­ не на жената към дома - като майка и възпитателка на децата, а също грижовна съпруга за печелещия хляба съпруг. Жената според нея има изконно право на съпруг, деца и дом, гарантиращи сигурност и защита. При то­ ва мъжете трябва да получават „семейна“ заплата, позволяваща им да оси­ гуряват икономически жената и децата си. Авторката воюва с еманципа­ цията по английско-американски и съветски модел чрез често изнурителен труд и в съревнование с мъжете за „правото на жената да бъде преди всич­ ко майка“, да има „топъл домашен кът“, да се радва на „покровителство, за­ крила и бащинство у мъжа“, да запазва своя „естествен женски чар“, мла­ дост и свежест, които се губят в домогванията й да догонва мъжа. Майчин­ ските, семейните и домашните дейности се изобразяват като най-важни и достойни функции на „новата жена“ и като труд с голямо обществено зна­ чение. Обратно, излизането на жената от защитената сфера на дома се тъл­ кува не като освобождаване, а като икономическа принуда и съсипване на жената, също лишаване на децата от незаменима майчина грижа. Изключе­ ние се допуска само за високо интелектуално надарени жени, които могат да се реализират професионално дори за сметка на семейството. Раждане­ то и отглеждането на децата, майчинската функция, се вменява на жената като призвание и свещен дълг към семейството и народа и се препоръчва една пронаталистка политика за увеличаване на нацията.20 Националистични разбирания за ролята на жената са отразени в създа­ дения през 1926 г. Български женски съюз „Любов към родината“, като женски придатък към крайнодясната, развила се към фашизъм организа­ ция „Родна защита“. Този женски съюз си поставял за цел да работи за из­ дигане на българския дух и гордост, да развива религиозни чувства, да въз­ 20 Попова-М утафова, Фани. Какво жената е спечелила и какво тя е загубила чрез своята еманципация? - Във: Фани Попова-М утафова. Новата българка. 1942, 7-13 (първа публика­ ция от 1934 г.). Включено в: От сянката на историята..., 371-376; По нови пътища. - Във: Фани П опова-М утафова. Новата българка, 14-19 (първа публикация от 1938 г.). Препечата­ но в: От сянката на историята..., 377-382; Новата българка. - Във: Фани Попова-М утафова. Новата българка, 2 3 -2 6 (първа публикация през 1941 г.). Включено в: О т сянката на исто­ ри ята..., 383-386; Задачите на младите поколения българки. - Във: Фани П опова-М утафова. Новата българка, 54—61. Цитирано по: От сянката на историята..., 387—393, цит. на с. 376.

„Ж ен ски в ъ п ро с “ и ж ен ско д ви ж ен и е

329

питава българската жена като патриот, който обича всичко родно и от­ хвърля чужди влияния, да формира добри български майки, съпруги и дъщери. През 30-те години съюзът „Любов към родината“ успял да при­ влече някои членове на БЖС и през 1939 г. наброявал 11 организации с 1437 членки.21 Държавата се ангажирала на практика с пронаталистка политика със закона за многодетните български семейства от 31 март 1943 г. Със своите цели „да способства за създаването, запазването и развитието на здрави многодетни български семейства“ и с изискването за медицинско освиде­ телстване на годността за встъпване в брак, а именно че лицето не е болно, не е недоразвито, няма наследствени недъзи или болест, които могат да ув­ редят поколенията, този закон издава влиянието на евгениката. Към това се добавя и забраната на изкуственото помятане (освен по медицински причи­ ни, въз основа на мнение на Висшия медицински съвет). А иначе законът обявява всяка жена и родилка под покровителството на държавата, изразя­ ващо се в безплатен медицински надзор и медицинска помощ, двумесечен отпуск по майчинство, специално насърчаване на тридетните и многодет­ ните семейства (с 4 и повече деца). Насърчението се изразява в редица мерки, като: нисколихвен дългосрочен заем за сключване на брак, от който при раждане на всяко дете се опрощават по 25%; някои данъчни облекче­ ния за многодетните семейства; освобождаване на съпрузи служители от удръжки върху заплатата; освобождаване на бащата от трудова повинност; предпочитание при оземляване, наемане на обществени земи и имоти, от­ пускане на кредит и продажба на земеделски машини и пр.; месечни семей­ ни помощи за бедни многодетни семейства до навършване на 5-годишна възраст на детето; учредява се държавен почетен знак „Многодетна майка на българско семейство“, даващ право на намаление при пътувания с дър­ жавни превозни средства. Все този закон предвижда и редица предимства за децата на многодетни семейства, като: предпочитане при равни други условия за постъпване в учебни заведения и на обществена или частна служба; при отпускане на държавни стипендии; безплатно лечение, ако се­ мейството има нисък доход, и др. Законът учредява специален фонд за многодетни български семейства и Съвет за българското многодетно се­ мейство начело с министъра на вътрешните работи и народното здраве. В действителност едва ли е имало време за приложение на този закон, който все пак свидетелства за намерения и цели. 21 Статистически годишник на Царство България, 33, 1941. С., 1941, с. 766. Вж. за този съюз и фонда на Димитрана Иванова в Централния държавен исторически архив, ф. 370, оп. 6, а. е. 832.

ГЛАВА ЕДИНАЙСЕТА ДРУ ГИ С О Ц И АЛН И ПРОБЛЕМ И

проституция

Проблемът за проституцията занимавал лекари, социални реформатори и общественици. Понякога той минава под рубриката „Социална хигиена“, с други думи, едновременно е смятан за социален проблем (с морално изме­ рение) и за въпрос, свързан с хигиената поради връзката му с венеричес­ ките заболявания. Навлизането на проституцията в българската действителност често би­ ло свързвано с войните - най-напред Руско-турската, но още повече Бал­ канските и Първата световна война.1Но проституция съществувала от порано, особено в развитите търговски крайдунавски градове. Сведения за проституцията се съдържат в редица спомени. Италиа­ нецът Вико Мантегацца, прекарал през 1886 г. два месеца в България, спо­ менава появата на една „хоризонтална“ в София, по произход румънка, прекарала известен „стаж“ в Париж. Тя се разхождала из града на каляска с герб и лакей и устройвала в жилището си интимни вечери, в които взи­ мали участие млади аташета, чиновници при дипломатическите агентства и лъскави придворни офицери. Италианецът отбелязва възмущението на българите, но според него то се дължало по-скоро на показността и разхи­ щенията, засегнали чувството на спестовност, а също на ревността към чужденката.2 Петър Нейков, член на бохемска компания и впоследствие дългогодишен дипломат, споменава сред оскъдния нощен живот на столи­ цата космополитното заведение на баба Цора на улица „Сердика“, където (по думите на Елин Пелин) се завързвали „плътонически връзки“.3 Димо Казасов си спомня за Русе в началото на XX в. (град с кафешантански традиции), как притежателят на публичния дом разхождал с файтона си из града новопристигналите жени, за да ги покаже на клиентелата. Русе бил транзитен пункт за „живата стока“ (под името „артисти-арфистки“), 1 Златарева, Вера. Проституцията и борбата против нея. C., 1936, с. 318. З а проститут­ ки от Румъния, Австрия и Южна Русия, привлечени от движението на руската армия, споме­ нава в спомените си Греков, М ихаил. Как ние освобождавахме България. Т. 2, 25-27. Също: Немирович-Данченко, Владимир. После войны. С.-Петербург, 1880, 221-222, 237-242. 2 Мантегацца, Вико. Два месеца в София. Октомври и ноември 1886. Пловдив, 1899,32-33. 3 Нейков, Петър. Спомени. C., ОФ, 1990, с. 117. 4 Казасов, Д имо. Видяно и преживяно, 1891-1944. C., ОФ, 1969, с. 68, 91.

Гл а в а ед и н а й с ета . Д ру ги со ц и ал н и п ро блем и

331

пристигаща от Букурещ, Виена и Будапеща и пласирана в страната или през Варна за Цариград.4 Същият споменава за „срамните шествия“, периодично кръстосвали централните улици на столицата и по-големите провинциални градове: Някои от богатите съдържатели на публичните домове притежаваха блестящи файтони с отлично гледани расови коне. Като подменяха жи­ вия инвентар на своето заведение с нов, те прибягваха до своеобразна, търпяна от всички реклама. Впрягаха конете, натоварваха на файтона своята нещастна прясна „стока“ и я разхождаха бавно и тържествено из централните улици, за да може тяхната клиентела да види, че е прис­ тигнала нова реколта. Тоя подвижен пазар на белите натруфени робини се търпеше мълчаливо от кръстосващия улиците свят.5

Но личащото в тези късни спомени моралистично възмущение трябва да се приема с доза скептицизъм. Епохата, за която се отнасят, била твър­ де толерантна към проституцията. Според ироничната забележка на самия автор, „благонравието на времето“ се отнасяло снизходително към прелю­ бодеянието в публичните домове, но било много строго към прелюбодея­ нието от сърдечно увлечение. По-надеждни са съвременните свидетелства, идващи от лекари, социални реформатори, полицейски служители и др. Съществуването на проституцията у нас минава през разни режими. Първоначално изникналите публични домове не били подчинени на кон­ трол. Впоследствие те били сложени под контрол от общините, като найнапред (през 1885 г.) общината в Берковица издала правилник за уредбата на намиращия се на територията й публичен дом. До 1889-1890 г. повечето общини приели подобни правилници, с което на практика се създава сис­ темата на регламентация, която легализира проституцията. Един такъв пра­ вилник „за публичните домове и проститутките в града София“ от 1893 г. регламентира редица въпроси на полицейския и медицинския надзор, как­ то и финансовата страна на въпроса.6 Публичните домове станали източ­ ник на приходи за общините, които по този начин били заинтересувани от съществуването им на тяхна територия.7 5 Казасов, Д им о. Улици, хора, събития, 141-142; Видяно и преж ивяно..., с. 60. Авторът описва проституцията в Тутракан в края на XIX в., където освен публични домове, имало и друг вид своеобразна проституция - ергените адвокати и чиновници имали „държанки“, които се грижели за домакинството и споделяли леглото им. 6 Правилник за публичните градове и проститутките в града София. - Софийски общин­ ски вестник, № 15, 14 апр. 1893; № 16, 21 апр. 1893. 7 Някои общини сами насърчавали откриването на публични домове заради получавани­ те от тях доходи. Вж. Кутинчев, Стилиян. Проституцията - социално зло. С., 1905, 120-125. Данни за доходи на общини от налога върху публичните домове у: Стоянов, П етко. Финансо­

332

бъ л га рс к о то о бщ е с т в о , т.

2.

част втора, о бщ ество

Държавата определила отношението си към проституцията през 1903 г., като въвела със закон системата на регламентация, утвърждавайки факти­ ческото положение. Регламентацията натоварва полицията с надзор над публичните домове. За отварянето на такива е необходимо разрешение-па­ тент, получавано срещу определена такса. Месечен патент за упражняване­ то на своя занаят плащали и проститутките. Те подлежали на редовен сани­ тарен надзор - медицински преглед от градския лекар два пъти в седмица­ та, при което резултатът се отбелязвал в специална книга, държана от съ­ държателя на публичния дом.8 Според заявленията на много лекари, подоб­ на мярка не можела да постигне целта си. За състоянието на хигиенния над­ зор над проститутките в София в края на XIX в. четем в лекарски доклад: Преглеждането на публичните жени е извършвано пак не от един лекар, а поред от всичките градски лекари. Преглеждането е правено в самите публични домове, без да има какви-годе удобства, които гарантират, че ще може да се констатира коя от публичните жени е била болна и коя здрава. Изследването на половите органи е правено с един спекулум и при ,това е имало възможност да се пренася заразата от една жена на друга. Микроскопического изследване за определяне на болестта не е правено, защото, както казах, микроскоп не е имало. Освен тъй нарече­ ните буквици (книжки), които носят проститутките и в които се отбеляз­ ва здрава ли е или болна проститутката, никакви други бележки за прос­ титутките не са държани, тъй щото в настояще време не могат да се съ­ берат за миналите години никакви сведения за проститутките в София.9

Наред с официалната, съществувала и тайна проституция, теоретиче­ ски забранена поради липсата на хигиенен контрол (но и понеже не носе­ ла приходи на общината), което не пречело тя да е силно развита. Тайната проституция била практикувана от многобройни „келнерици, шансонетки, певачки, слугини по тунелите“. При хотелите също съществувала прости­ туция, упражнявана от прислужниците (камериерки, наричани още штумадли - от немски) и организирана от собствениците, която превръщала някои хотели на практика в публични домове. Проституция имало и в шанвото стопанство на Софийската община през годините 1887-1903. - Сборник за народни умо­ творения, наука и книжнина, кн. 21, 1905, 1-163, 107-108; Градска книга (на град Шумен). Шумен, 1907, с. 70; Видински общински вестник, 2, 1910, № 8, с. 59; Василъов, Тома. Бюджетите на градските общини за 1911. - Списание на Българското икономическо друже­ ство, 16, 1912, № 1, 7-19. 8 Кутинчев, Стилиян. Проституцията - социално зло, 120-125; Златарева, Вера. Про­ ституцията и борбата..., 302-303. 9 Ораховац, Петър. Санитарната организация и санитарното състояние на гр. София. С., 1899, с. 20.

Гл а в а е д и н а й с е т а . Д р у г и со ц и а л н и п р о б л е м и

333

таните - заведения, в които консумацията на (скъпи) спиртни напитки, ка­ то коняка, се насърчавала от жени „певачки“, правещи компания на мъжете и получаващи процент от консумираните питиета.10 През 1897 г. полицията въвела длъжността „надзирател на тайните про­ ститутки“, чиято функция била да следи за „професионално блудство“. На уловените бил съставян полицейски акт и те също били принуждавани да се явяват два пъти в седмицата на медицински преглед. За да се отърват от полицейския и медицинския надзор, проституиращите често променяли местожителството си. Изобщо борбата против тайната проституция не би­ ла особено успешна.11 Санитарните отчети на окръжните лекари от това време съдържат дан­ ни за проституцията в съответния град през дадена година. Те звучат трез­ во и делово, без морална оценка. Един доклад за санитарното състояние на София през 1898 г. дава административни сведения за „движението на про­ ститутките“ в София, извлечени от „Ведомост за движението на прости­ тутките през 1898 година“. Към 1 януари 1898 г. в публичните домове има­ ло 46 проститутки, като през годината дошли 49 и излезли 56, а към 1 яну­ ари 1899 г. били останали 39. От общия брой на явните проститутки в пуб­ личните домове (95), 11 боледували от сифилис, 24 - от трипер, и 11 - от мек шанкър, т. е. почти половината били заразени с една или друга венери­ ческа болест. В регистъра на тайните проститутки били записани 79, от които венерически заболявания имали пак около половината.12 По сведения на д-р Бассанович, в Лом през 1880-1885 г. практикували постоянно между 10-14 явни проститутки, които впоследствие намалели, а в Берковица имало 5-6 регистрирани такива; повечето били влахинки и маджарки и няколко българки и други националности: Повечето от тези екзотически проститутки се скитат по придунавските градове: живеят по един-два месеца в един град, преместват се в друг, трети и т. н. Нерядко преместването им зависи освен от материалните условия, и от това още, че те, когато придобият някоя венерическа бо­ лест и предполагат, че при най-близката лекарска визитация ще се из­ пратят в болницата, избягват от публичния дом, минават в друг град, а наедно с това прикриват и разпространяват венерическите болести.13 10 Берон, Богомил. Проституцията в България. - Медицинска беседа, 14, 1910, № 3, 131148, особ. 142-144. 11 Ораховац, Петър. Санитарната организация..., с. 37. 12 Пак там, 34—35. 13 Бассанович, И. Материали за санитарната етнография на България. Ломският окръг (1880-1889). - Сборник за народни умотворения, наука и книжнина, кн. 5, 1891, 3-186, особ. 133-134.

334

бъ лга рско то о бщ ество .

Т. 2.

част втора , о бщ ество

Според същия лекар тайната проституция във вид на „штумадли“ (чис­ тачки по хотелски стаи), „келнерици“ и действащи в частни къщи прости­ тутки била по-голяма и по-безконтролна и освен в Лом, Кутловица (Сили­ стренско) и Берковица, съществувала и по някои села. Със суха деловитост се отличава описанието на градския лекар за прос­ титуцията в Сливен през 1902 г.: Публични домове има три, всичките в махала х. Хасанова, почти на края на града. Зданията са ниски, неудобни, но по липсването на поудобни, засега се търпят старите. Преглеждането на проститутките ста­ ва два пъти в неделята, в сряда и събота, от градския лекар. Преглежда­ нето, както е сега, е крайно неудовлетворително, защото става в опре­ делени дни, когато проститутките употребяват всички средства и уси­ лия, за да се измият по-чисто за часа, в който ще дойде лекарят. Освен това ни в един от публичните домове няма специална стая, в която с всички удобства и при добро осветление да може да става преглежда­ нето на проститутките. [...] За преглеждането се взема по два лева на персона в полза на общинската каса. Годишен приход от публичните домове общината има около 6000 лева, тъй че публичните домове при­ насят доста голям приход на града; помоему трябва да се намали такса­ та за преглеждане на 1 лев, защото на една проститутка, както сега е наредено, се пада да плаща само на общината 31 лева месечно, значи всяка проститутка работи само за общината и за съдържателя. [...] Изобщо за проституцията у нас липсват еднообразни наредби за всич­ ки градове и не ще бъде зле, ако Гражданската санитарна дирекция из­ дадеше общи положения за проституцията в градовете.14

Някои лекари обаче се отзовават критично за по-заможната клиентела на публичните домове (дюкянджии, чиновници), като посочват опасността, че „тези културтрегери или цивилизатори ще станат и сифилизатори на на­ селението“.15 След като дава сведения за проституцията в Търново през 1912 г., градският лекар завършва доклада си с апел за социални реформи, които да „лекуват“ двете големи социални болести - туберкулозата и про­ ституцията.16 Социологически интерес представлява една работа на д-р Богомил Бе­ рон (от 1910 г.), в която се разглеждат набирането на проститутки и безжа­ 14 Съев, С. Годишен отчет за бита и санитарно-хигиеничното състояние на гр. Сливен през 1902 г. - Летописи на Лекарския съюз, 1, 1903, 402-421, особ. 410-411. 15 Кушев. Санитарен отчет за Русенския окръг през 1895-1899 г. - Медицински напредък, 2, 1901, № 2, 91-96, цит. на с. 93. 16 Андреев, П. Смъртността на туберкулозата в Търново. - Съвременна хигиена, 6, 1912, № 1, 10-21, особ. с. 21.

Гл а в а е д и н а й с е т а . Д р у ги с о ц и а л н и п ро б л ем и

335

лостната им експлоатация от сводниците и съдържателите на публичните домове. Предвижданият от регламентацията полицейско-медицински над­ зор засягал малка част от проституцията, оставяйки преобладаващата тай­ на проституция извън контрол; самият надзор бил почти фиктивен в срав­ нение с културно напредналите страни поради неспазване на наредбите, неподготвен санитарно-полицейски персонал и пр.; често се нарушавала минималната възраст (18 години); лекарското преглеждане се извършвало ненаучно (без микроскопско изследване и в лоша обстановка) и формално; надзорът на полицейските органи бил опорочен някъде от бездействие, другаде - от прекалено усърдие. Най-тъмната страна на „продажния раз­ врат“ представлявала търговията с жени - „бели робини“: А това е наистина търговия с роби. В домовете много нарядко постъп­ ват жените направо, обикновено те се довеждат в домовете от агентите на последните. Агентите тършуват между населението и с обещания, лъжи, а често и с измама привличат в дома нещастниците. Агентите на домовете са в споразумение помежду си, а също и с подобни на себе си в съседните страни, особено с тия от Сърбия, Румъния и Турция, и по този начин не само доставят обитателки на домовете, но и извършват същински експорт и импорт на жива стока. Тъй като в домовете жени­ те скоро стават неспособни за предназначената цел, защото заболяват и бързо застаряват, то съдържателите на домовете са принудени да прибягват постоянно до услугата на агентите, за да им доставят постоянно нова стока. За тая си услуга агентите биват добре възнаграждава­ ни, разумява се, толкова по-щедро, колкото по-добро е качеството на „стоката“.17

Според анкетата на лекаря жените били продавани на сума от няколко десетки лева - до 3500 лева, средно около 650 лева. При това съдържате­ лите на домовете не се скъпели, понеже вписвали сумата в дълг на прости­ тутката, който трябвало да се изплати: Заплатената за покупката на проститутката сума се записва като неин дълг и догде той не се изплати, нещастницата не може да се отърве от експлоататорите си, а съдържателят на дома е достатъчно рафиниран, чрез прескъпи покупки на дрехи и прочие, да не допуща дългът да се скоро намалява и следователно да задържи робинята си за възможно по-дълго време. А ако по някои причини или просто за подновяване на стоката купената робиня се препродава в друг дом, в последния се за­ писва на сметката й наново заплатената сума [...] От показанията, кои­

17 Берон, Богомил. Проституцията в Б ългария..., с. 137.

336

б ъ л г а р с к о т о о б щ е с т в о . Т.

2.

ЧАСТ

вто ра, о бщ ество

то от гореспомената анкета получих, се изтъква, че има нещастници, които робуват 4, 5, 6, 7, 10, 12, 15 и даже 17 години и още не могат да се изплатят.18

Сред причините, тласкащи към проституция, се посочва като решаващ фактор социално-икономическият - почти всички проститутки от анкетата били от бедни семейства. Особено лесно се поддавали и поемали по този път момичета и жени, останали без подкрепа и средства и изправени пред перспективата да мизерстват. И други автори наблягат върху социалните причини за проституцията и типичния път към нея (казармения начин на живот, алкохолизма и пр.); проститутки ставали най-вече индустриални работнички, слугини, келнерки, готвачки и др.19 След началните десетилетия на търпимост към проституцията (и регла­ ментация) и у нас се чуват гласове за нейната забрана (аболюционизъм). Редица лекари и социални реформатори излизат с искането да се закрият публичните домове, а същата позиция заема и Българският женски съюз.20 Според доводите на аболюционизма, чрез регламентацията държавата уни­ жава и деморализира жените; преследваните хигиенни цели (в борбата с венерическите болести) пък са не само неефективни, но и фактически ле­ гализират проституцията и сводничеството като възможни занаяти. В този моралистичен смисъл се изказва например инспекторът по труда и убеден аболюционист Ст. Кутинчев: Колкото регламентът е ретрограден, толкова аболюционизмът е идеен. В нашата млада страна, която в своята организация върви по пътя на модерния строй, да прегърнем метода на регламента е непростимо. [...] Да считаме проституцията за необходимо зло и да градим кътове под фирма - днес това най-малко е абсурд, ако не и престъпно. [...] Явната

18 Пак там, с. 138. 19 Кутинчев, Стилиян. Проституцията - социално зло, 45 -4 6 , 50-61. 20 За спора и аргументите на едната и другата страна вж. Кутинчев, Стилиян. По борба­ та с проституцията у нас. - Съвременна хигиена, 4, 1910, № 5 -6 , 141-146; Проституцията социално зло, 120-125; Берон, Богомил. Проституцията в България, 133-134; Витанов, Т. По въпроса за проституцията и публичните домове. - Медицинска беседа, 14, 1910, № 4, 195— 204; Недев, В. Недостатъци в съвременния полицейски надзор над обществената нравстве­ ност. - Списание на Ю ридическото дружество в София, 5, 1905-1906, № 1-2, 25-5 5 , особ. 53-55; Минков, Д . Обществена профилаксия. - Списание на Ю ридическото дружество в София, 3, 1903-1904, № 5, 216-229; Против регламентацията. - Видински общински вестник, № 6, 42-45; № 7, 50-53. За аболюционизъм ратуват Т. Витанов, Ст. Кутинчев, В. Недев, а Д. Минков не отрича регламентацията, но се съмнява в ползата от нея. Решително за закриване на публичните домове бил и Българският женски съюз —вж. Български женски съюз, 1901— 1931, 37-38.

Гл а в а ед и н а й с ета . Д руги со ци алн и п ро блем и

337

проституция и търговията с живо месо - проксенитизмът, като нехармониращи със съвременното културно развитие на човечеството, тряб­ ва да се забранят и преследват със специален закон. Публичните домо­ ве и всички ония заведения, които служат за гнезда на заразата и шко­ ла на моралната поквара, трябва да се закрият безусловно. А вместо това трябва да се вземат всички социални мерки за подобряване иконо­ мическите условия на живота - ядката на всяко обществено зло.2'

В същия смисъл други настояват за усилване на законовите санкции против сводничеството и против търговията с жени, т.е. препродаването им от един публичен дом на друг или на агенти на чуждестранни публични домове (за което българският закон не предвиждал наказание, ако не е свързано със заплашване или измама, а се извършва чрез примамване с па­ ри или увещание). Препоръчват се специални мерки за екстрадиране на чуждестранни сводници; да се забрани проституирането под 21-годишна възраст; да се търси отговорност на мъжа за последиците от извънсемейни полови отношения (като се разреши издирването на бащата на деца, ро­ дени от връзка „извън закона“); най-сетне, да се въведе наказуемост за за­ разяване с венерически болести.22 Недоволството срещу регламентирането и фактическото легализиране на проституцията довело до отмяната на тази система през 1908 г. Извест­ но време публичните домове продължили да съществуват под опеката на общините. Те биват закрити през 1912 г. и така официално се налагат идеи­ те на аболюционизма. Самото проституиране остава ненаказуемо, но са наказуеми дейностите, свързани с неговата организация. Законовата основа на борбата против проституцията се представлява­ ла от няколко члена на закона на народното здраве, от наказателния закон и от закона за администрацията и полицията, според които се забранявало отварянето на публични домове, наказвали се сводничеството и други има­ щи връзка с проституцията деяния със затвор и въдворяване на уличени в сводничество лица на нови местожителства. Наред с това действали и ня­ колко заповеди и окръжни на Дирекцията на полицията, които забранява­ ли на хотелиери и ханджии да приемат в хотела или хана си „жени с леко поведение“ и да държат повече келнерки; освен това на полицията се въз­ лагало да подпомага медицинските власти в издирване на заболели от ве­ нерически болести проститутки.23 21 Кутинчев, Стилиян. По борбата с проституцията..., с. 145. 22 Берон, Богомил. Върху законодателните мерки за ограничаване на венерическите бо­ лести и разврата. - Юридически преглед, 11, 1903, № 10, 617-626; Проституцията в България, 140-141, 145-146. В същия смисъл вж. Златарева, Вера. Проституцията и бо р бата..., с. 318. 23 Златарева, Вера. Проституцията и борбата..., 303-311.

338

б ъ л г а р с к о т о о б щ е с т в о . Т.

2.

ча ст втора , о бщ ество

Със закона за администрацията и полицията от 1925 г. при Дирекцията на полицията се създало полицейско надзорно отделение, чиято основна работа била да преследва проститутките чрез ревизии по своднически домове, хотели и други места. „Веселото отделение“, както става известно, било закрито през 1928 г., но работата му била поета от криминалния от­ дел при Дирекция на полицията. През 1931 г. при същата дирекция се от­ крила Служба за борба против социалните злини, която се занимавала с ревизии на хотели, кръчми и своднически домове, подлагане на задържани­ те лица на медицински контрол, въдворяване на местожителство или пре­ даване на прокуратурата на провинените и пр. Дирекцията на полицията и Дирекцията на народното здраве са двете институции, които се занимава­ ли с борбата против проституцията. Въпросът за връщане към регламенти­ ране на проституцията се поставя отново през 1934 г. от самия директор на полицията, но Деветнайсетомайският преврат попречил това да стане.24

ПРЕСТЪПНОСТ Престъпността също се третира като важен социален проблем. Тя се уве­ личила и привлякла общественото внимание особено след Първата светов­ на война, когато убийствата и самоубийствата нараснали в резултат на обедняването и мизерията по време на тежката стопанска криза, загрубява­ нето на нравите и упадъка на традиционната етика и моралните задръжки. Количественото измерване на престъпността се затруднява от липсата на криминална статистика, която да регистрира престъпленията по време на извършване. Статистиката докъсно дава само осъжданията през дадена година, а не извършените през годината престъпления, т.е. тя е съдебноуглавна. Като се отчете голямото забавяне и натрупване на делата, ясно е, че статистиката не отразява криминалните деяния през годината.25 Като се 24 Пак там, с. 306. На свой ред столичният полицейски комендант отхвърля регламента ка­ то насърчаване на проституцията на практика и препоръчва като задачи на полицията да прес­ ледва проституцията в хотелите и сводническите домове и да наказва сводничеството, но мъл­ чаливо да разреши проституирането на професионалните проститутки в собствените им жили­ ща, като се задоволи с полицейски и медицински контрол. 25 Доколкото мога да преценя, едва към 1940 г. криминалната статистика в статистически­ те годишници включва извършени престъпления по години (със съмнителна ретроспекция); статистиката за 1933 г. се отнася все още само за дейността на съдилищата. Все пак, с уско­ ряването хода на делата и изчистването на натрупани от предните години дела през втората половина на 30-те години на XX в., осъжданията започват да дават по-вярна представа и за текущата престъпност. Вж. за проблемите с изучаване на престъпността и Янулов, Илия. Изучаване на престъпността в България. С., 1925; Методи за изучаване престъпността в България. С., 1925.

Гл а в а е д и н а й с е т а . Д р у г и с о ц и а л н и п ро б л ем и

339

има предвид това, могат да се разгледат отделни опити за изследване на престъпността. Анализът на данните за осъдените през 1910 г. (не на извършените то­ гава престъпления) дава основание за следните констатации. Само 16,5% от приключените тогава дела завършили с осъждане или условно осъжда­ не; останалите 83,5% - с оправдание и прекратяване, което показва лесно­ то възбуждане на обвинения, които после не могат да се докажат пред съда. На 100 000 души от населението се падат 221 осъдени за престъпле­ ния; престъпността е по-голяма в големите градове. Това не е висока пре­ стъпност, например в сравнение с 998 осъдени престъпления на 100 000 души население през същата 1910 г. в Германия. Но за това имало и техни­ чески причини, като по-добрата полицейска и съдебна организация в Гер­ мания, която оставя по-малък брой неоткрити престъпления, както и мно­ го по-малкия брой оправдани или прекратени дела там (21%). Най-много осъдени лица у нас имало за престъпления против имота (51,3% от всички осъдени), следват престъпления против личността (42,5%), престъпления против държавата, обществения ред и религията (5,4%) и по служба (0,8%). Огромният брой осъждания били по състави на общия наказателен кодекс, а незначителен брой - по специалните закони (като закона за поли­ цията в селските общини). На смърт били осъдени двама души, на доживо­ тен строг тъмничен затвор - 6 лица, на строг тъмничен затвор от 10-15 го­ дини - 23 лица, и пр. - един относително малък брой тежки присъди.26 Нарастването на престъпността след войните се вижда косвено по след­ ните данни, свързани отново с броя на осъдените през дадена година лица (а не с текуща регистрация на престъпленията): 1921 г. - 260 осъдени лица на 100 000 души население; 1923 г. - 340 лица; 1928 г. - 370 лица (но по­ между тях има години с по-малък брой осъдени лица). Сравнена с други държави, тази престъпност не била особено висока, по-висока е само от се­ верните страни (Норвегия, Швеция, Дания, Холандия), известни с незначи­ телната си престъпност. Може да се отбележи зачестяването на убийствата след войните, но също до по-ниско от повечето европейски страни ниво.27 Увеличаване на престъпността след войните в значителен размер (3-4 пъ­ ти) се констатира и в едно изследване за периода 1920-1931 г., но при уго­

26 Мишайков, Димитър. Няколко думи върху криминалната статистика на България за 1910 г. и по-важните резултати от нея. - Юридически преглед, 12, 1915, № 1, 22-28; № 2, 7 9 85. Също за 1910 г. вж. Колчев, Н. Престъпления срещу личността у нас. - Списание на Ю ри­ дическото дружество в София, 13, 1914-1915, № 5 -7 , 223-245. 27 Михайлов, Ненчо. П рестъпността в България. - Архив за стопанска и социална поли­ тика. 7. 1932. № 4. 394-397.

340

бъ лга рско то о бщ ество .

Т. 2.

ча ст втора, о бщ ество

ворката, че дори за периода 1927-1931 г. увеличаването на престъпн остта може да се дълж и поне отчасти на натрупване на дела от минали години, както и на усъвърш ен стван е работата на съдебния и полицейския апарат, който подвеж да по-голям брой деяния под ударите на наказателния закон.28 Н о дори ако отчетем тези фактори, известно увеличение н а престъ пн остта явно имало.

Социално мислещи автори, като Илия Янулов, алармират за следвоен­ ното повишаване на престъпността у нас, по-специално за удвояване на убийствата и опитите за посегателства на чуждия живот; удвояване и на самоубийствата и опитите за самоубийство. На преден план се изтъкват социални причини (с характерно позоваване на криминолога Енрико Фери), като се подчертават и такива специфични моменти, като обедняването на България, вълната от бежанци, безработицата, бързото увеличение на населението при стопански застой, както и отсъствието на превантивна социална политика.29 Може да се спомене и един вдъхновен от чужди изслед­ вания опит да се установи и у нас корелация между престъпност и стопан­ ски цикли (житна реколта, движение на надниците). Там се констатира и значително нарастване на чиновническата престъпност след 1923 г., която се доближава до тази на „декласираните“ (и е свързана с намаляването на заплатите и чиновническата нестабилност).30 Една ретроспекция на осъжданията по години не представлява особен интерес, понеже не регистрира текущата престъпност, а свидетелства пре­ димно за дейността на съдилищата. По-голям интерес представлява отно­ сителната тежест на типовете престъпност (въз основа на осъжданията): престъпления против държавата и обществото, престъпления против лич­ ността, престъпления против имота и престъпления по служба. Както мо­ же да се очаква (избирайки няколко произволни години през по-голям ин­ тервал), престъпленията против имота давали най-голям и основен про­ цент - над половината - в общите осъждания (и следователно в престъп­

28 Илиев, Хр. Причини за увеличаването н а престъпността в България. - Архив за стопан­ ска и социална политика, 12, 1937, № 4, 273-278. 29 Янулов, Илия. Убийства и самоубийства в България. С., 1930, с. 7, 11; Обществено из­ раждане и борба с него. С., 1928, с. 9, 49-50; Морална статистика. Част. 1. Самоубийства. С., 1927, 49-50. Вж. и Илиев, Хр. Причини за увеличение..., 276-277. През 1929 г. сп. „Ю риди­ чески преглед“ провело анкета с известни общественици за причините за увеличената прес­ тъпност и самоубийствата след войната, където на преден план се сочат материалната неси­ гурност на личността, мизерното положение след войната и пр. Вж. за това Янулов, Илия. Заключителни бележки по анкетата за престъпността и самоубийствата. С., 1931. 30 Михайлов, Ненчо. П рестъпност и стопански цикли. - Архив за стопанска и социална политика, 9, 1934, № 4, 328-343.

Гл а в а ед и н а й с ета . Д ру ги со циални п ро блем и

341

ността): 7607 от 11 092 през 1921 г. (69%); 11 404 от 22 109 през 1930 г. (52%) и 18 590 от 36 513 през 1939 г. (51%). На второ място се нареждат престъпленията против личността: 2888 присъди от 11 092 през 1921 г. (26%); 7890 от 22 109 през 1930 г. (36%); 11 428 от 36 513 през 1939 г. (31%). На трето място идват престъпленията против държавата, обществе­ ния ред и религията: 471 от 11 092 през 1921 г. (4%); 2008 от 22 109 през 1930 г. (9%); 5972 от 36 513 през 1939 г. (16%). Най-малък е процент ът на престъпленията по служба (в границите 0,1-0,4%). Трябва да се отбележи и известно повишаване на завършващите с осъждане и условно осъждане дела (в сравнение с оправдани и прекратени дела) от 10,3% присъди (плюс 6,1% условни присъди) средногодишно през 1910-1912 г. на 12% присъди (плюс 9,8% условни присъди) през 1925— 1928 г. и 22,4% присъди (плюс 15,1% условни присъди) през 1933-1936 г., което свидетелства за по-добра работа на полицията, съответно - по-добре подготвени за пред съда случаи.31 Социалните дейци и реформатори отделят специално внимание на ма­ лолетните престъпници, както и на особено уязвими и изложени на опас­ ност деца и юноши (сираци и др.). Възникнали някои дружества за покро­ вителство (или патронаж) над непълнолетни престъпници. Първото дру­ жество от този тип се създава по инициатива на Тодор Минков в Пловдив през 1906 г.32 Впоследствие от надзор над малолетни в затвора то прера­ ства в „изправително“ заведение с отделна сграда.33 През 1932 г. край Со­ фия бил открит приютът „Дом за младото момиче“, където се настанявали начинаещи проститутки и застрашени от проституиране момичета.34 Съз­ дават се и някои сиропиталища: първото - за малолетни и изоставени си­

31 Данните са от Статистически годишник на Царство България, 32, 1940, 762-764. Вж. и Статистически годишник на Царство България, 31, 1939, 750-752. В двата годишника прес­ тъпленията се дават: 1. Според време на извършване на престъплението; 2. Според време, ко­ гато присъдите са влезли в законна сила. Горе в текста използвам втората рубрика (за осъж­ данията), понеже не е ясно как (и откога) се набират данните за първата рубрика, а съществу­ ват и разминавания в тези данни между двата годишника. Що се отнася до извършените по го­ дини престъпления (по наказателния закон и специалните закони) от първата рубрика, те на­ растват постоянно от около 11 000 през 1920 г. на около 30 000 през 1936 г., след което се констатира известен спад. 32 Вж. Мирков, Тодор. Дружество за покровителство на непълнолетни престъпници в Пловдив. - Юридически преглед, 14, 1906, № 2, 119-122; Терзиев, Хр. Патронат: устройство и необходимост. - Ю ридически преглед, 15, 1907, № 7, 475-478. 33 Бобчев, Стефан. За Пловдивския патронаж. - Юридически преглед, 32, 1931, № 9, 353-355. 34 Златарева, Вера. Проституцията и борбата..., 314-316.

342

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2._____________________________ ЧАСТ ВТОРА. ОБЩЕСТВО

раци - през 1896 г.35 Сираците, децата от извънбрачни връзки, бедните де­ ца и други „социално слаби“ и изложени на опасност категории били в цен­ търа на дейността на разни благотворителни и женски и детски дружества и организации (разгледани на друго място).

35 Сиропиталища. - Учителски преглед, 1, 1896, № 3, 288-291.

ЧАСТ ТРЕТА КУЛТУРА

ГЛАВА ДВАНАЙСЕТА ОБРАЗОВАНИЕ, ГРАМОТНОСТ, УЧИТЕЛИ

Образованието е сложна система и включва цял комплекс от проблеми. В следващото изложение са обособени няколко тематични кръга, като някои проблеми се третират компактно, а други - отделно, за времето преди и след войните. Най-напред се спирам на: изграждането на централни и мест­ ни институции за управление и наблюдение на учебното дело; оформянето на курса на обучение в степени с определена продължителност и типове училища; материалната основа на учебното дело; прилагането на задължи­ телно начално образование и ограмотяването на населението. По-нататък разглеждам споровете около характера на образованието и уреждането на професионално и специално образование, както и развитието на висшето образование. Друг кръг въпроси засяга учителския персонал: заплатите и стабилността на местата, спора за обществено-политическата дейност на учителите и учителското сдружаване. Най-сетне, разглеждам общия дух на образованието и опитите за идеологическо въздействие чрез него.1

1 Обобщаващи трудове на съвременници за образованието: Алексиев, Н икола. Нашата училищна политика. C., 1912; Цонков, Димо. Развитие на основното образование в България от 1878 до 1928 година. (Материали за изучаване на учебното дело в България, кн. 7). C., 1928; Банков, Иван. История на учебното дело в България. Враца, 1926; Герасков, Михаил. Пътят на нашето образование. - Училищен преглед, 35, 1936, № 8, 955-983; Пиръов, Генчо. Главни моменти в развоя на' училищното ни законодателство. - Училищен преглед, 37, 1938, № 2, 171-188; Крачунов, Кръстю. Нашите средни училища. Според училищното ни законо­ дателство (1880-1933). - Училищен преглед, 36, 1937, № 5 -6 , 608-620; Белдедов, Ефрем. Развой на образователното ни дело през последните двадесет години. - Училищен преглед, 37, 1938, № 8, 940-960. За по-ранния период вж. Доросиев, Лука. Развитие на учебното дело в на­ шите първоначални училища. - Училищен преглед, 4, 1899, № 5, 503-535; № 9, 1027-1076; 5, 1900, № 4, 245-265. О т по-късната историография вж. Радева, Мария. Културната политика на българската държава, 1885-1908. C., Университетско издателство „Св. Климент Охрид­ ски“, 2002 (второ допълнено издание). Има и История на образованието и педагогическата мисъл в България. Съст. Найден Чакъров. Т. 2. C., Народна просвета, 1982.

344

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.

ЧАСТ ТРЕТА. КУЛТУРА

УПРАВЛЕНИЕ И НАДЗОР НАД УЧЕБНОТО ДЕЛО Учебното дело след Освобождението продължава традицията от епохата на националното възраждане. В това отношение Възраждането оставило зна­ чително наследство - както що се отнася до училища и учителски персо­ нал, така и наличието на известен процент грамотни хора. Редица автори дори смятат, че просветното движение съставлява главното съдържание на възрожденската епоха на българите и други народи под османска власт.2 По думите на Константин Иречек - историк и министър на просветата в началните години след Освобождението: Отварянето на училища и грижата за тяхното преуспевание не е ново нещо в България. Цялата история на българското народно възраждане, с което се напомни на Европа съществуването на българский народ и което накрая стана причина за чудесното освобождение на България, е заедно и история на българските училища. [...] Грижата за училищата съставляваше най-главната част на всичкото българско движение, кое­ то във всеобщото образование, наредено на една народна основа, виж­ даше единственото спасение на българите и най-сигурния път към ед­ на по-щастлива бъдъщност.3

Просветата до Освобождението се поддържала от общините, еснафски­ те сдружения и частни лица. Тя се развивала неравномерно в различните краища на страната, като потребността от грамотност и знание се усещала по-силно в издигнатите в стопанско отношение градове, където били от­ крити повече училища. В навечерието на Освобождението в 1504 населе­ ни места в страната (Северна и Южна България) съществували български училища, общо около 1700 (понеже някъде имало повече от едно учили­ ще); отделно в Северна Добруджа имало около 120 училища, а в Македо­ ния - около 250. През 60-те и 70-те години на XIX в. има регистрирани 3198 учители. Горното ниво на образование се представлявало от около 70 2 В този смисъл Владикин, Любомир. История на Търновската конституция. C., Хр. Г. Да­ нов, 1936, с. 39; Clarke, James. Education and National Consciousness in the Balkans. - In: James Clarke. The Pen and the Sword. Studies in Bulgarian History. East European M onographs (edited by Dennis Hupchick). New York, Columbia University Press, 1988, 24—57; Sugar, Peter. The Enlightenm ent in the Balkans. Some Considerations. - East European Quarterly, 9, W inter 1985, No 4, 499-507. 3 Иречек, Константин. Главно изложение до Негово Височество Княза върху положе­ нието на учебното дело в Княжество България през 1881 г. - Във: Из архивата на Министер­ ството на народното просвещение 1878-1879 - 1884-1885. Съст. Н. Иван Ванков. C., 1905, с. 169, 369-410 (от Държавен вестник, № 2 -9 , 9 ян.-26 ян. 1882); Jirecek, Konstantin. Geschichte der Bulgaren. Prague, 1876, 543.

Гл а в а д в а н а й с е т а . О б ра зо ва н и е, грам о тн о ст, уч и тел и

345

класни училища с от два до 5 класа и 3 гимназии (в Пловдив, Габрово и Болград - в Бесарабия), както и от няколко специализирани училища (педагогически, богословски и търговско).4 Достигнатото ниво на грамот­ ност, доколкото може да се установи, било около 3%.5 Учредената през 1870 г. Екзархия поела функциите на едно централно управление и на учебното дело, а зачестилите през 70-те години на XIX в. училищни събо­ ри спомагали за координацията. Но едва със създаването на самостоятелна държава възникват условия за планомерна и системна работа по образователното дело и за въвеждане на единство. Образованието в националната държава се изгражда като централизирана институционална система с органи за ръководство и над­ зор на централно, регионално и местно равнище: Министерство на просве­ щението, разделяне страната на образователни единици (учебни окръжия, учебни околии), наблюдавани от инспекторат, местни органи (съвети, на­ стоятелства) за уреждане на училищата, йерархия и в самите училища и пр. При това действалите преди принципи на децентрализация и автономия на учебното дело и разбирането на учителството като „свободна професия“ отстъпват място на централизъм, назначаемост и чиновничество. Да прос­ ледим развитието в това отношение.6 Временното руско управление създало отдел или Дирекция на просве­ щението, първообраз на бъдещето министерство, чийто първи началник станал Марин Дринов. Издаденият от него „Привременен устав“ предвиж­ да институцията на училищното настоятелство (съществувала през Въз­ раждането), състоящо се от трима души, избирани от общината за една го­ дина; настоятелството имало задължението да поддържа училището и пра­ во да назначава и уволнява учителите. Тази институция претърпяла впос­ ледствие редица изменения, с които се включвали членове по право (кме­ тът на общината, главният учител и пр.) и се изменяли нейните правомо­ щия. При временното руско управление били учредени и окръжни училищ­ ни съвети, които трябвало да се грижат за откриване на нови училища и 4 Димитров, Ангел. Училището, прогресът и националната революция. C., БАН , 1987, с. 92, 97, 99-100; Генчев, Николай. Българско възраждане. C., ОФ, 1988, 253-255; Даскалова, Красимира. Грамотност, книжнина, читатели, четене. C., ЛИК, 1999, 60-61; Българският учи­ тел през Възраждането. C., Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 1997,23-24. 5 Първите данни са за 1880 г. и показват 3,3% с уговорката, че цифрата е приблизителна. Вж. Попов, Кирил. Стопанска България. - Във: Сборник на Българската академия на науките. Кн. 8. C., 1916, с. 27; Данаилов, Георги. Изследвания върху демографията на България. C., 1930, с. 78. 6 Изложението на този и следващите въпроси се опира на: Алексиев, Н икола. Нашата училищ на..., 6 -2 0 ; Банков, Иван. История на учебното дел о ...; Цонков, Д имо. Развитие на основн ото...; Герасков, М ихаил. Пътят на наш ето...; Доросиев, Лука. Развитие на учебното дел о ...

346

българското о бщ ество .

T. 2.

ча ст трета .

КУЛТУРА

уреждане на конфликти между учители и общини. Тук е началото и на учи­ лищния инспекторат като орган за надзор над училищата, тогава осъщест­ вяван от чиновници извън сферата на образованието. Конституцията създава Министерство на народното просвещение за централно ръководство на учебното дело. През 1880 г. бил учреден нов училищен орган - Учебен съвет, отначало като чисто административен съ­ вет, състоящ се от главния секретар при Министерството на просвещение­ то, началниците на отделения и двама съветници; впоследствие той бил разширен с обществени лица. Източна Румелия имала следните училищни органи: директор на народ­ ното просвещение (първи бил Йоаким Груев), Областен училищен съвет под председателството на директора, окръжни училищни съвети с членове по право и по избор и с едногодишен мандат, околийски инспектори за над­ зор над началните училища (назначавани измежду видните лица на религи­ озните общности) и училищни настоятели, грижещи се за издръжката на училищата (избирани от всяка национална или религиозна община). След Съединението етатизацията и централизацията в училищното уп­ равление се засилват, особено с Живковия закон (на министър Георги Жив­ ков) от 1891 г. Оформя се и инспекторската система за контрол над учили­ щата (специални закони за училищните инспектори от 1885 и 1889 г. при Тодор Иванчев). Така Министерството на народното просвещение поело изцяло управлението и контрола на учебното дело чрез свои органи в ли­ цето на главни и окръжни инспектори, както и чрез органите на общата ад­ министрация.7 Окръжните училищни инспектори били назначавани от ми­ нистерството чиновници. Имало и колективни училищни органи - окръж­ ни училищни съвети и изборни училищни настоятелства. Първите се със­ тояли почти изцяло от чиновници на централната власт (окръжен управи­ тел, председател на окръжния съд, окръжен и градски лекар и пр.). Те по­ лучили право да назначават учителите в народните общински (т. е. начал­ ните) училища, докато изборните училищни настоятелства били поставени под председателството на кмета и им било отнето правото да назначават и уволняват учителите. Това постановление обаче предизвикало недовол­ ство и се наложило да бъдат възстановени правата на настоятелствата за назначенията (с поправка на закона през 1894 г.), но с одобрение на окръж­ ния училищен съвет. Държавата поела по-голямата част от издръжката на училищата. Бил въведен и държавният изпит за учители, подразделени на редовни (в няколко категории) и временни. Всички програми и учебници трябвало да се одобряват от министерството. 7 За инспектората вж. Цонков, Димо. Развитие на основното..., 56—71.

Г л а в а д в а н а й с е т а . О б р а з о в а н и е , гра м о тн о ст , у ч и т е л и

347

На времето тази централизация и специално прехвърлянето на 2/3 от заплатите на учителите върху държавата, срещу което общините губели автономността в уреждане на учебното дело, предизвикали известно недо­ волство сред някои либерално настроени учители (макар че тъкмо учител­ ството се борело за държавни заплати). Както отбелязва прокаралият мяр­ ката Иван Шишманов, учителите всъщност се освобождавали от едно „икономическо робство“, на каквото ги обричал общинският произвол. Общините обаче изплащали нередовно дори оставащата 1/3 от заплатите на учителите (до 1905 г., когато и тя била поета от държавата), обричайки ги на т.нар. гладни месеци (последните четири в годината); имало и нера­ венство в заплатите на градските и селските учители. Все пак, тъкмо при подобно минимално осигуряване станало възможно да се развие „съсловно“ и професионално съзнание сред учителството и да възникнат учител­ ски дружества, учителски вестници и Учителският съюз.8 Сред слабостите на училищната политика дълги години била бързата смяна на кабинети и на министри в един и същи кабинет. За първите 33 го­ дини свободен живот Министерството на просветата било управлявано от 36 министри.9 Само някои от тях били специалисти, а още по-малко били едновременно с това и добри администратори. По-дълбока следа оставили Иван Гюзелев, Константин Величков, Иван Пеев-Плачков и Иван Шишма­ нов. На постоянните смени се дължали непостоянството на училищната политика, нейната колебливост и неустойчивост, изменянето на започнати реформи, на които не се давало необходимото време за прилагане. Отделни институции и мерки въвеждали демократичен елемент в учеб­ ното дело - участие на учители, изборност, известна автономия. Така при своето министерстване Константин Величков създал Висш учебен съвет (през 1895 г.), в който допуснал представители на учителството. Иван Шишманов като министър на просветата (1903-1907) въвел чрез измене­ ние в Живковия закон двоен училищен инспекторат - окръжен и околийски - и разширил правата на учителските съвети за сметка на директорите. Законът от 1909 г. отстранил кмета като председател на училищното нас­ тоятелство, което станало изцяло избираемо от населението и следовател­ но - независима от администрацията институция (в която със съвещателен глас влизал главният учител). Узаконено било и правото на училищното настоятелство да назначава учителите. Това били все смекчения на строгия централизъм. 8 Шишманов, Иван. Основите на училищната ми политика и бюджетът за 1904 г. - Учи­ лищен преглед, 9, 1904, № 1, Неофициален отдел, 1-52, особ. 40 -4 4 (първата част препечата­ на в: Шишманов, Иван. Избрани съчинения. Т. 2. Ред. Георги Димов. С., БАН , 1966, 461-485). 9 Алексиев, Н икола. Нашата училищна..., 285-291, 326-333.

348

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.

ЧАСТ ТРЕТА. КУЛТУРА

При своето управление Земеделският съюз стигнал до „демократична“ крайност, но във вреда на учителите, като дал право на населението на об­ щината да уволнява чрез плебисцит първоначалните и прогимназиалните учители. Демократизмът на това постановление е крайно съмнителен, по­ неже общественото мнение трябвало да се направлява от земеделските дружби (местни партийни организации) и явно било насочено против тех­ ните врагове. Самото земеделско правителство било принудено да прекра­ ти изпълнението му поради съпротивата на населението; впоследствие то било отменено от Александър Цанков. Последният обаче запазил члена от земеделския закон, забраняващ агитация против религията, нравственост­ та и държавния строй, който бил използван за уволнение и репресии над учители комунисти.10 След преврата от 19 май 1934 г. централизацията в сферата на образо­ ванието се усилила и надзорът над учители и ученици станал много строг. Премахнати били училищните съвети (преди с назначени и изборни лица) и функциите им били възложени на училищните инспектори като еднолич­ ни министерски органи. Училищните настоятелства от изборни и предста­ вителни станади чисто административни, с членове директорът на учили­ щето, училищният лекар и други, под председателството на кмета. Увели­ чени били правата и отговорностите на директорите на училищата и глав­ ните учители. С разни окръжни на учителите се възлагало да се борят про­ тив ученици с комунистически, анархистични и други възгледи, насочени против установения ред. Училището се превърнало в идеологически и дис­ циплинарен инструмент за възпитание в държавноавторитарен и националистичен дух.

КУРС НА ОБУЧЕНИЕ И СТЕПЕНИ И ТИПОВЕ УЧИЛИЩА Развитието вървяло най-общо от по-кратко време на обучение, съответно на по-малките възможности в началото, към разширяване на образовател­ ния курс и допълване с нови степени (наричани различно). Съответно учебният курс се изграждал в по-ясно разграничени блокове или степени, надграждащи се една над друга, докато се стигне до стройната и единна система на начално училище, прогимназия и гимназия. Това обаче става относително късно, след като се минава през разнообразни типове учили­ ща с различна продължителност на обучението и стигащи до определено ниво, често без възможност за преминаване на ученика от един тип учили­ 10 Велев, Александър. Просветна и културна политика на правителството на Александър Стамболийски. С., БЗН С , 1980, 9-48, 235-239.

Гл а в а д в а н а й с ет а . О б ра зо ва н и е, грам о тн о ст, уч и тел и

349

ще към друг (или с повтаряне на години). Успоредно се развивало специ­ ално и професионално образование в училища под други ведомства, като едва в края на периода се стигнало до единно ръководство на общото и на професионалното образование. С ръководството на просветното дело през временното руско управле­ ние бил натоварен Марин Дринов. Създаденият от него „Привременен ус­ тав за народните училища“ (утвърден на 29 август 1878 г.) урежда училищната система по следния начин. Народните училища се разделят на три степени: първоначални, средни (или двукласни) и главни (или четирикласни), откривани според големината и финансовите възможности на населе­ ните места. В първоначалните училища децата се учат да четат и пишат и им се дават първоначални познания (включително религиозни и нравстве­ ни понятия); учението трае 3 години и е задължително за децата от двата пола. В по-богатите общини се отварят и средни (двукласни) народни учи­ лища, които могат да се надградят над първоначалните като тяхно продъл­ жение, а целта им е по-пълно начално образование. В градовете се откри­ ват и главни, четирикласни училища, също надграждащи се над първона­ чалните, в които образованието получава най-завършен вид. В тях се изу­ чават роден език, математика, естествознание, история и география, а от чуждите езици се преподава само руски. Всички видове училища се издър­ жат от общините, а държавата изработва само програмите и правилниците и упражнява контрол. Проектът на Дринов предвиждал откриване и на пълни средни учили­ ща: реални училища (реалки), гимназии и духовни семинарии, в които да се приемат завършили първоначално образование ученици. В реалните учи­ лища на преден план са изведени математика, естествознание, рисуване, модерни езици, а целта им е да дадат общо образование и да подготвят уче­ ниците за разни технически и специални училища. В гимназиите силно зас­ тъпени са латински и гръцки, роден език, история и география; те също служат да дадат по-широко образование, а наред с това - да подготвят за постъпване в университет. Реалните училища и гимназиите (отначало съв­ сем малко на брой) се издържат от държавата; отпускат се и стипендии и помощи за учениците. Малкото държавни училища имали повече средства и по-добър учителски персонал, докато общините се оказали слаби, за да издържат своите училища. Дринов всъщност очертава българската училищна система в нейната първоначална и средна степен. За основа служи първоначалното училище, обучението в което е задължително. „Средно“ образование се получава в три вида училища: народни четирикласни училища, реалки и гимназии, които обаче се различават по програмите си. Наредбите на Дринов фаво­

350

бълга рско то о бщ ество .

Т. 2.

ЧАСТ ТРЕТА. КУЛТУРА

ризирали завършилите пълни средни училища (реалки и гимназии) при постъпване на гражданска и военна служба. Все пак завършилите четирикласно народно училище можели да продължат в реалка или гимназия от четвърти клас, т. е. като повторят годината. Оттук нататък образованието се градяло върху поставените от Дринов основи, при стремеж за прехвър­ ляне на всички училища на държавна издръжка и за изравняване на техни­ те програми. Следващ момент в развитието към единна общообразователна система е законът на просветния министър Иван Гюзелев от 1880 г. „За материал­ ното поддържане и учебното преустройство на училищата“. С него задъл­ жителното образование, т. е. първоначалното училище, се разширява от 3 на 4 години. Надграждащите се над него двукласни и четирикласни учили­ ща се заменят с трикласни, чиято програма се приравнява с тази на първи­ те три класа на пълните средни учебни заведения (реалки и гимназии). Това довежда до реформиране и на последните, при което те се разделят на два дяла: долен - от 3 години, и горен (собствено гимназиален) с 4 години, който е завършекът на средното образование. Централно място в трикласното училище (съответно в долния курс на гимназиите) заема обучението по математика, роден език, история и география, но липсват класически и модерни езици. Горният курс на гимназиалното образование (т. е. от чет­ върти до седми клас) се раздвоява на реален дял, в който господстват мате­ матиката, естествознанието и модерните езици, и класически дял - с пре­ обладаване на старите езици и хуманитарните предмети. С тази реформа на Гюзелев трикласното училище (което по-късно ще се нарече прогимна­ зия) е оформено в отделен цикъл, намиращ се между първоначалното и гимназиалното образование. Побеждава общообразователното, за разлика от професионалното направление.11 Оттук нататък било логично седемгодишното средно училище да се разпадне на две самостойни учебни заведения (или степени): долно (прогимназиално) и горно (гимназиално) с представляващи завършени цикли програми. В този смисъл бил изработеният от министър Гюзелев в сътруд­ ничество с Иречек (като главен секретар в Министерството на просветата) проект за „Основен закон за училищата в българското княжество“. Той не успял да стане закон поради поредната реконструкция на кабинета, но со­ чи посоката на развитието към единна и стройна система. Според този про­ ект интересуващите ни тук средни училища са два вида: а) трикласни и б) реалки и гимназии. Трикласните могат да бъдат самостоятелни или неса­ 11 Според Н. Алексиев първите български просветни дейци копирали училищните системи в Русия, Австрия и Германия, но ги приспособявали към трезвата българска традиция и запаз­ вали надмощието на реалното образование. Алексиев, Никола. Нашата училищ на..., с. 9, 291.

Гл а в а д в а н а й с е т а . О б р а з о в а н и е , гр а м о т н о с т , у ч и т е л и

351

мостоятелни - в случай че са част от реалка, гимназия или специално учи­ лище. След трикласно училище, което завършва определен образователен цикъл, учениците могат да постъпят в реалка (с четиригодишен курс на обучение) или в гимназия (с петгодишен курс на обучение), които дават за­ вършен общообразователен курс и подготвят евентуално за по-високо университетско или техническо - образование. Като цяло се целяло из­ граждане на единна училищна система, в която отделните видове училища или училищни степени, всяко със завършен цикъл на обучение, се над­ граждат една над друга; така ученикът можел да продължи от по-ниска учи­ лищна степен в по-висока, без да е необходимо да повтаря клас, да държи приравнителни изпити и пр. Въпросът за оформянето на единна училищна система обаче останал открит и едва трийсет години по-късно (през 1909 г.) се върнали към тези идеи и ги реализирали. В Източна Румелия училищната система се урежда най-напред с „Вре­ менните правила“ от 10 септември 1879 г. Създават се два вида „начални училища“: първостепенни - с четири отделения (задължителни за всички общини), и второстепенни - с по два класа (за общини с повече от 2000 жи­ тели) или с по четири класа (за общини с повече от 4000 жители). Второ­ степенните училища за девойки били с по три класа. През декември 1880 г. бил приет закон за началното учение в Източна Румелия, който утвърдил положението за началните училища, като удължил задължителния курс на началното обучение на 6 години (четири отделения плюс два класа, вместо предишните 4 години). Първоначалните и класните училища се издържали от общините. Етническите и религиозните (малцинствени) групи имали от­ делни училища. И в Източна Румелия надделява общообразователният принцип и демо­ кратичната линия; по-високите училища се надграждат над по-ниските, ка­ то се запазва свободен достъп на учениците от едно общообразователно училище в друго. Уредени били две областни гимназии - в Пловдив и в Сливен, в които завършилите четириьсласно училище постъпвали без изпит. Като цяло в Източна Румелия учебното дело било по-добре органи­ зирано поради стабилността на просветните министри (Йоаким Груев, пос­ ледван от Константин Величков) и поради съревнованието между етничес­ ките групи за надмощие. Не бива да се изпуска предвид, че законодателните актове са нормативна конструкция, предвиждаща идеално състояние на нещата, което често се разминавало с действителността. Пред развитието на учебното дело на практика имало силни пречки, като: разорението от освободителната война и финансовата слабост на много общини; етнически смесения състав на ня­ кои общини; недостигът на подготвени учителски кадри; невежеството на

352

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.

ЧАСТ ТРЕТА. КУЛТУРА

училищните настоятели и пр. В Княжеството към това се добавяли и „су­ бективни“ пречки, свързани с честата смяна на министрите и инспектори­ те по образованието - последица от смутното положение. В изложение на Иречек по учебното дело четем: Първите две години от съществуването на Българското Княжество ми­ наха се под безпрестанни и почти периодически променения в управле­ нието. Министерството на народното просвещение управляваха в тече­ ние на две години седем министри и ни един от тях не е занимавал мяс­ тото поне една учебна година. Тази непостоянност, честите поменения на личности и разпореждания, както и следващият от това недостатък на едно систематично законодателство повлияха и върху вървежа на училищната организация.12

Самото наследство от предходните времена било крайно неравномер­ но, например в Княжество България западните райони (Берковско, Вра­ чанско, Брезнишко, Радомирско, Кюстендилско, Дупнишко) били силно изостанали, докато в източните части учебното дело било добре „вкорене­ но“, особено в Габровско, Търновско, Русенско, Провадийско, Шуменско и Свищовско, където училищата били по-добре наредени и грамотността значително по-висока.13 Реалното състояние на училищната мрежа до Съединението се разкри­ ва от следните данни. През 1878- 1879 г. в Княжество България имало 1088 български начални училища (от тях 61 девически) с 1379 учители (1247 мъже и 132 жени) и 56 855 ученици (48 404 момчета и 8451 моми­ чета). През 1880-1881 г. имало 1354 начални училища (от тях 83 деви­ чески), както и 44 мъжки и 11 женски класни училища, повечето с един или два класа. Имало и 2 класически гимназии, 3 реалки, 2 девически гимназии и 2 духовни училища. В Източна Румелия през 1880-1881 г. имало 846 начални училища с 48 094 ученици (37 401 момчета и 10 693 момичета); през 1882-1883 г. имало 852 училища с 50 184 ученици (38 564 момчета и 11 620 момичета). Имало и 19 мъжки и 6 девически български класни училища, 2 мъжки и 2 девичес­ ки класни гръцки училища и 2 мъжки турски класни училища, всички заед­ но с 2899 ученици и 110 учители. Областта издържала 4 седемкласни гим­ назии (2 мъжки и 2 девически), както и едно педагогическо училище.14 12 Иречек, Константин. Главно изложение..., с. 370. 13 Пак там, 376-378. 14 Данните у: Цонков, Димо. Развитие на основното..., с. 131, 132. Авторът е дългогоди­ шен началник на направление „Основно образование“ към Министерство на просвещението. Също Банков, Иван. История на учебното дело..., 85-86, 90-93.

Г л а в а д в а н а й с е т а . О б р а з о в а н и е , гр а м о тн о с т, у ч и т е л и

353

Съединението заварило в страната 2556 първоначални училища (през учебната 1885/1886 година).15 Типични проблеми от началния период били: оскъдицата на средства за отваряне и издръжка на училища (държавата издържала малък брой класни училища и гимназии); тежкото положение с учебниците, повечето от които били издадени преди Освобождението, а много предмети се изучавали по записки. Съответно липсвали и единни учебни програми. Преминаването на повечето от доосвобожденските учители на разни служби в държавната администрация изведнъж оголило училищата от подготвен учителски пер­ сонал. Това наложило организиране на временни педагогически курсове за бърза - и твърде ниска - подготовка на учители. Приетият след Съединението (при министър Райчо Каролев) закон за обществените и частните училища от януари 1886 г. възприел уредбата на учебното дело от Княжеството. Обществените училища били разделени на първоначални с четиригодишен задължителен курс и главни с тригодишен курс (почти еднакви по програма с трикласните училища от закона на Гюзелев от 1880 г.). Главното училище не било задължително. Законът правел известен компромис между общообразователното и професионалното на­ правление, като на главните училища се придавала известна практическа насоченост при предимно общообразователна цел. Следва много важният в редица отношения Живков закон от 1891 г. Той увеличил задължителното начално обучение (основното училище) от 4 на 6 години - първоначално само на книга, поради липсата на възможности, без да засегне съществено уредбата на училищата. Впрочем, през 1898 г. задължителният курс се съкращава отново на 4 години (и това трае до 1921 г.). На Иван Шишманов (министър през 1903-1907 г.) се дължи из­ равняването на девическите гимназии с мъжките (в поправка към Живко­ вия закон) и откриването по този начин пътя на жените към университета. Законът за народното просвещение от 1909 г. (при просветен министър Никола Мушанов) променил уредбата на училищата в духа на предвижда­ ното от Гюзелев/Иречек обособяване на прогимназията (вместо дотога­ вашните трикласни училища, съвпадащи с долния курс на гимназиите). Създава се единна училищна система с 3 типа училища - основни, средни и висрш. Основните са първоначални - с 4-годишен курс, и прогимназиал­ ни - с 3-годишен курс (безплатен, но незадължителен). Прогимназията, която може да се тълкува и като преместване в началната степен (т. е. към основното образование) на първите 3 години на гимназията, дава общо­ образователна подготовка и така избягва ранната професионална ориента­ ция. Средните учебни заведения се делят на общообразователни (гим­ 15 Цонков, Димо. Развитие на основното..., с. 146, 248.

354

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.

ЧАСТ

т р е т а , ку лту ра

назии) и специални (педагогически и технически); в тях се постъпва със за­ вършена прогимназия. Гимназиите са 3 вида - реални, класически и полукласически - и имат 5-годишен курс. Педагогическите (средните) училища са също с 5-годишен курс, от който първите 3 години са общообразовател­ ни, а последните 2 - специални. Техническите училища също имат за цел да дадат общо образование, а заедно с това - да подготвят специализиран по­ мощен персонал в областта на техниката, индустрията и земеделието. Не се прави опит да се въведе унификация на образователната система, като се придадат и професионалните училища към Министерството на просвеще­ нието. Характерно за този закон е създаването на прогимназията като меж­ динно училище, както и надграждането на всяко по-високо или специално училище върху по-ниско общообразователно училище. Победител и в този закон излязло общообразователното, а не професионалното направление. Данните за училищната мрежа и персонал за периода след Съединение­ то убедително регистрират развитието. Броят на народните начални учи­ лища (т. е. без инородните частни училища) нараства от 2556 през 1885— 1886 г. на 2945 през 1899-1900 г. и на 3525 през 1911-1912 г.; броят на учителите в тях нараства от 2844 през 1880-1881 г. на 5900 през 1899— 1900 г., за да достигне 8999 през 1911-1912 г. Това на практика означава все по-голямо обхващане на учениците от задължителното начално обра­ зование (на което се спирам специално по-нататък). Статистиката на по-горните степени до въвеждането на прогимназията през 1909 г. е усложнена от твърде разнородните училища с различен брой класове, наричани „класни“ (т. е. с различен брой допълнителни курсове към основното училище, представляващи бъдещата прогимназия), а също непълни и пълни гимназии. По-ясно е положението само с пълните гим­ назии, т.е. с необходимия брой години (7). При това от всички типове за­ ведения има мъжки, девически и смесени. Наред с всички тези наречени „народни“ (т.е. български) училища, има и т.нар. частни (т.е. малцин­ ствени, вероизповедни) училища. Като имаме предвид всичко това, само за горните степени на народните училища получаваме следната картина (с малцинствените се занимавам по-нататък). През 1880-1881 г. в Княжеството имало 44 мъжки и 10 женски класни училища (главно с по два класа); имало 2 класически гимназии (Габрово и София), З.реалки, 2 девически гимназии (Търново и София), 2 духовни училища, 3 четирикласни училища. В Източна Румелия имало 2 мъжки гимназии (Пловдив и Сливен), 2 девически гимназии, 1 петокласно деви­ ческо училище (Стара Загора) и 1 педагогическо училище (Казанлък).16 16 Банков, Иван. История на учебното дело..., 86-88, 92-93.

Гл а в а д в а н а й с е т а . О б р а з о в а н и е , г р а м о т н о с т , у ч и т е л и

355

През 1885-1886 г. имало 7 пълни мъжки и 2 пълни девически гимназии с общо 2880 ученици и ученички (през 1887 г.). През 1895-1896 г. имало об­ що 120 „класни“ училища (т. е. горни класове на основните училища - бъде­ щи прогимназии) с 33 156 ученици (25 236 момчета и 7920 момичета).17 През 1900-1901 г. имало общо 165 български класни училища и непъл­ ни и пълни гимназии; 46 мъжки, 36 девически и 83 смесени. В тях били за­ писани общо 30 380 ученици (19 793 момчета и 10 587 момичета). Само в гимназиални класове (в непълните и пълните гимназии) имало записани 3750 момчета и 2663 момичета; останалата по-голяма част били в прогим­ назиални класове, т. е. „класни“ училища. Пълните гимназии (т.е. със 7 класа) са връх на образователната пирамида на средното училище. Такива през същата година имало общо 16 (9 мъжки и 7 девически), в които били записани 2927 момчета и 1765 момичета. Трябва да се има предвид, че са­ мо част от записаните ученици (от статистиката) реално завършвали годи­ ната, а още по-малка част изкарвали целия (прогимназиален или гимназиа­ лен) курс на обучение. През 1910-1911 г. имало 354 български класни училища, непълни и пълни гимназии; 63 мъжки, 51 девически и 240 смесени. В тях имало запи­ сани общо 67 859 ученици (46 097 момчета и 21 762 момичета). От тях в гимназиални класове (в пълните и непълните гимназии) били записани 9116 момчета и 6033 момичета. Само в съществувалите тогава 30 пълни гимназии (18 мъжки и 12 девически) имало записани 8371 момчета и 4243 момичета.18 Налагащите се изводи са: количествено нарастване на прогимназиалното и гимназиалното образование; около два пъти по-ограничено женско гимназиално образование; нарастване на смесените учебни заведения (но все още нямало смесени гимназии). Характерните черти на оформената през годините българска образова­ телна система са описани от Никола Алексиев (университетски учен, пси­ холог и историк на образованието) така: държавен характер, единство и еднообразие в системата, надграждане на горната степен върху долната (средното и специалното образование върху прогимназиалното, прогимназиалното - върху началното), отделяне на прогимназията от гимназията, господство на общото реално образование, изравняване на мъжките и де­ вическите училища, най-сетне - стремеж към евтино и демократично обра­ 17 Пак там, 99-100; Цонков, Д имо. Развитие на основното..., 155-156, 240. 18 Статистически годишник на Българското царство, 4, 1912. С., 1915, с. 430; Статистика на образованието в Царство България. Учебна година 1911-1912. С., 1924, 130-132. Данни по типове училища у: Цонков, Д имо. Развитие на основното..., 146-147, 253, 273, 277; Банков, Иван. История на учебното дело..., с. 97, 99-100.

356

бъ лга рско то о бщ ес тв о .

Т. 2.

ЧАСТ ТРЕТА. КУЛТУРА

зование. Заложени преди войните, тези характеристики се запазват и понататък. Изградилата се система била резултат от приспособяване на различни чужди наредби към реалните български условия и потребности. Така, за разлика от страни с дълги образователни традиции като Германия, у нас ре­ алното образование (т. е. „реалните“ предмети и модерните езици) се нало­ жило от самото начало и всъщност класическото трябвало да се бори за право на съществуване. Ясната разчлененост на училищната система на 3 училища или 3 степени (основно училище, прогимназия и гимназия), всяка от които дава завършен общообразователен курс, върху който могат да се градят и степени от специални училища, се намирала под влияние най-вече на американската система (а в Европа била характерна за Италия и сканди­ навските страни). Еднообразието на училищната система, позволяващо свободно преминаване на ученици от едно училище в друго, съответствало на демократичната българска традиция и на липсата на твърда класова диференциация, улеснявайки достъпа на по-бедните класи до образование и социалното цздигане по този начин. Общото образование също така из­ разявало най-добре потребностите на егалитарното българското общество и давало възможности за обществено издигане. Затова специалното обра­ зование у нас се гради не успоредно и за сметка на общото, а като стъпва върху някои негови степени и в частност - върху основната или прогимназиалната.19 За достъпността на горните степени на училището за широките селски слоеве (и оттук - за потенциалната социална мобилност) представа дават следните сведения. През 1895 г. 31,6% от учениците в прогимназиите, но само 18,6% от учениците в гимназиите идвали от село; през 1911 г. - 42,1 % от учениците в прогимназиите и 24,5% от тези в гимназиите (ако се вземат само момчетата, процентът на идващите от село се покачва). Налагащият се извод е: сравнително по-голяма отвореност на прогимназията, докато при гимназията надделявало „самовъзпроизводството на средните класи“.20 Наред с народните училища, в България съществували и т. нар. частни училища, т. е. инородни и иноверски, издържани от вероизповедни общи­ ни, частни лица или дружества. Това са предимно турски (най-многоброй­ ни), гръцки, еврейски и арменски училища, както и протестантски и като­ лически (френски, американски и др.), български католически и български протестантски училища. Законът от 1885 г. дава пълни права на иноверци19 Алексиев, Н икола. Нашата училищна..., 291-296. 20 Кайчев, Наум. Македонийо възжелана. Армията, училището и градежът на нацията в Сърбия и България (1878-1912). С., Парадигма, 2003, 57-59.

Гл а в а д в а н а й с е т а . О б р а з о в а н и е , гр а м о т н о с т, у ч и т е л и

357

те в страната да имат свои училища, в които да изучават своя език и вяра; в мюсюлманските училища като задължителен предмет се въвежда препо­ даването на български език; държавният надзор се свежда до правоспособ­ ността на учителите, дейността на настоятелите и събиране на статисти­ чески сведения. Следващите закони внасят ред ограничения в културно-просветната ав­ тономия на малцинствата. Така законът от 1891 г. дава право на Министер­ ството на просвещението да затвори всяко частно училище, което разпрос­ транява тенденции против държавата, религията и нравствеността или кое­ то не отговаря на хигиенните изисквания; постановява се задължителното изучаване на българския език във всички частни училища (не само мюсюл­ манските); на чужденци се позволява да откриват специални училища само по езици, изкуства и занаяти; завършилите частно училище не могат да се ползват с правата на учениците от народните училища, ако не положат съ­ ответен изпит. Законът от 1909 г. добавил към задължителните предмети в частните училища (наред с българския език) и изучаването на българска история и българска география; обучението трябвало да се води съобразно с педагогическите изисквания и да не противоречи на добрите нрави и за­ коновите разпоредби в държавата. С добавка към този закон от 1924 г. се постановява българският език, българската история и българската геогра­ фия да се преподават от учители българи или от инородци, завършили народно (българско) училище и имащи права на редовни учители. Но трябва да се каже, че на практика вероизповедните (малцинствени­ те) общини запазили управлението на своите училища, а министерството рядко прилагало пълномощията си. Изобщо мюсюлманите оставали встра­ ни от модернизационната политика на българската държава (и грамотност­ та по български език сред тях била поразяващо ниска). Частни училища през 1880-1881 г. имало 855 (само първоначални); през 1894-1895 г. - 1430 (от тях 10 прогимназии и 20 непълни и пълни гимназии); през 1899-1900 - 1616 (от тях 53 прогимназии и 22 непълни и пълни гимназии); през 1911-1912 г. - 1296 (от тях 43 прогимназии и 15 не­ пълни и пълни гимназии). По народност най-много били турските - 730 първоначални училища през 1880-1881 г.; 1312 през 1899-1900 г.21

21 За частните училища вж. Цонков, Димо. Развитие на основното..., 51-56, 161-169,301.

358

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.

ЧАСТ ТРЕТА. КУЛТУРА

МАТЕРИАЛНА БАЗА НА УЧЕБНОТО ДЕЛО Образованието се нуждае от материална база - подходящи сгради за учили­ ща, оборудване, поддържане на училищата и пр.22 Заварените при Освобож­ дението училищни сгради били крайно недостатъчни, неравномерно разпре­ делени и в повечето случаи неподходящи за целта, като по-добри сгради имало само в някои градове. В изложението на Иречек до княза четем: Помещенията на училищата в някои градове са наредени доста хубаво, но другаде те рядко имат нужните свойства. Още по-зле изглеждат по селата, там повече, защото в турско време обстоятелствата не позволя­ ваха една по-голяма представителност на обществените сгради на хри­ стияните. В Раховско например, по селата има по едно малко здание, което съдържа заедно училището и черквата, защото за построение на черквата е трябвало да се извади особен ферман. По Врачанско много училища се помещават в бившите кули, които турските бейове имаха по селата. В източните окръжия, по селата, гдето е имало по-напред черкви, училищата нерядко се намират в полусрутени и малко прикърпени джамии, а в западните окръжия те често се помещават в най-прос­ ти колибици.23

Общо до Освобождението на тази територия имало построени 621 учи­ лищни сгради (108 градски и 513 селски). В новата обстановка на задължи­ телно начално образование общините трябвало набързо да се снабдят със сгради за училища. Някои общини строяли нови сгради, но повечето прис­ пособявали за начални училища всевъзможни налични сгради - къщи на избягали турци, турските джамии, общинския хамбар, кръчми и ханища под наем, църковни килии и дори обори. През 1880-1881 г. в Княжеството имало 1655 училищни здания (от които 1365 на български училища, оста­ налите - турски, еврейски, гръцки, арменски и католически). В Източна Румелия през 1880-1881 г. имало 1412 училища (от които 413 в нови, из­ дигнати след 1879 г. сгради).24 22 По този въпрос има обширна литература, например: Шишманов, Иван. Основите на училищната..., особ. 37-40; Минчев, Георги. Задължителното учение в България. С., 1906, 7 3 98; Доросиев, Лука. Доклад до г-на Министра на народното просвещение за народното първоначапно образование в България през 1901-1902 учебна година. - Училищен преглед, 8, 1903, № 4, Официален отдел, 59-78; № 5, 93-111; № 6 -7, 150-219, особ. 182-187; Тошев, Ив. Учеб­ ното дело в Орханийско и Пирдопско. - Учител, 19, 1912, № 8-10, 595-618; Влайков, Марин. Издръжка на училищата. - Демократически преглед, 4, 1906, № 12, 1069-1082; Цонков, Димо. Развитие на о сн о вн о ю ..., 179-199. Също цитираната в следващите бележки литература. 23 Иречек, Константин. Главно изложение..., с. 380. 24 Цонков, Д имо. Развитие на основното..., 180-181, 186.

Гл а в а д в а н а й с е т а . О б р а з о в а н и е , гр а м о т н о с т , у ч и т е л и

359

Материалната база и изобщо издръжката на училищата съставляват го­ лям и дълго време нерешен проблем. В официалната и профсъюзната училищна литература, а също в ред медицински отчети се съдържат покърти­ телни описания на състоянието на училищата в отделни окръзи и населени места. Провеждат се и цялостни анкети върху състоянието на училищата, процедиращи по определена схема за оценка: строеж на сградите със или без план; специално за целта или с друго предназначение; начин на градеж (солиден, паянтов и пр.); описание на помещенията (подове, врати, прозор­ ци, осветление, начин на отопление); чинове и черна дъска; съхранение на водата за пиене; дворове и нужници и пр. Типичните негодни училища от следосвобожденската епоха - ако нап­ равим един „сборен портрет“ - са: строени с друга цел паянтови сгради с разхлабени и зеещи врати и прозорци, през които вее и става течение; тес­ ни и ниски стаи; малки прозорци с увиснали над тях стрехи, откъдето про­ никва слаба, разваляща зрението светлина; изгнил дъсчен под (срещат се и глинени), според сезона кален или прашен; увиснал таван с процепи, откъ­ дето се сипе прах; зимно отопление с ламаринени печки, през изгнилите кюнци на които излиза задушлив дим; „естествена“ вентилация през дуп­ ките в стената и около прозорците; груби и неудобни, изкривяващи Стой­ ката чинове, не според ръста на учениците, а при липса на достатъчно мяс­ то - седене на земята; изтрити до бяло „черни дъски“, написаното по които трудно се чете; вода за пиене (ако няма стомни) в котли, чубури, каци; лип­ са на закачалки за дрехи и стъргалки за обувките; неоградени и мръсни училищни дворове без растителност, в дъждовно време - с локви и кал; за­ мърсени или липсващи нужници, принуждаващи учениците да ходят къде­ то намерят, и т. н. Можем да си представим работата в подобни условия на пренаселеност, неудобна стойка, лоша видимост, влага, прах или дим, те­ чение, миризми от дрехи и неощавени цървули, от изядените от учениците лук, чесън и ряпа, а зимно време - от печене на пастърми и сланина по печката, непочистени отпадъци и пр.25 Ето само някои по-картинни описа­ ния от различно време и място.

25 Бассанович, И. Материали за санитарната етнография на България. Ломският окръг (1880-1889). - Сборник за народни умотворения, наука и книжнина, кн. 5, 1891, 3-186, особ. 49-50; Кушев. Санитарен отчет за Русенския окръг през 1895-1899 г. - Медицински напре­ дък, 2, 1901, № 1, 41 -5 1 , особ. 4 2 ^ 4 ; Захариев, Йордан. Кюстендилското краище. - Сборник за народни умотворения, наука и книжнина, кн. 32, 1918, 3-653, особ. 83-85; Драмов, Б. Б е ­ лежки по санитарното състояние на Куртбунарската околия. - Медицински напредък, 2, 1901, № 5, 283-291, особ. 285-286; Рапорт на бургаския инспектор за 1901-1902 г., цитиран у: Доросиев, Лука. Доклад до г-на М инистра..., с. 183. Наистина, в тези случаи става дума за особено изостанали райони на страната.

360

бъ лга рско то о бщ ес тв о .

Т. 2.

ч а с т т р е т а , ку лту ра

Сведения за саиитарното състояние на основните училища в Габровска околия през 1903 г. дава известният лекар и обществен деец д-р Петър Цон­ чев. Училищата (85% от всички) били паянтови сгради със стени от плет или кирпич, замазани с кат и белосани с вар. От покрива на някои училища при дъжд капело в клас. Таваните често били с откъртени дъски, от които вътре се ронела насипаната над тях пръст. Подът бил дъсчен, но почти никога не се миел, а само се метял; при това действие засъхналата по дъските кал се ронела и заедно със сипещия се отгоре прах правели въздуха задушлив. Особено ни порази изгледът на учещите се и учителката в едно от но­ вите училища (с. Поповци), дето дрехите им толкова бяха напрашени, че можеше да се рисува с пръст по тях, а косите им като че ли бяха напудрени.

В някои училища прозорците изобщо не се отваряли, защото черчеве­ тата били заковани отвън, а пък отоплението се свеждало до следното: Тези ученици, които са близо до печката, когато последната гори, се изпотяват, и след изгарянето на дървата, като изстине, рискуват да се простудят; а по-далечните ученици треперят от студ, особено тия, кои­ то са край прозорците.26

В анкета за състоянието на училищата в Русенски окръг през 1908— 1909 г. учители дават следните описания на селски училищни сгради, наис­ тина, става дума за крайности: Някогашна джамия, а сега място за народна просвета, то едва се крепи на наредени камъци, служещи за основа на този стар паметник. Със стени от плет, едва държащи мазилки, на няколко места останали без нея, та са се образували безбройни вентиляции. Подпряно е в средата на едно ча­ мово дърво, та с това е отложено сгромолясването му, кой знае за кога. Някогашен караулен дом. Студено и никога не може да се стопли. По тавана му маршируват редици плъхове, които сипят върху главите на децата и учителите изобилен прах...27

Из анкета, проведена от Българския учителски съюз през 1910 г. (в се­ ло Шипиково, Кулска околия, Видински окръг): 26 Цончев, Петър. Из общественото и културното минало на Габрово. С., 1934, 490-502, цит. съответно на с. 495 и 496. 27 Банков, Н икола. Анкета върху състоянието на училищните здания в Русенски учебен окръг за 1908-1909 учебна година. - Учител, 16, 1909, № 5 -6 , 372-400, цит. на с. 394. Подобно на с. 395.

Гл а в а д в а н а й с е т а . О б ра зо ва н и е, грам о тн о ст, уч и т ел и

361

Училищната стая тясна, прилича на сандък. Шест чина запълнят буквално стаята и не позволяват да се отварят двете врати на стаята. Учи­ телят се принуждава да пробие дупка в стената, през нея влиза и мина­ ва по чиновете и така отива пред черната дъска.

Същата анкета (с. Струпец, Врачански окръг): Покривът на училищното здание е тенекиен и непоправен, откакто е правено училището. Училището е поставено на маза (каменна), която има големи отвори за врати и прозорци, но никога вратите и прозорци­ те не са правени. Когато вали дъжд или се топи снегът, водата тече от покрива на тавана, оттам на пода, от пода в мазата и там стават бари, които остават задълго, защото училището е построено на камък. Тия бари държат винаги влага и студ в училището.28

В Ломска околия през 1908 г. от 24 училищни сгради само 8 били пос­ троени по план, масивни и с достатъчно въздух и осветление. Останалите били стари, паянтови сгради, приспособени от селски къщи или хамбари, някои пред срутване. В сградите не се съблюдавала чистота. Въздухът бил запрашен, замъглен и задушлив, понеже класните стаи не се метели редов­ но, прозорците изобщо не се бършели, а прахът се отразявал зле както на здравето на учениците и учителите, така и на успеха на занятията: .. уче­ никът още в началото на учебния час чувства нервна умора, главоболие и неговите мислителни способности отслабват“. Още по-трагично било със­ тоянието на нужниците.29 Годността на сградите общо за Русенски окръг през 1908-1909 г. е оп­ ределена така: от 241 училищни здания добри са 136; от 537 учебни стаи добри са 301. Останалите 105 училищни сгради и 236 стаи са недобри.30

28 Добрев, И л. Училищните здания. - Учител, 18, 1911, № 1, 1-16, цит. съответно на е. 11 и 12. 29 Лндрейчев. Санитарното състояние на Ломската околия през 1908 г. - Съвременна хи­ гиена, 3, 1909, № 7, 239-249, особ. 243-244. Вж. за положението на други места Николов, М. Хигиенно-санитарният надзор в основните училища. - Съвременна хигиена, 5, 1911, № 8-9, -297-315; Здравословното състояние в средните учебни заведения през 1913-1914 г. - Обще­ ствено здраве, 2, 1915, № 3 ,1 4 9 -1 5 0 ; Великов, Ив. Санитарното състояние на първоначалните училища в Севлиевска околия. - Съвременна хигиена, 4, 1910, № 5 -6 , 174-181; Пандурски, П. Училищата в Сухиндолска санитарна околия. - Съвременна хигиена, 5, 1911, № 10, 3 4 9 353, особ. 352; Иванов, Хр. Хигиеническото състояние на училищата в Кюстендилския окръг. - Учител, 15, 1908, № 10, 725-733. 30 Банков, Никола. Миналите усилия и бъдещите надежди по постройка на училищни зда­ ния на народните училища. - Учител, 16, 1909, кн. 1, 6-2 6 , особ. с. 6.

362

бълга рско то о бщ ество .

Т. 2.

ч а с т т р е т а , к у лту ра

През 1908 г. положението в Кюстендилски учебен окръг стояло по следния начин: общо 238 училищни сгради, от тях над половината съвър­ шено негодни, 72 годни с поправка и само 30 напълно годни според педа­ гогическите и хигиенните изисквания.31 А ето и обобщаващи данни. През 1897-1898 г. в страната имало 3212 училищни сгради; 2413 сгради били градени специално за училища, 799 не. Само 428 били солидни здания (от камък и тухли), а 405 от сградите би­ ли направени от кал, пръти и земя, 1509 от паянта с дърва и 586 от паянта с кирпичи и тухли. Ако се приемат за възможни за помещаване на учили­ ща сградите, направени от камък и тухли, и тези от кирпичи и тухли, получаваме, че само 35% от сградите били годни за тази цел. През 1908-1909 г. народните основни училища се помещавали в 3773 сгради. По годност се разпределяли така: 1157 (31%) годни, 997 (26%) год­ ни с поправка и 1619 (43%) негодни. По-добри били училищните сгради в градовете.32

ЗАДЪЛЖИТЕЛНО НАЧАЛНО ОБРАЗОВАНИЕ И ГРАМОТНОСТ Образователното дело има за своя първа задача цялостното обхващане и ограмотяване на населението. Целта е всеобща (пълна) грамотност. По принцип трябва да се каже, че значението на тази задача за общественото и стопанското развитие е било добре разбрано от българските правител­ ства, за разлика например от Сърбия и Румъния, където всеобщото начално образование било занемарено. Задължителното начално образование е установено по Търновската конституция (чл. 78) и заляга във всички закони по народното просвеще­ ние. Но задължителното образование се разбирало различно - както що се отнася до броя на задължителните училищни години, така и до възрастта, през която човек подлежи на задължително образование. Без да навлизаме в подробности, трябва да се каже, че до 1921 г. задължително било само първоначалното училище, което траело 3, 4 или 6 години (през повечето време 4 години); задължителната възраст (т. е. когато детето подлежи на училище) била по различно време от 7 до 13 години, от 6 до 12 години и от 7 до 14 години. От 1921 г. нататък задължителна става и прогимназията с 31 Иванов, Хр. Хигиеническото състояние..., с. 725. 32 Данните от Банков, Иван. История на учебното дел о ..., 97-98; Същите данни за 18971898 у: Цонков, Д имо. Развитие на основното..., 181-185. Вж. също Добрев, И л. Училищите здания..., 8-9.

Гл а в а д в а н а й с е т а . О б р а з о в а н и е , гр а м о т н о с т , у ч и т е л и

363

нейните 3 класа и така задължителното образование трае 7 години, което съвпада със задължителната възраст (от 7 до 14 години).33 Прилагането на задължителното образование срещало много труднос­ ти и ставало постепенно, въпреки наредбите.34 Обхващането на децата в училищна възраст от училището (схоларизация) било непълно, като се увеличавало с времето. Това се дължи на редица причини, като нежелание­ то на много селяни да пускат децата си на училище, понеже се нуждаели от тях като работна сила за полските работи, пращали ги да птедат добитък, да слугуват или да учат занаят. По-нататък, действал патриархалният предразсъдък, че на момичетата образование не е нужно; също крайната бедност на някои родители, които въпреки безплатното обучение не може­ ли да осигурят на децата си дрехи и учебници. Най-сетне, немарливостта на местните власти, които представяли неточен списък на подлежащите на училище деца и не правели необходимото да задължат родителите, за да не си развалят отношенията с тях. Друга причина била липсата на достатъчно училища и учители, особено в отдалечени балкански села, а понякога лип­ сата на училищни помещения карала учителите сами да разпускат някои от подлежащите на задължително обучение ученици. Всичко казано се отра­ зявало и в съкращаване на учебната година, която на село траела на прак­ тика едва 6 месеца (от началото на октомври до края на март) вместо зако­ новите 10 месеца. Труден проблем бил и изкарването на пълния срок на задължителното образование. Голяма част от учениците отпадали още след първата или втората година, така че само част от започналите изкарвали целия задъл­ жителен курс. Затова важен показател за измерване на ефективността на образованието е процентът деца, преминаващи от една година в следваща­ та. Всичко това оказвало влияние върху качеството на получаваното по то­ зи начин образование - за кратко време, прекъсвано от големи ваканции, в лоши условия. Учениците често едва се научавали да четат и пишат и на­ ученото бързо било забравяно след напускане на училището.

33 За подробности вж. Цонков, Д имо. Развитие на о с н о в н о т о . . . , 47-51. 34 По проблемите на задължителното начално образование и трудностите за налагането му и причините за това има множество материали. Вж. например: Шишманов, Иван. Основите на училищ ната..., 30-37; Доросиев, Лука. Доклад до г-на М инистра..., особ. 69-71, 105; Минчев, Георги. Задължителното учение...; Цонков, Димо. Развитие на основното..., 311 357; Кузманов, И. Причините за неуспеха в селските училища. - Учител, 3, 1895, № 5, 3 3 8 343; Генчев, М. По неуспеха в нашите селски училища. - Учител, 6, 1898-1899, № 1, 18-22; Вачков, М. За селските училища. - Учител, 2, 1894-1895, № 9-1 0 , 732-736; Белчев, Р. Основ­ ното образование в свръзка със социално-икономическото положение през 1905-1906 г. в Свищовска учебна околия. - Учител, 14, 1907, № 7, 607-621.

364

бълга рско то о бщ ество ,

т. 2.

ч а с т т р е т а , ку лту ра

Приложението със задължителното образование и доколко са обхвана­ ти подлежащите на него деца, е изследвано от някои автори по различни методики. Едно пионерно изследване от 1906 г. си поставя за цел да изяс­ ни доколко са били ограмотени поколенията, родени след установяване на задължителното (4-годишно) обучение и прескочили възрастовия период (според действащия тогава закон по-възрастни от 12 години); също каква част от записаните в първо отделение достигат до четвърто отделение. Ав­ торът констатира, че всяка година до 1900 г. средно повече от половината от всяко подрастващо поколение е оставала неграмотна; при това жените оставали два пъти по-неграмотни от мъжете; селското подрастващо насе­ ление се ограмотявало над два пъти по-слабо от градското. По народности най-слабо се ограмотявали циганите, после турци, татари, румъни, гърци, българи, евреи, арменци.35 Всъщност повратът в задължителното начално образование (както со­ чи едно ново изследване) започнал от 1902 г. и се дължал на последовател­ на държавна политика, подкрепена с нарастващо държавно финансиране на учебното дело (във време на икономически подем). По положените в просветно отношение усилия и техните резултати, българската държава далече изпреварвала сръбската.36 Прогресът в обхващането на децата от началното образование се вижда от следните данни. През 1900-1901 г. само 53% от подлежащите на задъл­ жително обучение деца (от 7- до 14-годишна възраст) посещавали училище­ то; не посещавали 30,6% от подлежащите на задължително обучение мом­ чета и 64,1% от момичетата. През 1910-1911 г. процентът на посещавалите училище се покачва на 67,8%, а не посещавали училище 21,7% от подлежа­ щите на обучение момчета и 43% от момичетата. През 1920-1921 г. посе­ щавалите са вече 73,2%, а не посещавали 15,5% от подлежащите момчета и 38,9% от момичетата. През 1926-1927 г. посещавали училище 85,2% от подлежащите на задължително обучение; не посещавали 13% от момчета и 17,1% от момичетата. При това за 1926-1927 г., когато е в сила 7-годишно задължително образование, непосещаването на училище се отнасяло вече по-малко за основното училище, отколкото за прогимназията (и се дължало на липсата на прогимназии на много места).37 Характерен факт е по-слабото посещение на началното училище от мо­ мичетата през началните десетилетия след Освобождението. Това може да се види и по съотношението между посещаващите училището момичета и 35 Минчев, Георги. Задължителното учение..., 12-20. 36 Кайчев, Наум. Македонийо възж елана..., 51-53. 37 Цонков, Димо. Развитие на основното..., 342-357, особ. 354-357; Банков, Иван. Исто­ рия на учебното..., с. 98, 108, 115.

Гл а в а д в а н а й с е т а . О б р а з о в а н и е , г р а м о т н о с т , у ч и т е л и

365

момчета (което идеално би трябвало да бъде 50:50). Така от посещавалите народните училища през 1891-1892 г. 78,2% били момчета, а 21,8% моми­ чета; процентът на момичетата се повишава постепенно до 40,8% през 1909-1910 г., за да достигне 47,1% през 1926-1927 г. През 1938-1939 г. разликата е стопена до около 2% в полза на момчетата. Разликата е по-из­ разена и по-продължителна за прогимназията, където момичетата започват с 23,9% през 1895-1896, дават 30,6% през 1909-1910 г. и достигат 38% през 1926-1927 г. През 1938-1939 г. момичетата били около 42%. (Разли­ ката при гимназиите, неспадащи към задължителното образование, е пофрапантна - през 1935-1936 и 1938-1939 г. момчетата били почти двойно повече от момичетата, а във висшето образование - 4 пъти повече.)38 Както се вижда от цитираните данни, училището обхващало все по-пълно подлежащите на задължително образование деца; началното над два пъ­ ти по-голямо отсъствие от училище на момичетата постепенно се стапя до изравняване. Трябва да се отбележи и фактът (видим от статистиките на гра­ мотността и отбелязан от някои автори), че процентът на оставащите негра­ мотни деца във възрастта на задължително обучение е много по-малък от необхванатите от училището през дадена година. Например през 1926-1927 г. само 5% от децата във възрастта на задължително учение били неграмот­ ни (при все че същата година не посещавали училище 14,8%). Това е така, понеже те можели да посещават училище друга година и изобщо да изкарат известен брой години в училище; неграмотни оставали само онези, които и през седемте години на задължителна възраст не посещавали училището. Друг характерен проблем е прекъсването на посещението на училище­ то, и то в задължителните 4 отделения на началното училище. От постъпи­ лите в първо отделение през 1894-1895 г. деца до четвърто отделение дос­ тигнали едва 32,4%. Този процент постепенно се увеличава благоприятно, за да достигне 51% през 1908-1909 и 74,2% през 1923-1924.39 Известна разлика между записани в първоначалните училища и прогимназиите уче­ ници (т. е. задължителното обучение) и учили до края на учебната година се запазва и по-нататък. Например през 1938-1939 г. имало записани в на­ чални училища 646 516 ученици, а завършили учебната година 613 859; в прогимназиите - съответно 291 589 и 270 356.40 Трудностите по прилагането на задължителното обучение са дали по­ вод за някои анкети на условията, при които живеят и учат учениците: хра­ нене, облекло, домашна обстановка, здраве и др. Една проведена през 38 Цонков, Д им о. Развитие на основното..., с. 232, 240. Статистика на образованието 1935-1936. С., 1937, с. 3; Статистика на образованието 1938-1939. С., 1940, с. 3. 39 Цонков, Д имо. Развитие на основното..., с. 238. 40 Статистика на образованието 1938-1939, с. 3.

366

бъ лга рско то о бщ ество .

Т. 2.

ч а с т т р е т а , ку лту ра

1908 г. е помощта на главните учители анкета установила, че храната била твърде слаба - предимно хляб или хляб със сирене, туршия, зеленчуци и бобови храни; по-редовно блажни храни ядели едва около 33% от ученици­ те, а 32% ядели изключително постни храни (останалите - смесено). Що се отнася до домашната обстановка, 40% пишели на масички, 34% пишели на столчета, 19% на пейки или миндери, а 4,5% легнали по корем на земята. Осветлението било слабо, с малки лампи, а някъде дори с тенекиени газеничета, които дават слаба светлина с пушек и миризма. 65% от учениците спели върху земята на черга или рогозка, само 19% спели на креват върху дюшек (или сламеник и черга); 93,5% спели заедно с родителите си в една и съща стая и често под една покривка, а само 6,5% имали отделни стаи.41 Според друга анкета, проведена през 1906-1909 г. в обхванатия от сип­ на икономическа депресия град Панагюрище, половината от анкетираните 1060 деца закусвали само с хляб или хляб и сол (и имало случаи на премаляване от глад). Обедът на 36% от учениците се състоял пак от хляб или хляб и сол; малка част от останалите се хранели удовлетворително (по-редовно с месо), а повечето - не. Зимните дрехи само на 15% от анкетирани­ те били удовлетворителни, 27% били с износени горни дрехи, а 49% - без горни дрехи. Изследването на здравословното състояние на учениците показало, че мускулната система на 59% от учениците била слаба или ед­ ва задоволителна; цветът на кожата на 54% бил „бледно-безкръвен“, а гръдният кош на 21% бил деформиран. Провелият това изследване социа­ лен деец разказва за следната покъртителна картина, която видял при по­ сещение на често отсъстващ ученик: Когато бе посетен вкъщи, той четеше на миндеря, а сред стаичката ле­ жеше една туберкулозна жена, на която оставаше малко да живее. Тя бе майката на този ученик, дългогодишна шивачка, която той сега, на 12-13-годишна възраст, гледаше и делеше с нея най-мизерна храна. Каква утешителна дума можещ да му кажеш? Друг един ученик - кар­ тина, която мъчно може да се забрави, пише в стаята, където майка му пере и децата играят, легнал на корем и опрял тетрадката на едно пова­ лено, покрито с бяла книга газено тенеке и все се оплаква, че било тъм­ но. .. Когато учителят влиза вкъщи, ученикът плаче; плаче и майката.42

Логичният извод от тези и подобни анкети е, че сред причините за сла­ бите резултати от приложението на задължителното образование били и ми­ зерното хранене на голяма част от учениците, и лошите домашни условия. 41 Иванов, Хр. Една анкета. —Учител, 15, 1908, № 5, 351-361. 42 Янулов, Илия. С какво се хранят и обличат българските ученици. - Списание на Б ъл­ гарската академия на науките, 1912, № 4, 122-142, цит. на с. 131.

367

Гл а в а д в а н а й с е т а . О б р а з о в а н и е , г р а м о т н о с т , у ч и т е л и

Задължителното обучение целй увеличаване до достигане на всеобща грамотност. При това измерването на грамотността може да става или ка­ то процент от цялото население, или - както е по-коректно - като се из­ ключат децата иод 6 (или под 7) години, т. е. до задължителната възраст за учене. Съществуват доста статистически изследвания за развитието на грамотността. Следната таблица дава процентите на грамотността, без де­ цата до 7-годишна възраст. Тя започва от 1900 г., откогато са първите си­ гурни статистически данни.43 Година

Общо

Мъже

Жени

Град

Село

1900 1905 1910 1920 1926 1934 1946

29,8 34,8 42,0 52,7 59,6 66,6 75,6

45,0 50,6 57,8 66,4 73,1 77,4 83,9

14,0 18,2 25,6 39,2 46,2 55,7 67,3

52,1 58,9 64,3 71,3 75,6 79,3 85,5

22,3 28,4 36,3 47,8 55,2 62,9 72,3

Вижда се, че селото и жените били с по-слаба грамотност през целия период, но че темповете на нарастване на грамотността сред тези групи би­ ли по-силни, така че те постепенно застигали останалите. Някои по-ранни статистически изследвания навлизат по-детайлно в разликите в грамотността между селски и градски мъже и жени, етнически групи и вероизповедания, както и по райони на страната. Тук ни интересу­ ват не толкова самите цифри, колкото тенденциите, които се открояват. През 1910 г. при мъжка грамотност (без изключване на децата) общо 46,2%, тази на градските мъже била 64,1%, а на селските - 41,8%. В също­ то време при грамотност на жените общо 20,4%, тази на градските жени била 44,3%, а на селските - 14,9%. През 1920 г. общата мъжка грамотност била 55,8%; на градските мъже - 70,7%, а на селските- 51,9%. В същото време общата женска грамотност била 33,2%; на градските жени - 54,7%, а на селските - 28%. През 1926 г. при обща мъжка грамотност 58,5%, та­ зи на градските мъже била 71,8%, а на селските - 55%. В същото време при обща женска грамотност 37,2%, тази на градските жени била 56,2%, а на селските - 32,4%.44 Интересно тук е да се отбележи, че градските жени се отличавали консистентно с по-висока грамотност от селските мъже, обаче при тенденция за изравняване. 43 Демография на България. Авт. кол. И ван Стефанов, Здравко Сугарев, Н икола Наумов, Емил Христов, Ат. Атанасов. С., Наука и изкуство, 1974, с. 366. 44 Статистически годишник на Царство България, 31, 1939. С., 1939, с. 35.

368

бълга рско то о бщ ество .

Т. 2.

ч а с т т ре т а , ку лту ра

Грамотността на различните етнически групи варира силно. Статисти­ ката (от преброяванията през 1910, 1920 и 1934 г.) показва най-висока гра­ мотност сред евреите и арменците; следват българи и гърци; силно изоста­ ващи, с много ниска грамотност са турци и цигани, както и българомохамедани.45 По области с най-голяма грамотност (както на мъжете, така и на жени­ те) в годините до войните изпъквал Търновски окръг. През 1905 г. средната грамотност в окръга (от 7 години нагоре) била 47,4%, (64% при мъжете, 31% при жените), а Софийски окръг е на второ място с 42,1% средна гра­ мотност (но само град София имал 72,3 % грамотност). Следват Пловдив­ ски, Старозагорски и Бургаски окръг, които през 1905 г. също били над средната за страната грамотност, докато останалите били под нея.46 До войните най-изоставащи в просветно отношение пък били (освен мюсюл­ манските райони) пограничните западни околии 47 Грамотността по възрастови групи ни дава още една индикация за раз­ витието на задължителното образование. Ако се развивало успешно, очак­ ването е грамотността да е по-висока сред по-ниските възрастови групи. И наистина, през 1905 г. възрастовата група между 10 и 15 години се оказва с най-висока грамотност: 93,5% от градските момчета, 74,5% от селските момчета, 81,5% от градските момичета и 31,5% от селските момичета, след което започва спадане на грамотността, и то монотонно (ярко изявяващо тенденция). Така за възрастовата група между 15 и 20 години имаме 91,2% (мъже, град), 70,8% (мъже, село), 77,3% (жени, град), 20,7% (жени, село). За възрастовата група от 20 до 30 години имаме 89,6% (мъже, град), 71,4% (мъже, село - единствено нарушение на монотонността на спада), 69,1% (жени, град) и 12,4% (жени, село).48 С други думи, новите поколенията се ограмотявали все по-цялостно с течение на времето, в сравнение със зава­ рените от Освобождението в начална училищна възраст. 45 Статистически годишник на Българското царство, 20, 1928. С., 1929, с. 37; Статисти­ чески годишник на Царство България, 29, 1937. С., 1937, с. 34. 46Д анаилов, Георги. Изследвания върху демографията..., с. 82; Попов, Кирил. Стопанска България, с. 28. 47 Кайчев, Наум. Македонийо възж елана..., с. 56. 48 Попов, Кирил. Стопанска България, с. 30. Същото у: Данаилов, Георги. Изследвания върху дем ограф ията..., с. 79. Аналогична статистика на грамотността по възрастови групи за 1920 г. привежда и Чанков, Жечо. Грамотност на населението на България (според данни от 1920 г. на Дирекция на статистиката). - Училищен преглед, 25, 1926, № 1-2, Неофициален отдел, 150-178, особ. с. 157. Данните са следните: грамотни 10-14 години - 71% (75% мъже, 65% жени), 15-19 години - 69% (76% мъже, 62% жени), 2 0 -2 4 години - 68% (82% мъже, 55% жени), 25 -2 9 години - 60% (80% мъже, 43% жени), 30 -3 4 години - 55% (79% мъже, 33% жени), 35 -4 0 години —50% (75% мъже, 27% жени) и т. н.

Гл а в а д в а н а й с е т а . О б ра зо ва н и е, грам о тн о ст, уч и т ел и

369

Грамотността специално на наборниците се смята за твърде сигурен (и сравним) показател. Според едно сравнение с чужбина за 1910 г., България със 75 грамотни на 100 души била значително по-добре от другите балкан­ ски държави (70 грамотни наборници в Гърция, 50,4 - в Сърбия, 35,5 - в Румъния) и изпреварвала дори Италия (69,4) и Унгария (71,9), доближа­ вайки се до Австрия (76,8), но била изостанала от практически напълно грамотните донаборници в Германия, Дания, Швеция, Швейцария, Англия, Холандия и Франция.49 Това сравнение фиксира изпреварващото развитие на България в сравнение с по-рано освободилите се съседни държави.

НАЧАЛО НА ПРОФЕСИОНАЛНО ОБРАЗОВАНИЕ Идеята за създаване на професионални училища се лансира най-напред от средите на водачите на консервативната партия, в която имало видни тър­ говци и едри земевладелци (докато либералите държали за общообразова­ телната подготовка). По въпроса за общо или професионално образование възниква обществен спор. Защитниците на професионалното образование обвинявали общообразователното училище, че отклонява младежите от производителен труд и дори ги кара да го презират, както и че подготвя са­ мо бъдещи чиновници. И още: като непрактично образование, то създава „умствен пролетариат“, който търси само държавната служба. Броят на гимназиите изглеждал от тази гледна точка неоправдано голям. Аргументи­ те били, че образованите безработни са вечно недоволни и критично наст­ роени и представляват политическа опасност.50 От професионалното обра­ зование пък се очаквал ефект на подобряване на занаятчийското, индустриалното и селскостопанското производство. Защитниците на общото образование на свой ред се аргументират с об­ щото състояние на българското общество и неговите потребности - малка

49 Попов, Кирил. Стопанска България, е. 30. 50 Например Яблански, Димитър. Каква трябва да бъде икономическата политика на Бъл­ гария - изобщо и частно - спрямо съседните й държави. - Списание на Българското иконо­ мическо дружество, 5, 1901, № 4 -5 , 205-263, особ. с. 230; Геилов, И ван Евст. Чиновнишкий пролетариат. - Във: И ван Евст. Гешов Думи и дела. Финансови и икономически студии. С., Иван Говедаров, 1899, 48 -6 5 (статията е публикувана през 1886 г.); Боев, Бончо. Вътрешен преглед. - Списание на Българското икономическо дружество, 7, 1903, № 5, 341-364, особ. 349-353, 362-363; Каляндж иев, Ц. Няколко думи по учебното дело във връзка със стопан­ ското ни развитие. - Списание на Българското икономическо дружество, 13, 1909, № 4-5, 254-292; Златаров, Иван. Нуждата от професионално образование у нас. - Списание на Бъл­ гарското икономическо дружество, 6, 1902, № 10, 668-686.

370

бъ лга рско то о бщ ество .

Т. 2.

ч а с т т р е т а , ку лту ра

социална диференциация, неразвита индустрия и стопанство изобщо. Това налага общото образование, което дава по-голяма гъвкавост на завърши­ лите при търсенето на работа и избора на професия (а на „умствения про­ летариат“ може да се противостои с вдигане на ценза). Освен това общо­ образователните училища са по-евтини и за тях по-лесно се намира препо­ давателски персонал. Разгръщането на професионалното образование пък изисква като условие за успех развитието на индустрия, търговия и земе­ делие, т. е. неща извън тяснообразователната сфера.51 Общото образование и общообразователното средно училище се защи­ тават и поради тяхната „демократичност“ - както в смисъл на обща дос­ тъпност (и за по-бедните слоеве), така и като канал за социално издигане и отбор на елити чрез образование в едно слабо социалнодиференцирано общество, без напълно оформени класи или съсловия, без кастови тради­ ции и понятия за съсловна чест. Н. Алексиев формулира в директно социо­ логически термини необходимостта от уеднаквени общообразователни училища: ... които да поддържат, колкото е възможно по-дълго време, тясната връзка между долните и горни съсловия, които да будят надежди в пър­ вите за създаване на по-добро положение за техните деца и да служат за подновяване на ръководните кръгове чрез прилив на здрави сили из средата на народа.52

Както всеки подобен спор, така и този отначало бил остър и едностран­ чив, за да навлезе впоследствие в детайли и да доведе до съобразяване и с другата страна. А и колкото и убедителни да изглеждат сами по себе си ар­ гументите и предложенията, те са свързани с дадено състояние на нещата и губят актуалността си, когато то се промени. Самите привеждани данни - например много или малко са гимназиите, какво правят завършващите, има ли „умствен пролетариат“ и пр. - лесно се оспорват и релативират. Въпросът с времето се свел до това, как да се устрои професионалното об­ разование и в какво съотношение да се намира с общото: дали да бъде раз­ вивано вътре в рамките на общообразователното училище (чрез добавяне на някои предмети с приложение в земеделието, индустрията, търговията), или да се надгражда над общообразователните степени, или пък професи­ оналното училище да бъде по-скоро самостойно учреждение; да има и до­ 51 Алексиев, Н икола. Нашата училищ на..., 288-290, 296-305, 314-321. Авторът е ярък привърженик на общообразователната линия. Вж. в защита на общото образование и против опасенията от „умствен пролетариат“ Шишманов, Иван. Основите на училищната ми полити­ к а..., 6-13. 52 Алексиев, Н икола. Нашата училищ на..., с. 296.

Гл а в а д в а н а й с е т а . О б р а з о в а н и е , г р а м о т н о с т , у ч и т е л и

371

пълнителни професионални курсове, които да обучават работещите, без да ги откъсват от работата. На практика професионалното образование се разгърнало в разни форми, за да отговори на повишени обществени по­ требности, свързани с развитието на стопанството. И ако отначало завър­ шилите и професионални училища също се ориентирали най-вече към държавна служба и не работели по специалността си, стопанството, макар и бавно, започвало да се нуждае от специалисти. Началото на професионално образование се поставя с уреждането на 2 земеделски училища. Като министър на финансите в първите две българс­ ки министерства Григор Начович основал през 1883 г. Земеделско учили­ ще в създадения от Мидхат паша Образцов чифлик край Русе. Подобно училище с двегодишен курс било открито в Източна Румелия край Садово, Пловдивско. И двете училища били издържани от държавата. През 1891 г. в Плевен било открито лозарско (винарско) училище. В този дух са и зако­ нопроектът на Иван Евст. Гешов за занаятчийското образование от 1894 г., и усилията на Андрей Ляпчев през 1909 г., довели до откриване на някол­ ко специални професионални училища.53 През 1883 г. в Княжево било открито Занаятчийско училище по дърво­ делство и железарство (с 4 години над началното образование), което впо­ следствие поставило началото на железарско, дърводелско, тъкачно-бояджийско и грънчарско училище, преместени в различни градове; железар­ ското училище било върнато в София през 1905 г. През 1884-1885 г. в Свищов, където от 1873 г. съществувало първото българско частно търговско училище, било отворено Държавно търговско училище (4-класно). Впоследствие били открити и други търговски учили­ ща на разни места. Военното училище е открито през 1879 г. като военна гимназия. През 1895 г. при Санитарната дирекция се открива Фелдшерско училище с две­ годишен курс, а през 1895 г. при Александровската болница се създава Акушерско училище. Били открити и някои държавни училища по изкуствата: Рисувално училище (през 1896 г.) и Музикално училище (през 1904 г.) в София. Най-трайно от откритите духовни училища излязло това в Самоков (от­ крито през 1878-1879 г)., което било преместено през 1902-1903 г. в нова сграда в София и преименувано Духовна семинария. Професионалните училища били под ведомството на различни мини­ стерства и други институции, за които готвели кадри, а не на Министерство­ 53 Шанов, Ботю. Професионалното образование в нашата училищна система. - Училищен преглед, 37, 1938, № 1, 17-41; Банков, Иван. История на учебното..., 102-105.

372

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.

ЧАСТ ТРЕТА. КУЛТУРА

то на просвещението. Така Министерството на земеделието поддържало зе­ меделски училища; Министерството на търговията, промишлеността и тру­ да поддържало търговски, индустриални и занаятчийски училища; Военното министерство се грижело за Военното на Н. В. Царя училище и школи за за­ пасни офицери и подофицери; Министерството на железниците, пътищата и съобщенията поддържало телеграфо-пощенско и железопътно училище; Министерството на вътрешните работи имало своя полицейска школа; Светият синод се грижел за духовните училища; Червеният кръст се грижел за училище за милосърдни сестри и пр. Известен ред в професионалното об­ разование внесъл приетият през 1897 г. закон за земеделските училища, как­ то и приетият през 1906 г. закон за търговското образование (нисше, средно и висше). През 1907 г. бил приет закон за професионалното образование, об­ хващащ всички видове професионални училища, без земеделските. Откриването на професионални училища се затруднявало от по-скъпото материално оборудване и липсата на подготвени преподаватели. Други неблагоприятни обстоятелства били малкото желаещи да учат там и ориен­ тацията на техните възпитаници към държавна служба.54 Въпреки превеса на общото образование, с времето мрежата от професионални училища се разраснала и те ставали все по-разнообразни. Във връзка с развитието на търговията в навечерието на войните най-напред се увеличил напливът към търговските и техническите училища, предпочитани от буржоазията заради възможностите за работа в търговски кантори и клонове на частни банки (за разлика от времето, когато почти всички образовани лица заема­ ли държавна служба). Статистиката прави разграничение между специални и (стопански) професионални училища. Специалните са например педагогически, воен­ ни, духовни, медицински (за акушерки, сестри), полицейски и др. Профе­ сионалните са търговски, технически (например машинни), промишлени (в разни отрасли - занаятчийски, печатарски, дърводелски, кожарски, обу­ щарски, мелничарски, млекарски и пр.) и селскостопански (горски, земе­ делски, лозаро-винарски и пр.). През 1900-1901 г. имало 30 специални училища с 1811 записани учени­ ци и 51 стопанско-професионални с 2325 ученици, т.е. общо 4136 ученици.55 През 1911-1912 г. имало 28 специални образователни заведения (главно педагогически и духовни, също някои военни, музикални, акушерски, 54 От завършилите земеделски училища през 1896 г. 217 ученици само 8 станали земедел­ ци, а останалите - учители и чиновници. Яблански, Димитър. Земледелческата криза у нас и средства за нейното премахване. - Списание на Българското икономическо дружество, 1, 1896, № 4, 233-249, особ. с. 248. Но това е само началото. 55 Статистически годишник на Българското царство, 4, 1912, с. 417.

Гл а в а д в а н а й с е т а . О б ра зо ва н и е , грам о тн о ст, уч и тел и

373

ветеринарни и др.) с 2335 записани ученици. Имало 106 стопанско-професионални учебни заведения по разни занаятчийски, технически и селско­ стопански клонове, от които 12 средни (с 1388 записани ученици), остана­ лите 96 нисши практически (с 3669 записани ученици), или общо със 7392 записани ученици.56 н а ч а л о н а в и с ш е т о о б ра зо в а н и е

Висшето образование започва развитието си от открития през 1888-1889 г. (при управлението на Стамболов с просветен министър Георги Живков) Висш педагогически курс с учители от Софийската мъжка гимназия и единствен Историко-филологически отдел. През следващата година той се преобразувал във Висше училище, към което били добавени Физико-математически и Юридически отдел. Липсвала академична автономия, а препо­ давателите се назначали и уволнявали от министерството. През 1894 г. бил гласуван нов закон за Висшето училище, който преименувал трите отдела във факултети, предвиждали се ректор и академичен съвет, редовни и из­ вънредни професори и доценти, редовни студенти и слушатели. Така учеб­ ното заведение започнало да придобива вид на университет. През 1896 г. Евлоги Георгиев направил голямо парично дарение и предоставил място за построяване на сграда на Висшето училище (построена много по-късно). Главен инициатор за откриването на университета и неговото първоначално развитие бил Иван Шишманов (по това време в Министерството на просвещението). Според неговото разбиране университетът е национален и неговата задача е да подготви „една по-хомогенна интелигенция, възпи­ тана на национална почва“ и в национален дух, способна да произведе не­ що самостоятелно и оригинално. Подобен национализъм е представен като противотежест на пренасяните от образовани в чужди университети мла­ дежи космополитни идеи, но с уговорката, че трябва да е свободен от шо­ винистични примеси и да е хуманен. Така университетът по идея свързва държавно-националното с научно-хуманитарното начало.57 През 1904 г. се приема нов закон за университета, чрез който вече се прокарва (известна) академична автономия. Той става юридическо лице и се. поставя под прякото управление на Академичен съвет, макар да остава 56 Данните от: Статистика на образованието 1911-1912, е. 180, 190, 194. Приблизително същия брой ученици (но друг брой училища) дава Статистически годишник на Българското царство, 5-14, 1913-1922. C., 1924, с. 66. 57 Шишманов, Иван. Нашето висше училище. Неговите начала и националното му значе^ ние. - Мисъл, 1, 1892, № 3 -4 , 235-246; Арнаудов, М ихаил. История на Софийския универси­ тет „Св. Климент Охридски“ през първото му полустолетие, 1888-1938. C., 1939, 64-67.

374

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.

ЧАСТ ТРЕТА. КУЛТУРА

„под надзора“ на министерството. Впрочем, университетската автономия при пълната финансова и друга зависимост трябвало да бъде отстоявана непрекъснато и понякога тя била направо отменяна. На няколко пъти в ис­ торията на университета се стига до открит и драматичен конфликт с поли­ тическите власти. Пръв такъв случай е освиркването на Фердинанд от гру­ па студенти при откриването на Народния театър (на 3 януари 1907 г.). То­ ва довело до силна реакция на правителството, което закрило университе­ та и уволнило професорите; последвала отмяна на автономията на универ­ ситета (февруари 1907 г.). В резултат на решителна и продължителна бор­ ба на професорите и на по-широката общественост против това накърня­ ване на академичните права, правителството в крайна сметка отстъпило и преназначило професорите. Новият закон за университета от 1908 г. въз­ становил университетската автономия, запазвайки за министерството само „върховен надзор“; по закона професорите не можели да бъдат уволнява­ ни, без Академичният съвет да се е произнесъл по дисциплинарния случай. Започнало с 8 преподаватели и 43 студенти през 1888 г., Висшето учи­ лище със своите 3 факултета имало 483 студенти през 1900-1901 г. То би­ ло открито за „девици“ през 1901-1902 г. и през 1902-1903 г. имало 40 пре­ подаватели и 578 студенти (от тях 52 студентки). През 1908-1909 г. броят на студентите достигнал 1569 (от тях 217 жени).58 През 1911-1912 г. Со­ фийският университет с неговите три факултета (Историко-филологически, Юридически и Физико-математически) имал 2380 студенти (от които 314 слушатели) - 1794 мъже и 586 жени.59 Развитието на университета през ця­ лото време срещало затруднения с „материалната база“, т.е. свързани с осигуряването на постройки и аудитории, създаването на лаборатории, библиотека и читални, с учебните пособия, осигуряване на заплати и пр. Важен момент от живота на университета е студентската активност, на моменти твърде силна и политизирана. В началото тя била главно под влияние на неизбистрени леви идеи, подбуждана и от самата бурна и неус­ тановена обществена действителност и силните политически страсти. Деветдесетте години на XIX в. били време на силно студентско брожение, което стигнало до прекратяване на занятията и конфликт с управата на университета през 1897 г. по повод убийството на Алеко Константинов (на 11 май).60 Следва споменатото освиркване на Фердинанд от студентите през 1907 г., довело до голямата университетска криза. 58 Данните са от Банков, Иван. История на учебното дел о ..., 101-102. За 1900-1901 г. данните са от Статистически годишник на Царство България за 1912 г., с. 417. 59 Статистика на образованието 1911-1912, с. 212. 60 1лавен източник за развитието на университета е Арнаудов, М ихаил. История на Со­ фийския... Вж. също История на Софийския университет „Климент Охридски“. С., Универ­ ситетско издателство „Климент Охридски“, 1988.

Гл а в а д в а н а й с е т а . О б р а зо ва н и е , грам о тн о ст, у ч и тел и

375

у чебн о то дело след войните

Войните (и особено Първата световна война, 1915-1918 г.) се отразили тежко върху учебното дело и разстроили материално и организационно ра­ ботата в училищата. Учители и ученици от горните курсове били мобили­ зирани, много училищни сгради се превърнали в казарми, болници и воен­ ни складове. Бащите отишли на фронта, семействата водели тежко същес­ твуване и животът преминавал под знака на военните събития. Осъщес­ твяването на задължителното обучение ставало невъзможно, много деца посещавали нередовно или изобщо не посещавали училищата. Съществу­ вал силен недостиг на учители и учебната година била съкратена. Учени­ ците свикнали на отстъпки и снизхождение от страна на учителите, чували се и оплаквания за разхайтеност. Това положение продължило и след края на войната, особено по отношение на завърналите се от фронта ученици до тяхното завършване и до нормализирането на положението. Училищното дело получава за известно време нова насока по време на земеделския режим със закона на просветния министър Стоян Омарчевски от 1921 г.61 При особените условия след войните и в съответствие с разби­ ранията на земеделската власт, законът целял да ограничи гимназиите и да намали наплива към тях, като за сметка на това даде предимство на профе­ сионалното образование, обслужващо практически нужди. Предвиждало се откриване на нисши и средни специални и професионални училища по разнообразни занаяти и индустрии. Понеже те се нуждаели от солидна об­ щообразователна основа, законът разширявал курса на задължителното обучение от 4 на 7 години, сваляйки окончателно прогимназията към основното образование. Тъкмо това остава трайното в земеделската рефор­ ма, масовизирала прогимназиите и дала силен подтик за повишаване на об­ разователното ниво на населението. Върху прогимназията се изграждат нисшите професионални училища (с двегодишен курс на обучение) като форма на професионално образо­ вание. Създава се и нов тип училище - реалка с 6 класа, т. е. прогимнази­ ята плюс още 3 класа (за разлика от 5-те класа на гимназията). Тя била нещо средно между прогимназия и гимназия, давала общо образование и по идея се съобразявала повече с нуждите на практическия живот. Реалката обаче не давала завършено (средно) образование, за което било необходимо да се учи още 2 години в гимназия, педагогическо училище 61 Тази реформа се третира в много позитивен смисъл като демократизация (съответно отмяната й от Ал. Цанков - като ограничаване достъпа на трудещите се до образование) у: Велев, Александър. Просветна и културна политика..., особ. 235-239.

376

бъ лга рско то о бщ ес тв о .

Т. 2.

ЧАСТ ТРЕТА. КУЛТУРА

или в някое специално учебно заведение. Целта на въвеждането на реалките била селските деца да завършат средно образование с по-малки разходи, като учат най-напред в реалките. При това положение обаче гимназията оставала само с последните си два класа (VII и VIII, надградени над 6-годишната реалка), което като подготовка се оказало недоста­ тъчно и неудачно. Броят на гимназиите бил ограничен. Идеята за професионализация била прокарана и в средното образование чрез откриване на средни специални училища по различни специалности, в които се пос­ тъпвало след реалката. В съответствие със земеделската идеология бил направен и твърде спо­ рен опит да се въведе трудовият принцип в общообразователните учили­ ща, в частност чрез въвеждане на „трудови дни“ и „трудова седмица“, като се смятало, че по този начин децата ще обикнат труда и училището ще ста­ не „трудово“. Земеделският закон извършва също така унификация на об­ разователната система, като специалните и професионалните училища се изземват от разните министерства и се придават към Министерството на просвещението (частните училища също са под негов надзор, но не и управление). Законът на Омарчевски претърпял съществени промени след сваляне­ то на земеделците от власт. През 1924 г. Александър Цанков премахнал ре­ алките като специален тип средни училища (някои били закрити, а други обърнати в класни училища, т. е. непълни гимназии) и върнал 5-класната гимназия по типа на закона от 1909 г. Възстановени били и педагогически­ те средни училища от 1909 г. Но се запазили 7-годишното задължително образование и включването на прогимназията в основната (задължителна­ та) степен. За преминаване от прогимназията в гимназията се въвеждал конкурсен изпит. Специалните и професионалните училища били отделени от Министерството на просвещението и върнати към съответните мини­ стерства, разделяйки по този начин отново професионалния от общообра­ зователния клон на образованието. Установеният след държавния преврат на 19 май 1934 г. режим извър­ шил редица промени в учебното дело. Вече стана дума за засилената цент­ рализация и по-нататък ще се спрем на промените в духа на обучението. Що се отнася до самата училищна система, може да се отбележи количест­ веното съкращаване - временно - на гимназиите (така че от наличните през 1931-1932 г. 41 пълни, 48 непълни и 13 педагогически гимназии останали само 27) и оформянето на гимназиалното образование като елитарно. От­ ново се създали реалките, но от тях не можело да се премине лесно в гим­ назиите (както при земеделското управление), а чрез приемни изпити по определени предмети за по-строг подбор.

Гл а в а д в а н а й с е т а . О б р а зо ва н и е, грам о тн о ст, у ч и т ел и

377

Унификацията на образователната система достига връх с наредбатазакон за единството на образованието в страната от 28 февруари 1935 г. Според нея първите два класа на средното училище са основа на реалната гимназия (в която се постъпва с изпит) и на средното специално училище (търговско, промишлено, индустриално, техническо и пр.); завършилите средно специално училище могат да следват висше образование по специ­ алността си. Обаче не се стига до единство на общото и професионалното образование, в смисъл на събирането им под ведомството на едно мини­ стерство.62 Следните контролни цифри дават представа за развитието на училищната система между войните. През 1919-1920 г. броят на началните народ­ ни училища бил 3637 (с 10 867 учители); през 1926-1927 г. - 4111 (с 12 607 учители); през 1938-1939 г. имало 4743 начални народни училища (с 15 865 учители). Броят на народните прогимназии през 1919-1920 г. бил 444 (с 2615 учители); през 1926-1927 г. бил 1288 (с 5724 учители); през 1938-1939 г. имало 1932 прогимназии (със 7397 учители). Вижда се силното увеличава­ не броя на прогимназиите за няколко години непосредствено след войните, при което те отбелязват скок и нарастват тройно (от 561 през 1920-1921 г., а заедно с частните - 613, на 1676 през 1922-1923 г., а заедно с частните 1737). Това се обяснява с факта, че прогимназиалното образование стана­ ло задължително. В прогимназиите броят на записаните момичета отнача­ ло бил едва около 1/4 от общия брой ученици, а впоследствие се увеличил на около 1/3 (през 20-те години на XX в.). Частните училища през 1919-1920 г. били 1634 (от тях 36 прогимназии и 8 непълни и пълни гимназии); през 1926-1927 г. били 1710 (от тях 63 прогимназии и 14 непълни и пълни гимназии); през 1938-1939 г. имало 718 частни училища (от тях 56 прогимназии, 20 непълни и пълни гимназии, 73 професионални и специални училища).63 В гимназиалното образование след войните също се наблюдава разши­ ряване, но тук на моменти действала и задържащата тенденция към огра­ ничено (елитарно) гимназиално образование. За гимназиите е характерно преобладаването по брой на момчетата над момичетата (израз на неравен­ ство по пол), както и нарастването броя на смесените гимназии. Тези изво­ ди се потвърждават от следните цифри. 62 Белдедов, Ефрем. Единно ръководство на всички видове и степени учебни заведения. -У чилищ ен преглед, 40, 1941, № 9-10, 1190-1202, особ. 1196-1198. 63 Цонков, Д имо. Развитие на основното..., с. 147, 163, 240, 301-302. От броя на учили­ щата съм извадил незначителния брой предучилищни детски заведения. Допълнено със Ста­ тистика на образованието 1938-1939, 4—5 (също без неголемия брой детски училища). Данните в статистическите годишници са сходни, с незначителни разлики.

378

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.

ЧАСТ ТРЕТА. КУЛТУРА

През 1920-1921 г. имало общо 87 пълни и непълни народни гимназии (32 непълни и 55 пълни, а по пол на учениците 21 пълни мъжки гимназии, 16 пълни и 2 непълни женски, 18 пълни и 30 непълни смесени). Пълните гимназии имали записани 30 119 ученици (18 423 момчета и 11 776 моми­ чета), а непълните имали 12 454 ученици (7654 момчета и 4800 момичета). През 1925-1926 г. имало общо 86 народни гимназии (50 пълни и 36 не­ пълни) със записани 30 240 ученици (от тях 17 937 момчета и 12 303 моми­ чета). Мъжките гимназии били 14, девическите - 12, а смесените - 60 (10 пълни и 50 непълни). През 1935-1936 г. имало общо 95 пълни и непълни гимназии (от тях народни български 81, частни, т. е. малцинствени - 14) с общо 1911 учите­ ли и записани 47 113 ученици (29 698 момчета и 17 415 момичета). През 1938-1939 г. имало общо 132 пълни и непълни гимназии (от тях народни български 112 гимназии, частни - 20) с 2724 учители, а броят на записаните ученици бил 77 227 (48 972 момчета и 28 255 момичета).64 Посочените цифри дават основание да се говори за масовизиране (или „демократизиране“) и на по-горните образователни степени - най-напред прогимназиалната, но в края на периода се наблюдава значително увеличе­ ние и в гимназиалната степен. В същото време по-ниските степени на об­ разование стават обичаен минимум. Този факт има важно значение за по­ литическата мобилизация на обществото след войните, важно условие за която е повишаването на образователното равнище на населението. Трябва да се каже нещо и по материалната база на учебното дело. Строенето на училищни сгради получило голям размах по време на управ­ лението на БЗНС, когато били отпуснати кредити с тази цел, и продължило в усилен темп и по-късно.65 Това е свързано с включването на прогимна­ зиите в задължителното основно образование, откъдето и необходимостта да се открият такива училища и в малките населени места. През 1922-1923 г. началните училища (4120 на брой) се помещавали в 5009 сгради, от които 34% били годни, 30% - полугодни, а 36% - негодни. Това представлява значителен напредък в сравнение с 1897-1898 г., кога­ то негодните сгради били 75% от общия брой.66 64 Данните от Статистика на образованието в Царство България. Учебна година 1920-1921. С., 1927, 120-122; Статистика на образованието в Царство България. Учебна го­ дина 1925-1926. С., 1930, 4 -5 , 85-86; Статистика на образованието 1935-1936, 3 -5 ; Статис­ тика на образованието 1938-1939, 3-5. Данните в статистическите годишници са сходни, с не­ значителни разлики. 65 Статистиката на построяването на училищни сгради по периоди показва най-усилен темп през 1926-1930 г. и също много висок темп през 1921-1925 и 1931-1935 г. Статистика на образованието 1935-1936, с. 97. 66 Цонков, Д имо. Развитие на основното..., 186-187.

Гл а в а д в а н а й с е т а . О б р а зо ва н и е , грам о тн о ст, у ч и т ел и

379

През 1935-1936 г. строените солидно (с камък, тухли и бетон) училищ­ ни сгради били 4351, с дърво и тухли - 461, с дървен материал - 109, с кир­ пич, плет и земя - 1902. Или от около 6800 училищни сгради негодни били около 2000.67 Вижда се, че положението със сградния фонд на образова­ нието, специално на масовото начално образование, се подобрило същест­ вено след войните и особено през 30-те години на XX в., когато този въп­ рос бил решен в значителна степен. Специалното и професионалното образование получават по-голямо развитие след войните. През 1920-1921 г. имало 42 специални образова­ телни училища с 4277 записани ученици и 85 стопанско-професионални учебни заведения със 7209 записани ученици, или общо 11 486 записани ученици. През 1925-1926 г. имало 36 специални училища с 5296 записани уче­ ници и 159 стопанско-професионални учебни заведения (средни, нисши практически и допълнителни) с общо 15 082 записани ученици, или общо 20 378 записани ученици. През 1935-1936 г. имало 8 специални училища със записани 1422 уче­ ника и 345 професионални училища с 37 446 ученици, или общо 38 868 за­ писани ученици. През 1938-1939 г. имало 14 специални училища с 2624 записани уче­ ници и 359 професионални училища с 47 402 записани ученици, или общо 50 026 записани ученици.68 Както се вижда, напредъкът на професионалните училища в различни степени и форми е значителен. Но трябва да се има предвид, че повечето форми на професионално обучение давали само някои прости практически умения в разни области. Сравнително ограничен бил делът на осигурява­ щите по-високи знания и подготовка училища. При това разликата между записани и завършващи ученици в професионалните училища била особе­ но драстична. Висшето образование също отбелязало значително развитие. В Со­ фийския университет през 1918 г. бил открит Медицински факултет (по за­ конопроект и инициатива на Висшия медицински съвет), а през 1921 г. Агрономически, Ветеринарен и Богословски факултет (през 1924 г. Меди­ цинският и Ветеринарният факултет били слети във Ветеринарномедицин­ ски). Трябва да се отбележат огромните трудности по устройването на тези нови факултети, идващи от недостига на подготвени преподаватели, на по­ 67 Статистика на образованието 1935-1936, с. 100. 68 Данните в: Статистически годишник на Царство България за 1913-1922 г., с. 66; Ста­ тистически годишник на Царство България за 1929 г., с. 408, 412; Статистически годишник на Царство България за 1939, с. 682.

380

българското о бщ ество .

Т. 2.

ч а с т т р е т а , ку лту ра

мещения, оборудване и пр. Сградата на университета била започната през 1924 г. и завършена едва през 1934 г. През 30-те години били извършени съкращения и сливания на катедри по липса на средства и сгради, поради намаляване на отпускания от държавата бюджет, което ясно показва фи­ нансовата зависимост. От 1937-1938 г. постепенно се въвежда принципът на numerus clausus (ограничен студентски прием), чрез конкурс и по дип­ лома, при който завършват по-голям брой от започващите студенти (и така се правят икономии). От 1921-1922 г. датира вторият голям конфликт по автономията на университета с политическите власти и по-точно с правителството на БЗНС с просветен министър Стоян Омарчевски. „Университетската кри­ за“ била предизвикана от действия на министерството, като: дисциплинар­ ни (кадрови) намеси, закриване на катедри чрез бюджета, правописна ре­ форма „отгоре“, прокарване на ограничителен университетски закон и правилник, отнемане на политическите права на професорите и пр. И този път конфликтът, при който се стигнало до прекъсване на занятията, се уре­ дил само след като правителството отстъпило по всички въпроси. Студент­ ската активност пък, след като не била голяма през иначе политически бур­ ните 1924-1928 г., се засилила от края на 1931 г., най-напред с опита да се попречи на Александър Цанков да чете лекции в Юридическия факултет; по-нататък студентски вълнения по различни поводи и причини (също вътрешноуниверситетски) имало през 1932-1934 и през 1936-1937 г. Ха­ рактерно е, че през този период студентската инициатива идвала не само от политическото ляво, а и от националистически и дясно настроени сту­ дентски среди. Така общостудентскага организация „Христо Ботев“ (осно­ вана през 1924 г.) имала националистичен характер и водела борби срещу комунистическия Български общонароден студентски съюз (БОНСС), а свои студентски организации имали и анархистите и земеделците. Между войните били открити и други висши учебни заведения или съ­ ществуващи учебни заведения се преустроили във висши (и полувисши). През 1920-1921 г. по частна инициатива бил основан Свободният универ­ ситет с търговско-стопански и финансово-административен отдел, признат за висше (търговско) учебно заведение през 1924 г. По частна инициатива били основани Висшето търговско училище във Варна (през 1921-1922 г.) и Висшето търговско училище в Свищов, открито през 1936-1937 г. Държавното рисувално училище се преобразувало през 1921-1922 г. в Ху­ дожествена академия. Държавното музикално училище се преобразувало през 1922 г. в Държавна музикална академия. Военното на Н. В. Царя учи­ лище станало висше учебно заведение - Военна академия - през 1924 г.69 69 История на образованието..., с. 296.

Гл а в а д в а н а й с е т а . О б р а з о в а н и е , г р а м о т н о с т , у ч и т е л и

381

Висшето образование през целия период остава ограничено по обхват. През 1919-1920 г. в Софийския университет имало 8677 студенти (от тях 531 слушатели) - 7115 мъже и 1562 жени.70 В Свободния университет през същата година имало 520 студенти (от които 18 жени). През 1925-1926 г. във всичките 6 висши учебни заведения имало 443 преподаватели (от кои­ то 38 жени) и 6020 студенти (4783 мъже и 1237 жени). В полувисшите учебни заведения имало записани 822 студенти. Броят на студентите във висшите учебни заведения през 1935-1936 г. бил 9593 (в полувисшите - 690). През 1938-1939 г. имало 9383 студенти във висшите училища (в полувисшите - 819). Броят на жените студентки бил около 4 пъти по-малък от този на мъжете - силно изразено образова­ телно неравенство.71 Революцията във висшето образование трябвало да почака следващата епоха. Приносът на Софийския университет като главно висше учебно заведе­ ние към висшето образование у нас се изразява като цяло в „преминали“ през него за 50 години, от основаването му до 1938 г., 42 503 студенти (от които мъжете са 3 пъти повече от жените; почти половината студенти за­ писали Юридическия факултет), а завършили общо 14 826 души (11 732 мъже и 3094 жени). Разбивката по факултети показва, че половината от за­ вършилите са с юридическо образование (6895 души), на второ място са завършилите Историко-филологическия факултет (2983 души), следвани от завършилите Физико-математическия факултет (2253 души) и пр.72 Ясно се вижда уклонът на университета към юриспруденция и други хума­ нитарни специалности.

УЧИТЕЛИ И „УЧИТЕЛСКИ ВЪПРОС“ След Освобождението настъпил силен отлив от учителската професия. Много от предишните учители и образовани хора се насочили към по-престижните и доходни държавни служби и към някои свободни професии. Това създало голям недостиг на учители при разрастваща се потребност. Пони­ жило се и качеството, т. е. образователната квалификация на оставащите ка­ то учители. Иречек описва в своето изложение до княза ситуацията така: 70 По-нисък брой (7071) е даден от Арнаудов, М ихаил. История на Софийския универси­ тет, с. 629. Това е и максималният брой записани студенти на година през първите 50 години. 71 Данните за висшето образование в: Статистика на образованието 1920-1921, 196-197, 202-203; Статистика на образованието 1925-1926 г., с. 135; Статистика на образованието 1935-1936, с. 3; Статистика на образованието 1938-1939, с. 3. 72 Арнаудов, М ихаил. История на Софийския университет..., с. 618.

382

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.

ЧАСТ ТРЕТА. КУЛТУРА

За да се състави в кратко време такова едно ново учителско тяло, не ос­ таваше друго средство, освен да се взема всякой, който знае да чете и пише. Тъй се срещат по селата на източните окръжия хора, които до недавна са работили разни занаяти, а по западните страни селският учи­ тел най-обикновено бива селско момче, което едвам само знае това, що се изисква като резултат на първоначалното образование.73

При това положение се наложило да се организират набързо временни педагогически курсове, които за кратко да дадат минимална подготовка на бъдещите (първоначални) учители. През ранния период до Съединението били организирани няколко такива краткотрайни педагогически курса в Княжество България и в Източна Румелия. По-трайно решение на проблема за създаване на учители се търсело в откриването на педагогически училища. Най-старите педагогически учили­ ща били в Шумен и Враца (открити през 1881-1882 г. с едногодишен курс след завършване на трикласно училище), а в Източна Румелия имало областно педагогическо училище в Казанлък. През 1885-1886 г. в България има­ ло 3 педагогически училища, които нараснали до 7 (с 4-годишен курс) през 1895-1896 г. През 1908-1909 г. имало 5 мъжки и 4 девически педагогически училища с 3665 ученици. През 1919-1920 г. педагогическите училища били 10 с 5279 ученици, а през 1927-1928 г. - 11 с 6996 ученици. Въпреки че по­ лучаваното в педагогическите училища образование било обект на много критики, явно съществуването им се налагало. В България след Освобож­ дението работели и висококвалифицирани чуждестранни учители (от Чехия, Русия, Хърватско и др.), като приносът на чехите е особено голям. През 1909-1910 г. били открили и два висши педагогически курса (към мъжки гимназии) с различен профил за подготовка на прогимназиални учи­ тели, които по-късно се оформили в отделен институт. През 1920-1921 г. висшите педагогически курсове били 12 с 1630 курсисти и курсистки, а от 1921 г. се преименували на учителски институти. Подготовката на гимна­ зиални учители пък започнала с откриването на Висшия педагогически курс през 1888 г., прераснал в Софийски университет.74 Ето някои данни за броя на учителите по периоди. През 1880-1881 г. (първата, за която има данни и за двете части на България) само в народни­ те първоначални училища имало 2844 учители; през 1899-1900 г. учители­ 73 Иречек, Константин. Главно изложение..., с. 388. 74 Данните са по Банков, Иван. Развитие на учебното..., с. 8 7 ,1 0 0 -1 0 1 , 109-110,115. Вж. също Бракалов, Иван. Кратък исторически очерк за развитието на средното педагогическо образование у нас. - Училищен преглед, 29, 1930, № 8, 1186-1220. Данни за други години в Статистика на образованието за 1911-1912 г., с. 180; Статистика на образованието за 1920— 1921 г., с. 164; Статистика на образованието за 1925-1926 г., с. 106.

Гл а в а д в а н а й с е т а . О б р а з о в а н и е , г р а м о т н о с т , у ч и т е л и

383

те в народните и частните училища станали общо 8868 (от тях 949 учители в прогимназиите, останалите - начални); през 1911-1912 г. имало общо 12 774 учители (от които 2078 в прогимназиите); през 1925-1926 г. - 20 524 учители (от които 5826 в прогимназиите); през 1935-1936 г. - 24 898 (от ко­ ито 6860 в прогимназиите); през 1938-1939 - 31 145 (от които 7645 про­ гимназиални). Отделно от това имало известен брой учители в непълните и пълните гимназии, в специалните и професионалните училища.75 Интересна е промяната в съотношението между мъжете и жените учите­ ли. Така през 1880-1881 г. 89% от учителите (в народните първоначални училища) били мъже и само 11% жени. По-нататък делът на жените в народ­ ните училища (първоначални и прогимназии) постоянно нараства и войните бележат точката, от която жените започват да преобладават както в първо­ началните училища, така и в прогимназиите; преобладаването на жените е много силно по време на войните, във връзка с мобилизацията на много мъ­ же учители, а след войните отслабва, но се запазва с малко над 50% за пове­ чето години. Изключение е известното преобладаване на мъжете в частните (иноверски и инородни) училища. Интересно е, че през 30-те години не се наблюдава преобладаване на мъжете учители в по-престижните гимназии (за разлика от висшите учебни заведения, където преобладаването на мъжете е огромно). Нарастването броя на жените учителки изразява излизането на жените на пазара на труда и навлизането им в различни професии; учителс­ ката професия като по-нископрестижна била по-отворена за жени. По обобщени данни броят на всички учители в България (включително във висшите училища) през 1895-1896 г. бил 9976; през 1900-1901 г. 9686; през 1911-1912 г. - 14 592; през 1925-1926 г. - 24 324; през 19351936 г. - 30 209; през 1938-1939 г. - 31 573.76 Трябва да се отбележи, че Министерството на образованието имало най-голям брой служители на държавна заплата (макар и неголяма). Затова неговият бюджет заема през повечето години трето място в разходите на държавата след Министер­ ството на войната и обслужването на външните дългове. Образователният ценз на учителите като цяло в началото бил нисък, при голяма пъстрота на посещаваните учебни заведения и изкараните там години, като постепенно се повишавал. Така през 1894-1895 г. само 14,6% от учителите при първоначалните народни училища били със завършено средно образование, а 85,4% - с незавършено средно (евентуално само с 75 Тези и следващите данни у: Цонков, Димо. Развитие на основното образование..., с. 249, 253, 277, 302. Статистика на образованието за 1938-1939, с. 3. Статистика на образова­ нието за 1935-1936, с. 3. 76 Статистически годишник на Царство България, 31, 1939, с. 682; Статистически годиш­ ник на Царство България, 27, 1935. С., 1935, с. 416; Статистически годишник на Българското

384

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.

ЧАСТ ТРЕТА. КУЛТУРА

основно). Преломът се пада на 1897-1898 г., когато над 50% били със за­ вършено средно образование. Процентът на завършилите средно (гимназиално и педагогическо) образование начални учители нараства до около 90% през 1921-1922 г., а незавършилите средно образование спадат до 3% през 1926-1927 г. В следвоенните години (по сведения за 1923-1927 г.) прогимназиалните учители били на практика изцяло със завършено средно образование.77 Така след войните началните и прогимназиалните учители вече притежавали необходимата квалификация. Въпросите за справедливо уреждане на материалното положение на учителите и за стабилизиране на учителското място (както и правилата за повишение) силно вълнували учителите и съставлявали „учителския въп­ рос“ в тесен смисъл. Изходна точка тук (с изключение на малкото държав­ ни училища) била издръжката на учителите и училищата от общините, кое­ то ги поставяло в пълна зависимост от финансите (и желанието) на общи­ ните да изплащат заплати. Произволните уволнения на учители по парти­ зански или лични мотиви, едва достатъчните за преживяване и нередовно изплащани учителски заплати предизвиквали огромно и основателно недо­ волство и напускане на професията. Уреждането на тези въпроси се оказа­ ло най-трудно поради партизанските борби и все недостигащия бюджет. Макар че и първите закони засягали по един или друг начин положе­ нието на учителите, за първи път Живковият закон от 1891 г. го уреждал по-пълно. Чрез него държавата поела изплащането на 2/3 от заплатите на учителите в началните училища. Учителите били степенувани на категории с различно положение и заплата - редовни и временни (или „волнонаем­ ни“). За желаещите да станат редовни учители бил въведен държавен из­ пит. Най-добре били поставени завършилите педагогическо училище и учителствалите преди закона - те се освобождавали от държавен изпит и се степенували направо. Заварените от закона учители със завършено средно образование останали нестепенувани и били онеправдани. С изме­ нения в закона от 1894 г. те също ставали редовни; редовни ставали и учи­ тели с основно образование, но с поне 5-годишна практика. Все пак на първо време мнозинството учители оставали временни - с различни названия и подразделения. Проблемът се разраствал с течение на времето поради наличието на различни групи учители, чието степенуване, респективно заплати, не бшщ единно уредени. Имало редовни учители, различаващи се по образование, прослужени години и по това, дали са наз­ начени с държавен изпит; сред редовните били и старите „волнонаемни“ учители, без необходимата квалификация, но при заварено положение; от­ 77 Цонков, Д имо. Развитие на основното..., 270-271, 289.

Гл а в а д в а н а й с е т а . О б р а зо в а н и е , г р а м о т н о с т , у ч и т е л и

385

делно имало все повече „новоназначени“ учители с необходимата квали­ фикация, но с по-ниски заплати (като „нередовни“); също учители - специ­ алисти по езиците и по технически предмети и пр. Това повишавало усеща­ нето за несправедливост сред учителите, някои категории от които се чув­ ствали онеправдани. Едно групиране на учителите при народните първоначални училища на редовни (т. е. получилите степен) и волнонаемни (с един или друг статут) дава следната картина: през 1894-1895 г. редовните съставлявали 28,7% при 71,3% волнонаемни; едните и другите приблизително се изравняват през 1908-1909 г., а след войните редовните преобладават (71,6% през 1921-1922 г., 97,9% през 1927-1928 г.).78 Учителите били недоволни и от, общо взето, малкия размер на заплати­ те, както и от това, че дължимата от общината третина често се забавяла или въобще не била изплащана (т. нар. гладни месеци). Ето едно отчаяно учителско описание на положението на общинския учител, датирано от 1895 г. и поместено във в. „Учител“ (орган на Учителския съюз): Да работиш като впрегатен вол при най-тежки условия тази мъчна и изнурителна работа, която се нарича учителствувание; ден и нощ главата ти да бъде заета е мисли за доброто на няколкото десетки чужди рожби, предадени на ръцете ти, за да направиш от тях бъдещи членове на об­ ществото и достойни граждани на държавата; съвестта ти постоянно да стои будна, да не би някак невинно да стори някой грях, да бъдеш еже­ дневно шпиониран от ония, които се сматрят за твои господари, и вся­ ка твоя крачка да бъде обсъждана и критикувана с най-голяма строгост - и отгоре над всичко това да ходиш без пет пари в джоба, необлечен свястно, ненахранен доволно, челядта ти да търпи най-плъта нужда, да се кланяш на кмета за някакви 10-20 нещастни лева, да се унижаваш пред настоятели - бакали, механджии и пр., които са твои кредитори и всичко ти дават с двойна цена, защото било вересия - е, това е връх на най-високите върхове, това е безчеловечие, което може да вирее само сред нашето немилосърдно общество!79

Трябва да се отбележи също, че отначало заплатата на селските учители била по-ниска, отколкото на градските, а на жените учителки - по-ниска от тази на мъжете учители (и жените трябвало по закон да напускат професията, след като се омъжат). Изравняването на заплатите на градските и селските учители се решило през 1899 г. (с изменение на закона на народната просве­ 78 Пактам, 271-276. 79 Димит риев. Една вопиюща несправедливост. - Учител, 2, 1894-1895, № 4, 247-252, цит. на с. 248.

386

бъ лга рско то о бщ ество .

Т. 2.

ЧАСТ ТРЕТА. КУЛТУРА

та при Тодор Иванчев). Омъжените учителки били допуснати до учителстване също през 1899 г. е уговорката, че ако са уволнени дисциплинарно, губят това право и без ограничения - през 1903 г. Заплатите на учителите от основ­ ните училища били поети изцяло от държавата през 1905 г. (при Иван ТТТшттманов) и така се премахнали „четирите шадни месеца“. Тези и други проме­ ни в закона обаче не задоволили учителите, които били недоволни от неста­ билността на службата (премествания, уволнения) и от оставащото лошо ма­ териално положение на повечето категории учители. Законът от 1909 г. дал частично решение на проблема, като увеличил заплатите, предвидил повишаването им през няколко години и урегулирал положението на заварения учителски персонал. Прилагането на закона от­ носно заплатите обаче не ставало редовно, а и поскъпването на живота скоро обезценило увеличението им. Особена вреда нанасяли постоянните назначения, премествания и уволнения на учителския персонал. Според едно изказано през 1912 г. авторитетно мнение, въпреки направеното за стабилизиране на положението на българския учител (мерки срещу произволно уволняване, изискване за ценз при назначаване), „учителят си оста­ ва роб на произвола на министерството, понеже последното има право да мести за целесъобразно нареждане на персонала“.80 В частност, не бил въ­ веден конкурсът при назначение или преместване на нова длъжност. Все пак положението на учителите в разните степени на училището се различавало значително. Най-тежко то било при масовия слой основни (общински) учители, които работели и при най-лоши условия. Сравнител­ но по-благоприятни били условията, при които работели класните учители (в класните училища и прогимназиите). Положението на гимназиалните учители било материално най-добро (според закона от 1908 г. те получават над два пъти повече от учителите в първоначалните училища) и още преди войните настъпило стабилизиране на техния служебен и социален статус. Пълните гимназии изобщо били привилегировани училища, целящи създа­ ването на културен елит. Войните и последиците от тях влошили рязко положението на всички чиновници и служители на твърда заплата, чието повишаване (респектив­ но покупателна стойност) изоставало от силната инфлация. Едва с пости­ гането на икономическа стабилизация в средата на 20-те години на XX в. материалното положение частично се подобрило. Стига се и до значителна стабилизация на учителските места в сравнение с ранните десетилетия на партизански борби, но за сметка на все по-силно дисциплинарно подчине­ ние на учителите на министерската йерархия, както и на идеологическо об­ 80 Алексиев, Н икола. Нашата училищна..., с. 327.

Гл а в а д в а н а й с е т а . О б р а з о в а н и е , г р а м о т н о с т , у ч и т е л и

387

вързване с прокарваната от министерството политика (учителите с леви и комунистически убеждения били подлагани на преследвания).

учи телско движ ение орган и зац и и

ипроф есионални

Обществената дейност на учителя и правото му да участва в политически борби породили много спорове и конфликти, особено в края на XIX и нача­ лото на XX в. Съответно на възрожденската традиция, и след Освобожде­ нието учителството се ръководело от разбирането, че учителят е не само учител и възпитател на младите, а и обществен деец в народнически сми­ съл. Наред с това обаче, сред учителството отрано и дълбоко проникват общественокритичните социалистически идеи. Може дори да се каже, че то изпада масово под тяхно влияние (много повече от други групи държавни и общински служители), което не е без връзка с неговото лошо материално положение при наличието на известно, най-вече общо материалистическо образование. Управляващите в лицето на Министерството на просвещението се отна­ сяли силно негативно към обществената дейност на учителите, подразби­ райки насоките, в които тя се развивала. Особено остро реагирали те на на­ падките от страна на някои учители срещу религията и монархията, както и на пропагандата за промяна на държавния и обществения ред. Наред с осно­ вателни съображения за забрана на политическата пропаганда в училище, управляващите отивали в другата крайност: да се опитват да ограничат и забранят гражданско-политическата изява на учителите извън училище; да отрекат правото на учителите на сдружаване или да поставят сдружаването под контрола на министерството; да въведат специални разпоредби по този въпрос извън съществуващите общи закони и училищни правилници и пр.81

81 Становище „против“ обществено-политическа дейност на учителя заемат Иван Вазов (като министър на просвещението) в: Реч, произнесена от министъра на народното просвеще­ ние Иван Вазов. - Училищен преглед, 3, 1898, № 1, 11-20; Тодор Иванчев (като министър на просвещението) в: Окръжно 3396 от 27 март 1899 г. - Училищен преглед, 4, 1899, № 3, 261-281. Вж. също Йорданов, Велико. Материали за изучаване на учебното дело в България. Книга 4. Нашето просветно дело до войните (1913-1919). Т. 2. С., 1935, 62-64. Против обще­ ствената дейност на учителя са издадени ред окръжни на министерството от края на XIX и на­ чалото на XX в., а същата позиция се повтаря и при управлението на БЗНС, докато в края на 30-те и началото на 40-те години на XX в. борбата срещу учителите с комунистически идеи става особено остра и се води с твърди дисциплинарни средства. Вж. Сборник с отбрани ок­ ръжни от Освобождението до края на 1942 г. Ред. Никола Балабанов и Андрей Манев. Т. 1. С., 1943, с. 388, 396^-14, 419-440, 444-446.

388

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.

ЧАСТ ТРЕТА. КУЛТУРА

До конфликти е учителите по повод тяхната обществена дейност като ми­ нистри на просвещението стигнали дори такива хора с широки възгледи, ка­ то например Константин Величков и Иван Вазов. На страната на учителството в тези спорове застанали някои либерал­ но настроени дейци (Тодор Влайков, Никола Алексиев и др.), които се из­ казвали против ограничаването на гражданските и политическите права на учителите, стига те да изпълняват служебните си задължения и да не партизанстват в училището; друг аргумент била практическата невъзможност да се забрани на учителите да водят обществена дейност или тази дейност да се регламентира така, че да не е политическа или партизанска. Всъщност поведението на самите управляващи в това отношение било двусмислено, доколкото, от една страна, от учителя се искало да бъде обществен деец, а от друга страна, му забранявали да се занимава с политическа дейност; не­ що повече - самите партии на власт и в опозиция използвали учителите ка­ то политически агитатори (и уволнявали и премествали учители с партий­ ни мотиви).82 „Учителският въпрос“ се изострял на няколко пъти при различни обстоя­ телства, като стимулирал професионалното обединяване на учителите. Найнапред през 1895-1897 г. (при министър на просветата Константин Ве­ личков) възниква конфликт около създаването на Българския учителски съ­ юз (БУС) против волята на министерството, а последвалите уволнения и пре­ мествания на учители на местно ниво (наречени образно „чума по Израиля“) не срещат министерско противодействие. После, през 1903 г. (при Иван Шишманов), има конфликт по повод ценза и заплатите на известна категория „онеправдани учители“, но всъщност и за ролята на БУС при начертаване на дьржавната политика по образованието. По време на университетската кри­ за през 1907 г. (при Л. Паяков) се стига до забрана учителите да членуват в политически партии и да взимат участие в партийни събрания и манифеста­ ции (с изменения в закона за народната просвета), като се приема и закон за сдруженията и служещите в същия дух. Но с падането на Народнолибералната партия през януари 1908 г. новоприетият закон останал неприложен, а Демократическата партия подготвила нов закон за народната просвета.83 82 Правото на учителите да взимат участие в обществения живот се защитава от Влайков, Тодор. Положението на народния учител като обществен деец. - Демократически преглед, 1, 1902-1903, № 6 -7 , 110-115; Върху въпроса за обществената дейност на учителя. - Демокра­ тически преглед, 4 ,1 9 0 6 , № 2,2 1 4 -2 2 0 ; Поповилиев, М ихаил. Учителските сдружения от прав­ но гледище. - Юридически преглед, 15,1907, № 7, 433-455; Пеев-Плачков, Иван. Няколко бе­ лежки за досегашната дейност на Българския учителски съюз. - Училищен преглед, 4, 1899, № 6, 645-659. 83 Радева, Мария. Културната политика на българската държава (1885-1908). С., Универ­ ситетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2002, 64-72, 145, 165-169, 241-247.

Гл а в а д в а н а й с е т а . О б р а зо в а н и е , г р а м о т н о с т , у ч и т е л и

389

„Учителското движение“ се развило през 90-те години на XIX в., отна­ чало чрез създаване на учителски дружества, които по-късно се обединили в съюз.84 Първото учителско дружество възникнало през 1889 г. във Видин, но по-благоприятни условия за дейност се създали след падането на Стамболов. През 1893-1895 г. били основани много такива дружества под влия­ ние на народнически и социалистически идеи; инициативата за обединение била подкрепена и от списание „Учител“ (издавано от народника Христо Максимов). Българският учителски съюз бил учреден в София през юли 1895 г. от представители на 60 дружества с няколкостотин членове, главно основни учители. Формулираната на учредителния конгрес цел на съюза имала народническо-просветителски характер - да се работи за прогреса чрез просвещение, „умствено и нравствено повдигане на народа“. Но за разлика от съществувалите преди Освобождението учителски дружества, които били най-вече патриотични и народническо-просветителски, новите започнали да се борят за професионални права и имали определени полити­ чески идеи. Главните усилия на БУС през следващите години били насоче­ ни към подобряване на учителските заплати, редовното им изплащане, уреждането на положението на нередовните (волнонаемните) учители, из­ равняване на заплатите на жените учителки с тези на мъжете учители и пр. В разбиранията за характера и дейността на БУС скоро се проявили две направления: според едното той трябвало да бъде политически „не­ утрална“, чисто професионална организация (т.нар. свободен синдикализъм), а според другото трябвало да бъде боева професионална организа­ ция на почвата на класовата борба и да се бори за социалистическия идеал (в тясна връзка със социалистическата партия). При това социалистите прокарвали възгледа, че учителите не са държавни служители или чинов­ ници (и съответно не попадат под въведените за тях ограничения на граж­ данските права), а наемни работници, които дължат лоялност не на държа­ вата, а на народа. Разцеплението на българските социалисти през 1903 г. (на „широки“ и „тесни“) повлякло изключване на учителите марксисти („тесни“ социалисти) от БУС през 1904 г. Последните се обособили през 1905 г. в учителска организация под прякото ръководство на партията на тесните социалисти. Учителският съюз пък се развил в профсъюзна насо­ 84 Вж. от съвременните автори: Негенцов, Досю. Борби и придобивки на Българския учи­ телски съюз (1895-1925). С., 1925. Вж. от силно комунистически позиции: Ламбрев, Кирил. Работническото и професионалното движение в България, 1891-1903. С., БАН, 1966, 97-100, 158-159; Кодж ейков, Драгой, Веселин Хадж иниколов, Я рослав Йоцов. Революционното профсъюзно движение в България. С., Профиздат, 1957, 83-85, 199-201, 217-223. За едно представяне на развитието на учителския съюз от десни позиции вж. Манов, Васил. Училище­ то и новата държава. Част 1-4. С., Казанлъшка долина, 1935, особ. част 2, 81-95.

390

б ъ л г а р с к о т о о б щ е с т в о . Т.

2.

ч а с т т р е т а , ку лту ра

ка, в защита на учителските професионални интереси (към „неутрализъм“ и трейдюнионизъм), в действителност под силното влияние на широките социалисти. Като цяло „героичният период“ на учителското движение съв­ пада с по-либералното време от края на XIX в. и на първото десетилетие на XX в., когато учителството било по-независимо и можело да води об­ ществено-политически борби и да прокарва своите възгледи.85 През 1911 г. Българският учителски съюз влязъл в Съюза на съюзите - федерация на професионални съюзи на държавни служители. Той се оформил като организация главно на учители от общинските основни учи­ лища. Учителите от средните училища образували през 1902 г. свой отде­ лен Съюз на учителите от средните училища (или Съюз на класните учи­ тели). Към 1931 г. учителските профсъюзи станали 5 - освен споменатите, също Съюз на прогимназиалните учители (от 1926 г.), Съюз на учителите от професионалните училища и Турски учителски съюз - всичките като чи­ новнически професионални организации. След преврата от 9 юни 1923 г. и особено след Септемврийското въс­ тание от 1923 г. учителите комунисти и техните организации били подло­ жени на силни репресии. Дейността на синдикалната организация на учи­ телите от Българския учителски съюз също била затруднена. Превратът от 19 май 1934 г. създал нова ситуация в профсъюзното дви­ жение изобщо, слагайки край на свободното съюзяване и на правото на ста­ чка. С декрет (от октомври 1935 г.) се създали държавни професионални съ­ юзи със задължително членство на работниците, на служещите и на разните професии. На мястото на разпуснатите учителски профсъюзи бил създаден официозен Просветен съюз с около 27 000 членове (издаващ сп. „Просве­ та“). Това бил и краят на самостоятелната профсъюзна дейност на учителите. В хода на 30-те години и на Втората световна война се наблюдава об­ що затягане на дисциплинарния контрол на Министерството на просвеще­ нието над учителите и се засилва борбата против учителите с леви убеж­ дения. Нещо повече, в съответствие с новия държавноавторитарен полити­ чески строй, от учителя се изисква възпитателна дейност в държавен, на­ ционален, антикласов, монархически и религиозен дух. Това се представя за негов обществен и граждански дълг и се включва в кръга на преките му училищни задължения.86 На преследване се подлагат учители с противни на обществения строй убеждения и прояви. Нарастват командните функ­ ции на инспектори и директори по отношение на учителите; издаваните от 85 Това се изтъква от Михаил Герасков в ретроспективен поглед от 1936 г., когато вече владеел съвсем различен дух: Герасков, Михаил. Пътят на нашето..., с. 970. 86 Сборник с отбрани окръжни..., т. 1: Окръжно „Учителят като възпитател и културен деятел“ от 1941 г., 450-452; Окръжно „Задължения на учителите в днешно време“ от 1942 г.,

Гл а в а д в а н а й с е т а . О б р а зо в а н и е , гр а м о т н о с т , у ч и т е л и

391

министерството окръжни са в императивен тон (за разлика от по-скоро съ­ ветващите и пожелателни окръжни отпреди войните). През 30-те години към това се добавят и засилен дисциплинарен надзор над учениците във и извън училище и мерки на министерството срещу ученици с леви (комуни­ стически, анархистични) убеждения.87 Така новите дисциплинарно-авторитарни тенденции намират израз и в образователната сфера.

ЦЕЛИ И ДУХ НА ОБРАЗОВАНИЕТО Наред с даването на образование в тесния смисъл (на знания), училището в националната държава поема и възпитателни задачи - да формира по оп­ ределен начин младите хора. Целите и характерът, а оттук и най-общо ду­ хът на образованието са формулирани кратко в законите, но те намират из­ раз предимно в учебните програми (кои предмети се изучават и как са за­ стъпени) и поясняващите ги документи (как да бъдат преподавани), в раз­ ни наредби на министерството, в разработки на педагози и политици, свър­ зани с образованието. Образованието у нас през по-голямата част на разглеждания период сто­ яло най-общо под знака на либерализма и на отворени към света и особено към европейските култури универсализъм и хуманизъм. Същевременно, ка­ то национално образование, целящо формиране на българско самосъзнание, то прокарвало и патриотизъм, и един умерен и толерантен национализъм. Може би най-подходящо определение в случая е либерален национализъм едновременно градене на „национално и общочовешко съзнание, патриотич­ ни и граждански ценности“. При това, поне до войните, българските управ­ ляващи не чувствали потребност да наблягат на националния елемент, може би понеже той бил обща предпоставка, споделено „културно несъзнавано“ (а алтернативните идеологии - социализъм, земеделство, анархизъм - още би­ ли интелектуална новост и не се усещали като заплаха).88 Изключение е вре­ мето на войните, когато национализмът целенасочено се усилва, но тази тен­ денция се приглушава отново след войните. През втората половина на 30-те 470-473. Ето някои извадки оттам: „На по-будните и подготвени учители да се поставят и на­ рочни задачи, за да може по-умело да се провеждат политическите държавни внушения на управлението“ (е. 451). „Българският учител е призван да твори характери, да създава прос­ ветени, волеви личности, готови да служат с преданост на цар, народ и държава и годни да продължат с достойнство голямото градивно дело на предходните поколения“ (с. 470). Отдел­ но от това в редица окръжни до учителите по отделни предмети се изисква да възпитават чрез тях учениците в „народностен дух“. 87 Сборник с отбрани окръжни..., т. 1, 710-753. 88 Вж. затова у: Кайчев, Наум. Македонийо възжелана..., 61-64. Оттам са и цитиранията.

392

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.

ЧАСТ ТРЕТА. КУЛТУРА

години обаче, посредством образованието се налагат авторитарнодържавна идеология и монархизъм, краен национализъм, а се прокрадват и крайнодесни (фашистки) идеи. Нека се спрем по-подробно на двете тенденции. Според възприетата в началния период концепция, училището, освен че дава знания, въздейства и чрез нравствено възпитание и формиране на характера - „възпитателно обучение“, „възпитание чрез обучение“. Това издава влиянието на Хербартианската школа в педагогиката (по името на немския философ и педагог Йохан Хербарт), поставяща като възпитателна цел формирането на „нравствен характер“ (според кантианските идеи за право, справедливост, вътрешна свобода, съвършенство и доброжелател­ ност); като средство за постигане на целта се изтъква стимулирането на ума и на интелектуалния интерес.89 Възпитателната концепция е отразена при формулирането на целта на основното училище в закона от 1891 г., а също в инструкциите и указания­ та по времето на министър Константин Величков (1894—1897).90 Характер­ но е и едно окръжно на министър Тодор Иванчев от 1899 г. В него се ра­ тува с позоваване на Кант и Хербарт за морално възпитание за изгражда­ не на „добри (чисти) нрави“ и „честни характери“, за „облагородяване на сърцето“ на ученика, възпитаване на „по-нежни и по-почтителни обнос­ ки“, подготвяне на „достойни граждани и гражданки“, на хора, които са „по-справедливи, по-кротки, по-послушни, по-трудолюбиви“.91 Когато обяснява основите на училищната си политика през 1904 г., Иван Шишманов (като министър на просветата) поставя наистина по-силен акцент върху патриотичното възпитание като противодействие на „космополитизма“, на духа на отрицание (и загатнато социализма) и черногледството на младите поколения, но подчертава, че разбира това не като тесногръд „шаечен“ патриотизъм и без отричане от общочовешките идеа­ ли; наред с това той ратува за християнска толерантност и чувство за за­ конност и гражданственост.92 В закона за народното просвещение от 1909 г. са прокарани по същество разбиранията на класическата дидактика, че образованието трябва да развива хармонични личности и да им дава необ­ ходимите за живота познания. Целта на първоначалните училища е опре­ 89 За хербартианството и неговото влияние у нас вж. Манев, А. Хербартианството у нас. - Училищен преглед, 38, 1939, № 2, 158-164. 90 Константин Величков издал окръжни за полезни четива за учениците, за екскурзии, как да се използват ваканциите, насърчаване на спестовността, да се предпочита местното произ­ водство и пр. Те преследват назидателни и нравоучителни, също патриотични цели, но не национализъм. 91 Сборник е отбрани окръжни, т. 1, 170-176. 92 Шишманов, Иван. Основите на училищната ми политика..., 22-30.

Гл а в а д в а н а й с е т а . О б ра зо ва н и е, грам о тн о ст, у ч и тел и

393

делена така: „да положат основа за цялостно и хармонично развитие на де­ цата“; на прогимназиите се възлага „да разширят и закрепят образование­ то, придобито в първоначалното училище, и да турят основа за по-ната тъшното развитие на младежите в средните училища“, а пък средните учи­ лища (гимназии и др.) трябва „да дадат на юношите и девиците по-обширно общо образование и да ги подготвят за висше образование и за практи­ ческия живот“.93 Същата традиционна образователно-възпитателна тенденция намира израз в учебни планове и училищни програми. На хуманитарните дисцип­ лини и на религията се отдава голямо значение за възпитание в патриоти­ чен и религиозен дух, а също във вярност към монарха. Но това тук се раз­ бира в един традиционен, умерен, „консервативен“ смисъл. Патриотичната тенденция е прокарана например чрез силното застъпване на българския език - 43 часа от общо 98 на седмица в четирите отделения на началното училище в програмата от 1894 г., действала до 1907 г.; 32 от 100 часа в програмата от 1907 г., в сила до 1922 г.; също в отделянето на повече ча­ сове за „закон Божи“ и нравоучение и за „отечествоведение“ (с природо­ научен, географски и обществено-исторически материал). Националната група предмети като цяло заема: 53,4% от часовете в началното училище по програмата от 1885 г.; 52,6% от програмата от 1894 г.; 48% от програ­ мата от 1907 г. Но в програмите на прогимназията и гимназията техният дял намалява (а се изучават повече природо-математически предмети). В прогимназията те заемат 37,1% в програмата от 1885 г.; 40% в тази от 1890 г. и 36,5% в тази от 1903 г. В гимназията заемат 28,4% в програмата от 1903 г. и 27% в тази от 1910 г.94 Либералното разбиране на целите и задачите на образованието в раз­ ните му степени и програми през довоенния период е резюмирано от Ни­ кола Алексиев (през 1912 г.) по следния начин. Задачата на основното училище е да запознае децата с майчиния език, с тяхното отечество и с на­ ционалната култура; съответно в центъра на обучението тук са родният език, отечествознанието (българска история, география и гражданско учение), националната религия и естествознанието (с оглед на растенията, животните и природните богатства на България). Освен отечествозна­ нието, в основното училище има само смятане, гимнастика и ръчна ра­ бота. Задачата на средното училище пък е да запознае децата с чужди ези93 Законът е в: Държавен вестник, № 49, 5 март 1909, особ. чл. 30, 44, 108. 94 Учебните програми вж. у: Цонков, Димо. Развитие на основн ото..., 96—118, особ. таб­ лицата на 108-109. Има програми от 1885, 1890, 1894 г., изменения от 1907, 1914 и 1922 г., също програми от 1935 и 1936 г. Процентните изчисления съм заел от Кайчев, Наум. Македонийо възж елана..., 59-60.

394

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.

ЧАСТ ТРЕТА. КУЛТУРА

ци и култури и със световната наука, като положи начало на досег и об­ мен на културни блага с други нации; съответно в програмите тук, наред с родния език и литература и с отечествена история и география, има чуж­ ди езици, обща история и география, математика и естествознание, а съ­ що философия. На критиките, че родните предмети не са достатъчно зас­ тъпени в средното училище (и са по-малко в сравнение с програмите на съвременните немски и френски средни училища), се отговаря по следния забележителен начин: за малки европейски държави като България запоз­ наването с голямата европейска култура, с икономическия и обществения живот на „културните народи“ е задължително, и то в по-голяма степен, отколкото за самите тези народи, чиято история и култура е част от све­ товната история и култура (така че, изучавайки родната история и култура, те изучават световната). Следният пасаж от същия автор предс­ тавлява апогей (и начало на залеза) на периода на предвоенния либера­ лизъм: Ние не само не можем да поставим в центъра на обучението в средните училища отечествените предмети, но не трябва и да правим това, ако милеем за бъдещето на българския народ. Ние сме нов народ, който няма нито много голяма, нито много поучителна история. Ние имаме нужда да живеем не с миналото, а с бъдещето. Нашият народ днес се възражда, той се надява и се радва не на това, което е бил, а което ще стане. Задачата на училището е да помага и усили този устрем напред. [...] А това училището ще постигне не като води младото поколение да търси идеали между жалките останки на минало величие в Трапезица и Хисара, а когато му отвори вратата на културната работилница на човечеството, като го въведе в пантеона на великите хора в Западна Ев­ ропа. И с това нашето училище ще помогне повече за създаването на едно младо поколение, изпълнено от искрено желание да работи за бла­ гото на своята родина, отколкото ако му пее песни за победите на Крума и Симеона. Защото от него ще излизат хора, изпълнени от желание­ то да бъдат истински творци на културата на своята родина, които със своята работа ще се стремят да направят България равноправен член на семейството на европейските народи.95

Интерес от гледна точка на „духа“ на образованието представляват и използваните учебници (обект на специални изследвания), особено по род­ 95 Алексиев, Н икола. Нашата училищна..., 322-325, цит. на 324-325. Впоследствие Алек­ сиев отстъпва пред новата националистична вълна и започва да говори в полза на новия учи­ лищен идеал за мирогледно и нравствено възпитание, ориентирано към обществени и народ­ ностни идеали, а също в идеалистичен и религиозен мироглед. Вж. Алексиев, Н икола. Единст­ во в училищното възпитание. - Училищен преглед, 35, 1936, № 2, 231-239.

Гл а в а д в а н а й с е т а . О б р а зо в а н и е , гр а м о т н о с т , у ч и т е л и

395

ни предмети, като литература, история и отечествена география, в които се открива родолюбие и национално чувство, но не краен национализъм.96 И по страниците на сп. „Училищен преглед“, официален силен орган на Ми­ нистерството на просвещението, до 1913 г. не се срещат краен национали­ зъм и шовинизъм. Когато се говори за възпитание, то се разбира в тради­ ционен смисъл: като добро поведение и изграждане на разни добродетели, а националното възпитание е твърде умерено по дух и смисъл.97 Либералната и европейски ориентирана концепция за целите и задачи­ те на образованието се сменя рязко от национализъм - най-напред за крат­ ко и обяснимо по време на войните, а после с нова сила през втората по­ ловина на 30-те и началото на 40-те години на XX в. Да се спрем по-подробно на тази тенденция. Във военновременна обстановка Министерството на просвещението поставя нови задачи пред образованието в окръжно № 12 353 от 17 октом­ ври 1913 г. (наречено „Окръжно за националното възпитание“).98 Тук с не­ одобрение се констатира, че след Освобождението „патриотическата тен­ денция“ в българските училища отслабнала и се засенчила от масата на об­ щото знание. Опасността от „апатия към националното“ ставала особено голяма в моменти на бедствие, когато нацията е заобиколена от врагове на 96 Вж. изпъкващата работа в сравнителен план (между България и Сърбия) на Кайчев, Наум. Македонийо възжелана..., 80-168. Авторът разглежда образите на „своето“ и „другия“ в учебниците по история и литература до войните, а също техните автори и начина на одоб­ ряване от министерството. Вж. и Радева, Мария. Идеята за национално единство и достойн­ ство в просветната политика на българската държава след Освобождението. - Известия на Българското историческо дружество, т. 35, 1983, 157-170; Учебниците по българска история (1879-1900) и възпитаването на национални чувства и национално съзнание. - Годишник на Софийския университет. Исторически факултет, т. 75, 1982. 1986, 88-123. Според изводите на авторката идейната основа на учебниците е развитието на национално чувство, но то не се свързва с насаждане на отрицателни чувства към други балкански народи, говори се и за кул­ турна близост между славянските народи. Вж. и библиографското разглеждане на първите учебници след Освобождението у: Гергова, Ани. Книжнината и българите XIX - началото на XX век. С., БАН, 1991, 177-187. През 1897 г. е приет Правилник за учебниците, според кой­ то министерството ги утвърждава (вместо учителските съвети да си избират между налични­ те учебници). . 97 Показателни в това отношение са статии за възпитанието, за преподаването по исто­ рия, география и пр., например: Доросиев, Лука. Ролята на навиците в човешкия живот и дей­ ност и средства за образуване и усвояване на добри навици. - Училищен преглед, 1, 1896, № 12, 1271-1285; Костов, Н. Как трябва да се ползваме от учебника при преподаване на исто­ рията. - Училищен преглед, 5, 1900, 783-789; Ангелов, Д. Учителят като учител-възпитател изобщо. - Училищен преглед, 2, 1897, № 3, 338-351; Велев, С. Училищна дисциплина. - Учи­ лищен преглед, 7, 1902, № 4, 241-261. 98 Поместено в Йорданов, Велико. Материали за изучаване..., 26 -3 3 . Също в Сборник от избрани окръжни..., т. 2, 1286-1293.

396

българското о бщ ество .

Т. 2.

ЧАСТ ТРЕТА. КУЛТУРА

националната кауза. Оттук произтичала и шавната задача на училището освен да дава знания, „да втълпи върховната идея за нацията в душата на поколенията“, „да турне като крайъгълен камък на своя духовен градеж създаването на особен национален тип, култивиране на националните доб­ родетели и обединението на всички членове на нацията около една върховна национална идея“, да оживотвори знанието с националното съзнание. Да цитираме: В сърцето на всяко дете бихме желали да се запали по един светилник, който да показва пътя към българския бог; чрез тоя светилник да чете молитвеника на българските светии-герои, та сам да възжелае да стане светия-герой."

На учителите се препоръчва да използват за целите на националното възпитание преподаването по определени дисциплини. Това е, на първо място, историята: С живи бои да се обрисуват ония герои, които са поставяли по-високо от тесния егоизъм на съсловие или личен интерес идеала на родината и тяхната готовност да се жертвуват пред олтаря на националния бог. В разказите за героичните борби на народите за национално обединение да повее горещата любов към великата цел на всеки народ, като се нап­ рави алюзия за обединителните устреми на нашия народ.

По-нататък географията: Учителят по география също така има много удобни поводи да буди у възпитаниците си гордост, че са синове на „земя-рай“, над която про­ видението е изсипало толкова благодат, а българският народ е оросил с кръвта на толкова мили свои борци. На учениците могат да се държат сказки и беседи за богатството на нашата страна, като не се забравят ония земи, които насилнически бяха откъснати от българското тяло.100

Също българският език - да се изучават най-хубавите патриотични и социални стихотворения, описания на красотата на българската природа, спомени за минали борби и подвизи от прекараната война и да се подчер­ тава „чутовният български героизъм“. Рисуването също трябва да служи на националното възпитание, като се рисуват модели с национален мотив; също и гимнастиката, като се изучават български хора и танци; музиката, 99 Йорданов, Велико. Материали за изучаване..., с. 29. 100 Пак там, с. 30.

Гл а в а д в а н а й с е т а . О б р а зо ва н и е , грам о тн о ст, у ч и тел и

397

като се „пълни душ ата н а младеж ите съ с звукове от национални мотиви“ . И зв ъ н у ч и л и щ ето м и н и стер ств о то н а с ъ р ч а в а сп о р тн и те д р у ж ества „Ю нак“ : Увличайте учениците в редовете на тия дружества, като се постараете да създадете отделни ученически юнашки легиони. В стройни редове, наред с възрастните юнаци, дори наред с войската, ако тя присъствува, в дни на национални тържества да манифестират българската издръж­ ливост, бодрост, дисциплина и боева мощ.101

Национализмът по време на войните - съвсем обясним - обаче остава краткотрайно и изолирано явление. Той се пречупва с краха на национал­ ните идеали и кризата след войните, а пък и не е възможен като официална политика в победена и зависима от външни сили България. Същинска идеологизация на образованието в авторитарна, крайно националистична и фашизоидна посока се започва от средата на 30-те години нататък и се за­ силва по време на войната, под влияние на фашистките държави в Средна Европа. Тя се прокарва от Министерството на просвещението, което в много отношения играе ролята на идеологически орган на правителството. Неговото издание „Училищен преглед“ през тези години отразява в значи­ телна степен официалните политически и идеологически възгледи и амби­ циите на новата „държава-възпитателка“. Новият национализъм и държавният авторитаризъм изхождат от изця­ ло различна (в сравнение с либерализма) концепция за държавата, нацията и индивида. В тази социална философия на индивида е отредена силно под­ чинена роля, докато нацията и държавата са издигнати в култ. Във визира­ ните „нов ред“, „нова държава“ и „ново общество“ (или „ново граждан­ ство“) отделният човек е послушна частица от организирано и направлява­ но от водачи и елити цяло. Той принадлежи безусловно и изцяло на нация­ та (разбирана като поредица от поколения, като върховна ценност или ка­ то метафизичен творчески „дух“) и се осъществява единствено чрез нея и за нея, в борба за постигане на нейните идеали и величие; в същото време той е част и от конкретното настоящо общество, устремено и към благо­ денствие. Държавата е защитник на нацията и нейното обосноваване се състои именно в това (а не в някакъв „обществен договор“ на отделни воли); тя е авторитарна, понеже така най-добре може да координира и нап­ равлява обществото към националните и обществените цели. Ориентиран по възпитание и дух към тях, индивидът дължи безусловно подчинение на 101 Пак там, 31-32.

398

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.

ЧАСТ ТРЕТА. КУЛТУРА

държавата (и нейните водачи). Разбира се, идеолозите на новия ред форму­ лират това привлекателно и в същото време преформулират негативно либералнодемократичните идеи и ценности. Така новият ред означава възца­ ряване на „социална хармония“ (вместо класови противоречия), единно и силно водачество, всеобхватна държавна организация и направляване (вместо партийни крамоли и неефективен парламентаризъм), професио­ нална компетентност (вместо дилетантство), работа за „общото благо“ (вместо егоистичен индивидуализъм), възвишена духовност (вместо низък материализъм), върховен дълг към нацията и държавата, безкористност и жертва за националните (в случая обединителни) „идеали“ и пр.102 От този ред държавноавторитарни и заострено националистични идеи произтича и възпитателната и идеологическата роля на училището („ново“ и то). Самата държава се явява в ролята на възпитател („държава-възпитател“) и училището е един инструмент за това, както личи от следната тота­ литаристка визия на един от „новите“ идеолози: Неин основен принцип [на новата държава - б. а., Р. Д.] е: всичко в дър­ жавата, нищо против държавата, нищо извън държавата. Училището е в държавата и държавата е в училището - с други думи, училището е държавата като възпитател.103

Всичко това налага преориентация на педагогическите идеали и цели, при което възпитанието (в съответен дух) и формирането на характера из­ лизат пред собствено образователната задача и даването на знания. Новата педагогика отхвърля предишната (хербартианската) като умозрителна и интелектуалистична, абстрактно теоретична, пасивна, национално безразлич­ на и пр. Вместо това новият образователен идеал се рекламира като акти­ вен, разчитащ на волята и емоциите (не на ума и интелекта), даващ не прос­ то знания, а изграждащ „характер“ и „личности“, а по възпитателна цел като свързан с живота, практически и конкретен, формиращ „народностно самосъзнание“ и чувство за граждански, социален и национален дълг (не индивидуализъм). Говори се и за възпитание на нравственост (но не в тра­ диционния смисъл на „добри нрави“), духовност и религиозно чувство.104 102 Тези идеи са развити например от Стоянов, Христо. Възпитанието в светлината на на­ ционалния идеал. С., 1935, 55-59, 87-96; Влайков, Марин. Възпитанието в новата държава. С., 1935, особ. 16-19, 48 -6 4 , 74-87; Чакъров, Ст. Новобългарско образование. - Училищен преглед, 34, 1935, № 5 -6 , 545-578; Боядж иев, Христо. Същност на националната българска държава и ролята на учителя за изграждането й. - Училищен преглед, 41, 1942, № 10, 1257— 1273. 103 Влайков, Марин. Възпитанието в н овата..., 21-22. 104 Тази концепция е залегнала в редица окръжни на Министерството на образованието. Вж. Сборник с отбрани окръж ни..., т. 1: Окръжно „Не само хора със знания, а личности с

Гл а в а д в а н а й с е т а . О б р а зо ва н и е , грам о тн о ст, у ч и тел и

399

Идеал и цел на „новото българско образование“ (наричано от някои „българознание“, „българоучение“)105 е формирането на „новия гражданин“, кой­ то трябва да е преди всичко „българин“ и „народностен човек“. Той трябва да е дисциплиниран, да зачита авторитета на водачите и да притежава чувство за „дълг“ към нацията и държавата, да е готов да се жертва безусловно за тях. Възпитанието в национален и държавен (авторитарен) дух се постига чрез преподаване на определени предмети, особено „националните“ предмети, ка­ то родна история, език и литература и география. Към това се добавят дис­ циплините „вероучение“ (преследващо „християнизиране“ на училището) и „гражданско учение“ (където акцентът е на дълга към държавата); също „телесно обучение“, от което се очаква възпитаване на волеви качества и дисциплина. Няколко изказвания по-нататък маркират крайностите на новия възпитателен идеал, който така изпъква по-графично: ... за да се даде здраво национално възпитание на младежта, необходи­ мо е да се изложат пред тази младеж националните идеали по такъв на­ чин, щото да станат техният пръв идеал в живота. Да се насади у мла­ дежта безгранична любов към родината и да им се внуши като главна цел в живота реализирането на националните идеали, това е първата и най-важна задача на националното възпитание.106 трайно, положително поведение“ от 1942 г., 201-204; Окръжно „Религиозно-нравствено обу­ чение и възпитание“ от 1942 г., 335-338. Тази концепция е прокарана в окръжните за препо­ даване по отделни предмети, в изискванията към учителите и оценките за „добро поведение“ на учениците в същия сборник. Тя е развита например и от: Стоянов, Хр. Възпитанието в свет­ лината..., особ. 6 -9 , 73-78; Славчев, Дончо. Държавническите задачи на нашето основно училище. - Училищен преглед, 39, 1940, № 7, 968-973; Боев, П. Обществена дейност на учи­ теля с оглед на народа и държавата. - Училищен преглед, 41, 1942, № 4, 378-387; Бояджиев, Христо. Същност на националната..., особ. 1271-1273; Димов, Дамян. Дух и служба на бъл­ гарското образование. - Учител, 5, 1940, № 4, 164—168; Народност, народностен човек и об­ разование. - Училищен преглед, 34, 1935, № 5-6, 521-544; Влайков, Марин. Възпитанието в н овата..., особ. 19-25, 78-87; Манов, Васил. Училището и н овата..., част I, 15-17, 38-45; част III, 34-37, 67-78; част IV, 36-46, 86-95; Ламбрев, Кирил. Българското възраждане и днешни­ те училищни идеали. - Училищен преглед, 38, 1939, № 1, 3-1 8 ; Вълев, Лю бомир. Национално възпитание и национални идеали. - Училищен преглед, 38, 1939, № 9, 1032-1038; Цветаров, Любен. Трите стълба на българската държава. - Училищен преглед, 34, 1935, № 10, 1149— 1152; Чакъров, Ст. Новобългарско образование...; Белдедов, Ефрем. Единно ръководство...; Речта на министъра на народното просвещение проф. д-р Борис Йоцов по случай празника на българското учителство. - Училищен преглед, 42, 1943, № 4 -5 , 529-533; Савов, Христо. За духа на българската гимназия. - Училищен преглед, 41, 1942, № 5 -6 , 545-553; Гинев, Д. Възпитание и национализъм. - Училищен преглед, 35, 1936, № 2, 185-201; Пенчев, Хр. Изяснение на проблемата за общественото възпитание. - Училищен преглед, 37, 1938, № 4, 416-421; Савов, Хр. 1942—1943 образователна година. —Училищен преглед, 42, 1943, 691-714. 105 Димов, Д амян. Дух и служ ба..., с. 168. 106 Вълев, Любомир. Национално възпитание ..., с. 1036. В подобен дух: С л а в ч е в , Дончо. Държавническите задачи..., 971-972; Влайков, Марин. Възпитанието в новата.., 20 -2 1 , 24; Белдедов, Ефрем. Единно ръководство..., с. 1191.

400

бъ л га рс к о т о о б щ е с т в о , т.

2.

ч а с т т р е т а , култура

С прокарването на новия идеал са натоварени преди всичко учителите. Според новата концепция те трябва да са силно политически ангажирани в национален и държавен смисъл, в частност - в духа на националното обе­ динение и на социалното помирение, както и на държавното величие, и да приемат това като своя вътрешна мисия. Едно окръжно на министерството (от 1942 г.) формулира ролята на учителя в условията на войната по след­ ния начин: Учителят трябва винаги да помни, че жизненият извор на нацията е нейната младеж. От физическата крепкост, от духовните ламтежи и моралната издръжливост на младите зависи най-вече съдбата на народа. В наши дни постигат бляскави успехи във всички области на живота само ония народи, които имат възторжена младеж, с утвърден народ­ ностен дух и с героична готовност за големи подвизи в името на общо­ народните идеали. Да подготвяме младите за предана служба на цар и родина е основно задължение на нашето народно училище.107

Един автор описва (през 1935 г.) „вдъхновения“ за служба на новата държава учител така: Учител без идеология е обикновен надничар; у такъв учител е изгаснал жреческият плам, без който той е един обикновен гражданин, на който липсва вдъхновението на мага, вярата на пророка и възторгът на идеа­ листа. А учителят, просветеният учител, притежава качествата на пър­ вия, втория и третия, иначе той не е учител. Новата държава, която е една етична, културна и във висша степен националистична величина, представлява за чувствителната душа на учителя върховно благо, за което заслужава човек да работи и да се бори, понеже тя изразява един нравствен и социален порядък от по-висша категория.108

Средствата за постигане на посочените възпитателни цели за формира­ не на „новия човек“ включват преустройване на учебните планове и програ­ ми, което се извършва за основните, както и за средните реални училища

107 Сборник с отбрани окръж ни..., т. 1, с. 471 (Окръжно „Задължения на учителите в днешното време“). 108 Чакъров, Ст. Новобългарско образование..., 574-575. Вж. също Влайков, Марин. Възпитанието в н овата..., с. 25; Стоянов, Христо. В ъзпитанието..., 76-77. Според послед­ ния националният образователен идеал трябва да „огрее душата на българския учител“, и то по вътрешно убежение, своеобразно „национализиране на учителевата съвест“ . В този сми­ съл и обръщението към учителите на министъра на просветата Борис Йоцов от 1943 г.: Речта на министъра..., 531-532.

Гл а в а д в а н а й с е т а . О б р а з о в а н и е , г р а м о т н о с т , у ч и т е л и

401

през 1935 и 1936 г.109 В училището се връща вероучението и се въвеждат някои религиозни обреди (молитва за България), насърчава се посещението на църква от учители и ученици, предупреждават се учителите по точните науки да не говорят против религията, а онези от хуманитарните - да дей­ стват в съгласие с религията в опит за „християнизиране“ (в сътрудничест­ во с Българската православна църква).110 Интересно е да се отбележи, че това засилва позициите на привържениците на хуманитарното образование, приемано като особено подходящо за националното възпитание.111 Министерството издава и ред окръжни с указания, как да става обуче­ нието в народностен дух (т. е. в обич към родината и народа, чувство на отечествен дълг и жертвоготовност, изрично свързани с обединителния идеал) посредством отделните предмети: роден език, родна история, телес­ но възпитание, пеене и дори „естествена история“ (т. е. ботаника, зоология и геология на България, анатомия и физиология на човека).112 Няколко примера от обучението по разни предмети в подкрепа на казаното: Родната история разкрива в пълнота неизменните въжделения на наро­ да ни през вековете, ръководен всякога от съкровеното желание да се утвърди и обедини и свободен да живее и твори в своята свята земя. Върховната цел в неговите жертвени усилия е била да създаде своя силна и могъща държава. Борческите усилия и героичният дух, прояве­ ни в защита на език и вяра, на земя и чест, на дом и държава, са найвисшите добродетели на нашия народ. Тия основни прояви в народното историческо развитие трябва да се подчертават винаги пред учени­ ците обосновано и настойчиво.113 109 Славчев, Дончо. Държавническите задачи... Както изтъква авторът, в новата програ­ ма „като червена нишка“ е прокаран принципът за цялостно национално, държавно-гражданско възпитание (в дясната терминология „гражданско“ всъщност значи държавно). 110 Сборник с отбрани окръжни, т. 1: Окръжно „Религиозно възпитание на учениците“ от 1939 г., 520-521; Окръжно „Религиозно-нравствено обучение и възпитание“ от 1942 г., 335-338; Окръжно „М олитва за България“ от 1942 г., 517-518. Религиозно-нравственото въз­ питание се свързва пряко с народностното възпитание. 111 Димов, Д амян. Дух и служ ба..., 164-168; Казандж иев, Спиридон. Духът на нашето образование. - Училищен преглед, 32, 1933, № 10, Неофициален отдел, 1305-1324. (Препеча­ тано в: Казандж иев, Спиридон. Пред извора на живота. С., Хемус, 1943, 78-104.) 112 Сборник с отбрани окръжни, т. 1: Окръжно „Обучение по роден език“ от 1941 г., 2 6 1 264; Окръжно „Обучение по родна и обща история“ от 1941 г., 269-273; Окръжно „Използ­ ване на обучението по естествена история за изграждане на народностно съзнание“ , 298-302; Окръжно „Грижи за телесното възпитание“ от 1941 г.; Окръжно „Обучение по телесно възпи­ тание“ от 1941 г., 311-319; Окръжно „Задължителни общи песни в обучението по пеене“ от 1941 г.; „Упътвания и насоки за постигане на образователни и възпитателни задачи при обу­ чението по пеене и музика“ от 1942 г.; Окръжно „Задружно пеене в училищата“ от 1941 г., 327-335, 622-624. 113 Сборник с отбрани окръж ни..., т. 1, 273-274.

402

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.

ЧАСТ ТРЕТА. КУЛТУРА

„Телесното“ възпитание се натоварва с дисциплиниращи и дори свете­ т е дни функции: Така чрез телесното възпитание учащите се приучват към дисциплина, каляват се техните волеви и нравствени сили и се възпитават в нравст­ вен дух. По този начин телесното възпитание съгласува телесните и ду­ ховни сили на човека и спомага в най-голяма мярка за изграждане на най-здрав и най-чист български светоглед.114

От пеенето също се очаква голям националновъзпитателен ефект: Дружното пеене създава най-добри условия за духовно единение, сплотеност и готовност за осъществяване на общи дела. Желанието на младите да пеят в хор създава у тях самодисциплина и ги приучава към изпълнителност. От друга страна, песента може да извика бодро само­ чувствие, борчески и смел дух - качества, които трябва да притежава всеки българин.115

Дори обучението по биология трябва да доведе учениците до следните евгенични изводи в името на народната общност: Животът на отделния човек е функция от живота на народа като общ­ ност. Всеки гражданин е длъжен да съгласува живота си с интересите на общността и да работи за нейното преуспяване. Държавата е необ­ ходимост за духовния и материалния възход на народа. Семейството е най-сигурната градивна единица. Изучавайки евгениката, законите за наследствеността и расовата етика, учениците трябва да издигнат в култ семейството и да знаят, че всеки, който не е обременен с отрица­ телни качества, е длъжен да създаде семейство и да отгледа по-голямо потомство.116

Наред с окръжните на министерството, разни училищни идеолози и по­ литици излагат в трудове своите възгледи как образованието да служи найдобре на целите на народностното възпитание и кои предмети и материи са особено подходящи за целта.117 В редица статии се дават и по-специализи114 Пак там, с. 311. 115 Пак там, с. 328. 116 Пак там, с. 301. Идеите в това окръжно се подемат и разработват методически от Дончева-Дренска, Т. Обучението по естествена история в помощ на гражданското възпитание. - Училищен преглед, 35, 1936, № 5 -6 , 634-650. 117 Стоянов, Христо. Възпитанието в светлината..., 21 -3 5 ; Влайков, Марин. Възпита­ нието в новата..., 78-87; Манов, Васил. Училището и н овата..., част IV, 36-46. Тези теорети­ ци и политици на „новото образование“ са най-крайни и откровени идеолози и превъзпитате-

Гл а в а д в а н а й с е т а . О б р а зо ва н и е , грам о тн о ст, у ч и т ел и

403

рани указания, как да се възпитава национален дух чрез преподаването на „отечествените“ предмети: родна история,118 роден език и литература119 и география на България.120 Впрочем, възгледите на авторите варират от един умерен национализъм до краен национализъм и фашизъм (но се сре­ щат и опити да се върви „против течението“).121 Например едно методи­ ческо указание за национално възпитание посредством обучението по род­ на география казва следното:

ли в национаяистичен и авторитарен смисъл. По-рядко се срещат крайности сред авторите на статии по отделни учебни дисциплини, по правило учители и методисти. 118 О т работите за преподаването на история умерено националистични са (1937 г.) Л ам брев, Кирил. Цели на обучението по история и изучаването на общата и българската история в нашите средни училища. - Училищен преглед, 36, 1937, № 5 -6 , 565-581; Орманджиев, Иван. Мястото на отечествената история в гимназиалното обучение. - Училищен преглед, 37, 1938, № 5 -6 , 651-662; Отечествената история като средище на историческото обучение в гимназиите. - Философски преглед, 8, 1936, № 3, 262-267. Още по-умерени са някои работи от по-ранно време, като: Попов, Ив. Задачи на учителя по история. - Училищен преглед, 24, 1925, № 9-10, Неофициален отдел, 907-924; Каблешков, Ст. Исторически преглед по въпро­ са за възпитателното значение на историята. - Училищен преглед, 19, 1915, № 9 -1 0 , 387^109. И9 о т статиите за преподаването по български език и литература силно националистич­ ни са например: Савов, Хр. Учителят по български език и новото време. - Училищен преглед, 41, 1942, № 1, 10-16; Керемедчиев, Г. За езиково-литературното обучение в нашите средни училища. - Училищен преглед, 36, 1937, № 5 -6, 582-590; Брашованов, Ст. Народната ни пе­ сен като самоценен учебен материал. - Училищен преглед, 35, 1936, № 5 -6, 611-617. По-уме­ рени са: Николов, М. Национално възпитание чрез родния език и литература. - Училищен преглед, 35, 1936, № 2, 161-184; Григоров, М. Български език в средните ни училища. - Учи­ лищен преглед, 38, 1939, № 10, 1175-1185; Младенов, Ст. Съвременното езикознание и обу­ чението по роден език у нас. - Училищен преглед, 36, 1937, № 7, 821-845. '20 о т работите за преподаването по география силен национализъм има у: Христов, Св. Смисъл и цел на обучението по родна география в основното училище. - Училищен преглед, 41, 1942, № 7, 798-807. По-умерена е работата на Батаклиев, Ив. Географията като наука и учебен предмет с оглед към географията на България. - Училищен преглед, 36, 1937, № 3, 346-360. Националистичната доктрина за „естествените граници“ е застъпена в една работа от 1926 г. на Радев, Ж еко. Географска и етнографска България в нейните исторически граници. - Училищен преглед, 26, 1926, № 5-6, Неофициален отдел, 692-715. Съвсем друго патриотично разбиране за преподаването по география личи от някои по-ранни статии на Рачев, Косьо. Дидактични достойнства на школните карти и атласи. - Училищен преглед, 13, 1908, Неофициален отдел, 259-270; Синтез в обучението по отечественоведение. - Училищен преглед, 8, 1903, № 8-9, Неофициален отдел, 650-653; Родината е изходна точка на обучение­ т о по обществознание. - Училищен преглед, 9, 1904, Неофициален отдел, 516-523; Физико-географският елемент в Родината. - Училищен преглед, 18, 1914, № 9-1 0 , Неофициален отдел, 659-666; Новата география. - Училищен преглед, 22,1923, № 9, Неофициален отдел, 643-658; Иширков, А. Географски излети и научни пътувания. - Училищен преглед, 20, 1921, № 5, Неофициален отдел, 183-189; М онедж икова, А. Нагледност при обучението по отечествена география. - Училищен преглед, 28, 1929, № 9, Неофициален отдел, 1290-1303. 121 Например Герасков, М ихаил. Пътят на наш ето..., особ. 978-979. Дори през 1942. г. то­ зи автор звучи съвсем умерено: Мисли върху проблемата за народностно възпитание. - Учи­ лищен преглед, 41, 1942, № 9, 1081-1098.

404

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.

ЧАСТ ТРЕТА. КУЛТУРА

И ето, ние вече можем да подчертаем, че най-висшият смисъл за изуча­ ването на родната география е обстоятелството, че чрез това се засил­ ва естественото приобщение на индивида към родината му, което се из­ разява чрез вечно пламтяща любов към родната земя.122

Ето и методически указания за преподаването по родна история: При преподаването на българската история ние трябва да възкресим в душата на учениците нашето минало, особено светлите и тържествени събития в него, за да ги преживеят с възторга на съвременници на тия събития и да се почувстват горди, че са потомци на такива славни прадеди. При разказа на учителя, учениците мислено трябва да пътуват заедно с войските на нашите славни царе и войводи, да чуват плясъка на бойните знамена, да слушат възбуждащите мелодии на фанфари, тръби и рогове, да преживяват трепетното настроение в навечерието на боя и тържествения възторг от победата.123

Задачата на учителя по български език е видяна от един автор така: да възпитава младежта и да я подготви за служба на народната общност. Върховен момент на преподаването по български език е епохата на Въз­ раждането, понеже дава възможност на учителя да подчертае в лицето на Паисий, Славейков и Ботев „твърдостта и пламенността на нацията“. Великият българския дух представлява: ... свещената могила, където учителят по български език трябва да во­ ди своите ученици с чистото сърце на жрец за поуки и преклонение пред паметта на плеядата, която блести през вековете с брилянтите на духовете си. Пред тая могила той трябва да осмисли културната борба на младите, от които уголеменото Отечество очаква техните съкрови­ ща - умовете и сърцата им.

Учителят по български език трябва да бъде творец дори в „досадната и схоластична“ граматична материя и да прониква в нея „чрез духа на пла­ менния устрем на своите ученици, а не чрез системата на граматичните схеми“. Неговият стремеж не бива да бъде строеж на граматически категории с мисловна и отвлечена задълбоченост, а упражнение и отношение към

122Христов, Св. Смисъл и ц е л ..., с. 803. 123 Влайков, Марин. Възпитанието в н овата..., с. 83.

Гл а в а д в а н а й с е т а . О б р а з о в а н и е , гр а м о т н о с т , у ч и т е л и

405

една езикова енергия, която блика в душите на младите и търси благоприятна възможност да се излее навън.124

Все във връзка с новите възпитателни идеали (но и за да се противо­ стои на левите влияния) се засилва дисциплинарният характер на училище­ то. Ученикът, особено гимназистът, трябва да бъде „предпазен“ от комуни­ стически и анархистични идеи. Сред разните дисциплинарни мерки за поцялостно обхващане и надзор на учещите могат да се споменат: въвежда­ нето на „надзорни книжки“ за следене на поведението на учениците извън училището, възраждането на родителско-учителските комитети (създадени през 1926 г.), въвеждането на „оценка за ред, точност, изпълнителност, благовъзпитаност и народностни прояви“ (наред с традиционната оценка за добро поведение) и др.125 Идеологическовъзпитателният проект на авторитарната държава се стреми да обхване цялостния живот на младежа, също извън училището, в частност чрез включването му в масови (казионни или полуказионни) мла­ дежки организации. Според визията на един от идеолозите му: Възпитателният процес трябва преди всичко да обхване целия процес от разцвета на човешката личност, следователно от раждането до вли­ зането на младежа в нацията като неин пълноправен член. През целия този период на човешкото развитие, който обхваща най-малко първите двадесет години от човешкия живот, трябва да владее единство във възпитателните насоки.126

Реален опит за осъществяване на подобен проект за обхващане на мла­ дежта в единна организация (на мястото на множеството същ ествуващ и та­ кива - спортни, туристически, въздържателни и пр., някои от които под ле­ ви влияния) се прави с организацията „Бранник“.127 Тя е създадена след подготвителен период със закона за организиране на българската младеж от 25 януари 1941 г. по модела на „Балила“ в Италия и „Хитлерюгенд“ в Германия, като се упражнява натиск върху училищата за набиране на чле­ нове. Според законопредложителя, „Бранник“ има за задача да „укрепва и засилва чувството за чест, вярност, родолюбие и народностна гордост, 124 Савов, Христ о. Учителят по български..., цит. съответно на с. 15 и 11. 125 Вж. Сборник от избрани окръж ни..., т. 1,4 8 7 -4 9 3 , 499-509, 516-517; т. 2, 1161—1167. 126 Манов, Васил. Училището и н овата..., част IV, 88-89. 127 Включени в „Бранник“ са например Съюзът на българските гимнастически дружества „Ю нак“ (създаден през 1883 г.), младежки съюзи по разни спортове и туризъм, Младежкият червен кръст, въздържателното движение, последните две - след като са прочистени от кому­ нистическо влияние.

406

бъ лга рско то о бщ ество .

Т. 2.

ЧАСТ ТРЕТА. КУЛТУРА

единомислие и български светоглед, телесно развитие, предвоенна подго­ товка, самообразование и културно развитие“.128 В изграждането на тази организация обаче не се постига особен напредък. Авторитарно-националистичните идеи за тотално обхващане и идеологическо въздействие изобщо се въплъщават само частично през та­ зи епоха, а по-голямата част от тях остава във въображението на идеолози и политици. Те стават реалност - при съдържателно друга идеология - ед­ ва с установяването на комунистическия режим.

128 Вж. Балабанов, Н. Училището и „Бранник“. - Училищен преглед, 43, 1944, № 2 -4, 105-124, цит на е. 112; Свраков, К. Движението за организиране на учащата се младеж в пъл­ ните и непълните средни училища. - Училищен преглед, 21, 1922, № 5 -6 , Неофициален отдел, 354-366.

ГЛАВА ТРИНАЙСЕТА КУЛТУРНИ И Н С ТИ ТУ Ц И И И КУЛТУРНА П О Л И ТИ К А

Скоро след създаването на българската държава започва и учредяването на национални културни институции: университет, библиотеки, научна академия и академии по изкуствата, театър, опера, музеи и др. За националната държава те имат поне две функции: първо и главно, национална, доколкото спомагат за изграждане на обща национална („висока“) култура и чрез нея - за образование и възпитание на населението в национален дух; това се извършва от национално формирана интелигенция. Второ, престижна, доколкото показват на „света“ съществуването на още един „културен народ“, способен да твори висока култура. Споменатите функции на националните културни институции са фор­ мулирани ясно от Иван Шишманов (като висш чиновник и после министър на народното просвещение), който е главен практически строител на бъл­ гарските национални културни институции. Според неговата аргументация (която бе спомената, но тук ще бъде разгърната) отварянето на висше учебно заведение „служи навред за доказателство на по-високото културно състояние на един народ“, но още по-важно, то има трайно „национално и обществено-възпитателно значение“. Макар че главната грижа за възпи­ тание в национален дух принадлежи на училището, един национален уни­ верситет има за задача да формира „по-хомогенна“ интелигенция, възпита­ на на национална почва (в родния край и в тясна връзка с народа) и в на­ ционален дух, т.е. с националните идеали, вместо клонящи към космопо­ литизъм възпитаници на чужди университети; само такава университетска младеж ще е полезна за обществения и държавния строй. В същото време Иван Шишманов набляга специално на разликата между патриотизъм и ху­ манен национализъм, от една страна, национален егоизъм и шовинизъм от друга. Национализмът (позитивно понятие) формира народите в харак­ терни „народни типове“, които работят отделно и оригинално, но правят приноси за напредъка на човешката цивилизация. Самите национални идеали са основани на съзнание за „народните веществени и нравствени сили“ и на знание на миналото и познаване на „народния характер“, но без мними исторически права и без шовинистични „стръвни апетити“ и „бленоподобни мечти“.1Специалният доклад (от 1903 г.) на Иван Шишманов до

1 Шишманов, Иван. Нашето висш е..., особ. 237—238, 242—243, 245. И на друго място той заявява убеждението си в съчетаемостта между патриотизма и общочовешките идеали и че обичта към човечеството минава през обичта към една конкретна част от него, към своите близки и народ. Вж. Шишманов, Иван. Основите на училищ ната..., особ. 22-30.

408

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.

ЧАСТ ТРЕТА. КУЛТУРА

държавния шава заявява неговите убеждения и разгръща истинска програ­ ма за развитие на образованието и културата с техните институции, като обосновава необходимостта от силно държавно подпомагане - една „стра­ тегия за широко културно строителство“.2 Може да се каже, макар рядко да е така ясно формулирано в мотивите към разните законопроекти, че този умерен национализъм, широко споде­ лен от политическите дейци през партийните различия, стои в основата на изграждането на всички културни институции и културни начинания на но­ вата българска държава. Ще посоча по-главните (без висшето образова­ ние, разгледано отделно).3 Най-напред: мерки за регламентация и финансиране на културната сфера. За първи път в бюджета за 1888 г. са гласувани пари „за научни и книжовни предприятия“ и са съставени „временни правила за научни и книжовни предприятия“, а през 1889 г. излиза първият том на „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина“ (финансиран от Министерството на народното просвещение). През 1890 г. е приет закон за издирване на старини и за спомагане на научни и книжовни предприятия, с който държа­ вата се ангажира с организиране на исторически, археологически и етно­ графски проучвания на страната и за съхраняване на старини. Законът се отнася, първо, до издирването на старини (монети, паметници, статуи, гробници, оръжия и пр.) и документи (ръкописи, стари печатни книги), ка­ то забранява разкопаване и издирване на старини без предварително раз­ решение, както и изнасянето им без разрешение; правителството получава право да откупува старини за Държавния музей. Второ, предвижда се съ­ биране и описване на словесни материали (песни, предания, разкази, оби­ чаи, гатанки, поговорки и пр.). Трето, насърчение на българската нацио­ нална книжнина чрез помощи на автори за издаване на съчинения, откупу­ ване на книги и списания от авторите и пр., също конкурси за написване на учебници. Този закон, останал в сила десетилетия, залага перспектива за изследване и съхраняване на националното културно наследство под еги­ дата и меценатството на държавата (в лицето на Министерството на народ­ ното просвещение). Въз основа на него през следващите години се отделят средства за събиране и закупуване на старини и насърчаване на книжов­ ността, също суми за народните библиотеки и музеи в София и Пловдив. 2 Шишманов, Иван. Доклад по учебното дело от министъра на народното просвещение. Училищен преглед, 8, 1903, № 6 -7 , 113-125; Радева, М ария. Културната политика..., 136-143, цит. на е. 140. 3 По тези въпроси вж. Радева, Мария. Културната политика..., особ. 4 9 -5 5 , 91 -9 2 , 94-95, 100-101, 190-209, 248-250; М анафова, Райна. Култура и политика. България в навечерието на Балканската война. С., Наука и изкуство, 1987, особ. 86-92, 171-193.

Гл а в а три н ай сета. К ул турн и и н ституц и и и к у л ту рн а по литика

409

От този род е и стимулирането на превеждането и издаването на „све­ товна класика“ (при просветен министър Константин Величков). Бил под­ готвен списък от произведения, за превода на които се предвиждали ано­ нимни конкурси, и правилник, по който се раздавали награди за преводи на световните класици.4 Това спомага за утвърждаването на „канон“ за висо­ ка литература у нас, като с течение на времето се изгражда и канон от бъл­ гарски литературни творци.5 В края на XIX в. се налага и задължителна правописна норма. Тя моди­ фицира правописа, утвърден от Марин Дринов през 1870 г. в „Периодиче­ ско списание“ и после като пръв министър на просветата. След редица още спорове и компромиси, в крайна сметка при министъра на просвещението Тодор Иванчев (1899 г.) с държавен акт „Упътване за всеобщо право­ писание“ се въвежда общ единен правопис - т. нар. дриновско-иванчевски правопис. След опит за промяната му (към опростяване) от земеделския министър Стоян Омарчевски, той е върнат и остава в сила до 1945 г.6 По-нататък държавата учредява културни институции под свое ръко­ водство и осигурява тяхното (и на заетите в тях културни дейци) финанси­ ране. Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ в София започва като Софийска публична библиотека, а от 5 юни 1879 г. става държавно учреждение. Народната библиотека „Ив. Вазов“ в Пловдив е основана ка­ то Областна библиотека на Източна Румелия през 1879 г. и става Първа де­ позитна библиотека (със закон на Областното събрание от 1881 г.). Двете са учредени на базата на дарения от частни библиотеки и с държавни суб­ сидии. По инициатива на Константин Величков (като министър) се приема закон за депозита (31 януари 1897 г.) за задължително и безплатно депози­ ране на всички излезли в България печатни произведения, като Пловдив­ ската народна библиотека е определена за второ национално книгохрани­ лище. За народните библиотеки и народните музеи (Археологическия и Етнографския) за първи път са изработени отделни закони към основния просветен закон от 1909 г. Освен книгохранилища с ценни сбирки (средно­ вековни и възрожденски), народните библиотеки съхраняват лични фондо­ ве на видни обществени дейци и се развиват като изследователски центро­ ве, издаващи научни публикации, библиографии и пр. Тук намират условия за работа изтъкнати български културни дейци. 4 Гергова, Ани. Книжнината и българите X I X - началото на XX век. С., БАН , 1991, е. 175. 5 За днешни спорове около този канон вж. Българският канон? Кризата на литературно­ то ни наследство. Съст. Александър Кьосев. С., Александър Панов, 1998. 6 Вж. Българска книга. Енциклопедия. Съст. Ани Гергова. С .-М ., Пенсофт, 2004, особ. 357-358. Подробно за разните правописи и правописни реформи вж. Велев, Александър. Про­ светна и културна..., 94-132, 239-246.

410

бъ лга рско то о бщ ество .

Т. 2.

ЧАСТ ТРЕТА. КУЛТУРА

Народният музей в София води началото си от 1879 г. като отдел на Народната библиотека; през 1892 г. се отделя от нея. Предприемат се мер­ ки за събиране на археологически и етнографски паметници, а по-късно и за организиране на археологически разкопки. Нарастват, макар твърде неравномерно, средствата, които държавата отделя за поддържане на На­ родната библиотека и Народния музей. През 1905 г. Народният музей в София е открит тържествено; през 1906 г. етнографският му отдел става самостоятелен музей; през 1907 г. към музея е обособена картинна гале­ рия. Музеят започва археологически проучвания и разкопки (под ръковод­ ството на Фьодор Успенски, Карел Шкорпил и др.), събиране на книжовни и художествени паметници (участват Любомир Милетич, Беню Цонев, Ва­ сил Златарски), реставрация на архитектурни паметници (Асеновата църк­ ва до Станимака, дн. Асеновград, „Св. София“ в София, несебърските църкви), събиране и на архивни материали от Възраждането (под ръковод­ ството на Димитър Страшимиров); обособява се и се попълва етнограф­ ската сбирка (с директор Димитър Маринов) и пр. Археологическата дейност (към Народния музей) се извършва от Бъл­ гарското археологическо дружество в София (основано през 1901 г.) и от основаното през същата година във Варна (от Карел Шкорпил) друго ар­ хеологическо дружество; между двете в довоенния период възниква съпер­ ничество за оглавяване на археологическото дело в България. През 1921 г. (закон от 16 юли) Софийското археологическо дружество прераства в Ар­ хеологически институт - с права, аналогични на дадените на БАН, народ­ ните библиотеки и народните музеи, т. е. става самостойно научно държавно учреждение с права на юридическо лице, субсидирано от държавни и частни средства.7 Сред културно-научните национални институции е Българското книжовно дружество (БКД), учредено в Браила през 1869 г. и преместило се в София през 1878 г.8 С устава си от 1884 г. то се доближава по идея до академия на науките с три клона - историко-филологически, природно-медицински и държавно-научен, а членовете му се делят на редовни и допис­ ни (кореспонденти). По-нататък БКД изпада в продължителна вътрешна криза при своеволното ръководство на Васил Стоянов и прекъсва органи­ зационен живот за 14 години. През май 1898 г. се провежда общо събра­ ние, което избира в ръководството министър Иван Евст. Гешов и други видни общественици и политически личности, съдействали за стабилизи­ рането на дружеството. То получавало малка парична субсидия за издател7 Манафова, Райна. Култура и политика..., 114—115. 8 Пак там, 8 6 - 88, 102- 103. По-подробно: История на Българската академия на науките, 1869-1969. С., БАН, 1971, особ. 28-94.

Гл а в а т р и н а й с е т а . К у л т у р н и и н с т и т у ц и и и к у л т у р н а п о л и т и к а

411

ската си дейност от бюджета по перото за книжовни и научни предприятия (а Гешов направил частно парично дарение). БКД издавало „Периодическо списание“ (1870-1876, 1882-1910), „Сборник за народни умотворения, на­ ука и книжнина“ (от 1889 г.) и др. Със закон от 1 февруари 1911 г. БКД става Българска академия на науките (БАН) като самостоятелно и незави­ симо научно учреждение със статут на юридическо лице и седалище в Со­ фия, материално подпомагано от държавата. Както във френската и други академии, по устав БАН има ограничен брой действителни членове (45) и дописни членове (60); те се свикват веднъж годишно на едно общо и едно тържествено събрание. През 1925 г. било започнато строителството на сградата на БАН, а през 1928 г. академията се настанила в новото здание. Българският театър след Освобождението започва с пловдивската тру­ па на К. Сапунов (сподвижник на Добри Войников), основана през 1883 г. След пет години ядрото на трупата се установява в София под името „Ос­ нова“. През 1892 г. се създава театралната трупа „Сълза и смях“, смятана за жалон в българското театрално изкуство и послужила за основа на Народния театър. По време на Стамболовото управление започва отпуска­ нето на субсидии за тази драматическа трупа, най-напред в бюджета за 1889 г. Макар по тези малки субсидии и ползата от театъра изобщо да ста­ вали продължителни прения в Народното събрание, следното изказване (от 1893 г.) на самия Стамболов изразява ясно разбиране за националното възпитателно значение на театъра: С помощта на театъра държавата преследва определена цел, изхождай­ ки от значенето на театъра. Като се вземе предвид, че театърът се пра­ ви за възпитанието и развитието на българите, на тия, които излизат от училището - понеже, като има един театър не само в столицата, но и във всички по-големи градове на България, ще се принесе голяма пол­ за на страната и народа.9

През 1904 г. драматичната трупа се преименува в Български народен театър и се поставя под пряко ръководство на министерството (при минис­ тър Иван Шишманов). По проекг на виенските архитекти Хелмер и Фелнер се строи нова театрална сграда, открита на 3 януари 1907 г. с фамозния ин­ цидент с освиркването на Фердинанд от студенти, довел до „университетс­ ката криза“ и по ирония на съдбата - до оставката на Иван Шишманов. Първи директор на Народния театър става Пенчо Славейков, който се бо­ рел решително против всякаква външна административна намеса в театъра (също и на министерството) и затова се задържал на поста само една 9 Цит. по Радева, Мария. Културната политика..., с. 53.

412

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.

ЧАСТ ТРЕТА. КУЛТУРА

година. На 16 февруари 1909 г. бил приет закон за Народния театър, според който той става държавно учреждение под върховния надзор на Министер­ ството на народното просвещение и под непосредственото ръководство на театрален директор, като се осигурява пълно държавно финансиране (както желаел и Пенчо Славейков) под формата на ежегодна субсидия в бюджета. Българската опера се развива по-трудно и по-късно, поради неразбира­ не и липса на интерес и подкрепа от държавата. През 1908 г. се формира­ ла „Оперна дружба“ в София. Водеща роля в нейния национален реперто­ ар заемали оперите на Г. Атанасов-Маестро; имало и руски, и западноев­ ропейски репертоар и гостувания на чужди изпълнители. През първия пе­ риод от съществуването си операта срещала големи морални и материал­ ни трудности, неосигурени заплати, беден инвентар и пр. Едва през юли 1921 г. бил гласуван закон, който осигурил на българската „Оперна друж­ ба“ средства от държавния бюджет; от април 1922 г. тя станала държавен институт под името Народна опера, а оперните дейци придобили право на заплата и пенсия. Това осигурило нужната сигурност за развитието на опе­ рата и дало възможност за сформиране на професионален щатен хор. Опи­ тите от 30-те години на XX в. за организиране на постоянни оперни трупи в провинцията, въпреки отделните любителски прояви, били неуспешни по същите материални причини. През 1896 г. се открива със закон Държавно рисувално училище. Пока­ зателна е аргументацията на Константин Величков (като министър на про­ свещението) с ролята на изкуствата за културата (и дори за индустрията) на народите, с желанието за влизане „в редовете на културните народи“ и като „най-правилен път за създаване на истински национални художници, което никога не ще стане чрез стипендии в Европа“.10През 1904 г. в София се открива първото българско музикално училище, което е частно, но се подпомага и от държавата. След войните Рисувалното и Музикалното учи­ лище прерастват в академии. Министерството на просвещението отпускало и стипендии за специ­ ализация на млади учени, командировало учени в страната и в чужбина за конгреси или проучвания, подпомагало писатели, финансирало издания, полагало грижи за читалищата и пр. Във всичко това ясно личи инициати­ вата и лидерството на Иван Шишманов и приемствеността в политиката на Народната и на Народнолибералната партия. Това съвпада и с времето на стопански подем през първото десетилетие на XX в. През периода до войните културната политика на българската държава се изразява в учредяване и поддръжка на държавни културни институции, 10 Пак там, 91-92.

Гл а в а т р и н а й с е т а . К у л т у р н и и н с т и т у ц и и и к у л т у р н а п о л и т и к а

413

респективно на работещите в тях културни дейци. Друг въпрос е доколко те били автономни; политическата партизанщина в държавното управле­ ние се проявявала и тук, финансово и кадрово. Но съответно на либерал­ ния дух на епохата и като се изключат някои инциденти (като „универси­ тетската криза“), нямало опити за постоянна политическа, още по-малко за идеологическа намеса в културния живот и за неговото направляване. Един умерен национализъм се подразбирал и бил широко споделен. Друга е об­ становката след войните, със силното идеологическо противопоставяне и прехода към авторитаризъм. Успоредно със засиления стопански и соци­ ален интервенционизъм, тогава се правят опити за държавна намеса и в културата (негативно - чрез надзор и цензура, позитивно - чрез поощрява­ не) и за идеологическо влияние върху обществото (чрез пропаганда), осо­ бено от авторитарния режим след 19 май 1934 г. и най-вече по време на Втората световна война. Прецедент са някои мерки на земеделското пра­ вителство в културната област, в частност законът за детската литература (от 29 ноември 1920 г.), законът за поощрение на родните литература и из­ куство и законът за учредяване на достъпни народни библиотеки (29 ноем­ ври 1920 г.). Законът за детската литература забранява издаването на книги и пери­ одични издания за деца и юноши с неморално съдържание или явна и гру­ ба партийна тенденция. На практика Министерството на просвещението установявало предварителна цензура, понеже издателят трябвало да посо­ чи приблизителното съдържание на изданието, за да получи (или не) раз­ решение за отпечатване. Законът засягал особено комунистическите вест­ ници, списания и библиотеки за деца и юноши. Законът за поощряване на родната литература и изкуство пък възлага на Министерството на народното просвещение върховната грижа за разви­ тието на литературата, изкуството, театъра и киното. Чрез своите подве­ домствени органи (училищните власти) министерството контролира всички оригинални и преводни произведения, картини, репродукции, частни теат­ рални представления и кинопрожекции, следейки за аморално и противообществено съдържание; ако такова се констатира, те подлежат съответно на спиране и изземване, а издателите и разпространителите се глобяват. Грижата за културата се изразява и в конкурси, награди, командировки, от­ купуване на художествени произведения от български автори и пр. Земе­ делското правителство организирало и честване на юбилеи на заслужили дейци на културата. Подобно пряко държавно насърчение обаче неизбеж­ но оставяло впечатление за фаворизиране на определени дейци. Земеделците създали и закона за учредяване на достъпни народни биб­ лиотеки, предоставящ контрола на библиотеките на Министерството на на-

414

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.

ЧАСТ ТРЕТА. КУЛТУРА

родното просвещение - библиотечен комитет към него имал право да конт­ ролира списъка на книгите, поръчвани от отделните библиотеки в страната. По-безспорен бил приетият през юли 1921 г. закон за авторското право." Авторитарното разбиране за направляване на културата се корени в идейната криза от 20-те и 30-те години на XX в. и по-специално в тогавашната критика на културата, изхождаща от консервативно-елитарни кръгове (по-умерени и общи в критиката си) и от десни направления и организации (по-остри и по-конкретни).12 Това са в частност: диагнозите за „духовна криза“, настроения против копирането на „чуждото“ и срещу външните идейни влияния (марксически и болшевишки, пацифистки, космополитни), критиката на интелигенцията като техен носител, негативни оценки за кул­ турното развитие след Освобождението, идеи за самобитна българска народностна култура и др. Първи опит за насочване на културата правят деветнайсетомайците, ка­ то създават Дирекцията на обществената обнова - амбициозна пропагандно-идеологическа институция. По идея тя трябвало да обнови и възроди духовния живот и да го насочва към служба на нацията и държавата, да сплоти гражданството около новите идеи, като създаде идейно единство на общонародна основа, да насочва общественото развитие по нов път, да посредничи с външния свят, да издига престижа на нацията и пр. По ред причини, като неубедителността на казионния авторитаризъм, особено в идейната сфера, недобър персонал и организация, малко време и пр., тя не успява да изпълни предназначението си и е закрита през 1935 г. В споме­ ните си Димитър Пешев (правосъден министър в едно от следващите без­ партийни правителства) пише: Резултатите от дейността на тази дирекция не бяха насърчителни. Нито изборът на назначения директор беше сполучлив [...], нито ораторите, които говореха на политическите събрания, можеха да надхвърлят и се издигнат над обикновения служебен тон и всичко се изроди в неубеди­ телно казионно изпълнение на служебни задължения, без ентусиазъм и убедителност.13

Показателна тук е и историята на радиото, чието значение било осъз­ нато веднага от авторитарните режими. Като техническо средство за кому­ 11 Велев, Александър. Просветна и културна политика..., 134-189. 12 Поппетров, Н иколай. Опити за дирижиране на културата в България (1934-1944). Във: Модерна България. Съет. Искра Баева. С., Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 1999, 1 8 2 -2 0 2 . 13 Пешев, Димитър. Спомени. С., Гутенберг, 2004, с. 74.

Гл а в а т ри н а й с е т а . К у л т у рн и и н с т и т у ц и и и к у л ту рн а п о л и т и к а

415

никация, радиото е разгледано на съответното място, а тук ще се спрем само на пропагандния аспект. Още първият български закон за радиото (от 6 април 1927 г.) обявява радиото, все още несъществуващо у нас, за моно­ пол на държавата, но допуска концесии за радиоразпръсквателни станции. След 19 май 1934 г. държавата в лицето на идеологическия орган „Обще­ ствена обнова“ проявила силен интерес към радиото и го одържавила, из­ мествайки действащите дотогава радиолюбители (сдружението „Родно радио“ от 1930 г.). От средата на 30-те години радиото става все по-важно средство за ин­ формация, а и за пропаганда, въпреки сравнително малкия брой радиоабо­ нати.14Държавата уредила своя програмна служба през 1935 г. Главно мяс­ то в нея заемали музикалните предавания (2/3 от програмата). Голямо мяс­ то заемали и сказките с просветно и нравствено съдържание - научни, исторически, религиозни и пр. С тях се провеждала възпитателна полити­ ка в национален и „граждански“ дух, например с цикъла от около 500 бе­ седи за заслужили дейци, озаглавен „От хан Исперих.. По думите на то­ гавашния стопански уредник на радиото: Те даваха историческо знание и възпитаваха с примери. Идеята за на­ ционален дълг бе в центъра на пропагандните внушения [...] Целите, които нацията си е поставяла през вековете, борческият дух на лица и на цял народ в дни на изпитания и успехи бяха изпълвани с определе­ на пропагандна и възпитателна идея.15

Все в патриотичен дух, преливащ в национализъм, имало насочени към отделни слушателски групи радиопредавания - репортажните рубрики „Часове за селото“, „Из нашата земя“, предавания за „новоосвободените земи“, „часове“ на детето, на семейството, на жената - „майка, съпруга, гражданка“ (с теми като майчинство, възпитание, „хранознание“, готвар­ ство, спорт, цветарство и др.). Ориентирани към младежта и армията пре­ давания внушавали съвсем пряко дух на вярност към монарха и отечество­ то. В предаването „Държавни и обществени мероприятия“ се разяснявали действията на държавата; имало информационни предавания, съставени по бюлетините на БТА и от почерпана от вестниците информация. Други руб­ рики били радиотеатър и радиореклама. Програмите се одобрявали от Върховен радиопрограмен съвет с участие на представители на властта. 14 Вълев, М. Радио и радиослушатели..., е. 257; Димитров, Веселин. История на радиото в България (края на XIX в. - 1944). Т. 2. С., Витраж, 1994, 101-106; Статистически годишник на Царство България, 1940, е. 491. 15 Везенков, Есто. Духът на радиопрограмите. —Във: 60 години български пощи, телег­ рафи и телефони, 1879-1939. С., 1939, 242-256, цит. на е. 248.

416

бъ лга рско то о бщ ество .

Т. 2.

ЧАСТ ТРЕТА. КУЛТУРА

Както изтъква цитираният автор, радиото „прави политика“ от национално гледище дори когато свири грамофонни плочи.16 През втората половина на 30-те години в публичното пространство оживено циркулирали новите националистични и десни идеи за „духовния живот“ и културата. В сравнително умерен дух такива са темите за „връ­ щане“ на интелигенцията към народа, за самобитна култура и духовно творчество в национален („народностен“) дух, за „ново възраждане“, т. е. възобновяване на доосвобожденските идеали и нравствени добродетели като основа на възпитанието в „новата държава“ и пр.17 При това минало­ то се идеализира и митологизира, при характерно акцентиране върху роля­ та на личността и особено на водача (владетел, будител, религиозен деец). Внушава се необходимостта от ново духовно сплотяване на нацията около нейните водачи в името на националните идеали. Отхвърлят се като вред­ ни чуждите влияния и космополитизмът, а в по-авторитарни версии - де­ мокрацията и либерализмът, но понякога и фашизмът и националсоциализ­ мът (също чужди заемки).18 За отбелязване са формирането на специфи­ чен, приповдигнат и есеистичен литературен стил, употребата на метафо­ ри и образност. Все пак до Втората световна война съществувал относите­ лен идеен плурализъм, въпреки преобладаването на десния дискурс, и до­ ри имало възможност за прокарване на леви разбирания. Втората световна война създава условия за държавно дирижиране на културата.19 Решителна стъпка по този път представлява наредбата за националната пропаганда от 5 април 1941 г., с която се създава Дирекция на националната пропаганда. Последната получила контрол над кинопрожек­ циите и радиоразпръскването; за всяка „показна проява“ (спортна среща, панаир, изложба, културна размяна и пр.) се изисквало нейното съгласие. Тя била същинска авторитарна контролно-ръководна институция, която (заедно със създадената тогава фондация „Българско дело“) поощрявала официозни културни инициативи и ограничавала и забранявала такива, които били в разрез със задавания тон; наистина, на практика държавата 16 Пак там, е. 253. 17 Трибуна за тези идеи са списанията „Просвета“ - орган на Просветния съюз, „Учили­ щен преглед“ - орган на Министерство на просвещението, „Завети“, „Отец Паисий“ - орган на съюза „Отец Паисий“, „Родина“ и др. Десните идеи и техните автори са разгледани по-подробно в тавата за интелигенцията. Вж. специално за митологизирането на Възраждането: Даскалов, Румен. Как се мисли Българското възраждане. С., ЛИК, 2002, 324-334. 18 Например: Йовев, Стефан. Национална култура. С., 1938, особ. 55-56. Като отхвърля разните влияния, също френското и италианското, авторът възразява и против тесногръдия патриотизъм и безкритичното отношение към родното; във всеки случай елитът трябва да бъ­ де космополитен. 19 Поппетров, Н иколай. Опити за дирижиране...

Гл а в а т р и н а й с е т а . К у л т у р н и и н с т и т у ц и и и к у л т у р н а п о л и т и к а

417

не проявявала особена твърдост. В същия смисъл е и законът за детската и младежката книжнина от 2 януари 1942 г., който установил контрол над част от литературата и обвързвал издателската дейност с разрешение на Министерството на народното просвещение. По-далече отишъл законът за печата от 30 декември 1943 г. За първостепенна роля в насочването и контрола на културната сфера претендирало и Министерството на народното просвещение начело е ми­ нистъра Борис Йоцов, чиито амбиции явно стояли по посока на правомо­ щията на Гьобелсовото министерство на пропагандата. Министерството дори внесло в Народното събрание (през 1943 г.) законопроект за Камара на народната култура - реплика на Гьобелсовия закон за Райхскултуркама­ рата. Целта на министъра явно била да централизира контрола над култу­ рата под върховенството на министерството и да отнеме монопола от Ди­ рекцията на националната пропаганда. Камарата била замислена като държавна институция, провеждаща „културната политика“ на държавата; една от функциите й е „превъзпитание на масите така, че да ги привърже здра­ во към българската народна общност и българската държава“. Макар че законът за Камарата на културата бил приет (10 април 1943 г.), на практи­ ка тя не м ота да осъществи дейност поради бързия развой на събитията. През 1943-1944 г. авторитарните тенденции в културата се засилват и зазвучават явно фашистки нотки: за „здраво“ изкуство, култ към монарха и водача, за българина като воин, както и разни исторически митове. В ин­ струменталното авторитарно схващане културата се свежда до духовно въздействие върху нацията (и особено върху младежта и селското населе­ ние) за утвърждаване на определени образци на поведение; тя е пропаган­ да. Това се възлага като задача на интелигенцията, която е призвана за во­ дач в новия опит за осъществяване на националния идеал. Все пак тогавашната културна политика не стига до расизъм (култ към чистата раса), до безпощадна борба против модерното изкуство (като „изродено“), до ирационални разбирания за историята и пр., а дейците на културата не са репресирани независимо от цензурата (на Дирекцията на националната пропаганда). Същевременно опитите за направляване на културата от ав­ торитарния режим и военновременната държава, доколкото били носени или приети от част от културните дейци, показват изкушенията пред бъл­ гарската интелигенция за заемане на едно идеологически по-важно и мате­ риално осигурено място в държавата, каквото й предлагал режимът. Реали­ зацията на това обаче се извършва през следващата епоха.

ГЛАВА ЧЕТИРИНАЙСЕТА ИНТЕЛИГЕНЦИЯ

След разглеждане на образованието и културните институции и политика е естествено да се спрем на „интелигенцията“ - този своебразен социален слой (или социална класа), отдиференциран по образователен признак, и уп­ ражняването на интелектуални професии. Тук ще спестим терминологични­ те обяснения и изясняването на разните подходи към този социален слой.1 Достатъчно е да се каже, че възникналата исторически през XIX в. интели­ генция на Източна Европа, освен с наличието на образование и по изисква­ ща (повече и системна) умствена работа професия, се характеризира и с поширока обществена дейност, водена от социално или национално чувство (стигащо до мисия). Особеност представлява и силната саморефлексия на този занимаващ се с интелектуална дейност слой, примесващ охотно социалната действителност с идеологии, утопии и стремеж за промяна. В България интелигенция възниква през периода на националното въз­ раждане. Тогава се появява слой от образовани хора - учители, духовни­ ци, писатели, журналисти и пр., който поема мисията за образоване и на­ ционално изграждане на българския народ2. Интелигенцията изпъква соци­ ално и културно на фона на неграмотното мнозинство, но изпъква и общес­ твено-политически, доколкото, при липсата на собствена държава и профе­ сионални политици, тя поела изявена обществено-политическа роля. Интелигенцията запазва водеща обществено-политическа функция и след Освобождението по ред причини. Твърде уникално за България явле­ ние (за разлика от Гърция, Румъния и дори от Сърбия) е отсъствието на традиционна господстваща класа, която да излъчи управляващи елити в държавата. Това се дължи не само на унищожаването на старата феодална аристокрация, превърнало българите в „селско общество“ (така става и с други балкански общества, особено със сръбското), а предимно на: дис­ кредитирането на по-богатите и издигнати хора (чорбаджиите) в хода на освободителните борби (обратно на утвърждаването на тяхната роля при 1 Вж. Даскалов, Румен. Трансформации на българската интелигенция. - Във: Румен Д а с­ калов. Между Изтока и Запада. Български културни дилеми. С., ЛИК, 1998, 226-288, особ. 226-231. По-нататък използвам някои от развитите там идеи. 2 Вж. почиващата върху мащабно количествено изследване книга на Генчев, Николай. Българска възрожденска интелигенция. С., Университетско издателство „Св. Климент Охрид­ ски“, 1991. Също енциклопедичното издание Българската възрожденска интелигенция. Съст. Николай Генчев, Красимира Даскалова. С., Д-р Петър Берон, 1988. Тук се съдържат справки за около 9000 души „интелигенти“, предимно от XIX в., главно учители и свещеници.

Гл а в а ч е т и р и н а й с е т а . И н т е л и г е н ц и я

419

борбите в Гърция и Сърбия); разоряването на много от тях в Руско-турска­ та война, както и съзнателното им политическо неглижиране от страна на руското управление, предпочело да се опре на „революционната партия“ от интелигенти и занаятчии.3 Проницателният наблюдател на българската действителност от първи­ те години на свободния живот (и активен участник в него) Константин Иречек говори за интелигенцията като за „господстваща класа“ (или „об­ разована политическа класа“), ръководител на целия обществен живот в новосъздадената държава сред морето от необразовани и политически рав­ нодушни селяни и при безсилието на старите чорбаджии.4 Обществено-политическата литература от първите няколко десетилетия борави широко с понятието „интелигентни класи“ („интелигентни сили“, „интелигентни хо­ ра“) и създава впечатление, че обществото като цяло се състои от две „кла­ си“ - от образовани и от неграмотни селяни. Образованата класа предпри­ ема държавно строителство, приема конституция и закони като рамки на обществения живот по западни образци на конституционализъм и либера­ лизъм. Тя се заема с политиката и поема държавното управление. Няма и дълго време не се появяват икономически силни класи, които да упражня­ ват меродавно влияние в обществото и в политическия живот. Изграждащата се държавна администрация, съдилищата, културните институции и пр. спешно се нуждаели от образовани хора. Това създава твърде уникална ситуация, която привличала отвсякъде хора с някакво образование. Както свидетелства отново Иречек, към Княжеството се ус­ тремили българи от Румелия, Македония, Одринско, Цариград, Бесарабия, Румъния, Русия и пр.; те били получили образование в разни страни и се намирали под влияние на най-различни школи; занимавали се с всевъзмож­ ни неща, но били най-вече учители и търговци, също известен брой лека­ ри и инженери, обаче почти отсъствали юристи (професия без приложение в Турция).5 Както изтъква един автор, отначало не хората търсели служба, а „службата търсела хората“.6 По-раншната мобилна и свободно предлага­ ща услугите си учителска интелигенция постъпвала масово на държавна 3 Иречек, Константин. Княжество България. Част 1. Българската държава. Пловдив, Хр. Г. Данов, 1899, с. 344, 353. Авторът сравнява положението в България с другите балкански държави, където традиционните авторитети запазили по-голямо влияние специално князете в Сърбия и коджабашите в Гърция; българските поборници за свободата или опълченци също не се домогнали до по-голямо политическо влияние, поради сравнително кратката продължи­ телност на войните, за разлика от гръцките паликари с техните капитани през Освободител­ ната война. 4 Иречек, Константин. Княжество България..., с. 342, 345. 5 Пак там, 345-349. 6 Маджаров, М ихаил. Източна Румелия. Исторически преглед. С., 1925, с. 360.

420

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.

ЧАСТ ТРЕТА. КУЛТУРА

служба (оголвайки задълго училищата от квалифицирани кадри). Но от стремежа към служба страдали и търговията и индустрията: „Търговецът предпочита да бъде чиновник при някое ковчежничество или митница, за­ наятчията - разсилен или митнически стражар.“7 По спомените на Добри Ганчев: Думата интелигентен трябва да разбираме в онзи обем и съдържание. Всеки с първоначапно образование минава за интелигентен. Даже и без такова. Грамотността само е достатъчен атестат за интелигентност. От такваз интелигенция се комплектува българското чиновничество.8

Силен стимул за търсенето на служби били заплатите на държавните чиновници, които в началото, под влияние на руското разбиране за адми­ нистрация, били високи и заплащани в пари със златно покритие. Впослед­ ствие те били силно редуцирани, още в края на XIX в., и особено от пос­ ледвалата Първата световна война инфлация. Но предвид отсъствието на други възможности, броят на търсещите държавни служби никога не намалявал. При ограничеността на възможности за приложение на профе­ сионален труд в частния сектор и в „свободните професии“, хората с ква­ лификация до късно - чак до края на периода - продължавали да разчитат предимно на държавна служба. Следните думи на Кирил Попов изразяват добре положението: Поради особените условия, при които се роди България като полити­ ческа единица и живее впоследствие до днес, цялата българска интели­ генция, без изключение, бе събрана в държавните канцеларии, отдето излезе всичко онова, което съставлява творчество при съграждането на нова България. И философската мисъл, и художествената проява, и чистата наука, и приложната техника, и цялата литература в най-разнообразното й подразделение - всичко това в България е родено върху зелената маса в чиновническата канцелария. [...] Вън от чиновниците България нямаше друга творческа интелигенция. Свободното поприще отвън не можеше да издържа деятели и труженици на перото. [...] Наистина, през последните 15 години свободният пазар започна да представлява вече условия за извънканцеларското свободно духовно творчество; обаче тоя пазар, колкото и да се разширява постепенно, все си остава без особено значение и все пак държавната трапеза е

7 За масовото постъпване на интелигенцията на държавна служба вж. Иречек, Констан­ тин. Княжество България..., с. 292, 345, цит. на с. 345; Алексиев, Н икола. Нашата училищна..., 34-35; Ю руков, Д. Спомени от политическия живот на България. С., 1932, е. 55. 8 Ганчев, Д обри. Спомени, 1864-1887. С., БАН, 1939, с. 99.

Гл а в а ч е т и ри н а й с е т а . И н те л и ге н ц и я

421

едничката, която храни и днес, и дълго още ще храни у нас творческа­ та българска интелигенция.9

Собствено политическият живот скоро се професионализирал и станал занятие на политици, следвани от свои „партизани“, които при победа очаквали да бъдат назначени на служба, без оглед на образователния ценз. Част от интелигенцията останала на политическото поприще, давайки во­ дачи и щабове, отчасти клиентела на разните партии, също журналисти (типична дейност в опозиция). Участващата в политиката интелигенция се отдала на партизанство, службогонство, кариеризъм и други типични за грубите политически нрави на епохата явления. Оттук критиката срещу нея - за безидейност и безпринципност, бюрократизиране, антисоциалност, егоизъм и стремеж към материални облаги, озлобление и пр., наис­ тина, предпоставяща твърде високи етични стандарти.10 В политическо партизанство били въвлечени и голяма част от чиновниците, на които лип­ свала стабилност в службата и промяната на правителствата водела до ма­ сови уволнения и нови назначения. Все пак това е само едно поле на дейност, ангажиращо известен брой хора. Съществувала възможност и за по-широко разбирана обществена дей­ ност, както и за заемане на позиция на принципна идейна и политическа опозиция. И наистина, отделни обществени дейци се насочват към общест­ венополезна дейност „сред народа“: разпространяване на просвета, здрав­ ни знания, агрономическа помощ, пропагандиране на кооперативно дело и пр. Този път следват някои народнически настроени идеалисти от края на XIX в., особено в ролята на учители; тук е и зародишът на земеделското движение, започнало именно от учители и агрономи.11 Други се радикали­ 9 Попов, Кирил. Щатните таблици на държавните служители. - Списание на Българското икономическо дружество, 25, 1926-1927, № 8, 365-374, цит. на с. 365. 10 Вж. Влайков, Тодор. Върху личния режим у нас. Общи бележки. - Демократически преглед, 8, 1910, № 10, 1174-1187, особ. 1182-1184; Кръстев, Кръстю. Българската интели­ генция. - Мисъл, 8, 1898, № 1, 3-13 (също в: Кръстев, Кръстю. Бтюди, критики, рецензии, С., 1978, 708-721). Особено остра и пристрастна е критиката на Кепов, Иван. Нашата дейст­ вителност. Пловдив, 1927, 101-148, 165-175. Напливът за държавни служби чрез връзки и протекции, както и натискът на политически партизани върху министрите за раздаване на служби са сатиризирани от Иван Вазов в комедията „Службогонци“ и от Ст. Л. Костов в „Големанов“ (1927 г.). 11 Високите народнически идеали за интелигенцията са намерили израз в работите на: Габровски, Н икола. Нравствената задача на интелигенцията. С., 1889, особ. 21 -2 4 , 42-43; Д еборов, Петър. Интелигенцията в България. - Българска сбирка 2, 1895, № 9, 877-894; Влай­ ков, Тодор. Няколко мисли за народния учител като учител и на обществото. Пловдив, 1891; Нашата интелигенция. - Демократически преглед, 18, 1926, № 5, 2 89-309, особ. 292-294, 305-309; Човекът от интелигенцията. - Просвета, 4, 1938, № 2, 140-143. Според Петър Джидров интелигенцията трябва да е носител на идеализъм в политиката - вж. Дж идров, Петър.

422

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. T. 2.

ЧАСТ ТРЕТА. КУЛТУРА

зирали и станали носители на социалистически, анархистични и други „ни­ хилистични“ идеи. Социалистическата вяра била особено голямо изкуше­ ние за българската интелигенция, която преминала твърде масово към нея (отначало особено учителите) и се въвлякла в нейните партийни деления и по-нататъшни развития.12 Левите нагласи били в хармония и с предимно дребнобуржоазния и пролетароиден статус на преобладаващата част от българската интелигенция. Деленията на интелигенцията по политически и идеологически признак се третират осъдително от някои съвременни автори като нарушаване на нейното единство, впрочем, на едно носталгично преувеличено единство на възрожденска интелигенция зад националната идея. По-трезво други ав­ тори (например Тодор Влайков) виждат деленията и дори противоборствата сред българската интелигенция като естествено развитие с усложняване на социално-икономическите и политическите условия след Освобожде­ нието - оформянето на икономически и професионални интереси, разпрос­ транението на нови политически възгледи и идеи.13 Своеобразна социоло­ гическа интерпретация на интелигенцията предлага „широкият“ социалист Янко Сакъзов. Според него интелигенцията подема социалните задачи на възходящите социални класи. С възкачването на дадена класа на власт, подкрепилите я професионални групи на интелигенцията също задоволя­ ват своите собствени интереси, заемайки постове в държавата. По този на­ чин свещениците, офицерите, юристите и дори гимназиалните учители ед­ ни след други изиграли своята обществена роля и след като заели служби, се наредили сред „консерваторите“. Със социалния възход на пролетариа­ Идеализмът в политиката. - Архив за стопанска и социална политика, 5, 1929, № 4, 295-301. „Народническият“ период е представен като предистория на социализма в анонимната статия: Интелигенцията в нашата партия. - Във: Социалната демокрация и интелигенцията. C., 1905, 3-20, особ. 3 -6 . За началото на земеделството от народнически и социалистически възгледи и дейци (учители, агрономи) вж. Bell, John. Peasants in Power. Alexander Stamboliiski and the Bulgarian Agrarian National Union, 1899-1923. Princeton, Princeton University Press, 1977, esp. 18-39. 12 За политическите афинитета на интелигенцията вж. Димитров, Кръстю. Българската интелигенция при капитализма. C., Наука и изкуство, 1974, 156-174. Авторът отбелязва склонността на българската интелигенция от ранния период към леви идеи: народничество, анархизъм, земеделство, социална демокрация и комунизъм - всички те под силно руско влия­ ние. За началото на социализма в България от перспективата на тесните социалисти вж.: Бла­ гоев, Димитър. Принос към историята на социализма в България. C., Партиздат, 1976. „Ши­ роката“ гледна точка е представена от Сакъзов, Янко. Тревога за признаци (Нашето отстъпничество или тяхното недомислие). C., 1991. Силно негативно за влиянието на социализма върху българската интелигенция вж. Кепов, Иван. Нашата действителност..., 91-94. 13 Влайков, Тодор. Случайни бележки. По въпроса за интелигенцията ни. - Демократиче­ ски преглед, 8, 1910, № 1, 99-106.

Гл а в а ч е т и ри н а й с е т а . И н те л и ге н ц и я

423

та идвал ред на социалистическите интелектуалци да оглавят новите класо­ ви борби (но авторът не казва какво ще стане с тях след победата).14 Присъщи на интелигенцията функции са образователно-научните, кул­ турните, упражняването на изискващи квалификация професии. Задача на интелигенцията още от Възраждането била просветата на населението, както и изграждането на единна национална („висока“, „литературна“) култура. Тази дейност продължава в много по-значителен мащаб под пок­ рива на собствена държава, при постепенно централизиране и унифицира­ не на образованието и училищната система.15 Една след друга се основават и националните (държавни) културни институции, наричани типично „на­ родни“: Народна библиотека, Народен музей, Народен театър и опера, а също Софийският университет, Българското книжовно дружество (впо­ следствие Българска академия на науките.) В академичните и в културни­ те институции изследванията и преподаването в националните полета на знанието - история, етнография, език и литература - получават държавна подкрепа. Унифицирането на образованието и ориентирането му към ут­ върдени („високи“) образци водело към културно хомогенизиране на пре­ минаващото през него население, спомагайки за превръщането му едва се­ га в самоосъзнага нация. Интелектуалците културтрегери в областта на литературата и изкуст­ вото виждали своята задача в изграждането на „висока“ (не фолклорна) на­ ционална култура - литература, поезия, драма, изобразително изкуство, музика. На границата между вековете превес печели българският модерни­ зъм (представен от кръга „Мисъл“, по-късно от символистите). Той е европеистки и универсалистки ориентиран, т. е. по европейската класика или авангард, и се амбицира от малко високомерната задача да изяви „човека в българина“, да издигне българина до общочовешкото. Заедно с него вър­ вят (ницшеански) индивидуализъм и чист естетизъм („изкуство за изкуст­ вото“). Модернистите отхвърляли като анахронични творци като Вазов, настроени на вълната на народното, макар че и „модерните поети“ изпол­ звали народни мотиви и специално Пенчо Славейков романтизирал колек­ тивните народни борби от миналото. С течение на времето се увеличава професионалната интелигенция от юристи, медици, инженери, агрономи и др. Преди основаването на висше учебно заведение у нас, висше образование се получавало само в чужбина, а и впоследствие много хора завършвали в чужбина (още повече че много 14 Сакъзов, Янко. Интелигенцията и нейната роля в обществото. С., 1906, особ. 17-29. 15 За националната държава като защитник на национална образователна и комуникационна система вж.: Gellner, Ernest. Nations and Nationalism. Oxford, Oxford Universty Press, 1983, esp. 50-52.

424

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.

ЧАСТ ТРЕТА. КУЛТУРА

специалности не били застъпени в университета). При това различните държави и градове привличали с различни науки. Например в Германия българите следвали най-често природни и точни науки, философия, исто­ рия, педагогика и инженерни специалности; във Франция - право и меди­ цина; в Австрия - медицина и инженерно-технически дисциплини (включи­ телно архитектура); в Швейцария - медицина и политехнически специал­ ности; в Москва и Санкт Петербург - медицина, правни науки, теология и философия; Флоренция, Рим, Париж, Мюнхен, Дрезден, Виена, Москва и Санкт Петербург привличали изучаващите различните изкуства.16 По обобщени данни на легализационната комисия, от 1898 до 1910 г. били ле­ гализирани 1586 чуждестранни дипломи (1533 мъже и 53 жени). По науки най-много били завършилите медицина (448 души), право (337 души), фар­ мация (193), инженерство (163) и т.н.17 Интересен е въпросът за чуждите влияния върху българската интели­ генция, още повече че отначало тази с висше образование била формира­ на в чужбина. У нас никоя чужда култура не се налага така абсолютно и трайно, както френската в съседна Румъния; все пак в отделни периоди преобладават дадени чужди културни влияния, идващи особено по пътя на образованието. Най-общо казано, френското и руското културно влияние постепенно биват изтласкани в хода на XX в. от немското (Германия, Австро-Унгария).18 Различните културни влияния върху българската инте16 Вж. изследването на Цветана Тодорова на базата на данни за отпуснатите държавни стипендии за следване в чужбина през периода 1879-1915 r.: Todorova, Cvetana. Migrationen bulgarischer Studenten an europäische Universitäten seit der Befreiung Bulgariens von den Türken bis zum ersten Weltkrieg. - In: Die Bedeutung studentischer Migrationen in Mittel- und Südost­ europa von 18. bis 20. Jahrhundert. Plaschka, R. und K. Mack. (Hrsg.). München, 1987, 67-82. Най-малко 1148 българи са получили държавни стипендии, за да учат в чужди висши учебни заведения през този период. Те съставляват само част от следвалите в чужбина българи, из­ държали се по един или друг начин. Вж. и Доросиев, Лука. Свършилите висши училища през последните четири години. - Училищен преглед, 7, 1902, № 3, 161-181; Свършилите висши училища в странство и закон за легализиране дипломите им. - Училищен преглед, 6, 1901, № 4 ,2 8 0 -2 9 4 . За значението на Лайпциг като образователен център на българите вж.: Йорданов, Велико. Лайпциг и българите. C., 1938. 17 М анафова, Райна. Интелигенция с европейски измерения. C., Университетско издател­ ство „Св. Климент Охридски“, 1994, с. 43. Данните са от Рачев, Г. Статистика на свършили­ те в странство висши учебни заведения младежи, на които дипломата е легализирана от Мини­ стерството на просвещението. - Архив на Министерството на народното просвещение, 2, 1910, № 2, Неофициален отдел, 73-98; № 3, 18-33. 18 За културните влияния върху българската интелигенция вж. Генчев, Н иколай. Българ­ ската култура X V -X IX в. C., Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 1988, 257-274; Интелигентът. - Във: Николай Генчев. Очерци. Социалнопсихологически типове в българската история. C., Септември, 1987, 134-173, особ. с. 153, 156. Гръцкото влияние пре­ обладавало до 30-те години на XIX в., следвано от руското културно влияние (особено докъм края на XIX в.) и от нарастващо западно влияние - отначало френско, а по-късно немско.

Гл а в а ч е т и р и н а й с е т а . И н т е л и г е н ц и я

425

лигенция често (макар не еднозначно) корелират с политически предпочи­ тания. Културните „поклонници“ са често и политически ,,-фили“ на някоя европейска велика сила, но тук обобщенията са рисковани.19 На Боян Пе­ нев принадлежи един интересен опит да типизира по интелектуален стил и маниер възпитаната от разни чужди национални „школи“ и култури (нем­ ска, френска и руска) българска интелигенция. По-общо той отбелязва липсата все още на оформеност и определена физиономия на интелиген­ цията, както и крайно враждебната слабокултурна среда на нейното съще­ ствуване, от която е трудно да се обособи и която смъква голямата част от нея до своето ниво. При концентрацията на интелектуалния и артистичния живот само в столицата, провинцията представлявала място на „тиха тра­ гедия“ за интелигенцията, където заглъхвали творческите й пориви.20 Оп­ ределено влияние върху светогледа на българската хуманитарна интели­ генция от този период и по-късно оказват разнообразни философски, со­ циологически и психологически идеи - материализъм, рационализъм и по­ зитивизъм, народничество и социализъм, индивидуализъм (особено Ниц­ ше), неокантианство, по-късно Фройд, Бергсон, теософия и спиритуализъм и др. Както изтъква пък Боян Пенев, през 90-те години на XIX в. народничеството и социализмът често били примесвани и всъщност не тол­ кова били разбирани теоретично и икономически, колкото прегръщани с младежки романтизъм, идеализъм и бунтарство; но и в усвояването на ин­ дивидуализма се срещали „недоразумения“.21 В ролята на модернизатор („цивилизатор“, културтрегер), интелиген­ цията се стремяла да въведе нови форми и практики в разни области на жи­ вота, често заимствани от напредналите европейски държави. Тук възник­ ват големите проблеми на развитието чрез подражание и имитация (на чужди модели), а също за разрива между „форма“ и „съдържание“, т. е. чисто външно възприемане, при подмяна на съдържанието или „духа“.22 19 Вж. Димитров, Илчо. България в европейската политика след Първата световна война. - Във: И лчо Д имит ров. България на Балканите и в Европа. С., Народна просвета, 1983, 5-20, особ. 6-8; Генчев, Николай. Интелигентът..., особ. 148-149. Вж. и Влайков, Тодор. „Филство и фобство“, чувства и интереси. - Демократически преглед, 12, 1915, № 2, 105-117. Авторът има предвид преди всичко ориентацията на политическите партии, а не на интелигенцията. 20 Вж. Пенев, Боян. Нашата интелигенция. - Златорог, 5, 1924, № 1, 6-9; Увод в българ­ ската литература след Освобождението. - Годишник на Софийския университет. Историко­ филологически факултет, т. 38, 1941-1942, 42-43. 21 Пенев, Боян. Увод в българската литература..., 3-54; Димитров, Кръстю. Българската интелигенция..., 141-156; Генчев, Николай. Интелигентът..., 147-149, 170-173. От силно идеологизирана гледна точка и Бънков, Ангел. Развитие на философската мисъл в България. С., Наука и изкуство, 1966. 22 За аналогични проблеми и дебати в Румъния вж. Hitchins, Keith. Rumania 1866-1947. Oxford, Clarendon Press, 1994, 292-234.

426

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. T. 2.

ЧАСТ ТРЕТА. КУЛТУРА

През ранния следосвобожденски период влиянието на „чуждото“ било особено силно и безкритично приемано; според едно свидетелство „то дос­ тига силата на вихър, който разколеба всички основи на нашия бит и само­ битност. Това е епохата, когато чуждото у нас бе господар и култ, при ну­ ла активност от наша страна.“23 При някои дейци равняването по европей­ ските стандарти е истинско и трайно усилие, при други - повече жест и поза. И в двата случая интелигенцията се изправя пред контраста между постигнатия другаде напредък и изостаналостта на собственото общество; и вътре в него - пред още по-изостаналото село. Запозната и поне отчасти усвоила начина на живот и ценностите на развитите западни общества (на­ ричани често „културни народи“), българската интелигенция изпитва от­ чаяние от условията на съществуване у дома. Силно се усеща в частност разривът между заимствани политически институции и родни политически практики (подхранил горчивите размисли на Стоян Михайловски),24 между градско индивидуализиране и селски традиционализъм и консерватизъм, буржоазен стил на живот и примитивен селски бит. Разривът със западни­ те модели е икономически (в „стандарта“), но и психологически, и култу­ рен. Контрастите между „родно и чуждо“, както и трудността да се намери баланс между национално съзнание и космополитизъм, традиция и модерност пораждали у най-добрите представители на интелигенцията раздвое­ ние, лутания, душевни терзания, резки обрати. Те крият опасности за соб­ ственото самочувствие и националното самосъзнание. Стремежът за догонване на световните културни достижения и равняване с напредналите редувал надежда с отчаяние и водел до „ранна умора“, често последвана от примирение със средата.25 И още: образованието, но и аспирациите към различен стил на живот неизбежно дистанцирали интелигенцията от селската маса. Ролята й на мо­ дернизатор я откъсвала от народната традиция и консервативност, отчуж­ давала я от широките селски слоеве на обществото в нарушение на (идей­ но и реално) характерната за Възраждането близост до народа - тогавашното своеобразно „народничество“.26 Европеизираната интелигенция била 23 Тричков, Борис. Пред истински национален изгрев. - Златорог, 2, 1921, № 1-2, 52-71, особ. с. 53. 24 Вж. М ихайловски, Стоян. Как западат и се провалят държавите. - Във: Стоян М ихай­ ловски. Неиздадени съчинения. Т. 1 (Метаполитика). C., 1940, 77-209. 25 В този смисъл Генчев, Н иколай. Интелигентът..., 147-149, 170-173. За сходните проб­ леми и съдба на получили модерно образование интелектуалци в неразвита страна вж.: SetonWatson, Hugh. Neither War nor Peace. New York, 1960, 167-168, 170-172. 26 Вж. съвременните критики за откъсване от народа у: Петканов, Константин. Българ­ ската интелигенция като рожба и отрицание на нашето село. - Философски преглед, 4, 1932, № 2, 124-135; Илиев, Атанас. Интелигенция и народ. - Просвета, 7, 1942, № 8-1 0 , 861-870;

Гл а в а ч е т и р и н а й с е т а . И н т е л и г е н ц и я

427

атакувана, а и сама се критикувала, че разрушава „народния морал“, религиозност и традиции, дори че подкопава националното съзнание. Напреже­ нията на тази неудобна позиция били изпитвани най-остро тъкмо от онези, които били дълбоко проникнати от образците на европейската култура и аспирирали към идващата оттам модерност, оставайки в същото време ис­ крено и дълбоко патриотични по дух и убеждения. Разбира се, съществува цял спектър от свързани с подражанието на чуждото модалности - от дъл­ боко усвояване на ценностни стандарти и практики до чисто външна ими­ тация (подражателство) и парадиране с „прогрес“ и „цивилизованост“, та­ ка добре осмени от редица автори (още Добри-Войниковата „Кривораз­ брана цивилизация“, после Алековият „Бай Ганьо“). Към интелигенцията като социален слой може да се подходи и „формално“ социологически - като се преброят хората с образование в разни пове­ че или по-малко специализирани сфери на дейност, изискващи умствен труд. Разбира се, подобно понятие за интелигенция може да бъде различно широко и да включва (или да изключва) разни професионални групи, а съ­ що да се разпростира до различна степен на образование. Един максимално широк опит причислява към интелигенцията следните групи: учители първоначални, прогимназиални и гимназиални, университетски преподава­ тели; православно духовенство - монаси, свещеници и висш клир; „свобод­ ни професии“ (в обобщени категории - медици, юристи, финансисти, тех­ ническа интелигенция, художествена интелигенция); граждански чиновни­ ци и военни офицери. Тази „либерална“ формулировка включва хора със слаб или нищожен образователен ценз, като например преминали кратък курс фелдшери, неграмотни монаси и „емпирични“ адвокати и най-вече многобройни слабограмотни начални учители и чиновници. При изхождащи от подобна номенклатура изчисления, България започ­ ва през 1878 г. с 8000-10 000 души интелигенция и до войните (1911-1912) имала сумарно 36 000 души интелигенция, а заедно с тази от земите под чужда власт - около 40 000 души. Много важни са и съставът и относител­ ното тегло на разните групи сред интелигенцията. Те били твърде небалансирани. Най-многобройна била професионалната група на учителите 15 100 в границите на българската държава (41,9% от нейната интелиген­ ция) и още 2200 души в Македония и Одринска Тракия, или общо 17 300. Мнозинството учители работели в началните училища (10 740 души в Бъл­ гария и 1700 души извън нея, общо 12 440). На второ място идват чинов­ ниците по гражданското ведомство, започнали от около 1800 души през Проблемата за психологията на съвременните българи. - Просвета, 5, 1940, № 7, 769-781; Агънски, Никола. Трите поколения. - Архив за стопанска и социална политика, 19, 1937, № 4, 236-244, особ. 242-243. Вж. и Генчев, Николай. Интелигентът..., 145-150, 164.

428

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. T. 2.

ЧАСТ ТРЕТА. КУЛТУРА

1880 г. и достигнали цифрата 10 000 през 1911 г. Към тях се добавят и офи­ церите, които през 1912 г. били около 2000 в действащата армия (без да се броят онези от запаса, а пък кадровите офицери били около 3500), или общо 12 000 граждански и военни чиновници, 33,3% от интелигенцията в страната. Останалите групи на интелигенцията - свещениците и „свобод­ ните професии“ (макар че и те били основно на държавна служба) брояли под 7000 души. Специално свещениците към 1912 г. били около 2500 души (около 2000 енорийски свещеници, останалите - в църковното ведомство и малък брой висш клир). Наред с количественото увеличаване на интелигенцията, може да се про­ следи качественото подобряване на нейния състав, изразено в по-висок об­ разователен ценз и в професионално образование за някои дейности. Що се отнася до ценза на най-проблематичните групи, при началните учители той се издига съществено до войните (1887-1888 г. 90% с начално и незавърше­ но средно; през 1908-1909 г. 71% имали педагогическо и гимназиално обра­ зование), а при чиновниците не бележи особен прогрес (1896 г. 5% с начал­ но образование; 36% с прогимназиално; 46% със средно; 13% с висше, а през 1910 г. 4% с начално; 26% с прогимназиално; 54% със средно и 16% с висше). Много проблематично оставало образованието на свещениците, особено що се отнася до специалното - от 2000 енорийски свещеници само 214 били дипломирани семинаристи (повечето завършили семинария пред­ почитали да стават учители и др.). Разбивката на цялата интелигенция по об­ разователна степен в навечерието на войните дава около 7000 висшисти (19%), 27 000 среднисти (75%) и 2000-3000 души с прогимназиално или пониско образование, главно духовници и нисши чиновници.27 Определяното предимно от заплати материално положение на разните групи на интелигенцията до войните е било обект на изследване.28 Харак­ терна за този период е стабилността на лева поради златното покритие, а инфлацията е ниска (около 30-40% общо до войните). Без да предаваме тук заплатите и тяхното изменение във времето в цифрово изражение (и тяхната покупателна способност спрямо цените на някои стоки), общите изводи изглеждат по следния начин. Високоплатен бил малък брой хора (няколко хиляди) - висша администрация и горните офицерски чинове, специалисти в големите частни фирми и банки, няколко десетки универси­ тетски професори и др., които имали буржоазен статус. Относително мал­ 27 Колев, Йордан. Формиране и развитие на българската интелигенция. - Във: Проблеми на новата и най-новата политическа история на България. Съст. Трендафил Митев. C., 1991, 153-181. По-подробно у: Колев, Йордан. Българската интелигенция, 1878-1912. C., Универ­ ситетско издателство „Св. Климент Охридски“, 1992, особ. 289-304. 28 Манафова, Райна. Интелигенция с европейски..., 155-247.

Гл а в а ч е т и р и н а й с е т а . И н т е л и г е н ц и я

429

ка част от интелигенцията получавала достатъчно високи заплати - сред­ ната администрация, средните офицерски чинове, гимназиалните учители, лекарите, инженерите и агрономите на държавна служба, и пр. Най-ниски били заплатите на масовия слой начални учители и нисши чиновници, на­ ричани „служащи“ (писари, разсилни, стражари и др.). Специално начал­ ните учители отначало били на заплата при общините, които ги изплащали крайно нередовно; с Живковия закон от 1891 г. държавата поела 2/3, а през 1905 г. - и цялата заплата. Може да се отбележи и засегналото всички чи­ новници намаление на заплатите по време на финансовата криза от 1899 г. (траяло няколко години). Едно по-„съдьржателно“ (но трудно за измерване) схващане за интели­ генцията включва само онези образовани хора, чиито интереси и кръгозор надхвърлят тясно професионалната им дейност по посока на обществена и политическа ангажираност. Подобно „народническо“ понятие за интелиген­ ция, идващо исторически от руската история, много последователно защита­ ва Тодор Влайков. Интелигенцията според него не е сборът от интелигентни и образовани хора, а включва само онези от тях, които „имат усет и интере­ си към обществени въпроси и влечение към обществена дейност“; второ, „имат съзнание за обществен дълг“; и трето, „проявяват желание и готов­ ност по един или друг начин да съдействат за повдигане и подобряване на положението на народа“. Дейностите на интелигенцията в служба на народа включват в частност: просветно-възпитателна работа в читалища и четения на сказки, морално-религиозна проповед на свещеници; стопанско подобре­ ние чрез пропаганда на кооперативното движение; предлагане на агрономи­ чески съвети от агрономи; здравна просвета от лекари общественици (в ду­ ха на обществената медицина) - всичко това като самодейност, встрани от държавата и партиите и без заплащане. От тази гледна точка „отчуждаване­ то“ на интелигенцията от народа е изключено по дефиниция, понеже води до отпадане от кръга на истинската интелигенция; може да има само увеличаване или стесняване на кръга на интелигенцията при определени условия. 29 Тук вече стигаме и до нормативните понятия за интелигенция с техните ценностни идеали за „истинска“ интелигенция (например безкористна, патриотична или творческа) и с често твърде субективното разграничава­ не на неавтентична „псевдоинтелигенция“ или „полуинтелигенция“.30 Бъл­ гарската литература от интелигенти за интелигенцията изобилства с по­ 29 Влайков, Тодор. Нашата интелигенция..., 289-292, цит. на с. 292; Човекът от интели­ генцията. .., 140-143. Влайков предлага и една „история на интелигенцията“, описваща перио­ дите на оживяване или замиране на описаните дейности, респективно сгъстяване или оредя­ ване на нейните редици. 30 За полуинтелигенцията вж. например: Илиев, Атанас. Интелигенция и народ..., 8 6 1 - 870.

430

б ъ л г а р с к о т о о б щ е с т в о , т. 2.

ч а с т т р е т а , ку лту ра

добни ценностни квалификации, които понякога визират полуобразовани хора или парадиращи с фалшива и повърхностна образованост. Проблемът е, че консенсусът, особено що се отнася до творческата креативност, е крайно затруднен от личните пристрастия. Приложимостта на понятието за интелигенция след Освобождението, въпреки твърде аморфната му употреба, се оправдава и от наличието на нерешен национален въпрос като пряко продължение на нейната възрож­ денска мисия. И сега освободителният идеал я ангажира не само с перото, но и в комитети и въоръжени борби. Интелигенцията участвала масово и ентусиазирано най-напред в Съединението, после в освободителните бор­ би за Македония, кулминирали в серията войни. Националните идеали ув­ личали и вдъхновявали и мнозина писатели и поети, доскоро смятали, че са презрели корумпирания окръжаващ политически свят и намерили убежи­ ще в „индивидуализма“ и космополитизма. Напускайки своята „кула от слонова кост“, те прославят четничеството и военните победи в белетрис­ тика и поезия. Видни български поети, писатели, учени и интелектуалци се надпреварвали да отидат доброволци и много изгубили живота си във вой­ ните. Може да се каже, че патриотичният подем около войните е апотеозът на българската интелигенция в национално-обществен смисъл. Пораженията след толкова усилия, страдания и напразни жертви до­ веждат до покруса и деморализация. Възрожденският национален импулс, оцелял дотогава въпреки партизанските политически борби и злоупотреби с националната кауза, се изчерпва. Националните идеали се разкриват ка­ то жестока илюзия, особено сред мислещата и дълбаеща съзнанието инте­ лигенция. Настъпва време за радикални преоценки и нови ориентации, ед­ на от които наляво, към болшевизъм. Характерен пример е идейната и ду­ шевната еволюция тъкмо под влияние на военния опит на литературния критик Иван Мешеков. Започнал като сляп поклонник на модерните поети и писатели „индивидуалисти“ Пенчо Славейков, Петко Тодоров, Яворов и на критика Кръстю Кръстев, Мешеков се разочарова не само от техния ин­ дивидуализъм и възхвала на „общочовешкото“ и „непреходното“ (под формата на абстрактна нравственост и толстоистки или ницшеански идеа­ ли), но и от новопридобития им патриотизъм и национализъм. В окопите, под огъня на „Круповата материя“, той намразва егоистичната едра бур­ жоазия, отказва се от своята дребнобуржоазна идентичност (както сам се определя) и се сродява с пролетарските класи, като прегръща болшевизма и започва да вижда света изцяло през неговите очила.31 31 Мешеков, Иван. Ляво поколение. - Във: Иван Мешеков. Есета, статии, студии, рецен­ зии. С., Български писател, 1989, 67-137 (първото издание е от 1936 г., но работата е писана след преврата от 9 юни 1923 г.).

Гл а в а ч е т и р и н а й с е т а . И н т е л и г е н ц и я

431

От различна гледна точка, влиянието на левите идеологии се е предста­ вяло - с осъждане - като „дух на негативизъм“, овладял българската инте­ лигенция.32 Под впечатление на острите обществени борби през междувоенната епоха, отрицателството и бунтът дори се извеждат в лайтмотив и основен тон на българската интелигенция. Според една твърде избирател­ на духовна генеалогия (у Спиридон Казанджиев), тя заживяла от самото начало с патоса на отрицанието и с революционноромантични настроения, с които я свързвала и революционната традиция отпреди Освобождението. Тя преминала през руския нихилизъм, западноевропейския социализъм, крайния индивидуализъм, буйния национализъм през войните и комунис­ тическата революционност след тях. Като цяло не заживяла с идеалите на Вазов, нито останала при Пенчо Славейков, чийто индивидуализъм й бил чужд, а „от поколение на поколение нейната душа е опряна на Ботев“.33 Олевяването и „радикализацията“ на широки слоеве от обществото след войните издигат на власт селския БЗНС. Съюзът имал изявено антиинтелигентски облик и фразеология, но както Стамболийски скоро разби­ ра, не можел да мине без интелигенция в управлението. При недостиг на собствена селска интелигенция, му се налагало да вземе „интелигенция под наем“ от други „съсловия“, поне докато отгледа своя „синовна“ интелиген­ ция.34 И наистина, много професионалисти и специалисти постъпват на служба при земеделците. Режимът обаче влязъл в конфликт с влиятелни научни институции и професионални групи, с университета и академията (опита за премахване на университетската автономия, новия правопис) и с юридическото съсловие, което се отразявало силно негативно на престижа му тъкмо от културна гледна точка. Радикалното преосмисляне на българското развитие след войните и на ролята на интелигенцията в него засегнало и отношението към Европа, проявила лошия си образ на несправедливи и високомерни „Велики сили“, наложили един грабителски мир. Разочарованието от Европа е съпроводе­ но с обръщане към „родното“ в търсене на опора. Сега се отхвърля сляпа­ та имитация на чуждото, увличането по неговия блясък и външност, и се призовава към задълбаване в придобилата отново ценност народна тради­ ция. Настоява се върху „самобитното“ и творческо развитие на българска­ та култура. Един автор изброява разни прояви на този нов „национален из­ 32 Например Цветаров, Любен. Пътищата на българската интелигенция. - Философски преглед, 9, 1939, № 1, 31-51, особ. 36-38. 33 Казандж иев, Спиридон. Историческо време. Кризата в материалния и духовния живот и нашите задачи. С., Хемус, 1932, 30-32. Вж. подобна характеристика у: Цветаров, Любен. Пътищата на българската..., 31-51. 34 Изразите „интелигенция под наем“ и „синовна“ интелигенция са на Стамболийски. Вж. Ггновски, М ихаил. Александър Стамболийски - отблизо и отдалеко. С., БЗНС, 1982, с. 75.

432

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.

ЧАСТ ТРЕТА. КУЛТУРА

грев“ - от увлечението по народни песни и народни шевици през самодей­ ното законодателство на Стамболийски до народопсихологическата ин­ троспекция на автори като Антон Страшимиров.35 В това русло е и движе­ нието „Родно изкуство“ в изобразителното изкуство между войните.36 На интелигенцията принадлежи и цяла поредица от опити за възсъздаване на „народопсихологията“ на българите.37 Макар при променени в полза на „родното“ усещания и колективистични самоиндентификации, остава актуален проблемът, как да се ситуира българската култура между „свое“ и „чуждо“ и отчасти пресичащите се е тях „традиционно“ и „модерно“ и как родното да се свърже с европейските веяния и модернизми. Проблематизира се и самото „родно“ (или „народностно“) - дали то трябва да се разбира като селски-народно, историческо, легендарно, или какво, и как да се изобразява. Най-сетне, класически и у нас са споровете между творци, които клонят към „чисто изкуство“ („из­ куство за изкуството“), и такива, които искат да видят изкуството в служба на друга цел (социална, морална и пр.). От днешна гледна точка повечето от тези дилеми изглеждат прекалено общи, програмно-идеологически заос­ трени и по-лесно разрешавани в творческата практика.38 Всъщност, още на времето са предприети опити за уточняване и опосредстване на позициите. Така например в чуждите култури се вижда възможност за разширяване и обогатяване на собствения културен опит, при условие че се наблюдават от собствена гледна точка и се преработят творчески. „Родното“ на свой ред може да се изразява чрез модерни средства и техники. „Самобитност­ 35 Тричков, Борис. През истински национален..., 52-71. 36 Вж. Аврамов, Димитър. Стил - декоративизъм - национален дух. - Във: Димитър А в­ рамов. Диалог между две изкуства. С., 1993, 17-79; Движението „Родно изкуство“ - естетика и перспективи. - Във: Димитър Аврамов. Диалог между д в е ..., 205-245. 37 Даскалов, Румен. Българска национална идентичност - начин на изграждане. - Във: Румен Даскалов. Между Изтока и Запада. Български културни дилеми. С., ЛИК, 1998, 6 5 115, особ. 86-96. 38 Както изтъква Д. Аврамов по повод движението „Родно изкуство“, то израства на поч­ вата на силно индивидуалистично творческо съзнание и използва модерни (а не битоописателни) художествени средства при изобразяването на „родното“; изобразителните техники изоб­ що са универсални, дори ако чрез тях може да се постигне някакъв „национален стил“ (в слу­ чая декоративен). Вж. Аврамов, Димитър. Движението „Родно изкуство“ ... А пък творец ка­ то Вазов, христоматиен образец за „народен“ писател и поет, изразява (да речем в „Под игото“) не някакво автентично народно светоусещане, а една патриотично-национална идео­ логия; той бива титулуван „народен“ едва когато идеите му се налагат и дори започват да се усещат като остарели от следващите поколения творци. Вж. Пелева, Инна. Идеологът на нацията. Думи за Вазов. Пловдив, Университетско издателство „Паисий Хилендарски“ , 1994. От друга страна, прононсиран „индивидуалист“ и „европеист“ като Пенчо Славейков използ­ вал в своето творчество фолклорни мотиви, наистина, преобразени в неговото творческо въ­ ображение и подчинени на друга идейност и естетика.

Гл а в а ч е т и р и н а й с е т а . И н т е л и ге н ц и я

433

та“ не е външно битоописателство или дори стилизиране на елементи на фолклорното наследство (песенно, музикално, текстилно и пр.), а проник­ ване в дълбините на „народната душа“; тя е въпрос на „виждане“ с очите на българин и на „стил“ - оттук стремежът за създаване на култура в на­ ционален дух. Самите „световни“ постижения също израстват на национална почва, следователно най-креативните национални творби могат да претендират за наднационален статус.39 Тук няма да навлизаме в компликациите и детайлите на художествени­ те течения, в разцепленията и деленията сред интелигенцията по разни въпроси, които имали и междугрупова основа и поколенческа динамика. По-широк интерес представляват опитите на интелигенцията да осмисли българското развитие в термини на епохи и поколения, както и някои „диа­ гнози на времето“. Вече споменахме делението на ранна „подражателна“ епоха до войните и следвоенен критичен период със стремеж към „народностно обособяване“ и култура в „национален стил“, отразяваща националната „самобитност“. Същият автор (Атанас Илиев) полага българското развитие в една своеобразна драма на раздалечаване или сближаване меж­ ду народ и интелигенция. От тази гледна точка Възраждането и войните представляват периоди на сближаване и сливане между тях, а периодът след Освобождението бележи максималното раздалечаване и пропастта по­ между им; обръщането на интелигенцията към култура в национален стил и с национална идеология след войните пък дава признаци за ново сближа­ ване между интелигенция и народ.40 Друг автор различава три поколения с различен формиращ опит и жизнена реализация: формирани преди Осво­ бождението дейци, които били активни в българската политика до начало­ то на XX в.; второ поколение, което набрало своя жизнен опит след Осво­ бождението и се подвизавало на обществената сцена през 1910-1930 г.; 39 Много добре и със стремеж за опосредстване дилемите са представени от: Илиев, Ат а­ нас. Народностно обособяване на българската култура. - Българска мисъл, 11, 1936, № 1, 3-12; Народност и култура. - Българска мисъл, 10, 1935, № 7 -8 , 440—453; Динамично и статично схващане на родната култура. - Отец Паисий, 11, 1938 № 9, 321-324; Проблемата за психологията...; Националното възпитание. - Просвета, 8, 1943, № 5, 268-275. Авторът пос­ тепенно еволюира от един по-балансиран и опосредстващ възглед между „родно и чуждо“ към настояване върху „националното обособяване“ на културата. Вж. и Петканов, Константин. Българската култура и чуж денците..., с. 183. За аналогични спорове, които разделяли румън­ ската интелигенция между войните, вж. Hitchins, Keith. Rum ania 1866-1947. Oxford, Clarendon Press, 1994, 292-334. 40 Илиев, Атанас. Интелигенция и народ, 861-870. Мотивът за разрив между интелиген­ ция и народ (и за вредата от чуждите влияния) с призив за ново сближаване (и ново „възраж­ дане“) звучат особено силно у: Мутафчиев, Петър. Към ново възраждане. - Отец Паисий, 8, 1935, № 1, 3 -9 . Също: Владикин, Любомир. Национализмът като културно-политически фак­ тор. - Просвета, 2, 1936, № 3, 289-304.

434

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.

ЧАСТ ТРЕТА. КУЛТУРА

трето поколение, чиято социална активност се пада през 30-те и 40-те го­ дини на XX в. Основно тук е противопоставянето между второто поколе­ ние, попаднало под силно западно влияние, без да съумее адекватно да опознае света, съкрушено от трагедията на войните и следвоенното време, и третото поколение, освободено от заслепеността по Запада, по-критично и с чувство за уважение и почитане на своето.41 Психологът и есеист Спиридон Казанджиев е автор на интересен соци­ алнопсихологически анализ на епохата. Следвоенната криза при развитите „културни народи“ намира израз в изместване на индивидуалното съзна­ ние от колективното, регресия на психиката от разума и духовността към инстинктите и емоционалността, отстъпване на умерените мнения пред социалната демагогия и търсенето на водачи. Кризата според него крие още по-големи опасности за незрелия български духовен и национален живот; опора той вижда в бита на народа и земята като консервативни убежища, в укрепването на националното съзнание и обединяването около държавната идея, при което главна роля се отрежда на интелигенцията.42 През 30-те години на XX в. започват да звучат и разни автохтонични дискурси („българизъм“), подчертаващи изключителността на българско­ то - народ, земя, традиции, дух и пр.; родно и дясно тук стоят в тясна връз­ ка.43 От този род са фантасмагоричните конструкции у Найден Шейтанов на „балкано-българска“ космогония, народна магика, геополитика, митоло­ гия, история, етнопсихология и пр. - всичко в служба на една повдигаща самочувствието „великобългарска идеология“ на месианския „балканобългарски народ“.44 Други възхваляват „народностното“ (не „народно“, а аналогично на немското völkisch) - от преобразяващо наблягане и мистифициране на родното и своето до шовинистични крайности в духа на „поч­ ва и кръв“. Особено интересно интелектуално явление в десния край на спектъра е философът Янко Янев, характерен с възхвалата на ирационалната сила и на варварския „героизъм“. На позитивния полюс на неговите иначе вдъхновени текстове стоят неща като национализъм, жертвоготов41 Агънски, Н икола. Трите поколения... За своето „трето поколение“ с горчивина поради пресечената от безпартийните управления и комунизма политическа реализация говори и П о­ пов, Стефан. Третото поколение. - Във: Стефан Попов. Българската идея. Мюнхен, 1981, 9-2 7 (писано през 1967 г.). 42 Казандж иев, Спиридон. Историческо време... 43 Еленков, Иван. Родно и дясно. C., ЛИК, 1998. Терминът „българизъм“ е от Найден Шейтанов. 44 Шейтанов, Найден. Българска магика. - Златорог, 4, 1923, № 8, 494-503; № 10, 5 9 5 601; 6, 1925, № 9, 395-401; 7, 1926, № 9-1 0 , 447^152; Хилядогодишнината на Боян Магесника. - Златорог, 4, 1923, № 4, 242-245; Предосвободително или цялостно Възраждане? - Фи­ лософски преглед, 9, 1 9 3 7 ,№ 2 , 183-191; Български светоглед. - Просвета, 8, 1 9 4 2 ,№ 4 , 193204; Великобългарски светоглед. C., 1940.

Гл а в а ч е т и р и н а й с е т а . И н т ел и ге н ц и я

435

ност, опасност, мъжество, ярост, жестокост, подвиг, водачество, варвар­ ство, орди, еротика и пр.; обратно, негативен знак носят неща като безотечественост, равенство, демократизъм, либерализъм, разум, право, пацифизъм, упадък на половостта и полуженственост, слабост и старост. Този ав­ тор също проявява силен национализъм.45 В края на 20-те и през 30-те години на българската обществено-полити­ ческа сцена се появяват крайнодесни - авторитарни и фашистки, идеи, как­ то и един нов и остър национализъм. Съдържателно тези политически идеи са разгледани на съответното място, а тук е важно да се каже, че те се раз­ виват и пропагандират не само от маргинали, а и от принадлежащи към елит­ ната интелигенция хора, и си спечелват идейни последователи сред част от младежта. Макар че като по-характерни за българската политическа сцена се приемат левите идеи и движения (в ярък контраст с Румъния), влиянието на дясната интелигенция у нас несправедливо се е подценявало (не на пос­ ледно място, поради недостъпността доскоро на дясната литература). Именно в десния поток получава по-нататъшно и своеобразно развитие идеята за водещата роля на интелигенцията. С разочарованието от либерал­ ната демокрация и от старите недъзи на партийното управление (партизанство, котерийност, корумпираност и пр.), на преден план излиза идеята за силна власт и водачество - „надпартийни“, национално отговорни, автори­ тетни, компетентни и пр. Водаческата и елитистката идея понякога - макар невинаги - се свързват с интелигенцията, която е традиционен символ за надпартийно единство, за идейност и принципност, за национално чувство. Възрожденската идея за интелигенцията като „духовен водач“ на нацията бива възкресена и преобразувана в нова форма - като интелектуален елит, носител на силна държавност. Понякога се говори не за „интелигенция“, а за надарени с интелект и воля творчески личности. Политически тези идеи идват от формации като кръга „Звено“, авторитарния кръг „Млада Бълга­ рия“, легионери, както и от свързани с безпартийните управления лица. Според развивания възглед, от интелигенцията (съвкупността от образова­ ни хора) трябва системно да бъде селекциониран национален елит от хора, надарени с „творческа енергия“ и с „изключителни интелектуални и морал­ ни качества“, и този елит да бъде издиган начело на различните области на живота и клонове на управлението. Предполага се, че той ще поставя об­ щите и националните интереси над класовите, партийните и личните и че ще води компетентна и резултатна политика 46 Зад всичко стои авторитар45 Янев, Янко. Героичният човек. С., Чипев, 1934; Героичният човек. -З л а т о р о г, 14, 1933, № 6, 264-269. 46 Вж. Николаев, Н иколай. Интелигенцията и държавата. - Отец Паисий, 7, 1934, № 12, 270-273; Н иколов, П. Интелигенция и народ. - Звено, № 42, 1938, 186-188; Млада България.

436

б ъ л г а р с к о т о о б щ е с т в о , t.

2.

ЧАСТ ТРЕТА. КУЛТУРА

ната идея за консолидация на обществото под силна държавна власт - в проекция или вече създадена. В разбирането на водачеството обаче има ва­ риации - от традиционното „духовно водачество“ до силно авторитарно и тоталитарно фюрерство в нов стил.47 По-скромно се предвиждат разни форми на привличане на неангажирани с партийна политика професиона­ листи в ролята на компетентни (експертни) съветници на правителствата и законодателната власт по разни въпроси на дьржавната политика.48 И наистина, интелигенцията реално служела като „политически резерв“ на управлението, ако се съди по участието на някои учени в кабинети, както и по един любопитен закон, позволяващ на заелия политически пост да за­ пази мястото си в академичната сфера.49 С развитието и усложняването на социалния живот у нас, аморфното понятие „интелигенция“ става все по-ирелевантно за осмисляне на социалната картина. Така с повишаване на образователното ниво на населението, носителите на образование (и дори на по-високо образование) вече не из­ пъкват толкова сред останалите. С напредващото специализиране и професионализиране, обществено активната по-рано интелигенция се отдава все повече на тясно професионални задачи и интереси и следователно губи съ­ ществен дефиниращ признак. Съзнанието за национална мисия в частност отслабва след краха в Първата световна война, макар национализмът да преживява нов подем през 30-те години. Интелигенцията в смисъл на „сво­ бодни професии“ и специалисти изобщо се разтваря в нарасналите по брой и вид градски „средни класи“, споделящи общ буржоазен етос.50 Модернизиращата роля на интелигенцията у нас и на Балканите изоб­ що може да се види като необходимост, дължаща се на липсата на силни и дееспособни предприемачески класи.51 При слабостта на другите фактори

Програма на младобългарското движение. C., 1934, с. 40. Също към интелигенцията, която трябвало да влезе в ролята на ръководен елит на нацията, апелира Казандж иев, Спиридон. Историческо време. Социалдемократът Петър Джидров също се позовава на „обществения дълг“ на интелигенцията, особено от „свободните професии“, материално по-независима и неполитизирана. Вж. Дж идров, Петър. Дългът на интелигенцията. - Архив за стопанска и социална политика, 1, 1925, № 5, 487-495, особ. 494-495. 47 Вж. Поппетров, Н иколай. Водачески схващания в българския десен политически по­ ток (30-те - първата половина на 40-те години). - Исторически преглед, 48, 1992, № 1-2, 130-146. 48 Например: Дж идров, Петър. Принципи и заблуждения в политиката. - Архив за сто­ панска и социална политика, 9, 1934, № 1, 12-13. 49 Кацаров, Константин. 60 години живяна история. M ontreau, Swisse, 1970, с. 487. 50 Вж. в този смисъл и: Seton-Watson, Hugh. Neither War nor P eace..., 131-133, 185. 51 Sterbling, Anton. Ü berlegungen zur Schüsselbedeutung der Intelligenz in Südosteuropa. Südosteuropa, 42, 1993, No 1, 42 -5 8 , esp. 53-54.

Гл а в а ч ет и ри н а й с ет а . И н тел и ген ц и я

437

на развитието - капитали, предприемачество и пр., попълненият с образо­ вани хора държавен апарат трябвало да действа като гаавен агент на модер­ низацията. Голяма част от интелигенцията се професионализирала в поли­ тиката и още повече - в администрацията.52 Самата държава се опитва да замести и компенсира липсващи предпоставки за икономическо развитие.53 Но както изтъкват редица автори, интелигенцията (образованата класа) ка­ то ръководен персонал на държавата не се оказва в състояние да осъщест­ ви програмата за капиталистическа трансформация и гражданско развитие; всъщност тя дори търсела в държавната служба убежище от рисковете на пазара (преразпределяйки в своя полза генерирания национален доход).54 Друг въпрос е, дали и доколко от нея може да се очаква и изисква различно поведение. Ролята на самата държава се оказва крайно проблематична. При цялото си значително нарастване, българската професионална и техническа интелигенция остава сравнително ограничена и в края на пе­ риода. По систематизирани данни, през 1941-1945 г. тя наброявала около 78 000 души, без държавните чиновници и офицерите (но включвайки „среднисти“ в разни специалности - техници, медицински кадри и пр.). Основна група сред българската интелигенция били учителите - приблизи­ телно 32 000 (през 1941 г.), което прави 41,3%. Имало 12 000 средни тех­ ници (през 1945 г.), което прави 15,4%. Юристите били най-многобройната „свободна професия“ - приблизително 6500 души (през 1944 г.), или 8,3%. За отбелязване е ниският дял на научната и инженерно-техническата интелигенция, което съответства на слабо развитата икономика. Заедно с административно-управленския слой (от 17 000-18 000 души, втора по численост група след учителството) и с офицерите и някои други групи, 52 Може би затова разполагаме с толкова добри критични анализи на разните отрасли на държавното управление, правени от интелигенти на служба (нещо немислимо например за един пруски чиновник). Наистина, изводите рядко се следвали практически. 53 Подобна роля на държавата в изостанали страни, специално в провеждането на инду­ стриализация, предвижда Gerschenkron, Alexander. Economic Backwardness in Historical Perspective. A Book o f Essays. Cambridge, Massachusetts, The Belknap Press o f H arvard Univer­ sity Press, 1966, 16-21, 353-355. 54 Във връзка c това Яндрю Янош говори за „обърната последователност“ на развитието в Източна Европа (в сравнение със Запада), а именно: разрастване на държавата, без съответ­ ното развитие на икономиката, нарастване на бюрокрацията (и образованата класа), което из­ преварва развитието на частно предприемачество и подкопава пазара. Janos, Andrew. M odernization and Decay in Historical Perspective: The Case o f Romania. - In: Social Change in Romania, Kenneth Jowitt (ed.), 72-116, esp. 89, 113-114; The Politics o f Backwardness in Hungary 1825-1945. Princeton, New Jersey, 1982, 313-314, 322; East Central Europe in the M odem World. The Politics o f Borderlands from pre- to Postcommunism. Stanford, California, Stanford U niversity Press, 2000, 85-99. Вж. и Konrad, G., I. Szelenyi. The Intellectuals on the Road to Class Power. H arvester Press, 1979, 10-11, 109-135.

438

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.

ЧАСТ ТРЕТА. КУЛТУРА

интелигенцията достигала около 100 000 души, равно на 3-3,5% от цялото заето население.55 За сравнение: през същия период „интелигенцията“ от същите катего­ рии професии в САЩ съставлявала 23,9% от заетите лица, в Швеция 28,6%, в Германия (1939 г.) - 19,9%, в Италия (1936 г.) - 15,6%, в Чехосло­ вакия (1930 г.) - 7,7%. Интересно е да се отбележи също, че заетото в не­ производствената сфера население у нас като цяло представлявало 5% от заетото население през 1926 г. и 6,15% през 1939 г. Това било приблизи­ телно колкото в изостанали страни като Гърция (6,1% през 1928 г.) и Фин­ ландия (5,6% през 1930 г.), по-малко от средно развити държави като Чехословакия (9,8% през 1930 г.) и Унгария (12,2% през 1930 г.), и още помалко от развитите държави.56 Наред с другото, цифрите показват колко относителна е тезата за „свръхпроизводство“ на интелигенция в следосво­ божденска България; „много или малко“ зависи от потребностите на обще­ ството, а на практика - от пазарното търсене на конкретни професии. При ниско равнище на икономическо и социално развитие, дори малобройна (в сравнение с по-развити общества) интелигенция може да бъде „излишна“ и да пренаселва бюрократичните учреждения. Главният проблем следователно бил в ограничените възможности на една преобладаващо аграрна страна с дребно селско стопанство да изпол­ зва различни видове специалисти и образовани хора изобщо. Неразвитият индустриален (частен и държавен) сектор се нуждаел от твърде малко тех­ нически експерти (инженери и пр.); по-голямо било търсенето от общест­ вото на лекари и аптекари, а може би най-голямо - на юристи. Характерно е, че разните специалисти и професионалисти и дори повечето хора в т. нар. свободни професии (лекари, юристи и др.) били също така предимно на държавна служба, а частната практика, при недостиг на заможна клиен­ тела, била твърде ограничена до някои слоеве в по-големите градове.57 55 Вж. Димитров, Кръстю. Българската интелигенция..., 52-53; Социологическата структура на буржоазното общество в България и професионалната структура на интелиген­ цията. - Социологически проблеми, 2, 1970, № 4, 74-85, особ. 76-78. Аналогични са цифри­ те за интелигенцията според Любен Беров (при друга формулировка, изключваща нисшите служители в администрацията и някои други гранични групи). Според този автор към средата на 30-те години на XX в. българската интелигенция брояла 64 780 души (около 2% от активното население на страната), а през 1940 г. - 88 500 души (около 2,5 % от активното населе­ ние). Беров, Любен. Материално положение на интелигенцията в България между двете све­ товни войни. - Исторически преглед, 44, 1988, 2-2 1 , особ. 5-7. 56 Никифоров, Веселин. Възпроизводството и съотношението между производствената и непроизводствената сфера в България. С., БКП, 1962, 64-65. 57 През 1934 г. около 85% от интелигенцията била на служба (главно държавна) и само около 14% е регистрирана като частнопрактикуваща. Вж. Беров, Любен. Материалното поло­ жение на интелигенцията..., с. 7.

Гл а в а ч е т и р и н а й с е т а . И н т е л и г е н ц и я

439

Така според едно меродавно изчисление, през 30-те години все още 70,4% от заетите в „свободни професии“ получавали дохода си от публичноправ­ ни тела, т. е. от държавата и общините.58 След войните положението на разчитащата основно на заплати интели­ генция задълго се влошава. Това е обусловено от кризата и инфлацията (до 1924 г.), които оставят далече назад заплатите. Следва стопанската депре­ сия, отразила се, наистина, по-силно на производителите. Едва през втора­ та половина на 30-те години положението се стабилизирало и значително се подобрило.59 През този период нарастват и възможностите за частна практика при някои „свободни професии“ (юристи, лекари) и пр. Пазарът за интелектуални и културни продукти обаче си оставал крайно свит, така че без държавна поддръжка, и най-изявените творци трудно можели да во­ дят сносен начин на живот.60 В един обобщен (и затова визиращ повече масата) критичен „портрет“ на българската интелигенция Николай Генчев я описва по следния начин. Превърнала се в „бюрократично съсловие“, тя развила чиновнически на­ гласи и гледала на държавата като на „ясла“, предназначена да изхранва настанени на служба хора с образование, а дипломата приемала като пре­ тенция за държавна служба. Типичният интелигент-бюрократ се страхува 58 Андерсън, Оскар. Финансовото кръгообращение в България с оглед на структурните особености на българското народно стопанство. - Списание на Българското икономическо дружество, 38, 1939, № 1, 3-2 5 , особ. 13-14. Авторът е бил директор на Статистическия ин­ ститут при Софийския университет. 59 Берое, Любен. Материалното положение на интелигенцията... Според автора след си­ лен спад на реалната заплата (т. е. по покупателна сила) през 20-те години на X X в. доходите на лекарите догонват инфлацията и поскъпването на живота около 1934 г. и през 1934-1939 г. отбелязват леко повишаване на реалната заплата в сравнение с 1912 г. При съдиите реалната заплата след големия спад през 20-те години се повишава, но и през 1934-1939 г. останала малко под равнището от 1912 г. При висшата и средната администрация и през втората поло­ вина на 30-те години заплатата останала под равнището от 1912 г.; същото е положението и при офицерите, служителите в сферата на образованието и културата и инженерно-техниче­ ските кадри. Като цяло за материалното положение на интелигенцията на държавна служба (на 57 щатни длъжности) се констатира значително влошаване по реални доходи през инфла­ ционните години до 1923 г., а и по-нататък; реалните заплати постепенно се повишават, но без да достигнат и през 1935-1939 г. нивото от 1912 г. 60 Вж. за положението на творците на културата многобройни свидетелства на съвремен­ ници, например: Константинов, Константин. Път през годините. С., 1966, с. 120; Христов, Кирил. Съчинения в 5 тома. Т. 5 (Време и съвременници). Част 1. С., Български писател, 1967, 206-208; Гълъбов, Константин. Спомени весели и невесели за българските писатели. С., 1959, 110-111; Тричков, Борис. Нашите писатели и нашата публика. - М исъл, 3, 1910, 177— 195; Нейков, Петър (Magnus). Материалното положение на нашите писатели. - Вечерна поща, 4 юни 1907; 5 юни 1907; 6 юни 1907; 7 юни 1907; 9 юни 1907; Гергова, Ани. Авторът битие и творческа свобода. - Годишник на Софийския университет. Ц ентър по културознание, т. 87. 1999, 35-68, особ. 50-54.

440

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.

ЧАСТ ТРЕТА. КУЛТУРА

за службата си (от която зависят хлябът и влиянието му), превръща се в слуга на силните на деня, става кариерист и „партизанин“ и развива „министромания“, губи интелектуалните си качества в острастените борби за ка­ терене нагоре. А пък „народният слой“ на интелигенцията от селски и градски учители и дребни чиновници, който не може да се издигне служеб­ но и да попадне в по-висши социални сфери, е „нихилистично“ и левичар­ ски настроен, с народнически и патриархални нагласи, но не по-малко за­ висим от службата си за своята прехрана.61 Типичният и масов български интелигент изобщо бил с дребнобуржоазен или пролетароиден материален и социален статус, издържащ се от ми­ зерна заплата от служба, която лесно може да му бъде отнета, винаги не­ сигурен икономически и заплашен за самото си съществуване. Това е главно чиновническа интелигенция. Сред нея имало малко достатъчно замож­ ни хора и още по-малко личности, които независимо от всичко, не правели компромиси със своето призвание и се борели за утвърждаване на автоно­ мията на науката и културата. Но все пак имало и висококвалифицирани юристи, лекари, архитекти, инженери и пр. Представянето на истински творческите личности и специалистите от класа (много от които са цитира­ ни в настоящия труд) обаче не е предмет на този по-скоро социологически обзор, а на изследвания на българската „висока култура“ и наука, каквито съществуват, специализирани по науки и изкуства.

61 За отражението на чиновничеството върху българската интелигенция особено красно­ речиво: Генчев, Н иколай. Интелигентът..., 154-157, 164-167. Подобни нагласи според А. Щерблинг принадлежат към „хабитуса“ на югоизточноевропейската интелигенция (макар че може да се спори дали само на нея). Вж. Sterbling, Anton. Ü berlegungen zur Schlüssel­ bedeutung..., 52-53; Димитров, Кръстю. Българската интелигенция..., 95-110, 125-128.

З а к о н з а н а р о д н о т о п р о свещ ен и е, п р и ет о т IV О Н С , 1892 г.

ЗАКОНЪ НАРОДНОЮ ПРОСВЕЩЕНИЕ.

Настомщиятъ закопь с поширанъ и приетъ отъ У1-то Обикновенпо Народно Събрание, иъ Н-та лху редовна сессия на ю Декемврий пЧдг год. и утпър&еаъ отъ НЕГОВО ЦАРСКО ‘ЪИСО ЧЕСТНО съ Укаяъ пооъ N0. 164, отъ 14 Декемврий сл.щата година.

СОФИЯ ДЪРЖАВНА

ПКЧАТНШ1.Л

14«!;.

Д е в и ч е с к а т а ги м н ази я в С л и в е н , 1907 г.

М ъ ж к а т а ги м н ази я в ъ в В р ац а , 1911 г.

САДОВО. ЗемледФ.лско училище. Есо1е сГадпсиКиге а Sadovo.

Винарското училище в Плевен, 1907 г. Земеделското училище в Садово, 1907 г.

\

У ч и тел ят Х р . Б е л и ч е в с у ч е н и ц и т е си о т с. А лександрсн В е л и к о т ъ р н о в с к о , 25 се п т е м в р и 1917

У ченички о т Д е в и ч е с к а т а ги м н ази я в С о ф и я , 1906 г.

и

г

П л а н е та р и у м . У ч еб ен м акет, и зр а б о т е н в и зд ат ел ств о то н а Х р. Г. Д ан о в

П л о ч а с к а л е м и гъ б а

Б и б л и о т е к а с ч и тал н я в м ъ ж к а т а ги м н ази я, П ло вди в. В л яво - А н то н Б е зе н ш е к ; в д я сн о — И ван Т ом ов, 1900 г.

Зала за тъкане в Сливенското текстилно училище, 1907 г.

С о ф и й ск и я т у н и в е р с и т е т

'и? т / ш с а / /

Сградата на Военното училище, 1912 г.

Г рад ск ото чи тал и щ е „С ъ гл а с и е “ и б и б л и о т е к а т а в П л е в е н , 1901 г.

Т еатъ р „ С ъ л з а и с м я х “ („ С л а в я н с к а б е с е д а “ ). Н ач а л о т о н а X X в.

А ф и ш н а Н а р о д н и я т е а т ъ р . О тк р и ван е с е зо н а 1 9 2 1 -1 9 2 2 г. с д р ам а т а „И в ан к о , у б и е ц ъ т н а А с е н я “

НАРЧетвжртм ОДЕН ТЕАТЖР л Ё £ ., с№к>м

I Пепгмвр*

ШШщш, пт - тя* год

.»УХОТОЧНО 8 -т

« ц ^ 1 ВЕЧЕРЬ

о т к д а л н Е сезон .;, н д р & к д а Прлв плт през този сезон

ввднно У Б И Е Ц А Т НА АСЕНЯ I Исторична»/ухи» * 5 ийсад* ©г 8. Др*м». Д И Ш :

1

[§|г

(ЧМ НЯЦМ . ЙЙ,Хй>в»9,

1зИз=й1ё «г*™,

ЦЕНИ ОБИКНОВЕНИ В И Л & Т И г* 282 8 « „Й В Д Н К О “ В р в * *рем § Ив в н т р т к т и т в щ е ввирн ор к вл т р в и * Н *р опер*.

ш и шш

С гр а д а т а н а Н ар о д н и я т е а т ъ р . П ъ р в а т а ч е т в ъ р т н а X X в.

,

Театърът в Русе, 1901 г.

Д ъ р ж а в н а т а п еч а т н и ц а в С о ф и я сл е д О св о б о ж д ен и е т о

I *з**

11** «Лимони «к (Ктум т

. \

% «НЧ, «**««, ' ^

И* «*Л> ***, Й *?£Г «**». й ****** За «до» «р* щ € т

М >|М >Й I*

ИО1Ш у

Търново 2 0 . к ш я 1879. год.

Л ц и н а 1,

* у»р! и Ш8&щ щй *ям изм и ем т \(т м . е ф т я я т м »

ПРОГРАМАТА НИ.

«тдйим* ед# » [ « ш м т . ш&%. ( м ш ) щ

*|1 щттшт ?»*•»*■■\«« * л*»ш #* ттт т щ ш « *\тт тт% шшш I $ |р «ший« «»ща<%«ш ит«« «$»1;* *«&>,«вот»ш•гш мт**%*т*ког«м^м«»в грШл» «рв»* Vшв цутц»]» ««и»шШ тар вм ^ в « у «е «

«вяш ш а иашШ *»• «им»#»* «т*. *-а*и! * « г » я*<п, * Ц » м « 1 | м я а г о р я м п я ю а

е, да й « & » р а

8

.1» «тгчшм

т е * |ч * «*м & Ш *

№Ц1М№»*

«*• Й««в в

т

ммв|т» # М М й П

на « м п т . ш «И 1 % ш ш й й я *!, Ш

1№и»Ший> мих» шьУ?у|>-1

даиарад в* киг» «йааяпмЬ» \т яшфжь, ттт т ш я » м « » аН < * « г1 кмяим, и .* м «« ш . 0 ягкмм 4» ев ;*«**, « «*« «маял», ( ч ^ й ш , щ[ «арвггвяъ *ъ «е« <маъ ш и и.^ ш _ яршми, . . ,. .

»м

1» 1 1 ^ ш ш шш

т ш тт пл

. *

н и ^ г

-йщлм*** **»>* « помниш, мялт ибстюп», «ще ш&ф«я%й^тввцагдц« а«««««»«1тм л дан, а ^ е т р ш а «ишиш» «..I. *» ттт, и * т о , « § р г « |щ м л м г п м « Ф м цм яйф » «« », и « а *а и*\шт** щШ я» т « р м г» # *м м а я м • ! * * * * т , т $ш т « м м м м е|фпмп ут ша* идм««лая№1,|вммшвПк тю щ *т«т?в#*|%«г*нш т «о«йимяю»«»асш|«ш»в№М1 Ь.сйщй в#£#«1«ш«И*% #М »М -«.тИ 1 8й?0 в-М Г».;«*¥М Ь,Л»18Р«», Да*в»ТвШ Ш М 1и***|М ММ»«»ПШ И*И» ЗДШ1^Ш >фЦI>И Ш >л8 « ?^циш «ьм>^ »цми, аи 1>,х^ Оки-ншч! в 14 “•> к ф Ь 4* 8-» в р л , 881? *• ,-й »игъ « '»■нш- йп8ша<й* ^ и Е п т

—

аМ|* |Ь Йв(НШИ«Т« «» # Щ * Щ » вай«!!!»*!, л И«И!.

Д| «^нШ* -<а «й рай1-:!’йМ1. «а

Н | « т «'«рьикшнмй т ш т ‘щ | м } ш ш йврм^й, т И1м*да8»№ «а « ш г Ь . м т щш У м , Д» <'3 иуечеа», ОП. Т *з * «Вв

|й}1Ие»ЯаМ М С’|*4|>>Мййр®й«ТУ*м т

Ьиш№

на н^гаю н а

!'.»да>«ял«келе» .,ир«лв?»-1. 1Н.»1 е I* л. м ао«,м№

щщй*#.!*»»«-

I, <ш;л'*тс'гвй«т«» не» Ш

Българв

пцтш 1Н‘’Н'етваш» <»п* кнк*ь

ЧШ НГГО

6к :

!НШ1ЯТ(

1Т(

<•

В'|» Н|.ЮТШ«.*11Ъ {'.(у ч н !)

, \ <8'Ь (.’ Ь М Ь

С0 ФШ 1, Ср-Ьда. М аргь 14 1884.

»{>«..»

з.а*р к а т . а

Д#»нгкя, е т » й ,

>

ю »Ш

1

тщ

«

.* « се « ш ш й до

,€#врк&г&*ееШрмт №^еддаорл *»% .Софи*

Д« И 1!Р«Й Ш Г, ‘

13.

Писма

ЦЬна

на

<• Н'1> д **

нткаж» отъ (Свуже^киА нуивт«*!^ ■<***»е%^

: мЧ.-_II.. <-1. Iч».!<1ч|.~о \ Л'Ьп;.я-)1Мг ‘К Д<» )-^ай

!и ,•■..•:■ Я :11. 1, Л.п ьч-пнл!»!. I I. Ш» че <кчп. и ч м и т н т - »>

Година II.

причина к а

(>1«Ю ШЩШ

(«-пиш ш jVb.iriijK4.4fIi !1|к-(-тл'ь и д» тн‘я пж~ |>1 «т'(«ЮрШКГГЬ И|Н*Д’1. I>чГН ИН|Н*Д'Ь Н<У1Ч<М<ГТШ УГМ.

\г*»д1н» ,у* Мм ирл.чн «-л-дЛиннтЬ па 1»ЧнИ‘П|»ня ч |н:ГЬ ; неин ни пгцюдч,. 11« «"Ьи*Ьт'«»гь и ияетп м ш тиего к а « м я к я <)<-коги»дите,я» и Мой г,\н»*од>-ншмн и*Н Ц п» на

!

Н>()Й 26.

СМ>ИЯ. ср*Д» 29 ю рни! 1881.

ГОД. ш.

ш%аредй^*» А българско

$$*а ру$м

ЛИ С ТЪ ЗА П О Д С В И Р К В А Н И И ПОДГА ВРЯН ЬБ.

'Ятжмшай®**•»*«

и щшек »ршт ее *рш* ’ % ш ть сало кашеяшрИЬ ,Б * .Д

Еднв *»сие 15 стбт.

1

арщтяь.

В ял

%еяшт *ваад>

ч в в е а т ., к а а м в п р а в о

Ш

д а гЛ д и ш ь , че е к м е п Т « а бож а я й л * .

- ще ти подсвиркиъ.

,На едвж кола

св яе

»|Ш *»Я м

ВЬрВВ 1ЙЩ11Д1,

една оона с я т -

ИЗЛИЗА ДВА ПЪТИ ВЪ СЕДМИЦАТА (СРЬДА И СЪВОТА),

|Р § Г “ /?о причинана 6оледувамивт 9 т , нашия »гьстнинг \ М но«11Я а М И В Ш ХОра ШШЪ ИОЕГЬрваха И 68 ПОВ-ЙКОХа **9можа 8 а издгьзв презъ миналата седмица. Просима извиня- | ц ^ д д р л и у ь ; и КОГОТО Ч 6 Ш Ш ИНТвЗйгеИДйЯ укй й ваш й

•" » » * - ■ “

« - ¥««л-«8 ^•Зпмшгш, *

па гябгавия’ 1ШТ1, въ който Цанковг

£ *атпшг*-._______________________________________________________________________ , . .

I

т .,<

,„ ,„ „ ,1

т » г т .,|Г ,|,-,

>■

алеи , че хор«» »»и

т а и ш ------

Добричкото колоездачно дружество. 1906 г.

К о л о езд а ч н о т о д р у ж е ст в о н а с. Г олям о К о н а р е н а п осещ ен и е н а б ан и те в с. К р а с н о в о . 1932 г.

4

Ж ен ск и х а н д б ал е н о тб о р . 3 0 -те го ди н и н а X X в.

ГЛАВА ПЕТНАЙСЕТА БЪЛГАРСКАТА Ц Ъ РКВА И НЕЙНАТА О Б Щ ЕС ТВЕН А РОЛЯ

В тази част ще се спрем върху основните моменти в развитието на Българ­ ската православна църква - нейното вътрешно устройство, отношенията църква-дьржава, мястото на църквата в обществото, преподаването на ре­ лигия в училището, социалната й мисия и пр. Специално място ще бъде от­ делено на църковната регламентация на брака и бракоразвода.1 В развити­ ето на църквата най-общо могат да се набележат няколко периода: първи период на църковно-политически борби под османска власт, увенчали се с успех с основаването на Екзархията през 1870 г.; периодът след Освобож­ дението до войните, когато Екзархията продължава да действа в Цариград и отбелязва успехи в Македония и Одринска Тракия, докато църковната дейност в Княжеството запада; периодът след войните, когато църквата е принудена да ограничи дейността си в пределите на България, но е в подем и заема по-видно обществено място, като разгръща известна обществена дейност, особено през 30-те години на XX в. Тук се занимавам главно с раз­ витието на църквата след Освобождението, и то предимно вътре в страната.

СЪЗДАВАНЕ И УСТРОЙСТВО НА ЕКЗАРХИЯТА Създаването на Българската екзархия е резултат на упорити и продължи­ телни борби против Цариградската гръцка патриаршия, мобилизирали усилията на видни обществени дейци в най-мощното и широко българско национално движение. Тя е учредена със султански ферман на 27 февру­ ари 1870 г. в Цариград; там са упоменати 16 епархии, към които впослед­ 1 За църквата през разглеждания период основни автори са: Цанков, Стефан. Българска­ та православна църква от Освобождението до наши дни. - Годишник на Софийския универси­ тет, Богословски факултет, т. 16, 1 9 38 -1 939,1-372; Колев, Йордан. Развитието на Българска­ та православна църква и нейното място в българската държава (1878-1954 г.). - Военноисторически сборник, 61, 1992, № 2 -3 , 138-156. За времето след Освобождението вж. Иречек, Константин. Княжество България, 278-289; Снегаров, Иван. Кратка история на съвремен­ ните православни църкви (българска, руска и сръбска). Т. 2. С., 1946, 60-70; Кирил, патри­ арх Български. Българската екзархия в Одринско и Македония след Освободителната война (1877-1878). Т. 1 (1878-1885). С., Синодално издателство, 1969. За Българската църква след 1944 г. вж. Калкандж иева, Даниела. Българската православна църква и „народната демокра­ ция“ (1944-1953). Силистра, Фондация „Демос“, 2002.

442

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. T. 2.

ЧАСТ ТРЕТА. КУЛТУРА

ствие с плебисцит се добавят още две. Това има значение на фактическо признаване и обособяване на българската нация в определени терито­ риални граници, обект на бъдещи политически стремежи. През 1872 г. Портата утвърдила видинския митрополит Антим за първи български екзарх. На 16 септември 1872 г. Патриаршията обявила Българската цър­ ква и народ за схизматични (отцепнически) и това положение продължава до 22 февруари 1945 г., когато схизмата била вдигната. През 1877 г., в на­ вечерието на Руско-турската война, начело на църквата застанал Екзарх Йосиф, деец с изключителни заслуги в националните борби в края на XIX и началото на XX в. Устройството и управлението на църквата се уреждали от Екзархий­ ския устав, приет през 1871 г. от църковно-народен събор.2 Църквата е оп­ ределена като „съборна“, т. е. в нейното управление взимат участие и ми­ ряни, и то на всички нива (включително в централното управление). Прие­ ма се пълно изборно начало, с избор на всички служители - от нисшите до екзарха. Висш орган на Екзархията е Светият синод, състоящ се само от архиереи - митрополити (четирима на брой, избирани измежду всички митрополити за срок от 4 години) под председателството на екзарх, като „пръв между равни“ (избиран също за 4 години измежду всички митропо­ лити). Друг орган на върховното управление е Екзархийският съвет, със­ тоящ се само от миряни. Предвижда се свикване през 4 години на църков­ но-народен събор с висши законодателни и контролни функции. Характер­ на за Източната църква изобщо е противоположността между бялото и черното духовенство, т. е. калугерите и селските свещеници; само нежене­ но духовно лице (калугер или вдовец) може да стане архиерей, но не и же­ неният свещеник. Териториално-административно Екзархията се дели на епархии, епар­ хиите - на духовни околии (по каази), а те - на енории. Епархията се уп­ равлява от митрополит, избиран пожизнено от епархийските духовни и мирски избиратели по съставен от Синода каталог от избираеми лица (те посочват две лица, от които Синодът избира едно). Съществува и Епархий­ ски смесен съвет, който се състои от 3 духовни лица и от 5 до 7 миряни, избирани за срок от 2 години от епархийските духовни и мирски избирате­ ли. Енорията има енорийски свещеник, избиран от избирателното събра­ ние на енорията и одобряван от Епархийския съвет. Разните органи на цър­ ковната власт се занимават с чисто духовни (административни и съдебни) дела. Има и „мирски“ (недуховни) дела, като: грижа за училищното дело; строеж на църкви и манастири; устройване на благотворителни заведения 2 За вътрешното устройство на Църквата вж. Цанков, Стефан. Българската православна ц ърква..., 10-12, 131-157; Колев, Йордан. Развитието на Б ългарската..., 141-152.

Гл а в а п е т н а й с ет а . Б ъ л га рс к а т а ц ъ р к в а и н ей н ата о б щ ес т в ен а ро ля

443

и пр. Същественото при съборното управление на църквата е, че миряните взимат участие в управлението не само по чисто народните (мирските) дела, но и във всички църковноадминистративни дела. В очите на тогавашните български светски политически дейци църква­ та се приемала най-вече като атрибут на народността и инструмент за национална (освободителна) борба: тя е преди всичко народна (българска) църква, а едва на второ място - православна или християнска. През този период много светски дейци участвали в направляването на църквата, коя­ то изпълнявала ролята на национална политическа институция (нещо като „протодържава“), например в грижата за училищата, а също в стремежа да прибере под своя юрисдикция повече „спорна“ (между нея и Гръцката патриаршия) територия и население. Оттук и борбата с Патриаршията би­ ла борба за национално разграничение между националстващи духовенст­ ва, а не борба по религиозни (верски) причини. През 1878 г. Българската екзархия имала 18 епархии (10 от тях на територията на Княжеството). Те били разнебитени по време на Априлското въстание и войната, а някои от архиереите ги напуснали или загинали. След Освобождението Екзархията е възстановена в Цариград съвсем умишлено, символизирайки единството на разпокъсания български народ. Това намира израз в чл. 39 на конституцията, където Българското княжес­ тво е представено като „една неразделна част от българската църковна област“, където и да се намира нейната върховна власт (подразбира се, че извън Княжеството). В същото време на българска територия действала и църковната власт на Патриаршията, която имала митрополити в 5 града (Варна, Месемврия - дн. Несебър, Анхиало - дн. Поморие, Созопол и Пловдив); гръцките владици били изгонени през 1906 г. като реакция на устроените от гръцки чети погроми в Македония. Екзарх Йосиф прекарал периода на временното руско управление в Пловдив, оставайки османски поданик, след което се завърнал в Цариград и бил признат официално от султана през 1883 г. Екзархът пребивавал в Цариград до 1912 г., а Светият синод на Българската църква се установил в София, ръководен от наместник на екзарха. Това довело до някои проти­ воречия в управлението на църквата, а след създаването на друг синод от екзарха в Цариград през 1908 г., единството се запазило чрез някои фик­ ции, като тази за двете „половини“ на общ синод; дълго време се водел и старият спор за „главенството на екзарха в църквата“. Базирането на висшата църковна власт в Турция, освен че обосновава­ ло претенции, давало възможност да се уреждат българските училища и църковни общности и да се организира останалото под турска власт бъл­ гарско население. Така наречената Панчо-Дорева статистика от 1910 г. да­

444

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.

ЧАСТ ТРЕТА. КУЛТУРА

ва над 1 млн. българи в Турската империя, от които 856 000 под върховен­ ството на Екзархията и 170 000 - под Патриаршията. Извоюването на 7 берата (укази на султана) за български архиереи в Македония и Одринска Тракия при Стамболов и Стоилов през последното десетилетие на XIX в. (1890, 1894 и 1897 г.) представлявало голям успех за националното дело на Екзархията, която така обхванала цялото население с българско самосъз­ нание. От 1880 до 1912 г. тя разгърнала огромна народностна дейност, слу­ жейки като защита на населението пред чуждите домогвания. Екзархията уреждала не само църковни общини, църкви и манастири, а и българските училища (за които през 1882 г. бил създаден специален Учебен отдел). В навечерието на войните Екзархията имала под свое ведомство в Македо­ ния и Одринска Тракия: 1218 енории в 53 града и 2389 села; 1218 храма и 64 манастира (някои старославни и много известни); 1916 енорийски све­ щеници; 1373 училища с 2266 учители и 78 854 ученици (за сравнение 237 училища с 351 учители и 16 000 ученици през 1882-1883 г.); имало и духовна семинария в Цариград и свещеническо училище в Скопие.3 Цялата тази работа била извършвана при големи материални трудности и недос­ тиг на ресурси. В същото време нараствали претенциите на гърци и сърби, съпроводени с настъпление на техните църкви и въоръжени „пропаганди“. Допускането на сръбския владика Фирмилиян за митрополит на Скопската епархия (1902 г.) прокарало път на сръбската пропаганда тук. След Илин­ денското въстание (20 юли 1903 г.) гърците и сърбите се вдигнали на по­ ход срещу отслабената Българска екзархия; положението се подобрило малко след Младотурския преврат (10 юли 1908 г.). През 1910 г. Патриар­ шията отстъпила на сърбите Велешко-Дебърската епархия. С катастрофа­ та в Балканските войни дейността на Българската екзархия извън Бълга­ рия била почти прекратена, а с това - и нейната национална мисия. В рам­ ките на държавата останали 11 епархии и този брой се запазва до края на периода. Екзархийският устав бил „приспособен“ към новите държавни условия в Княжеството през 1883 г. с цел да се раздели църквата от държавата.4 На практика той бил съществено изменен от участвалите в създаването му ар­ хиереи, и то без да е свикан църковен събор. Новият (приспособен) Екзар­ хийски устав отстранил миряните от управлението на църквата: отпаднал Екзархийският съвет от миряни при Светия синод, миряните се елиминира­ ли от епархийските съвети и участвали само като избиратели на енорийски 3 Колев, Йордан. Развитието на Б ългарската..., 148-151. 4 Екзархийски устав, приспособен към Княжеството. - Държавен вестник, № 19-22, 22-26 февр. 1883. Препечатан в: Дж амдж иев, Иван. Съдебна практика на Св. синод по бра­ коразводни и духовно-наказателни дела. Т. 2 (1920-1943). С., 1944, 691-730.

Гл а в а п е т н а й с е т а . Б ъ л г а р с к а т а ц ъ р к в а и н ей н а т а о б щ е с т в е н а ро л я

445

свещеници. Така се отменя съборното (църковно-народното) начало в цър­ квата. Властта преминала изцяло в ръцете на висшите духовници (архи­ ереи) в Синода за общоцърковните дела и у митрополитите (и епархийски­ те, чисто духовни съвети) за епархийските дела. Екзархът става пожизнен - едно сполучливо с оглед на ситуацията решение. В Екзархийския устав от 1883 г. е прието и допълнение за браковете, в което условията за сключва­ не и причините за разтрогване на браковете се чертаят по-либерално.

ЦЪРКВАТА И ДЪРЖАВАТА Интересен е начинът, по който се извършило разделянето на църква от държава. При „приспособяването“ на Екзархийския устав към новите дър­ жавни условия, едно съществуващо в църквата разграничаване между „ду­ ховни“ (догматично-богослужебни) и „недуховни“ (мирски, светски) дела било претълкувано в смисъл, че само първите са „църковни“, докато вто­ рите, включващи и веществени (материално-финансови) дела, следва да се предадат на държавата. По логиката, развита от Драган Цанков като ми­ нистър на вероизповеданията в издадените от него „Привременни правила за духовното управление на християните, мюсюлманите и евреите“ от 1880 г., щом „веществените“ дела (на църквата) са „мирски“ или „светски“, те следва да се изземат от ведомството на църквата и да се придадат към държавата (паралелно с отстраняването на миряните от управлението на църквата). Наистина, „етатистичният“ проект на Драган Цанков не успят да се наложи поради съпротивата на архиереите, но измененият Екзархий­ ски устав от 1883 г. допуснал в този дух широко участие на държавната власт в работите и управлението на църквата, особено в нейните имотни дела, в съответствие с идеята, че те са „мирски“ работи. От страна на дър­ жавата с духовните работи било натоварено Министерството на външните работи и вероизповеданията. Екзархийският устав от 1883 г. останал в сила до 1895 г. Диктаторският режим на Стамболов обаче не позволявал спокойно организиране на цър­ ковните дела, понеже архиереите проявявали симпатии към Русия. Си­ нодът започнал да заседава редовно едва от 1894 г., а особено тежък бил въпросът с материалната издръжка на нисшето (енорийско) свещеничест­ во. Конфликтът бил изгладен едва след падането на Стамболов, при прави­ телството на Константин Стоилов. Синодът създал нов проект за Екзар­ хийски устав, приет от Народното събрание през 1895 г. (частта за брако­ вете се приема през 1897 г.). Новият Екзархийски устав запазил и дори усилил основната несъборна насока на устава от 1883 г., но премахнал по­

446

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.

ЧАСТ ТРЕТА. КУЛТУРА

вечето етатистически положения на стария устав, като разширил имотната правоспособност на църквата и изобщо автономността й по отношение на държавата. Този Екзархийски устав останал в сила повече от 40 години. Изобщо отношенията между църквата и държавата (правителства, цар) се слагат под силното влияние на политическия момент и преминават през редица конфликти.5 В основата на конфликтите било русофилството на ар­ хиереите (идващо от връзката с руското православие), но и пренебрегва­ нето на техния авторитет и направо неуважителното отношение към тях от страна на светските власти. Още на Учредителното събрание се оформило негативно отношение към архиереите като към „консерватори“ и „русофили“, а и те се намесили в политическите събития. През 1880 г. Драган Цан­ ков като министър на вероизповеданията издал споменатите „Привремен­ ни правила“ без споразумение със Синода, но твърдата съпротива на пос­ ледния го принудила да отстъпи. По-нататък княз Фердинанд влязъл в остър сблъсък със Синода по повод „русофилството“ на архиереите, под­ ложени от него на обидно третиране и прогонени по епархиите им през 1888 г.; конфликтът бил изгладен през 1890 г. Последвал конфликт със Стамболов при сватбата по римокаголически обряд на княз Фердинанд с Мария-Луиза (и за изменението на чл. 38 от конституцията, свързан с ве­ роизповеданието на престолонаследника и княжеското потомство); тогава се стигнало до малтретиране и затваряне на търновския митрополит Кли­ мент. Впрочем по-късно Фердинанд, с риск да се скара с Ватикана, взел ре­ шение за преминаване на престолонаследника Борис към православието, което се извършило през 1896 г. След изглаждане на конфликтите с Фер­ динанд и Стамболов, последвал период на по-нормални отношения между държава и църква до навечерието на войните. Идването на власт на Васил Радославов и новата русофобска линия във външната политика породили нови напрежения, особено след като установилият се вече в София (през 1912 г.) Екзарх Йосиф изразил недоволство от Фердинанд и издал своето послание „Православието и славянството“ в разрез с поетия външнополи­ тически курс. Последвала заядлива ревизия на финансите на Синода, пре­ минала в конфликт по финансовата църковна автономия и за служителския щат на църквата, докато през 1914 г. се възстановило старото положение. Гражданските права на духовенството били ограничени значително (и противоконституционно) през целия период. С избирателния закон от 1889 г. се отнемат правата за избираемост на духовните лица за народни представители, което остава в сила до края; по същия закон се отнемат правата за избираемост в окръжните и в общинските съвети (възстановени 5 За развитието на политическите отношения между църква и държава вж. Цанков, Сте­ фан. Българската православна ц ърква..., 5-13, 108-130, 157-172.

Гл а в а п е т н а й с е т а . Б ъ л га р с к а т а ц ъ р к в а и н ей н ата о б щ е с т в е н а ро л я

447

едва след преврата през 1934 г.). През 1909 г. се отнемат правата за изби­ раемост на духовници дори в училищните настоятелства (възстановени през 1924 г.).

РАЗВИТИЕ НА ЦЪРКОВНОТО ДЕЛО Първите десетилетия след Освобождението били крайно неблагоприятни за развитието на църковното дело в България. То било оставено без под­ крепа от държавата, чието ръководство било поето главно от материалистична и атеистична интелигенция. Образованите хора преминали масово в създаващия се държавен апарат, а клирът (също както учителите) се ока­ зал недостатъчен и неподготвен. Поради неуреденото и тежко материално положение на свещениците липсвали кандидати за такава длъжност и сто­ тици енории останали вакантни. Иречек описва незавидното положение на Българската църква така: Но при всичко това тя не е пуснала корени у българите, като у гърците и русите, гдето националната църква сега почти образува една недели­ ма съществена част на тяхната народност. Причините са разнородни: дългата борба против по-преди господствующето висше гръцко духо­ венство, недостатък на образование посред долньото духовенство и най-сетне - влиянието на чуждите, изникнат из съвършено други ус­ ловия, въззрения у интелигенцията. Политиците на освободената стра­ на са съвсем равнодушни спрямо църквата или дори са враждебни към нея. Съзаклятниците на последните турски години са повечето произ­ несени атеисти.6

Самото духовенство също имало немалка вина за упадъка на своя ав­ торитет с това, че му липсвали църковна ученост, духовно красноречие и изобщо устна и писмена дейност. Но вина имало и неуреденото материал­ но положение. Единственото богословско училище (в Самоков), създадено непосред­ ствено след Освобождението (а такова имало и през 1876 г.), трябвало да задоволява нуждите на църквата няколко десетилетия, до откриването на свещеническо училище в Бачковския манастир през 1910 г. и на Духовната семинария в Пловдив през 1915 г. При това повечето завършващи ученици ставали учители, а не духовници, отблъснати от лошото матери­ ално положение на свещениците. Самоковското богословско училище би­ 6 Иречек, Константин. Княжество България, с. 285.

448

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.

ЧАСТ ТРЕТА. КУЛТУРА

ло развито от Синода в шесткласна духовна семинария, преместено в София и настанено в нова сграда през 1903 г. Но семинаристите продъл­ жавали да се отклоняват от духовното поприще или оставали като ено­ рийски свещеници по градовете, а стотици селски енории стояли вакантни (дори през 1924 г. имало 242 вакантни енории и почти толкова през 1939 г.). Богословската подготовка на клира оставала крайно незадоволи­ телна: от 1992 енорийски свещеници през 1905 г. само двама били с вис­ ше богословско образование, 309 - със средно богословско, 294 - със средно светско, останалите - с начално и класно образование. Естествено, при това положение работата на енорийския свещеник била формално-механическа („требническа“), а духовният живот и пастирската дейност на свещеника оставали само пожелание. Към църквата имало разни общества и сдружения: монашески и свеще­ нически братства, младежки и женски дружества и др. Монашеството в България, общо взето, се намирало в крайно незавидно състояние, особе­ но по отношение на дисциплината на монасите и поддръжката на манасти­ рите (тяхното „благолепие“).7 Броят на манастирите и метосите се движел около 100, а на монасите и монахините - около 300, т. е. средно трима мо­ наси на манастир (само около 1890 г. имало повече монаси - над 500). Че­ тири от манастирите били ставропигиални, т. е. подведомствени направо на Синода: Рилският, Бачковският, Троянският и Куриловското женско мана­ стирско братство „Бял кръст“. Много от монасите били неграмотни или полуграмотни, без влечение към аскетичен живот и движени от груб праг­ матизъм; особено печална картина на морален упадък и деградация пред­ ставлявали монашеските общности малко след Освобождението. Животът на монасите в Рилския манастир например се бил обърнал на кавги и самообогатяване от даренията за манастира и на разврат в женските „манастирчета-къщи“ в с. Рила, а нещо подобно ставало и около Троянския манас­ тир.8 Освен това Синодът допускал псевдомонашество (без монашески обет) на духовни лица извън манастирите като път към висшите църковноадминистративни служби, които в православието са запазени за монаси. Изобщо до края на разглеждания период, въпреки отделни по-уредени ма­ настири, манастирите били в упадък, много от тях изобщо без монаси и със запустели имоти, други - с монаси без подготовка и призвание, живеещи „в света“ и „в грях“.

7 За манастирите и монашеството вж. Цанков, Стефан. Българската православна църк­ в а ..., 258-265. 8 Вж. описанието на Икономов, Тодор. Тридневно пребиваване в Рилский манастир. Русе, 1886.

Гл а в а п е т н а й с е т а . Б ъ л г а р с к а т а ц ъ р к в а и н е й н а т а о б щ е с т в е н а р о л я

449

Свещенически братства се появили още преди Освобождението, но първото добре организирано такова братство било основано през 1879 г. в София. Образуването на братствата имало първоначално главно идейни мотиви, свързани с изпълнението на свещеническите задачи; впоследствие, поради тежкото материално положение на свещениците, се прибавили и мотиви от професионално-съсловен характер. Към 1900 г. много от свеще­ ниците искали създаване на свещенически съюз, но архиереите се страху­ вали от подобна организация. За да предотвратят учредяването на един посамостоен свещенически съюз, те сами инициирали създаването на съюз през 1904 г., като подготвили и устав, силно ограничаващ правата на све­ щениците (да няма конгреси, да няма централно управление и печатен ор­ ган, дори без общо съюзяване, а само по място). Едва през 1911 г. някои свещеници успели да създадат свой независим съюз (Съюз на православното българско духовенство), непризнат от архиереите. Наред с чисто профсъюзни цели (като подобряване на материалното положение), този съ­ юз си възлагал верска мисия (християнизиране на младежта и разпростра­ нение на вярата), социална мисия (пансион за ученици) и се борел за поли­ тически права на свещениците (да бъдат избирани в училищните настоятел­ ства). През 1914 г. Светият синод се съгласил с правото на свещениците да свикват събори и да се занимават с въпроси от общоцърковен характер, което ги върнало в легалния съюз. Именно в средите на свещеници, обеди­ нени в Съюза на свещениците, се явили идеите за обновление на църков­ ния живот и против архиереите, които се разгърнали след войните.9 Църквата има за своя основна дейност и мисия разпространението и поддържането на християнските вяра и морал сред населението.10Нейните средства за въздействие върху населението са черкуване (посещение на църква и богомолие), причастие, изповед, проповеди, издаване на христи­ янска литература и др. Но тя срещала големи трудности, тъй като българ­ ският народ в продължение на векове изпълнявал християнската религия обрядно, зад което прозирали паганизъм и суеверие. Сред разните народ­ ни „суеверия“, които проникнали в самата християнска вяра и променяли нейното съдържание, били: вярата в таласъми и вампири, в сънища и пр. и прибягването към „обаятели“, „прорицатели“, „вълхви“, гадатели и баяч­ ки; предразсъдъци, свързани с места, предмети, числа, времена и пр.; понататък - почитането на разни езически празници като „горещници“, „мишляци“, „вълчи празници“, „русалии“, „Араре“, „Еремия“ и пр. Църк9 За Свещеническия съюз вж. Тулешков, П. Историята на Свещеническия съюз, 1903— 1928. С., 1928; Цанков, Стефан. Българската православна църква, 265-270. 10 Цанков, Стефан. Българската православна ц ърква..., 6 -7 , 206-215.

450

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.

ЧАСТ ТРЕТА. КУЛТУРА

вата се борела срещу това „народно християнство“ без особен успех, кое­ то се дължало и на незадоволителното състояние на клира. Християнската пропаганда на църквата се сблъсквала освен с форма­ лизма на „народното“ християнство и езическите вярвания, също със сип­ на религиозно индиферентна или атеистична тенденция, достигнала своя апогей в края на XIX в. Особено интелигенцията била обхваната от арелигиозен и антирелигиозен (и антицърковен) дух. До войните господствали атеистичният модернизъм и материализъм, либерализмът и марксизмът. На духовенството и църквата се гледало като на нещо реакционно, ретро­ градно, незаслужаващо грижа. Така докато в селата се вървяло по линията на формално-битова обрядност, в градовете църквата губела значение. Преподаването на вероучение („Закон Божий“) в училищата, което се предполагало от определянето на православието като „господстваща рели­ гия“, срещало големи трудности.11 Това се дължало на съпротивата на учи­ тели, средношколска младеж и интелигенция, обхванати от атеизъм и ма­ териализъм във формата било на лаически либерализъм, било на атеисти­ чен марксизъм. Предметите по вероучение постепенно намалели, а в сред­ ните училища били изцяло премахнати; намалели и учебните часове. Само­ то обучение по „Закон Божий“ било изключително в ръцете на светски учители, от които малко вярващи, а повечето смятащи дори за свой прос­ ветен дълг да се борят с религията и църквата като предразсъдъци и отжи­ велици, вредящи на културното развитие на българите. Водене на учени­ ците на църква не съществувало. Отнето било правото на свещениците да бъдат избирани за членове на училищните настоятелства, семинаристите не били допускани да учителстват в народните училища. Около 1900 г. българското учителство започнало борба на своите конференции и събра­ ния за премахване на „Закон Божий“ от училищата. Това не станало, но много учители разглеждали оставането на религиозното обучение в учили­ щето като тактика то да бъде дискредитирано от преподаващите го учите­ ли (и да не влезе в ръцете на църквата). Постепенно църквата успяла да спечели терен в духовните дела. Тя предприела атака против паганистичните вярвания, квалифицирани като „суеверия“, и налагала своята обредност. Това засяга особено религиозния ритуал в сватбената обредност, който бил нормативно задължителен и пос­ тепенно се наложил като главен елемент (измествайки традиционната сват­ бена обредност), а също и погребалния ритуал. Самата официална празнична система се градяла почти изключително на църковна основа, с 27 религиозно-църковни празника и едва 4 държавни. Представители на църк11 Цанков, Стефан. Българската православна църква..., 215-220.

Гл а в а п е т н а й с е т а . Б ъ л г а р с к а т а ц ъ р к в а и н ей н а та о б щ е с т в е н а ро л я

451

вата взимали участие и в държавни празнични ритуали и всевъзможни об­ ществени прояви, извършвайки молебени, водосвети и пр.12 По време на Балканските войни по инициатива на Фердинанд правител­ ството на Иван Евст. Гешов, ВМРО и ръководството на Българската православна църква била предприета широка акция за покръстване на помаци­ те (българомохамедани) в Родопите и новоосвободените Западна Тракия и Източна Македония, с идея за „завръщането“ им към християнството. Све­ тият синод изпратил специални духовни мисии от духовни лица и учители за осъществяване на покръстването, управлявани от Пловдивската митро­ полия. От края на 1912 до лятото на 1913 г. били покръстени около 200 000 души, а джамиите били превърнати в църкви. Покръстването се извършва­ ло чрез принуда (когато нямало „доброволност“) и без да се дава гласност на процеса в обществото. То било прекратено след поражението в Между­ съюзническата война и като условие на мирните договори, а новопокръс­ тените (в запазените за България Източни и Централни Родопи и част от Беломорското крайбрежие) се завърнали към мохамеданството.13

ПРОМЕНИ с л е д в о й н и т е Малко преди и особено след войните в умонастроението на голяма част от българските общественици и държавници и дори на част от учителството се извършила промяна в антиматериалистическа посока, в хармония с об­ щата европейска тенденция. В свързаните с църквата обществени кръгове били издигнати искания за преобразувания в църковния живот и в частност - за реформа на организационния апарат на църквата. В самата църква се появила нова струя, произхождаща от градските свещенически среди, коя­ то отначало била насочена против архиереите и поддържаната от тях насо­ ка. Започнали борби за съборно управление на църквата, водени от свеще­ ничеството, от богослови и миряни, в хода на които се развили Свеще­ ническият съюз и православните братства.14 Синодът решил да пристъпи 12 Георгиев, Георги. Освобождението и етнокултурното развитие на българския народ, 1877-1900. С „ БАН , 1979, 228-236, 239; София и софиянци, 1878-1944. С., Наука и изкуст­ во, 1983,259-262. 13 Вж. Покръстването на българите мохамедани, 1912-1913. Документи. Георгиев, Велич­ ко, Стайко Трифонов (съст.). С., Марин Дринов, 1995, също увода; Цанков, Стефан. Българ­ ската православна ц ърква..., 285-288. 14 В защита на съборния принцип например: Миров, Хр. Българската църква на „кръсто­ път“. - Демократически преглед, 9, 1911, № 9, 1156-1164. Борбата за мирско участие продъл­ жава и по-нататък. Вж.: Архиерейският проектоустав в архиерейското събрание. - Юридиче­ ски преглед, 33, 1932, № 10, 436-438.

452

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.

ЧАСТ ТРЕТА. КУЛТУРА

към изменение на Екзархийския устав с оглед на променената ситуация. Той обаче бил изпреварен от радикалното правителство на Александър Стамболийски, което не вярвало на намерението на Синода и решило да извърши преобразувания в църквата пряко него. Стамболийски внесъл в Народното събрание законопроект за измене­ ние и допълнение на Екзархийския устав, задължаващ Синода да свика в двумесечен срок църковен събор за изменение на Екзархийския устав и за преглеждане на общите сметки на църквата, а ако това не стане, съборът ще се свика от Министерския съвет, и то в много разширен състав, с враждеб­ ни на архиереите нисши духовници и миряни. Законопроектът бил прока­ ран през октомври 1920 г. и „облечен“ в закон. Синодът на свой ред обявил за незаконен подобен синод, свикан не от църквата, и наредил на епархийс­ ките власти да не участват в него. Тогава правителството натоварило про­ курори да подведат архиереите под съд за неподчинение на закона и се гот­ вело да извърши преврат в църквата, като състави ново временно църковно ръководство. Наред с това земеделската власт заела зданието на Софий­ ската духовна семинария и го превърнала в Агрономически факултет (то било върнато на църквата след падането на земеделците), опитала се да сло­ жи ръка върху манастирските имоти, като ги „кооперира“, а когато това не станало, като ги отчужди по закона за трудовата поземлена собственост. На практика били завзети само около 25 000 дка, върнати впоследствие. При земеделците и при следващите правителства на Демократическия сговор се разширил и финансовият контрол на държавата над църквата. По въпроса за църковния събор се стигнало в крайна сметка до спора­ зумение между земеделското правителство и Синода. Събор бил свикан и той заседавал в продължение на една година (от февруари 1921 до февру­ ари 1922 г.) и изработил проект за нов Екзархийски устав. В проекта се провеждали дълбоки преобразувания в управлението на църквата в събо­ рен дух и в частност привличане на миряни и клирици във върховната уп­ рава (под формата на смесени съвети), при запазване на първенствуващо значение на епископите; оживявала се и енорията чрез „енорийски съвет“ (освен църковните настоятелства) за изпълнение на социално-етически за­ дачи и пр. По-нататък проектът провеждал разделение между църковнозаконодателни власти (църковно-народен събор, епархийски събори) и църковносъдебни и административни функции и власти, като определял ясно техните компетенции; създавал се независим и квалифициран църковен съд (с допускане на църковни защитници пред църковните съдилища); въ­ веждали се църковноадминистративно правосъдие и дисциплинарен съд; прокарвала се изборната система при заемане на църковните служби; найсетне, пред църквата се поставяли социално-етически задачи. Преобразу­

Г Г л ав а п ет н ай сета. Б ъ л гар ск ата ц ъ рква и ней ната о б щ ествен а роля

453

ванията ставали под натиска на земеделското правителство, но и на вът­ решното реформено течение в църквата и по примера на църковно-преобразувателното движение в Русия (с църковния събор в Москва от 1917 г.). Приетият от църковно-народния събор устав бил утвърден от архиерейски събор и внесен в Народното събрание в началото на 1923 г. Но падането на земеделското правителство го свалило от дневен ред за много години (въпреки някои постъпки на Синода, Свещеническия съюз и отделни бого­ слови), което дало основания за подозрения и критики към архиереите, че са „изстинали“ към реформата, след като опасността отминала. Църквата имала юрисдикция над браковете и бракоразводите (на ней­ ното съдържание по-конкретно се спирам по-нататък). Църковното право­ съдие по брачните дела предизвикало остри спорове и се чували силни критики, особено от страна на юристи. Против църковния брак се възразя­ вало, че е остарял и не съответства на модерните схващания (и на проме­ ните в морала), както и на сложните правни материи (имотни отношения между съпрузите, развод, настойничество, осиновяване и пр.), които в дру­ ги страни се уреждали чрез гражданския брак; също че не позволява сме­ сени бракове (на християни с евреи, с мохамедани и др.).15 В Народното събрание въпросът за гражданския брак бил повдигнат за първи път от един депутат през 1897 г., при приемането на по-либерален закон за бра­ ковете (част 6 от Екзархийския устав), и отново през 1912 г. от няколко де­ путати. След Първата световна война социалдемократът Петър Джидров като министър се опитал да постави въпроса отново, но безуспешно. На Третия събор на българските правници през 1926 г. дори била гласувана резолюция за въвеждане на задължителен граждански брак.16 За граждан­ ски брак били и Българският женски съюз (на Димитрана Иванова), про­ тестанти, марксисти и пр. Някои били за факултативен (незадължителен) граждански брак. Най-сетне през 1936 г. Димитър Пешев като министър на правосъдието поел инициативата за въвеждане на граждански брак и бра­ коразвод и бил разработен проектозакон на принципа на факултативен граждански брак (т. е. по желание) за лицата от православно вероизповеда­ ние, при задължителен граждански бракоразвод за всички. Но той пропад15 Например Йерусалимов, Богдан. За правовата уредба на българското семейство. Юридически архив, 7, 1935-1936, № 4 -5 , 366-383. 16 Вж. Реферати и резолюции на III събор на българските правници. Ред. П. Бояджиев. С., 1926. Вж.за състоянието с брака в други страни по света през 20-те години на XX в.: Киранов, Прокопи, М ихаил Геновски. Брак и бракоразвод. С., 1928, 19-23. Гражданският брак бил станал господстваща форма в почти всички държави, но някъде бил спомагателен към църков­ ния или факултативен, а другаде - единствено задължителен и законен; в много страни при гражданския брак били направени някои отстъпки пред църковното право в консервативна посока.

454

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.

ЧАСТ ТРЕТА. КУЛТУРА

нал поради силната съпротива на духовенството и някои обществени кръ­ гове, както и поради нежеланието на управляващите да си създават услож­ нения.17 Така църковният брак се запазил през целия период.18 Против гражданския брак освен църквата и разните църковни органи­ зации се обявили например организациите на запасното офицерство и подофицерство, един женски съюз и разни общественици. Видният богослов и историк на Българската църква Стефан Цанков защитава църковния брак като въпрос на принцип - дали на брака да се гледа като на чист договор и чисто светска работа (което според него би довело до отслабване на семей­ ството) или като на нравствено-религиозна институция, нещо свещено.19 Изтъквало се, че църквата е еволюирала много в духа на новото време, полесно давала развод и изобщо доста свободно тълкувала църковноправните норми, така че и без формални законодателни изменения била създала „модерно“ брачно право; проблем оставали само смесените бракове между християни и други вероизповедания.20 От друга страна, църковното съдо­ производство, по общо признание, изоставало и често се водело от неком­ петентни лица.21 Именно с това е свързан породилият дебати въпрос за допускане на мирски елемент във Върховния църковен съд и в епархийските съдилища, а именно - адвокатска защита. В края на краищата църквата отстъпила, след като законът за адвокатите от 8 юли 1925 г. допуснал адвокати за за­ щитници в православните съдилища.22 В същото време Върховният адми­ 17 Вж. подробното описание на перипетиите по въпроса от самия Пешев, Димитър. Спо­ мени, 139-164. 18 Гражданският брак е въведен като задължителен с наредба-закон от 12 май 1945 г., а религиозният става факултативен. 19 Цанков, Стефан. Българската православна църква..., 241-249. На същата позиция бил и професорът по богословие в Софийския университет Димитър Дюлгеров. 20 Диков, Любен. Бракоразводна компетентност на нашата православна църква. - Юриди­ чески архив, 11, 1940, № 1, 26—42. Но на Третия събор на българските правници през 1926 г. Диков бил против църковния брак. 21 Това се признава и от Цанков, Стефан. Българската православна ц ър ква..., с. 242. За слабостите на църковното съдопроизводство вж. Киранов, Прокопи, М ихаил Геновски. Брак и бракоразвод..., 149-185, особ. 157-158, 182-185. За духовния съд не се изисквало друго, освен богословско образование - оттук възраженията срещу неговата компетентност; имало процесуални неясноти и противоречия; най-сетне, духовният съд не можел да навлиза във въпроси от имущественоправно естество (например да определи сумата, която виновната страна трябва да заплати на другата, издръжката на децата и пр.), уреждани от граждански съдилища. 22 Бобчев, Стефан. Черковното съдоустройство в новия екзархийски проектоустав. Юридически преглед, 33, 1932, № 10, 401-405. Вж. също За адвокатската защита пред духов­ ните съдилища. - Ю ридически преглед, 30, 1929, № 3, с. 135; За адвокатската защита пред църковния съд (Становището на Св. синод). - Юридически преглед, 26, 1925, № 10, 430-434.

Гл а в а п е т н а й с е т а . Б ъ л г а р с к а т а ц ъ р к в а и н ей н а т а о б щ е с т в е н а ро л я

455

нистративен съд претендирал за компетентност да отменя административ­ ни актове на Светия синод.23 Това били все пробиви на държавата в особе­ ната (т. е. автономната) църковна юрисдикция. След началния отлив на богомолци (особено в града) до войните, след войните посещението на църква зачестило, особено в градовете и главно в София, където се наблюдавал приток на богомолци в храмовете, и то от обществения елит; същите промени ставали и с другите външни изрази на култово благочестие: икони и кандила по домовете, извършване на частни треби в къщите, спазване на постите, причастяване (приемано формално като „комка“ и „винце“). Най-слабо практикувана сред тайнствата била и си останала изповедта, която изисква повече вътрешна набожност, самовглъбяване и покаяние. А пък от средствата на религиозна пропаганда и въздействие най-занемарена била проповедта, която изисква дар слово и опитност и изобщо представлява специално изкуство. Дори сред архиере­ ите имало малко добри проповедници. Известно развитие, макар и късно, получила идеята за социално хрис­ тиянство, т.е. за организирана евангелско-социална (благотворителна) ми­ сия.24 След войните, по почин на православните християнски братства, се появили християнски приюти. Синодът основал при себе си „отделение за църковно-народна дейност“ и събирал фонд за „общи църковни нужди“, но не предприел евангелско-социална (благотворителна) дейност. Подобни фондове се събирали и при митрополитите (за епархиите) и с помощта на енорийското свещеничество се сложило начало на организирана евангел­ ско-социална дейност. Неин обект били децата и сираците, недъгави, въз­ растни, бедни, домашната прислуга. При епархиите се създали църковни детски летовища и юношески лагери, млечни кухни (за родилки), детски ясли и градини, забавачници, детски и ученически кухни и трапезарии, съ­ що сиропиталища. За възрастни и недъгави се създавали и поддържали ня­ кои старопиталища и домове за недъгави, за бедните били организирани няколко безплатни народни кухни, нощни подслони и пр. Специално софийското православно християнско братство се заело с „църковно-обществена грижа за домашната прислуга в България“, смятана за силно изложена на морални и социални заплахи (една анкета от 1935 г. показала, че повечето от проститутките в София били бивши или настоящи домашни прислужници). Със съдействието на държавната власт братство­ то принудило всички домашни прислужници в София (около 15 000 моми­ 23 Стайнов, П етко. Компетентността на Върховния административен съд по жалби за от­ мяна на административни актове на Св. синод. - Юридически преглед, 34, 1933, № 4 -5 , 464-468. 24 Цанков, Стефан. Българската православна ц ърква..., 253—257.

456

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.

ЧАСТ ТРЕТА. КУЛТУРА

чета) да членуват задължително в „Грижата“ и разгърнало дейности като ежеседмични беседи, литературно-музикални забави, курсове за профе­ сионална подготовка и грамотност, библиотека и читалня, изправителен приют, а също издигнало свой „образцов дом“ на ул. „Мария-Луиза“, къ­ дето съсредоточило службите по своето дело (включително медицински прегледи). Известна конкуренция на църквата в борбата за душите представлява­ ли някои секти и полурелигиозни общества и техните учения.25 В частност такива на границата между двата века били толстоизмът, спиритизмът, теософското течение, а след войните - породеният от теософията и много по­ пулярен дъновизъм или „Бяло братство“ на Петър Дънов (след смъртта му - Любомир Лулчев), „православното свето общество“ на Христо Устабашиев и др. Появили се и войнстващи организации за насаждане на българ­ ското православие, като: „Народобранителната организация св. Ив. Рил­ ски“, „Велика България“ (с понтифекс Христо Устабашев). Тези учения представляват смесица от различни възгледи и представи - езически и пантеистични, гностически, социално-етически, окултно-спиритични (и сеан­ си за общувания с мъртви), индийското вярване в превъплъщаване на ду­ шите и карма и пр. Популярност спечелили и отделни гадатели, ясновидци, спиритисти, пророци и пр., предлагащи откровения, гадания, срещи с духо­ ве, тълкувания на сънища и пр. Интересно е, че повечето подобни учения си спечелили популярност в градски среди и сред интелигенцията (или сред полуобразовани), някои дори получили достъп до „буржоазни сало­ ни“ и явно отговаряли на ирационалистични, спиритуалистки и мистични умонастроения и потребности. Известна конкуренция за душите представлявали и инославните римокатолически и протестантски пропаганди (но не и иноверските). Българ­ ските католици (и малкото униати) след Освобождението били около 16 000 души, покатоличени през XVII и XVIII в. и живеещи в Свищовско и Никополско, както и в Пловдивско (тук били преселени от Северна Бъл­ гария през XVII в.). През 1910 г. броят им бил 32 150, а през 1934 г. 45 704 (от които около 39 000 българи, останалите чужденци). Католиче­ ската пропаганда - около храмове, училища, болници, благотворителни за­ ведения - и издателска дейност били съсредоточени в София, Пловдив, Русе и Варна. През 1889 г. имало 17 римокатолически църкви и 18 учили­ ща с 1330 ученици; през 1926 г. - 36 храма и 32 училища (от тях 18 начал­ ни в селата) с 5270 ученици; през 1934-1935 г. имало 6 детски и 10 първо25 Пак там, 233-239; Казасов, Димо. Улици, хора, събития, 311-316; Георгиев, Георги. София и соф иянци..., с. 130.

Гл а в а п е т н а й с е т а . Б ъ л г а р с к а т а ц ъ р к в а и н е й н а т а о б щ е с т в е н а р о л я

457

начални училища, 11 прогимназии и 6 гимназии, или общо 34 „френски“ училища с общо 2198 ученици. Отделно от това била Немската девическа гимназия в София и някои „българокатолически“ частни училища. Протестантите в България били много по-малко - 1358 души през 1887 г.; 5644 души през 1905 г.; 8371 души през 1934 г.; при това половина­ та били чужденци. Протестантите били конгрегационалисти, методисти, баптисти (тези три вида по произход от Северна Америка и действащи след българите още от средата на XIX в., с големи заслуги за образованието и книжнината), адвентисти, съботници и петдесятници (от по-късно време). Съответно по-слаба била и протестантската пропаганда, съсредоточена в Самоков и София (и с. Симеоново край София), Ловеч и др. През 1934— 1935 г. под името „американски“ имало 2 детски, 1 първоначално училище, 2 прогимназии и 2 гимназии (мъжка и девическа, първо в Самоков, а от 1929 г. преместени в с. Симеоново), или общо 10 училища с 1098 ученици,26 Авторитарните и безпартийни правителства след преврата от 19 май 1934 г. възлагат важна роля на Българската православна църква като крепител на държавността и на монархията. Пред училището в „новата държа­ ва“ също били поставени нови задачи и образователни идеали. Даването на знания трябвало да се придружава с нравствено възпитание в държавнонационална и идеалистично-християнска насока. Това дало възможност на Синода и на свещеничеството да настояват за два часа седмично препода­ ване на „Закон Божий“ (вероучението се преподавало в прогимназиите с един час седмично), за допускане и на църковни лица за преподаватели, ре­ довно черкуване на учениците и пр. С наредба-закон от 11 февруари 1938 г. в гимназиите бил въведен предметът „религия с история на Българската църква“ и на завършилите Богословския факултет се дало право да го преподават. От 1939 г. датира едно окръжно (на Богдан Филов) „относно религиознонравственото възпитание на учащата се младеж“, с което учи­ лищните инспектори и директори на училища се призовават да съдействат по различни начини за религиознонравственото възпитание на учениците, включително чрез насърчаване на ученическите християнски дружества, водене на църква и пр. Друга наредба въвела молитва на учениците преди и след завършване на всекидневните занятия. Успехът на подобни мерки за християнизация на училището обаче зависел от поемането на обучението от духовни лица („катехети“) или най-малкото - от вярващи вероучители, което било слабата страна. Отношенията на между църква и държава изобщо се подобрили при безпартийните правителства. Но и тогава имало някои разногласия, поро26 Цанков, Стефан. Българската православна църква..., 290-303.

458

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.

ЧАСТ ТРЕТА. КУЛТУРА

дени от опитите на режима да се меси в делата на църквата. В частност властите били против изборната система в църквата при изборите за цър­ ковни настоятели и дори искали да заменят изборите на архиереи с предста­ вяне на кандидати от Синода, от които правителството да избере и назначи един. Решителният отпор на Синода попречил това да стане. Архиереите (висшите духовници) в повечето случаи водели твърда борба за отстояване на самостойността на църквата от държавата, за разлика от консервативна­ та им роля по отношение на вътрешното устройство на църквата. От 30-те години датират някои силно етатистки публикации, в които се твърди: че юридическата организация на църквата се създава от държавата (тъй като Екзархийският устав като всеки закон се гласува от Народното събрание); че църковните служители са държавни чиновници (тъй като дър­ жавата подпомага църквата от бюджета); че средствата и имуществата на църквата са обществени (тъй като църквата като юридическо лице има пуб­ личен характер). Разбира се, позицията на Светия синод била тъкмо противоположна - че църквата е автономна, свободна от опеката на светската власт и че уставът й само формално се гласува от Народното събрание.27 Въпросът за нов Екзархийски устав имал следното дълго и безплодно от гледна точка на реформата развитие. През 1932 г. една смесена комисия била натоварена да представи съкратен проект за Екзархийския устав на основата на приетия от църковния събор от 1922 г. Този проект бил изра­ ботен и после разгледан от архиерейски събрания през 1932 и 1933 г. Твърде характерно, за да запазят дискреционната си власт, те единодушно отхвърлили да има „църковен съвет“ (при Синода) като смесен съвет по всички общоцърковни дела (стопански, финансови, благотворителни). Между самите архиереи започнали разпри по състава на синодалното управление, в което всички те искали да участват (в някакъв негов разши­ рен състав, отделно от четиримата постоянни). Именно това изменение на Екзархийския устав било узаконено по настояване на архиереите с наред­ ба-закон през 1937 г. Това нито довело до обновителна промяна в църковното устройство, нито дори прокарало належащата реформа на църковното право по брачните дела. Също открит останал въпросът с избора на ек­ зарх на мястото на починалия през 1915 г. Екзарх Йосиф; църквата се ръ­ ководела от наместник-председатели. Едва през 1945 г. бил избран за нов български екзарх, софийският митрополит Стефан. Ето и някои статистически данни. През 1929 г. 11-те епархии имали об­ що 2569 енории; свещениците били 2052 от общо 2628 духовни лица. През 27 Стоянова, Лидия. Какъв институт е българската църква. - Ю ридически преглед, 34, 1933, № 3 ,1 1 0 -1 1 8 ; Габровски, К. Какъв институт е Българската православна църква. - Ю ри­ дически преглед, 33, 1932, № 4 -5 , 168-182.

Гл а в а п е т н а й с е т а . Б ъ л га р с к а т а ц ъ р к в а и н ей н ата о б щ е с т в е н а ро ля

459

1934 г. имало 2600 енории (при общо 5747 населени места) и 2169 свеще­ ници от общо 2795 духовни лица. През 1939 г. имало 2768 енории с 2232 свещеници от общо 2839 духовни лица. Броят на монасите и монахините варирал през цялото време около 200.28 Подготовката на клира между войните започнала да се подобрява. От 2217 енорийски свещеници през 1924 г. с висше богословско образование били 6 души, със средно богословско - 733, а с основно, незавършено гимназиално или прогимназиално образование - 971. През 1938 г. от 2486 енорийски свещеници в България, с висше богословско били 114 души, средно образование имали 1772, а незавършено средно - 600. През 1923 г. (при земеделското управление) бил създаден Богословският факултет при университета, в който като професори работели църковно-обществени и научни дейци за подготовка на просветен клир и създаване на богословска книжнина. До 1938-1939 г. там следвали 3125 студенти, но богословие за­ вършили само 243. Известна представа за дейността на църквата дават ре­ лигиозните издания. През 1926 г. излизали 39 религиозни вестници и спи­ сания (светските били 787); през 1936 г. - 49 религиозни издания (630 светски). Официалният орган на Светия синод е „Църковен вестник“, а на Съюза на свещеническите братства - „Пастирско дело“.29 През 1880 г. в Княжеството имало действащи 1170 храма и параклиса; през 1905 г. броят им достига 2338, а през 1936 г. - 3176. През 1890 г. има­ ло 90 манастира с 530 монаси и монахини; през 1908 г. - 92 манастира с 424 монаси и монахини; през 1936 г. - 101 манастира с 234 монаси и мо­ нахини. Ставропигиални, т. е. пряко подведомствени на Синода, са Рил­ ският, Троянският и Бачковският манастир (след войните и Куриловското женско манастирско братство „Бял кръст“). Няколко думи за материалното положение на църквата и нейните слу­ жители.30 Имотите на Българската църква не били големи. Най-голямо притежание представлявали манастирските имоти в земи. През 1920 г. всички манастири притежавали около 191 000 декара земи (ниви, ливади, гори, пасища, градини); едва 0,18% от земите в страната, които не били частна собственост, били в ръцете на църквата (през 30-те години на XX в.). Служителите в църковната администрация получавали заплати от държавата - по държавните бюджети на съответните църковни учрежде­ 28 Статистически годишник на Царство България, 27, 1935, 464-465; Статистически го­ дишник на Царство България, 32, 1940. C., 1940, с. 753. Сведенията в статистическите годиш­ ници започват от 1929 г. 29 Данните от: Колев, Йордан. Развитието на Б ългарската..., 145-146, 155. По-малък брой следвали (1538 души) и завършили (190 души) Богословския факултет (до 1938 г.) дава Арнаудов, М ихаил. История на Софийския университет, с. 618. 30 Цанков, Стефан. Българската православна ц ърква..., 303-317.

460

б ъ л г а р с к о т о о б щ е с т в о , т. 2.

ч а с т т р е т а , к у лту ра

ния (Синод, митрополии, духовни училища), които били сравнително доб­ ре уредени, а специално материалното положение на епархийските архи­ ереи (митрополити) било много добро. Най-тежък и постоянен бил проб­ лемът с издръжката на нисшите (енорийски) свещеници. Спорело се е как да се осигурят средства за тях - от църквата или от държавата, или и от двете, от енорията или от политическата община, и кой да ги събира. Ек­ зархийският устав от 1883 г. определя като първи източник за издръжка на енорийските свещеници таксите от требите (венчавка, кръщавка, опело), към които се предвиждало добавъчно възнаграждение от държавната хаз­ на и отчасти от църковните приходи. Обаче държавата дълго не изплаща­ ла тези средства и едва от 1891 г. започнала да ги изплаща. По-нататък добавъчното възнаграждение от държавата се изменяло няколкократно. След преврата от 1934 г. то било увеличено и обърнато на „заплата“, но били от­ нети приходите от требите. По разни закони (първият от 1889 г.) пенсион­ ният фонд бил чисто църковен и се управлявал от Синода, но със специа­ лен закон от 1926 г. той бил прехвърлен към общия пенсионен фонд на държавата и се слял с него. Като цяло материалната издръжка на нисшето духовенство освен че била недостатъчна, приела характера на държавна заплата, което фактически превръщало свещениците в държавни чиновни­ ци, зависими в своята дейност от държавата. Самата църква не правела много за набиране на средства от други източници, например чрез по-рационално стопанисване на манастирските имоти и въвеждане на някои мо­ нополни църковни производства, като апелира към добрата воля на миря­ ните да поддържат църквата или като настоява за въвеждане на минимален църковен годишен данък. Разглеждането на църковното развитие дава основание за следните констатации. Църквата заемала силно подчинено положение спрямо дър­ жавата, изразяващо се във финансова зависимост, но и в опити за безцеремонна намеса на правителствата във вътрешноцърковни въпроси. Под оли­ гархическото управление на архиереите църквата не можела да се рефор­ мира вътрешно - както в смисъл на привличане на миряните към делата на църквата, така и на разгръщане на широка социална християнска дейност. Клирът изоставал в образователно и духовно отношение и не успял да се възползва от промяната в духовния климат след войните, за да утвърди влиянието си.

Гл а в а п е т н а й с ет а . Б ъ л га рс к а т а ц ъ р к в а и н ей н ата о б щ ес т в ен а ро ля

461

ЦЪРКОВНА ЮРИСДИКЦИЯ НА БРАКА И РАЗВОДА През целия период на съществуване на българската буржоазна държава бракът и бракоразводът били под юрисдикцията на църквата. По-нататък ще се спра на някои основни положения на българското църковно право (продължение на източноканоническото и византийското право) по отно­ шение на брака и развода, на правата и задълженията на съпрузите и пр.31 От специален интерес е оформянето на отношенията между каноническо и обичайно право (и някои нови практики), а също намесата на държавата в засягащи семейството въпроси. Започвайки с годежа, църквата го третирала почти като венчание, за разлика от народния обичай, където на него се гледало по-леко; нова годежна практика в градовете било честото ходене и дори отсядане у годени­ цата. Условията за годеж са: определена възраст, сгодените да не се нами­ рат в забранено от църквата родство, да имат съгласието на родителите си. Но ако те не го давали, църквата все пак благословявала брака, ако реши, че отказът произлиза „от инат или други неуважителни причини“. Така църквата се съобразила с това, че годежите могат да се извършват и без позволение и съгласие на родителите (което ставало все по-често).32 Църквата изисква като принцип взаимното съгласие на младоженците за бракосъчетанието (част 5 на Екзархийския устав от 1883 г., чл. I).33 Тук обаче тя се сблъскала с различни обичайни практики, с които се примиря­ вала и към които се приспособявала. Така женитбата според обичайното право е перфектна само след (полово) „консумиране“; оттук такава стара форма на сключване на съпружески съюз, като грабеж (отвличане) на момата. Това се осъждало от църквата, но не било изкоренено, а някои ду­ ховници дори съзнателно венчавали при подобни случаи. Друг народен 31 Основни трудове са една ранна студия на Балдж иев, Васил. Студия върху нашето пер­ сонално съпружеско право. - Сборник за народни умотворения, наука и книжнина, кн. 5, 1891, 187-203; кн. 7, 1892, 111-158; кн. 8, 1892, 194-215; кн. 10, 1894, 236-267; по-нататък: Киранов, Прокопи, М ихаил Геновски. Брак и бракоразвод... Юрисдикцията на брака и брако­ развода е изложена в част 5 на Екзархийския устав (приспособен за Княжеството) от 1883 г. - Държавен вестник, № 22, 26 февр. 1883. Тя е изменена със Закона за прибавление част шес­ та към Екзархийския устав. - Държавен вестник, № 85, 22 апр. 1897. 32 За годежа у: Балдж иев, Васил. Студия върху нашето..., кн. 7, 111-138. За църковния годеж вж. и Закон за прибавление на част шеста към Екзархийския устав от 22 април 1897 г. у: Дж амдж иев, И ван. Съдебна практика..., 726-730. За новите годежни обичаи вж. също Бобчев, Стефан. Сбирка от правни обичаи у българите. - Наука, 3, 1883-1884, № 2 ,1 7 5 -1 8 4 ; № 3-4, 353-363, особ. с. 183. 33 За женитбата: Балдж иев, Васил. Студия върху нашето..., кн. 7, 138-151.

462

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. T. 2.

ч а с т т р е т а , ку лту ра

венчален обичай е приставането (иристанка), като в този случай съпружес­ кият съюз ставал по взаимно съгласие на младоженците (не против волята на жената), но против бащината воля. Българската църква търпяла и до­ пускала и тази практика. Така Екзархийският устав от 1883 г. не смята ро­ дителското съгласие за абсолютно изискване, формулирано малко казуистично, в смисъл че несъгласието на родителите не може да попречи на брака, ако свещеникът се увери, че то „произлиза от инат или други неоправдаеми прищевки“ (част 5, чл. 1). И тук явно се извършило едно приспо­ собяване на църковното право към реалностите. Друг народен обичай бил „натурването“, при което не се пита нито за волята на мъжа, нито на родителите, а жената (ако е лишена от „чест“) отива да живее при мъжа, който я е обезчестил. И в този случай църквата допускала бракосъчетание. В същото време съществувалият по-стар обичай за женене на децата наси­ ла - израз на родителска власт - отслабвал.34 Старите обичаи постепенно изчезвали, най-напред в градовете, а се появявали някои нови обичаи. Наред с жененето без съгласие на родители­ те, нов и може да се каже „буржоазен“ обичай била зестрата (въведена ве­ роятно под влияние на гърците). Същинската зестра означава увеличаване на патримониума на съпруга чрез прехвърляне на собственост към него при брака. За разлика от Франция, зестра у нас получавал пряко младоже­ нецът, а не невястата - при това като собственост, а не като зестрено плодоползване от мъжа. У нас зестрата била предимно градско явление, което трябвало да повиши шансовете на жената за брак (и не минавало без морално осъждане).35 За разлика от това, българското земеделско населе­ ние виждало в невястата, влизаща в семейството на мъжа, нова работна си­ ла за полските работи, за чието придобиване по-скоро семейството на мъ­ жа трябвало да заплати. Все пак и по селата се срещало даване на имоти на младоженеца от родителите на булката, но рядко и главно когато мъжът отивал да живее при жената. Съвсем друго явление е чеизът (премяна и други дарове) на селската мома, който (според обичайното право) е дял на момата от бащиния имот, замества правото на дял при наследяването, по­ лучава се при сватбата и си остава собственост на жената. Впрочем и в се­ лата даването на момичина или вдовичина (в недвижими имоти и добитък), за да стане невестата по-търсена, започнало да става задължително.36 34 Бобчев, Стефан. Сбирка от правни обичаи..., с. 353. 35 Вж. протестите против зестрата у: Станков, Ангел. Ролята на зестрата в семейството и обществото. Пловдив, 1903. 36 Балдж иев, Васил. Студия върху наш ето..., кн. 7, 145-146; Венедиков, Петко. Бележки върху чеиза и зестрата по действащото право у нас. - Юридически архив, 5, 1933-1934, № 6, 489-511, особ. с. 494, 501, 505-506.

Гл а в а п е т н а й с е т а . Б ъ л г а р с к а т а ц ъ р к в а и н ей н а т а о б щ е с т в е н а ро л я

463

Народният светоглед изисквал сключването на бракосъчетание задъл­ жително да става със сватба, т. е. с разни церемонии, символи и тържества. Това църквата се стремяла да замени с църковна венчавка, приемана като задължително условие и като издигане и освещаване на съпружеския съюз. Но има свидетелства, че хората се женели и без църковен брак или пък ви­ кали попа „да благослови младоженците“, когато сватбените обреди били в ход, т. е. като нещо по-малко важно. Изобщо църквата трябвало да се бори, за да наложи църковния елемент (венчило) върху обичайното („гражданското“) женитбено право.37 Друго нарушение на църковните раз­ поредби било жененето между близки роднини (до втори братовчеди), осо­ бено в затънтени села, където нямало голям брачен избор.38 Каноническото право, строго погледнато и исторически, изключва раз­ вода по волята на съпрузите (на някой от тях или и на двамата). Но то еволюирало, допускайки развода по известни причини: прелюбодеяние, отчаяно пиянство, неспособност за изпълнение на съпружеските задълже­ ния (част 5, чл. 11, 13); отделно в случай на лудост или епилепсия (чл. 7).39 То трябвало да се съобразява и с обичая.40 Както пише авторитетът по цър­ ковния брак Балджиев: При всичко, че обичайното право относително тази материя е погълна­ то от каноническото, [...] при все това туй наше обичайно право е уп­ ражнило едно давление върху църковната практика и по този начин ка­ ноническото право tacite се е съобразявало с нашето обичайно право, без да отменява формално обаче своята буква.41

Обичайните народни форми на развод били „напъждане“, „избягване'' и „по взаимно съгласие“. Изгонването („напъждане“) ставало главно по во­ 37 Вж. Родопски. Градиво по обичайното българско право. - Периодическо списание, 1885, № 23, 414-429, особ. 415; Волков, Т. Сватбарските обичаи на славянските народи. Сборник за народни умотворения, наука и книжнина, кн. 8, 1892, 216-256, особ. с. 231. Спо­ ред автора българите, както украинци, руси, румъни и др., гледат на обреда на народната сват­ ба като на акт, „който единствено дава право да се имат венчаните за съпрузи“ . Имало случаи, когато попът отказвал да извърши църковния обред, но народните обреди се извършвали и бракът се смятал от селяните за валиден. 38 Вж. Попконспгантинов, Христо. Писма от Родопите. - Във: Христ о Попконстантинов. Спомени, пътеписи, писма. Пловдив, Хр. Г. Данов, 1970, с. 443, 445. 39 Балдж иев, Васил. Студия върху наш ето..., кн. 8, 194—205; кн. 10, 248-249. 40 За конкретни случаи на развод по разни причини в обичайната народна практика и как се възприемали от околните, т. е. доколко съответствали на „добрите нрави“ , вж.: Родопски. Градиво по обичайното..., 416-421. Доколкото може да се извлече нещо общо от разказаните случаи, то е, че „народът“ трудно одобрявал развода, дори ако бил по взаимно съгласие, и че по-лесно оправдавал мъжа, отколкото жената. 41 Балдж иев, Васил. Студия върху наш ето..., кн. 8, с. 198.

464

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.

ЧАСТ ТРЕТА. КУЛТУРА

лята на мъжа, но в по-ново време и жената в известни случаи можела да упражни подобно право, а именно когато мъжът е приведен зет в дома на жена си и тя го изпъжда на основание своето право на собственост над къщата. Тази форма била изключена от църквата де юре, но продължавала да съществува сред народа. Имало и случаи, когато духовници венчавали отново без формален църковен развод, по погрешка или по необходимост. За да може да прокара канонически развода (в унисон с обичая), Гръц­ ката църква се видяла принудена да приеме мълчаливо католическата фор­ мулировка „раздяла от трапеза и легло“ (която по принцип не признава­ ла);42така църквата допускала развода след изтичане на определено време (пет години при Българската църква), ако дотогава разделените съпрузи не се сговорят и съберат. Според Екзархийския устав на Българската църква от 1883 г. жената има право да иска развод след 5 години, ако мъжът от­ съства и не се грижи за нейната прехрана (част 5, чл. 9). В този член оба­ че имало непълноти и противоречия, например не е ясно защо се дава разводно право само на жената, а не на мъжа. Жената също може да отсъства, да лежи в затвора или да избяга от мъжа си. По-нататък: би било нелепо богата жена да иска развод, понеже мъжът не се грижи за прехраната й (което може да е така и без той да отсъства); най-сетне, уставът не пред­ вижда нищо за злоупотреби. Непълноти и противоречия имало и в други членове за развода, например чл. 8 (ако един от съпрузите изчезне 4 годи­ ни, без другият да знае къде се намира той) и чл. 10 (че жените на войни­ ците са длъжни да ги чакат). Правото на мъжа да иска развод в крайна сметка трябвало да бъде изведено „по здрав разум“. При народния обичай на развод чрез „избягване“, жената напуска мъжа си по разни причини, като пиянство, грубо малтретиране, импотентност, содомия, „подлагане на жената на друг мъж“ и пр. Българската църква приела първите три за разводни причини, но не казвала нищо за последни­ те две (приети в гръцкото каноническо право); все пак тя не можела да от­ каже развод при подобни основания, предвид „значението на съпружество­ то като морален институт“ (друг пример за юридическо тълкуване). Накрая, съществувал народният обичай на развод „по взаимно съгла­ сие“, когато мъжът вместо да напъжда жена си или да направи живота й толкова тежък, че тя да упражни правото си да избяга, може да я убеди и с нейно съгласие (евентуално изтръгнато) да се разоставят. Основания за разделяне според народното схващане (предоставени, впрочем, като право само на мъжа) са: ако жената е неплодна, престаряла, постоянно болна, ако 42 За този институт като основание за развод в западното каноническо право вж. Киранов, Прокопи, М ихаил Геновски. Брак и бракоразвод, 215-218.

Г лава п етн ай сета. Б ъ л гар ската църква и нейната общ ествен а роля

465

й вонят устата, ако не може да задържа урината си, ако страда от сомнамбулизъм, немота, слепота и дори заради грозота и нечистота. Църквата не признавала канонически като разводни основания нито една от горните причини, обаче в практиката ги приемала и допускала развода, ако жената е съгласна (като мъжът трябвало да й даде парично обезщетение или да я издържа).43 Причините за развод са формулирани по-„либерално“ в следващата до­ бавка (част 6) към Екзархийския устав от 1897 г.44 Като причини за раз­ трогване на браковете тук са изброени следните: отсъствие на мъжа 4 го­ дини с неизвестно местожителство или известно, но ако не праща средст­ ва за прехрана на жена си; прелюбодеяние; отчаяно пиянство, буйстване, изтезаване и биене на другия; противоестествено сближение с жена си; неспособност за извършване на съпружеските задължения поради естест­ вен недостатък; лудост, епилепсия, идиотство или сифилис; осъждане за кражба, мошеничество или убийство; когато единият от съпрузите обвини пред съда другия в прелюбодеяние, което не може да докаже; когато жена­ та без уважителни причини се отстрани от мъжа си и в продължение на 3 години не се съгласява да живее с него. Църковното право се стремяло да регламентира и взаимните права и за­ дължения на съпрузите, и то в силно консервативен и патриархален сми­ съл на подчинено положение на жените в брака.45 Това се мотивира със съпружеската идея („единоплътието“), „взаимните човешки и божествени права“ на съпрузите, принципа на съпружеството (мъжът да е „глава на жената“, а „жената да бъде покорна“) и пр. Да цитираме нашия ултраконсервативен авторитет по църковно право, имащ за идеал строгостта на Кормчията (т. е. законника от средновековно време) към „длъжностите на съпругата“, и недоволен от разхлабването на нравите през вековете оби­ чайно право под турска власт: От друга страна, тука трябва да забележим, че прокарването на взаим­ ною абсолютно равенство би било гибелно за самия съпружествен институт, ако то не бъде поставено на разумна основа; ако например се

43 Според Васил Балджиев гръцкото каноническо право било по-напреднало, като приело в канона си за разводни основания неща като „прихватлива“ полова болест, незадържане на урината, кожни болести, мирис на устата и други подобни. 44 Закон за прибавление част шеста към Екзархийския устав. - Държавен вестник, № 85, 22 апр. 1897. Този закон може да се намери и у: Дж амдж иев, Иван. Съдебна практика..., т. 2, 726-730. В двата тома авторът дава и всички случаи на разводи през 1920-1943 г. по причини. Те съдържат 1236 случая на разводи и духовно-наказателни дела. 45 Балдж иев, Васил. Студия върху наш ето..., кн. 10, 236-367.

466

бълга рско то о бщ ество .

Т. 2.

ЧАСТ ТРЕТА. КУЛТУРА

пренебрегнеше принципът, че „мъжът е глава на жената“ и че „жената трябва да се покорява“.

И още: С прокарването на абсолютното равенство биха се нарушили известни права и задължения на съпрузите; така например биенето, обидата с думи и с действие в много случаи се явяват репресивни мерки за запаз­ ване на вътрешния ред в семейството. Ако Отоманският наказателен закон дава право на мъжа да убие жена си в уловено прелюбодение, ня­ ма съмнение, че той има право да упражнява над нея разни други реп­ ресивни мерки за много други нейни неуместни постъпъци, които той има право сам да обсъжда и обуздава за възстановление на реда.46

От подобни позиции правата на жените в народното обичайно право и още повече в гражданското право изглеждат прекалени, например: строго­ то разделяне в народната практика и в гражданското право между имотни­ те права на мъжа и жената, правото на жената (според търговския закон) да упражнява търговия и да сключва сделки с трети лица, без да е нужно съгласието на мъжа, и пр. Всъщност положението на жените в обичайното право било също твър­ де подчинено, както се вижда от различни символизми на сватбата (които трябва да изтъкнат тъкмо подчинение): изискването за предбрачно цело­ мъдрие, ограничаването на излизанията извън дома, по-строгото осъждане на жените при прелюбодеяние и развод и пр.47 По силата именно на оби­ чая и въпреки писания закон (който поставя съпрузите в по-равностойно положение), мъжът разполагал фактически с имотите на съпругата си, мо­ жел да ги дава под наем, да събира плодовете от тях и пр., особено по се­ лата и в малките еснафски градчета.48 Впрочем моралистичните пожелания на църквата за отношенията в се­ мейството се обезсилват от факта, че тя уреждала само брака и бракораз­ вода. С имуществените, наследствените и други отношения в семейството се занимавало гражданското законодателство, което по принцип ги уреж­ дало по-равностойно. Гражданското право се пресичало с църковното още 46 Балдж иев, Васил. Студия върху наш ето..., кн. 10, цит. съответно на с. 257, 258. Вж. в подобен дух и с. 259, 265. 47 Вълчев, Д. От Дупнишко. - Сборник за народни умотворения, наука и книжнина, кн. 7, 1892, 62-80; Родопски. Градиво по обичайното..., 418-422; Маринов, Димитър. Избрани про­ изведения. Т. 2 (Етнографско проучване на Западна България). С., Наука и изкуство, 1984, 316-320. Описва се твърде унизеното и безправно положение на жените в този регион. 48 Вж. Киранов, Прокопи. Жената. Правно, икономическо и социално положение. С., 1929, 160-161.

Гл а в а п е т н а й с е т а . Б ъ л г а р с к а т а ц ъ р к в а и н е й н а т а о б щ е с т в е н а р о л я

467

при уреждане на някои последици от бракоразвода, като: издръжката на децата, издръжката на жената (ако бракоразводът е по вина на съпруга), връщането на зестрата на съпругата и пр.; също чрез правото на адвокати да се явяват в църковни съдилища.49 Наистина, и в гражданското право в някои пунктове жените имали понижен правен статус, най-вече в правото на наследяване, също в правото на настойничество (каквото можели да уп­ ражняват само майката и бабата).50 Но като цяло формалноправното равен­ ство на гражданските закони правело нещата тук далече по-равностойни. Значителен обществен резонанс и у нас имал въпросът за „търсенето на бащата“ и свързаният с него въпрос за извънбрачните деца. Той бил уреден в закон за припознаването на незаконородените деца, за узаконява­ нето и осиновяването им (от 17 декември 1889 г.), в смисъл че търсенето на бащата се забранява (както във френското законодателство по това вре­ ме). Апелите и законопроектите в социалнореформистки смисъл за подоб­ ряване на положението на извънбрачните деца и на майката (например ка­ то се принуди бащата да доставя средства) не довели до нищо и старият за­ кон останал в сила.51 Положението се променило частично едва със закона за извънбрачни­ те деца и осиновяването от 26 ноември 1940 г. Той разширява възможност­ та за търсенето на недобросъвестния баща и осигурява материално извънбрачното дете, като го поставя по отношение на майката и нейните родни­ ни наравно със законнороденото (детето добива качество на законно и спрямо бащата само ако родителите му встъпят в брак). Освен това майка­ та може да предяви към бащата иск за търсене на бащата преди раждането или най-късно 2 години след раждането. Положението на извънбрачните деца (стигматизиращо наричани „неза­ конородени“) и на майката в патриархалното българско общество било особено тежко, така че имало случаи на убийство на детето или самоубий­ ство от отчаяние, а родените извън брак понасяли много неволи и страда­ ния. Не по-малко важни от материалните проблеми били моралното осъж­ дане, което те срещали, и непълноценният социален статус.

49 Киранов, Прокопа, М ихаил Геновски. Брак и бракоразвод..., 196-207. 50 Киранов, Прокопи. Ж ената..., 147-148. 51 Златарски, Н икола. Търсенето на бащата. - Юридически архив, 5, 1933-1934, № 4 -5 , 375-401; Ангелов, С. По законопроекта за извънбрачните деца, за узаконението им и за усиновяването. - Ю ридическа мисъл, 5, 1924, № 6 -7 , 117-139; № 8-10, 213-245.

ГЛАВА Ш ЕСТНАЙСЕТА КНИЖНИНА, ПЕРИОДИЧЕН ПЕЧАТ, ГРАЖДАНСКИ СДРУЖЕНИЯ

Настоящата тава завършва разглеждането на културната сфера с книжни­ ната и периодичния печат (и цензурата). Заключителната част е посветена на разните граждански сдружения и организации, особено тези в социалната и културната сфери, спорта и туризма. Всичко това засяга същевре­ менно формирането на „гражданско общество“ (на градска, буржоазна ос­ нова), което предполага свободно сдружаване и публична сфера. Публичната сфера е средата, където се развиват идеи и се изявяват мнения, водят се дебати и се формира „обществено мнение“, все повече опосредствани от печатни, по-късно радио (а днес и електронни) медии. Директно и чрез внушението на материала се засяга (в още един аспект) и въпросът за от­ ношенията между гражданското общество с неговата публичност, от една страна, и българската държава, от друга страна, както те се слагат във вре­ мето до войните и в междувоенния период.

КНИЖНИНА След Освобождението отпадат всякакви препятствия за развитието на бъл­ гарската книжнина. Във всеки по-голям град се появяват печатници.1Още за първите 3 години броят им достига 13; за правителствени нужди през 1881 г. се създават Държавната печатница в София и Областната печатни­ ца в Русе. До 1885 г. броят на печатниците в двете Българин става 32, през 1889 г. - 87, през 1900 г. - 150, разпръснати в много градове, а като найактивни печатни центрове се очертали Пловдив и Русе. Трябва да се каже, че това били малки занаятчийски работилници с по един-двама работници, с износени плоскопечатни машини (ръчни преси), задвижвани ръчно, теж­ ки и шумни, печатащи по 500-600 листа на час. Те били с изхабен буквен материал, като само Държавната печатница разполагала с букволеярна. Собствениците на печатници сами участвали в работата, а освен това ор­ ганизирали продажбите и разпращането на изданията; за да осигурят рабо­ 1 За печатниците и печатната техника вж.: Българска книга, особ. 344-347 (статията „Печатници в България“); Бенмайор, М. Типографското производство в България. - Списа­ ние на Българското икономическо дружество, 14, 1910, № 3 -4 , 231-254, особ. 234-241; Гер­ гова, Ани. Книжнината и българите, 138-141, 165-166, 195-196.

Гл а в а ш ес т н а й с ет а . К н и ж н и н а, п ери о д и чен п ечат, граж д ан ски сд ру ж ен и я

469

та на печатницата, те се захващали често с издаване на някой малък вест­ ник. Някои печатници били създадени от чужденци, а имало и опитни чуж­ денци работници, особено чехи. През 90-те години на XIX в. в някои печатници били закупени обикно­ вени цилиндрични скоропечатни машини „Алберт Сие Франкентал“ (от Германия), по-леки, задвижвани ръчно или с мотор; в първия случай с ка­ пацитет 1000 листа, във втория - 1200-1800 листа. Най-добре обзаведени печатници отначало били Държавната и Придворната, където най-напред се въвеждала нова техника. От 1900 г. нататък се въвеждат скоропечатни машини с два цилиндъра („дубли“) и двойно по-голяма производителност; такива били доставени най-напред в Държавната печатница и в печатници­ те на вестниците „Дневник“ и „Време“. По-нататък се внасят полуротационни машини, а след това и ротационни, с най-малко два цилиндъра и обвита на руло хартия, които имали голяма производителност (10 000 ек­ земпляра на час). Въведени най-напред в печатниците на вестниците „Ве­ черна поща“ и „Дневник“, те спомогнали за развитието на всекидневни­ ците. Най-сетне била въведена и „американката“ - американски (Myhle) машини от разни размери и типове, а през 1910 г. - и автоматичната „аме­ риканка“ (най-напред в Държавната печатница), печатаща по 14 000 плика или етикета на час. Тя станала и масов тип машина в повечето столични и провинциални печатници. Настъпили промени и в двигателната сила на пе­ чатните машини, които отначало били ръчни (с работник „въртач“), после - с газови и бензинови мотори, а след прокарването на електричество в столицата в повечето софийски печатници навлезли електрически мотори (до края на първото десетилетие на XX в.); в други градове били използва­ ни бензинови и газови двигатели. Важно техническо нововъведение са на­ борните машини - линотипи, увеличили няколкократно (3-4 пъти) произ­ водителността на словослагателя. Първите линотипи били закупени от Държавната и от Придворната печатница (през 1909 г.), а до войните таки­ ва имали и „Дневник“ и „Утро“. Държавната и Придворната печатница раз­ полагали и с цинкографска техника за илюстрации и специално във втора­ та се печатали много списания (наред с печатната работа за двореца). Преди и след Освобождението у нас, както исторически и другаде, с из­ дателска работа се занимавали печатарите. В края на XIX в., както много по-рано в чужбина, водеща позиция в книгоиздаването заели книжарите, които разполагали със своя база и можели да посредничат по-добре между създателите на книжнина и купувачите. При това кръстосващите страната амбулантни книжари отстъпили място на книжари с постоянни книжарни­ ци, установени в градовете. До края на XIX в. в много български градове имало открити книжарници, като най-известни били пловдивските и со­

470 БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.

ЧАСТ ТРЕТА. КУЛТУРА

фийските. Реномирани книжарници в Пловдив имали Христо Данов и Дра­ ган Манчов, а в София - павилионът на Тодор Ф. Чипев насред Градската градина, книжарниците на Христо Олчев, Иван Игнатов, Димитър Голов и много други. Някои книжари, ръководени от своя търговски нюх, започна­ ли да правят подбор на издаваните книги с известна ориентация и към ли­ тературната им стойност, да се интересуват от тяхното външно оформле­ ние и да се намесват в книгопроизводството; също те изплащали и първите авторски възнаграждения и така поощрявали утвърдени автори. Повечето книжари обаче били собственици на малки магазинчета и разчитали шавно на продажбата на учебници и книжарски пособия.2 Издаването на книги ставало много лесно. Съществувало и силно же­ лание за писане на книги. Явление от началните десетилетия е графомания­ та.3 Имена на автори като русенкия печатар-издател Тодор Хаджистанчев, книжаря Михаил Гребенаров и „списателя“ Н. Семков станали нарицател­ ни за набързо създадено и бездарно писателство („гребенаровщина“, „семковщина“). Например малограмотният Гребенаров изфабрикувал за две де­ сетилетия 96 книги: песнопойки, календарчета, съновници, драми, лекар­ ски съвети, писмовници, приказки и пр., продавани по панаири и сборове. По повод на бездарните литературни прояви Захари Стоянов остро пише: Питаме ние защо и за какво някои дармоеди са си хабили нерегулярний още или невъзможен да се регулира мозък и са писали, превеждали и произвеждали всевъзможни умствени трици. И най-после какъв грях е сторил българският народ на всичките лакоми било за слава или за па­ ри и на всичките ония полуумни списатели, та тия последните го наказуват морално, умствено, па и материално със своите литературни про­ изведения.4

От началото на XX в. нататък в книгопроизводството започва да се ут­ върждава фигурата на издателя.5 Той влиза в споразумение с автора, дого­ варя отпечатването и по правило предоставя на книжаря продажбата на изданието. Професионалният издател от нов тип бил образован и разбирал от литература и полиграфия. Стремял се да направи изискани издания на творбите и държал на реномето и престижа на своята фирма. Издателят се грижел по-специално и за оформлението на книгата: шрифтовете се разно­ образяват, въвеждат се декоративни елементи и илюстрации, а отделни из­ дания (например „Подир сенките на облаците“ на Яворов, „Епически пес­ 2 За книжари и книжарници вж. Гергова, Ани. Книжнината и българите, 166-169. 3 Пак там, 142-143. 4 Пак там, е. 144. Авторката цитира и други изказвания в този дух. 5 Пак там, 197-203; Българска книга, 234-235.

Гл а в а ш е с т н а й с е т а . К н и ж н и н а , п е р и о д и ч е н п е ч а т , г р а ж д а н с к и с д р у ж е н и я

471

ни“ на Пенчо Славейков) били изпълнени с високо полиграфическо май­ сторство. Сред първите известни издатели са Александър Паскалев, Стоян Атанасов, София Юрукова, Георги Бакалов и др. Те сътрудничели с писа­ тели и преводачи, като ги насърчавали и подпомагали, играели роля и в лансирането на млади даровити писатели. Издателите проявявали особен интерес към преводната чуждестранна книга, обещаваща по-големи про­ дажби и доходи за издателството; но ако някои (като Иван Игнатов и се­ мейство Юрукови) се ориентирали изключително към преводите, други (особено Ал. Паскалев) се стремели да подкрепят оригиналната българска литература. Започнала да се очертава и по-определена хонорарна полити­ ка с по-високи хонорари за известните автори, по-добро заплащане в пери­ одичните издания и пр. Впрочем отделни реномирани книжари продължа­ вали да съчетават книготърговията с книгоиздаване, а книжарниците им били своеобразни клубове на творци и любители на книгата. В началните години след Освобождението печатаните в провинцията книги имали значителен превес над столичните, още повече че в някои гра­ дове съществувало развито отпреди книгопечатане. Постепенно с центра­ лизацията на културния живот в столицата положението се изменило в нейна полза и до Балканските войни тя се изравнява по количество на пе­ чатаните книги с провинцията. Печатниците в провинцията западали или се преместили в София. Ръстът на книжната продукция, макар че за началото липсват точни данни, се очертава приблизително така: до Съединението се издават по 200-220 книги средногодишно; през десетилетието 1886-1895 г. - по 350360 книги средногодишно; десетилетието 1896-1905 г. - по 800 книги; от 1906 г. до Балканската война (1912 г.) - по 1500 книги. По време на вой­ ните книжната продукция спада силно (с преходно покачване между двете войни), но възстановяването върви бързо и през 1919-1923 г. се издават средно 1600 книги на година, а от 1924 до 1931 г. - по 2500-2600 книги средногодишно. През 1937 г. били издадени 2399 книги на български език (от които 331 преводни), а през 1939 г. - 3168 (от тях 382 преводни). Библиографски установени от началото на новобългарското книгопечатане през 1806 г. до 1931 г. са около 59 000 книги (и поне 2000-3000 са пропус­ нати); към 1935 г. вероятният брой на книгите бил 67 000-68 000.6По брой на книгите на шава от населението България (с една книга на 1900 жители 6 Данните у: Боров, Тодор. Българската книга. С., 1935, 13-14. Данните за 1937 и 1939 г. от Статистически годишник на Царство България, 1940, с. 734. До закона за депозита от 1897 г. няма пълна статистика на издателската продукция, а издадените дотогава книги се изчисля­ ват въз основа на ретроспективни библиографии, като: Балан, Александър. Български книгопис за сто години. С., 1907; Български книги. Т. 1-6. С., 1978-1983.

472 БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.

ЧАСТ ТРЕТА. КУЛТУРА

средногодишно - за 1924-1931 г.) се нареждала на едно от първите места в Европа - пред Германия, Норвегия, Франция, Англия, като само Дания била по-напред в книгоиздаването. Но сравненията зависят от критерия за т. нар. библиографска единица и привидно голямата българска книжна про­ дукция криела не особено завидно положение, що се отнася до размера и качеството на книгите. От особен интерес е структурата на книжната продукция, типологизирана по съдържание. Българската книжнина се разгръща типологично до края на войните и включва издания на официални документи, научнопопу­ лярни, научни, справочни издания (традиционните календари, речници, ен­ циклопедични справочници и др.), пропагандно-политически писания, ху­ дожествена литература, издания за деца и юноши (народни приказки, пре­ води на литературни произведения) и религиозни книги.7 През 80-те и 90те години на XIX в. най-голям брой заглавия дават учебниците, следвани от т. нар. официални издания (законопроекти и сборници със закони, проек­ тобюджети, правилници, регистри, статистики и пр.); на трето място се на­ режда художествената литература. Наред с „високата“ (или „сериозна“) литература, масово се разпрост­ ранявали и „народни“ четива, особено така популярните календари (един от тях включвал „разни сведения за времето, домашни лекувания, домакин­ ство, разкази, стихотворения, народни песни, пощенски тарифи, таблици за мерките, теглилките и гербовия сбор“), песнопойки, писмовници, сънов­ ници, разкази (например за Настрадин Ходжа и Хитър Петър), романи и народни пиеси. От същия „народен“ тип са и по-съвременните страшни ис­ тории (разните „потайности“, често в подлистници на вестници), крими­ нални и любовни романи (често с порнографски елементи) и пр.8 Известни са около 500 имена на български автори на подобна „народна литература“, и то без да се включват съставители на религиозни текстове, медицински и други съвети, съвети за водене на домакинството и стопанството и пр. В началото на XX в. се превеждат сензационни романи, като „Рокамбол“ на П. А. Поасон дьо Терай (с рекордните 10 000 страници), по-скромният („само“ 2000 страници) роман „Мъртвите сибирски полета, или тайната на

7 Вж. Gergova, Ani. Z ur Entwicklung des Buchwesens in Bulgarien nach 1878. - In: Südost­ europäische Popularliteratur im 19. und 20. Jahrhundert. Südosteuropa-G esellschaft. München 1993, 111-122, bes.l 17-118. 8 Гергова, Ани. Книжнината и българите, 142, 174-175, 210-216, за календара на с. 213. За „народната литература“ също Eidam, Liliana. Der Weg zum Professionalismus: Bulgarische Popularautoren 1878-1944. - In: Südosteuropäische Popularliteratur im 19. und 20. Jahrhundert. Südosteuropa-G esellschaft, Klaus Roth (Hrsg.). München, 1993, 97-110, bes. 98 -9 9 , 106-107.

Гл а в а ш е с т н а й с е т а . К н и ж н и н а , п е р и о д и ч е н п е ч а т , г р а ж д а н с к и с д р у ж е н и я

473

рускоцарския двор“ на Виктор фон Фалк, „Скитникът евреин“ и „Париж­ ките потайности“ на Евгений Сю и др.9 „Народната литература“ не изчезва и между войните, когато се явява ново поколение от професионални компилатори и съчинители (най-успешни Иван Бунарджиев, Стефан Бръшнаров и др.) и по-традиционните на­ родни материали отстъпват място на съвременни сензационни романи (страшни, любовни, криминални). Впрочем календарът също се обновява. Старомодните календари, съчетани със съновници, трепетници и други гадателни четива, отстъпват място на нови материали, също политически (социалистическия „Червен календар“, разните македонски календари, проекта на Александър Теодоров-Балан за нов календар „Летоструй“). Един анализ на книжната продукция за 1930 г. разкрива основни харак­ теристики на българската книга. Тя не е голяма по обем, средно 64-80 страници (4-5 печатни коли). Това са предимно популярни и популяриза­ торски книжки, най-вече по книжовните отдели (според номенклатурата) социология, образование, литература. Най-голям брой от напечатаните през 1930 г. книги били със 17-32 страници, следвани от книгите с 9-16 страници, следвани от тези с 33-48 страници. Тези четири групи от брошурна по същество литература давали повече от половината от цялата книжна продукция. Сравнително по-обемисти били книгите по право, при­ родни науки, езикознание и история. По-големи от 160 страници (10 коли), т. е. тъкмо истински книги, имало издадени само 276 през 1930 г. и 234 през 1931 г., т. е. около 10% от книжната продукция, което разбива „леген­ дата за многокнижната страна България“.10 Съотношението между преводни и оригинални (в най-разтеглив сми­ съл) книги е решително в полза на оригиналните, за разлика от старопечатната книга, където имало много преводи и компилации. Така през 1900— 1901 г. преводите (предимно от руски език) съставлявали 21% от всички издадени книги; през 1912 г. те били само 14%; през 1931 г. - 13% (вече при надмощие на преводите от немски, следвани от френски, руски и ан­ глийски език).11 Различно било положението само с художествената лите­ ратура - там до 1888 г. преобладавали заглавия от български автори (6080% от общия брой), но от края на десетилетието преводните издания взе­ ли превес. През 1911 г. били издадени 87 оригинални и 107 преводни заглавия, но нещата се обръщат след войните: 380 оригинални и 92 превод­ ни художествени книги през 1925 г.; 757 оригинални и 293 преводни през 9 Гергова, Ани. Книжнината и българите, 221-222. 10 Боров, Тодор. Българската книга, с. 18. 11 Пак там, с. 16.

474 БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.

ЧАСТ ТРЕТА. КУЛТУРА

1939 г.12 За отбелязване в тази област е издаването на книжни поредици, като: „Всемирна библиотека“ (на Александър Паскалев), „Златни зърна“ (на Славчо Атанасов), „Мозайка от знаменити съвременни романи“ (на София Юрукова), а по време на войните - прочутата „Походна войнишка библиотека“ по инициатива на Павел Орешков (от която излезли 41 книги на подбрани български и чужди автори).13 Типологично на първо място през 1930 г. се нареждали книгите в отдел „Социология“ (27% от заглавията), разбиран най-широко като политикообществена и икономическа литература, включително отчети, протоколи, статистически публикации; на второ място (18%) била образователната книга, предимно учебници; на трето място - художествената литература (13%). Тиражите били крайно ограничени, с изключение на по-големия ти­ раж на учебниците (които по килограми заемали близо 30% от книжната продукция през 1930 г.), после идвала литературата (17,7%) и тогава „со­ циологията“ в споменатия смисъл (13,5%). Образователните книги (учеб­ ниците) се печатали в тираж средно 5400 екземпляра. Но най-голям брой книги се печатали по 1000 броя, следвани от тираж 2000 броя, следван от 500 броя, а после от 3000 броя. През 1930 г. имало 4 книги в тираж 40 000 -60 000 броя; през 1931 г. - 13 книги с този тираж; те обаче били календа­ ри и други подобни издания.14 Българската книга типично била неподвързана и дори неподшита, отпечатана на нетрайна хартия в разнообразни формати, без особена художествена украса. Изключение правели издани­ ята на книгоиздателство „Хемус“ и книжарница „Т. Ф. Чипев“, които обръ­ щали повече внимание на корицата, особено на детските книги. При подобен начин на издаване, себестойността на печатаните у нас книги била съвсем ниска и цената им - много евтина. Най-евтини били многотиражните образователни книги и художествената литература, а поскъпи - научните книги по право, природни науки, математика, които оба­ че били и по-обемисти и излизали в по-малък тираж. Друга причина кни­ гите да бъдат евтини е, че не се предвиждало почти нищо за авторски и преводачески хонорар, а и съвсем недостатъчно за издателски и книжарски риск и печалба. За сравнение: в Германия себестойността на изданието (хартия и печат) съставлявало едва 1/5 до 1/4 от цената на книгата, което давало възможност да се плати добре на автора, да се направи прилична отстъпка на книжаря и пак да остане достатъчно за издателя (който носи 12 Статистически годишник на Българското царство, 3, 1911. С., 1914, с. 513; Статисти­ чески годишник на Българското царство, 17, 1925. С., 1926, с. 479; Статистически годишник на Царство България, 1940, с. 734. 13 Гергова, Ани. Книжнината и българите, с. 142. 14 Боров, Тодор. Българската книга, 17-19.

Гл а в а ш е с т н а й с е т а . К н и ж н и н а , п ери о д и ч ен п еч а т , гр а ж д а н с к и с д р у ж е н и я

475

риска при слаб пласмент); у нас цената на книгата се определяла от нера­ зумни и конкуриращи се издатели само 20-30% над себестойността на изданието, и то върху целия тираж (като че ли той непременно ще се про­ даде), т. е. само колкото за книжарската отстъпка. Последствията от ниски­ те цени на книгите са няколко и все негативни: не можели да се създадат солидни издателски фирми (и имало чести фалити); книжарите гледали на книгата като на второстепенен артикул и предпочитали да продават кар­ тички и моливи; хонорарите на авторите, дори именити, и на преводачите били мизерни и българските писатели не можели да живеят от своя лите­ ратурен труд; в крайна сметка страдала българската култура, на която лип­ свала материална подкрепа.15 Много са оплакванията на творци и близки до тях от мизерията на съ­ ществуването с писателски труд, принуждаваща почти всички да постъпят на някоя скучна служба и изобщо да търсят друг начин на издръжка. Тук ще приведем само свидетелството на писателя Константин Константинов: А в България допреди 15-20 години писателят най-малко от всички мо­ жеше да печели пари. [...] Така всички, дори и именити вече писатели, имаха някаква чиновническа или обществена служба, с която се издър­ жаха, а занимаването с литература в очите на другите беше нещо като „цигулката на Енгр“, т. е. някаква маниашка слабост, която за благоразумното общество само пречеше на служебните задължения. Това жес­ токо отношение понасяхме няколко десетилетия и за да се спасяваме от него, криехме, щом бе възможно, онова, което е всъщност смисъл на живота ни.16

Времето след войните донася някои нови явления в книгоиздаването. Най-напред технически новости като офсетния и дълбокия печат (първата офсетова машина била внесена през 1918 г.). През 1940 г. печатниците дос­ тигнали 200 на брой, повечето концентрирани в столицата, като модерно оборудваните вече били десетки. Наред с фамилните издателства от пред­ ходните десетилетия, чиито наследници продължили традицията (Чипев, Игнатов и синове, Юрукови), се създават като ново явление и големи ак­ ционерни издателства. Такова е „Хемус“ (основано през 1918 г.) с дирек­ тор Христо Хаджиев, което след фалита на „Ал. Паскалев“ в средата на 20те години на XX в. придобило най-висок авторитет със своята стабилност и дълготрайност, с качествения подбор на заглавията, с полиграфията и със стриктно изплащаните авторски хонорари. Известни издатели и издател­ 15 Пак там, 21-22. 16 Константинов, Константин. Път през годините, с. 120. Вж. и други свидетелства у: Гергова, Ани. Книжнината и българите, 199-200.

476

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.

ЧАСТ ТРЕТА. КУЛТУРА

ства от това време са и „Факел“ (създадено през 1923 г.) - за научна и ху­ дожествена литература, издателството на Стоян Атанасов с главен автор и съветник Николай Райнов, „Казанлъшка долина“ и др.17 Забелязва се опре­ делена специализация на някои издателства към научнопопулярна, худо­ жествена литература и пр., а от друг тип е продукцията на държавните и ведомствените издателства. От гледна точка на развитието на българската художествена (и научна) литература особени заслуги имат издатели като споменатите, които публикували и подпомагали български автори, макар и без особена печалба; по-лесният път бил издаването на високотиражни учебници и преводна художествена литература, а най-често трябвало да се търси някакъв компромис. Не бива да се мисли, че явленията в българското книгоиздаване и книго­ разпространение достигат пълно диференциране и се развиват едно след друго в отчетлива серия. В действителност книжарят издател и дори печата­ рят издател не изчезнали, а някои автори (особено на популярна литерату­ ра) сами се грижели за издаването и разпространяването на съчиненията си. В книжната търговия и през междувоенната епоха се срещала фигурата на амбулантния търговец на книги и на продавача на книги във вестникарска будка, а наред с това автори, издателства и учителски кооперативи конкури­ рали книжарницата, проваляйки исканата от книжарите регламентация.18

ВЕСТНИЦИ „Гражданското общество“ предполага публично пространство, където се водят спорове и се формира обществено мнение. В модерно време публичното пространство е медиатизирано (и направлявано) от печата, а впослед­ ствие от радиото и други медии, чиято важност непрекъснато нараства. Някои от по-важните обществени спорове у нас, особено по социални въп­ роси, са разгледани съдържателно на съответното място. Тук ще се спра най-общо на периодичния печат, чрез който обществено-политически лица и групи се опитват да въздействат върху обществото (публиката) и да фор­ мират обществено мнение.19 17 Вж. популярния очерк на Бръзицов, Христо. Български книгоиздатели. C., Български писател, 1976; Българска книга, 234—235. 18 Skowronski, M onika. Die Distribution bulgarischer Volksbücher im 19. und 20. Jahrhundert (bis 1944). - In: Südosteuropäische Popularliteratur im 19. und 20. Jahrhundert. Klaus Roth (Hrsg.). Südosteuropa-Gesellschaft. München 1993, 137-158, bes. 154-156. 19 За периодичния печат вж. Андреев, Борис. Начало, развой и възход на българския пе­ риодичен печат. T. 2. C., 1948; Богданов, Иван. Българска литературна периодика. C., ОФ, 1972, особ. 116-139, 265-285. Вж. също силно идеологизирания предговор на Боршуков,

Гл а в а ш е с т н а й с е т а . К н и ж н и н а , п ери о д и ч ен п еч а т , гр а ж д а н с к и с д р у ж е н и я

477

Първите следосвобожденски издания имат изцяло партиен характер т. нар. консерваторски и либералски печат, към които по-късно се присъе­ динява социалистическият. Отначало те се занимавали с принципни въпро­ си, като народовластието и прерогативите на монарха, отстояване на националното единство и самостойността на държавата, но с изтриването на различията между партиите в безогледния им стремеж към властта все по­ вече изпадали в дребнави партийни полемики. Много политици (особено в опозиция) сами списвали вестници или изпращали материали за тях и в то­ зи смисъл преходът между журналистика и политика е плавен. Характерни за тези вестници са ожесточени спорове между разните партии, кръгове и дейци, водени на невъздържан и краен език, за който допринасяли и ано­ нимността на материалите, и фактът, че много „отговорни редактори“ би­ ли неграмотни лица, поставени срещу възнаграждение, за да лежат в зат­ вора при наказателни санкции. Дълго време в центъра на полемиките стояло отношението към Русия (алтернативно към Германия и Австро-Унгария) и вестниците нажежавали русофилските и русофобските страсти.20 В партийните вестници намират силно пристрастно отражение бурните събития на епохата - режимът на пълномощията, Съединението, Сръбско-българската война, македонски събития, Илинденско-Преображенското въстание и пр. Вестникът на Заха­ ри Стоянов „Борба“ (1885) пък е центриран изцяло около една кауза - под­ готовката за Съединението. Като цяло партийните вестници са белязани от едностранчивост, неизбежна при защитата на „своите“, силна полемичност, бедност на новини и отсъствие на интерес към външния свят, а също към стопански, социални и културни въпроси. Не се държала сметка за верността на фактите, често непроверени. С особена невъздържаност и безогледност в очернянето на противниците се отличавал в. „Свирка“ (1883— 1885) на Димитър Петков с мотото „Лист за подсвирквание и подгавряние“. За подобна именно журналистика Алеко Константинов казва в „Бай Ганьо“: „Тури си едно перде на очите (па няма и нужда) и псувай наляво и надясно.“ Но тъкмо в ранните партийни вестници били използвани и усъ­ вършенствани сатирични жанрове, като фейлетона, памфлета, епиграмите; помествали се и пътеписи. Измежду многобройните партийни вестници специално отбелязване заслужава сериозният и добре списван орган на Народняшката партия „Мир“ (1894-1944) - както с дългия си живот, така и понеже се придържал Ггорги, Владимир Топенчаров. Зараждане и развой на българския периодичен печат. - Във: Български периодичен печат, 1844-1944. Т. 1. С., Наука и изкуство, 1962, 1-20. 20 На тази тема е посветена защитената през 2004 г. дисертация на Дечев, Стефан. Русофилската и русофобската идеология в българския печат (1886-1894).

478 БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.

ЧАСТ ТРЕТА. КУЛТУРА

към един по-спокоен и обоснован тон, особено под редакцията на Михаил Маджаров. Според една оценка: „Мир“ никога не слизаше до нивото на останалите партийни вестници, никога не си служеше с техния уличен език, а винаги запазваше благо­ приличие, колкото и жестоко да беше критикувана и нападана неговата партия. Изобщо „Мир“ беше сериозен политически вестник, най-сери­ озният в България десетилетия наред.21

Специфичен облик имал социалистическият партиен печат, водещ нача­ лото си от сп. „Журнал съвременний показател“ (1885) на Димитър Бла­ гоев. След основаването на Българската социалдемократическа партия, неин орган станал в. „Работник“ (1892-1894), последван от редица други издания, особено „Работнически вестник“ (1897-1924 г., подновен 1930— 1937 г.), „Работническо дело“ (1927-1937 г., 1943 г. и нататък). Със своите претенции да бъде класов и да проповядва определена идеология, социалис­ тическият печат прилагал една принципно критична перспектива към социалнополитическата действителност, изхождаща от по-дълбоки от „чисто партийните“ основания. Обаче и социалистите се впуснали в свои фракци­ онни вътрешнопартийни спорове, носени от „ортодоксални“ и „реви­ зионистки“ вестници и списания. Свои „съсловни“ вестници създал и фор­ миращият се Български земеделски съюз („Селски вестник“, 1893- 1908 г.; „Орало“, 1894—1898 г.; „Сеяч“, 1896-1900 г. и др.), в които се изказвали селските болки и недоволства, като се полагали особени усилия за отграничаване от традиционните партии и от „партийността“ изобщо. Вече по-късно и особено през 30-те години има нова вълна от издания с претенции за надпартийност - органи на десни и някои фашистки формации. Общо за всички идеологически издания, колкото и различни да са проповядваните от тях идеи и проекти, е радикализмът в критиката на съществуващия ред. Различни по тип са независимите информационни вестници, които се появили след партийния печат. Главното в тях е предаването на новини и информация и изобщо те имат много по-разнообразно съдържание. Поява­ та им е в крак със съвременните развития на печата и журналистиката в чужбина и отговаряла на една обществена потребност на читателя, който „започва да чувства насищане от партийните гозби, които партийните кух­ ни всеки ден му сервираха, и почна да търси и да иска от своя вестник новината“.22 По думите на опитния политик-журналист Димо Казасов, от

21 Андреев, Борис. Начало, разво й ..., с. 126. 22 Пак там, с. 200.

Гл а в а ш е с т н а й с е т а . К н и ж н и н а , п ери о д и ч ен п еч а т, гр а ж д а н с к и с д р у ж е н и я

479

вестника на идеята се преминава към вестника на новината; от спорове за идеи и принципи - към отразяване на събития, възможно по-сензационни; при това вестникът се изплъзва от ръцете на идейни групи и обществени организации и става частно капиталистическо предприятие.23 Първи същински информационни вестници, следващи типа на големи­ те френски информационни вестници, били „Вечерна поща“ (1900-1922) на Стоян Шангов и „Дневник“ (1902-1944) на Георги Николов и Атанас Дамянов, вплели се в силна конкуренция. Те са с разнообразно съдържа­ ние, много отдели, информационна служба, дописници в големите градове на страната и кореспонденти от някои европейски столици (известно време кореспондент, после редактор на „Вечерна поща“ бил Симеон Радев). Тези вестници достигат и най-големи тиражи за дадения момент (до 10 000 броя за времето до 1900 г.). Разбира се, и в претендиращите да са „свободни“ и „независими“ вестници на новината се проявяват политическите възгледи и пристрастия на техните редактори по вътрешно- и външнополитически въпроси (македонския въпрос, за „личния режим“ на Фердинанд, полити­ ката на българските правителства), както и тяхната по-обща идейна ориен­ тация, но не това определя облика им. Няма пряка идентификация с партии и техните становища и заинтересовани лица, застава се „настрана“ от пар­ тийните борби, което позволява по-дистанцирано и многостранчиво освет­ ляване на събитията. Този тип вестници (а след него и останалите) разно­ образява и диференцира съдържанието си, като обособява отдели в своите редакции, в частност политически, литературен, стопанско-социален и рекламен. Отначало стопанско-социалният и рекламният отдел били слабо развити, което съответствало на още неразвития икономически и социален живот и на липсата на стопанска заинтересуваност от рекламата за издър­ жане на вестника. Но нещата започнали да се променят в началото на XX в. и особено след войните. Характерно за тези вестници е правенето на сензация от събитията. Например „Вечерна поща“ следял аферата с англичанката мис Стоун (от­ влечена от македонски комити), изнесъл аферата „Шарл и Жан“ (за достав­ ка на негодни оръжейни материали от военния министър и премиера), пуб­ ликувал документи на руското Външно министерство по руския шпионаж у нас и пр. Именно някои от информационните вестници, преследвайки ефекта на „сензацията“, се превръщали в „жълта“ преса, която придава го­ лямо значение на незначителни събития и публикува непроверени и умиш­ лено подвеждащи новини; някои вестници от този тип ставали и безприн­ ципни поддръжници на силните на деня. Ранен пример за залитане към 23 Казасов, Димо. Вестникът на идеята и вестникът на новината. С., 1933, особ'.’ 15-17,20.

480

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.

ЧАСТ ТРЕТА. КУЛТУРА

„жълтото“ било предаването на любовната история на туркинята Савфет в Русе (1910 г.) от в. „Дневник“, а още по-откровено жълт бил „Утро“ на Атанас Дамянов (1911-1944), копие на парижкия „Матен“. Излизали и много вестници с хумористичен и сатиричен характер, по правило по-ефимерни. Успехът им е симптом за „карикатурността“ на околната действителност, но те са същевременно показател за наличие на гражданска свобода. Ако споменатата „Свирка“ е пример за злоупотреба със сатирата (не без известен талант), имало и качествени вестници, като „Българан“ (1904-1909), където Александър Божинов помествал извест­ ните си политически карикатури. Повечето вестници излизали един или най-много два до три пъти сед­ мично и само малък брой били действително всекидневници. От съхраня­ ваните в Народната библиотека 455 вестника, за периода 1878-1900 г. все­ кидневно излизали само 18, три пъти седмично - 19, два пъти - 51.24 През 1912 г. всеки ден излизали 24 вестника, а два-три пъти седмично - 18 вестника; през 1936 г. всекидневно излизали 29 вестника, а два-три пъти в седмицата - 14 вестника; през 1939 г. излизали 44 всекидневника, а два-три пъти в седмицата - 7 вестника.25 Печатът се развивал и в техническо отношение. Започва се с анахроничните плоски печатарски машини (въртени на ръка), за да се премине от 1900 г. към първите електрически „дубъл“ машини, т. е. двуцилиндрични, печатащи едновременно два броя. През 1904 г. (според друг източник 1907 г.) „Вечерна поща“ се снабдила с първите ротативни машини (изоб­ ретени през 1870г.), последвана от „Дневник“ и „Утро“ в 1912г.През 1909 г. проникнали наборните машини „Линотип“ (открити през 1884 г.). Поли­ графическата база обаче не позволявала развитието на илюстрацията, осо­ бено цветната, която навлязла едва след войните: най-напред в списания­ та, а през 30-те години - и във вестниците. По-големите вестници имали повече платени редактори и сътрудници на хонорар, дописници от провинцията, изпратени от вестника специални кореспонденти, информационна мрежа. Българските вестници отначало взимали новините за света от чужди телеграфни агенции (Хавас, Волф бюро, Ройтер), за които бил абониран Министерският съвет. През 1898 г. телеграфната служба била развита в Българска телеграфна агенция (като отдел на Министерството на външните работи) и влязла в кореспондентски връзки с европейските телеграфни агенции; след войните тя разширява дейността си и се преименувала Дирекция на печата. Някои вестници си 24 Андреев, Борис. Начало, разво й ..., 209-210. Данните са от Димитър Иванчев. 25 Статистически годишник на Българското царство, 1913-1922. Раздел С, с. 106; Статис­ тически годишник на Царство България, 1940, с. 732.

Гл а в а ш ес т н а й с е т а . К н и ж н и н а, п ери о д и чен п ечат, граж дан ски сд руж ен и я

481

създали по европейски образец и собствена информационна служба (найнапред „Вечерна поща“ чрез Виена, после „Дневник“ чрез Букурещ). Рекламата през първите десетилетия останала, общо взето, слабо раз­ вита, а с това се пропускал и един важен източник на финансиране за вест­ ниците. За поевтиняване на информационните вестници се разчитало главно на тиража. Те достигали по-големи тиражи от 3000-10 000 броя дневно до края на XIX в. Но повечето български вестници нямали характер на здрави вестникарски предприятия, а били субсидирани с помощи от пар­ тийни членове, партийни фондове, в някои случаи чрез основаване на ак­ ционерни дружества (без идея за печалба). Те останали до късно чисто идейни вестници или идейно-информационни. С времето и у нас се набелязва „индустриализиране“ на печата, свър­ зано с големите информационни вестници и с ротативните печатни маши­ ни. Между войните, наред със старите, възникнали и някои нови големи информативни издания: „Заря“ (1929-1934), „Нова камбана“ (1936-1944), „Дъга“ (1934-1944), „Зора“ (1919-1944), „София“ (1929-1941). Може да се каже, че това била епохата на „Утро“ - „Зора“ (на акционерното дру­ жество „Български печат“).26 Тиражите били много по-големи и например „Утро“ на Атанас Дамянов - един от най-разпространените вестници достигал на моменти 320 000 екземпляра, вече като истински индустриален печат.27 И големите политически вестници започнали да разнообразяват съдържанието си с новини и литературни творби, доближавайки се до чис­ то новинарските. Големи политически вестници от това време, наред със старите, били „Слово“ (1922-1944), „Демократически сговор“ (1923— 1932) и др. От хумористичните издания след войните господстващо поло­ жение заемал „Щурец“ (1932-1944), но цензурата спъвала свободната са­ тира. Ако се доверим на едно изчисление, цензура върху печата в една или друга форма съществувала през по-голямата част от времето от Освобож­ дението до 1944 г. (42 от 76 години).28

СПИСАНИЯ Списанията, както и вестниците, у нас имат известна възрожденска тради­ ция. Първите следосвобожденски списания били с популярен, общообра26 Българският вестник през последните 100 години. - Земляк, № 96, 1946, 11-14. 27 Българска книга. Енциклопедия, с. 114. 28 Боршуков, Георги, Владимир Топенчаров. Зараждане и р азв ой ..., с. 18. Според автори­ те цензурата била полицейска (1882, 1886-1894, 1918-1921, 1923-1934 г.), военна (1885, 1912—1913, 1914—1918 г.) и предварителен контрол над печата (1934-1944).

482

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2 .

ЧАСТ ТРЕТА. КУЛТУРА

зователен и дори поучителен характер, в съответствие с, общо взето, нис­ кото културно равнище на публиката, към която се обръщали. Те я запоз­ навали с въпроси от медицината, историята, географията, педагогиката, философията и пр. и предлагали четива от български и чужди автори на прост и достъпен език; днес те звучат твърде наивно в предаването на пос­ тиженията на науката и културата по света. Скоро възникнал и специали­ зиран периодичен печат по области - икономически, правен, медицински, педагогически, философски, военен и др. Някои списания били ефимерни и незначителни, а други оставили дълбока следа. Сред най-дьлготрайните и значими научни списания в разните области са „Списание на Българско­ то икономическо дружество в София“ (1896-1944), „Училищен преглед“ (1896-1949) като орган на Министерството на образованието, „Юридиче­ ски преглед“ (1893-1933), „Списание на Юридическото дружество“ (1901— 1915), „Философски преглед“ (1929-1942) на Димитър Михалчев, „Военен журнал“ на Министерството на войната (1888-1946) и др. В този ред са и периодичните издания на разните професионални съюзи, като „Списание на Българското инженерно-архитектно дружество“ (1894-1947), „Летопи­ си на Лекарския съюз в България“ (1903-1950) и др. От друг тип са обществено-политическите списания, където разни идеи се подлагат на теоретично разглеждане и се води сериозна полемика. Пър­ во такова списание е споменатият „Съвременний показател“ (1885) на Д. Благоев, последвано от ред други социалистически списания: „Ден“ (1891-1896), ревизионисткото „Общо дело“ (1900-1905), „Ново време“ (1897-1923) и др., по страниците на които „тесни“ и „широки“ социалисти се сражавали помежду си и с буржоазния лагер. Сред списанията със силно критична социална тенденция може да се спомене ранното „Лъча“ (1891-1892), а особено траен и сериозен бил „Демократически преглед“ (1903-1926) на радикалите Найчо Цанов и Тодор Влайков, където се воде­ ла борба срещу личния режим и за последователно демократизиране на управлението. От обществено-политическите списания между войните мо­ гат да се споменат националистичните „Просвета“ (1935-1943), „Родина“ (1938-1940), „Отец Паисий“ (1928-1943). Издават се и множество литературни и общокнижовни (т. е. хуманитар­ ни и социални) списания, често около обособени съмишленически групи. Първите значими такива литературнокритични списания са „Мисъл“ (1892-1907) около естетическия кръг на д-р Кръстю Кръстев, Пенчо Сла­ вейков, Пейо Яворов, Петко Ю. Тодоров и литературно-научното „Българ­ ски преглед“ (1893-1900) около „професорския кръжок“ на Иван Шишманов (Александър Теодоров-Балан, Любомир Милетич и др.). Други подоб­ ни списания от същото време са: „Българска сбирка“ (1894-1915) на Сте­

Гл а в а ш е с т н а й с е т а . К н и ж н и н а , п е р и о д и ч е н п е ч а т , г р а ж д а н с к и с д р у ж е н и я

483

фан Савов Бобчев и Михаил Маджаров, което наред с литературния, има­ ло и обществено-политически характер, доколкото представяло славянофилските и русофилските възгледи на Бобчев; също „Летописи“ (18991905) на Константин Величков и „старите“ (Иван-Вазов, Стоян Михайловски). Повечето списания от този тип са „енциклопедични“ по съдържание и наред с литературните, засягат и политически, стопански, педагогически и научни теми; характерен е и просветителският патос на някои от матери­ алите. По страниците на изброените списания се водели и острастени и не особено справедливи полемики между „стари“ и „млади“ литературни по­ коления. Самите литературни моди и стилове се менели: през 90-те години на XIX в. критически реализъм и „индивидуализъм“, последвани от символизъм през първото десетилетие на XX в. Вече след войните главни литературни списания с разни модернистки платформи са „Везни“ (1919-1922) на Гео Милев, „Хиперион“ (1922— 1931) на Теодор Траянов, „Златорог“ (1920-1943) на Владимир Василев, „Развигор“ (1921-1937) на Александър Балабанов, както и „червеният пе­ чат“ и особено списание „Червен смях“ (1919-1923) на Димитър Полянов и др. Символизмът намерил продължение и след войните (Теодор Траянов, Николай Лилиев, Николай Райнов) заедно с полъха на експресионизма (Гео Милев) от Германия, на футуризма от Италия и др., докато през 30-те години реализмът, каквото и да значи това, удържал своя реванш над модернизмите. Специално трябва да се споменат и „тежките“ литературни и научни издания на Българската академия на науките, като се започне с „Периоди­ ческо списание“, основано още през 1870 г. в Браила (и излизало до 1910 г. вече в София), последвано от сборниците на БАН, също „Сборник за на­ родни умотворения, наука и книжнина“ (1889-1942) на Министерството на образованието; от този академичен тип било и ранното списание „Наука“ (1881-1884) на Пловдивското книжовно дружество под редакция­ та на Иван Вазов и Константин Величков. Най-общо впечатление в българските периодични издания прави многобройността и в същото време крагкотрайността на повечето от тях. За сто години от началото на българския периодичен печат (1844 г.) до 1944 г. библиографията отбелязва 9744 заглавия периодика (вестници и списа­ ния), от които 1122 единични листове.29 На 1000 излизали „периодични“ издания се падат 110 единични листа; излезли само в един брой - 81; 1-20 броя - 430; 20 броя до 1 година - 90; 1-10 години - 254; 10-20 години 29 Български периодичен печат, 1844-1944. Анотиран библиографски указател. Ред. Ди­ митър Иванчев. Т. 1-3, 1962-1969.

484 БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.

ЧАСТ ТРЕТА. КУЛТУРА

25; над 20 години - 10. Или повече от половината периодика (ако изклю­ чим единичните листове) едва доживява до двадесетия брой.30

ЦЕНЗУРА ПО ПЕЧАТА Цяла поредица закони и допълнения към закони, някои от които особено репресивни, се занимават с печата.31 Ориентирането в тази материя е трудно. Още повече, че във всички тогавашни законодателства съществували някакви ограничения на печата. Специално т.нар. каскадна отговорност, при която за престъпления по печата се подвежда под наказателна отговор­ ност най-напред авторът, но ако той не е известен - издателят, ако и той не е известен - печатарят, като се стига дори до раздавача, съществувала в повечето български закони, а също и в чужбина. Целта била да се стигне до автора на инкриминираното произведение, доколкото всяко лице „от­ долу нагоре“ е заинтересувано да се освободи от отговорност. Така не тол­ кова „каскадната отговорност“ сама по себе си, която е допусната и в кон­ ституцията (чл. 79: „Когато писателят е познат и живее в Княжеството, издателят, печатарят и раздавачът няма да се преследват“), а други призна­ ци определят репресивността на един закон по печата. Такива признаци са например: идеята за „отговорен редактор“, който при всички случаи да от­ говаря (заета от френското и немското законодателство, в разрез с белгий­ ската и българската конституция); големината на санкциите; подвеждането под отговорност на повече от един човек; поставянето на трудни изисква­ ния за издателска дейност; наличието на предварителна цензура; забраната за внос на определени печатни произведения от чужбина; конфискации и пр. Най-сетне, съществувала и нерегламентирана от закон репресия над печата. 30 Иванчев, Димитър. Физиономията на българския периодичен печат. - Земляк, № 96, 30 ноем. 1946 (юбилеен, 100-годишнина от българския печат), 22-23. Според автора за този пе­ риод имало общо над 10 000 заглавия периодика. 31 Това са законите от 30 май 1881 г. (ДВ, № 36), 16 септември 1881 г. (ДВ, № 67), 10 фев­ руари 1883 г. (ДВ, № 15), 17 декември 1883 г. (ДВ, № 136), 1 февруари 1885 г. (ДВ, № 10), 29 декември 1887 г. (ДВ, № 147), 19 януари 1894 г. (ДВ, № 13), 18 януари 1895 г. (ДВ, № 13), 6 февруари 1896 г. (ДВ, № 29), 13 декември 1900 г. (ДВ, № 273), 12 май 1901 г. (ДВ, № 100), 16 януари 1904 г. (ДВ, № 11), 17 януари 1907 г. (ДВ, № 13), 16 март 1907 г. (ДВ, № 58), 28 юли 1908 г. (ДВ, № 165), 24 декември 1921 г. (ДВ, № 217), 14 юни 1934 г. (ДВ, № 58), 30 де­ кември 1943 г. (ДВ, № 297), продължаващ в 21 януари 1944 г. (ДВ, № 14). Всички закони и някои дебати по тях са публикувани в: Свободата на печата в България, 1879-1947. Докумен­ тален сборник. Съст. Василка Танкова. С., Университетско издателство „Св. Климент Охрид­ ски“, 1992.

Гл а в а ш е с т н а й с е т а . К н и ж н и н а , п ери о д и ч ен п е ч а т , гр а ж д а н с к и с д р у ж е н и я

485

Един преглед на законите по печата разкрива като особено репресивни: закона от 1883 г. (с режима на пълномощията, отменен още същата годи­ на), от 1887 г. (при Стамболов, действал до 1900 г.), „временните наредби“ на П. Пешев от 1900 г. (отменени през 1901 г.), закона на земеделците от 24 декември 1921 г. (действал до юни 1934 г.), закона от 14 юни 1934 г. (действал до декември 1944 г.).32 Особено силна цензура по отношение на печата установили земеделското правителство и правителствата след 19 май 1934 г. Към земеделската цензура трябва да се добави и законът за дет­ ската литература от 29 ноември 1920 г., който установявал строг контрол върху детските четива и взимал мерки срещу разпространението на някои (комунистически) детски и юношески списания. Наредбата-закон за печата от 14 юни 1934 г. изисква издаването на все­ ки вестник или списание да става след предварително разрешение и дава указания за спиране и унищожаване на неотговарящи на изискванията на наредбата печатни издания. Столичните вестници и списания се поставят под контрола лично на директора на новосъздадената Дирекция на общест­ вената обнова, а в провинцията - на областните директори. Друга извън­ редна наредба за печата е наредбата-закон за временен надзор върху печа­ та (от 15 април 1938 г.), която установява надзор и предварителна цензура (с право на разрешение или забрана) над всички печатни произведения. Наказателните мерки се утежняват според военновременния закон за печа­ та от 30 декември 1943 г.

ГРАЖДАНСКИ СДРУЖЕНИЯ Едно модерно общество в същинския смисъл на думата се състои от „граж­ дани“, т. е. автономни индивиди, като ефективни носители на права и задъл­ жения, проявяващи инициатива и способност за самоорганизация. Граж­ данското общество се основава на свободата на сдружаване и включва раз­ нообразни сдружения, поставящи си по-общи и „идеални“ каузи, които отиват отвъд чисто индивидуалните интереси, но не са държавни, а се раз­ полагат в широкото публично пространство между частната сфера и дър­

32 Вж. речта на В. Моллов от Демократическата партия против земеделския проект за пе­ чата в: Свободата на п ечата..., 138-147. Конституционният юрист Павел Милюков описва репресиите върху печата при Стамболов: фактически нарушения; практикуване на предвари­ телна цензура от Министерството на вътрешните работи, без за това да има закон; подвежда­ не на редакторите под отговорност (оттук „отговорен редактор“), довело до практиката да се наемат хора, готови да лежат в затвора (Зкггескйеиге). Вж. Милюков, П авел. Българската конституция. Солун, 1905, 152-159.

486

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.

ЧАСТ ТРЕТА. КУЛТУРА

жавата. Според облика, целите и участниците, това са в частност благотво­ рителни и за взаимопомощ, просветно-културни, обществено-политически, професионални, младежки, женски, спортни и туристически, здравни, патронажни и всякакви други сдружения на доброволна основа. Според Алексис Токвил доброволните организации съставляват гръбнака на граж­ данското общество, доколкото създават материални и организационни ус­ ловия за ефикасно действие на гражданите в преследване на определени це­ ли и за разни каузи. По-нататък ще направя преглед на по-главните съще­ ствували у нас граждански (сега наричани неправителствени) организации, поставящи си някаква „идеална“ обществена цел (не частна печалба).33 При това тук се дава предимство главно на такива със социален, културен и спортно-развлекателен облик и значение, докато чисто политическите (партии) и професионалните са разгледани отделно на други места. Българският народ започва да се изгражда като „гражданско общест­ во“ през Възраждането. Тогава наред с професионалните еснафски гилдии и политическите кръгове, се слагат основите на няколко типа самодейни социално-културни организации - читалища, ученически и женски друже­ ства. Читалищата, общо 131 за периода, изпълнявали разнообразни функ­ ции: образователна (библиотеки, абонамент за вестници и списания, сказ­ ки, разпространение на просвета сред възрастните), културна (театрални представления), в някои случаи и благотворителна и пр.34 Възникнали и учителски, ученически и женски дружества, които също се занимавали с образователни и благотворителни дейности, а също - с известна взаимо­ помощ. Специално женските (общо около 40) пропагандирали женското образование и култивирали определени женски роли и идентичности.35 Ня­ кои дружества, особено на дейци в емиграция, били с общонационални претенции и съчетавали благотворителна и просветна дейност с политиче­ ски ангажименти. Трябва да се подчертае, че през този период граждански­ те сдружения (ако ги наречем така малко модернизиращо) се развивали при липса на национални държавни институции, изцяло по собствен почин, със собствени сили и средства, като се опитвали да запълнят институцио­ нални празноти в областта на образованието и културата и да отговорят на назрели обществени нужди.

33 Единственото системно изследване на гражданските организации е на Гаврилова, Рай­ на. История на гражданските организации в България. - Във: Райна Гаврилова, И ван Еленков. Към историята на гражданския сектор в България. С., Фондация „Развитие на гражданско общ ество“, 1998, 3-103. Данни за някои организации има в Енциклопедия България. 34 Чилингиров, Стилиян. Българските читалища преди Освобождението. С., 1930. 35 П аскалева, Вирдж иния. Българката през Възраждането. С., ОФ, 1984, с. 167.

Гл а в а ш е с т н а й с е т а . К н и ж н и н а , п ери о д и ч ен п еч а т , гр а ж д а н с к и с д р у ж е н и я

487

Освобождението дава начало на усилено дьржавотворчество. Създава се либерална конституция, предполагаща общество от „граждани“ като су­ бекти на права и задължения (условие и за свободна публична сфера), и се полагат основите на държавните институции. Тази дейност ангажирала за­ дълго и почти изцяло усилията на по-образованите и обществено активни хора. Много обществена енергия поглъщал и начинаещият и твърде ожес­ точен политически живот. Затова нововъзникналите или възстановени об­ ществени сдружения в социалната и културната сфера били сравнително малобройни и често имали конкретна насоченост, например: ветерано-поборнически дружества за взаимопомощ; благотворителни и санитарни ор­ ганизации за помощ на пострадали от войни, бежанци, изпаднали в бедност, болни; патриотичните гимнастически дружества в Източна Румелия и др. Читалищното дело през първите десетина години след Освобождението било в упадък, като много от дотогавашните читалища престанали да съществуват, а били основани само 45 нови (1881-1890). Впоследствие настъпили възстановяване и възход: 204 новоосновани читалища през 1891- 1900 г. и 294 през 1901-1910 г. Войните не били особено благо­ приятно време - през 1911-1920 г. възникнали 189 нови читалища.36 Полифункционалните читалища с общи просветни функции и аматьорска самодейност попаднали в качествено различни условия с диференцира­ нето и професионализирането на образованието и културните дейности, които сега разполагали със специализирани институции. Все пак те про­ дължили да изпълняват своите масови образователни и културни дейности, по-специално поддържане на библиотеки, организиране на сказки, курсо­ ве и кръжоци, художествена самодейност (оркестри, театрални състави и пр.), организиране на културен живот (вечеринки, декламации, аматьорски театър) и пр. В по-малките градове и по селата те били единствените цен­ трове на духовност и култура. Но и някои читалища в големи градове има­ ли изявено културно и обществено значение. Специално отбелязване заслужава влиятелното сред софийския елит читалище „Славянска беседа“, основано през 1880 г. от няколко чехи и хървати (А. Безеншек, Иван Брожка, С. Захей, братя Прошекови и др.) и българи с цел да развива „славянската взаимност“ и да подобрява „дружес­ твения живот в обществото“. През 1890 г. то се нанесло в своя импозант­ на сграда (ъгъла на улиците „Раковски“ и „Славянска“), където били уст­

36 Статистически годишник на Царство България, 1940, с. 726, 728. Сходни данни у: Х лебаров, Ячо. Нашето народно читалище. - Във: 25 години в служба на родната просвета и кул­ тура, 1911-1936. С., Върховен читалищен съюз, 1937, 11-32, особ. 25-30.

488

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.

ЧАСТ ТРЕТА. КУЛТУРА

ройвани сказки, увеселения и танцувални вечеринки.37 С културен харак­ тер били и разните литературни дружества, насърчаващи четенето и писа­ нето на литература и формиращи литературни вкусове, както и множест­ вото самодейни музикални и певчески дружества. Свои организации за взаимопомощ, но и с по-широки обществени и културни цели сформирали българските изселници и бежанци от останали­ те под турска власт територии - македонски и тракийски (впоследствие и добруджански) културно-просветни дружества или братства. Естествено, те се занимавали активно и с политика. На принципа на месторождение се изграждали т. нар. землячества на преселили се на ново място хора, които продължавали да поддържат връзки помежду си, предприемали и култур­ ни и стопански инициативи в подкрепа на родното място. Примери са Калоферската дружба, Панагюрското, Копривщенското, Клисурското кул­ турно-просветно дружество, Еленското просветно благотворително дру­ жество - всичките в София. Едно от най-старите и влиятелни културни дружества е „Славянското дружество“ (създадено през 1900 г.), което първоначално имало за цел подпомагане на нуждаещи се славяни, но впослед­ ствие на преден план излезли културните и развлекателните дейности; кул­ турни цели преследвало и дружеството „Кирил и Методий“ (създадено през 1891 г.). Някои дружества били учредени специално за издирване и запазване на историческото наследство, за изграждане на паметници и провеждане на юбилейни чествания. Възникнали и множество организации с благотворителни функции, на­ сочени към подпомагане на намиращи се в тежко положение хора („социално слаби“, както бихме казали днес). Да приведем няколко примера. В София през 1898 г. било основано Общество за устройване на безплатни ученически трапезарии, което създало първата трапезария за около 50 уче­ ници. Старозагорското благотворително дружество (1898 г.) и пловдивско­ то благотворително дружество „Помощ“ също издържали ученически тра­ пезарии. Благотворителни организации с християнски характер били „До­ брият самарянин“ в Стара Загора (1889 г.), „Лепта за най-бедните“ в Со­ фия (1901 г.), „Св. Димитър“ в Сливен (1904 г.) и много други. Те събирали и раздавали материални помощи на бедни, откривали и издържали сиропи­ талища, старопиталища и пр. Друга разновидност били съседските посмър­ 37 Ю билеен сборник на „Славянска беседа“ . 1880-1905. С., 1905; „Славянска беседа“ (1880-1930). Ю билеен сборник, 1931, особ. 14-15, 26. Основаването на „Славянска беседа“ било стимулирано от борбата на славяните срещу немското културно влияние при Двора; то също така противопоставяло своите съдържателни вечеринки (с музика и танци) на леките кафе-шантани. Други софийски читалища са „Ив. Денкоглу“ (1897 г.), „Алеко Константинов“ (1897 г.), „Ив. Вазов“ (1912 г.) и др.

Гл а в а ш е с т н а й с е т а . К н и ж н и н а , п ери о д и ч ен п еч а т , гр а ж д а н с к и с д р у ж е н и я

489

тни организации за взаимопомощ и подкрепа на семействата на починали при погребението и след това, а оттук някои се заемали и с благотворител­ ни дейности (например раздаване на дрехи и храна). След войните повече­ то благотворителни организации се обединили във Върховен благотворите­ лен комитет, който координирал усилията и разпределял средствата. С благотворителна дейност, предимно за бедни деца и сираци, се зани­ мавали и много женски дружества, особено на жени от по-заможните кла­ си, които разполагали с повече средства и време. Може да се спомене Со­ фийското женско дружество (основано още през 1879 г. и през 1904 г. пре­ именувано в „Милосърдие“), което събирало и разпределяло дрехи и хра­ на за бедни семейства, отворило училище за бедни и безпризорни деца, създало сиропиталището „Княз Борис“ (през 1898 г.) и продължило да ра­ боти през междувоенния период. Подобни дружества с дълга и успешна дейност са софийското „Майчина грижа“, русенското „Добродетел“, плов­ дивското „Майчина грижа“, „Майчина любов“ в Кюстендил, Шуменското женско благотворително дружество и др. Този вид дружества обикновено започват с отделни благотворителни акции и подпомагане на изпаднали в беда деца и семейства, организиране на публични сказки, раздаване на без­ платни лекарства и пр., но впоследствие разширяват дейността си към потрайни форми, като откриване и поддържане на занаятчийски курсове и училища (за шев и кройка, цветарство и др.), детски ясли, работилници, училищни столове и детски лагери и пр. От традицията, свързана с женските дружества, възниква женското движение, целящо отначало „повдигане“ на положението на жените, а пос­ ле и вече по-определено извоюване на равноправие в различни области образование, професии, политически права. То беше разгледано специално на друго място. Тук може само да се отбележи, че женското движение в ли­ цето на Българския женски съюз (създаден през 1901 г.) е от типа общест­ вени сдружения, които се борят за права. От този тип е и създадената у нас след войните Българска лига за защита на правата на човека и гражданина (като клон на Международната лига), която си поставяла за основна цел за­ щитата на политически репресирани в страната и на българското населе­ ние в откъснатите територии. . Друг вид социални граждански организации са свързани със здраве­ опазването. Българското дружество на Червения кръст е регистрирано пред Международния червен кръст през 1885 г. За своята дейност то съби­ рало средства от населението и получавало приноси от местните общински власти и Православната църква. През 1885 г. се появяват самарянски орга­ низации на дами доброволки, а през 1910 г. под егидата на царица Елеоно­ ра е основано общо Самарянско дружество; жени самарянки помагали на

490

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.

ЧАСТ ТРЕТА. КУЛТУРА

медицинската служба по време на войните. От 1907 г. нататък започнали да се създават дружества за борба срещу туберкулозата, като по-активно било Софийското дружество, което уредило санаториум за туберкулозноболни. Отделен тип са синдикалните и професионалните организации - работ­ нически синдикати (разгледани другаде) и съюзи на държавните служите­ ли, сдружения на „свободните професии“, научни дружества и творчески съюзи (на писатели, художници, музиканти и др.). Тук само ще изброя похарактерните сдружения на държавни служители и „свободни професии“ и ще спомена други. През 1895 г. възниква Българският учителски съюз под социалистическо влияние. Железничарският съюз е основан през 1905 г.; телеграфо-пощенските служители създават своя организация през 1909 г. Търговско-индустриалните камари в София, Пловдив, Русе и Варна се уч­ редяват по държавна инициатива (със закон от 1895 г.), въпреки че са об­ ществени организации. Свои корпоративни организации основават влия­ телните „свободни професии“. През 1901 г. се създава Българският лекар­ ски съюз. След войните възникват Съюзът на българските съдии (1919 г.) и Съюзът на българските адвокати (1921 г.). Формират се и съюзи на жур­ налистическото „съсловие“ (Съюз на техническия и стопанския печат, Съдружие на периодичния печат). На професионална основа и за взаимо­ помощ се създават Съюз на запасните офицери (1908 г.) и Съюз на запас­ ните подофицери (1910 г.), които след войните силно се политизират. В края на XIX и началото на XX в. възникват и редица научни дружест­ ва. Българското икономическо дружество (основано през 1895 г.) ориенти­ рало научните си изследвания и към икономическата политика и развитие. Българското инженерно-архитектно дружество е основано през 1893 г.; Дружеството на природоизпитателите - през 1896 г.; Физико-математическото дружество - през 1898 г.; Дружеството на химиците - през 1901 г.; Българското историческо дружество - през 1901 г.; Българското археоло­ гическо дружество - през 1901 г., и др. По-късно възникват Географското дружество (1918 г.), Ботаническото дружество (1923 г.), Дружеството на геолозите (1925 г.) и др. Професионалните и научните дружества издавали свои списания. Възникват и редица творчески организации. През 1903 г. се основава Дружество на българските публицисти. Влиятелният Съюз на българските писатели е създаден през 1913 г. Имало и Съюз на българските писателки, Дружество на детските писатели и пр. Свои сдружения създават художни­ ците и свързаните с тях среди. Дружеството за поддържане на изкуството в България (основано през 1893 г.) е първото обединение на художници и приятели на изкуството, което си поставяло за цел развитие на артистич­

Г л а в а ш е с т н а й с е т а . К н и ж н и н а , п ери о д и ч ен п еч а т, гр а ж д а н с к и с д р у ж е н и я

491

ния вкус и поддържане на художествените и индустриалните изкуства у нас чрез изложби, насърчаване на млади таланти и пр. През 1902 г. то се преименувало в Дружество на художниците в България. През 1903 г. е ос­ новано дружество „Съвременно изкуство“. По-късно, с нарояването на естетически концепции и художествени кръгове, се образуват Дружество на независимите художници (1920 г.), Дружество на новите художници (1931 г.), дружество „Родно изкуство“ (1919 г.), Съюз на българските ху­ дожници (1931 г.) и др. През 1903 г. възниква Българският музикален съ­ юз; Музикално-спомагателната дружба съществувала от 1901 до 1919 г.; Съюзът на професионалните музиканти - от 1919 до 1934 г. През 1919 г. бил образуван Съюз на артистите и театралните служители. Особено добре се развивали дружествата и организациите в областта на спорта и туризма, които започнали скромно, но ставали все по-масови. Първи спортни клубове били „гимнастическите“, т.е. за обща физическа подготовка и добро здраве. Те имали за предходник т. нар. гимнастически дружества, прикриващи военната подготовка на младежи в Източна Руме­ лия за осъществяване на Съединението. През 1894 г. група българи и чуж­ денци основали в Русе първото българско „телодвижително“ дружество „Сокол“ (по-късно преименувано на „Горско пиле“).38 През 1895 г. учите­ лят Тодор Йончев и няколко учители по гимнастика от Швейцария органи­ зирали първото гимнастическо дружество „Юнак“, последвано от подобни клубове за спортни тренировки и походи в много градове. През 1898 г. клу­ бовете се обединили в Съюз на гимнастическите дружества „Юнак“, кой­ то с времето се превърнал в най-голямата спортна организация със своя униформа, поздрав, химн, знаме и пр. Към него впоследствие се изградили футболна, волейболна и други секции. Той членувал в Съюза на славянско­ то соколство. Годишните сборове на съюза се превърнали в спортни праз­ ници с паради и демонстрации. Физическото възпитание изобщо имало из­ явен патриотичен аспект и му се придавал смисъл на подготовка и готов­ ност за патриотични дела, а през 30-те години на XX в. - и на „гражданско-държавно възпитание“. Сред целите на съюза „Юнак“ от това време е записано: „... да насажда любов към Родината и да поддържа бодър наро­ ден юнашки дух сред членовете на обществото“.39 Преди войните възникват и дружества по отделни спортове (започващи все с определението „български“): Стрелково дружество (1901 г.), Софий­ ски бициклически клуб (1888 г.), Колоездачен съюз (1902 г.), Жокей клуб 38 Материали по история на физическата култура в България, 1878-1944. Съст. Васил Цонев. С., Физкултура, 1955, с. 70, 72-74. 39 Съю з „Ю нак“ . Ю билеен сборник, 1898—1938. С., 1939, особ. 20-22. Цит. на с. 134.

492

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.

ЧАСТ ТРЕТА. КУЛТУРА

(1914 г.), Морска спортна федерация, Атлетически съюз и др. Българският жокей клуб, да разгърнем само един пример, бил създаден от няколко ка­ валерийски офицери и си поставял за уставна цел „да възбужда, поощрява и поддържа в българите любов към коня, конния спорт и ездата изобщо“.40 През 1925 г. бил основан първият български ски-клуб, а през 1931 г. - скисъюз. През 1930 г. се създала Българска тенис-федерация, която през 1931 г. се преименувала в тенис-съюз.41 Слага се начало и на футболния спорт с неподозирано тогава бъдеще. Футбол бил демонстриран за първи път през 1894 г. във Варненската мъж­ ка гимназия от учители швейцарци. Първите футболни клубове, разбира се, аматьорски, се създават от 1909 г. насетне в София, Варна, Пловдив, Русе, Плевен, Стара Загора, Габрово и други градове. По-известните и ос­ тавили име и традиция са Футболен клуб 13 (ФК-13) от 1910 г.; спортен клуб „Славия 1913“ от 1913 г.; „Левски“ от 1914 г. и др. През 1923 г. към Българската национална спортна федерация се създава отдел „Футбол“, а през 1924 г. се организира първото футболно първенство у нас и през съ­ щата година национален отбор участва на олимпиадата в Париж. Туристическото движение у нас има за свой предходник първия турис­ тически „Урвич-клуб“, основан от Алеко Константинов през 1890 г. (след паметния излет на Черни връх през юли 1889 г.). През 1895 г. също Алеко създава в София Клуб на българските туристи, по-скоро кръжок, чиято дейност скоро замира. През 1899 г. е основано от негови съмишленици Българско туристическо дружество „Алеко Константинов“, което именно се развива и се превръща в координатор на туристическите дружества; през 1901 г. то свикало Първи редовен събор на българските туристи в Со­ фия, където фактически става съюз с няколко клона. През 1931 г. то при­ ема името Български туристически съюз и в него се вливат всички самос­ тоятелни дотогава дружества.42 Трябва да се отбележи автентичният граж­ дански характер на туристическите организации с техния доброволен ха­ рактер, ентусиазъм и силен корпоративен дух. Те извършвали и работа по маркиране на маршрути, изграждане на заслони и хижи (първата е „Скакавица“ в Рила), организиране на планинскоспасителни служби, издаване на пътеводители и изобщо представляват образец за гражданска инициатива. Спортните и туристическите организации, както и другаде по света, под­ хранвали национално-патриотични настроения. Могат да се споменат и ловните и риболовните дружества, като създа­ деното през 1891 г. Българско ловно дружество, Ловно-стрелческата орга­ 40 Български Жокей клуб, 1914-1931 година. С., 1931, с. 3. 41 Материали по и стория..., с. 307, 355-356. 42 Пак там, 85-93; Енциклопедия България.

Гл а в а ш е с т н а й с е т а . К н и ж н и н а , п ери о д и ч ен п еч а т, гра ж д а н с к и с д р у ж е н и я

493

низация „Сокол“ (1898 г.) и др.43 Особеното при ловните дружества са строгите правила и изискването на поръчителство за приемане в тях, което свидетелства за елитарност и корпоративизъм. Разнообразяването на нагласи, интереси и занимания в общо либерал­ ния климат дава подтик за формиране на „кръжоци“ около политически, социални и философски идеи и направления. Някои от тях се разрастват в партии (социализъм, анархизъм), други остават в по-ограничен кръг (тео­ софия, позитивизъм). Възникват и сдружения около безобидни хобита, ка­ то събирането на пощенски марки, нумизматични дружества, ентомологично дружество и др., както и наченки на движение за милосърдно отноше­ ние към животните. От особен елитарен тип е масонството (разгледано другаде), което има затворен и таен характер, особена ритуалност и вътрешна солидарност, но цели обществено въздействие. Също елитарен характер има ротарианството („Ротари клуб“). Във всеки град съществували едновременно различни обществени сдружения. Един преглед на благотворителните организации само в Плов­ див през 1926 г. изброява сиропиталище (открито през 1879 г.), окръжно сиропиталище (1893 г.), дружество „Самарянка“ (1915 г.), дружество „Ин­ валид“ (1914 г.), „Майчина грижа“ (основано още през 1870 г.), Благотво­ рително женско дружество, Женско дружество „Постоянство“, културнопросветни дружества на бежанците и др.44 Историите на отделни градове споменават типично, освен читалището с библиотека, по някое женско, учителско, певческо (хорово) дружество, клон на Червения кръст, друже­ ство на запасните офицери и подофицери, македонско, спортни дружества (юнашко, колоездачно, ловно), туристическо, залесително, научни (архео­ логическо), есперантистко, еврейско и пр.45 Още преди войните се набелязва тенденция към обединяване в даден момент и по тяхна собствена инициатива на сродни по тип и дейност дру­ жества в по-големи съюзи и федерации с цел концентриране на силите и средствата и координация на дейността. За борческите синдикати това би­ ло особено необходимо (и беше разгледано). Поборническите и ветеранските организации образували Централно поборническо дружество в Со­ 43 Материали по история..., е. 67. 44 Шишков, Стою. Пловдив в своето минало и настояще. Пловдив, 1926, 292-308. 45 Явашов, Анани. Разград. Неговото археологическо и историческо минало. С., 1930, 250-277; Медж идиев, Асен. История на града Станке Димитров (Дупница) и покрайнината му от XIV век до 1912-1963 г. С., ОФ, 1969, 65-80; Лекарски, Ив. Кюстендил и неговата окол­ ност. Кюстендил, 1915, 18-20; Йовев, Стефан. Кюстендил в миналото и сега. Кюстендил, 1936, 54-55.

494

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.

ЧАСТ ТРЕТА. КУЛТУРА

фия през 1885 г. и Доброволческа организация „Сливница“ (1908 г.); маке­ донските братства, културни и благотворителни дружества се групирали в Македоно-Одринското културно просветно дружество в София (1909 г.); добруджанските - в Съюз на просветните и благотворителни дружества „Добруджа“ (1913 г.). През 1911 г., по идея на Ст. Гидиков и под председа­ телството на Иван Шишманов, бил учреден Общ съюз на народните чита­ лища (преименуван през 1923 г. във Върховен съюз на народните читали­ ща); през 1925-1926 г. се изградили окръжни и околийски читалищни съ­ юзи като органи на Върховния читалищен съюз. Както видяхме, спортни­ те и туристическите дружества също почувствали потребност от обединя­ ване в съюзи, федерации, лиги и други подобни. Отначало интересът на държавата към дейността на гражданските сдружения се ограничавал до регистрирането им от съответните министер­ ства. Иначе те били свободни в своята дейност. Първите намеси на държа­ вата имали за цел да ограничат обществената дейност на държавните (и об­ щинските) чиновници и служители, която започнала да взема политически (учители социалисти) и икономически форми (стачна борба). Те предизви­ кали остра реакция и дебати относно гражданските права и общественополитическата дейност на държавните служители (особено сред учител­ ските среди). Приетият през на 28 февруари 1907 г. закон за сдружавания­ та на чиновниците и служещите забранява на всички държавни и общински чиновници и служещи да участват в синдикални и професионални сдруже­ ния и ги лишава от право на стачка. Но той не бил приложен на практика. Като цяло и въпреки опитите за намеса на държавата, обществените сдру­ жения действали без ограничения до 20-те години на XX в. Държавата под­ помагала парично някои от тях, особено здравни, образователни, научни, културни.

ГРАЖДАНСКОТО ОБЩЕСТВО СЛЕД ВОЙНИТЕ Обстановката след войните е твърде различна - с отдалечаването от либе­ рализма и размаха отначало на социалния радикализъм (земеделците, комунистите), а после с налагането на авторитарната тенденция. Травмата на националния въпрос и острите социални проблеми по време на следво­ енната стопанска криза дали подтик за създаване на нови и активизиране на някои от старите обществени сдружения. В обстановка на бедстване и недоволство от земеделското управление, сдружения като Съюза на запас­ ните офицери и Съюза на запасните подофицери се политизирали (и заед­ но с тайния Военен съюз участвали в преврата от 9 юни 1923 г.). Широко

Гл а в а ш е с т н а й с е т а . К н и ж н и н а, п ери о д и ч ен п еч а т, гра ж д а н с к и с д р у ж е н и я

495

поле за дейност се разкрива пред сдружения със социални цели: благотворителни, здравни, ориентирани към хора с утежнено положение (инвалиди, сираци, малолетни престъпници, слепи, глухи и др.). Голямо значение в социалните преобразувания (в областта на труда и др.) придо­ биват международни фактори и организации. Значителна дейност развивал Българският червен кръст. Той организи­ рал болници за бедни и сиропиталища (общо 4500 легла за „бедно-болни“ през 1932 г.), откривал здравносъвещателни станции (от 1924 г.), първата млечна кухня у нас (1934 г.), провеждал курсове за „Бърза помощ“ (от 1935 г.) и пр. През 1935 г. Червеният кръст имал 589 клона с 32 300 чле­ нове. През 1921 г. бил създаден и дъщерен Младежки червен кръст. Инвалидите от войните създали свои местни дружества и общи органи­ зации, като: Съюз на дружествата „Инвалид“ в България, Общ съюз на ин­ валидите, вдовиците, сираците и родителите на убитите през войните София (1923 г.), и пр. Този вид сдружения продължава традицията на ветерано-поборническите дружества непосредствено след Освобождението. През 1921 г. се създава Дружество на българските слепи; през 1934 г. Дружество за защита на глухонемите. Дружеството за борба с детската престъпност и покровителстване на затворниците (учредено през 1917 г.) си поставяло следните цели: привли­ чане на общественото внимание към проблемите на детската престъпност; грижи за моралното поправяне на малолетните престъпници; покровител­ ство над затворниците, особено подследствените и след освобождаване и пр. Дружеството изградило и поддържало от 1924 г. „възпиталище“ (за де­ ца и младежи с престъпни деяния), а от 1939 г. - и предпазен възпитателен дом за морално застрашени деца и младежи.46 По международна инициатива през 1925 г. се създава Съюз за закрила на децата в България, член на Международния съюз за закрила на децата в Женева.47 Особен приоритет на грижите на съюза били сираци, бедни деца, деца на работници, подхвърлени деца, безприютни, с порочни на­ клонности, телесни недостатъци и др. Ръководена дълги години от Констанца Ляпчева (съпруга на Андрей Ляпчев), организацията търсела държавна подкрепа и се стремяла да ангажира държавни лица и институции, като ги включва „по право“ за членове. Съюзът започнал работа със съз­ 46 Двадесет и пет години борба с детската престъпност, 1917-1942. Дружество за борба с детската престъпност. С., 1943. 47 Съю з за закрила на децата в България. Постижения и дейност. С., 1941. За дейността на Съюза за закрила на децата подробно у: Попова, Кристина. Националното дете. Благо­ творителната и просветна дейност на Съю за за закрила на децата в България, 1925-1944. С., ЛИК, 1999.

496

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.

ЧАСТ ТРЕТА. КУЛТУРА

даването на „образци“ на разни детски заведения: детски ясли, селски уче­ нически трапезарии, домове за безпризорни, за юноши работници, за ревматичноболни деца, детско летовище и др. Особен интерес в дейността на съюза през неговия „героически период“ представлява създаването през 1927 г. на институцията на т. нар. учителки съветнички, а именно учителки по селата, които на доброволни начала организирали детски и ученически трапезарии за бедни деца (прототип на днешните социални работници). Дейността на Съюза за закрила на децата получава силен размах с ре­ шителната подкрепа на държавата след 1934 г. Наредбата-закон за общес­ твено подпомагане от 28 ноември 1934 г. реорганизира частното благотво­ рително дело и го етатизира в „обществени грижи“ - част от държавна социална политика. Създадени са Фонд за обществено подпомагане под над­ зора на Министерството на вътрешните работи и народното здраве, Висш съвет за обществено подпомагане и държавен план за обществено подпо­ магане. С грижите за общественото подпомагане законодателят натоварва държавата, общините и два големи съюза - Съюза за закрила на децата и новосъздадения съюз „Обществена подкрепа“ (за подпомагане на възраст­ ни); всички останали благотворителни сдружения трябвало да станат техни членове. Съюзът за закрила на децата се разраства организационно и из­ гражда структури в много населени места, като разчита в своята дейност на учителите и на местните власти. Главни дейности на съюза били: орга­ низиране на трапезарии, забавачници за децата на работещи майки и летни детски градини, летни колонии и летовища, детски игрища, настаняване на сираци и болни деца, представяне на здравна изложба, празнуване Деня на детето и пр. Някои данни сочат размаха на дейността му. Към 1940 г. орга­ низацията имала 1120 клона из цялата страна, грижещи се за 8 ясли и 4 дневни ясли, 139 дневни детски дома, 36 сиропиталища, 143 общежития, два дома за умствено недоразвити деца, един възпитателен дом, два за ма­ лолетни правонарушители, 3 дома-училища за глухонеми деца, един домучилище за слепи деца, 3829 трапезарии, 419 летни детски игрища и градинки, 165 летовища, 25 лагера, 540 здравни съвещателни станции и пр.48 Към 1944 г. съюзът имал над 3000 организации с около 150 000 участ­ ници, направлявал 4380 трапезарии, 1870 дневни детски дома, 121 летови­ ща, 41 сиропиталища и пр.49 Тази дейност, наред със собствени средства и безвъзмезден труд, била подпомагана финансово от Фонда за обществено подпомагане и от общинските бюджети. Тук имаме пример за доброволна, недържавна организация, превърната в обществено-държавна и привлече­ 48 Статистически годишник на Царство България, 1940, с. 751. 49П опова, Крист ина. Националното дете..., с. 131.

Гл а в а ш е с т н а й с е т а . К н и ж н и н а , п е р и о д и ч е н п е ч а т , г р а ж д а н с к и с д р у ж е н и я

497

на към задачите на обществените грижи и общественото подпомагане в ду­ ха на „социалната държава“; друг въпрос е доколко тя запазила своята са­ мостоятелност и собствения си облик и не се бюрократизирала. След войните настъпва нов растеж на традиционното читалищно дело: 1921-1925 г. - 321 нови читалища; 1926-1930 г. (след влизане в сила на за­ кона за читалищата) - 1600; 1931-1935 г. - 239; 1936-1939 - 260. През 1933 г. действали общо 2068 читалища; през 1936 г. - 2374; през 1939 г. 2610.50 Въпреки големия брой читалища, само някои развивали по-оживена дейност: библиотеки, публични четения на учени и писатели (до вой­ ните), вечерни училища, хорове и оркестри, а от 1937 г. нататък имало и няколко дузини читалища с киноапарати (през 1939 г. 91 читалища дали кинопредставления.). Законът за народните читалища от 28 март 1927 г. (първи подобен закон) определя правила за създаването на читалища и рег­ ламентира техните функции и дейност. Това е демократичен закон, който запазва автономията в организацията и дейността им и се стреми да осигу­ ри по-добрата им издръжка, в частност чрез оземляване, освобождаване от данъци и такси, превръщането им в юридически лица с право на собстве­ ност върху материалната си база. Спортните организации вървели по пътя на изграждане на общи феде­ рации. През 1923 г. била учредена Българската национална спортна феде­ рация като обединение на всички спортни клубове, дружества и съюзи под общо ръководство и със секции за отделните спортове. През 1939 г. тя имала 189 подразделения с над 65 400 членове. През 1923 г. бил създаден Българският олимпийски комитет, който организирал участието в олим­ пиади. С развитието на авто- и аеротехниката се създават и Български аероклуб (30-те години) и организация на автомобилистите. Особен интерес представляват детските и младежките организации. По подражание на скаутското движение, през 20-те години у нас се създават детски „разузнавачески“ организации с подобна символика - униформа с връзка, тръба, девиз „Бъди готов!“ и масови сбирки („жамборе“), - които организирали излети и лагери с цел физическа подготовка, способност за ориентация, морална издръжливост. Повечето младежки организации били политически, под влияние на от­ делни партии (разгледани на съответното място) или силно политизирани. Подобен характер имал създаденият през 1921 г. широкосоциалистически Съюз на социалистическата младеж; през 1931-1934 г. в него се формира­

50 Статистически годишник на Царство България, 1940, с. 726, 728, 729. Вж. също сход­ ните данни у: Хлебаров, Ячо. Нашето народно читалище, 25-30.

498

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.

ЧАСТ ТРЕТА. КУЛТУРА

ла левица, която впоследствие завзела ръководството. Възникнали и мла­ дежки християнски дружества, които били религиозни, но си поставяли и по-общи цели за морално развитие и възпитание на добродетели. След войните свои обединения създали и студентите. През 1918 г. под влияние на „широките“ социалисти била учредена студентската социалис­ тическа организация „Жан Жорес“, която в края на 20-те и началото на 30те години се изместила още по-наляво. През 1920 г. на националистическа основа (и за противопоставяне на левите дружества) било основано сту­ дентско дружество „Христо Ботев“. То прекратило дейността си през 1922 г., но през 1924 г. в Софийския университет била създадена Общостудентска организация „Христо Ботев“ с националистичен характер, коя­ то впоследствие водела борби със студентите комунисти. През 1930 г. би­ ли създадени анархическата Българска общонародна студентска федера­ ция и комунистическият Български общонароден студентски съюз (БОНСС); двете често влизали в борби. През 30-те години своя организа­ ция сред студентите формирал и БЗНС - Български академичен земеделс­ ки съюз. Всички тези организации имали лява или дясна политическа на­ соченост и въвличали студентската младеж в обществено-политическите борби. След Деветнайсетомайския преврат през 1934 г. те попаднали под забрана, но се създават т. нар. студентски корпорации в разни градове (дори без университети), които привидно изглеждали като безпартийни, аполитични, културно-просветни дружества, но всъщност били свързани с различни политически партии, леви, десни и националистични. Някои обществени сдружения си поставяли за цел поддържането и за­ силването на националния дух. Такъв бил например Всебългарският съюз „Отец Паисий“ (основан през 1927 г.), ориентиран към национално възпи­ тание и култура, в който имало масивно присъствие на държавни служите­ ли. Той нямал пряко политически цели, свързани с влизане във властта, за разлика от множеството претендиращи за надпартийност националистични десни и фашистки организации със свои политически програми, като протофашистките „Българска родна защита“ (1924 г.), Български народен съюз, „Кубрат“ (1922 г.), а от втората генерация - фашистките Съюз на българските национални легиони (1930 г.), Ратници за напредъка на бъл­ гарщината и др. Макар и малобройни, тези организации представлявали всъщност протопартии, готови да се превърнат при случай в монопартия. И левите сили създали разнообразни сдружения и организации с при­ видно чисто културен или спортен, а всъщност с политически характер работнически културни дружества, литературни групи, спортни клубове и пр. Ярък пример е въздържателното движение, което се развивало под силно комунистическо влияние. През 1919-1920 г. възникнал Ученически не­

Гл а в а ш е с т н а й с е т а . К н и ж н и н а , п ери о д и ч ен п е ч а т , гр а ж д а н с к и с д р у ж е н и я

499

утрален въздържателен съюз с дружества в гимназиите и прогимназиите; през 1924 г. бил основан Младежки въздържателен съюз; през 1926 г. Български неутрален въздържателен съюз. Противоалкохолната агитация с повика за борба срещу „потисническия спиртен капитал“ била слабо воалирана агитация за промяна на обществения строй и ново (социалистиче­ ско) общество. Според младите комунисти въздържатели, движението ми­ нало през фаза на „антиалкохолен фанатизъм“, за да навлезе във фаза на „идейно задълбочаване“, когато алкохолизмът (също тютюнът, хазартът и развратът) се приемат като „обществено-историческо явление“ със своя социална „етиология“; борбата срещу тях е борба със социалните злини и недъзи на обществото и зависи от решението на „общия социален въпрос“; междувременно тя възпитава „борци за нов живот“ и ги подготвя за „повисшите обществени борби“.51 През 1928 г. Ученическият въздържателен съюз бил забранен от влас­ тите и всички въздържателни организации били обединени в Българска въздържателна федерация, в която сговористкото правителство установи­ ло свое влияние, а комунистите формирали „трудово-борческа опозиция“. Комунистическата партия успяла да си възвърне контрола над въздържателното движение след 1935-1936 г., когато излязла от сектантския си пе­ риод и се насочила към масова работа. В крайна сметка през 1938 г. влас­ тите разтурили всички въздържателни дружества и забранили дейността им.52 Под комунистическо влияние бил и Младежкият червен кръст (създа­ ден през 1921 г.), също „реорганизиран“ от властите. На политизацията на много граждански сдружения (или създаване на такива като легална фасада на крайни партии) държавата отговорила със засилена намеса в гражданската сфера, която след Деветнайсетомайския преврат от 1934 г. придобила вид на обща регламентация, централизация и етатизация (с тоталитарна тенденция). Да проследим развитието. Под дик­ тат на Междусъюзническата комисия бил приет закон за училищата и дру­ жествата (20 юли 1922 г.), целящ да премахне възможността за военно обучение. Законът изисква всяко дружество или организация да представи за утвърждаване своя устав в Министерството на вътрешните работи, кое­

51 Тези идеи се развиват в статиите на Димитър Братанов, Рашо Шоселов и Титко Черноколев в: Ю билеен научен сборник, 1922-1937. С., Издава Студентското въздържателно дру­ жество, 1937, особ. 21 -2 9 , 4 2 -4 6 , 67-69. „Потисническият спиртен капитал“ е цитат от спи­ сание „Трезвеност“ (в брой от 1927), орган на Ученическия неутрален въздържателен съюз, цитиран в Сборник с отбрани окръж ни..., т. 2, с. 612. Тук е окръжното от 6 април 1928 г., с което се забранява дейността на въздържателните ученически дружества (с. 609-617). 52 Вж. Енциклопедия България, статията „Въздържателно движение“ .

500

бъ лга рско то о бщ ество .

Т. 2.

ЧАСТ ТРЕТА. КУЛТУРА

то на практика (макар целта да била друга) се превръща в служба за про­ верка и контрол върху дейността на сдруженията и поведението на влиза­ щите в тях лица. Възможности за контрол над дейността на всякакви дру­ жества дава и извънредният закон за защита на държавата (21 януари 1924 г.), при широко тълкуване. Най-сетне, наредбата-закон за държавен надзор върху дружествата и сдружаванията (от 8 април 1938 г.) разпростира над­ зора на държавата върху всички видове сдружавания, също такива с иде­ ална цел, като забранява на комунисти и анархисти да заемат служба в тях. Различен характер има законът за юридическите лица (20 април 1933 г.), който дава за първи път на сдруженията и фондовете (вече наричани фондации) статут на самостоятелни юридически лица със съответни фи­ нансови правомощия. Разбира се, те имали свои фондове и преди това. Започналите след 1934 г. централизация и етатизация на обществения сектор обхванали синдикатите и професионалните организации (разгледа­ ни на друго място), но засягали и социалната, просветната, здравната и спортната сфера. Вече беше разгледана етатизацията на благотворително­ то дело (Съюза за закрила на децата и съюза „Обществена подкрепа“). Държавните чиновници стават задължително членове на Червения кръст. Създаденият през 1935 г. казионен Просветен съюз обединява всички учи­ тели и учителски организации и изобщо дейците в областта на просветата. Законът за народните читалища от 17 юни 1941 г. поставя читалищата под държавен (полицейски) надзор, забранява влизане в настоятелствата им на лица с противодържавни възгледи, забранява да се набавят книги извън списъка на одобрените (от Върховния читалищен съвет). Организациите на запасните офицери и подофицери са включени в Общ съюз на запасното войнство, създаден през 1941 г. Българската спортна федерация, мла­ дежките съюзи по разните спортове и туризъм, Съюзът на българските гимнастически дружества „Юнак“, а също Младежкият червен кръст и въздържателното движение са присъединени като колективни членове към създадената през 1941 г. казионна младежка организация „Бранник“. В същото време държавата подпомагала с вноски от бюджета разните централизирани организации, чиято дейност съответно се разширила. В духа на корпоративизма (макар да не се стига до него) тя им делегирала ня­ кои функции и задачи и поне на теория ги разглеждала като социални парт­ ньори. В същото време очаквала от тях да провеждат държавната полити­ ка в своя сектор и следователно да действат като обществено-държавни институции. Разбира се, това променяло коренно техния характер. В пе­ риода на забрана на политическите партии и организации, гражданските организации в този си официозен, полудържавен вид останали да действат като посредници между държавата и обществото.

Гл а в а ш е с т н а й с е т а . К н и ж н и н а , п ери о д и ч ен п еч а т , гр а ж д а н с к и с д р у ж е н и я

501

Опитите на авторитарната държава да използва спорта за патриотично и военно възпитание на младежта заслужават специално внимание.53 През 1931 г. бил приет специален закон за физическото възпитание на младеж­ та (по инициатива на Александър Цанков), който бележи намерението на държавата да се намесва пряко в тази сфера. Този закон обаче все още под­ чертава личното физическо развитие, а не обществено-възпитателната за­ дача в „народностен“ смисъл; при това той изпускал селската младеж от физическото възпитание. Той е допълван и изменян многократно, за да се пригоди към новите цели. За първи път на гимнастиката (наричана от 1935 г. „телесно възпитание“) се възлагат национални и обществени зада­ чи в програмата за основните училища от 1935 г., а именно (според форму­ лировката) да подпомага „народностното и държавно-гражданското родо­ любиво възпитание“. За централно ръководство на физическата подготов­ ка на младежите е създаден Инспекторат по физическо възпитание, покъсно разширен в Отделение за телесно и държавно гражданско възпита­ ние. Възниква дори фашизоидна псевдонаука за „народната телесност“.54 Връх в опитите за възпитание на младежта в националистичен дух чрез спорта и за създаване на единна младежка организация изобщо е спомена­ тото включване със закон от 25 януари 1941 г. на всички младежки друже­ ства, също спортните, в казионната организация „Бранник“ (чието детско поделение е „Български орлета“). Целта е дефинирана така: „да възпита и обучи българската младеж за вярна служба на царя, родината, държавата и народностните ни стремежи“; средствата са телесни упражнения и спорт, строево и предказармено обучение, физически труд, излети и пътувания, организационен живот, обществена дейност и пр. В нея трябвало да члену­ ват всички незадомени младежи от двата пола на възраст 10-21 години и тя да ръководи работата на младежта в училищата и във всички младежки организации, които ставали нейни колективни членове. В резюме могат да се изтъкнат следните характерни моменти. Граждан­ ските сдружения (социални, културни и спортни) преди войните се разви­ ват под знака на либерализма и при минимална намеса на държавата. Това им придава автентичен граждански характер. Дейността на повечето обаче била ограничена поради финансова слабост. Проявява се стремеж за федериране на сродни организации по тяхна собствена инициатива. Характер­ ните за междувоенния период ожесточени обществени борби и силно по­ 53 Манов, Васил. Училището и н овата..., част 4, 57-67; Василев, Ер. Телесно възпитание. - Във: Телесно възпитание в България. С., 1936; Караиванов, Г. Телесно възпитание в Хитлеровата младеж. - Училищен преглед, 39, 1940, № 2, 233-237. 54 Димов, Д ам ян. Обхват на телесното възпитание. - Училищен преглед, 41, 1942, № 2, 173-190; Основи на телесното възпитание. Опит за философия на телесната култура. С., 1942.

502 БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. Т. 2.

ЧАСТ ТРЕТА. КУЛТУРА

литизиране се отразяват на „гражданския сектор“. Възникват ред граждан­ ски организации с идеологически дневен ред или като фасада на партийни сили, в други партиите се борят за надмощие, а трети заемат официозната линия. Успоредно с политизирането на гражданския сектор, върви нараст­ ващата намеса на държавата в него чрез регламентация и контрол, етатизиране на съществуващи (или създаване на казионни) организации и финан­ сиране. Поемането на финансови ангажименти към някои граждански ор­ ганизации от страна на държавата след 1934 г. придава размах на дейност­ та им. Но това се изкупува с отслабването на техния обществен и незави­ сим характер и те започват да „партнират“ социално на авторитарната дър­ жава. Характерно става хибридното обществено-държавно начало, което според случая отива повече в едната или в другата посока.

ЗА К Л Ю Ч И ТЕЛ Н И Д У М И

България започва съществуването си като национална държава след кат се отделя от Османската империя в резултат от поредната руско-турск война. Интереси на европейските Велики сили попречват това да стане етническите граници, приблизително очертани от Екзархията като своеоС разна протодържава, събрала под покрива си население с преобладаващ българско самосъзнание. Образът на голяма санстефанска България с предварителния руско-турски мирен договор заляга трайно в съзнаниет на българските политически елити като национален идеал, преследван благоприятни моменти като конкретна военнополитическа цел. Последни от факта, че освобождението идва от Русия, са запазването за извести време на нейното опекунство и вътрешните смутове през началните год! ни, но впоследствие външнополитическата ориентация на България с променя към западните европейски сили. Съединението на Княжеств България с автономната област Източна Румелия през 1885 г. изглежда к; то първа крачка по пътя на достигане на националното единство. Всичк следващи опити за военно решаване на „националния въпрос“ в Балка! ските и в двете световни войни обаче остават неуспешни. Това намир обяснение в сложилите се констелации на интереси на съседни държав; аспириращи към разширение в едни и същи посоки, и на избора на съю: ник сред Великите сили и техните блокове. Още Берлинският конгр« очертава граници, оставили незадоволени всички балкански страни, с ко то хвърля дълга сянка върху следващите развития, но за негативния резу. тат допринася и максимализмът на българските искания, вместо трезг преценка на възможното. По-нататък курсът на България като ревизион) стка държава изглежда по-обусловен, но все пак външна принуда тласг страната към нов съюз с Германия. Като цяло управлението на България след Освобождението се нами] под приоритета на националното обединение, споделян гласно или негласг от политическите елити и от повечето правителства. Преобладаването I външнополитическите цели обуславя големи военни разходи за издръжк та на силна армия (оттук и външните дългове). Армията и специално оф церският корпус (заедно с висшата бюрокрация) се превръщат и в естес вена опора на монарха за усилване на властовата му позиция. Тесният с юз между монарх и армия е особено характерен за личния режим на Ферд нанд и после отново за късния период в управлението на цар Борис III. лицето на офицерски конспирации или тайна организация, армията на н

504

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. ТОМ 2

колко пъти се проявява и като самостоятелен фактор на българската поли­ тическа сцена, в частност при политически безредици (в началото на развитието), в защита на заплашения буржоазен ред (1923 г.) и за усилване на държавността (1934 г.). Българската държава се създава по-късно и при по-напреднало разви­ тие от повечето съседни балкански страни, „прескачайки“ патриархалисткия, традиционалистки стадий, през който минава политическото развитие на Сърбия и Гърция, отчасти и на Румъния. Управлението у нас попада не в ръцете на „абсолютни“ (в смисъл на своеволни) монарси, контестирани от олигархии, а в ръцете на модернизационно настроени (образовани) ели­ ти, ограничаващи новоучредената монархическа власт. Личният режим на Фердинанд има своите граници и компромиси. За това спомага и прехвалено демократичната Търновска конституция. Голямо значение има и фактът, че традиционните първенци у нас (чорбаджиите) губят влияние и биват из­ местени от революционизираната интелигенция и новите занаятчийскотърговски слоеве още през освободителните борби и по време на опряло­ то се на интелигенцията и на „средните“ слоеве руско управление; оттук „консервативната“ идея, която в българските условия е по-скоро класичес­ ки либерализъм, както и носещите я сили остават твърде слаби. Управлението на държавата попада отначало в ръцете на народностните („популистки“) и революционните („нихилистични“) съставки на възрож­ денските елити. Дълго време елити у нас се формират най-вече по пътя на образованието, снабдяващо с кадри държавата, откъдето изявената роля на интелигенцията, при слабост на чисто икономическите елити. В този сми­ съл държавата „произвежда“ елити. Подобно положение на нещата у нас се обяснява със слабата социално-икономическа диференцираност на общест­ вото - липсата на „аристокрация“ (като румънските едри земевладелци), но и на сипна буржоазия, както и споменатата социалнополитическа слабост на традиционните местни първенци (за разлика от Сърбия и Гърция). Последица от излизането на „интелигенцията“ начело на държавата е модернизаторският облик на управлението, както и стремежът към центра­ лизация и разбирането на държавата като творец „демиург“ за постигане на национални и модернизационни цели, отделно често оплакваното „опартизаняване“ на интелигенцията (т. е. въвличането й в безпринципни поли­ тически борби и корупция). Относителната слабост на местните първенци у нас обуславя и по-лесния успех на централизацията и обхващането на те­ риторията и обществото от държавата и нейните функционери. После­ дицата е бързо (макар оплаквано) закърняване на местното самоуправле­ ние, дори и там, където то било по-силно в миналото, и превръщането му в проста „предавка“ на централни разпореждания. Все пак това не става

Зак л ю ч и тел н и д у м и

505

без местна съпротива, особено що се отнася до някои погранични райони и такива със смесено население. Дълго време се запазват по-традиционни общности, слабо докоснати от централната администрация и от официалното формално право и правораздаване, регулирани по своето обичайно право; в частност религиозните малцинства запазват своите особено пра­ во и съдилища. Задачите на развитието (икономически, социални, културни) са степену­ вани по-ниско от националната цел. В рамките на винаги недостигащите ресурси, по-голямо внимание се отделя на образованието, също на разви­ тието на национална индустрия и изграждането на инфраструктура. Има връзка между споменатото преобладаване на модернизиращи образовани елити и грижата за образованието, а също за индустрията и железниците, носещи престижа на прогреса през тази епоха. Широкото отваряне за западното влияние и заимстването от Запада на формално право, институции и доктрини (политически, философски и естетически) също са показателни в това отношение. Успешно домогващата се до духовно преобладаване през тази епоха лява интелигенция е дори по-радикално прогресистка и про­ западна. Национализмът и популизмът задават основния идеологически тон и са широко споделени, но не са насочени против европейското влияние. Държавният апарат се изгражда по модерните западни образци, като се възприема централистичният френски модел с пречупване на местното самоуправление. Реалността обаче е далече от рационално бюрократичния модел на строги йерархии, формални правила, квалифицирани и стабилни чиновници. Системата на политическо „партизанство“, при която избори се печелят с помощта на очакващи възнаграждение привърженици, води до раздуване на чиновническия щат, несигурност на местата (масови уволне­ ния при смяна на правителството), липса на ценз и некомпетентност. Към това се добавя голямото значение на роднинството (и съгражданството) при назначения и фаворизиране. Характерни особености на българския случай са началната руска канцеларска и чиновническа школовка и извес­ тен потенциал от образовани хора (в сравнение със сръбския и с гръцкия случай). Първото поколение политически дейци, школувано в предходната епоха, се оказва по-зряло и държавно отговорно от следващите, устремили се към безцеремонно експлоатиране на властта за частни цели. Най-общо, тежкият държавен апарат с неговите финанси (и особено военните разходи и разходите за развитие) влизат в противоречие с неразвитото и силно натурално национално стопанство, което трябва да го поддържа. Както и дру­ гаде в Източна Европа, и на Балканите държавата изпреварва развитието на икономиката; чиновниците идват преди предприемачите. Пътят оттук до външно задлъжняване и хронични финансови кризи е кратък.

506

българското о бщ ество .

ТОМ 2

До войните политическата власт се оспорва и разпределя основно меж­ ду няколко политически сили - монарх, правителство и народно представи­ телство (съставено от борещи се за власт партии); отделно офицерството като неконституционна, но реална политическа сила. След ранните полити­ чески борби за надмощие между княза (Александър Батенберг) и една по­ пулистка партия (либералите), характерни политически кристализации от този период са „диктатурата“ на Стамболов и т. нар. личен режим на княз/ цар Фердинанд. Стамболовата диктатура, установена при извънредни обс­ тоятелства на национална заплаха, се опирала на репресивен администра­ тивно-полицейски апарат и се легитимирала чрез националистична идео­ логия; личният режим на Фердинанд - на конституционни княжески преро­ гативи, привързване на офицерството и политика на „разделяй и владей“ по отношение на партиите, а легитимацията е отчасти монархическа, отчасти националистична. Опитите на някои обществено-политически дейци за „парламентаризиране“ на управлението, т. е. за създаване на парламентар­ но отговорен кабинет (и честни избори), остават безрезултатни. Освобождението довежда до икономически регрес по отношение на до­ стигнатото преди ниво на аграрно и протоиндустриално развитие и пазарност. Това се дължи на разделянето на по-едрите имения (чифлици) и на турските земи изобщо между множество дребни селски собственици при усилване на консумацията от собственото стопанство, както и на упадъка на занаятите поради западната конкуренция и загубата на част от турски­ те пазари - двете довели до аграризация и натурализация на икономиката. След началния период на безпрепятствен западен внос (постановен ог Бер­ линския договор) се поема протекционистичен курс за „насърчаване“ на родната индустрия, все още слабо изразен. Полагат се основите на банково-кредитна система, която при липсата на значителни частни капитали е доминирана от държавата (БНБ и БЗБ); след значителни усилия в начало­ то на XX в. се утвърждава златният стандарт. Въоръженията и модернизационните мероприятия на държавата ангажират големи средства, чийто ос­ новен източник са външни заеми при тежки условия, довели до чужд кон­ трол над някои държавни приходи. Все пак финансовата криза от края на XIX в. е преодоляна в резултат на няколко плодородни години в началото на XX в. („тлъстите години“) и увеличения износ. Това създава условия за финансиране на армията и войните, както и за развитие на комуникациите (особено железопътната мрежа и пристанищата), без да резултира в по-решителен скок и структурна промяна. В социално отношение България се превръща почти изцяло в страна на дребни поземлени собственици („селска държава“). Този основен социал­ но-икономически факт, наличен като тенденция още преди Освобождение­

З акл ю чи телн и д у м и

507

то, но засилен след него, има огромно и многопосочно значение. Най-напред, споменатата икономическа регресия към самозадоволяващо се натурално стопанство с преобладаване на зърнената култивация и отстъпление от достигнатата преди Освобождението степен на опазаряване. По-нататък, независимите дребни селяни били в състояние да окажат съпротива на данъчния натиск на държавата, подобно на положението в Сърбия и в кон­ траст с експлоатацията (от едри земевладелци чокои) на зависими дребни селски арендатори в Румъния. В резултат българските селяни не слизат до ниското жизнено ниво на румънските. Отношението на държавата към тях може да се характеризира, общо взето, като щадящо: постепенно отслабва­ не на данъчното бреме (след няколко опита за повишаване на данъците в края на XIX в., на които селяните реагирали с бунтове), известни мерки за запазване на минимум земя, подпомагане със земеделски кредит и пр. Изобщо българската държава била принудена да търси средства за финан­ сиране на своите начинания не толкова чрез „изстискване“ на селяните, а отдругаде. Дребното селско стопанство обяснява и размаха на кооператив­ ното дело у нас като форма на сътрудничество и взаимопомощ тъкмо меж­ ду дребни съществувания; нещо повече, кооперативизмът се възприема ка­ то последователна дьржавна политика и начин на субсидиране на селото. Така се консервира социалната структура на дребни селски стопани, оста­ нала непроменена през целия период. При всеобщото мъжко избирателно право, прокламирано от Търнов­ ската конституция, независимите дребни селяни били резерв за политиче­ ска мобилизация. Отначало това се опитват да извършат социалистите, но то се удава най-пълно на автентичната селска партия (БЗНС). Авторитар­ ните режими от 30-те години на XX в. също се опитват да осъществят по­ литическа мобилизация на селото, но се сблъскват със селските прагмати­ зъм и скептичност; селото не се оказва добра база за идеологическа моби­ лизация от бюрократи. Най-сетне, може да се разсъждава дали възхвалява­ ните високи бойни качества на българската армия не се дължат в значител­ на степен на състава й от икономически и политически самостойни селяни. Картината на страна от дребни собственици се допълва от дребните собственици от града (занаятчии, търговци надребно и пр.). Техният брой и. дял също е внушителен и характерно остава почти непроменен през целия период. Капитализмът трудно си пробива път в подобна подозрител­ на и враждебна среда, още повече че на предприемачите се налагало да на­ бират капитали по пътя на „вътрешна експлоатация“. Самият капитализъм носи белезите на незрелостта на своята среда: индивидуализъм и липса на доверие, експлоатация на евтина работна ръка, недостатъчна специали­ зация и пр.

508

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. ТОМ

2

Към политическите импликации на слабото социално разслоение могат да се причислят: сравнително еднородният социален състав на повечето партии, също нуждата от политическа демагогия за заблуждаване на масо­ вия избирател относно водена не в негов интерес политика. От друга стра­ на се налагало известно съобразяване с масата независими стопани, снаб­ дени е всеобщо мъжко избирателно право. Така въпреки слабостта на „гражданското общество“ в смисъл на доброволни организации и автоном­ ни корпорации, държавата се сблъсквала със съпротива и срещала ограни­ чения в своите действия. Това се вижда при сравнение с по-безогледно преследваната (за сметка на селото) развитийна политика на либералната партия в Румъния. Българската буржоазия (по-едрата) остава относително малобройна и слаба. Характерна е ориентацията и на индустриалци и едри предприемачи към държавни възможности: доставки, постройки, концесии и пр. Най-го­ леми богатства се трупали с политическа протекция. Не може да се каже, че промишлено-търговската буржоазия управлявала пряко държавата, но тя се ползвала с редица фаворизации (курса към индустриален протекцио­ низъм) и оказвала значително влияние върху управлението. Към буржоа­ зията по статус и стил на живот се числят и висшите държавни чиновници (цивилни и военни), също някои представители на „свободните професии“. В известен смисъл може да се говори за „политическа класа“ (или „поли­ тическа буржоазия“), състояща се от свързаните по разнообразни начини управляващи политици, висши бюрократи и икономически силните. Войните са неуспешни за България, въпреки огромните усилия и чо­ вешки и материални жертви. В резултат са изгубени повечето територии, за които се претендира по етнически признак, а последвалите терор, коло­ низация и денационализация на тези земи и населения в присъединилите ги съседни национални държави обезсмислят българските искания. Друга последица от войните са стотиците хиляди бежанци и тежките проблеми по тяхното настаняване, както и изместването на българска почва на дейност­ та на националните организации, изродила се в междуособици и терори­ зъм. От друга страна, страната запазва компактна територия и относител­ но хомогенно население и не преживява трудностите по интеграцията на новите територии в съседните Румъния и Югославия. Войните водят до рязка промяна на социално-икономическата и полити­ ческата ситуация. Установеният ред е контестиран най-напред отляво (от земеделци и комунисти) в едно революционно селско управление, свалено с военен преврат и последвано от бунтове и близко до гражданска война положение. След войните се появяват и десни формации, които постепенно придобиват по-ясна физиономия, подреждат се между авторитаризъм и фа­

З акл ю чи телн и д ум и

509

шизъм и са придружени със силен национализъм. Крайнолевите и крайнодесните сили се борели за влияние в политизиралото се общество, като рекрутирали своите привърженици в разни социални среди, без ясни афинитета. В управлението на държавата се налага авторитарна тенденция в защита на разклатения ред, насочена особено против подривни леви сили. Авторитаризмът на власт е носен от различни сили: офицери (два военни преврата), пресичащи партиите политически формации (Сговора), а от 1935 г. - от мо­ нарха и висшата бюрокрация. Властта се опитала да кооптира някои десни формации и сама приемала някои техни идеи и черти, а спрямо левите сили водела гпавно репресивна политика с периоди на умиротворяване и легали­ зиране. За укрепването на установения ред властите приели извънредно за­ конодателство и засилили репресивния полицейски апарат. Все по-голямо внимание се обръщало и на идеологическата легитимация на реда и управле­ нието, в частност в духа социалната хармония и изглаждане на класовия кон­ фликт (чрез засилена държавна намеса в стопанството и обществото), а съ­ що в името на надпартиен и надкласов национализъм и монархизъм. Тези вътрешни развития не са изолирани, а са на фона и под мощното влияние на ревизионистките централноевропейски държави Германия и Италия. Кризата на либерализма, интервенционизмът и етатизмът, новият остър национализъм и подемът на десни и фашистки течения са общоевро­ пейски тенденции, в които България участвала в една или друга степен. Още повече, че като победена ревизионистка държава тя трябвало да се справя с тежки вътрешни проблеми: следвоенната разруха и бежанския въпрос, националистични организации, преследващи своите цели с терор, социален конфликт, оглавен от леви политически сили, и пр. Икономическото развитие през междувоенния период е твърде нерав­ но и минава през различни, повечето неблагоприятни вътрешни и външни стопански конюнктури. Следвоенното възстановяване отнема няколко го­ дини (до 1924 г.) и тъкмо се набелязва слаб подем, когато настъпва Голя­ мата депресия (1929-1933); след 1935 г. се очертава нов подем, прекъснат от войната. Напредъкът в селското стопанство се изразява в повишаване дела на по-интензивни, пазарни култури за индустриална преработка (тю­ тюн, маслодайни растения, захарно цвекло и пр.), в трудово интензивно градинарство, известен напредък на животновъдството и млечното стопан­ ство и изобщо напредващо опазаряване на продукцията - всичко това в оп­ ределени граници. Може да се спекулира дали това характерно за Бълга­ рия в контраст със съседни държави (Югославия, Румъния) развитие е свързано с по-големия напредък на общата грамотност у нас, а оттук - поголяма адаптивност и гъвкавост на българския селянин. В същото време увеличаването на населението в хода на естествения прираст, при правен

510

бъ лга рско то о бщ ество .

ТОМ 2

режим на разделяне на земята между мъжките наследници, водело до раз­ дробяване на земята. Задържането на излишна работна ръка на село (при слаба миграция към града) имало за резултат нерационално стопанисване и заплашвало с понижаване на жизненото ниво на село. Настъпилият око­ ло войните т. нар. демографски преход у нас, т. е. пречупването на близка­ та до естествената раждаемост и нейното ограничаване, има своето обяс­ нение отчасти в очерталите се негативни тенденции. Поставена в условия на силна митническа протекция, промишлеността постига известен напредък. Той е главно по линия на заместване на вноса (подтикнат и от недостига на валута) и на преработката на някои местни суровини. Преобладаващи остават хранителната и текстилната промишле­ ност с относително дребен размер на предприятията, като по-едрите са главно акционерни по форма. Може да се говори за главно количествено развитие вследствие на прилагането на нови мощности - растеж без струк­ турна промяна. Характерни са ценовите споразумения между фирми и предприятия - т.нар. картели. Промишленото производство остава на нис­ ко ниво на концентрация и вертикална организация, набелязват се наченки на финансов капитал, т. е. гравитиращи около банки предприятия. Делът на дребното занаятчийско производство в националния доход остава много голям и едва след 1935 г. промишлеността го изпреварва. Ролята на про­ текционизма изобщо е спорна - не толкова по принцип, колкото по отно­ шение на конкретното му прилагане в българския случай. Специално трябва да се отбележи засилването на държавния стопански интервенционизъм и по-далече отиващия етатизъм. Силен тласък дават войните, когато държавата установила контрол (слабо успешен) над външната търговия със зърнени храни, регламентирала и контролирала със спе­ циални органи вътрешната търговия с хранителни продукти и приспосо­ била за свои нужди производството в много предприятия. В следвоенния период силно интервенционистко е Цанковото правителство (1923-1925); по-нататък Депресията налага създаването на държавен монопол за зърне­ ните храни в защита на селските производители (през 1930 г.), а стопанс­ кият интервенционизъм се усилва след Деветнайсетомайския преврат и достига нови нива по време на Втората световна война. Установява се, в частност, строга държавна регулация на външната търговия и на валутния обмен след 1931 г. в международна обстановка на срив на търговията и на автархични тенденции. Независимо от етатизма, трябва да се има предвид и характерното за българския случай (и за другите балкански държави) чисто фактическо господство на държавата в стопанството още от самото начало, дължащо се на дребнособственическата среда и липсата на големи частни капитали

Заклю чи телн и дум и

511

у нас. Държавата преобладавала в така мощно обуславящия икономиче­ ското развитие кредит - в началото и в края на периода напълно, с извест­ ни прекъсвания (например от 1924 до 1929 г.). След Депресията много частни банки били консолидирани под държавна егида (в банка „Български кредит“), а през войната кредитът бил одържавен почти изцяло. Българ­ ската държава притежавала и множество предприятия, като се започне с железниците и другите комуникации, но също и промишлени предприятия (мини „Перник“ и др.); тя владеела и земи и гори. Също държавата се явя­ вала най-голям, по-точно единственият голям работодател. Всичко това обуславя огромната роля на държавата у нас. Държавното преобладаване се облича идеологически и се легитимира в концепции за държавното и общественото „начало“, творческата роля на държавата, надежност на държавното управление (на фондове и предприя­ тия) и пр.; кооперацията от стопанска форма се разработва идеологически в „кооперативизъм“ като още една комуналистка идеология. С това били свързани и големите обществени очаквания към държавата, например ка­ то доставяща „евтин кредит“ и други облаги, опростяваща задължения и пр. Обратно, частната инициатива и частният капитализъм били съпрово­ дени с недоверие, което личи например по различното данъчно третиране на акционерния капитал. В подобни идеологеми ролята на държавата бива силно мистифицирана и те често прикриват съвсем различни реалности, а именно: овладяването на държавата и източването на ресурсите й от част­ ни (роднинско-кланови или приятелски) групировки. Между войните българското общество се разслоява и придобива по-определено класов характер. Наистина, страната запазва селския си облик с преобладаване на самостоятелни дребни селски стопани, а дребните собст­ веници от града и селото изобщо са далеч най-масовият социален слой. В съ­ щото време развитието на родна промишленост довеждало до формирането на работническа класа с известна численост, част от която се организирала синдикално под влияние на левите партии и водела стачни борби. Буржоа­ зията (едрата) на свой ред набъбнала и се консолидирала в разнообразни стопански и обществени организации, като оказвала значително влияние върху стопанската политика в защита на своите интереси. По-характерно, тя действала по скрити начини и канали, използвайки политическа протекция за осигуряване на печалби; при това преследването на частни и групови инте­ реси ставало под прикритието на общностна и национална фразеология. Така „зависимостта“ на капитала (и буржоазията) от държавата всъщност е форма на експлоатиране на държавата и чрез нея - на обществото от тях. Левите сили (особено комунистите) използвали съществуващите соци­ ални противоречия и тласкали към задълбочаване на социалния конфликт

512

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. ТОМ 2

с цел реализирането на своите идеи. Обратно, държавата поемала все по­ вече ролята на арбитър и посредник в социалните отношения в интерес на социалния мир. Набелязват се контури на „социална държава“ - закони за защита на труда, обществени застраховки, обществено подпомагане, - но повече на книга, отколкото като реалност. Показателно, социалната дър­ жава у нас се развивала под знака на авторитарни правителства, които били по-малко обвързани с партийни интереси и проявявали по-голяма об­ ществена предвидливост. Но дори при наличието на воля, държавата раз­ полагала с ограничени финансови ресурси за социална политика; едва ико­ номическият подем през втората половина на 30-те години на XX в. пре­ доставил по-големи финансови средства. Също под авторитарен знак нас­ тъпва известна стабилизация на чиновничеството в интерес на ефектив­ ността на управлението. Българският народ се еманципирал трудно от прегръдката на държава­ та и се развивал в общество с вътрешна артикулация на интереси и техни­ те автономна организация и представителство. Възникналите през Въз­ раждането кълнове на „гражданско общество“, в смисъл на доброволни организации, се умножават и разнообразяват след Освобождението: син­ дикални, професионални, културни, благотворителни, женски, спортни и други обществени организации. В общия либерален климат до войните те се развивали свободно, без контрол от страна на държавата; набелязва се и тенденция за обединяване на сродни по предмет на дейност организации в съюзи. При силното политизиране след войните, много от обществените организации (младежки, женски и други) обаче представлявали просто по­ деления на политически партии или стояли под тяхно влияние. Тогава и държавата започва да проявява интерес към общественото сдружаване, ка­ то го регламентира и подлага на контрол; отделно от това в социален дух тя оказва материална и административна подкрепа на някои обществени организации, които се разрастват и същевременно се етатизират (превръ­ щайки се в обществено-държавни). Авторитаризмът подлага под натиск за одържавяване специално младежките и спортните организации, на които се възлагат възпитателни задачи в държавно-национален дух. Също идеологически, обществото стояло под доминацията на идеята за единна нация, в крайна сметка една въобразена общност, и трудно изказ­ вало и обосновавало социални и културни и по-частни корпоративни и гру­ пови интереси, каузи и идентичности (което не пречело някои да се прик­ риват зад колективистични идеологеми). Показателни в това отношение са трудностите пред женското еманципаторско движение, търсещо (и наме­ рило) своя облик между политическите партии и вече анахроничните орга­ низации за женско образование и благотворителност. При кризата на либе­

Заклю чи телн и дум и

513

рализма, дори отдавна наложилите се като обществени групировки поли­ тически партии губели от своя престиж и ставали подозрителни от гледна точка на новите идеологии, изхождащи от общото и единното (обществено, национално, държавно). Все пак в публичното пространство, преди всичко в печатните издания, оживено се обсъждали редица обществени въпроси работнически, селски, чиновнически, женски, за гражданския брак и роде­ ните извън брак деца, проблемите на проституцията, престъпността и пр. Българската държава водела, общо взето, толерантна политика към своите малцинства (след началната конфискация на турска собственост), което е резултат отчасти на съобразяването с международните сили. Спе­ циално турското малцинство било оставено дълго време на себе си в своите традиционни верски общности и със своите авторитети. Но след Кемалистката революция (и особено след 1934 г.) държавният апарат се активизирал против развиващия се турски национализъм. Говорещите бъл­ гарски език помаци се смятали за етнически свои и само верски чужди; съ­ ответно спрямо тях се прилагала политика на „завръщане“ към християн­ ството и към народността, която по време на войните (Балканските и Втората световна) приема насилствен характер, а иначе се води чрез кул­ турна пропаганда и модернизиране на бита. Като цяло модернизационните процеси у нас отбелязват значителен напредък, резултат и на напредваща интеграция в европейското „простран­ ство“ (стопанство, наука, техника, начин на живот и др.). Освен в икономи­ ката, те намират израз в редица други области и направления. Особено за­ бележим е напредъкът към всеобща грамотност и уреждането на добра об­ разователна система. Успехи постигат урбанизацията и благоустройството, макар тук да се проявява силна неравномерност в полза на столицата пред другите градове, на града пред селото, на някои части от страната пред изос­ таващи райони. Благата на модернизацията изобщо тръгват от ограничени елити и бавно се разпространяват сред по-широки слоеве. Развиват се кому­ никациите и в живота навлизат нови технически изобретения (автомобил, радио, кино и др.). По разни начини новото навлиза в живота на българите и създава нови възможности, но предизвиква и сътресения и упадък на тра­ диционни общности, препитания, начин на живот и обичаи. Развива се и здравеопазването, макар и с малко средства, като се наб­ ляга на борбата с епидемиите и на обществената хигиена. Резултатът е на­ маляване на смъртността и повишаване на средната продължителност на живота, а оттук и бързо увеличаване на населението (въпреки намалената раждаемост). Позитивно само по себе си, това изправил стопанството пред предизвикателство за увеличаване на продуктивността, за да се избегнат нежелателни, намаляващи жизненото ниво последствия.

514

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. ТОМ 2

При рекапитулацията на постигнатото през разглеждания период тряб­ ва да се вземат предвид общите рамки и условия на българското развитие. Те са зададени както от ограничеността на демографския потенциал и вът­ решния пазар, така и от външните политически и икономически обстоятел­ ства на Балканите и в Европа (международни отношения и пазарни конюн­ ктури). Като малка държава и противно на националистическото самонадценяване, България е била под силни принуди и само в редки моменти е имала свобода на външнополитическо действие. Страната остава слабо развита европейска периферия и в стопанско отношение; стопанската ин­ теграция в напредналата част на Европа е трудна и мъчителна, затруднена от далече по-напредналия западен капитализъм и от господстващата агре­ сивна „политика на силата“. Управлявалите страната политически елити на свой ред си поставят за приоритет националното обединение чрез външна политика и военни средства, а социално-икономическото развитие е оставено на втори план. Наистина, немалко е направено и за него, при характерно подценяване на перспективното селско стопанство. Но съществени средства били отклоне­ ни за раздутите армия и бюрокрация и значителна част от бездруго не осо­ бено големия потенциал е разпиляна във войните. Друг въпрос е дали е би­ ло възможно нещо друго при националистичното балканско и империалис­ тическото европейско обкръжение. За пропуснатите възможности за пос­ тигане на по-високо ниво на развитие може да се спекулира. Но е твърде показателно (и отрезвяващо), че осъществилите и дори надхвърлили сво­ ите национални и териториални цели съседни държави не демонстрират по-значителен икономически и социален просперитет.

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

681-1948. Из историята на българската народност и държава. С., Пеликан Алфа, 1993. 20 години строителство, 1918-1938. С., 1938. 30 години „Балкан“. Българска гражданска авиация. 60 години български пощи, телеграфи и телефони, 1879-1939. С., 1939. XIX свещенически конгрес (По гражданския брак). - Юридически преглед, 30, 1929, № 7-8, 301-302. 100 години българска индустрия, 1834-1937. С., 1937. Аврамов, Димитър. Движението „Родно изкуство“ - естетика и перспективи. - Във: Димитър Аврамов. Диалог между две изкуства. С., 1993, 205-245. Аврамов, Димитър. Стил - декоративизъм - национален дух. - Във: Д ими­ тър Аврамов. Диалог между две изкуства. С., 1993, 17-79. Агънски, Никола. Трите поколения. - Архив за стопанска и социална по­ литика, 12, 1937, № 4, 236-244. Агънски, Никола. Умиранията на градското население в България според причините за смъртта. - Просвета, 3, 1937, № 3, 403^431. Аджаров, Михаил. Детската смъртност в България. - Медицински летописи, 38, 1946, № 2-3, 186-194. Азманова, Ханчев. Смъртността от туберкулоза в нашите градове. - Съ­ временна хигиена, 1, 1907, №4, 141-145. Алексиев, Никола. Единство в училищното възпитание. - Училищен преглед, 35, 1936, № 2, 231-239. Алексиев, Никола. Нашата училищна политика. С., 1912. Алманах на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, 1888- 1939. С., 1940. Ана. Отношенията на буржоазния феминизъм към пролетарското женско движение. - Във: От сянката на историята, 1998, 142-144 (от Ново време, 16, 1912, №2). Ангелов, Д . Учителят като учител-възпитател изобщо. - Училищен преглед, 2, 1897, № 3,338-351. Ангелов, С. По законопроекта за извънбрачните деца, за узаконението им и за усиновяването. - Юридическа мисъл, 5, 1924, № 6-7, 117-139; № 8-10, 213-245. Андерсън, Оскар. Финансовото кръгообращение в България с оглед на структурните особености на българското стопанство. - Списание на Българ­ ското икономическо дружество, 38, 1939, № 1, 3-25. Андреев, Борис. Начало, развой и възход на българския периодичен печат. Т. 2. С., 1948.

516

бъ лга рско то о бщ ество .

ТОМ 2

Андреев, Михаил. История на българската буржоазна държава и право. (От освобождението от османско иго 1878 г. до Великата октомврийска социалисти­ ческа революция). С., Наука и изкуство, 1980. Андреев, П. Смъртността на туберкулозата в Търново. - Съвременна хи­ гиена, 6, 1912, № 1, 10-21. Андрейчев. Санитарното състояние на Ломската околия през 1908 г. - Съв­ ременна хигиена, 3, 1909, № 7, 239-249; № 8-9, 274-291. Апостолов, М иладин. История на медицината. С., Медицина и физкултура, 1984. Аптеките и аптекарите у нас. - Медицинска беседа, 4, 1897, № 3, 166-172. Арнаудов, Михаил. История на Софийския университет „Св. Климент Ох­ ридски“ през първото му полустолетие, 1888-1938. С., 1939. Архиерейският проектоустав в архиерейското събрание. - Юридически пре­ глед, 33, 1932, № 10, 436—438. Баев, Г. Хигиеническото състояние на гр. Казанлък през 1908 г. - Съвре­ менна хигиена, 4, 1910, № 1, 7-21. Бакалов, Георги. Жената и комунизмът. - Във: От сянката на историята..., 145-159. (Първа публикация. С., Знание, 1921.) Бакалов, И. Материали из областта на българската народна медицина. Сборник за народни умотворения, наука и книжнина, кн. 12, 1895, 339-358. Балабанов, Н. Училището и „Бранник“. - Училищен преглед, 43, 1944, № 24, 105-124. Балан, Александър. Български книгопис за сто години. С., 1907. Балджиев, Васил. Студия върху нашето персонално съпружеско право. Сборник за народни умотворения, наука и книжнина, кн. 5, 1891, 187-203; кн. 7, 1892, 111-158; кн. 8, 1892, 194-215; кн. 10, 1894, 236-267. Балджиев, Д. Годишен отчет за санитарното състояние на Искрецката око­ лия през 1901 г. - Медицински напредък, 3, 1902, № 1, 14-22. Бассанович, И. Материали за санитарната етнография на България. Лом­ ският окръг (1880-1889). - Сборник за народни умотворения, наука и книжнина, кн. 5, 1891, 3-186. Батаклиев, Иван. Географията като наука и учебен предмет с оглед към гео­ графията на България. - Училищен преглед, 36, 1937, № 3, 346-360. Батаклиев, Иван. Град Татар-Пазарджик. Историко-географски преглед. С., 1923. Белдедов, Ефрем. Единно ръководство на всички видове и степени учебни заведения. - Училищен преглед, 40, 1941, № 9-10, 1190-1202. Белдедов, Ефрем. Развой на образователното ни дело през последните два­ десет години. - Училищен преглед, 37, 1938, № 8, 940-960. Белчев, Георги. С. Някога и сега. - Сердика, 9, 1946, № 3-4, 60-65. Белчев, Р. Основното образование в свързка със социално-икономическото положение през 1905-1906 г. в Свищовска учебна околия. - Учител, 14, 1907, №7, 607-621.

Ц итиран а ли тература

517

Бенмайор, М. Типографският труд в България. - Списание на Българското икономическо дружество, 14, 1910, № 6, 412-432. Бенмайор, М. Типографското производство в България. - Списание на Българското икономическо дружество, 14, 1910, № 3-4, 231-254. Берое, Любен. Възгледи на левицата на БЗНС относно облика на бъдещото човешко общество (1920-1939). - Исторически преглед, 46, 1990, № 3, 3-22. Берое, Любен. Материално положение на интелигенцията в България между двете световни войни. - Исторически преглед, 44, 1988, № 12, 3-21. Берон, Богомил. Венерическите болести и работническата класа. - Съв­ ременна хигиена, 4, 1910, № 8, 267-276. Берон, Богомил. Върху законодателните мерки за ограничаване на венери­ ческите болести и разврата. - Юридически преглед, 11, 1903, № 10, 617-626. Берон, Богомил. Проституцията в България. - Медицинска беседа, 14, 1910, №3, 131-148. Берон, Богомил. Проституцията и венерическите болести. - Медицински сборник, 2, 1896, № 11, 674-689. Благоев, Димитър. Икономическа или политическа независимост на жената трябва?-Във: От сянката на историята..., 131-134 (от Женски труд, 1, 1904, №6). Благоев, Димитър. Икономическото развитие на България. Индустрия или земеделие? Варна, 1903. Благоев, Димитър. Партията и синдикалното движение в България (Док­ лади, речи, статии). С., Профиздат, 1979. Благоев, Димитър. Партията и синдикалното движение. - Във: Димитър Благоев. Партията и синдикалното движение..., 49-51. Благоев, Димитър. Положението и борбите на работническата класа в Бъл­ гария. С., Профиздат, 1980. Благоев, Димитър. Положението на работническата класа в нашата инду­ стрия. Във. Димитър Благоев. Положението и борбите..., 307—316. Благоев, Димитър. Принос към историята на социализма в България. С., Партиздат, 1976. Благоев, Димитър. Принос към историята на социализма у нас. - Във: Д и­ митър Благоев. Избрани исторически произведения. Т. 1. Съст. Мария Велева. С., Наука и изкуство, 1985 (първо издание от 1906 г.), 181-556. Благоев, Димитър. Разлагане на старите основи в народния живот. - Във: Народопсихология на българите. Съст. Минчо Драганов. С., ОФ, 1984, 358-360. ■ Благоев, Димитър. Свободните синдикати. - Във: Димитър Благоев. Пар­ тията и синдикалното..., 89-92. Благоев, Димитър. Социализмът и работническия въпрос в България. Плов­ див, 1900. Благоев, Димитър. Стачната борба в България. - Във: Димитър Благоев. Положението и борбите..., 225-238. Благоев, Димитър. Тарифът и тарифната борба на Софийските печатари. Във: Димитър Благоев. Положението и борбите..., 202-215. -

518 БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. ТОМ 2

Благоев, Димитър. Хроника. - Във: От сянката на историята. ..,118—130 (от Ново време, 7, 1903, № 10, 888-896). Благоев, Димитър. Що е социализъм и има ли той почва у нас? Търново, 1891. Благоева, Вела. Класово съзнание и феминизъм. - Във: От сянката на ис­ торията..., 135-138 (от Женски труд, 1, 1904, № 5). Бобчев, Стефан. Българската челядна задруга. С., 1907. (Отпечатък от Сбор­ ник за народни умотворения, наука и книжнина, кн. 22-23, 1906- 1907.) Бобчев, Стефан. Еднокрътнина (Към названията на челядната задруга у нас). - Юридически преглед, 25, 1924, № 9, 389-392. Бобчев, Стефан. За Пловдивския патронаж. - Юридически преглед, 32, 1931, № 9, 353-355. Бобчев, Стефан. Сбирка от правни обичаи у българите. - Наука, 3, 1883— 1884, № 2, 175-184; № 3-4, 353-363; № 5-6, 488-502. Бобчев, Стефан. Туберкулозата в София и мерки против нея. - Демократи­ чески преглед, 10, 1912, № 5, 593-607. Бобчев, Стефан. Уреждане на челядната задруга. - Юридически преглед, 14, 1906, №4, 221-226. Бобчев, Стефан. Черковното съдопроизводство в новия екзархийски проектоустав. - Юридически преглед, 33, 1932, № 10, 401-405. Богданов, Иван. Българска литературна периодика. С., ОФ, 1972. Боев, Бончо. Вътрешен преглед. - Списание на Българското икономическо дружество, 7, 1903, № 5, 341-364. Боев, Бончо. Източните железници и Царството. - Списание на Българското икономическо дружество, 12, 1908, № 7-8, 421-448. Боев, Бончо. Колонизацията в Добруджа. - Списание на Българското иконо­ мическо дружество, 6, 1902, № 10, 631-652. Боев, П. Обществената дейност на учителя с оглед на народа и държавата. Училищен преглед, 41, 1942, № 4, 378-393. Бож илова-Патева, Ж . Еманципацията на жената от етична гледна точка. Демократически преглед. 8, 1910, № 5, 497-509. Бож илова-Патева, Ж . Женското движение в България и Българският жен­ ски съюз. - Демократически преглед, 5, 1907, № 7, 714-720. Божков, А. Съобщителните средства в България. С., 1929. Бонов, П. Годишен отчет за състоянието на Новопазарската околия. - Меди­ цински напредък, 3, 1902, № 5-6, 319-334; № 7-8, 422-428. Бончев, Б. Нашите статистики и мъртвопреброителството. - Съвременна хигиена, 2, 1908, № 8-9, 297-303. Бончев, Б. Понятията на българина за хигиена. - Медицинска беседа, 10, 1906, № 7, 436-438. Бордж анин, С. Организирането на живущите в София провинциалисти. Българска сбирка, 11, 1904, № 10, 635-639.

Ц и ти ран а л и тература

519

Боров, Тодор. Българската книга. С., 1935. Боршуков, Георги, Владимир Топенчаров. Зараждане и развой на българския

периодичен печат. - Във: Български периодичен печат. Ред. Дим. Иванчев. 1844-1944. Т. 1. С., Наука и изкуство, 1962, 1-20. Ботев, Николай. Особености на прехода към ново възпроизводствено пове­ дение в България. - Население, 7, 1989, № 4, 88-101. Ботев, Николай. Historia magistra vitae, или още за методите и средствата на историческата демография. - Население, 1992, № 1, 17-30. Бояджиев, Христо. Същност на националната българска държава и ролята на учителя за изграждането й. - Училищен преглед, 41, 1942, № 10, 1257-1273. Бракалов, Ив. Кратък исторически очерк за развитието на средното педаго­ гическо образование у нас. - Училищен преглед, 29, 1930, № 8, 1186- 1220. Брашованов, Cm. Народната ни песен като самоценен учебен материал. Училищен преглед, 35, 1936, № 5-6, 611-617. Брехунов, А. Още за недостатъците в санитарното ни дело. - Медицински напредък, 2, 1901, № 11-12, 675-682. Бръзицов, Христо. Български книгоиздатели. С., Български писател, 1976. Бръзицов, Христо. Някога в София. С., Български писател, 1970. Бурмов, Т. Рапорт по борбата с маларията в Бургас. - Известия на Дирек­ цията за опазване общественото здраве, 8, 1910, № 7-9, 395-398. Българска книга. Енциклопедия. Съст. Ани Гергова. С., Пенсофт, 2004. Българската архитектура през вековете. С., Техника, 1982. Българската възрожденска интелигенция. Съст. Николай Генчев и Краси­ мира Даскалова. С., Д-р Петър Берон, 1988. Български женски съюз, 1901-1931. С., 1931. Български жокей клуб, 1914-1931 година. С., 1931. Български книги. Т. 1-6. С., 1978-1983. Български периодичен печат, 1844-1944. Анотиран библиографски указа­ тел. Ред. Димитър Иванчев. Т. 1-3, 1962-1969. Българският вестник през последните 100 години. - Земляк, № 96, 1946, 11-14. Българският канон? Кризата на литературното ни наследство. Съст. Александър Кьосев. С., Александър Панов, 1998. Бънков, Ангел. Развитие на философската мисъл в България. С., Наука и изкуство, 1966. . Бърнев, В. Техническо развитие на телеграфа и радиотелеграфа в България, 1879-1939. - Във: 60 години български пощи, телеграфи и телефони, 1879— 1939. С„ 1939, 167-179. Бъчваров, Васил. Върху антракса у хората и лекуването му. - Известия на Здравната дирекция на народното здраве, 27, 1942, № 233, 67-80. Бъчваров, Димитър (Правдин). Борба между теоретическата и практическа­ та медицина. С., 1889.

520

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. ТОМ 2

Вазов, Иван. В електрическия трамвай. - Във: Иван Вазов. Събрани съчине­ ния в двайсет тома. Т. 8, 155-163. Вазов, Иван. В недрата на Родопите. - Сборник за народни умотворения, на­ ука и книжнина, кн. 7, 1892, 3-103. Вазов, Иван. Дядо Йоцо гледа. - Във: Иван Вазов. Събрани съчинения в двайсет тома. Т. 8, 7-16. Вазов, Иван. Един български херкулесбад (Горнебанянски впечатления). Във: Иван Вазов. Събрани съчинения в двайсет тома. Т. 11, 289-291. Вазов, Иван. Събрани съчинения в двайсет тома. Т. 11. С., Български писа­ тел, 1956, 276-280. Вакарелски, Христо. Етнография на България. С., Наука и изкуство, 1977. Ванков, Иван. История на учебното дело в България. Враца, 1926. Ванков, Никола. Анкета върху състоянието на училищните здания в Русен­ ски учебен окръг за 1908/1909 учебна година. - Учител, 16, 1909, № 5-6, 372—400. Ванков, Никола. Миналите усилия и бъдещите надежди по постройка на учи­ лищни здания на народните училища. - Учител, 16, 1909, № 1, 6-26. Васев, Михаил. Водоснабдяването на селата. - Съвременна хигиена, 1, 1907, № 5, 169-176. Васев, Михаил. Селските жилища и тяхното подобрение. - Съвременна хигиена, 1, 1907, № 3, 113-118. Василев, Ер. Телесно възпитание. - Във: Телесно възпитание в България. С., 1936. Василев, Т. Из дневника на един лекар. - Медицински сборник, 4, 1898, № 5, 311-314; № 6, 375-380; № 12, 829-833. Василев, Т. Отчет за санитарното състояние на Пещерската околия. - Извес­ тия на Дирекцията за опазване общественото здраве, 7, 1909, № 1-2, 81- 83; №3-4, 179-191. Василев, Т. При кого трябва да отиваме да се лекуваме. - Медицински сборник, 5, 1899, № 9, 561-567; № 11, 688-699; № 12, 784-796. Василева, Р. Върху дифтерията и активната противодифтерийна имуни­ зация. - Известия на Дирекцията на народното здраве, 15, 1930, 213- 227. Василъов, Тома. Бюджетите на градските общини за 1911. - Списание на Българското икономическо дружество, 16, 1912, № 1, 7-19. Васильов, Тома. Спомени за лица и събития през Х1Х-ХХ век. С., 1934. Ватев, Стефан. Антропологическо изследване на България. - Български преглед, 5, 1898, 148-152. Ватев, Стефан. Антропология на българите. С., 1939. Ватев, Стефан. Материали по народната медицина в България. От разни места. - Сборник за народни умотворения, наука и книжнина, кн. 21, 1905, 1-29. Вачков, М. За селските училища. - Учител, 2, 1894-1895, № 9-10, 732- 736. Везенков, Александър. Урбанизация и демографски изменения в България (1944-1989). С., 2001 (дисертация).

Ц ити ран а л и тература

521

Везенков, Есто. Духът на радиопрограмите. —Във: 60 години български пощи, телеграфи и телефони, 242-256. Велев, Александър. Аграрная реформа правительства Земледельческого союза. - Във: Actes du premier congrès international des études balkaniques et sudest européennes, 5, 1970, 115-125. Велев, Александър. Политические партии в Болгарии и Балканские войны (1912-1913). - Etudes historiques, 4, 1968, 439— 455. Велев, Александър. Просветна и културна политика на правителството на Александър Стамболийски. С., БЗНС, 1980. Велев, Александър. Реформаторската дейност на земеделското правителство. - Във: Известия на Висшата партийна школа при БКП, т. 10, 1961, 99-133. Велев, С. Училищна дисциплина. - Училищен преглед, 7, 1902, № 4, 241-261. Великов, Ив. Санитарното състояние на първоначалните училища в Сев­ лиевска околия. - Съвременна хигиена, 4, 1910, № 5-6, 174—181. Венедиков, Петко. Бележки върху чеиза и зестрата по действащото право у нас. - Юридически архив, 5, 1933-1934, № 6, 489-511. Вербев, Димитър. Имунизация против коремен тиф. - Известия на Главната дирекция на народното здраве, 26, 1941, 221, 43-45. Витанов, Т. По въпроса за проституцията и публичните домове. - Медицин­ ска беседа, 14, 1910, № 4, 195-204. Владикин, Любомир. Национализмът като културно-политически фактор. Просвета, 2, 1936, № 3, 289-304. Владикин, Любомир. Националната държава. - Годишник на Държавното висше училище за финансови и административни науки. Т. 2. C., 1941-1942. Влайков, Марин. Възпитанието в новата държава. C., 1935. Влайков, Марин. Издръжка на училищата. - Демократически преглед, 4, 1906, № 12,1069-1082. Влайков, Тодор. Бележки върху земледелския въпрос. - Демократически преглед, 2, 1904, № 20; 3, 1905, № 5-6, 112-117; № 11, 253-258; № 12-13, 277285; № 14-15, 319-325; № 17-18, 384-388. Влайков, Тодор. Върху въпроса за обществената дейност на учителя. Демократически преглед, 4, 1906, № 2, 214-220. Влайков, Тодор. Върху личния режим у нас. Общи бележки. - Демократи­ чески преглед, 8, 1910, № 10, 1174-1187. Влайков, Тодор. Земеделският съюз. C., 1914. Влайков, Тодор. Нашата интелигенция. - Демократически преглед, 18, 1926, № 5, 289-309. Влайков, Тодор. Няколко мисли за народния учител като учител и на общест­ вото. Пловдив, 1891. Влайков, Тодор. Още няколко бележки върху земеделския въпрос. - Демо­ кратически преглед, 15, 1922, № 2, 93-116. Влайков, Тодор. Положението на народния учител като обществен деец. Демократически преглед, 1, 1902-1903, № 6-7, 110-115.

522 БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. ТОМ 2

Влайков, Тодор. Пролетарии ли са държавните чиновници? - Демократи­ чески преглед, 9, 1911, № 3, 389—409. Влайков, Тодор. Разцеплението на социалдемократическата партия. - Демо­ кратически преглед, 1, 1902-1903, № 15-16, 313-316. Влайков, Тодор. Случайни бележки. По въпроса за интелигенцията ни. Демократически преглед, 8, 1910, № 1, 99-106. Влайков, Тодор. Социализмът и социалистическите партии у нас. - Във: Тодор Влайков. Съчинения, т. 5, 339-348 (пьрво публикувано през 1921 г.). Влайков, Тодор. „Филство и фобство“, чувства и интереси. - Демократически преглед, 12, 1915, № 2, 105-117. Влайков, Тодор. Човекът от интелигенцията. - Просвета, 4, 1938, № 2, 140-143. Волков, Т. Сватбарските обреди на славянските народи. - Сборник за народ­ ни умотворения, наука и книжнина, кн. 8, 1892, 216-256. Вълев, Любомир. Национално възпитание и национални идеали. - Училищен преглед, 38, 1939, № 9, 1032-1038. Вълчев. От Дупнишко. - Във: Сборник за народни умотворения, наука и книжнина, кн. 7, 1892, 62-80. Габе, Петър. По железопътната линия Девня-Добрич. Добрич, 1905. Габровски, К. Какъв институт е Българската православна църква. Юридически преглед, 33, 1932, № 4-5, 168-182. Габровски, Никола. Нравствената задача на интелигенцията. С., 1889. Гаврилова, Райна. История на гражданските организации в България. - Във: Към историята на гражданския сектор в България. Съст. Райна Гаврилова, Иван Еленков. С., Фондация „Развитие на гражданско общество“, 1998, 3-103. Ганев, Венелин. Закон за облекчение на длъжниците и закон за закрила на земеделеца-стопанин. - Юридически архив, 3, 1931-1932, № 5-6, 517-543. Ганев, Иван. Аграрната реформа в чужбина и у нас. С., 1946. Ганчев, Добри. Спомени за княжеското време. С., ОФ, 1983. Ганчев, Добри. Спомени, 1864-1887. С., БАН, 1939. Генов, Георги. България и Обществото на народите. С., 1938. Генов, Георги. Една тъжна десеттодишнина. Ньойският мирен договор. С., 1935. Генов, Георги. Правното положение на малцинствата. - Годишник на Софийския университет. Юридически факултет, т. 24, 1928-1929, 1-269. (Има и отделен отпечатък. С., 1929.) Генов, Паун. Янко Забунов. С., 1948. Геновски, М ихаил. Александър Стамболийски - отблизо и отдалеко. С., БЗНС, 1982. Геновски, Михаил. Общественост и култура. С., 1939. Геновски, Михаил. Философската основа на земеделската идеология. С., Александър Стамболийски, 1945.

Ц ити ран а ли тература

Генчев, М.

523

По неуспеха в нашите селски училища. - Учител, 6, 1898-1899,

№ 1, 18-22. Генчев, Николай. Българска възрожденска интелигенция. С., Универси­ тетско издателство „Св. Климент Охридски“, 1991. Генчев, Николай. Българската култура ХУ-Х1Х век. Университетско изда­ телство „Св. Климент Охридски“, 1988. Генчев, Николай. Българско възраждане. С., ОФ, 1988. Генчев, Николай. Интелигентът. - Във: Николай Генчев. Очерци. Социално­ психологически типове в българската история. С., Септември, 1987, 134-173. Георгиев, Ал. Областите на телеграфо-пощенската хигиена. - Сборник на по­ щите и телеграфите, 17, 1911, № 1— 3, 160-178. Георгиев, В. РеШщга-та в Орханийската околия. - Медицински напредък, 1, 1900, № 5, 285-297; № 6, 347-359; № 7, 423-434. Георгиев, В. Бани и навици за къпане у нас. - Съвременна хигиена, 1, 1907, № 1,46-52. Георгиев, В. Към санитарния отчет за 1901 г. на Панагюрската околия. Списание на Софийското медицинско дружество, 2, 1901, № 5-6, 245-255; № 7-8, 348-369; № 9-10, 453^165; № 11-12, 504-520. Георгиев, В. Нови сведения по ре11а§га-та в Орханийската околия. Медицински напредък, 3, 1902, № 9, 472^90; № 10, 575-582; № II, 651-661. Георгиев, Георги. Освобождението и етнокултурното развитие на българ­ ския народ, 1877-1900. С., БАН, 1979. Георгиев, Георги. Преустройството на селищната система в резултат от Ос­ вобождението. - Исторически преглед, 33, 1977, № 5-6, 111-126. Георгиев, Георги. София и софиянци, 1878 - 1944. С., Наука и изкуство, 1983. Георгиев, С. Почвата като главна причина за заразните болести в София. Списание на Софийското медицинско дружество, 1, 1901, № 9, 543-571. Георгов, Иван. Днешното положение в Македония под сръбска и гръцка власт. С., 1925. Герасков, Михаил. Мисли върху проблемата за народностно възпитание. Училищен преглед, 41, 1942, № 9, 1081-1098. Герасков, Михаил. Пътят на нашето образование. - Училищен преглед, 35, 1936, № 8, 955-983. Гергова, Ани. Авторът - битие и творческа свобода. - Годишник на Софий­ ския университет. Център по културознание, т. 87, 1999, 35-68. Гергова, Ани. Книжнината и българите, XIX - началото на XX век. С., БАН, 1991. Гешов, Иван Евст. Задругата в Западна България. - Периодическо списа­ ние, 1888, № 21-22, 426-449. Гешов, Иван Евст. Постановление на Първия български земледелческо-промишлен събор. - Във: И ван Евст. Гешов. Спомени и студии. С., 1928.

524

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. TQM 2

Гешов, Иван Евст. Спомени и студии. С., 1928. Гешов, Иван Евст. Чиновнишкий пролетариат.

—Във: Иван Евст. Гешов. Думи и дела. Финансови и икономически студии. С., Ив. Говедаров, 1899, 48-65 (отпечатък от Периодическо списание, т. 20, 1886). Гешов, Стоян. Нашите шосета. - Списание на Българското инженерно-архитектно дружество, 2, 1895, № 1, 27-32. Гидиков, Стефан. Демокрация и икономическо развитие. - Демократически преглед, 2, 1903-1904, № 4, 76-79. Гинев, Д. Възпитание и национализъм. - Училищен преглед, 35, 1936, № 2, 185-201. Гинчев, Цани. Баяния, врачувания и лекувания от Търновско. - Сборник за народни умотворения, наука и книжнина, кн. 8, 1892, 144-153. Гинчев, Цани. Нещо по българската народна медицина. - Сборник за народ­ ни умотворения, наука и книжнина, кн. 3, 1890, 70-136. Годишен отчет за 1910 г. на видинския окръжен лекар (д-р Г. Андрейчев). Видин, 1911. Годишен отчет за 1910 г. на врачанския окръжен лекар. Враца, 1911. Годишен отчет за 1910 г. на кюстендилския окръжен лекар (д-р Иван Мар­ ков). Кюстендил, 1911. Годишен отчет за 1910 г. на русенския окръжен лекар. Русе, 1911. Годишен отчет за 1910 г. на шуменския окръжен лекар. Шумен, 1911. Годишен отчет за 1910 година на пловдивския окръжен лекар (д-р П. Палазов). Пловдив, 1911. Годишен отчет на варненския окръжен лекар. Варна, 1911. Годишен отчет на софийския окръжен лекар (Т. Василев). С., 1911. Годишен санитарен отчет на Бургаския окръг за 1910 г. (д-р Паунчев). Бур­ гас, 1911. Големанов, А. Лекарите в България през 1903 година. - Летописи на Лекар­ ския съюз, 1, 1903, № 8-9, 382-389. Голосманов, Иван. Сведения относно броя на заболелите и умрелите от холера в България от 1893 до 1913 г. - Български медицински преглед, 2, 1938, № 1-2, 120-130. , Голосманов, Иван. Борбата с праха в пътническите вагони. - Съвременна хигиена, 4, 1910, № Ъ-4, 100-110. Гоцев, Димитър. Македония. История и политическа съдба. Т. 2 (1912— 1941). С., Знание, 1996. Градска книга (на град Шумен). Шумен, 1907. Граници на гражданството: европейските жени между традицията и модерността. Съст. Красимира Даскалова, Райна Гаврилова. С., ЛИК, 2001. Границки, Анастас. Огледало на гръцко-арнаутските магесници, шарлатани и биляро-бозаджии хекими. Цариград, 1855. Греков, Михаил. Спомени. Т. 2 (Как ние освобождавахме България). С., ОФ, 1990.

Ц ити ран а ли тература

525

Григоров, М. Български език в средните ни училища. - Училищен преглед, 38, 1939,№ 10, 1175-1185. Гримм. Обзор на санитарното дело в Княжество България. - Държавен вест­ ник, № 140, 9 дек. 1882. Грозев, Александър. Началото. Из историята на българското кино 1895-1956. С., БАН, 1985. Гунчев, Гунчо. Уземните къщи в Дунавска България. - Годишник на Софийския университет. Историко-филологически факултет, т. 30, 1934, 1-76. Гълъбов, Константин. Зовът на Родината (Културният път на българина. Литературни опити). С., 1930. Гълъбов, Константин. Спомени весели и невесели за българските писатели. С., 1959. Давидова, Вера. История на здравеопазването в България. Очерци. С., Нау­ ка и изкуство, 1956. Данадж иев, Стефан. Психиатричното дело у нас и неговото уреждане. С., 1908 (отпечатък от Медицинско списание, 1, 1908, № 2, 145-163). Данадж иев, Стефан. Устройството на заведенията за душевноболни в странство и у нас. С., 1914. Данаилов, Георги. Даването на адвокатски права на жените в България. Мо­ тиви към предложението. - Във: От сянката на историята..., 303-305 (от Жена­ та, 1, 1929, №3,49-51). Данаилов, Георги. Изследвания върху демографията на България. С., 1930. Данаилов, Георги. Нашите железници. С., 1902. Данаилов, Георги. Социална и стопанска структура на България. Синтетическа студия. С., Книпграф, 1934. Данчов, Ю рдан. 1878-1928 г. Половин век железопътна политика. - Архив на държавните железници и пристанища в България, 1928, № 1,5- 77. Данчов, Ю рдан. Железопътна политика. - Във: Юбилеен сборник 50 години БД железници. С., 1938, 1-27. Даскалов, Георги. Българите в Егейска Македония. Мит или реалност. Историко-демографско изследване, 1900-1990. С., 1996. Даскалов, Дончо. Бялата емиграция. С., Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 1997. Даскалов, Райко. Борба за земя. С., 1945 (първо издание от 1923 г.). Даскалов, Румен. Българска национална идентичност - начин на изграж­ дане. - Във: Румен Даскалов. Между Изтока и Запада. Български културни дилеми. С„ ЛИК, 1998, 65-115. Даскалов, Румен. Как се мисли Българското възраждане. С., ЛИК, 2002. Даскалов, Румен. Концепцията на Макс Вебер за социалната стратификация. - Известия на Института по история на БКП, т. 63, 1989, 242- 270. Даскалов, Румен. Между Изтока и Запада. Български културни дилеми. С., ЛИК, 1998.

526

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. ТОМ 2

Даскалов, Румен. Образи на Европа сред българите. - Във: Румен Даскалов. Между Изтока и Запада..., 7-64. Даскалов, Румен. Трансформации на българската интелигенция. - Във: Ру­ мен Даскалов. Между Изтока и Запада..., 226-288. Даскалова, Красимира. Българските жени в социални движения, закони и дискурси (1840-1940). - Във: От сянката на историята..., 11-41. Даскалова, Красимира. Българският учител през Възраждането. С., Универ­ ситетско издателство „Св. Климент Охридски“, 1997. Даскалова, Красимира. Грамотност, книжнина, читатели, четене. С., ЛИК, 1999. Даскалова, Красимира. Смислите на гражданството: граждани и граждански права в България (1878-1944). - Във: Граници на гражданството: европейските жени между традицията и модерността. Съст. Красимира Даскалова, Райна Гав­ рилова. С., ЛИК, 2001, 226-243. Двадесет и пет години борба с детската престъпност, 1917-1942. Дружество за борба с детската престъпност. С., 1943. Деборов, Петър. Интелигенцията в България. - Българска сбирка, 2, 1895, № 9, 877-894. Девическото възпитание - Родолюбец, 1, № 30, 7 ноем. 1889, с. 236; № 31, 21 ноем. 1889, 246-247. Демография на България. Авт. кол.: Иван Стефанов, Здравко Сугарев, Н и­ кола Наумов, Емил Христов, Атанас Атанасов. С., Наука и изкуство, 1974. Дермендж иев, Иван. Развитие на държавния апарат в България по време на управлението на БЗНС. - Годишник на Софийския университет. Юридически факултет, т. 55, 1964, № 2, 289-352. Дечов, В аеш . Из помашкия обществен живот. - Във: Васил Дечов. Избрани съчинения. Пловдив, Хр. Г. Данов, 1968. Дечов, Васил. Миналото на Чепеларе - принос за историята на Родопа. Кн. 1, 1928; кн. 2, 1936. Дж амдж иев, Иван. Съдебна практика на Св. синод по бракоразводни и духовно-наказателни дела. Т. 1 (1920-1943). С., 1943; т. 2 (1920-1943). С., 1944. Дж идров, Петър. Дългът на интелигенцията. - Архив за стопанска и социална политика, 1, 1925, № 5, 487-495. Дж идров, Петър. Идеализмът в политиката. - Архив за стопанска и социална политика, 5, 1929, № 4, 295-301. Дж идров, Петър. Исканията на българката. - Във: От сянката на история­ та..., 230-244 (първа публикация в Популярна библиотека „Равноправие“. С., 1912). Дж идров, Петър. Принципи и заблуждения в политиката. - Архив за сто­ панска и социална политика, 9, 1934, № 1, 1-14. Диков, Любен. Бракоразводна компетентност на нашата православна църква. - Юридически архив, 11, 1940, № 1, 26-42.

527

Ц ити ран а л и тература

Димитриев.

Една вопиюща несправедливост. - Учител, 2 1894—1895, № 4,

247-252. Димитров, Ангел.

Училището, прогресът и националната революция. С.,

БАН, 1987. Димитров, Веселин. История на радиото в България (края на XIX в-1944). Т. 1-2. С., Витраж, 1994. Димитров, Георги. България в орбитите на модернизацията. С., Универси­ тетско издателство „Св. Климент Охридски“, 1995. Димитров, Илчо. България в европейската политика след Първата световна война. - Във: Илчо Димитров. България на Балканите и в Европа. С., Народна просвета, 1983, 5-20. Димитров, Илчо. България на Балканите и в Европа. С., Народна просвета, 1983. Димитров, Кръстю. Социологическата структура на буржоазното общество в България и професионалната структура на интелигенцията. - Социологически проблеми, 2, 1970, № 4, 74-85. Димитров, Павел. Пощите, телеграфите и телефоните у нас. С., 1908. Димитров, Христо. Модата разрушава българските занаяти. С., 1900. Димков, Петър. Българска народна медицина. С., 1936. Димов, Дамян. Дух и служба на българското образование. - Учител, 5, 1940, №4, 164-168. Димов, Д амян. Народност, народностен човек и образование. - Училищен преглед, 34, 1935, № 5-6, 521-544. Димов, Дамян. Обхват на телесното възпитание. - Училищен преглед, 41, 1942, № 2, 173-190. Димов, Дамян. Основи на телесното възпитание. Опит за философия на те­ лесната култура. С., 1942. Димов, Димитър. Цанко Бакалов Церковски. С., Наука и изкуство, 1968. Димчев, Н. По нашата криза. - Списание на Българското икономическо дру­ жество, 4, 1900, № 4, 224-238. Дичев, Петко. Селските хамбари и изхранването на селското население в не­ плодородии години. - Списание на Българското икономическо дружество, 6, 1902, №2, 117-128. До господина Директора за опазване общественото здраве. - Известия на Дирекцията за опазване общественото здраве, 7, 1909, № 8-9, 381-391. Добрев, Ил. Училищните здания. - Учител, 18, 1911, №1, 1-16. Добринов, Дечо. Тодор Александров и македонското революционно движе­ ние. - Векове, 9, 1980, № 1, 82-90. Додов, Ал. Задруга и собственост. - Списание на Българското икономическо дружество, 9, 1905, № 10, 609-616. Доклад върху икономическото състояние на района на Варненската търговско-индустриална камара през 1896 г. Варна, 1897.

528

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. ТОМ

2

Доклад до г-на Министъра на вътрешните дела (от директора на Гражданска­ та санитарна дирекция д-р Жечев). - Държавен вестник, № 166, 1891. Доклад за общото състояние на Бургаски окръг през 1889-1890 г. Бургас, 1890. Доклад от бюрото на Пловдивската търговско-индустриална камара за ико­ номическото състояние на района на Пловдивската търговско-индустриална ка­ мара през 1895 и 1896 години. Пловдив, 1897. Доклад от Главния директор Иван Стоянович по бюджето-проекта на Пощите и Телеграфите за 1908 г. - Сборник на пощите и телеграфите, 13, 1907, № 11-12, 565-573. Доклад от Главния директор Иван Стоянович по помещенията на телеграфопощенските станции. - Сборник на пощите и телеграфите, 13, 1907, № 11-12, 573-579. Доклад от кмета на град Варна до Варненския градско-общински съвет по благоустройството на града. Варна, 1904. Докторов, Хр. Бележки по тифуса в София. (1 октомври 1896 г. до 1 май 1901 г.). - Летописи на Лекарския съюз в България, 2, 1904, № 9-10, 518-530; № 12, 621-630; 3, 1905, № 1-2, 23-33. Долински, Наум. Аграрна политика. Варна, 1933. Долински, Наум. Количествен състав на българското домакинство, особено на селското. - Годишник на Висшето търговско училище Варна, т. 2, 1928-1929, 1-54. Донков, Кирил. Състояние и динамика на раждаемостта и смъртността в България. - Население, 3, 1985, № 3, 27-50. Дончева-Дренска, Т. Обучението по естествена история в помощ на граждан­ ското възпитание. - Училищен преглед, 35, 1936, № 5-6, 634-650. Доросиев, Ив. Вложен капитал в държавните железници. - Във: Юбилеен сборник 50 години БД Железници. С., 1938, 115-157. Доросиев, Ив. Финанси на експлоатацията на държавните железници. - Във: Юбилеен сборник 50 години БД железници. С., 1938, 265-334. Доросиев, Лука. Доклад до г-на Министъра на народното просвещение за народното първоначално образование в България през 1901-1902 учебна година. -Училищен преглед, 8, 1903, № 4, Официален отдел, 59-78; № 5, 93-111; № 6-7, 150-219. Д оросиев, Лука. Развитие на учебното дело в нашите първоначални училища. - Училищен преглед, 4, 1899, № 5, 503-535; № 9, 1027-1076; 5, 1900, № 4, 245-265. Доросиев, Лука. Ролята на навиците в човешкия живот и дейност и средства за образуване и усвояване на добри навици. - Училищен преглед, 1, 1896, № 12, 1271-1285. Доросиев, Лука. Свършилите висше училище в странство и закон за легали­ зиране дипломите им. - Училищен преглед, 6, 1901, № 4, 280-294.

Ц и ти ран а ли тература

529

Доросиев, Лука. Свършилите висши училища през последните четири години. - Училищен преглед, 7, 1902, № 3, 161-181. Драгиев, Димитър. Где е спасението на българските земеделци? Пловдив, 1907. Драмов, Б. Бележки по санитарното състояние на Куртбунарската околия. Медицински напредък, 2, 1901, № 5, 283-291; № 6-7, 346-355. Драмов, Б. Хигиената и питейните заведения. - Съвременна хигиена, 4, 1910, № 7, 234-238. Дренски, К. Маларията през последните години. - Известия на Главна дирек­ ция на народното здраве, 27, 1942, № 247, 443-467. Електростопанството на България в края на 1935, 1936 и 1937 година. С., 1938. Еленков, Иван. Родно и дясно. С., ЛИК, 1998. Еманципацията на жената. - Родолюбец, 2, № 79-80, 17 февр. 1898, 317-318; № 81-82, 24 февр. 1898, 326-327. Енциклопедия България. Ефременков. Отчет за санитарното състояние на град Балчик. - Медицински сборник, 4, 1898, № 10, 695-706. Железопътен сборник. С., 1907. Женщина. - Родолюбец, 2, № 24, 13 юни 1897, с. 96. За адвокатската защита пред духовните съдилища. - Юридически преглед, 30, 1929, №3, 135. За адвокатската защита пред църковния съд (Становището на Св. синод). Юридически преглед, 26, 1925, № 10, 430-434. Загоров, Славчо. Възпроизвеждането на населението в България. Демографска студия. С., 1934. Загоров, Славчо. Намалението на раждаемостта в България - причини и последици. - Списание на Българското икономическо дружество, 1936, № 7, 386-388. Загралов, Иван. Държавната мина „Перник“. - Списание на Българското икономическо дружество, 15, 1911, № 10, 894-945. Задължително къпане. - Съвременна хигиена, 5, 1911, № 2, с. 80. Закон за народното здраве от февруари 1929 г. С., 1929. Закон за опазване общественото здраве (приет декември 1903 г.). С. 1904. Заповед 293 (Организацията на българската младеж „Бранник“). - Учили­ щен преглед, 41, 1942, № 5-6, 733-738. Запрянов, Н. Бележки върху историята на болничното дело в Източна Румелия. Пловдив, 1979. Захариев, Йордан. Кюстендилско краище. - Сборник за народни умотво­ рения, наука и книжнина, кн. 32, 1918, 3-653. Защо младите лекари бягат от селата? - Български лекар, 8, 1914, № 1,5-16; №2, 73-81.

530

бъ лга рско то о бщ ество .

ТОМ 2

Згурев, Г. Железопътно движение. - Във: Юбилеен сборник 50 години БД железници. С., 1938, 189-213. Здравословното състояние в средните учебни заведения през 1913/1914. Обществено здраве, 2, 1915, № 3, 149-150. Златарева, Вера. Проституцията и борбата против нея. С., 1936. Златаров, Иван. Нуждата от професионално образование у нас. - Списание на Българското икономическо дружество, 6, 1902, № 10, 668-686. Злат арски, Н икола. Търсенето на бащата. - Юридически архив, 5, 1933-1934, №4-5, 375-401. Золотович, Георги, Марин Русев. Исторически преглед на Медицинската част в България. - Медицински сборник, 4, 1898, № 8, 449-587. Иванов, Горан. Корпоративната идея в съвременното право. - Годишник на Висшето търговско училище Варна, т. 12, 1938-1939, 1-141. Иванов, Горан. Формите на намеса в земеделското производство според но­ вото законодателство на България, Германия и Франция. - Годишник на Висшето търговско училище Варна, т. 11, 1937-1938, 1-92. Иванов, Йордан. Българите в Македония. С., 1915. Иванов, М. Тифусът в София и причините за разпространението му. С., 1906. Иванов, Хр. Една анкета. - Учител, 15, 1908, № 5, 351-361. Иванов, Хр. Хигиеническото състояние на училищата в Кюстендилския окръг. - Учител, 15, 1908, № 10, 725-733. Иванова, Димитрана. Вместо програма. - Във: От сянката на историята..., 85-88 (от Жената, 1, 1929, № 1, 1-3). Иванова, Димитрана. Е ли достатъчно изяснен въпросът за адвокатското право на жените? - Във: От сянката на историята..., 289-295 (от Жената, 1, 1930, №9-10, 214-218). Иванова, Димитрана. Зестрата. - Във: От сянката на историята..1 1 4 —117 (от Жената, 1, 1929, № 8, 161-163). Иванова, Димитрана. Имуществените отношения между съпрузите. - Във: От сянката на историята..., 103-107 (от Жената, 1, 1929, № 6-7, 121-124). Иванова, Димитрана. Настойничеството и жената. - Във: От сянката на историята..., 108-113 (отЖената, 1, 1929, № 6-7, 125-129). Иванова, Димитрана. Правото на наследство. Съдебна практика. - Във: От сянката на историята..., 100-102 (от Жената, 1, 1929, № 3, 59-60). Иванова, Димитрана. Съпружеска власт. - Във: От сянката на историята..., 89-99 (от Жената, 1, 1929, № 3, 52-55; № 4, 80-85). Иванчев, Димитър. Физиономията на българския периодичен печат. - Зем­ ляк, № 96, 30 ноем. 1946 (юбилеен, 100-годишнина от българския печат), 22-23. Из миналото на българите мохамедани в Родопите. Съст. Христо Христов, Веселин Хаджиниколов. С., БАН, 1958. Икономика на България до социалистическата революция. Ред. Жак Натан. С., Наука и изкуство, 1969.

Ц и ти ран а ли тература

531

Икономическото влияние от новопостроената ни железница. - Родолюбец, 1, № 3, 30 ноем. 1888, с. 18. Икономов, Д . Народното здраве в София. - Във: Юбилейна книга на гр. София (1878-1928). C., 1928, 311-329. Икономов, Р. Туберкулозата и птт служители. - Телеграфо-пощенски пре­ глед, 2, 1935-1936, № 35-36, 8-9; 3, 1936-1937, № 1, 4-5; № 2, 5-6; № 3, 5-6. Икономов, Тодор. Мемоари. C., Български писател, 1973. Икономов, Тодор. Тридневно пребиваване в Рилский манастир. Русе, 1886. Илиев, Атанас. Динамично и статично схващане на родната култура. - Отец Паисий, 11, 1938, № 9, 321-324. Илиев, Атанас. Интелигенция и народ. - Просвета, 7, 1942, № 8-10, 861-870 Илиев, Атанас. Към въпроса за общото и спецИално образование. - Учили­ щен преглед, 36, 1937, № 8, 949-964. Илиев, Атанас. Народност и култура. - Българска мисъл, 10, 1935, № 7-8, 440-453. Илиев, Атанас. Народностно обособяване на българската култура. - Бъл­ гарска мисъл, 11, 1936, № 1, 3-12. Илиев, Атанас. Националното възпитание. - Просвета, 8, 1943, № 5, 268- 275. Илиев, Атанас. Проблемата за психологията на съвременните българи. Просвета, 5, 1940, № 7, 769 - 781. Илиев, Лило. Проблемата за народната воля. - Демократически преглед, 17, 1924, № 7, 609-622. Илиев, Хр. Причини за увеличаването на престъпността в България за пери­ ода 1920-1931 г. - Архив за стопанска и социална политика, 12, 1937, № 4, 273-278. Илчев, Иван. Родината ми - права или не! Външнополитическа пропаганда на балканските страни (1821-1923). C., Университетско издателство „Св. Кли­ мент Охридски“, 1996. Интелигенцията в нашата партия. - Във: Социалната демокрация и интели­ генцията. C., 1905, 3-20. Иречек, Константин. Български дневник, 1879-1884. Т. 1. C.-Пловдив, Хр. Г. Данов, 1930. Иречек, Константин. Главно изложение до Негово Височество Княза върху положението на учебното дело в Княжество България през 1881 г. - Във: Из ар­ хивата на Министерството на народното просвещение, 1878/1879-1884/1885. Съст. Н. Ванков. C., 1905, 369—410 (от Държавен вестник, № 3-9, 12 ян.-26 ян., 1882). Иречек, Константин. Етнографически променения в България от основава­ нето на Княжеството. - Сборник за народни умотворения, наука и книжнина, кн. 5, 1891, 500-517. Иречек, Константин. Княжество България. Част 1. Българска държава. Пловдив, Хр. Г. Данов, 1899.

532 БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. ТОМ 2

Пътувания по България. С., Наука и изкуство, 1974. История на Българската академия на науките, 1869-1969. С., БАН, 1971. История на медицината в България. Авт. кол. Ред. Вера Павлова. С., Меди­ цина и физкултура, 1980. История на образованието и педагогическата мисъл в България. Съст. Най­ ден Чакъров. Т. 2. С., Народна просвета, 1982. История на Софийския университет „Климент Охридски“. С., Университет­ ско издателство „Климент Охридски“, 1988. Иширков, Анастас. Географски излети и научни пътувания. - Училищен пре­ глед, 20, 1921, № 5, Неофициален отдел, 183-189. Иширков, Анастас. Характерни черти на градовете в Царство България. С., 1925. Иширков, Анастас. Цвиичовите възгледи върху етнографията на Македо­ ния. - Периодическо списание, 1906, № 67, 469-520. Йерусалимов, Богдан. За правовата уредба на българското семейство. Юридически архив, 7, 1935-1936, № 4-5, 366-383. Йоанна, царица. Спомени. С., Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 1991. Йовев, Стефан. Кюстендил в миналото и сега. Кюстендил, 1936. Йовев, Стефан. Национална култура. С., 1938. Йорданов, Велико. Лайпциг и българите. С., 1938. Йорданов, Велико. Материали за изучаване на учебното дело в България. Кн. 4. Нашето просветно дело до войните (1913-1919). С., 1925. Йорданов, М. Млекоснабдяването в градовете във връзка с хигиената на млякото. С., 1930. Йоцов, Ярослав. Социално-икономическият облик на България, 1919-1923 г. - Известия на Института за история, т. 20, 1968, 5-52. Каблешков, Ст. Исторически преглед на въпроса за възпитателното значе­ ние на историята. - Училищен преглед, 19, 1915, № 9-10, 387-409. Кадънков, Д . История на стоматологията по света и у нас. - Във: Страници из историята на медицината у нас. Ред. В. Давидова. С., Медицина и физкултура, 1966, 140-167. Казанджиев, Спиридон. Духът на нашето образование. - Училищен преглед, 32, 1933, № 10, Неофициален отдел, 1305-1324. (Препечатано в Казанджиев, Спиридон. Пред извора на живата. С., Хемус, 1943, 2. изд., 78-104.) Казанджиев, Спиридон. Историческо време. Кризата в материалния и ду­ ховния живот и нашите задачи. С., Хемус, 1932. Казасов, Димо. Вестникът на идеята и вестникът на новината. С., 1933. Казасов, Димо. Видяно и преживяно, 1891-1944. С., ОФ, 1969. Казасов, Димо. Някогашните наши градове. С., ОФ, 1975. Казасов, Димо. Улици, хора, събития. (София през първите години на ХХ-ия век). С., Наука и изкуство, 1968. Иречек, Константин.

Ц ити ран а л и тература

533

Кайдъмов, Иван. Очерки по историята на българската военно-санитарна служба. - Военно-санитарно дело, 2, 1947, № \-А, 13-51. Кайдъмов, М. Общинската автономия у нас. - Общинска автономия, 8, 1935, №4, 193-196; № 5,291-301. Кайчев, Наум. Македонийо, възжелана. Армията, училището и градежът на нацията в Сърбия и България (1878-1912). С., Парадигма, 2003. Калкандж иева, Даниела. Българската православна църква и „народната де­ мокрация“ (1944-1953). Силистра, Фондация „Демос“, 2002. Калчев, Неофит. Общедостъина книга за човешките болки и за тяхното лекуване. Габрово, 1910. Калъонски, Алексей. Каракачански етюд. - Във: Нова публичност. Българ­ ските дебати 1988. С., Отворено общество, 1999, 117-128. Калянджиев, Ц. Няколко думи по учебното дело във връзка със стопанско­ то ни развитие. - Списание на българското икономическо дружество, 13, 1909, № 4-5, 254-292. Капиц, Феликс. Дунавска България и Балканите. Т. 1-3. С., Борина, 1995. Кантарев, К. Предосвобожденските лекари в България. - Съвременна меди­ цина, 1975, № 9, 41—43. Каравелов, Любен. За женското возпитание. - Във: От сянката на история­ та..., 53-64 (от Знаме, 2, № 2, 29 февр. 1876; № 3, март 1876). Караиванов, Г. Телесно възпитание в Хитлеровата младеж. - Училищен преглед, 39, 1940, № 2, 233-237. Каракашев, Тодор. Източните железници в България и откупуването им от държавата ни. - Списание на Българското инженерно-архитектно дружество, 11, 1906, № 3-4, 25-38. Карастоянов, Харалампий. Аптекарският въпрос в България. С., 1897. Карастоянов, Харалампий. Развитието на аптечния въпрос в Австрия. С., 1909. Карима, Ана. Внасяме ли ние разцепление? - Във: От сянката на история­ та..., 218-224 (от Равноправие, 1, 1908, № 3). Карима, Ана. Женското движение у нас. Неговото минало, настояще и бъдеще. - Във: От сянката на историята..., 196-217 (първо издание С., 1910). Карима, Ана. Ние. - Във: От сянката на историята..., 225-229 (от Равно­ правие, 1, № 1, 1 ноем. 1908). Карнегиевата анкета по войните през 1912 и 1913 г. С., Абагар, 1995 (първо издание 1913 г.). Каросеров, Иван. Върху изстройването на нашата железопътна мрежа. Списание на Българското икономическо дружество, 13, 1909, № 6, 399-435. Каросеров, Иван. Конвенцията „à quatre“. - Списание на Българското ико­ номическо дружество, 16, 1912, № 2-3, 90-98. Каросеров, Иван. Отломки из железопътната ни политика. - Демократи­ чески преглед, 5, 1907, № 8, 796-811.

534

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. TQM 2

Кацаров, Константин. 60 години живяна история. Montreaux, Swiss, Promidrin, 1970. Кашев, С. Задачите и дейността на Българска земеделска банка. - Стопанска мисъл, 1, 1929, №2, 81-96. Каялов, М. Статистически бележки върху българската поща след Освобож­ дението. - Сборник на пощите и телеграфите, 3, 1897, № 3, 178-189. Кемилев, Асен. Преселението на северодобруджанските българи през 1940 г. С., 1941. Кепов, Иван. Нашата действителност. Пловдив, 1927. Керемидчиев, Г. За езиково-литературното обучение в нашите средни училища. - Училищен преглед, 36, 1937, № 5-6, 582-590. Киранов, Прокопи, Михаил Геновски. Брак и бракоразвод. С., 1928. Киранов, Прокопи. Българското земеделско движение. Идеи, развитие и де­ ло. С., 1927. Киранов, Прокопи. Жената. Правно, икономическо и социално положение. С., 1929. Кирил, патриарх български. Българската екзархия в Одринско и Македония след Освободителната война (1877-1878). Т. 1 (1878-1885). С., Синодално изда­ телство, 1969. Киров, Д. Идеята за солидарността в социалната хигиена. - Демократически преглед, 4, 1906, № 5, 505-511. Киров, Д. Материали по гъстотата на охтиката в България. - Летописи на Лекарския съюз, 1, 1903, № 1, 48-75. Киров, П. Нашите пощи, телеграфи и телефони. - Сборник на пощите и телеграфите, 15, 1909, № 1-2, 76-94. Киселов, Хр. Расова хигиена, народ и младото поколение. - Училищен пре­ глед, 34, 1935, № 5-6, 660-675. Клинчаров, Иван. История на работническото движение в България (1893— 1903). С„ 1928. Коджейков, Драгой, Веселин Хадж иниколов, Ярослав Йоцов. Революцион­ ното профсъюзно движение в България. С., Профиздат, 1957. Кодж ейков, Драгой, Христ о Христов, Кирил Ламбрев, А. Георгиев.

Организации и борби на транспортните работници в България. С., Профиздат, 1962. Козарев, П. Резултати от едногодишното приложение на новия закон за зас­ траховане на земеделските произведения от градушка. - Списание на Българското икономическо дружество, 16, 1912, № 2-3, 115-132. Колев, Йордан. Българската интелигенция, 1878-1912. С., Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 1992. Колев, Йордан. Развитието на Българската православна църква и нейното място в българската държава (1878-1954 г.). - Военноисторически сборник, 61, 1992, № 2-3, 138-156.

Ц ити ран а ли тература

535

Колев, Йордан. Формиране и развитие на българската интелигенция. - Във: Проблеми на новата и най-новата политическа история на България. Съст. Трендафил Митев. С., 1991, 153-181. Коледаров, Петър, Николай Личев. Промените в имената и статута на сели­ щата в България, 1878-1972 г. С., Наука и изкуство, 1973. Колчев, Н. Престъпления срещу личността у нас. - Списание на Юридиче­ ското дружество в София, 13, 1914-1915, № 5-7, 223-245. Константинов, Алеко. На един провинциален бал. - Във: А леко Констан­ тинов. Съчинения в два тома. Т. 2. С., Български писател, 1989, 140-144. Константинов, Константин. Път през годините. С., Български писател, 1966. Константинов, Н. Застраховане на земеделските произведения. - Списание на Българското икономическо дружество, 16, 1912, № 8-10, 609- 621. Константинов, Н. Лихварството. - Списание на Българското икономическо дружество, 14, 1910, № 3-4, 161-182. Консулов, Стефан. Един философ, компетентен по всичко. - Просвета, 1939, № 9, 1065-1076. Консулов, Стефан. Израждането на културното човечество. Борба с израж­ дането. С., 1928. Консулов, Стефан. Що е нация? - Просвета, 4, 1939, № 6, 647-665. Косее, Димитър. Септемврийското въстание, 1923. С., Наука и изкуство, 1973. Костов, Н. Как трябва да се ползуваме от учебника при преподаване на историята. - Училищен преглед, 5, 1900, 783-789. Костов, Стефан Л. Мъжемразка. - Във: Стефан Л. Костов. Комедии. С., Български писател, 1975, 11-100. Кратка история на българската архитектура. С., 1965. Крачунов, Кръстю. Нашите средни училища. Според училищното ни законо­ дателство (1880-1933). - Училищен преглед, 36, 1937, № 5-6, 608-620. Кръстев, Кръстю. Българската интелигенция. - Мисъл, 8, 1898, 3-13 (пре­ печатано в: Кръстев, Кръстю. Етюди, критики, рецензии. С., 1978, 708-721). Кръстев, Кръстю. Културен преглед. - Демократически преглед, 2, 1904, № 16, 378-381. Кръстников, Никола. Опит за психологически анализ на нашия обществен живот. С., 1922. Кузманов, Н. Причините за неуспеха в селските училища. - Учител, 3, 1895, № 5, 338-343. Кулев, Тодор. Правното положение на жената според българското наказател­ но право. - Юридически преглед, 24, 1923, № 1, 1-10. Куситасев, Константин. Основни въпроси на нашата здравна политика. С., 1945. Кутинчев, Стилиян. Българското работничество и хигиената (Анкетни впе­ чатления). - Съвременна хигиена, 6, 1912, № 3-4, 101-111.

536

БЪЛГАРСКОТО

общ ество.

ТОМ 2

Кутинчев, Стилиян. Нашите сладкарници и обществената хигиена. - Съв­ ременна хигиена, 5, 1911, № 2, 68—73. Кутинчев, Стилиян. Печатарските работници в София (анкета). - Списание

на Българското икономическо дружество, 17, 1914, № 8, 474-495. Кутинчев, Стилиян. По борбата с проституцията у нас. - Съвременна хигиена, 4, 1910, № 5-6, 141-146. Кутинчев, Стилиян. Проституцията - социално зло. С., 1905. Кутинчев, Стилиян. Санитарната служба, Червеният кръст и Балканската война. Бележки и впечатления. Библиотека Съвременна хигиена, № 36. С., 1914. Кутинчев, Стилиян. Условията и защитата на труда в България. Инспекции и анкети. (Рапорти, представени на министъра на търговията, промишлеността и труда през 1910-1915 години). С., 1919. Кушев. Санитарен отчет за Русенския окръг през 1895-1899 г. - Медицински напредък, 1, 1900, № 9, 562-571; № 11-12, 727-738; 2, 1901, № 1, 41-51; № 2, 91-96. Куюмджиева, М иглена. Интелектуалният елит на българското общество през Възраждането. С., Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 1995. Кънчов, Васил. Из Южна България. - Мисъл, 11, 1901, № 1, 41— 47; № 2, 109-117; № 10, 635-645. Кънчов, Васил. Македония. Етнография и статистика, 1900. Кърджиев, П. Маларията и борбата с нея в Ломско през 1920 г. - Летописи на Лекарския съюз, 14, 1922, № 3, 79-97. Ламбрев, К. Българското възраждане и днешните училищни идеали. - Учи­ лищен преглед, 38, 1939, № 1, 3-18. Ламбрев, К. Цели на обучението по история и изучаването на общата и бъл­ гарската история в нашите средни училища. - Училищен преглед, 36, 1937, № 5-6, 565-581. Ламбрев, Кирил. Работническото и професионалното движение в България, 1891-1903. С., БАН, 1966. Лекарски, Иван. Кюстендил и неговата околност. Лещов, Петър. Пощите, телеграфите и телефоните у нас. - Стопанска ми­ съл, 1, 1929, № 1, 73-102. Личев, Т. Хигиеничните условия на работниците при мината „Перник“, забо­ ляванията, техните причини и отстранението им. - Съвременна хигиена, 3, 1909, № 1, 17-22. Луджев, Димитър. Дребната буржоазия в България 1944-1958. С., Наука и изкуство, 1985. Любенов, П. Баба Ега, или сборник от различни вярвания, народни лекува­ ния, магии, баяния и обичаи в Кюстендилско. Търново, 1887. Любенов, П. Медицината преди 35 години в гр. Кюстендил (Лични спомени). - Медицински сборник, 1, 1895, № 9-12, 771-784.

Ц ити ран а ли тература

Маджаров, Михаил. Източна Румелия. Исторически преглед. С., 1925. Маджаров, Михаил. Спомени. С., Български писател, 1968. Малинов, Александър. Адвокатското право на жените юристки (реч

537

пред конгреса на Адвокатския съюз през 1928 г.). - Във: От сянката на историята... 296-302 (от Жената, 1, 1929, № 1, 4-9). Малчева-Георгиева, Ел. Детската смъртност у нас. - Тримесечно списание на Главната дирекция на статистиката, 1, 1929, № 2, 204-211. Манафова, Райна. Интелигенция с европейски измерения. С., Универси­ тетско издателство „Св. Климент Охридски“, 1994. Манафова, Райна. Култура и политика. България в навечерието на Бал­ канската война. С., Наука и изкуство, 1987. Манев, А. И. Хербартиянството у нас. - Училищен преглед, 38, 1939, № 2, 158-164. Манов, Васил. Училището и новата държава. Част 1-4. С., Казанлъшка долина, 1935. Манолов, Ив. Източните железници. - Списание на Българското икономи­ ческо дружество, 12, 1908, № 1, 1-12. М анолова-Николова, Надя. Чумавите времена (1700-1850). С., ИФ-94, 2004. Мантегацца, Вико. Два месеца в София. Октомври и ноември 1886. Плов­ див, 1899. Манчев, Кръстю. Монархията и диктатурата в България, 1934-1944. - Във: 681-1948. Из историята на българската народност и държава. С., Пеликан Алфа, 1993. Маринов, Васил. Делиорман. Южна част. С., 1941. Маринов, Димитър. Градиво за веществената култура на Западна България. - Сборник за народни умотворения, наука и книжнина, кн. 18, ч. 2, 1901, 1-201. Маринов, Димитър. Задруга. - Във: Димитър Маринов. Избрани произве­ дения. Т. 2 (Етнографическо проучване на Западна България). С., Наука и из­ куство, 1984, 293-315. Маринов, Димитър. Избрани произведения. Т. 2 (Етнографско проучване на Западна България). С., Наука и изкуство, 1984. Маринов, Петър. София от завчера. С., ОФ, 1969. Марков, Константин. Исторически преглед на борбата с маларията у нас. Известия на Дирекцията на народното здраве, 10, 1925, № 3, 93-111. Марков, Константин. Маларията през 1936 година. - Известия на Главната дирекция на народното здраве, 1938, № 178-182, 4301-4322. Марков, Константин. Санитарното благоустройство в България през 1921 г. -Обществено здраве, 6, 1923, № 1, 10-17. Марков, Константин. Санитарното състояние на тютюнените фабрики. Обществено здраве, 3, 1920, № 7, 204-209. Матвеев, П. Болгария после Берлинското конгресса. СПб., 1887.

538 БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. ТОМ 2

Материали по история на физическата култура в България, 1878-1944. Съст. Васил Цонев. С., Физкултура, 1955. Меджидиев, Асен. История на града Станке Димитров (Дупница) и пок­ райнината му от XIV век до 1912-1963 г. С., 1969. Мешеков, Иван. Ляво поколение. - Във: Иван Мешеков. Есета, статии, сту­ дии, рецензии. С., Български писател, 1989, 67-137 (първо издание от 1936 г.). Милетич, Любомир. Гръцките жестокости в Македония през гръцко-българ­ ската война. С., 1913. Милетич, Любомир. Разорението на тракийските българи през 1913 г. С., 1918. Милетич, Любомир. Старото българско население в Североизточна Бълга­ рия. С., 1902. Милюков, Павел. Българската конституция. Солун, 1905 (превод от Русское богатство, 1904, № 10). Минков, Д . Обществена профилактика. - Списание на Юридическото дру­ жество в София, 3, 1903-1904, № 5, 216-229. Минчев, Ал. Вечното неравенство между половете. - Във: От сянката на историята..., 424-437 (от Философски преглед, 15, 1943, № 1, 49-60). Минчев, Ал. Отношенията между половете. - Във: От сянката на история­ та..., 406—419 (от Философски преглед, 13, 1941, № 5, 406—419). Минчев, Георги. Задължителното учение в България. С., 1906. Мирков, Тодор. Дружество за покровителство на непълнолетни престъпници в Пловдив. - Юридически преглед, 14, 1906, № 2, 119-122. Миров, Хр. Българската църква на „кръстопът“. - Демократически преглед, 9, 1911, №9, 1156-1164. Мирчев, Петър. Кипежът. Книга за София, 1878-1884. С., Издателство на ОФ, 1971. Мирчев, Петър. София от завчера. С., ОФ, 1969. Михайлов, Д . Нашите бръснарници. - Съвременна хигиена, 3, 1909, № 3, 90-95. Михайлов, М. Санитарно-хигиеничното състояние на София през 1908 и 1909 г. - Съвременна хигиена, 5, 1911, № 3-4, 132-141; № 6, 224-236. Михайлов, Ненчо. Бежанците у нас и тяхното настаняване. - Стопанска ми­ съл, 1, 1929, № 1, 150-155. Михайлов, Ненчо. Престъпност и стопански цикли. - Архив за стопанска и социална политика, 9, 1934, № 4, 328-343. Михайлов, Ненчо. Престъпността в България. - Архив за стопанска и соци­ ална политика, 7, 1932, № 4, 394—397. Михайлов, Ненчо. Смъртността в нашите градове. - Архив за стопанска и социална политика, 10, 1935, № 3, 227-228. Михайлов, Ненчо. Смъртността по причини на умиранията у градското насе­ ление у нас. - Списание на Българското икономическо дружество, 24, 1925— 1926, № 3—4, 151-153.

Ц ити ран а ли тература

539

Михайловски, Стоян. Как западат и се провалят държавите. - Във: Стоян Михайловски. Неиздадени съчинения. Т. 1 (Метаполитика). С., 1940, 77-209 (на­

писано през 1924 г.). Михайловски, Стоян. Неиздадени съчинения. Т. 2 (Религиозни и философ­ ски размишления). С., 1941, 150-151. Михайловски, Стоян. Сатири I. Нашите писачи и газетари. С., 1893. Михалчев, Димитър. Едно ариегардно сражение на българския расизъм. Философски преглед, 1939, № 3, 311-329. Михалчев, Димитър. Расизмът като философско-историческа теория. Философски преглед, 1938, № 4, 293-342. Михалчев, Димитър. Расизмът под закрилата на биологията. Из научните приключения на един български зоолог. - Философски преглед, 1939, № 2, 182-218. Мишайков, Димитър. Изследвания върху населението на България в срав­ нение с някои други страни. С., 1940. Мишайков, Димитър. Няколко думи върху криминалната статистика на Бъл­ гария за 1910 г. и по-важните резултати от нея. - Юридически преглед, 12, 1915, № 1, 22-28; № 2, 79-85. Мишайков, Димитър. Няколко думи по въпроса за застраховката от градо­ битие у нас. - Списание на Българското икономическо дружество, 14, 1910, № 7-8, 516-551. Мишайков, Димитър. Основен курс по демография. С., 1941. Мишкова, Диана. Приспособяване на свободата. Модерност - легитимност в Сърбия и Румъния през XIX век. С., Парадигма, 2001. Млада България. Програма на младобългарското движение. С., 1934. Младенов, Стефан. Съвременното езикознание и обучението по роден език у нас. - Училищен преглед, 36, 1937, № 7, 821-845. Мода или хигиена. - Здраве, 3, 1904, № 3, 139-143. Моллов, Янаки. Принос към проучване паричните приходи и разходи в бю­ джета на някои земеделски стопанства в България. С., 1927. Монедж икова, А. Нагледност при обучението по отечествена география. Училищен преглед, 28, 1929, № 9, Неофициален отдел, 1290-1303. Мосолов, Александър . България 1878-1883. Спомени. С., 1936. Мочева, Христина. Селското земеделско домакинство в България през 1935/1936 (бюджет, обстановка и разход на труд). С., 1938. Мочева, Христина. Храната на българския селянин. С., 1946. Мустаков, Т., Д. Стоянов. Как се подкопава народното здраве. - Здраве, 2, 1903, № 8-9, 449-453. Мустаков, Т., Д. Стоянов. Как се разпространява сифилисът у нас. - Лето­ писи на Лекарския съюз, 1, 1903, № 6, 255-271. Мутафов, Чавдар. Радиото. - Във: Чавдар Мутафов. Избрано. С., ГалИко, 1993, 173-178.

540

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. TQM 2

Мутафчиев, Петър.

Към ново възраждане. - Отец Паисий, 8, 1935, № 1,

3-9. Назърска, Жорж ета. Българската държава и нейните малцинства, 1879— 1885. С„ ЛИК, 1999. Натан, Ж ак. Икономическа история на България. След Освобождението. С„ 1938. Натан, Ж ак. Към въпроса за първоначалното натрупване на капитала в България. - Известия на Икономическия институт, БАН, 1-2. С., 1954, 30-33. Натов, Кр. Килимената индустрия в Панагюрище. - Демократически пре­ глед, 1, 1902-1903, № 19, 372-376. Начов, Никола. Калофер в миналото. Книга първа. С., Земиздат, 1990. Начов, Никола. Наший селянин. - Наука, 1, 1881, № 6, 447-455; № 7, 616-626. Нашата междуселска поща. - Сборник на пощите и телеграфите, 21, 1915, № 1-3, 144-163. Негенцов, Досю. Борби и придобивки на Българския учителски съюз (1895— 1925). С., 1925. Недев, В. Недостатъци в съвременния полицейски надзор над обществената нравственост. - Списание на Юридическото дружество в София, 5, 1905-1906, № 1-2, 25-55. Нейков, Петър (Magnus). Материалното положение на нашите писатели. Вечерна поща, № 2075, 4 юни 1907; № 2076, 5 юни 1907; № 2077, 6 юни 1907; № 2078, 7 юни 1907; № 2080, 9 юни 1907. Нейков, Петър. Завчера и вчера. С., БЗНС, 1981. Нейков, Петър. Наблюдения и мисли върху българската общественост. Пловдив, Хр. Г. Данов, 1939. Нейков, Петър. Спомени. С., ОФ, 1990. Нейчев, Харалампи. Дружеството за борба с туберкулозата в София. — Обществено здраве, 6, 1923, № 7-8, 214-218. Нейчев, Харалампи. Медицинска помощ на населението - лекари или фелд­ шери? С., 1914.. Нейчев, Харалампи. Питейните заведения у нас. - Обществено здраве, 3, 1920, №6, 169-174. Нейчев, Харалампи. Туберкулозата. С., Ал. Паскалев, 1920. Нейчев, Харалампи. Чистене на селищата. - Обществено здраве, 5, 1922, № 8, 234-238. Нейчев, Харалампи. Шарлатанската медицина. - Обществено здраве, 2, 1919, № 7-10, 265-281. Немирович-Данченко, Владимир. После войны. СПб., 1880. Ненов, Асен. Типографското санитарно дело у нас. - Съвременна хигиена, 5, 1911, № 3-4, 112-119. Ненов, Васил. Лекарят-общественик. С., 1911.

Ц итирана ли тература

541

Ненов, Васил. Нашите хлебарници и пекарници. - Съвременна хигиена, 5, 1911, №6, 211-217. Ненов, Васил. Раждаемостта и смъртността във Видин през 1910 г. - Съвре­ менна хигиена, 5, 1911, № 3-4, 119-131. Ненов, Събчо. Трудът и търговията със суров тютюн. - Стопанска мисъл, 1, 1929, №2, 130-147. Никифоров, Веселин. Възпроизводството и съотношението между произ­ водствената и непроизводствената сфера в България. С., БКП, 1962. Николаев, Николай. Интелигенцията и държавата. - Отец Паисий, 7, 1934, № 12, 270-273. Николов, Димитър. Бежанците и условията на труда в България. С., Хемус, 1926. Николов, Димитър. Лекуването при обществените осигуровки. Устройство на медицинската служба в чужбина и у нас. С., 1938. Николов, Димитър. Професионалното представителство и задачите на профсъюзното движение. - Архив за стопанска и социална политика, 11, 1936, № 5, 375-393. Николов, М. Национално възпитание чрез родния език и литература. Училищен преглед, 35, 1936, № 2, 161-184. Николов, М. Хигиенно-санитарният надзор в основните училища. Съвременна хигиена, 5, 1911, № 8-9, 297-315. Николов, П. Интелигенция и народ. - Звено, № 42, 1938, 186-188. Николов, Хар. Варна и Бургас и откупуването на източните железници. Списание на Българското икономическо дружество, 12, 1908, № 5-6, 277-286. Николчев, Кирил. Материали за историята на аптечното дело в България. С., 1929. Нова публичност. Българските дебати 1988. С., Отворено общество, 1999. Номенклатура на професиите. С., 1906. Номенклатура на професиите. С., 1927. Обществените застраховки в България през 1936 година. Изложение на Директора на труда и обществените застраховки. С., 1938. Общи резултати от преброяване на населението в Царство България на 31 декември 1920 год. Книга 1. С., 1927. Огнището. - Родолюбец, 1, № 2, 16 ноем. 1888, с. 14. Окс, Борис. Годишен отчет за санитарното състояние на Разградски окръг. Държавен вестник, № 40, 20 апр. 1882. Окс, Борис. Медицинската част в българия. - Ум и здраве, 1, 1887- 1888, № 1,23-27; №2, 113-127. Ораховац, Петър. Една санитарна ревизия (на шест окръга в Западна Бълга­ рия). - Медицинска беседа, 4, 1898, № 5. Ораховац, Петър. Към анкетата по делата на санитарното управление през 1903-1908. С., 1910.

542

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. ТОМ 2

Ораховац, Петър. Няколко думи по повод разцеплението и помиряването. Медицински напредък, 1, 1900, № 7, 470-474. Ораховац, Петър. Отчет по ревизията на санитарните учреждения в окръзи­ те Ломски, Видински, Врачански, Трънски, Кюстендилски и Софийски. С., 1897. Ораховац, Петър. По повод критическите бележки и мнения върху законоп­ роекта за народното здраве. - Медицински напредък, 3, 1902, № 10, 531-556. Ораховац, Петър. Поглед върху нашите санитарни наредби. - Летописи на Лекарския съюз, 1, 1903, № 1, 1-27. Ораховац, Петър. Санитарната организация и санитарното състояние на гр. София. С., 1899. Ораховац, Петър. Санитарната част в Ловчанский окръг. - Медицина, 1, 1894, № 2, 45-50; № 3, 3-18; № 4, 47-64; № 6, 75-87; № 7, 9-15. Орманджиев, Иван. Мястото на отечествената ни история в гимназиалното обучение. - Училищен преглед, 37, 1938, № 5-6, 651-662. Орманджиев, Иван. Отечествената история като средище на историческото обучение в гимназията. - Философски преглед, 8, 1936, № 3, 262-267. От сянката на историята. Жените в българското общество и култура. Съст. Красимира Даскалова. С., Дом на науките за човека и обществото, 1998. Отчет за Първа градска част (от д-р А. Иванова-Селакович.). С., 1899. Отчет за санитарното състояние на Пещерската околия през 1902 г. (от д-р B. Георгиев). Пещера, 1903. Отчет за санитарното състояние на Трети инспекторски санитарен район за 1909 г (от д-р Т. Витанов). С., 1911. Отчет за санитарно-хигиеническото състояние на Плевенски окръг през 1910 г. (от д-р Юр. Хайдутов). Плевен, 1911. Отчет за санитарно-хигиеническото състояние на Третата градска част (от д-р М. Михайлов). С., 1899. Отчет за санитарно-хигиеническото състояние на Търновския окръг през 1910 година. Търново, 1911. Отчет за хигиеническото и санитарно състояние на Пета градска част (от д-р C. Симеонов). С., 1899. Отчет на Втората градска част (от д-р Георги Златарев). С., 1899. Отчет на град София за 1908 и 1909 години (от д-р М. Михайлов). С., 1910. Палешутски, Костадин. Българският национален въпрос между двете све­ товни войни. - Във: 681-1948. Из историята на българската народност и държа­ ва. С., Пеликан Алфа, 1993, 255- 264. Пандурски, П. Училищата в Сухиндолска санитарна околия. - Съвременна хигиена, 5, 1911,№ 10, 349-353. Панев, Асен. Обществените осигуровки и лекарското съсловие. - Летописи на Българския лекарски съюз, 29, 1936, № 4-5, 124-139. Панев, Асен. Развитие и характер на здравеопазното дело у нас. С., 1977. Панов, Тодор. Психология на българския народ. С., 1914.

Ц ити ран а ли тература

Пантев, Андрей. Години на демокрация? С., Едем 21, 1992. Паскалева, Вирдж иния. Българката през Възраждането. С., Пачев, Никола. Пътната проблема в културно напредналите

543

1984. страни и пъти­

щата у нас. С., 1930. Пеев-Плачков, Иван. Няколко бележки за досегашната дейност на Българ­ ския учителски съюз. - Училищен преглед, 4, 1899, № 6, 645-659. Пекарев, Ю рдан. Моите политико-обществени спомени. С., 1929. Пелева, Инна. Идеологът на нацията. Думи за Вазов. Пловдив, Университет­ ско издателство „Паисий Хилендарски“, 1994. Пенев, Боян. Нашата интелигенция. - Златорог, 5, 1924, № 1, 3-20. Пенев, Боян. Увод в българската литература след Освобождението. - Годиш­ ник на Софийския университет. Историко-филологически факултет, т. 38, 19411942, №4. Пенчев, П. Раждаемостта в България. - Тримесечно списание на Главната дирекция на статистиката, 1, 1929, № 1, 14-32. Пенчев, Хр. Изяснение на проблемата за общественото възпитание. - Учили­ щен преглед, 37, 1938, № 4, 416-421. Петканов, Константин. Българската интелигенция като рожба и отрицание на нашето село. - Философски прегаед, 4, 1932, № 2, 124-135. Петканов, Константин. Душата на българката. - Философски преглед, 5, 1933, № 5, 385-393. Петканов, Константин. Характерни черти на българина. - Философски преглед, 2, 1930, № 4, 353-367. Петков, Йосиф. Автомобилните съобщения, тяхното развитие и железници­ те. - Стопанска мисъл, 2, 1930-1931, № 4, 3-46. Петков, С. Материали по народната медицина в България. От Ловеч. Сборник за народни умотворения, наука и книжнина, кн. 21, 1905, 29- 35. Петров, Д . Отбиване на военната служба от младежите със средно и висше образование. - Военен журнал, 12, 1900, № 8, 995-1009. Петров, Т. Блатната треска у нас и нейната профилактика. - Съвременна хи­ гиена, 3, 1909, № 5, 137-152. Петров, Т. Изложение на санитарното и икономическото състояние на Орханийската околия през 1902 и 1903 г. - Сборник за народни умотворения, на­ ука и книжнина, кн. 21, 1905, 1-78. Петров, Т. Нуждниците в България. - Съвременна хигиена, 4, 1910, № 3-4, 84-93. Печев, Тодор. Пълен указател на законите в България от освобождението й до 30 юни 1939 г. С„ 1939. Пешев, Димитър. Спомени. С., Гутенберг, 2004. Пешев, Петър. Историческите събития и деятели от навечерието на осво­ бождението ни до днес. С., БАН, 1993. Пирьов, Генчо. Главни моменти в развоя на училищното ни законодателство. - Училищен преглед, 37, 1938, № 2, 171-188.

544 БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. ТОМ 2

Покръстването на българите мохамедани, 1912-1913. Документи. Съст. Ве­ личко Георгиев, Стайко Трифонов. С., Академично издателство „Марин Дри­ нов“, 1995. По отоплението. - Родолюбец, 1, № 3, 30 ноем. 1888, с. 22. Попконстантинов, Христо. Из Родопите. Рупчос. —Периодическо спи­ сание, кн. 23-24, 1888, 654-681;кн. 58, 1899, 577-594; кн. 59, 1899, 779-790;кн. 60, 1899, 885-912. Попконстантинов, Христо. Краището Бабек в Родопските планини. Сборник за народни умотворения, наука и книжнина, кн. 9, 1893, 716-731. Попконстантинов, Христо. Народни обичаи от Чепинско. - Сборник за на­ родни умотворения, наука и книжнина, кн. 5. Попконстантинов, Христо. От Витоша до Родопа. Пътни бележки през 1883 г. - Във: Христо Попконстантинов. Спомени, пътеписи и писма. Пловдив, Хр. Г. Данов, 1970, 203^22. Попконстантинов, Христо. Чепино. - Сборник за народни умотворения, наука и книжнина, кн. 3, 1890, 355-381; кн. 4, 1891, 586-596. Попов, Д. Значението на памучната индустрия за българското народно стопанство. - Във: 100 години българска индустрия, 1834-1937. С., 1937, 69-71. Попов, Д . Пролетарското женско движение. - Във: От сянката на история­ та..., 160-169 (издадено С., 1915). Попов, Ив. Задачи на учителя по история. - Училищен преглед, 24, 1925, № 9-10, Неофициален отдел, 907-924. Попов, Кирил. Поглед върху икономическото развитие на България. - Спи­ сание на Българското икономическо дружество, 11, 1907, № 4—5, 209- 246. Попов, Кирил. Стопанска България. - Във: Сборник на Българската акаде­ мия на науките, кн. 8, 1916. Попов, Кирил. Щатните таблици на държавните служители. - Списание на Българското икономическо дружество, 25, 1926-1927, № 8, 365-374. Попов, Методи. Българският народ между европейските раси и народи. С., 1938. Попов, Методи. Наследственост, раса и народ. Расова принадлежност на българите (четири лекции). С., 1938. Попов, Н. Задругите у Главанците. - Списание на Българското икономическо дружество, 4, 1900, № 8-9, 598-624. Попов, Стефан. Безсъници. С., Летописи, 1992. Попов, Стефан. Третото поколение. - Във: Стефан Попов. Българската идея. Мюнхен, 1981, 9-27. Попова, Кристина. Националното дете. Благотворителната и просветна дейност на Съюза за закрила на децата в България, 1925-1944. С„ ЛИК, 1999. Попова-Мутафова, Фани. Задачите на младите поколения българки. - Във: От сянката на историята..., 387-393 (от Попова-Мутафова, Фани. Новата бъл­ гарка. С., 1942, 54-61; първа публикация 1934).

Ц и ти ран а ли тература

545

Попова-Мутафова, Фани. Какво жената е спечелила и какво тя е загубила чрез своята еманципация? - Във: От сянката на историята..., 371-376 (от Попо­ ва-Мутафова, Фани. Новата българка, 7-13). Попова-Мутафова, Фани. Новата българка. —Във: От сянката на исто­ рията..., 383-386 (от Попова-Мутафова, Фани. Новата българка, 23- 26). Попова-Мутафова, Фани. По нови пътища. - Във: От сянката на исто­ рията..., 377-382 (от Попова-Мутафова, Фани. Новата българка, 14-19). Поповилиев, Михаил. Учителските сдружения от правно гледище. - Юриди­ чески преглед, 15, 1907, № 7, 433-455. Поппетров, Николай. Водачески схващания в българския десен политичес­ ки поток (30-те - първата половина на 40-те години). - Исторически преглед, 48, 1992, № 1-2, 131-146. По санитарната част. Доклад до Негово Височество. - Държавен вестник, № 96, 1883; № 97, 1883. Пощите и телеграфите ни. - Родолюбец, 1, № 7, 24 ян. 1889, с. 51; № 8, 31 ян. 1889, 58-59; № 9, 7 февр. 1889, 66-67; № 10, 14 февр. 1889, с. 75. Правилник за публичните домове и проститутките в града София. - Софий­ ски общински вестник, № 15, 14 апр. 1893; № 16, 21 апр. 1893. Проблеми на новата и най-новата политическа история на България. Съст. Трендафил Митев. С., 1991. Програма на Лекарския съюз в България. - Български лекар, 7, 1912, № 4-5, 141-153. Против регламентацията. - Видински общински вестник, 2, 1910, № 6, 42-45; № 7, 50-53. Пушкаров, Н. Земеделското производство и здравеопазването. - Здраве, 7, 1921-1922, № 1, 8-12. Пътни бележки върху хигиеническото положение на България. - Медицин­ ска беседа, 4, 1898, № 4, 235-242. Радев, Жеко. Географска и етнографска България в нейните исторически граници. - Училищен преглед, 26, 1926, № 5-6, Неофициален отдел, 692-715. Радев, Симеон. Строителите на съвременна България. Т. 1-2. С., Български писател, 1990 (първо издание от 1911 г). Радев, Хр. Челядната задруга (Материали). - Юридически преглед, 14, 1906, № 4, 268-271; № 5, 338-341; № 7, 476-482. Радева, Мария. Идеята за национално единство и достойнство в просветна­ та политика на българската държава след Освобождението. - Известия на Българското историческо дружество, т. 35, 1983, 157-170. Радева, Мария. Културната политика на българската държава, 1885- 1908. С., Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2002 (второ допълне­ но издание).

546 БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. ТОМ 2

Радева, Мария. Учебниците по българска история (1879-1900) и възпитава­ нето на национални чувства и национално съзнание. - Годишник на Софийския университет. Исторически факултет, т. 75, 1982, 1986, 88-123. Разпространение на по-важните остри заразни болести в България през 1942 г. Притурка към Известия на Главната дирекция на народното здраве, 28, 1943. С„ 1943, 1-20. Рапорт до г-на Главния директор на пощите и телеграфите. - Сборник на по­ щите и телеграфите, 4, 1898, № 5-6, 1083-1085. Рапорт до г-на Главния директор на пощите и телеграфите. - Сборник на по­ щите и телеграфите, 2, 1896, № 8-9, 475—478. Рапорт до г-на Главния директор на пощите и телеграфите. - Сборник на по­ щите и телеграфите, 2, 1896, № 3, 145-150. Рапорт до г-на Главния директор на пощите и телеграфите. - Сборник на по­ щите и телеграфите, 11, 1905, № 5-6, 258-259. Рапорти на Главния лекар до Министъра на вътрешните дела. - Държавен вестник, № 96, 1883; № 97, 1883; № 81, 1887; № 86, 1888; № 43, 1891; № 166, 1891. Рачев, Г. Статистика на свършилите в странство висши учебни заведения младежи, на които дипломата е легализирана от Министерството на просвеще­ нието. - Архив на Министерството на народното просвещение, 2, 1910, № 2, Неофициален отдел, 73-98; № 3, 18-33. Рачев, Косъо. Дидактични достойнства на школните карти и атласи. - Учили­ щен преглед, 13, 1908, Неофициален отдел, 259-270. Рачев, Косъо. Новата география. - Училищен преглед, 22, 1923, № 9, Неофи­ циален отдел, 643-658. Рачев, Косъо. Родината е изходна точка на обучението по обществознание. Училищен преглед, 9, 1904, Неофициален отдел, 516-523. Рачев, Косъо. Синтез в обучението по отечественоведение. - Училищен пре­ глед, 8, 1903, № 8-9, Неофициален отдел, 650-653. Рачев, Косъо. Физико-географският елемент в родината. - Училищен пре­ глед, 18, 1914, № 9-10, Неофициален отдел, 659-666. Резултати от преброяване на населението на 31 декември 1946 г. № 2. С., 1970. Реферати и резолюции на III събор на българските правници. Съст. П. Боя­ джиев. С., 1926. Реч, произнесена от Министъра на народното просвещение Иван Вазов. Училищен преглед, 3, 1898, № 1, 11-20. Речта на министъра на народното просвещение проф. д-р Борис Йоцов по случай празника на българското учителство. - Училищен преглед, 42, 1943, №4-5, 529-533. Рималовски. Годишен отчет за санитарното състояние на град Карлово през 1896 година. - Медицински сборник, 3, 1897, № 5, 350-355; № 6, 415—426.

Ц ити ран а л и тература

547

Родопски. Градиво по обичайното българско право. - Периодическо списа­ ние, 1885, №23, 414-429. Ролята на жената при градение дом. - Родолюбец, 2, № 2, 14 февр. 18971898; 7-8; № 3, 21 февр. 1898, 11-12. Руменов, Вл. Принос към изучаване гъстотата на белодробната туберкулоза в България. - Летописи на Лекарския съюз в България, 12, 1914- 1919, № 9-12 (от 1919), 3-35. Русее, Любомир. Задачи и средства на расовата хигиена. - Известия на Ди­ рекцията на народното здраве, 10, 1925, № 10-11, 525-538. Русее, Любомир. Основни принципи на евгениката („расова хигиена“). С., 1934. Русее, Марин. Сведения за туберкулозата и мерките за предпазването от нея. С„ 1925. Русее, Марин. Юбилейна книга. Исторически преглед на медицинската част и медицинската книжнина в България, 1878-1903. С., 1904. Савов, Христо. За духа на българската гимназия. - Училищен преглед, 41, 1942, № 5-6, 545-553. Савов, Христо. Учителят по български език и новото време. - Училищен преглед, 41, 1942, № 1, 10-16. Савов, Христо. 1942/1943 образователна година. - Училищен преглед, 42, 1943, 691-714. Сакаров, Никола. Развитие на синдикалното движение в България. С., 1926. Сакаров, Никола. Търговското и икономическото значение на Свищов до Освобождението и към края на XIX век и в началото на XX век. С., 1928. Сакъзов, Янко. Интелигенцията и нейната роля в обществото. С., 1906. Сакъзов, Янко. Тревога за призраци (Нашето отстъпничество или тяхното недомислие). С., Фондация „Янко Сакъзов“, 1991 (първо издание от 1903 г.). Саранов, Иван. Новият закон за мерите. - Списание на Българското иконо­ мическо дружество, 16, 1912, № 2-3, 99-104. Саранов, Иван. Трудовата поземлена реформа. - Списание на Българското икономическо дружество, 22, 1923-1924, № 10, 530-539. Сборник „Родина“. Ред. Петър Маринов. Книга 1 (1937-1938). С., 1939; кни­ га 2 (1938-1939), 1940. Сборник с отбрани окръжни от Освобождението до края на 1942 г. Ред. Никола Балабанов и Андрей Манев. Т. 1-2. С., 1943. Свободата на печата в България, 1879-1947. Документален сборник. Съст. Василка Танкова. С., Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 1992. Свраков, К. Движението за организиране на учащата се младеж в пълните и непълните средни училища. - Училищен преглед, 21, 1922, № 5-6, Неофициален отдел, 354-366.

548

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. ТОМ 2

Северна Добруджа. Пътеписни бележки и спомени за българите (1878— 1940). Съст. Жеко Попов. С., Университетско издателство „Св. Климент Охрид­ ски“, 1993. Симеонов, Симеон. Пристанище Свищов. История и развитие. Свищов, 1947. Симеонов, Симеон. Русе в миналото и днес. Русе, 1929. Сиропиталища. - Учителски преглед, 1, 1896, № 3, 288-291. Славчев, Дончо. Държавническите задачи на нашето основно училище. Училищен преглед, 39, 1940, № 8, 968-973. „Славянска беседа“ (1880-1930). Юбилеен сборник. С., 1931. Снегаров, Иван. Кратка история на съвременните православни църкви (българска, руска и сръбска). Т. 2. С., 1946. София през вековете. Т. 2. (Столица на нова България, 1878-1944). С., БАН, 1991. Спасов, Ст. Народна и научна медицина. - Съвременна хигиена, 2, 1908, № 8-9, 284-297. Списаревски, Коста. Земеделското движение в България. Потекло и развитие. С., 1923. Стайнов, Петко. Компетентността на Върховния административен съд по жалби за отмяна на административни актове на Св. синод. - Юридически преглед, 34, 1933, № 4-5, 464-468. Стайнов, Петко. Професионалните организации са ли публичноправни или частноправни юридически личности. - Труд и право, 1939, № 3, 2-7. Сталийски, Александър. Изходът. С., 1936. Стамболийски, Александър. Земеделско управление: първа година. С., 1921. Стамболийски, Александър. Избрани произведения. С., БЗНС, 1979. Стамболийски, Александър. Какво кара земеделците да се сдружават. —Във: Александър Стамболийски. Избрани произведения. С., БЗНС, 1979, 80-84. Стамболийски, Александър. Политически партии или съсловни организа­ ции? С., БЗНС, 1990 (фототипно издание на първото от 1920 г.). Стамболийски, Александър. Принципите на Българския земеделски народен съюз. - Във: Александър Стамболийски. Избрани произведения, 218-238 (ра­ бота от 1919 г.). Станишев, Христо. История на строежите и съобщенията в България от Освобождението до края на 1939 г. С., Компас, 1948. Станков, Ангел. Ролята на зестрата в семейството и обществото. Пловдив, 1903. Статистика на образованието в Царство България. Учебна година 1911/12. С., 1924. Статистика на образованието в Царство България. Учебна година 1920/21. С„ 1927. Статистика на образованието в Царство България. Учебна година 1925/26. С„ 1930.

Ц итиран а ли тература

549

Статистика на образованието в Царство България. Учебна година 1935/36. С., 1937. Статистика на образованието в Царство България. Учебна година 1938/39. С., 1940. Статистически годишници на Княжество България. Год 1 (1909) - до год. 35-38 (1943-1946). Стефанов, Хр. Опасността от хотелското легло. - Съвременна хигиена, 5, 1911, № 10, 361-362. Стоименов, Георги, Димитър Сепетлиев, Райчо Димитров. Раждаемостта в България, С., Медицина и физкултура, 1965. Стоянов, А. Как функционира санитарното ни дело и какви мерки са потреб­ ни за подобряването му. - Медицински напредък, 2, 1901, № 6-7, 364-374. Стоянов, Валери. Турското население в България между полюсите на етни­ ческата политика. С., ЛИК, 1998. Стоянов, Д. Влияние на софийските канални води върху здравното състоя­ ние на населението след вливането им в близките реки. С., 1928 (отпечатък от Годишник на Софийския университет. Медицински факултет, т. 7, 1928). Стоянов, Захари. Земледелческият ни кредит и земледелческите каси. Списание на Българското икономическо дружество, 3, 1899, № 7, 295-303; № 10, 432—440; 4, 1900, № 8-9, 580-597. Стоянов, Людмил. Холера. - Във: Людмил Стоянов. Избрани творби в пет тома. Т. 4. С., Български писател, 1968, 141-277. Стоянов, Манъо. Когато Пловдив беше столица. С., ОФ, 1973. Стоянов, Н. Застраховката на земеделските произведения от градушка. Списание на Българското икономическо дружество, 15, 1911, № 4, 258-268. Стоянов, П. Финансовото стопанство на Софийската община през годините 1887-1903. - Сборник за народни умотворения, наука и книжнина, кн. 21, 1905, 1-163. Стоянов, Петър. Стара Варна. На границата между две столетия, 1890— 1912. Варна, Стена, 1995. Стоянов, Христо. Възпитанието в светлината на националния идеал. С., 1935. Стоянова, Лидия. Какъв институт е Българската църква. - Юридически преглед, 34, 1933, № 3, 110-118. Страница из историята на хигиената. - Здраве, 5, 1906, № 10, 609-614. Страници из историята на медицината у нас. Ред. В. Давидова. С., Медицина и физкултура, 1966. Страшимиров, Антон. Диктаторът. Животът на Стефан Стамболов. С., Стрелец, 1993 (първо издание от 1935 г.). Страшимиров, Антон. Книга за българите. С., Сибия, 1995 (първо издание от 1918 г.). Страшимиров, Антон. Нашият народ. С., 1923.

550

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. ТОМ 2

Стряков. Вредата от носенето на корсета. - Медицинска беседа, 2, 18951896, 338-342. Стряков. Няколко думи за нехигиеничността на съвременното женско об­ лекло. - Здраве, 1, 1902, № 2, 85-89. Сферата на жената. - Родолюбец, 2, № 40-41, 12 авг. 1897, с. 162; № 42, 15 авг. 1897, 167-168; №43, 19 авг. 1897, 171-172. Съев, С. Годишен отчет за бита и санитарно-хигиеничното състояние на гр. Сливен през 1902 г. - Летописи на Лекарския съюз, 1, 1903, 402—421. Съюз за закрила на децата в България. Постижения и дейност. C., 1941. Съюз „Юнак“. Юбилеен сборник, 1898-1938. C., 1939. Табаков, Симеон. История на град Сливен. Т. 3. C., 1929. Танталов, Христо. 40-годишната санитарно-обществена и лекарска дейност на д-р Марин Русев. C., 1930. Теодоров, Теодор. Нашето административно законодателство. - Юридически преглед, 22, 1915, № 7-8, 377-383. Терзиев, Хр. Патронат: устройство и необходимост. - Юридически преглед, 15, 1907, № 7, 475-478. Тодоров, Горан. Политиката на българските буржоазни правителства по аг­ рарния и бежанския въпрос след държавния преврат от 1881 г. (1881-1886). Исторически преглед, 17, 1961, № 2, 3-32. Тодоров, Горан. Уреждането на аграрния и бежанския въпрос в Княжество България в първите години след Освобождението (1879-1881). - Исторически преглед, 17, 1961, № 1, 25-52. Тодоров, Димо. Условията на труда у нас и законната защита на работниците, рапорти и анкети. C., 1919. Тодоров, Петър. Бюджетни очерки. Медицинският ни бюджет. Демократически преглед, 4, 1906, № 8, 797- 823; 6, 1908, № 8, 856-874; № 10, 1055-1074. Тончев, С. Отчет за санитарното състояние на Добричката околия за 1898 г. - Медицински напредък, 1, 1900, № 2, 81-90; № 3, 166-184; № 4, 227-239. Тончев, Ст. Пак по преминаването на аптеките в държавни ръце. - Медицин­ ска беседа, 4, 1897, № 3, 129-139. Топузанов, Симеон. Идеология, строеж и задачи на Българския работниче­ ски съюз. C., 1937. Тошев, Анастас. Демографско-исторически очерк на България. - Годишник на Софийския университет. Юридически факултет, т. 65, 1974, 143-225. Тотев, Анастас. Населението на България 1880-1980 г. - Годишник на Со­ фийския университет. Юридически факултет, т. 59, 1968, кн. 2, 3-45. Тотев, Анастас. Особености на демографското развитие на България. - Във: Трудове на Висшия икономически институт „Карл Маркс“, т. 1, 1972, 125- 146. Тошев, Ив. Учебното дело в Орханийско и Пирдопско. - Учител, 19, 1912, № 8-10, 595-618.

Ц ити ран а ли тература

551

Трифонов, Стайко. Българското националноосвободително движение в Тракия, 1919-1934. С., Наука и изкуство, 1988. Тричков, Борис. Нашите писатели и нашата публика. - Мисъл, 3, 1910, 177-195. Тричков, Борис. Пред истински национален изгрев. - Златорог, 2, 1921, № 1-

2, 52-71. Тулешков, П. Историята на Свещеническия съюз, 1903-1928. С., 1928. Турлаков, Марко. История, принципи и тактика на Българския земеделски

народен съюз. Стара Загора, 1929. Фаденхехт, Йосиф. Какво е постигнал Женският съюз? - Във: Български женски съюз, 1901-1931. С., 1931, 122-125. Хадж ийски, Иван. Бит и душевност на еснафа и дребния ни собственик след Освобождението (незавършен вариант). - Във: Иван Хадж ийски. Неизвестно от него, неизвестно за него. С., ОФ, 1989, 168-269. Хадж ийски, Иван. Оптимистична теория за нашия народ. - Във: Иван Хадж ийски. Съчинения в два тома. Т. 1 (Оптимистична теория за нашия народ). С., Български писател, 1974, 100-115. Хадж ийски, Иван. Психология на военната дисциплина. - Във: Иван Ха­ джийски. Съчинения в два тома. Т. 1. С., Български писател, 1974. Хлебаров, Ячо. Нашето народно читалище. - Във: 25 години в служба на родната просвета и култура, 1911-1936. С., Върховен читалищен съюз, 1937, 11-32. Христов, Кирил. Затрупана София (Спомени). - Във: Кирил Христов. Съчи­ нения в пет тома. Съст. Светла Гюрова, Тихомир Тихов. Т. 4 (Спомени, пътепи­ си, разкази, статии). С., Български писател, 1967. Христов, Кирил. Съчинения в пет тома. Съст. Светла Гюрова, Тихомир Ти­ хов. Т. 5 (Време и съвременници). С., Български писател, 1967. Христов, Св. Смисъл и цел на обучението по родна география в основното училище. - Училищен преглед, 41, 1942, № 7, 798-807. Христов, Стоян. Лихварството в Берковска околия. - Списание на Българ­ ското икономическо дружество, 4, 1900, № 1, 47-56. Цанков, Александър. Работническите стачки и средствата за тяхното урегулирване. - Списание на Българското икономическо дружество, 11, 1907, № 4-5, 246-263. Цветаров, Любен. Пътищата на българската интелигенция. - Ф и л о с о ф с к и преглед, 9, 1939, № 1, 31-51. Цветаров, Любен. Трите стълба на българската държава. - У ч и л и щ е н прешед, 34, 1935, № 10, 1149-1152. ЦвщиЬ, 1ован. Сабрана дела. № 4 (Т. 1). Антропографски и етнограФски списи. Београд, Србска Академща наука и уметности, 1991. Цонков, Димо. Развитие на основното образование в България от 1878 Д° 1928 година. Материали за изучаване на учебното дело в България. № 7. С> 1928.

552

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. ТОМ 2

Цончев, Петър.

За хлебопекарниците у нас. - Съвременна хигиена, 2, 1908,

№ 10, 345-350. Цончев, Петър. Из деятелността на Габровски околийски хигиенически съвет през 1909 г. - Летописи на Лекарския съюз в България, 8, 1910, № 6, 377- 384. Цончев, Петър. Из общественото и културното минало на Габрово. С., 1934. Цончев, Петър. Навеяни мисли върху текстилната индустрия у нас. С., 1909 (отпечатък от Списание на Българското икономическо дружество, 12, 1908, № 7_8, 449—462). Цончев, Петър. Опит за санитарно-стопанско изследване на текстилните фабрики в Габровската околия. С., 1906 (отпечатък от Списание на Българското икономическо дружество, 10, 1906, № 2-3, 89-139). Цончев, Петър. По въпроса за слабата производителност на работническия труд у нас. - Списание на Българското икономическо дружество, 18, 1915, № 3-4,133-146. Цончев, Петър. Работнишките злополуки у нас и мерки за ограничаването им. - Съвременна хигиена, 1, 1907, № 6, 197-218. Чакалов, Асен. Националният доход и разход на България, 1924-1945. С., 1946. Чакъров, Ст. Новобългарско образование. - Училищен преглед, 34, 1935, № 5-6, 545-578. Чанков, Жечо. Грамотност на населението в България (според данни от 1920 г. на Дирекция на статистиката). - Училищен преглед, 25, 1926, № 1-2, Неофициален отдел, 150-178. Чанков, Жечо. Населението на България. С., Казанлъшка долина, 1935. Черноколев, Титко. Характер и роля на въздържателното движение. - Във: Юбилеен научен сборник, 1922-1937, 65-69. Чилингиров, Стилиян. Българските читалища преди Освобождението. С., 1930. Цончев, Петър. Българските читалища преди Освобождението. С., 1930. Чолаков, Стефан. От „Българан“ до „Тютюн“. Пътят на българския игрален филм. С., Наука и изкуство, 1963. Шанов, Ботю. Професионалното образование в нашата училищна система. - Училищен преглед, 37, 1938, № 1, 17—41. Шейтанов, Найден. Българска магика. - Златорог, 4, 1923, № 8, 494-503; № 10, 595-601; 6, 1925, № 9, 395-401; 7, 1926, № 9-10, 447-452. Шейтанов, Найден. Български светоглед. - Просвета, 8, 1942, № 4,193-204. Шейтанов, Найден. Великобългарски светоглед. Част 1. Балкано-български титанизъм. С., 1939. Шейтанов, Найден. Предосвободително или цялостно Възраждане? - Фило­ софски преглед, 9, 1937, № 2, 183-191. Шейтанов, Найден. Хилядогодишнината на Боян Магесника. - Златорог 4, 1923, № 4, 242-245.

Ц итирана ли тература

553

Шишков, Стою. Българомохамеданите (помаци). - Във: Стою Шишков. Из­ брани произведения. Пловдив, Хр. Г. Данов, 1965, 169-274 (първо издание от 1936; второ фототипно издание С., Сибия, 1997). Шишков, Стою. Пловдив в своето минало и настояще. Пловдив, 1926. Шишманов, Иван. Доклад по учебното дело от министъра на народното

просвещение. - Училищен преглед, 8, 1903, № 6-7, 113-125. Шишманов, Иван. Нашето висше училище. Неговите начала и националното му значение. - Мисъл, 1, 1892, № 3-4, 235-246. Шишманов, Иван. Основите на училищната ми политика и бюджетът за 1904 г. - Училищен преглед, 9, 1904, № 1, Неофициален отдел, 1-52. (Препе­ чатано отчасти във: Шишманов, Иван. Избрани съчинения. Ред. Георги Димов. Т. 2. С., БАН, 1966, 461—485.) Шопов, Атанас. Два санджака от Източна Македония. - Периодическо спи­ сание, 1891, № 36, 809-860; 1891, № 37-38, 1-91. Шоселов, Рашо. Идейни и организационни насоки на българското въздържателно движение. - Във: Юбилеен научен сборник, 1922-1937, 42-46. Юбилеен научен сборник, 1922-1937. С., Студентско въздържателно друже­ ство, 1937. Юбилеен сборник 50 години БД железници. С., 1938. Юбилеен сборник на „Славянска беседа“. 1880-1905. С., 1905. Юбилейна книга на град София (1878-1928). С., 1928. Юруков, Д аниил. Спомени из политическия живот на България. С., 1932. Яблански, Димитър. Земледелческата криза у нас и средства за нейното пре­ махване. - Списание на Българското икономическо дружество, 1, 1896, № 4, 233-249. Яблански, Димитър. Каква трябва да бъде икономическата политика на Бъл­ гария - изобщо, и частно - спрямо съседните й държави. - Списание на Българ­ ското икономическо дружество, 5, 1901, № 4-5, 205-263. Явашов, Анани. Разград. Неговото археологическо и историческо минало. С., 1930. Янев, Янко. Героичният човек. - Златорог, 14, 1933, № 6, 264-269. Янев, Янко. Героичният човек. С., Чипев, 1934. Янулов, Илия. Заключителни бележки по анкетата за престъпността и само­ убийствата. С., 1931 (отпечатък от Юридически преглед, 1931 г.). Янулов, Илия. Злополуките на труда в България. - Списание на Българското икономическо дружество, 15, 1911, № 7, 580-615. Янулов, Илия. Изучаване на престъпността в България. С., 1925. Янулов, Илия. Как се борят с туберкулозата в Швеция (Сравнение с Бълга­ рия). С., Глушков, 1935. Янулов, Илия. Килимената индустрия в Панагюрище и нейните условия на труда. - Списание на Българското икономическо дружество, 9, 1905, № 7, 433-442.

554

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. ТОМ 2

Методи за изучаване на престъпността в България. С., 1925. Морална статистика. Ч. 1. Самоубийства. С., 1927. Обществено израждане и борба с него. С., 1928. Правата на труда в България (Кратък очерк на работническо­ то право у нас през 20-годишното му развитие, 1905-1925 години). С., 1925. Янулов, Илия. Развитие на социалното законодателство в България. С., 1939. Янулов, Илия. С какво се хранят и обличат българските ученици. - Списание на БАН, 1912, №4, 122-142. Янулов, Илия. Социална политика в чужбина и в България. С., 1924. Янулов, Илия. Социално законодателство в България. С., 1938. Янулов, Илия. Убийства и самоубийства в България. С., 1930. Янулов, Янулов, Янулов, Янулов,

Илия. Илия. Илия. Илия.

Ц ити ран а л и тература

555

Anderson, Oskar. Struktur und Konjunktur der bulgarishen Volkswirtschaft. Jena, Gustav Fisher, 1938. Bell, John. Peasants in Power. Alexander Stamboliiski and the Bulgarian Agrarian National Union, 1899-1923. Princeton, Princeton University Press, 1977. Berend, Ivan, Gy orgy Ranki. East Central Europe in the 19th and 20th Centuries. Budapest, 1977. Bucur, Maria. Engenics and Modernization in Interwar Romania. Pittsburgh, University of Pittsburgh Press, 2002. Calic, Marie. Sozialgeschichte Serbiens, 1815-1941. München, 1994. Chayanov, Alexandar. The Theory of Peasant Economy. Homewood, Illinois, 1966. Chirot, Daniel. Social Change in a Peripheral Society. The Creation of a Balkan Colony. New York, San Francisco, London 1976. Clarke, James. Education and National Consciousness in the Balkans. - In: James Clarke. The Pen and the Sword. Studies in Bulgarian History. East European Monographs (edited by Dennis Hupchick). Distributed by Columbia University Press, New York, 1988. Crampton, Richard. Bulgaria 1878-1918. A History. New York 1983 (East Euro­ pean Monographs, Boulder, No 138). Crampton, Richard. Modernization: Conscious, Unconscious and Irrational. In: Industrialisierung und gesellschaftlicher Wandel in Südostreuropa. Ronald Schoenfeld (Hrsg.). München, Südosteuropa-Gesellschaft, 1989, 125-134. Dicey, Edward. The Peasant State. An Account of Bulgaria in 1894. London, John Murray, 1894. Eidam, Liliana. Der Weg zum Professionalismus: Bulgarische Popularautoren 1878-1944. - In: Südosteuropäiche Popularliteratur im 19. und 20. Jahrhundert. Klaus Roth (Hrsg.). Südosteuropa-Gesellschaft. München 1993, 97-110. Gellner, Ernest. Nations and Nationalism. Oxford, Oxford University Press, 1983. Gergova, Ani. Zur Entwicklung des Buchwesens in Bulgarien nach 1878. - In: Südosteuropäiche Popularliteratur im 19. und 20. Jahrhundert. Klaus Roth (Hrsg.). Südosteuropa-Gesellschaft. München, 1993, 111-122. Gerschenkron, Alexander. Economic Backwardness in Historical Perspective. In: Alexander Gerschenkron. Economic Backwardness in Historical Perspective..., 5-30. Gerschenkron, Alexander. Economic Backwardness in Historical Perspective. A Book of Essays. Cambridge, Massachusetts, The Belknap Press of Harvard University Press, 1996. Gerschenkron, Alexander. Some Aspects of Industrialization in Bulgaria, 1878-1939. - In: Alexander Gerschenkron. Economic Backwardness in Historical Perspective..., 198-234.

556 БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО. TQM 2

Hajnal, John. European Marriage Patterns in Perspective. —In: Population in History. D. V Glass and D. E. Eversley (eds.). London, Arnold Press, 1964, 101-143. Hitchins, Keith. Rumania 1866-1947. Oxford, Clarendon Press, 1994. Hobsbawm, Eric. The Age of Empire, 1875-1914. New York, Pantheon Books, 1987. Janos, Andrew. East Central Europe in the Modern World. The Politics of Borderlands from pre- to Postcommunism. Stanford, California, Stanford University Press, 2000. Janos, Andrew. Modernization and Decay in Historical Perspective: The Case of Romania. - In: Social Change in Romania, 1840-1940. Kenneth Jowitt (ed.). Berkeley, University of California Press, 72-116. Janos, Andrew. The Politics of Backwardness in Continental Europe, 1780 1945. - World Politics, 41, 1989, No 3, 325-358. Janos, Andrew. The Politics of Backwardness in Hungary 1825-1945. Princeton, New Jersey 1982. Jirecek, Konstantin. Geschichte der Bulgaren. Prague, 1876. Konrad, G., I. Szelenyi. The Intellectuals on the Road to Class Power. Harvester Press, 1979. Logio, George. Bulgaria. Past and Present. Manchester, Sherratt and Hughes, 1936. Lory, Bernard. Le sort de l’Héritage Ottoman en Bulgarie. L’example des villes bulgares, 1878-1900. Istanbul, Isis, 1985. McIntyre, Robert. The Bulgarian Anomaly: Demographic Transition and Current Fertility. - Southeastern Europe, 7, 1980, No 2, 147-170. Mitrany, David. Marx against the Peasant. A Study in Social Dogmatism. Chapel Hill, The University of North Carolina Press, 1951. Mitrany, David. The Land and the Peasant in Rumania. The War and Agrarian Reform (1917-1921). London, Oxford University Press - New Haven, Yale University Press, 1930. Moore, Barrington. Social Origins of Dictatorship and Democracy. Lord and Peasant in the Making of the Modern World. Boston, 1966. Neuburger, Mary. The Orient Within. Muslim Minorities and the Negotiation of Nationhood in Modern Bulgaria. Ithaca and London, Cornell University Press, 2004. Palairet, Michael. The Balkan Economies c. 1800-1914. Evolution without Development. Cambridge University Press, 1997. Promitzer, Christian. Vermessene Körper: „Rassenkundliche“ Grenzziehungen in südöstlichen Europa. - In: Wieser Enzyklopaedie des Europäischen Ostens. Karl Kaser et al. (Hrsg.). Bd. 11. Wieser Verlag, Klagenfurt-Wien-Ljubljana, 2003, 365-395. Rothschild, Joseph. East Central Europe between the Two World Wars. Seattle and London, University of Washington Press, 1974. Sanders, Irving. Balkan Village. Lexington, University of Kentucky Press, 1948.

Ц итиран а л и тература

557

Seton-Watson, Hugh. Eastern Europe between the Wars, 1918—1941. Cambridge, Cambridge University Press, 1945. Seton-Watson, Hugh. Neither War nor Peace. New York, 1960. Skowronski, Monika. Die Distribution bulgarischer Volksbücher im 19. und 20. Jahrhundert (bis 1944). - In: Südosteuropäiche Popularliteratur im 19. und 20. Jahrhundert. Klaus Roth (Hrsg.). Südosteuropa-Gesellschaft. München, 1993, 137-158. Sterbling. Anton. Überlegungen zur Schlüsselbedeutung der Intelligenz in Südosteuropa. - Südosteuropa, 42, 1993, No 1, 42-58. Stokes, Gale. The Social Origins of East European Politics. - In: The Origins of Backwardness in Eastern Europe. Chirot, Daniel (ed.). Berkeley- Los Angeles-London, University of California Press, 1989, 210-251. Sugar, Peter. The Enlightenment in the Balkans. Some Considerations. - East European Quarterly, 9, 1985, No 4, 499-507. Sundhaussen, Holm. Nation und Nationalstaat auf dem Balkan. Konzepte und Konsequenzen im 19. und 20. Jahrhundert. - In: Der Balkan. Eine Europäische Krisenregion. Elvert, J. (Hrsg.). Stuttgart, 1997, 77-90. Sundhaussen, Holm . Historische Statistik Serbiens, 1834-1914. Mit Europäischen Vergleichsdaten. München, R. Oldenbourg Verlag, 1989. Sundhaussen, Holm. Institutionen und institutioneller Wandel in den Balkanländern aus historischer Perspektive. - In: Institutionen und institutioneller Wandel in Südosteuropa. Johannes Papalekas (Hrsg.). Südosteuropa Jahrbuch, 25. Band. München, Südosteuropa-Gesellschaft, 1994, 35-54. Thompson, Edward. The Making of the English Working Class. Harmondsworth: Penguin Books, 1976. Todorova, Cvetana. Migrationen bulgarischer Studenten an europäische Universitäten seit der Befreiung Bulgariens von den Türken bis zum Ersten Weltkrieg. - In: Die Bedeutung studentischer Migrationen in Mittel-und Südosteuro­ pa von 18. bis 20. Jahrhundert. Plaschka, R. und K. Mack. (Hrsg.). München, 1987, 67-82. Todorova, Maria. Myth-Making in European Family History: The Zadruga Re­ considered. - East European Politics and Societies, 4, 1990, No 1, 30-76. Warriner, Doreen. Economics of Peasant Farming. London, New York, Toronto, Oxford University Press, 1939. Warriner, Doreen. General Introduction: Contrasts and Comparisons. - In: Contrasts in Emerging Societies. Doreen Warriner (ed.). Bloomington, Indiana University Press, 1965, 1-25. Weber, Eugen. Peasants into Frenchmen. The Modernization of Rural France, 1870-1914. Stanford, Cal., Stanford University Press, 1976.

CONCLUSION: AN OUTLINE OF THE BULGARIAN DEVELOPMENT

Bulgaria began its existence as a nation state when it seceded from the Ottoman empire as a result of the Russian-Turkish war of 1877-1878. The political interests of the Great Powers prevented the creation of a large Bulgarian state that would have coincided with the ethnic boundaries roughly delineated by the Bulgarian Exarchate as a kind of proto-state with a popula­ tion of people who primarily self-identified as Bulgarians. This image of a Great Bulgaria from the preliminary San-Stefano Russian-Turkish peace treaty (undone by the Berlin Congress in 1878) left a lasting impression and became the national „ideal“ to be pursued by Bulgarian political elites. Because Bulgaria had been liberated by Russia, the young state was initially under Russian tutelage which caused the domestic political troubles of the early years. Under the „dictator“ Stefan Stambolov (called the Bulgarian Bismarck) the small Principality of Bulgaria was successful in steering an independent course, and re-oriented itself toward the Western Powers. The Unification of the Principality of Bulgaria with the autonomous region of Eastern Rumelia (to the south of the Balkan range) in 1885 looked like a first step on the way to national unity. But all subsequent attempts for a military solution to the „national question“ in the two Balkan wars (1912-13) and in World War I failed. Despite some strategic mistakes made by the Bulgarian leadership, this was the outcome of the constellation of interests of its Balkan neighbors that also aspired toward territorial expansion in the same direction (especially in Macedonia still under Ottoman rule) and of siding with Great Power alliances during World War I. The subsequent course of Bulgaria as a revisionist state seems quite pre-conditioned but it was an external force majeur that pushed her toward a new alliance with Germany. The political elites and most of the Bulgarian governments placed nation­ al unification as their primary goal, hence the importance of foreign policy and of the military. Heavy expenditures for the creation and the keeping of a strong army (covered to a great extent by foreign loans) were the logical outcome. The officer corps together with the upper bureaucracy formed the natural sup­ port of the monarch in his drive toward a dominant power position. The close union between monarch and army characterized the „personal regime“ of Ferdinand von Sachsen-Coburg-Gotha (1887-1918) and the late period of the rule of his son and heir Boris III. The military intervened several times on the Bulgarian political scene in the political troubles of the initial period (in 1886),

C o n c l u s io n . A n O u t l in e o f t h e B u l g a r ia n D e v e l o p m e n t

559

against a radical agrarian government (on June 9, 1923) and in establishing an authoritarian government to counteract the „corruption“ of the political parties (a coup d’état on May 19, 1934). The Bulgarian state was created later than most of the neighboring Balkan states under more advanced conditions, and therefore it did not pass through the traditionalist or patriarchal phase of the initial political development of Serbia and Greece. The rule was exercised not by an „absolutist“ (in the sense of arbitrary) monarch contested by oligarchies but by educated modernizing elites, who limited the power of the newly-established monarchy. The socalled „personal regime“ of Ferdinand had its limits and compromises. This was partly due to the rather democratic Turnovo constitution (1879) modeled on the Belgian constitution. It was also the consequence of the fact that the tra­ ditional prominent people in Bulgaria (the „chorbadzhi“) lost influence and were displaced by revolutionary intelligentsia and by the ascending social classes of craftsmen and traders during the liberation struggles and under the initial Russian administration. Hence, „Conservative“ ideas and their propo­ nents remained quite weak. Power was exercised by the populist and revolutionary („nihilist“) ele­ ments of the intelligentsia of the previous so-called „Revival“ epoch. Elites were subsequently formed to a large extent by way of education, hence the prominent role of the intelligentsia that supplied the state apparatus with civil servants, given the weakness of purely economic elites. In this sense, the state „produced“ elites rather than being taken over by previously existing ones. This rather unique state of affairs is explained by the undifferentiated and egal­ itarian socio-economic structure of a predominantly peasant society - the absence of an „aristocracy“ (comparable to the big estate-owners in Romania) or a strong bourgeoisie as well as the social and political weakness of the tra­ ditional notables (in contrast with Serbia and Greece). Because the intelligentsia stood at the rudder of the Bulgarian state, the outlook of the government was modern. This also explains the drive toward centralization and the belief that the state was a creator (Demiurg) and an instrument for the achievement of national and modernizing goals. The rela­ tive weakness of the local elites in Bulgaria facilitated centralization and the penetration of the territory and society by the state and its functionaries. The outcome was a stunting of local self-government even where it had been strong in the past and its transformation into a simple transmission of instructions from the center. Still, this did not happen without resistance at the local level, especially in some borderland regions and areas with mixed population. Some traditional communities continued to exit in isolation, relatively untouched by the central administration and by the official law and jurisdiction. They were

560 THE BULGARIAN SOCIETY

governed instead by local custom; the religious minorities in particular were left under their own law and judges. The objectives of development - economic, social, cultural - were placed below the national goal. Given the scarcity of resources, the state paid more attention to promoting education, fostering national industries, and building infrastructure. There is a clear link between the prevalence of modernizing educated elites and the special care for education as well as for the industry and the railroads regarded as symbols of progress during this epoch. The accept­ ance of Western influences and the borrowing of formal law, institutions and doctrines (political, philosophical, aesthetic) are also characteristic of the epoch before the wars. The leftist intelligentsia that aspired with success toward intellectual dominance in Bulgaria at that time was oriented even more radically toward progress and pro-Western. While nationalism and populism were dominant, they were not directed against the European influence. The state apparatus was arranged according to the contemporary Western models, by adopting the centralist French administration in particular and sup­ pressing the local self-government. But the realities remained far from the rational bureaucratic model of strict hierarchies, formal rules, and permanent and qualified civil servants. The system of political „partizanstvo“ ( Bulgarian equivalent for the „spoils system“) whereas elections were won with the help of „partisans“ (adherents) eager for remuneration resulted into an overpopu­ lated state apparatus, unstable positions (dismissals en mass with each change of the ruling party) and the incompetence of the bulk of the civil servants. There was also the great importance of kinship and regional allegiances in appointments and promotions. Characteristic of the Bulgarian case are the ini­ tial Russian schooling of the civil servants and a considerable number of edu­ cated or at least literate people (in contrast to the Serb and the Greek cases). The first generation of political leaders trained in the pre-liberation epoch proved to be more mature and responsible in the conduct of public affairs than the next leaders who started abusing power for private gain. In general, the heavy state apparatus with its public finances, especially the military and infra­ structure expenditures, came into conflict with the under-developed and large­ ly self-subsistent agricultural national economy that had to support it. As else­ where in the Balkans and Eastern Europe, the state preceded the development of the economy and the civil servants came before the entrepreneurs. Accumulation of foreign debts and chronic financial crises were the logical consequences. Political power in Bulgaria before the wars was contested and distributed among several political forces - the monarch, the cabinet and national assem­ bly (consisting of adherents of competing political parties) and the military as

C o n c l u s io n . A n O u t l in e o f t h e B u l g a r ia n D e v e l o p m e n t

561

a non-constitutional but real political force. The early political struggles for prevalence between the prince (Alexander von Battenberg, 1879-1886) and the big populist party (Liberals) were followed by the „dictatorship“ of the strong man Stefan Stambolov (1887-1894). Stambolov’s regime of the strong hand was established in extraordinary circumstances of asserting the national sovereignty (against the liberator Russia) and made use of a repressive admin­ istrative and police apparatus and of a nationalist ideology. It was followed by the so-called „personal regime“ of prince/king Ferdinand I (von SachsenCoburg-Gotta), who did not go beyond the wide constitutional prerogatives of the monarch but weakened the parties with „divide and rule“ policies and tied the military officers to the crown. The efforts of some politicians and public figures to „parliamentarize“ the government, i.e. to prevent the faking of elec­ tions and make the cabinet responsible primarily to the parliament (not to the monarch) were unsuccessful. The liberation in 1878 also led to an economic regression in relation to the previous level of agrarian and proto-industrial development and market-oriented economy. This was due to a number of factors. First, the partitioning of the larger land estates and of the lands held by Turks to be distributed among a multitude of peasant smallholders was accompanied by the rise of a subsistence economy and consumption of one’s own products. Second, there was a deteri­ oration of handicraft production because of Western competition and the loss of part of the Ottoman market. Third, the symbiosis between the proto-indus­ tries and agriculture (and the pastoral economy) was destroyed. After an initial period of low custom duties (imposed by the Berlin Congress) and unimpeded Western imports, the state embarked upon a protectionist course of „encour­ agement“ of the domestic industries (since 1895), though not a very strong one. The foundations of a credit and banking system were laid, dominated by the state in the absence of significant private capital. After some efforts, the gold standard was achieved in the beginning of the twentieth century. The arma­ ments and the modernization initiatives of the state required substantial capital and were financed mostly by foreign loans under heavy conditions that soon led to foreign control over state revenues. The financial crisis at the end of the nineteenth century was overcome after a series of plentiful years at the begin­ ning of the twentieth century (the so-called „fat years“) and increased agricul­ tural exports. This created preconditions for financing the army (and the wars) and for the development of infrastructure, especially railroads and harbors. But this initial economic „spurt“ did not result in any structural changes. Socially, Bulgaria was overwhelmingly a land of peasant smallholders - a „peasant state“. This basic socio-economic fact, which was there before the liberation and became even stronger afterwards, exerted an enormous and

562 THE BULGARIAN SOCIETY

multi-linear influence. To begin with, there was a regression toward a self-subsistent „natural“ economy oriented toward the cultivation of cereals and a decrease of marketization. Next, the independent peasants were able to resist the tax pressure of the state, similar to the situation in Serbia and unlike the severe exploitation of dependent peasant tenants in Romania (by owners of land estates). As a result, the Bulgarian state assumed a comparatively mild attitude toward the peasants: a decrease of the tax burden (after some attempts to increase it in the end of the nineteenth century that provoked peasant revolts), measures resembling homestead laws, making agricultural credit available, etc. Characteristic of the Bulgarian case is the spread of cooperatives as a form of mutual assistance between economically weak people in tune with the structure of small peasant (and urban) proprietors; the state encouraged the cooperatives and financed them. Thus, the social structure of peasant small­ holders was preserved over the entire period until World War II. Given the universal manhood suffrage of the Turnovo constitution, the independent peasant smallholders were available for political mobilization. The socialists were the first to tap this potential, but it was a genuinely peas­ ant party (The Bulgarian Agrarian Popular Union) that succeeded most thor­ oughly in mobilizing the peasants. The authoritarian regimes of the 1930s also attempted an ideological and political mobilization of the peasants whose pragmatism and skepticism they could not overcome. Finally, one may specu­ late that the praised military qualities of the Bulgarian army were possibly due to its composition of economically and politically independent peasants. The „petty bourgeois“ structure of peasant smallholders was complemented by the small proprietors in the towns (artisans, petty traders, etc.). Their number (and relative share) were impressive and remained without change throughout the period. It was hard for capitalism (of a scale) to penetrate such a hostile and resistant milieu, the more so as the burgeoning entrepreneurs had to accumulate capital by way of „internal exploitation“. Capitalism itself bore the imprint of its rather primitive milieu - lack of trust and crass individualism, preference for low-paid non-specialized labor over skilled workers, long working hours, etc. Among the political implications of the weak social differentiation were the similar composition of the parties and the need for political demagoguery to delude the mass electorate about policies against its interest. Still, some compli­ ance with the mass of independent proprietors supplied with universal manhood suffrage was necessary. The government encountered resistance and its leverage over the broad layers of the population was limited despite the weakness of the Bulgarian „civil society“ in the sense of voluntary organizations and autonomous corporations. This is revealed by the comparison with the ruthless development policies pursued by the Liberal party in Romania at the expense of the village.

C o n c l u s io n . A n O u t l in e o f t h e B u l g a r ia n D e v e l o p m e n t

563

The Bulgarian bourgeoisie was and remained relatively small and weak. The entrepreneurs and businessmen (bankers, industrialists, merchants, etc.) were characteristically mainly oriented toward state opportunities: deliveries, construction works, various concessions, etc. The greatest gains were made with political protection. While it is not true that the commercial-industrial bourgeoisie managed the Bulgarian state directly, it enjoyed various privileges (e.g. the course toward industrial protectionism) and exerted an even stronger informal influence. High civil servants (civilian and military officers) formed another section of the bourgeoisie, at least in status and life-style. One can speak of a „political class“ (or „political bourgeoisie“) to express the close relationship between the ruling politicians and the economically strong. Somewhat lower in incomes and status were representatives of the „liberal professions“ (lawyers, medical doctors, etc.). Bulgaria emerged out of both the Balkan wars (1912-13) and World War I as a loser, and suffered enormous loss of life and material resources. Most of the territories claimed for ethnic reasons were lost and the ensuing terror, col­ onization and de-nationalization of these lands incorporated within neighbor­ ing nation states devaluated the Bulgarian claims. As a consequence of the wars, several hundreds of thousands of refugees flocked to Bulgaria, creating grave problems of assistance and accommodation. The nationalist organiza­ tions also moved their headquarters to Bulgaria and became a factor of politi­ cal instability resulting from internal strife and terrorist acts. On the other hand, the country preserved a compact territory and relatively homogeneous population and was spared the difficulties of „integration“ encountered by neighboring Romania and Yugoslavia. The wars brought in an abrupt change of the socio-economic and the polit­ ical situation. The established order was challenged first from the Left (by agrarians and communists) during a radical peasant government (1919-1923) that was eventually overthrown by a military coup d’etat (June 9, 1923). This was followed by revolts, terror and counter-terror in a situation resembling a civil war. There also emerged right-wing formations that gradually assumed a more definite outlook ranging between authoritarianism and fascism accom­ panied by strong nationalism. The extreme leftist and extreme rightist forces were vying for influence in the strongly politicized Bulgarian society, recruit­ ing their adherents from various milieus without clear-cut affinities. The rul­ ing politicians in their turn moved toward authoritarianism in defense of the established order. The authoritarianism in power was carried out by various forces: by army officers (two military coup d’etats - in 1923 and 1934), by political formations cutting across the parties (such as the Concord) and by the monarch and higher bureaucratic circles (since 1935). The government tried to

564 THE BULGARIAN SOCIETY

co-opt some right-wing formations and even assumed some of their ideas and features while it implemented repressive measures against the leftist forces, followed by periods of appeasement and legalization. To shore up the estab­ lished order, the authorities adopted extraordinary laws (law for defense of the state in 1924) and strengthened the repressive police machine. Increasing attention was paid to the ideological legitimation of the order and the regime in terms of social harmony and elimination of the class conflict (by increased state intervention in the economy and the society) as well as in the name of above-party and above-class nationalism and monarchism. These domestic developments were not isolated but stood against the mighty impact of the revisionist Central European states - Germany and Italy. The crisis of liberalism, interventionism and etatism, the new and pointed nationalism and the upsurge of right-wing and fascist movements were com­ mon European tendencies shared by Bulgaria to one extent or another. This was the more so in a defeated revisionist state that had to cope with heavy domestic problems: the postwar crisis, the refugee problem, nationalist organ­ izations pursuing their objectives by violence, sharp social conflict channeled by leftist political forces with foreign (communist) support, etc. The economic development in the inter-war period was quite uneven and passed through various domestic and international phases. The post-war recon­ struction took several years (until 1924) followed by a slight upsurge, but then came the Great Depression (1929-1933). A new upward trend started in 1935, but was interrupted by the war. Advances in agriculture were realized through a bigger share of intensive cash crops for industrial processing (tobacco, oilyielding plants, sugar beet, etc.), labor-intensive gardening, some advances in animal breeding and dairy production as well as a general increase in marketization of the produce. One may speculate whether there is a connection between this development, characteristic of Bulgaria in contrast with neigh­ boring countries, and the decisive advance toward general literacy presumably making for the greater adaptability and flexibility of the Bulgarian peasants. On the negative side, population increases under a regime of subdivision of the farm land between the male heirs resulted in ever smaller landholdings. „Overpopulation“ and superfluous labor in the villages (given negligible migration toward the towns) threatened to lower the rural living standards. The advent of the so-called demographic transition in the 1920s (if not earlier), i.e. the decrease of birth rates from near-natural levels is explained partly by such negative economic tendencies (though other factors were also involved). Placed in a situation of excessive custom’s protection, Bulgarian industries made some progress. It consisted mostly in imports substitution (driven also by insufficient hard currency) and the industrial processing of some domestic

C o n c l u s io n . A n O u t l in e o f t h e B u l g a r ia n D e v e l o p m e n t

565

raw materials. The food-processing and textile industries remained predomi­ nant; most of the factories were small in size, the bigger ones being joint stock companies. Again, the development was mainly quantitative as a result of set­ ting up of new production units - growth without structural change. Quite characteristic were cartels, i.e. agreements about prices between firms that remain independent. Industrial production remained at a low level of organi­ zation without merging and incorporation. There were beginnings of financial capital, i.e. factories grouped around banks, financed and partly controlled by them. The share of the handicraft production in the gross domestic product remained very high and only in 1935 was it overtaken by the bigger industries. The application of industrial protectionism in the Bulgarian case is controver­ sial and highly problematic because most of the industries thus fostered remained weak and their products were overpriced. An important post-war development was the strengthening of state inter­ vention and stronger etatism. The wars themselves gave a strong impetus as the state established control (not quite successful) over the food exports, regu­ lated and controlled the domestic trade in foodstuffs and adapted the produc­ tion in many factories to its needs. In the inter-war period the government of Alexandur Tzankov (1923-1925) was strongly interventionist; the Depression led to the establishment of a state grain monopoly (in 1930) in favor of the peasant producers and etatism increased under authoritarian auspices after 1934 to reach even higher levels during World War II. Among its particular forms were strict state regulation of the foreign trade and of the currency exchange after 1931 in an international situation of contraction of trade (with the end of the gold standard) and autarchic tendencies. Characteristic of the Bulgarian case (and of the other Balkan states) was the purely factual predominance of the state over the economy from the very beginning in a milieu of small proprietors and scarcity of private capital accu­ mulation. The state banks prevailed in the all-important credit (with some interruptions as in 1924—1929). After the Depression many private banks were consolidated under state auspices (in the bank „Bulgarian credit“) and the war saw a further etatization of the credit. The Bulgarian state possessed the rail­ ways and other infrastructure, industrial enterprises (as the coal mines „Pernik“); it also owned land and forests. Finally, it was by far the biggest employer. All this resulted in the overwhelming role of the state. In a sense, „etatism“ was in Bulgaria from the beginning. The actual predominance of the state was ideologically buttressed and mystified with ideas about its „creative role“, the priority of the statist or pub­ lic „principle“, the reliability of state management (of funds or enterprises) in contrast to the privately managed. In addition, the cooperatives were elaborat­

566 THE BULGARIAN SOCIETY

ed from an economic form into „cooperativism“ as another collective or communalist ideology. Far-reaching expectations of the public were accordingly addressed to the state, e.g. to supply „cheap credit“, to annul taxes, etc. Conversely, private initiative and private capitalism were regarded with mis­ trust. But more often than not the statist and collectivist ideologies were con­ cealing totally different realities, namely, the captivation of the state and pri­ vatization of its resources by kinship groups and circles of associates. Bulgarian society between the wars became socially more differentiated and diverse and assumed a clearer class outlook. It is true that the country pre­ served its peasant outlook with the predominance of independent peasant smallholders and that the small proprietors were the broadest social stratum in the towns. At the same time, the development of industry was accompanied by the formation of a working class, part of which became unionized under the influence of the leftist parties. In its turn, the bourgeoisie became more numer­ ous and was consolidated in various economic and social corporations, exert­ ing considerable impact over the economic policies to further its own interests. It also acted in hidden ways and used political protection for securing profits. Thus, the „dependence“ of the Bulgarian capitalism and bourgeoisie on the state was, in fact, a form of exploiting the state (and the society) by them. The leftist forces (especially the communists) capitalized on the social con­ tradictions and tried to exacerbate the class conflict in order to realize their ide­ ological goals. Conversely, the state assumed the role of an arbiter of social relations in the interest of social peace. There emerged the contours of a „social state“ - labor laws, social insurance, social assistance, etc. - but more on paper than in reality. Characteristically, the Bulgarian social state took shape under the auspices of authoritarian governments that were less bound by party interests and claimed public responsibility. But the state had very limit­ ed financial resources for conducting social policies; the economic upsurge in the second half of the 1930s, however, placed some means at its disposal. Under authoritarian auspices again, the position of civil servants was finally stabilized and qualifications considered in the interest of creating a more effec­ tive administration. The processes of the emancipation of Bulgarian society and the articulation of sectional and group interests and their autonomous organization and repre­ sentation were hard and slow. There were beginnings of a „civil society“ in the sense of voluntary associations even before the liberation; they grew and became more diverse upon independence - syndicates, professional organiza­ tions, benevolent societies, women’s associations, cultural, recreational and sport organizations, etc. They developed freely and without control by the state in the generally liberal climate until the wars. Societies with similar activities

C o n c l u s io n . A n O u t l in e o f t h e B u l g a r ia n D e v e l o p m e n t

567

tended to unite into larger supra-local unions. Under conditions of strong politicization in the inter-war period many of the voluntary (non-govemmental) associations, especially women’s and youth’s organizations but also cul­ tural ones, became mere extensions of political parties or stood under their influence. The state then began to show interest in the activities of the associ­ ations and attempted to regulate and control them. In addition, it lent its mate­ rial and administrative support to some associations (for support of children, socially weak, the activities of reading rooms, etc.) transforming their charac­ ter in the process. The authoritarian governments tried (to small effect) to etatize the youth and sport organizations in particular and to entrust them with education tasks in a statist and nationalist spirit. Ideologically as well, the Bulgarian society stood under the domination of the idea of a united and homogeneous nation, an imagined community after all, and found it difficult to enunciate and assert sectional (corporate or group) social and cultural interests, causes and identities. Indicative in this respect were the obstacles before the women’s emancipation movement, which tried hard to find its particular place and steer its own course between the political parties (with their women’s branches) and the already anachronistic organiza­ tions for women’s education and philanthropy. During the crisis of liberalism, even long established sectional formations such as the political parties lost prestige and became suspect from the point of view of the new ideologies that took the unitary and the collective (public, national, statist) principle as their point of reference. Still, a number of important social issues were hotly debat­ ed in the public space, mainly in the periodical press, e.g. the workers’ ques­ tion, the peasant question, the women’s question, the situation of the civil ser­ vants, civil marriage and children born out of wedlock, prostitution and crim­ inality, etc. In general and for most of the period, the state policies toward minorities were tolerant (compared to the standards of the times) after the initial confis­ cation of Muslim property following the Russian-Turkish war of 1877-78. The biggest Turkish minority in particular was left to its own resources, in its tra­ ditional religious communities and under its own authorities. One can debate whether and to what extent this was due to tolerance, lack of interest or com­ pliance with the international agreements. But after the Kemalist revolution in Turkey and especially after the authoritarian takeover in Bulgaria in 1934, the state apparatus was mobilized against the burgeoning Turkish nationalism. Support was lent to traditional Turkish religious authorities against the mod­ ernizing but nationalist Turkish forces. The Bulgarian speaking Muslims (Pomaks) were (and are) considered ethnically Bulgarian and „only“ reli­ giously others. They were treated accordingly in policies of re-conversion to

568 THE BULGARIAN SOCIETY

Christianity and „return“ to their own people. These objectives were pursued by cultural propaganda and modernization of their way of life, but there were also attempts to convert them by force during the Balkan wars and again dur­ ing World War II. Modernization made substantial progress in Bulgaria, partly due to an advancing integration into the European „space“ - economy, science, technolo­ gy, way of life, etc. Beyond the economy, modernization found its expression in other areas and directions. Especially noteworthy was the advance toward gen­ eral literacy and the establishment of a solid educational system, including higher education. Modem communications were put in place. Contemporary technical inventions, such as automobiles, radio and cinema, made their appear­ ance in the country with some delay from the more advanced West. The urban­ ization and public utilities also scored some success, though with the character­ istic unevenness of the development and the favoring of the capital city over the other towns, of the towns over the countryside, of some parts of the country over backward regions. The amenities of the civilization in general were first enjoyed by richer people and were then slowly propagated among wider strata. In a number of ways the novelties became part of life in Bulgaria and created new opportunities. At the same time, the new tastes and aspirations that accom­ panied them created social tensions and shattered traditional communities, livelihoods, customs and ways of life thus exacting a high social price. Among the areas of progress was healthcare, promoted as it was with scanty means. Major successes were achieved in fighting epidemics and con­ tagious diseases and in the so-called public, prophylactic hygiene. The result was a decline of mortality rates and the rise of life expectancy, hence a rapid increase of the population (despite reduced birth rates). As the population grew, the economy was faced with the new challenge of raising productivity to avoid a decrease in living standards. In reviewing the progress achieved during this period, one should take the general conditions and limitations of the Bulgarian case into consideration. Among the most important were the limited demographic potential and small size of the domestic market plus a previous backwardness. There were also the strong pressures and constraints of the external political and economic envi­ ronment - international relations presided by great powers, competitive inter­ national markets, etc. As a small state and contrary to nationalistic over-esti­ mation, Bulgaria only rarely had freedom of action in foreign policy. Economically, the country remained an under-developed European periphery and its economic integration in the more advanced part of Europe was slow and painful, made even harder by the advanced Western capitalism and the aggressive „power politics“ of the times.

C o n c l u s io n . A n O u t l in e o f t h e B u l g a r ia n D e v e l o p m e n t

569

The Bulgarian political elites pushed for national unification through for­ eign policy and military means as their priority while the economic and social development came second. It is true that much was done in these areas as well, in spite of a mistaken underestimation of the potential of agriculture. But the bulk of the resources were channeled toward a large army and a bloated civil bureaucracy. A considerable part of the not very great potential was then lost in the wars. It is another, perhaps a vain, question to ask whether a different path of development was possible in the nationalistic Balkan environment and within the imperialist European context. One may only speculate about lost chances of reaching a higher level of development. But it is quite indicative that the neighboring states, which succeeded in realizing their national goals and gained even bigger territories, did not demonstrate more substantial eco­ nomic and social progress.

THE BULGARIAN SOCIETY, 1878-1939 ROUMEN DASKALOV V o l.

1. STATE. POLITICS. ECONOMY

Introduction. T ow ard

a structural history of the

B u lg a r ia n society

PART ONE: STATE, LAW, POLITICS Chapter 1. T he

building up of the state : c o n stitu tio n ,

CENTRAL AND LOCAL ADMINISTRATION, CIVIL SERVANTS

Provisional Russian administration The Turnovo constitution The arrangement of Eastern Rumelia Sovereignty and the division of powers according to the Constitution Constitution and realities Central administrative apparatus and its evolution Local self-government Civil servants and the civil servants’ question Chapter 2. L aw a n d judiciary sy st e m . P risons The beginning Reception of civil law Formal and customary law Penal law and extraordinary penal laws Judiciary system, irremovability of judges Law education and professional bodies of lawyers Prisons Chapter 3. T he a r m ed forces Organization of the Bulgarian army Military budget and loans for armaments Social status of the army officers Involvement of the military in political struggles The wars and the losses Evolution of the army after the wars

Table of contents

Chapter 4. P olitical sy stem a n d politics The political evolution before the wars Formation of the parties The „personal regime“ The „spoils system“ (partizanstvo) and political corruption The national question and foreign policies The wars Chapter 5. E v olution

of the political system

in the inter -w ar period

The regime of the Bulgarian Agrarian National Union The authoritarian regimes Critiques of liberalism, authoritarian and fascist ideas The parties and other political forces after World War I National-liberation organizations and foreign policy The free masonry Political violence in social context

PART TWO: THE ECONOMY Chapter 5. A g riculture . C ooperatives The initial situation The development in short Distribution of land ownership Systems of land use and rotation of crops Farm equipment, agro-technical amelioration, agronomy service Crops Animal breeding Agrarian exports Problems of underdevelopment Cooperatives The cooperatives during the wars and in their aftermath Chapter 6. I n d u st r ia l develo pm ent Decline of the handicrafts and early industries The „industry versus agriculture“ debate Protectionism („encouragement of industry“) Results of the encouraged industries

572 БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО, 1878-1939

The law of 1936 and recapitulation of protectionism Higher forms of organization Chapter 7. F o reign

trade.

C redit a n d currency .

E co no m ic conjunctures

Foreign trade and trade policies Credit and credit institutions of the state Private banks and foreign capital The Bulgarian capitalism Joint stock companies Increasing state intervention (etatism) Economic conjunctures - a synthesis Chapter 8. Public finances: budget, loans, taxes The expenditures of the state Expenditures of some ministries The public finances after the wars Foreign loans, debts The tax system and its evolution The main direct taxes Indirect taxes

Vol. 2. POPULATION. SOCIETY. CULTURE PART ONE: POPULATION, HEALTHCARE, URBANIZATION, COMMUNICATIONS Chapter 1. P o pulation , refug ees , minorities Population indexes Nuptuality, nativity rates and the demographic transition Mortality rates Emigration and immigration The fate of the Bulgarians in Macedonia, Thracia, Southern Dobrudzha The Turkish and Pomak minorities

ТОМ 1

Table of contents

C h a p te r 2 . H ealth care .

The heritage of the Revival epoch Laws and the administration of healthcare The pharmacist and the doctor’s assistant questions Statistics: doctors, pharmacists, hospitals Status of the medical doctors and professional bodies Sanitation during the wars The healtcare after the wars Racial and eugenic ideas Statistics of medical doctors and medical establishments Epidemic and social diseases Share of the diseases in the total mortality Popular and scientific medicine Chapter 3. P u blic health . Water supply Sanitary conditions of the settlements Public and industrial establishments Housing conditions Personal hygiene Diet Chapter 4. U rbanizatio n a n d m odernizing c h a n g e . Changes in the urban network, the capital city Changes in the outlook of the towns and public unilities Public and private buildings Urban lifestyles The inter-war period Changes outside the towns and regional peculiarities Agents and mechanisms of change Chapter 5. C om m unications Railways Roads Automobile connections Water connections Post and telegraph Telephone Technical specialists and professional unions

573

574

БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО, 1878-1939

Beginnings of aviation Radio

PART TWO: SOCIETY Chapter 6. S ocial so cial

stru c tu r e , social strata ,

„ q u estio n s “

Groups according to occupation and profession Social classes Social conflict Impact of the social structure Chapter 7. P e a s a n t

q u estio n , pe a sa n t ideology ,

ag r a r ia n policies

Viability of the smallholder agriculture Peasants and the peasant way of life Agrarian ideology: popular rule, labor property, cooperatism Problems of the smallholder agriculture and of the peasant economy Agrarian policies and agrarian reform Chapter 8. W o r k e r s ’ questio n

a n d the

form ation of w o r k er s ’ u nio ns

The working class according to the socialist doctrine The early working class The unionization movement Under state supervision Chapter 9. S ocial laws a n d social policies Labor laws Social insurance, pensions, social assistance Debtors and creditors Factors of the social legislation Chapter 10. T he „w o m a n ’ s Chapter 11. Prostitution Criminality

q u estio n “ a n d the w o m e n ’s m ovem ent

O th er social pr o blem s .

TOM 1

575

Table of contents

PART THREE: C U L T U R E Chapter 12. E d u catio n , literacy ,

teachers

Management and supervision of the educational activities The education course, school levels and types of schools Material basis of the educational system Mandatory primary education and rates of literacy Beginnings of vocational education Beginnings of higher education The education after the wars Teachers and the „teachers’ question“ Teachers’ movement and professional unions Goals and ethos of the education Chapter 13, C ultural Chapter 14. T he

institutions a n d cultural policies

intellig entsia .

Chapter 15. T he B u lg a r ia n C hurch a n d its social role Founding and organization of the Bulgarian Exarchate Church and state Activities of the Church After the wars Church jurisdiction of marriage and divorce Chapter 16. P rinted

w o r k s , the periodical pr e ss ,

civic associations

Printed works Newspapers Journals Censorship of the printing press Civic associations The „civil society“ after the wars Conclusion: A n

o utline of the

B u lg arian d evelo pm ent

Румен Даскалов БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО 1878-1939

Том 2 НАСЕЛЕНИЕ. ОБЩЕСТВО. КУЛТУРА Художник Жеко Алексиев Редактор Люба Йонева Коректор Даниела Славчева Българска. Първо издание, 2005 Формат 70x100/16 Печ. коли 36 Печатница „Симолини-94“ - София ИК „Гутенберг“